Благовестник

       В светата и велика Пасхална неделя празнуваме живоносното Възкресение на нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христо, което се нарича и Пасха („отминаване“ или „пощада“). Древноюдейският велик празник, установен в спомен на избавлението на евреите от египетското робство и излизането им от Египет на път за Обетованата земя на техните предци, се празнувал на 14-и нисан – в деня на първото пролетно пълнолуние. В този ден пострадал на кръста нашият Спасител, принесъл Себе Си като пасхално агне за спасението на човешкия род. Първите християни празнували този ден под името „Кръстна пасха“, а деня на Възкресението – под името „Възкръсна пасха“. Така еврейският празник Пасха преминал и в християнството, като му било придадено християнско значение – избавление на човешкия род от робството на греха. Така празникът на Възкресението Христово станал най-великият християнски празник. На този ден при сътворението на света Бог създал от нищо светлината. Същия този ден Синът Божи слезе от небето и се всели в утробата на св. Дева, а сега Същият, вече възкръснал, слезе в ада, за да проповядва на тамошните духове (1 Петр. 3:18-19) и да измъкне от неговите вериги човешкото същество, да го възнесе на небето и го доведе до първоначалната чест на нетлението. Чрез Възкресението средостоенето между небето и земята рухна, Бог и човек се примириха, милостта и истината се срещнаха, правдата и мирът се целунаха (Пс. 84:11). 

Възкресението на Христос, следователно е ново пресъздаване на човека. Затова този ден е празник на празниците и тържество на тържествата, ден на светла радост и ликуване. Тази радост е изразена в църковните пасхални песнопения. Тя обилно днес струи от гроба на Възкръсналия Христос – Жизнеподател. 

       А самото възкресение станало така: В нощта след погребението на Христос, след като гробът бил запечатан и била поставена стража да го пази, станал голям трус. Ангел Господен слязъл от небето, отвалил камъка от входа на гроба. Виждайки това, стражарите, обхванати от страх, се разтреперили и станали като мъртви. А когато жените-мироносици дошли рано на гроба, за да помажат тялото на Господа с благоуханни масла според обичая, ангелът им казал: „Не бойте се! Зная, че търсите разпнатия Иисус. Той възкръсна от мъртвите, както ви бе казал. Дойдете и вижте мястото, гдето бе положен. Идете скоро, та обадете на учениците Му, че Той възкръсна от мъртвите!“ А когато те отивали да обадят на апостолите, възкръсналият Христос ги срещнал и им казал: „Радвайте се!“ Двама от учениците на Христос – Петър и Йоан, като научили от жените, че Господ възкръснал, затекли се към гроба, първом надникнали, а след това и влезли в самия гроб, видели само повивките в празния гроб и повярвали.       Възкръсналият Христос в деня на възкресението Си се явил отделно и на Мария Магдалина и на двама апостоли – Лука и Клеопа, когато отивали в близкото до Йерусалим село Емаус. Същия ден се явили и на другите апостоли, но без Тома, когато поради страх от юдеите се били събрали при заключени врати. След една седмица пак им се явил – вече и Тома бил там. 

       В продължение на 40 дни до деня на Възнесението Си на небето възкръсналият Господ многократно се явявал на учениците Си и им говорил за Царството Божие (Деян. 1:3). По запазено древно предание възкръсналият Господ се явил първом на Своята пречиста Майка. Това църковно предание е отразено във възкресния тропар на 6. глас: „…сретил еси Деву даруй живот…“

       Не се знае точно в кой час е възкръснал Христос. Едни мислят, че това ще е станало при първото пропяване на петлите, а други – когато е станало земетресението. По всяка вероятност Христос ще е възкръснал в първите часове на третия ден от смъртта Му – в ранното неделно утро, съгласно пророческите думи на самия Христос (Мат. 16:21). Ние празнуваме възкресението Христово в 12 часа през нощта след събота, т. е. в началото на новия третия ден – неделя. 

       Първите свидетели на възкресението били войниците, които пазели гроба. Уплашени и смутени от станалото, те отишли при първосвещениците и им обадили за случилото си. А те – първосвещениците, като се събрали на съвещание, дали пари на войниците и им поръчали да казват, че когато били спали, уж дошли учениците на Христос и откраднали тялото Му – нелепо и абсурдно твърдение! Защото, как са могли да заспят, когато е трябвало да бъдат на будна стража? И как, са могли да видят, че са дошли учениците и са откраднали тялото на Христа, когато са спали? 

