http://blagovestnik.bg/24-05-2021/

Иоан 5: 1 – 15,  Зач. 14

       Блажен е човекът, който с търпение и надежда в Бога понася всички страдания в този живот! Един негов ден тежи повече на небесните везни от месеците и годините на безбожниците, които или се веселят без страдания, или страдат без търпение и надежда в Бога.

       Блажен е човекът, който не роптае за страданията, а с търпение и надежда в Бога изпитва причините за тях! Къде страдалецът ще открие причините за своите страдания? Ще ги открие в самия себе си или в своите родители, или в своите съседи – тук страдалецът ще открие причините за страданията си. Цар Давид страдал заради собствения си грях; Ровоам – заради греха на своя родител – цар Соломон, а пророците страдали заради греха на своите съседи.

       Но ако страдалецът търси още по-далече и по-дълбоко причините за своите страдания, къде ще ги открие? Ще ги намери или в първоначалното неверие на човека в Бога, или в тъмния и зъл дух на злобата, в бездната и в отровната тъмнина, или в човеколюбието и лечебната [сила] на Божия Промисъл – тук страдалецът ще открие далечните и дълбоки причини за своите страдания. Адам и Ева страдали заради своето неверие в Бога; праведният Иов страдал заради тъмния и зъл дух на злобата; а слепороденият момък, комуто милостивият Господ отворил очите, страдал заради славата Божия и своята вечна награда.

       Характерно за разумния човек е да търси причините за своите страдания първо в себе си, а за неразумния – винаги да се оплаква от другите. Разумният помни всички свои грехове от детинство, помни ги със страх от Бога и с очакване на страдания за тях; и когато страданията наистина го споходят, било от приятели или врагове, било от хора или зли духове, било веднага или по-късно, той веднага разбира причините за своите страдания, защото знае и помни своите грехове. А неразумният забравя всичките си грехове; па като го споходят страданията, той в мъката си се лута, чуди се и пита: Защо точно него го боли глава? Защо точно неговото богатство да пропадне? Защо неговите деца да умрат? И в неразумието и гнева си посочва с пръст всяко същество на земята и небето като виновник за страданието си, вместо да посочи с пръст самия себе си, т.е. – истинския виновник за своите страдания.

       Блажен е човекът, който се учи от своите страдания, знаейки, че всяко страдание в този кратък живот е допуснато за хората от Човеколюбеца Бог заради добро и полза на хората! Поради Своята милост Бог допуска страдания за хората заради техните грехове, по милост, а не по правда. Защото, ако бъде по правда, всеки грях би донесъл неизбежна смърт, както за това говори и апостолът: А грехът, извършен, ражда смърт (Иак. 1: 15). Вместо смърт Бог, чрез страданията, праща лек. Страданието е Божий метод, метод за лечение на душата от греховната проказа и смъртта.

       Само неразумният мисли, че страданието е зло. Разумният знае, че страданието не е зло, а само разкриване на злото и лечение от него. Само грехът в човека е истинско зло и извън греха няма зло. Всичко останало, което хората наричат зло, не е зло, а горчиво лекарство против него. Колкото по-тежко e болен [човек], толкова по-горчиво е лекарство, което му дава лекарят. Понякога на грешника му се струва, че страданието му е по-тежко и горчиво от извършения грях. Но това е самоизмама – о, каква люта самоизмама! В света няма страдание, което би могло да бъде и приблизително така тежко и убийствено, както е грехът. Всички страдания на хората и народите по земята не са нищо друго освен различни лекарства, които вечната Милост предлага на човеците, за да ги спаси от вечна смърт. Всеки, и най-малкият, грях би донесъл неизбежна смърт, ако Милостта не допусне страдание заради отрезвяването на хората от греховното пиянство; заради лечение, което чрез страданието извършва благодатната сила на животворящия Свети Дух.

       Ще кажете: „Човек се страхува от страданието, защото се бои от смъртта, а страданието може да го докара до смърт“. Но кое причинява смърт на тялото: болестта или лекарството? Несъмнено болестта, а не лекарството. Така че душата няма да умре от страданието, а от греха., който ѝ докарва болест и смърт. Всъщност, грехът е семето на смъртта, семе преужасно, което, ако благовременно не се открие чрез страдания и не изгори от пламъка на Светия Дух, ще израсте и изпълни цялата душа така, че тя ще бъде съсъд не на живота, а съсъд на смъртта.

       Очевидно е, значи, че страданията трябва да се понасят с търпение и надежда в Бога; и още нещо – с благодарност към Бога и с радост. Ти си напращал върху мене много и люти беди, но и пак Ти си ме оживявал, и пак си ме извеждал от земните бездни. Ти си ме издигал и си ме утешавал (и от земните бездни си ме извеждал). И аз ще славя на псалтир Тебе, Твоята истина. Боже мой; ще Те възпявам на гусла, Светийо Израилев! Радват се устата ми, кога Ти пея, и душата ми, която си Ти избавил (Пслм. 70: 20 – 23). Апостол Петър пък препоръчва на вярващите: Доколкото участвате в страданията на Христа, радвайте се (I Петр. 4: 13) на Христос, т.е. осъзнато и разумно, кротко и търпеливо, заради очистване от греховете, заради оживотворяването, заради напредването в живота по Христа в себе си и около себе си.

Когато великият Златоуст умирал в изгнание, мъчен и унижаван от хора, последните му думи били: „Слава Богу за всичко!“. Свещеното Писание и историята на Църквата показват най-големи примери на търпения в страданията, каквито човешкият род въобще познава. И днешното евангелско четиво описва подобен пример на велико дълготърпение в страданията. Но не само това. Разказвайки ни за разслабения човек, който с търпение и надежда тридесет и осем години страдал от парализа, днешното Евангелие освен това ни открива, или по-добре казано – потвърждава, две велики тайни. Първата тайна е, че този продължително страдащ болен носел причината за своята болест, за своите страдания, за своите грехове, в себе си. Втората тайна е, че всемогъщият Господ Иисус изцелил този болен със Своята божествена сила чрез думите: Стани, вземи одъра си и ходи! С това още веднъж се открили Неговото божествено човеколюбие и Неговото божествено всемогъщество, които външно били скрити под лекото страдалческо наметало от човешка плът.

