Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ПРАВОСЛАВНИ ЧЕТИВА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други
Прочетен: 573477 Постинги: 1602 Коментари: 0
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 12 ЮНИ

 

Разсъждение

 

Велико и чудно е тайнството на Причастието. Даже отшелниците и пустинножителите не са жадували за нищо така, както да получат възможност да приемат Свето Причастие. Св. Мария Египетска замолила св. Зосима да ѝ донесе светите тайни на Иордан и да се причaсти. Преподобни Пафнутий, връщайки се от св. Онуфрий, видял в пустинята скромната обител на четирима младежи подвижници. Когато Пафнутий ги попитал дали и как се причaстяват, те отговорили, че всяка събота и неделя ги посещава ангел Божий и им преподава Светото Причастие. Пафнутий останал до идващата събота и лично се уверил в това. Като се съмнало в събота, цялата тази обител се изпълнила с чудно, неописуемо благоухание, и когато всички те били на молитва, ангел Божий, във вид на прекрасен момък, светъл като мълния, се появил с Пречистите Тайни. Пафнутий се изплашил и от страх паднал на земята. Но те го вдигнали и довели пред ангела, и заедно с него се причaстили от ангелските ръце. И св. Онуфрий, по неговото собствено свидетелство, се причaстявал от ангелски ръце, както и много други отшелници и пустинножители. Съвсем, значи, погрешно е да се мисли, че отшелниците и пустинножителите не са се причaстявали. Бог, Kойто промислял за тяхната телесна прехрана, не ги е оставял без животворящата храна на Тялото и Кръвта на Христа Господа.

 

БЕСЕДА за двореца и колибата

 

Къщата на беззаконните ще се съсипе, а жилището на праведните ще процъфти (Пртч. Сол. 14: 11).

 

Иродовият дворец лежи в развалини, а пещерата на Витлеемския Младенец стои. Короните на кесарите са изгубени, а костите на мъчениците са запазени. Палатите на езическите царе са се превърнали в купчини от камъни и пръст, а пещерите на постниците са се разраснали в прекрасни храмове. Златните идоли са се разпаднали на нищо, а веригите на апостол Петър се пазят като светиня. Силната римска държава сега е само една легенда за мъртвец, докато християнската колиба – Светата Църква, днес е най-силната държава на света. Къде са евреите богоубийци? Пръснати са по света. Къде са силните римляни? В гроба. Къде е силата на кръвожадния Нерон? Къде е силата на злия Диоклитиан и на подлия Максимиан? Къде е успехът на Иулиан богоотстъпника? Къде са високите кули? Там, дето е и Вавилонската кула – под праха и пепелта, под срама и проклятието. Идете по всички градове и разпитайте колко са разрушените безбожни жилища? И колко колиби на праведниците са се разраснали в прекрасни жилища? Върху правдата, братя, са поставени небето и земята, върху непоклатимата Божия правда. Затова всички безбожни дела са като надут мехур, който се пука и ходилата на преминавщите го тъпчат. Фараоновите и вавилонските дворци са като спукан мехур, а шатрата на праведния Авраам се зеленее и цъфти във вечността. О, братя мои, как всесилна и вечна е правдата, и как шумна и преминаваща като буря в летен ден е неправдата.

О, Праведни Господи, колко Си величествен и постоянен в пазенето на правдата. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
 

 

Категория: Други
Прочетен: 736 Коментари: 0 Гласове: -8
  

      

                                                                                                                                                                          image                                                                  


35. Пресвет
а Богородица „Избавителка

       Празнува се на 17 октомври

 

       •     Произход: Света Гора (Атон); била е частна собственост на подвижника Констанций Теодул.

 

       •     Сегашно местонахождение:

       Ново-Атонска обител „Св. ап. Симон Кананит“, намираща се близо до гр. Сухуми в Кавказ. До 1889 г. се е намирала в руския монастир на Света Гора „Св. Пантелеимон“.

 

       •     Особена дарба: покровителка на земеделските стопани (избавя от вредители), изцелителка на болни деца и има благодатна сила да помага при безнадеждни от гледна точка на човешката логика случаи.

 

       • История

       В началото на ХIХ-то столетие в Света Гора се подвизавал големият подвижник Константин Теодул. Той притежавал една чудотворна икона, изографисана преди век и половина. След блажената кончина на подвижника неговата Богородична икона станала собственост на ученика му Мартиниан, дошъл на Атон през 1921 г.

       За пръв път тази икона се прославила по чудесен начин през време на едно опустошително нашествие на скакалци в пасбищата, нивите и градините на местните жители. Цялата реколта била пред пълно унищожение, а това означавало глад и мизерия за всички селяни от цялата околия. Тогава старецът-подвижник, заедно с четирима свещеници и всички местни жители направили литийно шествие с иконата надлъж и нашир из полята, а накрая чудотворния образ бил изправен на земята, всички паднали на колене пред него и бил отслужен молебен. В този час внезапно долетели цели ята от птици, които нападнали скакалците. Вредителите се дигнали от онова място и полетели надалеч в такова множество, че закрили слънчевата светлина. Реколтата на селяните била спасена.

       За втори път иконата се прославила по чудесен начин, когато Св. Богородица излекувала чрез нея едно момченце, което било на умиране. Поставили иконата над главата на детето и местният свещеник, в присъствието на стареца Константин и родителите, извършил молебен. Още на следващия ден момчето оздравяло и отишло на училище. След време оздравелият станал монах.

       Станали и други чудеса. Много хора, всеки със своята нужда, заприиждали към иконата. Подвижникът, желаейки да се укрие от светската суета, се отдалечил в планината. Но това не било угодно на Небесната Царица. Тя се явила на стареца и му заповядала да служи на хората и да не скрива от тях Нейния чудотворен образ. Старецът така и направил. Иконата почнала да лекува бесновати и всякакви други болести.

       Първото честване на Св. Богородица „Избавителка“ станало след пренасянето ѝ в Новоатонския монастир на 17.Х. (по стар стил - значи на ЗО.Х.) 1889 г. Този ден и бил провъзгласен за нейното честване всяка година.

 

       • Молитва

      

       Тропар, гл. 4

       Ти, Която избавяш всички, които Те призовават от сърце, избави бързо и нас, погиващите в люти беди и които на Тебе Едничка след Бога възлагаме надежда за избавление!

       О, Майко Божия, наша помощ и защита! На Тебе се уповаваме и от цялата си душа винаги Те призоваваме: смили се над нас и ни избави, прикло-ни ухо и приеми нашите скръбни и слъзни молитви и както искаш, успокой и зарадвай нас, любещите Твоя Безначален Син и наш Бог. Амин.

 

Категория: Други
Прочетен: 83 Коментари: 0 Гласове: 0
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 11 ЮНИ

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

Истинският приятел се моли на Бога за своя приятел. Истинският приятел се грижи за спасението на душата на своя приятел. Отклонява приятеля си от лъжливите пътища, и го насочва по пътя на истината – това е истинското[1] приятелство. Най-добрите приятели на хората са Божиите светии. Двамата младежи , Варнава и Павел, били приятели, докато заедно ходели в Гамалииловото училище. Когато Варнава станал християнин, непрестанно и със сълзи се молил на Бога, та Бог да просвети разума на Павла, и да обърне сърцето му, та и той да стане християнин. Често говорил на Павел за Христа, но Павел му се присмивал и го имал за заблуден. Благият Господ, не оставил обаче молитвата на Варнава без плод. Благият Господ се явил на Павел и го върнал от пътя на лъжата в пътя на истината. Повярвалият Павел, тогава паднал в нозете на своя приятел и извикал: „О, Варнаво, учителю на истината, уверих се сам, че е истина, онова, което ми говореше за Христа!“. Варнава заплакал от радост и прегърнал своя приятел. Приятелят, със своята усърдна молитва спасил душата на своя приятел. Ако Варнава би успял да постави Павел за римски цар, щеше да направи по-малко за него, от това, което успял да направи - с молитвата си да го приведе в истината.