       Възкресението на Господ Иисус е най-забележителното събитие в мироспасителната история. То е основа на вярата в Христа. Защото, ако Христос не е възкръснал, празна е вярата ни (1Кор. 15:17). При това възкресението на Христа е засвидетелствано от очевидците на възкръсналия Господ и свидетелството им е запечатано със собствената им кръв. То е победа на живота над смъртта, тържество на правдата над неправдата и завършек на изкупителното дело на Богочовека Господ Иисус Христос, Комуто да бъде чест и слава во веки веков! Амин! 

Автор

Евангелие за Победителя на смъртта

       Измръзналите се събират около огъня; изгладнелите – около трапезата; измъчените от продължителната нощна тъмнина се радват на изгрева на слънцето; изнурените от претежка борба ликуват при ненадейната победа. О, възкръснал Господи, как с Твоето Възкресение си станал всичко за всички! О, пребогати Царю, как единствен Ти, със Своите дарове, Си изпълнил всички протегнати към небето празни ръце! Радва се небето, радва се и земята! Небето се радва като майка, която храни своите гладни чада; радва се земята като деца, които приемат храна от майчината си ръка.

       Христовата победа е единствената победа, на която може да се радва всяко човешко същество – от първото, до последното. Всяка друга победа на земята е разделяла и разделя хората. Когато един земен цар победи друг цар, единият от тях се радва, а другият – скърби. Когато един човек победи своя съсед, тогава под единия покрив е песен, а под – другия – плач. Но на земята няма победна радост, която да не е тровена от злорадост; обикновеният земен победител се радва колкото на своя смях, толкова и на сълзите на своя противник. Самият той не забелязва как злобата преполовява радостта. Когато Тамерлан победил султан Баязид, той го затворил в желязна клетка и пред клетката устроил пир и увеселение. Неговото злорадство било всичката му радост; неговата злоба давала храна на радостта му. О, братя, колко кратковременна е радостта от злорадството! О, колко отровна е злобата за храната на веселието! Когато крал Стефан Дечански победил българския цар, той не пожелал да навлезе в българската земя, нито да пороби българския народ, а от бойното поле се отправил в една постница, да пости и да се моли Богу. Такъв победител е по-благороден от другите. Но и такава победа, както и нито една човешка победа, не е победа без скръб за победените. И най-благородната човешка победа е само подобна на слънце, което с едната си половина свети, а другата му тъне в тъмнина. Само Христовата победа е като слънце, което свети на всички онези, които стоят под него. Само Христовата победа изпълва всички човешки сърца със съвършена[1] радост. Само тя е без злорадство и без злоба.

       Ще кажете: „Тайнствена победа“. Да, но същевремено показана на целия човешки род – на живите и умрелите.

       Ще кажете: „Великодушна победа“. Да, но и повече от това. Майката не е ли повече от самоотвержена[2], когато не само веднъж и дваж защити своите деца от змия, а за да спаси децата си завинаги, смело отива в леговището на змията и го изгаря с огън?

       Ще кажете: „Лековита победа“. Да, лековита и спасителна завинаги. Тази беззлобна победа спасява хората от всяко зло и ги прави безсмъртни – безсмъртни и безгрешни. Защото безсмъртие без безгрешност би означавало само вечно продължение на злото. А безсмъртието с безгрешността ражда непомръкваща радост и прави хората братя на пресветлите Божии ангели.

        Кой няма да се зарадва на победата на Христос Господ? Ето, Той не е победил заради Себе Си, а заради нас. Неговата победа не Него направила по-велик, по-жив, по-богат, а нас. Неговата победа не е самолюбие, а любов, не е грабеж, а дар. Земните победители изтръгват победата, а Христос е единственият, Който донася победата. Нито един земен победител, цар или войвода, не желае да му се отнеме победата и да се припише другиму; само възкръсналият Господ предлага с ръцете Си Своята победа всекиму от нас; не се сърди, а се радва, когато ние, чрез Неговата победа станем победители, т.е. по-големи, по-живи и по-богати, отколкото сме.

       Земните победи са красиви, като се наблюдават отдалеч, а погледнати отблизо – лоши и отвратителни, докато за Христовата победа не може да се каже кога е по-красива: дали наблюдавана отдалеч или отблизо. Гледайки тази победа отдалеч, ние ѝ се учудваме като на единствена по блясък, красота, чистота и спасителност. Гледайки я отблизо, ние се удивляваме от страха на врага, който е съкрушен чрез нея, както се удивляваме и на мнозината освободени чрез нея роби.      