       По онова време възлезе Иисус в Йерусалим. А в Йерусалим, при Овчи порти[1], се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора. Преди това Господ бил в Галилея, откъдето дошъл в Иерусалим за празника. Трудно е да се определи какъв празник било това – дали Пасха или Петдесетница, или Пурим – но не това е главното да се знае; защото, ако беше важно да се знае, определено сам евангелистът би го казал. Овча баня, или Витезда[2], се наричала заради близките Овчи порти, през които са прекарвали овцете, отредени за жертва; а и заради това, че в тази къпалня жертвените овце били предварително къпани. Тази къпалня стои и до ден днешен в Иерусалим, в по-голямата си част разрушена и неизползваема. Но по времето на евангелиста тя още се използвала; затова той говори в сегашно време: А в Йерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня. Петте покрити притвора около къпалнята служели за настаняване на многочислените болни, които търсели в тази къпалня лек за себе си, което се вижда от следващите редове: В тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата, защото Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше от каквато болест и да бе налегнат.[3] Мнозина болни отвсякъде и с всякакви болести се събирали на това чудно място, за да намерят лек за себе си, напразно търсен от хората в природата на други места. Че тази вода не лекувала сама по себе си, със своите природни свойства, със своя сложен минерален състав, а посредством небесна сила, е ясно от това, че ставала лековита само от време на време, т.е. само тогава, когато по Промисъл ангел Божий слизал в нея и я раздвижвал. Каква чудна драматична сцена! Представете си пет притвора, препълнени с най-отчаяни страдалци от цял народ! Представете си пет камари, препълнени с човешка болка и неволя, сълзи и гной! Наоколо е градът, преизпълнен с човешки същества, търсещи наслади и грабещи богатства; които се борят за чест и власт, които играят комедия с телата и душите си. А тук – предсмъртна агония, бавно и мъчително умиране, и една-единствена точка, в която са вперени всички очи – водата; едно-единствено очакване – на ангела; едно-единствено желание – здравето. Да ги запитате – „Защо ви е здраве?“. Дали заради онази обща комедия на телата и душите, която се разиграва около вас? Но не е ли и без вас достатъчен броят на онези, които разиграват тази комедия? Или заради служба на Бога? Но не служат ли Богу твърде добре и онези, които страдат с търпение и надежда в Бога? Или желаете здраве заради самото здраве, или живот заради самия живот? Но онова, което е средство, не може да бъде цел. Бог, като ви е пратил в този живот, пратил ви е с някаква цел; когато ви дава здраве, дава ви го с някаква цел. Не е ли изпитание земният живот на човека и дните му не са ли като дни на наемник? – казва праведният Иов (7: 1). Ако е изпитание, тогава това е упражнение, борба и победа; ако дните му са като на наемник, тогава го очаква, като свършат дните му, заплата. Но живот заради живота – и то живот земен! – и здраве заради здравето! – това означава безцелен живот и безцелно здраве. Живот и здраве пък заради комедия от грехове – това не е ли опрян в гърлото остър нож? Пет притвора, препълнени с пожизнени инвалиди, о, какво чудно място за упражнение в търпение и упование в Бога! О, каква чудна и жива картина, какво чудно и нагледно предсказание на онова състояние, в което скоро могат да се окажат и всички онези, които в града, около къпалнята, пропиляват своя живот и здраве – и то за какво? За купуване на грехове, на грамади от грехове!

       Ала макар че петте притвора на къпалнята Витезда отдавна са разрушени, не мислете, че историята на неволите и човешките беди, която лежи под тях, е погребана и завинаги завършена. Въобще не мислете, че тази история е далеч от вас, и че няма нищо общо с вашия живот. Не са ли вашите пет чувства като пет притвора, натрупали цяла камара от болки и неволи, от сълзи и гной, от грехове и беззакония, от болни мисли, слепи желания и страсти, от куцащи опити и сухи надежди? О, Витездо, Витездо, колко си универсална! В тебе някога Божият ангел изпълнявал пастирската служба и спасявал една по една изгубените овце, докато не дошъл всеобщият Пастир на ангелите и хората. Мълчаливият ангел, служителят на своя Творец, в тебе си служил с вода, за да измие от греховната зараза заболелите овце, а когато добрият Пастир, творческото Божие Слово, в плът и дело – слязъл в тебе, той, със Своето творческо Слово, прогонил заразата на греха и с това те изпразнил. Добрият Пастир! Затова ти пророчески си наречена Овчи порти. А овците вървят подире му, понеже познават гласа му (Иоан 10: 4) – гласа на Добрия Пастир.

       Там имаше един човек, болен от трийсет и осем години. Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, казва му: искаш ли да оздравееш? Болният му отговори: да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене. Прозорливият Господ виждал предварително и надалеч къде и какво ще трябва да направи. Той неслучайно, например, макар да могло и така да е изглеждало на Неговите спътници, преплавал морето и преминал в Гадаринските предели – с Духа Си Той провидял и видял, че в онези земи има двамина бесновати, които Той трябвало да изцели. Нито пък случайно се оказал пред портите на град Наин точно тогава, когато изнасяли мъртъв сина на вдовицата, а Той отново провидял, че на това място и в това време Го чака велико дело. Също така, неслучайно, Той дошъл в Иерусалим по време на празника, независимо какъв празник било, нито случайно и от любопитство се отбил в дома на болката, в Овчи порти, а всичко това станало чрез Неговото предзнание и виждане в бъдещето и в далечината на простора и времето. Очевидно е, че Той не дошъл в Иерусалим за празника, както се струвало на Неговите спътници, а всъщност дошъл заради болния и заради делото, което Той имал да извърши за него.

       Изключителен болник, страшен болник! Тридесет и осемдневна болест се струва на хората безкрайна, а камо ли болест, продължаваща тридесет и осем години! Продължителността на времето зависи от нашето състояние и разположение. Часовете на щастие са крилати, а часовете на страдание – без крила, а често и без нозе. На парализирания човек и времето му изглежда парализирано; струва му се, че времето е неподвижно, както и той самият. Ако това време на боледуване от тридесет и осем години, в най-добрия случай, умножите по три, ще добиете приблизителна представа за неговата продължителност спрямо здравия, движещия се, радостния [човек]. Едно цяло столетие на здравите хора лежал, значи, този парализиран на своята постеля, бутайки времето, вместо то него да бута. Какво героично търпение проявявал този човек! Какви свръчовешки усилия да се добере до къпалнята в часа, когато Божият ангел раздвижвал водата! Каква несломима надежда за оздравяване, и то от ден на ден, от година на година, че и от десетилетие на десетилетие! Макар този болен толкова да страдал заради собствените си грехове, все пак човек не може да не му се удивлява; мислейки за него, човек не може да не помисли за твърде слабите характери на мъжете и жените, на младежите и девойките от нашето време, които под бремето на несравнимо по-леки и по-малко продължителни страдания посягат на живота си, заминавайки на онзи свят като самоубийци.

       Искаш ли да оздравееш? – го запитал единственият Приятел, който изобщо се навел над неговата постеля за тези тридесет и осем години. Да, господине; но си нямам човек. Слепите имат водач, куците имат роднини, изсъхналите имат приятели, а в този обширен свят аз си нямам никъде никого, който би се смилил и би ме спуснал във водата, тогава, когато тя за миг става лековита. Когато пък аз дойда, друг слиза преди мене и се изцелява, а аз с мъка повтарям същите усилия, докато стигна до постелята си. И така, ето – тридесет и осем години! Но си нямам човек, а на слуга не мога да платя. Нима от толкова хора в Иерусалим, безработни, богати, силни, да няма нито един-единствен човек, който би подал ръка за помощ – заради спасението на своята душа, или който поне да прати слугата си да ти помогне? Нито един-единствен! Нима било необходимо да дойде Човек чак от Галилея, на три дена път при усилено ходене, докато толкова безработен свят денонощно шета из светия град само на няколко метра от твоята постеля? Има, Господи, има много шляещи се близо до мене, но си нямам човек. Толкова свещеници! Ето, храмът е насреща! Там безброй свещеници четат Божия Закон и учат народа на милосърдие – та нима нито един не дойде или да прати някого при тебе на помощ? Има, Господи, има много свещеници в храма, но си нямам човек. Има и много евреи, хиляди и хиляди, които за празника са се събрали в Иерусалим. Но на тях не им е до един жалък и мълчалив страдалец, тях ги интересува съботата. Хиляди и хиляди от тях идват само да се поклонят на съботата, както техните прадеди се кланяли на златния телец в пустинята. Хиляди и хиляди евреи, но си нямам човек.