 

БЕСЕДА за господаря и роба

 

Който жали пръчката си, мрази сина си; а който го обича, наказва го от детинство(Пртч. Сол. 13, 24)

 

Божието човеколюбие превъзхожда човешкото човеколюбие както небето превъзхожда земята, но въпреки това Бог наказва хората. Бог наказва[2] хората не за да ги убие, а да ги изправи и спаси. О, благословено наказание от любов! Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема ( Евр. 12, 6 ) С какво наказва Бог? С пръчки. С какви пръчки? С пръчките на болести, с пръчките на беди, с пръчките на загуби, с пръчките на глад, с пръчките на неплодородие, с пръчките на зли демони, когато им даде власт над човека. Това са Божиите пръчки, с които Бог бие Своите деца, за да ги изправи, вразуми, просвети и спаси.             

Защо родителят да не бие, своите деца, ако истински ги обича? Пръчката е оръдие на велика любов и грижа. Ако детето е безчувствено за духовното наказание, то е чувствително към пръчката. И ако някое дете не е чувствително духовно и съвестно, то плътта му е чувствителна. Тялото не е дадено на човека като нещо ценно само по себе си, а за да бъде слуга на духа, да помогне на духа, да е полезно за духа. Ако телесното наказание пробуди духа в човека, а с духа и съвестта, тогава тялото е изпълнило съвършено задължението си към своя господар - духът. Ако господарят е заспал, ударите падат върху слугите, за да го разбудят. Ако слугите събудят своя господар в час на опасност, няма да съжаляват за ударите, които са понесли, защото са спасили своя господар. А събудения и спасен господар умее да отплати на своите слуги. От това наистина следва, че Който жали пръчката си, мрази сина си. Който щади слугите, предава господаря.

О, Господи Премъдри, отвори сърцата на родителите, да възприемат Твоите свети поуки. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

[1] В ориг. - драгоценното

[2] В ориг. - бие

Категория: Други
Прочетен: 28 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 24.06 05:35

 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 10 ЮНИ

 

Разсъждение

 

Не е едно и също да ядеш храната си с благословение и да я ядеш без благословение. Всяка храна е трапеза Божия, която сам Бог е поставил за нас. Затова трябва да благодарим на Бога, като на Стопанин, и да просим Неговото благословение. Благословената храна е по-вкусна и засища, докато неблагословената е безвкусна, не насища и не е полезна. Веднъж цар Теодосий Младши излязъл на разходка в околностите на Цариград и видял колибата на един монах, па се отбил в нея. Старецът попитал царя дали иска да хапне нещо. „Искам“ – отговорил царят. Старецът поставил пред царя хляб, зехтин, сол и вода. Царят хапнал, пийнал и запитал монаха: „Tи знаеш ли кой съм аз?“. „Бог те знае!“ – отговорил монахът. „Аз съм цар Теодосий“. Монахът мълчаливо се поклонил на царя. Царят му казал: „Аз съм цар и от цар съм роден, но повярвай ми – никога през живота си не съм ял нещо така вкусно, както при тебе“. „А знаеш ли защо е така? – попитал старецът. – Защото – продължил той – ние монасите, винаги с молитва и благословение приемаме храната и от това и лошата храна при нас става вкусна, а вие добивате храната с много труд, но не искате благослoвение от Бога, затова и вкусната храна става безвкусна“.

 

БЕСЕДА за това как грешника го постига онова, от което се страхува

 

От което се нечестивец бои, то ще го и постигне, а желанието на праведниците ще се изпълни (Пртч. Сол. 10: 24).

 

Безбожникът се страхува от скоропостижна смърт, крадецът се страхува от обирджии, убиецът се страхува от меч, горделивецът се страхува от посрамване, похитителят се страхува от глад, чревоугодникът се страхува от болести, клеветникът се страхува от праведния съд. От което се нечестивец бои, то ще го и постигне. Праведникът желае чиста съвест, благочестиви мисли, мир, любов, истина, правда, кротост. И Бог му дава това, докато е още на земята. Праведникът желае Царството Божие, желае Рая, желае приятелството на ангелите и светиите, желае да съзерцава Божието лице в безсмъртния живот. И Бог му дава това, когато го призове при Себе си. О, колко е справедлив Бог към безбожниците и колко преблаг е той към праведниците. От каквото се страхува безбожникът, това Бог допуска върху него, а онова, от което се страхува праведникът, Бог отклонява от него. От какво се страхува праведникът? Само от греха. И Бог отклонява греха от праведника, и насочва нозете му по пътя на добродетелите – Бог пази праведника от злите духове, сеячите на греха, и със Своята благодат засява семената на добродетелите в неговото сърце. О, Всевиждащ Господи, запази ни от безбожните пътища, от неблагочестиви печалби и от безбожен страх. Помогни на колебливото ни сърце да се утвърди в желанието само за онова, което е Тебе угодно, за онова, което в края на краищата ще победи и царува, а всичко останало ще бъде предадено на тление и забвение. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

Категория: Други
Прочетен: 20 Коментари: 0 Гласове: 0
 НЕДЕЛЯ НА ВСИЧКИ СВЕТИИ

(Първа след Петдесетница)

 

ЕВАНГЕЛИЕ ЗА СЛЕДВАНЕТО СЛЕД ХРИСТА

 

Мат. 10: 32 – 38; 19: 27 – 30, Зач. 38

 

Праща ли стопанинът своя слуга гладен след овцете?

Праща ли бащата сина си на оран без плуг и волове?

Праща ли войводата войника на бой без оръжие?

Не праща.

И Бог не праща в този свят Своите служители, Своите синове и своите войници гладни, неподготвени и невъоръжени. Хората не са нито по-мъдри, нито по-милостиви от Бога – далеч са от това! А щом като те знаят да осигуряват своите пратеници с онова, което им трябва, то още повече Бог знае да доставя на Своите онова, което им е необходимо.