       Днешният ден е по-велик от всички останали дни през годината, посветен е за прослава и празнуване на тази Христова победа и подобава тази победа да бъде погледната отблизо, колкото за опознаване, толкова и за по-велика радост.

       Затова, значи, да пристъпим близо до възкръсналия Победител – нашия Господ, и да си зададем въпросите: първо – кого Той е победил със Своето Възкресение, и второ – кого Той е освободил със Своята победа?

I

       Със Своето Възкресение Господ е победил двамата най-люти врагове на човешкия живот и човешкото достойнство – смъртта и греха. Тези двамина врагове на човешкия род се родили още тогава, когато първият човек, погазвайки заповедта за послушание към своя Творец, се отродил от Бога. В рая човекът не познавал нито смъртта, нито греха, нито страха, нито срама. Защото, прилепен към живия Бог, човекът нямало как да познава смъртта, и живеейки в съвършено послушание към Бога, не можел да познава и греха. А където смъртта е непозната, непознат е и грехът. А където няма смърт, няма и страх; а където няма грях, и срамът от греха е непознат. След като човекът съгрешил спрямо спасителното послушание към Бога, страхът и срамът влезли в него; той се почувствал безкрайно отдалечен от Бога и видял[3] косата на смъртта над себе си. Затова, когато Бог извикал на Адам: Где си?, той казал: Чух гласа Ти в рая и ме достраша, защото съм гол, и се скрих (Бит. 3: 9 – 10). Дотогава Божият глас поддържал, радвал и оживотворявал Адама, а след извършения грях същият този глас Божий го обезсилил, уплашил и умъртвил. Дотогава Адам виждал себе си облечен в ангелска одежда на безсмъртие, а след това се видял оголен от греха, ограбен, унизен до състоянието на скот и малък като джудже. Толкова ужасен е, братя, и най-малкият грях на непослушание към Бога. Адам се уплашил от Бога и се скрил между райските дървета. Като питомна котка, която, като подивее, бяга в гората и започва да се крие от своя стопанин! Дотогава Адам властвал над безсловесните творения, а сега започнал да търси закрила от своя Закрилник. Един грях, с мълниеносна скорост, повлякъл втори, трети, стотици, хиляди, докато накрая човекът не оскотял и не се оземлил телесно и духом. Грешният път, по който тръгнал Адам, водел към земята и в земята. Оттук и Божиите думи: Защото пръст си и в пръст ще се върнеш (Бит. 3: 19), изразяват не само Божия съд, но и един, внезапно вече започнал и прогресиращ, процес на оземляване и разпад на човека.

       Адамовото потомство, коляно след коляно, се оземлявало и разпадало, съгрешавайки със срам и умирайки със страх и ужас. Хората се криели от Бога зад дърветата и камъните, зад златото и праха. Колкото повече се криели от истинския Бог, толкова повече се отдалечавали от Него и го забравяли. Природата, която някога лежала под нозете на човека, постепенно се изправила над неговата глава така, че накрая съвсем закрила Божието лице и за него станала като Бог. И [човекът] започнал да обожествява природата, т.е. нея слушал, според нея се управлявал, на нея се молил и на нея принасял жертви. Но обожествяваната природа не можела да спаси нито себе си, нито човека от смъртта и тлението. Страшният път, по който вървяло човечеството, бил пътят на греха; и този път водел безпогрешно само към един прескръбен град – града на мъртвите. Царете царували над хората, а грехът и смъртта царували и над хората, и над царете. Колкото по-нататък се отивало, бремето на греха все повече растяло като снежна топка, когато се затъркаля по хълма. Човешкият род бил в крайно отчаяние, когато се явил небесният Герой, за да го спаси.