       Ето един Човек – един-единствен! Ето Го Господ, по-състрадателен от роднините, по-милостив от приятелите, по-услужлив от слугите. Той не предприел този дълъг и изморителен път от Галилея до Иерусалим заради съботата и празника, а заради този страдалец. Той е дошъл на дело, а не само с думи, да изобличи страшното немилосърдие на един оглупял род. Човекът дошъл заради човека.

       Иисус му казва: стани, вземи одъра си и ходи. И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше. От този час, вероятно завинаги, Божият ангел престанал да слиза в Овчи порти и да раздвижва водата; защото, ето вижте, появил се е Месията, Старейшината на ангелите, който лекува непосредствено – Сам. Докато хората били под Закона, били слуги на Закона, и дотогава Господ чрез слуги пращал помощ на слугите. А когато дошла благодатта и заменила Закона, тогава Сам Господ се доближил до хората, като баща до синовете си, и Сам, със Своята ръка, непосредствено им дал дарове.

       Някой може да запита: Защо Господ не поставил на болния обичайния въпрос: Вярваш ли? Защо не искал от него вяра, както от много други? Ама нима вярата на този страдалец не е твърде очевидна? Тридесет и осем години той търпеливо лежал на едно място, с вяра в помощта от небето. Но не само че вярвал в чудесното действие на Божия ангел, донякъде той вярвал и в Господа Иисуса, иначе не би се обърнал към Него с „Господи“[4]. Да, Господи, искам да оздравея, но си нямам човек. Всъщност, трябва да си спомните, че Господ е изцелил многочислени побъркани и глухонеми, от които не можел да иска вяра; изцелил ги от чисто милосърдие. И при този случай, във Витезда, значи, от една страна се ръководил от чисто милосърдие към един дългогодишен страдалец, който тъй много страдал в едно немилосърдно обкръжение; а от друга страна се ръководил от намерението с това дело на Своето милосърдие да изобличи немилосърдието не само на иерусалимските граждани, а и на всички хора, от всички времена, които виждат страданията на своя ближен и не искат да си мръднат пръста, за да помогнат. Най-после, Господ нарочно изцелил този болен в събота – макар че можел да направи това и в петък, само че желаел да изобличи еврейското идолопоклонство към съботния ден, и да покаже, че човекът е по-важен от съботата, и че милосърдието е по-важно от всички законнически формалности. И това дело има в себе си единствения Божий метод, а именно, едновременно да се постигнат много цели.

        А тоя ден беше събота. Поради това иудеите думаха на изцерения: събота е; не бива да си дигаш одъра. О, дребнави душици! О, оглупели сърца! Вместо да се радват, задето един пълзящ червей се изправил и отново станал човек, вместо да му честитят оздравяването, вместо целият град да се развълнува и да го повикат за прослава на живия и човеколюбив Бог – вместо всичко това, те се сърдят на човека, че взел на рамо своята бедна постеля и тръгнал за дома си. В събота и мъртвец да възкръснел от гроба пред очите им, те не биха се учудили на възкресението му, а биха го укорили с думите: „Защо в събота си напрашен?“.

       Той им отговори: Който ме изцери, Той ми рече: вземи одъра си и ходи. Попитаха го: кой е Човекът, Който ти рече: вземи одъра си и ходи? Вижте още едно доказателство за крайното оглупяване на евреите и тяхното съботно суеверие! Изцеленият човек първо споменава своето изцеление като важно събитие. Пък след това – за вдигането на постелята като за нещо второстепенно, докато евреите съвсем не обръщат внимание на неговото изцеление и на неговия живот. Би било естествено, след неговия отговор, да го запитат: „Кой е този човек, който те изцели?“. Но не – те питат само за онова, второто, за второстепенното, и между другото: Кой е Човекът, Който ти рече: вземи одъра си и ходи? Виждате ли как се е изродил избраният народ? Виждате ли какъв бурен е израснал на нивата, която някога родила Моисей, Исаия и Давид? Виждате ли как някога възвисеното благочестие на израилските мъже се изродило в едно съботно шпиониране? И как свещеническото служение на живия Бог се превърнало в една полицейска охрана около идола на богинята Събота?

       Но изцереният не знаеше кой е, защото Иисус се бе отдръпнал поради тълпата, що беше на онова място. Изцереният болник от постелята си погледнал в очите на Господа, усетил Неговия животворящ дъх; познал Неговата чудотворна сила; и още нещо – нарекъл Го Господ – но при всичко това, той не знаел името на своя Изцелител, нито пък откъде е. А Господ, като извършил Своето дело, веднага се отдалечил от тълпата и оставил нещата да се развият от само себе си. Той е сеяч, Който сее добро семе, и оставя семето само да расте, и в благовремие да принесе плод според почвата, в която е паднало. Извършвайки добро дело, дело божествено, и по сила, и по милосърдие, Той се отдалечава от хората, та те да не Го прославят, както малко по-късно казал: От човеци слава не приемам (Иов 5: 41). Той се отдалечил от хората, та да не би да Му завидят, както това често се случвало. Най-после, Той се отдалечил от хората, за да даде пример и на всички нас, които се наричаме християни. Доброто дело е съвършено тогава, когато се върши от чисто човеколюбие, за слава Божия. Онзи, който иска да върши добри дела, нека не ги прави заради суетна слава и човешка похвала. Защото, ако нарочно извади своето добро дело на показ, прилича на човек, който поставя своята овца между вълци. Трябва, значи, внимателно да крие своето добро дело, за да не получи похвала от хората, нито пък човешка завист. Който пък нарочно предизвиква похвалата и завистта на хората, той със своето добро дело ще направи две лоши дела: похвалата ще навреди лично нему, а завистта ще навреди на другите.