А че Бог обилно снабдява със Своята благодат онези, които вършат Неговото дело, ни свиделства най-очевидно примерът на светите апостоли. Това, че тези дванадесет души от обикновен произход и с обикновени занаяти, без войска и богатства, без светски блясък и сила, могли да оставят своите домове и своите роднини, па да тръгнат по света да проповядват Христовото Евангелие, т.е. нещо съвсем ново и противно на онова, което дотогава светът смятал за ценно и добро – това не може да се обясни с нищо друго, освен с Божията помощ, Божието съдействие и Божията благодат. Па освен това имали смелостта да застанат срещу лъжовните учения на най-учените и пагубното богатство на най-богатите, и жестоката власт на най-силните в този свят. Как биха могли да са така смели простите рибари, ако Бог не ги хранел със Своята мъдрост, не ги закрилял със Своята сила и не ги въоръжавал със Своето оръжие? И как, освен това, са могли да имат такава храброст и издръжливост да претърпят нечувани мъки и неописуеми унижения; да са тормозени от хората и природните стихии; да ги оковават във вериги; да ги подлагат на подигравки и да ги бият с камъни; да ги държат гладни в тъмниците; да ги прекарват вързани през моретата от край до край на света; да ги хвърлят пред дивите зверове, да ги разсичат и разпъват; да виждат целия свят до зъби въоръжен против тях?! Дванадесетте рибари – наистина, о, наистина, е трябвало да имат някаква непобедима, тайнствена помощ, някаква храна, която не се слага в устата и не се яде, някакво оръжие, което не се носи в ръце, и е с невиждана сила за вражеските войски (вж. II Коринт. 1: 4). Развълнували целия свят с нечуваната дотогава проповед за възкръсналия Христос – за Бога, Който се явил на хората в плът и отново се възнесъл в Своето небесно Царство. И, посеяли семето на новата вяра, на новия живот, на новото творение, те заминали от този свят. Но тогава земята започнала да гори от тях – от техните семена, от техните слова, от техните стъпки. Народите, които ги гонели, се пръснали по света; царствата, които им се противили, безсилно се разпаднали на прах; къщите, които не ги приемали, се сринали в развалини; големците и мъдреците, които ги мъчели, паднали в посрамяване и отчаяние и завършили живота си с ужасна смърт. А тяхното семе поникнало и разцъфнало. Църквата се изправила от тяхната кръв върху развалините на насилниците и лъжовните човешки творения; онези, които ги приели, се прославили; онези, които им повярвали и тръгнали след тях, се спасили. О, как обилно Господ храни Своите пратеници! Как изобилно снабдява Своите верни синове! Как, като Войвода, въоръжава Своите войници!

Първо Господ осигурява и въоръжава Своите верни войници, па тогава ги праща на работа и на борба. А че това е така, Христос показал и през Своя земен живот, а се вижда и от историята на Църквата след слизането на Светия Дух. В Евангелието е казано, че Христос извикал всички Свои ученици и даде им власт над нечистите духове да ги изгонват и да изцеряват всяка болест и всяка немощ. И им казал тогава да идат и да проповядват приближаването на Царството небесно, и още: Болни изцерявайте, прокажени очиствайте, мъртви възкресявайте, бесове изгонвайтеДаром получихте, даром давайте. Първо, значи, им дал власт и сила, па тогава ги пратил на работа. За такова превелико дело апостолите трябвало да получат и превелика сила. А че наистина са получили такава сила, е ясно от думите на самия Спасител: даром получихте. И за да покаже на апостолите колко превелика и непреодолима е тази божествена сила, която ще бъде с тях, Господ им наредил да започнат своето дело, без да се грижат за земни неща – като не вземат със себе си нито злато, нито сребро, нито храна, нито две дрехи, нито торба, нито обуща; да не се обиждат, ако някой не ги приеме; да не обмислят предварително какво ще отговарят пред управниците. И след като им дава необходимата сила, и след като им обяснил, че тя е напълно достатъчна за всяка потреба и всички страдания в живота, отново открито им говори за всички мъки и страдания, които им предстоят: Ето, Аз ви пращам като овци посред вълци. Но веднага след това ги окуражава: Не бойте се! Вам и космите на главата са всички преброени. Божията сила помага и на врабчетата, а камо ли на вас няма да помогне! И накрая, Господ завършва с решителните думи, които са записани в днешното евангелско четиво, и които ясно показват какво очаква онези, на които е дадената Божия сила и е употребена добре, и какво очаква онези, на които е дадена сила, и не са я употребили, или се опитали да злоупотребят с нея.

 И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен. Първото е наградата за добрия и верен войник, който удържа и изнася [победата], а второто е наказание за лошия и неверен войник, който се колебае, съмнява се и се предава на врага. Нима може да има по-голяма награда за един човек, когото сам Господ Христос, в небесното Царство, пред Небесния Отец и пред безчисленото ангелско войнство, го признае за Свой? Да го запише във вечната книга на живота; да го увенчае с неизказана слава и в безсмъртния небесен сонм да го постави от дясната Си страна? И нима може да има по-голямо наказание за един човек сам Господ да се отрече от него, да му каже пред събора на всички ангели и всички народи, в присъствието на небесния Отец: „Не те познавам; ти не си Мой; ти не си записан в книгата на живота; махни се от Мен!“. А че трябва открито да признаваме и изповядваме името на Господ Иисус, а също и със сърце да вярваме в Него, говори апостол Павел: Ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш…, ще се спасиш(Рим.10: 9). Това означава, че сме длъжни и с душа, и с тяло да изповядваме Господа Христа. Защото човек се състои от душа и тяло и е необходимо целият човек да изповядва Онзи, който е дошъл да го спаси.

Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене. Такива чудни думи може да изрече само Онзи, който има повече заслуги за твоя живот, отколкото твоите земни родители. Така се осмелява да говори единствено Онзи, който те обича повече, отколкото те обичат баща ти и майка ти; Онзи, който обича твоя син и твоята дъщеря повече, отколкото ти можеш да ги обичаш. Баща ти и майка ти са те родили само за този кратък живот, а Той те ражда за вечен живот; баща ти и майка ти са те родили за страдания и унижения, а Той те ражда за вечна радост и вечна слава. И още, баща ти и майка ти взимат от Него и дават на тебе. Баща ти и майка ти ти приготвят храна, а Той ти дава дихание. Кое е по-важно – храната или дишането? Баща ти и майка ти ти кроят дрехи, а Той ти е скроил сърце. Кое е по-необходимо – дрехите или сърцето? Той те е въвел в този свят, бащата ти и майка ти са врата, през която те е въвел. Кой е по-заслужил – Онзи, който те въвежда в някой град, или портите, през които влизаш в града?

Разбира се, Господ не изключва онази любов към родителите, която ние дължим към всички ближни, и която ни е дадена като една от двете най-големи Христови заповеди. И сам Господ е показал любов към Своята Пресвета Майка и дори от Кръста я поверил на Своя любим апостол Иоан, като на син, вместо на Себе си. Но той казва това във връзка с гоненията и страданията, които предстоят на Неговите апостоли. Ще се уплашат бащата и майката; ще се уплашат синът и дъщерята, па ще кажат на Христовия апостол: „Отречи се от Христос, живей спокойно с нас и не излизай от своя дом. Живей като останалите хора; зарежи я новата вяра! Тя може да те разлъчи от нас и да те доведе до дръвника. И какво ще правим тогава? Може и нас да мъчат с глад и бой; могат и нас да погубят. Нима затова сме те родили – ще кажат баща ти и майка ти,  – та заради тебе да вгорчим старините си? Нима си ни родил за това – ще кажат син ти и дъщеря ти, – та заради тебе да бъдем поругани от нашите връстници, презрени и преследвани, а накрая може и убити? Ако ни обичаш, зарежи Христа и живей с нас мирно и спокойно. Ето, в такива решителни мигове, апостолът ще трябва да реши кой му пречи и кого повече обича – Христа или своите родители? Христа или своите родни деца? От това решение зависи цялата негова вечност, а и вечността на неговите роднини. Никога в живота си човек няма да бъде поставен на по-страшен кръстопът; а е невъзможно с единия крак да тръгне по един път, а с другия – по друг. В такъв миг човек не може да раздели сърцето си – трябва да го даде на едната или на другата страна. Ако подари своето сърце на Христос, може покрай себе си да спаси и своите роднини; подари ли своето сърце на баща си и на майка си, на сина си и на дъщеря си, със сигурност ще погуби и себе си, и тях. Защото, отрекъл се от Христа пред света, и Христос, на Страшния съд, пред небесния Отец, пред цялото ангелско войнство и светиите, ще се отрече от него.[1] Господ предупреждава апостолите, че този решителен миг ще бъде тежък, като казва: Врагове на човека са неговите домашни, т.е. неговите роднини, които ще го възпират повече от когото и да е в света да не върви след Христос, и които най-много ще го осъждат, в случай че тръгне. Защото, наистина, не ни привързват за този свят враговете, а приятелите ни, не чужденците, а сродниците ни. За да облекчи отделянето от своето семейство, и за да успокои съвестта на онези, които биха желали заради Него да оставят всичко свое, Господ предварително им казва, да не се грижат за нищо, както и врабчетата не се грижат. Нека Неговите последователи да не се кахърят кой в тяхно отсъствие ще храни и облича близките им. Ще ги храни и облича Онзи, Който храни и облича врабчетата. Без волята и знанието на небесния Отец и едно врабче не може да падне на земята. Сякаш Господ иска да каже: „Нито на роднините ви, нито на вас, без волята и знанието на небесния Отец, не може да се случи нищо. И на вашите роднини, както и на вас, и космите на главата са всички преброени. Затова ги оставете и тръгнете след Мен. Ето, и като сте с тях, не вие се грижите за тях, а Бог. Също тъй Бог ще се грижи за тях и без вас“.

Но думите „баща“, „майка“, „синове“ и „дъщери“ тук имат и един по-дълбок смисъл. Под „баща“ и „майка“ се подразбират и нашите духовни учители и водачи[2], които със своите лъжливи учения създават в нас дух, противен на Христа и Евангелието. Това са нашите духовни родители. Те ни учат на земна мъдрост, която служи повече на плътта, а не на душата, и която ни отдалечава от Христа и оковава робски за земята. Докато още не познаваме Христа, ние гледаме на тези наши духовни родители като на идоли; и слушайки ги лично, или четейки техните книги, ние им подаряваме своите сърца, своята любов, своето уважение, отдаваме им слава и поклонение. Който ги обича повече от Христа, не е достоен за Христа. Под „синове“ и „дъщери“, в по-дълбок смисъл, трябва да разбираме нашите дела – направеното от нас, изграденото от нас, написаното от нас и всичко останало, с което се гордеем като с произведение на нашия ум и нашите ръце. В тези наши дела лежат нашето сърце, любовта ни и гордостта ни. Но какво са тези наши дела спрямо Христа? Те са като облаци от дим спрямо слънцето! Като миг[3] от времето спрямо вечността! Който, значи, ги обича повече от Христа, не е достоен за Христа.

По-нататък Господ казва: Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене. Под кръст, първо – трябва да се разбира онова, което е във връзка и следва от гореказаното, т.е. отделянето от баща и майка, от син и дъщеря, от своите роднини, от своите приятели и учители и от своите дела. Кръстът е болка и раздялата е болка.

Освен това, под кръст трябва да се разбират всички страдания, мъки и тегла, които един Христов последовател среща по своя път. Но всичко това е необходимо за истинската любов, за да я възпламени още повече; всичко това е неминуемо необходимо, както горчивото лекарство за болния, който иска да оздравее. Всеки Христов последовател среща по своя път различни страдания, мъки и тегло, по които се различават кръстовете. Затова Господ казва: Всеки да вземе кръста си.

По-нататък под кръст трябва да се разбират не само мъките и болките, които сполетяват човека, а и вътрешната мъка и болка при раздялата със самия себе си, със своя стар човек, със своите греховни навици и страсти, със своето тяло. Това е един от най-тежките кръстове и той не може да се понесе без Божията помощ и превелика любов на човека към Христос. Но и този кръст неизбежно трябва да се вземе и понесе. Защото Господ по-нататък казва: Който е запазил душата си, ще я изгуби, а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази. Т.е. който грижливо пази своята стара душа, цялата омърсена от грехове и цялата покрита със страсти, той, без съмнение, ще я изгуби, защото нищо мръсно и нечисто не ще застане пред Божието лице. А който изгуби своята стара душа, който я отхвърли заради Христа, т.е. заради обновяването и новото раждане на човека и душата му, ще я намери, т.е. ще намери тази душа нова, по-светла и по-богата, стократно по-светла и по-богата. Също така, стократно повече ще получи онзи, който се е отрекъл от плътските си баща или майка, братя и сестри, жена или деца.

По-нататък под кръст трябва да се разбира честният Христов Кръст, честен и животворящ. Ние не оставяме един земен кръст, нито пък оставяме едно страдание, за да го заменим с други страдания. Ние взимаме върху себе си Христовия Кръст, т.е. мъките, болките и страданията заради очистване от греховете, заради обновяването на душата и заради вечния живот. Ето какво казва апостол Павел за Кръста Господен: А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света (Гал. 6: 14). Който понесе Христовия Кръст, за него светът става мъртъв и той – мъртъв за света, мъртъв за света, ала жив за Бога. Не е за учудване, че този Кръст за някои е безумие, а за някои съблазън (I Коринт. 1: 23). Защото хората със стара, грешна душа, поробени от този свят и плътски желания, не могат никак да проумеят страданията, които човек понася не заради някакви придобивки тук на земята, било за здраве или за богатство, или за чест и слава. Впрочем Кръстът Христов означава страдания и болки, които се понасят заради здравето и богатството на душата, заради чест и слава на Христос, Който е Цар на новото Царство и единствената любов на онези, които го изповядват.

 Тогава Петър отговори и Му рече: ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас? Този въпрос апостол Петър задал, когато Господ посъветвал богатия момък, който желаел вечния живот, да отиде и продаде целия си имот, да го раздаде на сиромасите и да тръгне след Него. Но момъкът се натъжил, защото имаше много имот. Горепоставения въпрос на Петър Църквата свързва с днешното евангелско четиво заради тясната духовна връзка на едното с другото. Свети Петър пита от името на всички апостоли какво ще стане с тях. Ето, те са оставили всичко; своите къщи и своите роднини, и своята работа, и са тръгнали след Него.

А Иисус им рече: истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена. Като отговаря на Петровия въпрос, Господ всъщност отговаря и на всички апостоли – им рече. Но тук, между тях, е и Иуда предател. Нима и той ще седне на престол? По това време Иуда още не бил предал Христа, макар че предателството може би вече да е било заченато в неговото сърце. Знаейки предварително, че Иуда ще Го предаде, Господ говорил условно и внимателно. Виж, Христос не казва „всички“, а вие, които Ме последвахте. С тези думи предателят Иуда е изключен, защото той донякъде още вървял с Христа, но не следвал след Христа. Скоро той съвсем ще се раздели от Христа и апостолите и на неговото място ще дойде друг, и на неговия престол ще седне друг.

На своите верни апостоли Господ обещава голяма награда. Те ще бъдат съдии на всички израилеви колена, а не на цялото човечество, защото Той ще бъде единственият Съдия на цялото човечество, а те – на израилския народ, от който са произлезли. Този народ, на този свят, ще осъди апостолите, но апостолите ще бъдат съдии на Страшния съд, когато всички народи и всички хора ще бъдат разделени надясно и наляво, и едните ще бъдат призовани във вечното блаженство, а другите във вечните мъки. Тогава, при това ново рождение, дванадесетте апостоли ще седнат от дясната страна на Господа, на дванадесетте престола на славата, и ще съдят своя народ и своите съдии в този живот. Но техният съд няма да бъде съд на отмъщението, а съд на правдата.