       След това Иисус го срещна в храма и му рече: ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо. След като изцелил тялото му, Господ сега довършва Своето дело и в духовно отношение, обявявайки греха му като причина за неговата страшна болест, и го предупреждава повече да не греши: За да те не сполети нещо по-лошо. Не е известно какъв грях е сторил този човек, но това не е и необходимо да се знае, защото е известно, че всеки грях е оскърбление за Бога и отдалечаване от Него, както и всеки грях, ако не е принесено покаяние за него, рано или късно, трябва да донесе страдания и мъки. Недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо; т.е. сега си помилван от Бога и грехът ти е простен; затова повече не изкушавай Бога, защото вместо милост, можеш да изкусиш меча на Божията правда. Ако си могъл да се оправдаеш за старите си грехове с недостатъчно познаване на Бога и Неговата сила, след това, което се е случило с тебе, не ще можеш да се оправдаеш с нищо. Ето удивително и страшно предупреждение и за всички ни, та като почувстваме Божията милост към нас, повече да не грешим, та да не ни сполети нещо по-лошо от това, от което сме избавени[5].

       Човекът отиде, та обади на иудеите, че Иисус е, Който го изцери. Той казал това добросъвестно и добронамерено. Бил питан за Иисуса и мислел, че трябва да каже. Същевременно той се чувствал задължен към своя Благодетел и мислел, че трябва да съобщи Неговото Име на всички и на всеки, особено на онези, които питали за Него. Лежейки тридесет и осем години и не мислейки за нищо друго, освен за своите страдания, той, бедният, не можел и да сънува колко лошо е сърцето на тези хора, които го разпитвали за Иисуса. Откъде можел да знае, че те го разпитват за Него, не за да Го прославят като чудотворец, а да го убият като нарушител на съботата?

       Обърнете внимание – той отишъл и казал на евреите, че Иисус е, Който го изцери: не, значи, който му казал да вземе одъра си и в събота, а Който го изцери. Той целият е запленен от мисълта за своето изцеление и Изцелителя, докато евреите са заети да мислят за съботата и за нарушителя на съботата. Възможно е в онези необикновени мигове да не е чувствал разликата между себе си и евреите в мисленето за Иисус. Той пренасял своите мисли в тях, своите велики и въодушевени мисли за Божието посещение, за чудото Божие, извършено над него, та не можел да забележи техните дребнави, зли и коварни мисли, които се криели като змии под листа. Той мислел за прослава на Господа Иисуса – своя Благодетел, а евреите мислели за Неговото убийство. Защото по-натам се казва: Иудеите гонеха Иисуса и търсеха случай да Го убият (Иоан 5: 16). Защо да го убият? Затова ли, че Той бил единственият Човек, когото парализираният болник във Витезда е видял за тридесет и осем години? Да, затова. И затова, че Той бил единственият Човек, който ценял живота на отделния човек повече от идола на мъртвата еврейска богиня Събота.

Но през всички клопки и засади на еврейската злоба Господ преминал невредим, разпространявайки Своето Евангелие на човеколюбието с дела и слово, до онзи час, когато Му било угодно да се остави в ръцете на евреите, та чрез унижението да покаже Своето истинско величие, чрез смъртта да победи смъртта.

       Затова Нему да бъде слава и хвала, заедно с Отца и Светия Дух – Троица единосъщна и неразделна – сега и винаги, и во веки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В оригинала – Овча баня (бел. прев.).

[2] Витезда – тази дума не се среща никъде в Стария завет. Евангелистът, като казва, че това е еврейска дума, има предвид онзи еврейски, който се е говорил по негово време, т.е. арамейски. За Овчи порти се споменава в Неемия 3: 1 и 32; 12: 39 (бел авт.).

[3] В различните преписи на Евангелието има леки разлики в текста. Някъде е „всяка година“, някъде – „от време на време“, а някъде – „ определеното време“. Тези различия са посочени и от автора (бел. прев.).

[4] В българския синодален превод – господине (бел. прев.).

[5] В ориг. – помилвани (бел. прев.).

http://blagovestnik.bg/22-05-2021/

http://blagovestnik.bg/21-05-2021/

http://blagovestnik.bg/20-05-2021/

http://blagovestnik.bg/19-05-2021/

http://blagovestnik.bg/17-05-2021/

Евангелие за жените мироносици

Марк 15: 43 – 47; 16: 7 – 8, Зач. 69

       Чудна е любовта на живите към живите. Даже светлината на слънцето не е така чудна.

       Чудна е и любовта на живите към мъртвите. Даже тихата луна над езерото не е така чудна.

       Благороден е човекът, който се грижи за живите.

       Още по-благороден е човекът, който се грижи за мъртвите.

       Човек често се грижи за живите от себичност. Но къде е себичността при грижата за мъртвите? Щат ли мъртвите да му заплатят или да му благодарят?

       Някои животни погребват своите мъртъвци; и предавайки ги на гроба, ги предават на забрава. Но когато живият човек погребе умрял човек, той погребва с мъртвия и една част от себе си; и като се връща в дома си, носи и една част от погребания мъртвец в себе си.

       Това е особено ясно, ужасно ясно, когато сродник погребе сродника, и приятел – приятеля.

       О, гробари, в колко ли гробове вие вече сте погребани, и колко ли мъртъвци живеят във вас!

       Смъртта има едно свойство на любовта – и тя като любовта много обезличава онези, които я видят и останат живи. Прегърбената майка отива на гробовете на своите деца. Кой отива? Това са децата в майчината душа и майката, която отива на гробовете им. В майчината душа майката живее само в едно тясно кътче – целият останал дворец на душата е зает от нейните деца. 

       Така е и Христос, и то в несравнимо по-голяма мяра. Той стеснил Себе си в гроба, та хората – Неговите деца, да могат да се разширят в безкрайните райски дворци.

       Прегърбената [от скръб] майка ходи на гробовете на своите деца, за да ги възкреси в душата си, да ги умие със своите сълзи, да ги погали с мислите си. Майчината любов, поне за някое време, спасява мъртвите деца от изчезване и унищожение в този свят.

       Прегърбеният [от нашите грехове] Господ, залитайки под Своя Кръст и към Своя гроб, успял със Своята истинска любов да възкреси целия човешки род и завинаги да го спаси от изчезване и унищожение. Само дето Христовото дело е несравнимо по-велико от делото на която и да е в света останала сама майка, защото и Неговата любов към човешкия род е неизмеримо по-велика от любовта на която и да е майка към нейните деца.

Колкото и да са големи любовта и скръбта на майката, в нея винаги остават сълзи и когато самата тя слезе в гроба, отнася със себе си останалите сълзи. Господ пък пролял за Своите деца, за децата на целия този свят всички сълзи – до последната капка, и всичката си кръв – до последната капка.

Никога, о, грешнико, нито жив, нито мъртъв, няма да те оплачат по-скъпи сълзи от тези. Никога, нито майка ти, нито жена ти, нито децата ти, нито отечеството ти, не ще заплатят за тебе така скъпо, както Христос Спасителят е заплатил.

       О, самотни и бедни човече! Не казвай: „Кой ще скърби за мене, като умра? Кой ще ме оплаче?“.  Ето, Господ е скърбял и те е оплакал и жив, и мъртъв, по-искрено, отколкото би го сторила майка ти.

       Не приляга да се нарекат мъртви онези, за които Господ от любов е пострадал и умрял. Те са живи в живия Господ. Когато Господ за последен път посети земното гробище и затръбят тръбите, тогава всички ясно ще разберем това.