Това, което Господ отговоря на апостолите, се отнася изключително за тях. Но към този отговор сега Той добавя нещо, което се отнася за всички верни Негови последователи, във всички времена:

И всеки, който остави къща или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен. Не са ли приели апостолите и светиите и на този свят стократно повече от онова, което оставили заради Христовото име? Не са ли въздигнати по земното кълбо стотици и стотици храмове, които носят техните имена? Не стотици, а стотици милиони мъже и жени не ги ли наричат свои духовни отци и духовни братя? Божието обещание, дадено на Авраам, се е изпълнило дословно и за Божиите светии – духовният им род е станал многоброен както небесните звезди и както пясъка на морския бряг (Бит. 22: 17). Нима светиците, жените мъченици и девиците не станали духовни майки и духовни сестри на много и много вярващи, които пленени от техния пример, са тръгнали след Христа? Нима апостолите и светиите и сега нямат на земята, както и през цялата история на християнската Църква, многобройни деца и многобройни духовни невести? Нима, като оставили своите къщи и своята земя, всички къщи на вярващите не станали техни домове и цялата им земя – тяхна земя? Оставили малко – още в самото начало на своята апостолска мисия – придобили много, не станали сиромаси и не търпели недоимък (Деян. 4: 34). Техният духовен род бил по-многочислен от плътския им род. Духовният капитал бил повече от плътския. Затова и Господ добавя, та всички те да получат освен това и вечен живот.

В тайнствен смисъл къща означава старата грешна душа; братя и сестри, баща, майка и жена означават земната привързаност на нашата душа; децата – нашите греховни дела, а земята – целия чувствен свят, заедно с нашата плът. Който остави всичко това, добива стократно повече и по-добро от това, което имал. И свръх това – живот вечен.

Числото сто Господ употребява, защото с това число се изобразява пълнотата на всички числа, та с това да означи пълнотата на даровете, които получават вярващите. Не стотици, а стотици хиляди мъже и жени са оставили всичко онова и са получили всичко това. На тях, и на такива като тях, е посветена днешната неделя –  Неделя  на всички светии. За някои от светиите има посветени отделни дни. Това са само най-познатите. Но освен тях има още огромен брой светии, останали скрити за човешките очи, но които са не по-малко известни на живия и всезнаещ Бог. Те изпълват победилата, или прославената Христова Църква, и са в най-тясна връзка с нас, които на земята изпълваме воюващата Църква. Между тях Господ свети като слънцето между звездите. Защото те са живи членове на тялото Му(Ефес. 5: 30). Те са живи, силни и близки на Бога. Но те, също така, са близки и на нас. Те постоянно виждат живота в Църквата Божия на земята; постоянно ни наблюдават от люлката до гроба[4]; чуват нашите молби, знаят нашите неволи, помагат ни със своята сила и молитви, които като тамян се възнасят чрез силните ангелски ликове[5] до Божия Престол (Откр. 8: 3 – 4). Това са великите мъченици [мъже и жени] за Христа, светите и богоносните отци, пастирите и учителите на Църквата, благочестивите царе и царици, които взели Църквата Божия под своя защита от гонителите. Това са изповедниците, постниците и отшелниците, стратилати и иродиеви – с една дума – всички онези, в които любовта Христова засенчила всяка друга любов на земята, и които заради Христовто име оставили всичко и всичко претърпели докрай, заради което били спасени, и покрай себе си спасили и други. Те и до ден днешен ни помагат да се спасяваме, защото в тях няма себичност и завист; те се радват на това, че повече мъже и жени ще бъдат спасени и ще достигнат до славата, която имат и те. Всички те чрез вяра победиха царства. Всички те изгасили огнената сила на страстите, изгаряща немощните човешки същества. А мнозина от тях, за които целият свят бил недостоен, се скитали немили-недраги по планини, пещери и земни пропасти (Евр. 11: 33 – 38). Но този живот е един практически изпит, а награда се дава в другия свят. Те блестящо издържали изпита и сега ни помагат, за да не се посрамим. А да го издържим подобно на тях, та и в Царството Божие да сме подобни тям. Наистина, Дивен Бог во святых Своих!

Тази неделя Църквата е посветила на всички Светии, не случайно в първата неделя след празнуването на пришествието на Светия Дух. За  наша поука. Та да се поучим, че всички светии и апостоли се показали най-големи герои в историята на човешкия род, не толкова със своята сила, колкото с помощта на благодатната сила на Светия Дух. Те са хранени с Божия хляб, били закриляни от Божия промисъл, били въоръжени с Божието оръжие. Затова могли да устоят в борбата, всичко да претърпят и всичко да победят.[6] Както и примерът на апостолите и другите светии ни открива ясно великата и сладостна истина, че Бог не праща Своите слуги в полето без храна, нито Своите работници на нивата без сечива, нито Своите войници в битката без оръжие. Слава и хвала на всевишния Господ, Който с победата прослави Своите светии и се прослави в тях!

А мнозина първи ще бъдат последни, и последни – първи. С тези пророчески слова Господ завършва Своя разговор с апостолите. Тези думи и до днес се изпълняват [на дело], но чак на Страшния съд те ще бъдат изпълнени съвършено. Апостолите в Израил били смятани за последните хора, а фарисеите и лицемерите, които преследвали апостолите, за първи. Станахме като измет на света, измет за всички досега (I Коринт. 4: 13), пише един от апостолите. Но апостолите станали първи, а техните гонители – последни, и на небето, и на земята. Иуда предател бил между първите, но със своето богопредателство станал последен. Много светии са смятани за последни, а са станали първи, докато техните мъчители и презиращите ги, от първите места по чест и слава в този свят, са паднали на последно място пред Божието лице. А на Страшния съд ще се открие и види колко много и много, които сега, между нас, се смятат за първи, ще бъдат на последно място, и мнозина, които сега, в живота, се смятат за последни, ще се изправят на първото място.

Това изречение има и своя скрит смисъл. Във всеки от нас има борба между малкия и големия човек. Когато низкото, мръсното, грешното и страшното царуват в нас, тогава малкият човек в нас е първи, а големият – последен. Когато човек се изповяда, покае и причасти с живия Христос, тогава малкият човек в него от първото място пада на последното, а големият се изправя от последното място на първото. И обратно – когато красотата и благообразието Христово царуват в нас, в смирение и послушание към Господа, във вяра и добри дела, тогава големият човек е първи, а малкият – последен. Но, за съжаление, се случва добрият и благочестив човек да стане самоуверен, а от самоувереността се ражда гордост, а от гордостта – всички останали злини и като по стълба малкият човек се изкачва на първото място, а големият слиза на последното. Така първите стават последни, а последните – първи.