       Майчината любов не може да разделя мъртвите деца от живите. Още пък по-малко Христовата любов може да направи това. Господ е по-всевиждащ от слънцето. Той вижда близкия край на тези, които още живеят на земята, и вижда началото на живота на онези, които са се упокоили. За Онзи, Който е сътворил от нищо земята и човешкото тяло от пръст, няма разлика между земните гробове и гробовете от плът. Дали пшеницата ще е на полето или в хамбара – каква е разликата за стопанина, който и в двата случая мисли за пшеничното зърно, а не за сламата и за хамбара? Дали хората са в плът или в земята – каква е разликата за прозорливия Стопанин на човешките души?

       Пристигайки на земята, Господ направил две посещения на хората. Първото е на онези, които живеят в плътските гробове, а второто – на онези, които живеят в земните гробове. Той умрял, за да посети Своите умрели деца. Ах, както и майката до голяма степен умира, когато ходи на гробовете на своите деца!

       Грижата за мъртвите е единствената Божия грижа; всичко останало е Божия радост. Бог не се безпокои за безсмъртните ангели; Той се радва на ангелите, както и те на Него. Бог се грижи за хората, за онези, които умират по своята свободна воля, и които оживяват по своята свободна воля. Бог се грижи непрестанно как да възкреси хората. Затова Той, със Своите свети ангели, непрестанно посещава човешките гробове – подвижните и неподвижните. Велика е Божията грижа за мъртвите; велика е не затова, че Бог не може да ги възкреси, а защото всички мъртви не искат да възкръснат. Хората не желаят своето добро; затова е велика Божията грижа.

        О, колко е голяма радостта на небето, когато един мъртъв оживее, и за един грешник, като се покае! Един покаял се грешник – което е същото, каквото е умрелият духом да възкръсне, – носи на Бога по-голяма радост, отколкото деветдесет и девет ангела, на които не е необходимо покаяние. На небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние (Лк. 15: 7).

       Колко благородна е грижата за мъртвите! Грижейки се за нас, в тази долина на мъртвите, ангелите Божии имат Божията грижа. Грижейки се за мъртвите, и ние имаме Божията грижа, и чрез това ставаме Божии приятели и Божии сътрудници.

       Но когато великият наш Господ и Бог умря като Човек, претоварен от човешките грехове, кой се погрижил за Него, мъртвия, от онези, за които Той вечно се грижи? Кой посетил Неговия гроб? Кой показал своята любов към Умрелия? Жените. Но не всички и не кои да са жени, а жените мироносици, чиито души били помазани с безсмъртната любов на нашия Господ, Иисус Христос. Техните души били преизпълнени с благоуханието на вярата и любовта, затова взели в ръцете си благоухания и отишли на гроба да помажат Христовото тяло.

       За това повествува и днешното евангелско четиво, т.е. за грижата на оживелите чрез Христовото учение към оживелия Безсмъртен.

                                                   Тогава дойде Йосиф Ариматейски, виден член от съвета, който и сам очакваше царството Божие, дръзна, та влезе при Пилата, и измоли тялото Иисусово. Имало още един знаменит[1] човек от Ариматея или Раматаим, на Ефремовата планина. Това бил пророк Самуил (I Цар. 1: 1). А Иосиф пък се споменава и от четиримата евангелисти и то изключително във връзка с погребението на умрелия Господ. Иоан го нарича ученик Иисусов, но таен (19: 38); Лука – човек добър и справедлив (23: 50); Матей – богат човек[2]. Той бил богобоязлив[3] по душа; т.е. боял се от Бога и очаквал Царството Божие. Освен че притежавал забележителни душевни качества, Иосиф същевременно бил и богат човек с обществено положение. Марк и Лука го наричат член от съвета. Значи, той, подобно на Никодим, бил един от народните старейшини. Като Никодим и той бил таен почитател и ученик на Господ Иисус. Но макар тези двамината да са били тайни последователи на Христовото учение, те били готови да се изложат на опасност, заставайки зад Христос. Веднъж Никодим казал в очите на озлобените еврейски старейшини – тогава, когато търсели сгода да убият Христа: – Осъжда ли нашият Закон човека, ако първом го не чуят и узнаят какво върши? На още по-голяма опасност се подхвърлил Иосиф Ариматейски, като се погрижил за Тялото на Господ тогава, когато всички явни Негови ученици се били разбягали, и когато еврейските вълци, заклали Пастира, можели всеки миг да подгонят и овцете. А че делото на Иосиф било опасно, ни известява и самият евангелист, казвайки – дръзна. Трябвало е, значи, повече от смелост, трябвало е дързост, за да се отиде и при царския наместник и да се моли за тялото на един от разпнатите осъдени. Но Иосиф, като великодушен, отхвърлил страха, отърсил се от всяка плахост и се показал като ученик на Иисуса Христа.[4]

       Пилат се почуди, че Той вече е умрял; и като повика стотника, попита го: дали отдавна е умрял? И като узна от стотника, даде тялото Иосифу. Предпазлив и недоверчив, Пилат бил от онзи тип властници, които със сила покорявали и със сила владеели над чуждото. Той не можел да повярва на думите дори и на един такъв човек, какъвто бил благородният Иосиф. А може и наистина да е било трудно да повярва, че вече е издъхнал на Кръста Онзи, Когото той предишната нощ осъдил на разпятие. Освен това Пилат се показва и като верен представител на официалната римска формалистика – той вярвал повече на един стотник, който имал задължението да подсигури стражата на Голгота, отколкото на един известен народен старейшина. След като стотникът „официално“ потвърдил казаното от Иосиф, Пилат изпълнил искането на Иосиф.

       А Йосиф, като купи плащаница, сне Го, па Го обви в плащаницата и положи в гроб, изсечен в скала; и привали камък върху вратата гробни. Другият евангелист казва, че това е бил гробът на самия Иосиф – и Го положи в новия си гроб (Мат. 27: 60), в който още никой не бе полаган (Иоан 19: 41). Та така да се сбъдне казаното от пророк Исаия: Биде погребан у богатия (53: 9). Когато разпнем нашия ум и го погребем в обновено сърце като в нов гроб[5], тогава умът ни ще оживее и ще възкреси целия вътрешен наш човек. Нов гроб, освен това и запечатан, тежък камък, превален върху гробната врата, стража около гроба – какво означава всичко това? Всичко това са предпазни мерки на Божия Промисъл, та чрез тях, през вековете, да се затворят устата на всички невярващи, които ще се мъчат да доказват, че Христос или не е умрял, или че не е възкръснал, или пък че Неговото Тяло е било откраднато. Че Иосиф не е измолил мъртвото Тяло от Пилат; че Христовата смърт не е потвърдена официално от стотника; че Тялото не е погребано и гробът – запечатан в присъствието на приятелите и враговете Христови, та тогава да се каже, че Христос всъщност не е умрял, а само е заспал, че само е бил в безсъзнание, па се свестил.[6] Ако гробът не бил затворен с тежък камък и запечатан, и ако не бил пазен от стража, би могло да се каже, че наистина Христос е умрял и погребан, но че е откраднат от гроба от учениците Му. Ако пък гробът не бил съвсем нов, би могло да се каже, че Христос не е възкръснал, а някой друг мъртвец, който е погребан по-рано. Така всички предпазни мерки, които взели евреите, за да скрият истината, послужили по Божий Промисъл за утвърждаване на истината.