Затова е необходимо непрестанно да бдим над самите себе си и никога да се не доверяваме на себе си, а цялата си надежда с молитва да възлагаме на Господа, на Неговото победоносно оръжие – благодатната сила. Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява(Филип. 4: 13), казва апостол Павел. Така да кажем и ние: „Всичко можем, Всемогъщи Господи, чрез Тебе и чрез винаги присъстващата в нас Твоя сила. Освен грях, от себе си не можем да правим нищо. Гладни сме без Тебе, Стопанино наш. Без Тебе сме голи, Отче наш. Без Тебе сме невъоръжени и безсилни, Войводо наш. А с Тебе имаме всичко и всичко можем, победоносни Спасителю наш. Благодарим за всичко и Ти се молим: до края на живота ни не отстъпвай от нас и не отнемай Твоята помощ за нас. Слава Тебе, Господи, заедно с Отца и Светия Дух –Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

 

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

  

 

 

 

[1] Св. Исидор Пелсуетски пише на градоначалника Филей, който бил натъжен, че не получил в обществото слава, каквато желаел: „Славата в този живот е по-незначителна от паяжина и по-нищожна от сън; затуй, въздигни своя ум към първоначалната [слава] и лесно ще утешиш скръбта на душата си. Който търси и едната, и другата слава, за него е невъзможно да получи и двете. Възможно е да получи и двете, когато не търси двете, а едната и то – небесната. Затова, ако желаеш слава, обикни божествената (небесната), а често след нея върви и мирската слава“.   Писма, 5, 152 (бел. авт.).

 

 

[2] Става дума за т.н. „младостарци“, а също и за еретици, които поради нашата неопитност и незнание сме приели за духовни наставници, и които не проповядват здравото Христово учение, а нещо завоалирано като него. За това апостол Павел предупреждава християните. Вж. Гал. 1: 8 (бел. прев.).

 

[3] В ориг. – Като прашинка от времето спрямо мрамора на вечносттта (бел. прев.).

[4] В ориг. – от раждането до смъртта (бел. прев.).

[5] В ориг. –  чрез високите ангелски планини (бел. прев.).

[6] Свети Макарий Велики, въз основа на собствения си опит, учи, че човек трябва с голям труд и самопринуждение продължително да се упражнява в добродетелите, и „най-накрая Господ идва, остава в него и той пребивава в Господа, и сам Господ в него, без труд, изпълнява Своите заповеди, изпълвайки ги с духовни плодове“ (бел. авт.).

 

 

Категория: Други
Прочетен: 30 Коментари: 0 Гласове: 0
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 9 ЮНИ

 

Разсъждение

 

Ние съгрешаваме, ако смятаме за наше задължение да мразим онези, които и нашите сродници мразят. Тази омраза се прехвърля върху нас като някаква фамилна болест. Като приемаме любовта от своите сродници, ние наследяваме и омразата им. На тази слабост понякога са се поддавали и велики духовни исполини. Патриарх Теофил никак не обичал св. Иоан Златоуст и до смъртта си останал негов върл противник. Св. Кирил, негов роднина и наследник на Александрийския престол, наследил и омразата му към светител Златоуст и дълго я носил в себе си. Напразно св. Исидор Пелсуетски го съветвал да промени мнението си за Златоуст и да го впише в диптиха на светиите. Но Кирил не могъл да промени своето враждебно отношение. Тогава Пресвета Богородица, за чиято слава и чест толкова се борил Кирил против Несторий, се явила в едно видение, с множество ангели и с Иоан Златоуст във велика слава. И Светата Пречиста помолила Златоуст да прости на Кирил, и двамата се прегърнали един други и се целунали. Това видение напълно променило Кириловите чувства към Златоуст и Кирил засрамено се каел, задето безразсъдно мразил великия Божи светител Златоуст.

 

БЕСЕДА за онези, които обичат смъртта

 

Всички, които мене мразят, смърт обичат (Пртч. Сол. 8: 35).

 

Тъй казва Господ, Сътворителят на небето и земята, чрез Своя пророк. Който мрази Мъдростта Божия, мрази Бога, а който мрази Бога, какво му остава да обича друго, освен смъртта. Не е ли всичко извън Господа смърт? Слънцето и звездите, моретата и планините, животните и растенията – всичко това е мъртъв прах, облечен и оживотворен със силата Божия, със словото Божие и с мъдростта Божия. Който не обича Бога, той не само Бога не обича, той не обича нищо, което е от Бога, т.е. нито красотата на звездите, нито реда в моретата и планините, нито живата сила, която е в животните и растенията. Който не обича Бога, той изключва и отдалечава Бога от природата. Тогава какво остава? Само мъртъв, безформен и тъмен прах – само смъртта. Но и прахът е сътворен от Бога. Но и този прах богомразецът трябва да върне на Бога, та и онова, което не е от Бога, т.е. смъртта, греха и дявола. Който не обича Бога, всъщност обича смъртта, греха и дявола. Всеки богомразец е играчка на дявола, плод на греха и храна за смъртта. Ако мразим Тебе, Господи на любовта, няма кого и какво да обичаме. Защото и онова, което обичаме, е от Тебе. Безумен е онзи, който обича тъмнината, а мрази слънцето; и който обича капката вода, а мрази извора.

Вдъхни в нас животворна любов към Тебе, наш вселюбещ Господи. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

Категория: Други
Прочетен: 22 Коментари: 0 Гласове: 2
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 8 ЮНИ

 

Разсъждение

 

Страх от страданието и страх от липсата на страдание. Това е един и същи страх и означава боязънта на духовния човек – дали Бог не се е отдалечил от него. След като света Екатерина претърпяла много и тежки мъки, ѝ се явил Господ и тя Го попитала: „Къде беше досега, Господи, за да ме утешиш в толкова страдания?“. А Господ ѝ отговорил: „Бях тук, в твоето сърце“. Но не по-малък страх може да нападне духовния човек, когато дълго не го е сполетявало страдание. Един монах влязъл в една църква в Александрия и видял как една жена коленичи пред иконата на Спасителя и вика с плач: „Оставил си ме, Господи, помилуй ме, Милостиви!“. След молитвата монахът попитал жената: „Кой те е оскърбил, та така горчиво се оплакваш на Бога?“. Жената отговорила: „Никой досега не ме е оскърбил; точно затова плача, защото Бог ме е оставил и за три години не съм сполетяна от никакво страдание. През това време не съм боледувала, нито пък синът ми, нито пък нещо от домашните животни е умряло“.

 

Беседа за Царя на царете

 

Чрез Мене царе царуват и заповедници правда узаконяват; чрез мене началстват началници и велможи, и всички съдии земни. Обичам, които мене обичат (Пртч. Сол. 8: 15 – 17).

 

Царят да не помисли, че царува със своята сила и мъдрост, защото ще бъде посрамен от безсилните и безумните. Да не помисли владетелят, че по свой разум и воля въдворява правда между хората, да не помисля такава глупост, [която е] смешна и за децата. Да не помислят князете, управниците и съдиите, че управляват по нечия воля без Божията воля и милост, защото ще се сгромолясват до смърт върху поледицата, на която се подхлъзват всички онези, които забравят Бога. Обичам, които мене обичат – казва Господ. Това Господ казва на първо място за царете, князете и мирските съдии. Защото ако те обичат Господа, са много мили на Господа. Ако те обичат Господа, ще ги обича и народът, над когото те владеят и го съдят. И ако народът обича Господа, ще обича своите царе, князе и съдии. Колкото един човек е издигнат във властта и честта над човеците, толкова трябва да е по-близко до Бога спрямо човеците, над които е издигнат. О, братя мои, Господ се е разпнал за нас на Кръста и с това е показал Своята любов към нас. Онзи, Който се е разпнал за нас, наистина ни обича повече от онзи, който само се весели с нас на трапезата. А щом така обичаме своите приятели на трапезата, как да не обичаме Онзи, Който от любов към нас се е разпнал на Кръста? О, Господи благословени, отвори духовния ни взор, та да видим цялата неизмерима дълбочина на Твоята любов, та и ние да се разпалим с любовта си към Тебе! На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