       Иосиф обвил Тялото в чиста плащаница (Мат. 27: 59) и Го положил в гроба. Ако искаме Господ да възкръсне в нас, трябва да го държим в чисто тяло. Защото чистата плащаница означава чисто тяло. Нечистото от лукави страсти и похоти не е място,  където Господ възкръсва и живее.

       Евангелист Иоан допълва описанието на останалите евангелисти, казвайки, че и Никодим дошъл на Христовото погребение, и донесъл  около сто литри смес от смирна и алой (т.е. Иосиф и Никодим), и взеха тялото Иисусово и Го обвиха в повивки с благовонията, както по обичая си иудеите погребват (Иоан 19: 39 – 40).[7] О, блажени и преблажени са тези дивни мъже, които с такава смелост, загриженост и любов взели пречистото Господне Тяло и го положили в гроба! Какъв удивителен пример за всички обичащи Господа! И какъв ужасен укор към онези свещеници и миряни, които със срам от света, небрежност и без любов пристъпват към самия потир, за да приемат в себе си пречистото и животворящо Тяло и пречистата и животворяща Кръв на Господа, и при това на възкръсналия и жив Господ!

       Но Иосиф и Никодим не били единствени от Христовите приятели, които можели лично да свидетелстват, че той е умрял, и че бил погребан. Тяхната грижа за мъртвия Господ е дело колкото на любовта към обожавания Господ и Приятел, толкова може би и на задължението, което им налага човечността към един страдалец за правдата. Но ето наблизо още две приятелски души, които внимателно гледали делото на Иосиф и Никодим, и се канели на дело да проявят най-чиста любов към Господа – двете жени мироносици – Мария Магдалина и Мария Иосиева!

       А Мария Магдалина и Мария Иосиева гледаха де Го полагат. След като мина събота, Мария Магдалина, Мария Иаковова и Саломия купиха аромати, за да дойдат и Го помажат. Най-напред се споменава за две жени, а после за три. Двете били като наблюдатели на всичко, което се случило с Господ на Голгота. Те видели как тайните Христови ученици свалили мъртвото Тяло от Кръста; видели всичко, което после се случило с мъртвото тяло, и онова, което за тях било важно: видели гроба, където Тялото било положено. О, как биха радостно изтичали и те да помогнат на Иосиф и Никодим; да измият Тялото от Кръвта, да превържат и почистят раните, да срешат косата, да свият и наместят ръцете, внимателно да покрият главата с убруса и да обвият Тялото с плащаницата! Но не било нито обичайно, нито редно, те, заедно с мъжете, да вършат тази работа. По-късно те ще дойдат да свършат всичко това и да помажат Господнето Тяло с благовония. По-късно с тях ще дойде и трета мироносица – тяхна приятелка. Дух Светий ги сприятелил всичките. Кои са тези жени? Мария Магдалина вече е позната. Това е онази Мария, която Господ изцелил от беснуване, изгонвайки от нея седем бяса. Мария Иосиева и Мария Иаковова –  според тълкуванието на светите отци – това е една и съща личност. Саломия била Заведеевата жена, майката на апостолите Иаков и Иоан. Каква разлика между тези жени и Ева! От голяма любов те бързат да са послушни и на мъртвия Господ, докато Ева не искала да бъде послушна на Живия. Те били послушни и на Голгота, на местопрестъплението, кръвта и злобата, а Ева била непослушна в рая.

         И в първия ден на седмицата дойдоха на гроба много рано, след изгрев слънце. Всички евангелисти  са единомислени в това, че първият ден на седмицата е денят на Господнето Възкресение, т.е. утрото след събота, както категорично казва евангелист Марк: след като мина събота. Най-после всички са съгласни и в това, че жените посетили гроба Господен в този ден много рано. В това последното евангелист Марк малко се различава като казва: след изгрев слънце. Твърде вероятно е жените да са посетили гроба няколко пъти, колкото от любов към Покойника, толкова и от страх да не би безочните Христови врагове по някакъв начин да осквернят гроба и Тялото.[8] Защо самият Марк изрекъл такова противоречие, като казва: много рано и след изгрев слънце; ако под слънце тук не разбира не физическото слънце, а самия Господ, съгласно пророка, който казва: Ще изгрее Слънцето на правдата (Малах. 4: 2), визирайки Месията? Слънцето на правдата вече е излязло от подземната тъмнина в онзи ранен час, когато жените мироносици били дошли на гроба. Както Слънцето сияело преди слънцето при първото сътворяване на света, така То и сега, при второто сътворяване, при обновяването на света, засияло над човешката история, преди над земната природа да засияе физическото слънце.

        И говореха помежду си: кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни? Така си говорели жените, като се изкачвали към Голгота, не очаквайки нещо изключително. Женските ръце не били достатъчно силни да отвалят тежкия камък от гроба, защото бил много голям. Бедните жени! Те не се и досещали, че делото, за което с такава ревност бързали, вече било извършено още по време на живота на Господ на земята. Във Витания, в дома на Симон Прокажен, по време на вечерята, една жена изляла скъпоценно нардово миро върху Христовата глава. Господ свидетелства за това, като казва за тази жена: Като изля това миро върху тялото Ми, тя Ме приготви за погребение (Мат. 26: 12). Той ясно прозрял, че за Неговото Тяло след смъртта няма да има друго помазване. Ще запитате: „Защо Провидението е допуснало тези благочестиви жени да бъдат разочаровани така горчиво?“. Да купят скъпоценно миро, със страх да дойдат в тъмната и безсънна нощ на гроба и да не извършат онова дело на любовта, за което толкова са пожертвали? Но Провидението не наградило ли техния труд несравнимо по-богато с това, че вместо мъртвото Тяло им дарило живия Господ?

        И като погледнаха, виждат, че камъкът е отвален: а той беше много голям. Като влязоха в гроба, видяха един момък, облечен в бяла дреха, да седи отдясно; и много се уплашиха.