Категория: Други
Прочетен: 23 Коментари: 0 Гласове: 1
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 7 ЮНИ

 

Разсъждение

 

Светиите имат твърде изострена съвест. Онова, което обикновените хора смятат за дребен грях, светиите го смятат за голямо престъпление. За авва Даниил се разказва, че три пъти са го залавяли разбойници и са го отвеждали в гората. Два пъти щастливо се спасявал от робство, а третия път, като искал да избяга, ударил с камък един от тях [от разбойниците], убил го и избягал. Това убийство легнало на съвестта му като тежко олово. В недоумение какво да стори, отишъл при Александрийския патриарх Тимотей, изповядал се и поискал съвет. Патриархът го утешил и го освободил от всякаква епитимия. Но неговата съвест го гризяла и той отишъл при папата в Рим. Папата му казал същото, каквото и патриарх Тимотей. Останал недоволен, Даниил посетил поред и останалите патриарси – в Цариград, Антиохия и Иерусалим – изповядайки се пред всички и търсейки съвет. Но не бил удовлетворен. Тогава се върнал в Александрия и се признал пред властите за убиец. Властта го арестувала. Като бил съден пред княза, Данаиил разказал всичко и помолил самият той да бъде убит, та да спаси душата си от вечния огън. Князът се зачудил на всичко това и му казал: „Иди си, отче, и се моли Богу за мене, па макар и още седем други да убиеш!“. Недоволен и от това, Даниил се решил да вземе един прокажен човек, отнесъл го в килията си и му служил до смъртта му, и когато онзи умрял, прибрал друг. Постъпил така и по този начин успокоил съвестта си.

 

БЕСЕДА за подражанието на мравката

 

Иди при мравката, ленивецо, виж нейната работа и бъди мъдър (Пртч. Сол. 6: 6).

 

Волята на Твореца, Който ни е пратил в този свят, е да се трудим, докато сме в света. Сам Господ Иисус е заповядал: Работете и бодърствайте! Той хвали онези, които умножават талантите, и осъжда ленивците, които заравят своите таланти. Своето време на земята той нарича служение и казва, че не е дошъл да му служат, а Той да служи. Той посочва за пример Своя небесен Отец и казва: Моят Отец досега работи и Аз работяХодете, докле имате светлината – заповядва на Своите ученици.                                                              

О, страшен срам за човека е, когато му се посочва като пример на усърдие мравката – една безсловесна твар! Но щом човекът не умее да се поучи на усърдие от Бога, необходимо е да бъде пратен при мравката, та поне от нея да се поучи. Мравката работи през цялото лято и приготвя зимнина за себе си. Подготвяме ли се и ние, братя, зимнина, която ще отворим и покажем след смъртта? Да не застанем с празни ръце пред Онзи, Който с пълна ръка ни дава, докато сме в този живот! Леността е един от смъртните грехове. Защото умъртвява душата на човека. Ленивото тяло е гнездо на порока; ленивата душа е жилище на дявола.

Всесилни Господи, Който едновременно Си мир и покой, избави ни от пагубната леност и с Твоя Свят Дух ни укрепи за всяко дело за спасение на нашите души. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 21 Коментари: 0 Гласове: 0
 





      
                                            image
       

АНДРОНИКОВСКА ИКОНА НА БОЖИЯТА МАЙКА, НАРИЧАНА „НЕОЧАКВАНА РАДОСТ“

 

4 ноември и 14 май

       Андрониковскатa икона на Божията Майка, известна също като Монемвасийска и Гръцка, е родова светиня на гръцкия император Андроник III Палеолог. Преданието разказва, че тя е една от иконите рисувани от св. апостол и евангелист Лука. Според първото съхранено документално свидетелство за нея, през 1347 г. Андроник я подарил на Монемвасийската обител в Морея (средновековното име на полуостров Пелопонес), където пребивавала до началото на XIX-то столетие. След нападението на Гърция от турските войски през 1821 г. игуменът на монастира, епископ Агапий, в опит да спаси чудотворната икона, се скрил с нея в г. Патра. Преди смъртта си Агапий завещал светинята на своя родственик, руския генерален консул Н. И. Власопуло, чийто син, А. Н. Власопуло, през 1839 г. я изпратил от Атина в Одеса с писмо на „Высочайшее имя” за препращането и́ в Петербург до император Николай Павлович. От 1839 г. до 12 май 1868 г. Андрониковската икона се намирала в Зимния дворец, а от 12 май 1868 г. до 16 април 1877 г. – в Троицкия събор. В 1877 г. чудотворната икона била пренесена в Казанския женски монастир до град Вышний Волочок, Тверска епархия. През 1984 г. иконата била открадната и днешното и́ местонахождение е неизвестно.

       Иконата изобразява ликът на Божията Майка до раменете, без Младенеца. На шията И́ и́ от дясно има кръвоточаща рана. В долната част на иконата била добавена кутия, в която се съхранявал нож от дамаска стомана с костена ръкохватка, с който турчин икононенавистник нанесъл удара по иконата, след който се появила кръвоточащата рана. Към иконната бил приложен извезан византийски герб (двуглав орел), потвърждаващ императорския и́ произход. Съществуват много почитани копия на Андрониковската икона.

 

Категория: Други
Прочетен: 648 Коментари: 0 Гласове: -5
Последна промяна: 19.06 11:22
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 6 ЮНИ

 

Разсъждение

 

Злорадството е мръсна дреха, която нашият дух понякога с удоволствие облича. В онзи час, когато се зарадваш на греховното падение на твоя брат, и ти си паднал – за радост на дявола, който с една въдица е уловил две риби. Братството по плът е велика връзка, но братството по дух е още по-велика. А щом те наскърбява грехът на брата по плът, как да те не наскърби грехът на брата по дух? И щом прикриваш греха на брата по плът, защо злорадо откриваш греха на брата по дух? Кои са твоите братя по дух? Всички християни – всички онези, които се причестяват с тебе от една и съща Чаша [и имат с тебе ], един и същи живот. О, колко велики са били светиите в братолюбието! О, колко далеч е било злорадството от тях! За св. Висарион се разказва следното: веднъж монасите се били събрали в храма за молитва. Игуменът отишъл при един монах, който бил сторил някакъв грях, и му наредил да излезе от храма. Монахът излязъл вън, а след него тръгнал и Висарион, казвайки: „И аз съм също такъв грешник!“.

 

БЕСЕДА за пазенето на сърцето

 

От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота (Пртч. Сол. 4: 23).