Като стигнал народът до Червено море, Моисей се оказал в затруднение – как да прокара път там, където не можело да се мине? И когато завикал към Бога, Червено море се разделило на две страни и изведнъж се отворил път. Така станало сега и с жените мироносици. С голяма грижа – кой ще им отвали камъка от гроба, те погледнали и видели, че камъкът е отвален, и безпрепятствено влезли в гроба. Но къде е стражата? Не била ли тя по-голяма пречка към гроба, отколкото тежкият камък върху гробната врата? Стражата по това време или още е лежала, примряла от страх, или вече се била разбягала из града и заеквайки, съобщавала на хората онова, което човешките уши, още от времето на праотеца Адам, не били чували. Никого нямало около гроба, който би могъл да им попречи, и нищо нямало върху гробната врата. Но в гроба имало някой, чието лице било като светкавица, а дрехата му – бяла като сняг (Матей). На вид – юноша, а всъщност – ангел Божий. Жените се уплашили и навели лице към земята (Лука), защото било страшно да се гледа в неземната поява на Божия вестител – вестителя на  най-чудната и най-радостна вест на земята, откакто падналият човек започнал да се изхранва от земята. Това, дето Матей казва, че Божият ангел седял на отвалената плоча до гроба, а Марк, че ангелът бил вътре в гроба, не е никакво противоречие. Жените са могли най-напред да видят ангела на плочата, а след това са чули неговия глас вътре в гроба. Защото ангелът не е нещо плътско и трудноподвижно; за един миг той може да се появи, където желае. А това, че Лука споменава за два ангела, а Марк и Матей – за един, също не трябва да смущава вярващите. Когато Господ се родил във Витлеем, един ангел неочаквано застанал сред пастирите и те се изплашиха твърде много. Малко след това пък внезапно се яви с Ангела многобройно войнство небесно (Лука). Може би на Голгота, при Възкресението на Господа, да са присъствали легиони Божии ангели; та какво, значи, е чудното, ако жените веднъж видели един, а после два ангела.

        А той им казва: не се плашете. Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук. Ето мястото, дето бе положен. Но идете, обадете на учениците Му и на Петра, че Той ви преваря в Галилея; там ще Го видите, както ви бе казал. Прекрасният Божий ангел най-напред успокоява жените и ги избавя от страха и ужаса, та така да ги подготви за необикновената вест за Възкресението на Господ. Жените били най-напред изненадани да видят гроба отворен, а после и уплашени, задето не намерили в него Онзи, Когото търсели, а намерили някого, когото не очаквали да видят.

         Защо ангелът говори тъй определено: Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия.[9] За да няма никакво съмнение и никакво недоразумение за Онзи, Който е възкръснал. Така определено говори ангелът, колкото заради самите жени, толкова и за всички бъдещи векове и поколения. Със същото това намерение ангелът показва и празния гроб: Ето мястото, дето бе положен! Това, което ангелът казал, е излишно за жените, защото те го видели с очите си, ала не било излишно за човешкия род, за който Господ умрял и възкръснал. Той възкръсна, няма Го тук! Най-важната вест в историята на човечеството вестителят съобщава най-накрая и по възможно най-обикновен начин – Той възкръсна, няма Го тук! Той възкръсна, няма Го тук! За безсмъртното ангелско войнство по-неочаквана била смъртта на Господ, а не Неговото Възкресение. За смъртните хора – обратно. След това ангелът изпраща жените да съобщят радостната новина на апостолите и на Петър. Защо и на Петър? Затова, че Петър, без съмнение, се чувствал смутен повече от останалите ученици. Него трябва да го е гризяла съвестта, задето три път се бил отрекъл от Господа, и най-накрая побягнал от Него. Верността на апостол Иоан, с когото Петър стоял най-близо до Господа, още повече трябва да е усилвала угризенията на съвестта му. Защото Иоан не побягнал, а останал под Кръста на разпнатия Господ. С една дума, Петър трябвало да се чувства донякъде като предател на своя Господ, та изглежда му е било много притеснено между другите апостоли, а особено в присъствието на Пресветата Богоматер. Петър бил по име камък, но не и камък по вяра. Неговата колебливост и страхливост го правели презрян в собствените му очи. Трябвало е отново [Господ] да го изправи на нозе и да възвърне достойнството му на човек и апостол. Това и прави сега човеколюбивият Господ. Затова ангелът нарочно споменава Петър по име.

        Защо ангелът говорил за явяването на Господ в Галилея, а не за Неговото скорошно явяване в Иерусалим и около Иерусалим? Там ще Го видите, както ви бе казал (срвн. Марк 14: 28). Затуй, че Галилея била в по-голяма степен езическа отколкото Израилските предели, и Господ иска със Своето явяване там, в земята на езичниците, да покаже на учениците Си пътя на Своето Евангелие – къде е главната среда на апостолския труд и съзиждането на Божията Църква. По-нататък и затова, че там ще им се яви не в обстановка на страх, в който те живеели в Иерусалим, а като пред свободни хора, и не през нощта и тъмнината, а посред бял ден. За да не се каже: „На страха очите са големи; и под тежестта на страха обезумелите ученици уж видели Господа жив в Иерусалим“. Най-после Божият ангел говори за явяването на Господ в Галилея, мъдро премълчавайки Неговото явяване в Иерусалим, за да избие оръжието от ръцете на злите невярващи, които иначе биха казали, че учениците видели призрак поради внушението на ангела, т.е. видели Го затова, защото били духом напрегнати и очаквали да Го видят.[10] Но след възкресението Си ще ви изпреваря в Галилея – казал Господ. Т.е. като Победител Аз ще отида преди вас в езическия свят, а вие Ме последвайте. И където и да ви прати на проповед Дух Светий, имайте[11] Мене пред себе си – Аз ще вървя напред и ще проправям пътя ви.

        И като излязоха скоро [от гроба], побягнаха от гроба; тях ги обхвана трепет и ужас, и никому нищо не казаха, понеже се бояха. Дали били на небето или на земята? С кого са говорили? Какво чули? Такива неща и насън не са дохождали при хората; това не е сън, а наяве; че е наяве, било по-ясно от всичко. О, блажени са трепетът  и ужасът, които обхващат човека, когато му се отвори небето, и когато чуе глас на радост от своето безсмъртно и славно небесно отечество, от своето истинско отечество! Не е дребна работа да се види един от безсмъртните ангели Божии; не е дребна работа да се чуе глас от безсмъртни уста. По-лесно е да се понесат лицето и грохотът на цялата смъртна и тленна вселена, нежели гласът на един безсмъртен, който е сътворен преди сътворението на вселената, и който сияе с красота и младост, по-хубави от пролетна зора. Когато човекът Божий – пророк Даниил, чул гласа на ангела, казал за себе си: В мене сила не остана и видът на лицето ми се измени твърде много, не остана в мене бодрост. И чух гласа на думите му; и щом чух гласа на думите му, вцепенен паднах ничком и лежах с лице към земята (Дан. 10: 8 – 9). Как, значи, ужас да не обземе тези слаби жени? Как да не побягнат от гроба? Как да отворят уста и да проговорят? Къде са думите за описване на това видение? Господи, колко е неизказана Твоята чудна слава! За нас – смъртните, е по-лесно да я изразим с мълчание и сълзи, отколкото с език.

       И никому нищо не казаха, понеже се бояха. Т.е. по пътя не казали никому нищо; на никого от враговете и убийците Христови, от които гъмжал цял Иерусалим. Но естествено, казали на апостолите. Защото нито смеели, нито можели да не кажат, като им е заповядано от безсмъртния [ангел]. Как биха се осмелили да не изпълнят Божията заповед?! Ясно е, значи, че жените казали на онези, на които трябвало да кажат (вж. Лк. 24: 10), както и нищо не казали на онези, на които не трябвало да казват, и от които са се страхували.

       Ето, така завършило утринното неделно посещение на жените мироносици на Христовия гроб. Бедни са техните благовония, с които те искали да запазят от тление Онзи, Който чрез Себе Си пази небето от тление, и с които искали да помажат Онзи, чрез Когото благоухае небето! О, Господи благоуханни, единствено благоухание на човешките същества и на човешката история, как дивно Ти си наградил тези всеотдайни души, които и мъртъв в гроба не са Те забравили! От мироносици си направил от тях благовестници на Твоето Възкресение и на Твоята слава! Те не помазали с благовония Твоето мъртво Тяло, а Ти си помазал техните живи души с елея на радостта. Скърбящите станали лястовички на новата пролет. Оплаквачките от Твоя гроб станали светици в Твоето небесно Царство.

       По техните молитви, Възкръснал Господи, спаси и помилуй нас! Та да те прославяме с Отец и Дух Свети – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски     

[1] В ориг. – благообразен (бел. прев).

[2] Евангелистът не нарича Иосиф богат поради суета, за да покаже, че Господ е имал и между учениците и богати, а за да покаже как можело да бъде получено от Пилат Тялото Христово. „Ето, беден и незнатен човек нямало как да получи достъп до Пилат – представителя на римската сила.“ Блж. Иероним, Тълк. на Матей (бел. авт.).

[3] В ориг. – благообразен (бел. прев).

[4] Никифор – (бел. авт.).

[5] Вратата се споменава, защото гробът бил изсечен в самата скала; в него се влизало и излизало като във и от стая. Такива били гробовете на високопоставените лица в Египет, а такива били и обикновените гробове по това време в Палестина (бел. авт.).

[6] Както в ново време твърдят Шлайермахер и някои други протестанти (бел. авт.).

[7] „С това, ако не се лъжа, евангелистът иска да отбележи, че при подобни ритуали (в ориг. услуги), които се указват на мъртвите, трябва да се спазват обичаите на всеки народ“. Блж. Августин . Беседи върху Иоановото Евангелие (бел. авт.).

[8] „Те ту идвали с нетърпение, ту си отивали, не желаейки да оставят гроба на Господа за дълго време.“ Блж. Иероним. Тълк. Матей (бел. авт.).

[9] В сръбския текст това е въпрос: „…Него ли търсите?“ (бел. прев.).

[10] Защо и ангелът, и Господ говорят точно за явяването в Галилея? Защото това явяване било най-очевидното и най-важното. Там Господ се явил не в къща, при затворени врати, а на планината, явно и очевидно. Като го видели там, учениците Му се поклонили; там Иисус им открил, с велика откровеност, властта, дадена Му от Отца, като казал: Даде ми се всяка власт на небето и на земята. Никифор (бел. авт.).

[11] В ориг. – гледайте (бел. прев.).

В този ден, неделя трета след Пасха, чествуваме свв. мъже мироносци и светите жени мироносици. Мироносци са двама мъже - Иосиф от Ариматея, един от седемдесетте тайни ученици на Христос, и Никодим, един от първенците иудейски - оня същият, който една нощ бе дошъл при Иисус (Иоан 3:1—21).

Жените мироносици бяха   първите   достоверни   свидетели    на Христовото възкресение,  а тия двама достопочтени мъже снеха от Кръста Тялото на Господа „обвиха го в повивки с благовонията, както по обичая си иудеите погребват" (Пс.19:40) и го положиха в новия гроб. За тях се разказва, че първият, който бил виден член от еврейската Синагога, бил изключен от нея, защото открито проповядвал за Възкресението на Иисус, а вторият  бил удостоен да види Възкръсналия и също станал дръзновен Негов проповедник, поради което бил много пострадал от юдеите. Затова е наредено да се чествува днес и тяхната памет заедно с тая на мироносиците. Тъй  и подобаваше, щото тия,  които бяха  най-привързани  към Господ   Иисус   по   време на Неговото служение и  му   засвидетелствуваха голяма любов при страданията и погребението Му, да се удостоят първи да Го видят възкръснал и да изживеят радостта на Възкресението и първи да бъдат Негови проповедници. Някога първом жената съгреши, а после и мъжът; сега пък жената първа получава вестта за Възкресението. А наричат се тия жени  „мироносици", понеже според евангелското повествование, след като минала събота подир погребението, те купили аромати и благовонно миро и дошли да помажат тялото на Иисус съгласно тогавашния иудейски обичай. В ранното утро на първия ден на седмицата (неделя) те бързешком се запътили към гроба. Навярно те са знаели, че гробът е заварден от стража, но тая мисъл не ги плашела. Любовта им към Лежащия в гроба сподавила у тях всеки страх. Защото в любовта няма страх (1 Иоан 4:18). Една мисъл само ги тревожила - кой ли ще им отвали камъка от вратата на гроба понеже той бил много голям. Но когато дошли до гроба, ето, виждат, че камъкът е отвален! И не само това, но видели нещо още по-достойно   за   удивление -ангел   Господен   седи върху камъка на вратата гробни, а вътре в самия гроб видели и други два ангела. Върхът на удивлението, на страха и радостта заедно, обаче, било явяването на Самия възкръснал Господ, Който ги поздравил с думите:  „Радвайте се!"

Светите евангелисти ни споменават имената само на няколко от мироносиците: Мария Магдалина, от която Христос бе изгонил седем бяса. Тя първа бе дошла на гроба и първа бе видяла възкръсналия Христос. В своята голяма скръб отначало тя Го не познала и помислила, че е градинарят. След възкресението, според едно древно църковно предание, тя се явила пред римския император Тиберий и му известила за станалото чудо. След това тя се установила в гр. Ефес, гдето и починала, погребана от св. Иоан Богослов. По-късно при император Лъв Мъдри светите и мощи били пренесени в Цариград.

Втората   от мироносиците била Саломия,  дъщеря - както се смята - на праведния Иосиф, обручника на св. Дева Мария, жената на Зеведея, и майка на Иоан,   любимия  Господен  ученик. Третата мироносица е Иоана, жената на Хуза, домакин на цар Ирод. Четвърта била Мария Клеопова, петата - Сусана, шестата - другата Иоана. По всяка вероятност ще да са били още и Мария, майка на ап. и евангелист Марко, а също и двете сестри на Лазар - Марта   и Мария! Всички тия, както се спомена, бяха следвали Господ Иисус по време на проповедническото Му служение, подпомагайки Го с материалните си средства. Те Му останаха верни и предани до самата Му смърт, и при погребението Му. Затова и св. Църква заслужено е посветила третата следпасхална неделя на тия богопредани жени - първи свидетелки на Възкресението. Тяхното дело на мироносици и проповеднички за Христовото възкресение е достойно за спомен и похвала.

С молитвите на Твоите мироносци и мироносици, Христе Боже, помилуй и спаси нас!   Амин!

http://blagovestnik.bg/16-05-2021/