 

В сърцето е волята, в сърцето е любовта, в сърцето е умът, в сърцето е образът на Божествената Света Троица. Сърцето е обител на Отца, жертвеник на Сина и работилница на Дух Свети. Бог иска сърцето: Синко, дай си мен сърцето! О, брате мой, От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си! И планините да се преобърнат, и морето да пресъхне, и приятелите ти да те изоставят, и богатството да ти изневери, и тялото ти да го разядат червеи, и целият свят да те засипе с всичкия присмех, който има – не се плаши, само  пази сърцето си, пази го, и го прелепи към Господа, дай го на Господа. От сърцето са изворите на живота – откъде в сърцето живот, ако в него не е Духът на Господаря и източникът на живота – Бог? Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо (Мат. 12: 35). Това са Господни слова, с които Той изпълва сърцето ти със Своето богатство. Какво е това добър човек? Това е добрината в сърцето. Какво е това лош човек? Това е лошотията на сърцето. Защото от сърцето (на лошия човек ) излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули (Мат. 15: 19), а плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание  (Гал. 5: 22 – 23).                                                                                                                                                                                        Виждаш ли какво огромно хранилище е човешкото сърце? Виждаш ли, че всичко може да се вмести в човешкото сърце? О, брате, сам Бог Дух Свети може, ако благоволи, да се всели в човешкото сърце. И не само може, но и желае. Той чака само ти да подготвиш сърцето си за Него. Да го превърнеш в храм, защото Бог Дух Свети се вселява само в храма. Както змията пази главата си, така и ти, сине, пази сърцето сиОт всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си! Защото в него влиза и от него излиза животът, който е от живия Бог.

Животодаващ Господи, да запазим сърцето си за Тебе, за Тебе Господи! На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 27 Коментари: 0 Гласове: 0
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 5 ЮНИ

 

Разсъждение

 

Никога не нарушавай поста в сряда и петък. Този пост е заповядан от Църквата и е добре обоснован. Ако си нарушавал през живота си този пост, моли Бога да ти прости и повече не греши. Благочестивите хора не гледат на себе си като освободени от този пост, нито когато са на път, та чак и по време на болести. Св. Пахомий срещнал едни хора, носещи мъртвец, и видял два ангела да ги съпровождат. Той помолил Бог да му открие тайната за присъствието на ангелите при погребението на този човек. Какво добро е извършил този човек, че ангели го съпровождат до гроба? Тогава по Божи Промисъл ангелите заговорили на Пахомий и му обяснили следното: „Единият от нас е ангелът на срядата, а другият – на петъка. Тъй като този човек постоянно, та чак до смъртта си, постеше в сряда и петък, ние с почести съпровождаме неговото тяло. Затова, че до смъртта си пазеше поста. Затова и ние го прославяме.

 

БЕСЕДА за оправдаването на милостинята

 

Не отказвай да сториш добро ономува, който се нуждае, кога ръка ти има сила да го стори (Пртч. Сол. 3: 27).

 

Господ не ти отказва онова, що ти е потребно, не отказвай и ти на човека, който Господ е пратил насреща ти, за да изпита твоето сърце. Ако някой сиромах, един път в живота ти, протегне ръка за помощ, дай му и не му отказвай. Спомни си на колко си години и колко часове са в един ден, и колко минути в един час, и всяка минута през толкова и толкова хиляди дни ти протягаш своята ръка към Господа и Господ ти дава, и не ти отказва. Спомни си Божията милост и твоето немилосърдие ще те гори като жарава, и не ще ти даде мира, докато се не покаеш и не смекчиш сърцето си. Никога не казвай: „Досадиха ми тези просяци!“. Милиони човеци живеят на земята и всички те са просяци пред Господа – и царете, и надничарите, и богаташите, и слугите – всички са просяци пред Господа, но Господ никога не казва: „Досадиха ми тези просяци!“. О, човече, благодари Богу, че и от тебе някой иска някакво добро, било материално, било духовно! Това показва, че ти си доверен на Бога човек; значи Бог ти е поверил нещо Свое добро (защото всички добри неща са от Бога). Покажи се достоен за повереното; покажи се достоен за малкото, за да ти се повери по-голямото.

 

О, всебогати Господи, смекчи нашите сърца и просвети разума ни, та да бъдем милостиви с доброто, което Ти, Всемилостиви, си ни поверил. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 1591 Коментари: 0 Гласове: -9
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 4 ЮНИ

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

Страшно е да се убие човек. Няма думи, които биха описали ужаса, който обхваща човекоубиеца. Докато човек се кани да убие човек, той си мисли, че е все едно да убие човек и да убие вол. Но когато злодея изпълни замисъла си, изведнъж разбира, че е обявил война на небето и на земята,  и е станал като изгонен и отсечен и от небето и от земята. Убитият не му дава покой ни денем, ни нощем. При св. Зосима дошъл на Синай един известен разбойник и го замолил да го замонаши. Зосима го облякъл в монашеско расо и пратил в манастира на преподобни Доротей до Газа, та там да се подвизава в общежитието. След 9 години замонашеният разбойник се върнал обратно и поискал своите мирски дрехи и му върнал обратно расото.  На въпроса, защо постъпва така, разбойникът отговори, че 9 години се молил усърдно Богу, постил, бдял и вършил всяко послушание, и чувствувал, че многото му грехове са простени, но един негов грях го мъчи постоянно. Някога убил едно невинно дете, и това дете му се явявало деня и нощя и го питало: „Защо ме уби?“. Затова се решил да иде и се предаде на властите , та властите да го погубят, и тъй да заплати кръвта с кръв. Облякъл се[1] в своите предишни дрехи и отишъл в град Диоспол, където признал злодейството си и бил посечен. И така със своята кръв измил кървавия си грях.

 

БЕСЕДА за надеждата в Господ, а не на собствения разум

 

Надявай се на Господа от все сърце и не се осланяй на твоя разум (Пртч. Сол. 3, 5)

 

Ако всички планини се стоварят върху тебе, би ли могъл да ги отместиш с ръка? Не би. А ако тъмнината на всички тайни на небето и на земята връхлети върху малката свещичка на твоя разум, дали твоя разум би могъл да ги освети? Още по-малко. Не се осланяй на твоя разум, защото тази малка частица, която ти наричаш разум, не е нищо друго, освен мъртва пепел. Не се осланяй на своя разум, защото и той пита, но не отговаря. О, човеко, не се осланяй на своя разум, защото той е път по който припка светът, гладен и жаден, шарен и любопитен, светът на чувствените впечатления.                                                      

О, човеко, надявай се на Господ със цялото си сърце! В Него има безграничен и всевиждащ разум. Аз съм разум, у мене е силата (8, 14), казва Господ. Той вижда пътеките по които тече твоята кръв, и всички кръстопътища по които се лутат твоите мисли. От състрадание и любов, Той ти предлага Себе си за водач, а ти се осланяш на твоя помрачен и нищожен  разум! А къде беше твоя разум при раждането ти? А къде беше твоя разум, когато се образуваше твоето тяло, когато в сърцето ти почна да кипи кръвта ти, когато очите ти прогледнаха, когато от гърлото ти се появи глас? По чии разум стана това , докато ти още спеше като въглен в пепелта? А когато твоя разум се пробуди, можеш ли да изброиш всички измами, към които те е тласнал, всички лъжи, в които те е оплел, и всички опасности, които не е предвидил? О, брате мой, надявай се с цялото си сърце само на Господ! Той, безброй пъти до сега те е избавял от твоя собствен разум, от неговите измами и лъжи, и от опасностите, на които те е подхвърлял. Каквото е слепеца спрямо виждащия, това е и твоя разум спрямо Божия разум. Надявай се на Водача слепецо. Надявай се , брате, със цялото си сърце единствено на Господа.

О, Всевиждащи Господи, вечни и непогрешим Разуме, по необхватен от вселената, и по-светъл от слънцето, избави ни от заблудите на нашия разум. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 
Категория: Други
Прочетен: 33 Коментари: 0 Гласове: 0
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 573477
Постинги: 1602
Коментари: 0
Гласове: 393
Календар
«  Юни, 2019  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930