       Този Герой бил Господ Иисус. Вечно безгрешен и вечно безсмъртен, Той посетил тленното гробище на човешкия род, навсякъде разпръсквайки цветята на безсмъртието. От Неговия дъх бягала смрадта на греха и от Неговите слова мъртвите оживявали. Той от човеколюбие взел върху Себе Си планината от човешките грехове, като от човеколюбие се облякъл в смъртно човешко тяло. Ала човешкият грях бил толкова тежък и страшен, че под неговата тежест и сам Синът Божий паднал в гроба. Стократно блажен този гроб, от който потече за човешкия род реката на безсмъртния живот! През този гроб Героят слезе до ада, където разори престола на сатаната и унищожи леговището на всички зли и коварни заговори против човешкия род; от този гроб Героят се издигна до най-горните небеса, прокарвайки през тях път към града на живите. Със Своята сила Той разори ада, със Своята сила прослави Своето тяло и излезе от гроба – със Своята собствена сила, която е неразделна от силата на Отца и Духа Светаго. Смирен като агнец, беззлобният Господ тръгна на страдание и смърт и силен като Бог изтърпя страданието, и победи смъртта. Неговото Възкресение е истинско събитие и същевременно пророчество и образ на нашето възкресение – ще затръби [тръба] и мъртвите ще възкръснат нетленни (I Коринт. 15: 52). Някои ще попитат: „Как така се казва, че възкръсналият Господ е победил смъртта, а хората продължават да умират?“. Който от майчината утроба влезе в този живот, той излиза от него чрез смъртта и гроба. Такова е правилото. Само че за нас, които умираме в Христа, смъртта вече не е мрачна пропаст, а раждане за нов живот и възвръщане в своето небесно отечество. За нас гробът вече не е мрачна тъмница, а само една врата, зад която ни чакат светлите Божии ангели. За всички онези, които са изпълнени с любов към прекрасния и човеколюбив Господ, гробът е станал само последната преграда преди да се озоват в Неговото присъствие, и то преграда, слаба като паяжина. Затова славният апостол Павел се провиква: За мене животът е Христос, а смъртта – придобивка (Филип. 1: 21). Как Господ да не е победил смъртта, когато смъртта за Него вече не съществува? Гробът вече не е дълбока пропаст, защото Той Го е изпълнил със Себе си; нито пък гробът вече е мрачен, защото Той Го е осветил със Себе Си; нито пък гробът вече е плашило и ужас, защото не означава край на живота, а начало; нито пък гробът вече е наше вечно жилище, а само врата към нашето небесно отечество. Разликата между смъртта преди Христовото Възкресение и след Него е като между страховит пожар и пламъка на една свещ. Тъй фундаментална е Христовата победа и смъртта биде погълната с победа (I Коринт. 15: 54).

       Може и друг да запита: „Как се казва, че възкръсналият Христос е победил греха, като хората продължават да грешат?“. Наистина, Господ е победил греха. Той го е победил със Своето безгрешно зачатие и рождество; победил го е със Своя чист и безгрешен живот на земята; победил го е като Праведник и със Своето страдание на кръста; и накрая е короновал всички тези победи със Своето преславно Възкресение. Той станал лекарство, надеждно и непогрешимо лекарство против греха. Който е заразен от греха, може да се изцели само чрез Христос. Който желае да не греши, само с помощта на Христос може да осъществи това свое желание. Когато хората открили ваксина против шарката, казали: „Победихме тази болест!“. Същото казали и когато открили лекарства против ангината, зъбобола, подаграта и някои други болести. „Ние овладяхме тези болести. Ние ги победихме!“. Откриването на лекарство против някоя болест означава победа над тази болест. Христос е несравним и е най-великият Лекар в човешката история, защото той е донесъл на хората лекарство против болестта на всички болести, т.е. – греха, от който се раждат всички останали болести и всички останали човешки страдания – душевни и телесни. Това лекарство е самият Той, възкръсналият и жив Господ. Той единствен е единственото надеждно лекарство против греха. Макар хората и до ден днешен да грешат и да погиват от греха, това не означава, че Христос не е победил греха, а означава, че въпросните хора не взимат единственото лекарство против своята смъртоносна болест; означава, че още не познават като лекарство Христа достатъчно, или ако Го познават достатъчно като лекарство, под различни предлози не го употребяват. Но с хиляди и хиляди гласове историята свидетелства, че онези, които приемат това лекарство за своите души и за своето тяло, се изцеляват и оздравяват. Знаейки слабостта на нашето естество, Господ Христос е заповядал на вярващите да Го приемат като храна и питие във вид на обикновен хляб и вино. Това Човеколюбецът е сторил от безмерна любов към хората, само и само да им облекчи достъпа до живоносното лекарство против греха и греховното тление. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (Иоан 6: 56). Онзи, който греши, се храни с греха, и животът в него постепенно се погубва от греха. Онези пък, които се хранят с живия Господ, се хранят с живот, и животът в тях все повече се умножава, а смъртта се смалява. А колкото животът се умножава, толкова грехът е по-отвратителен. Блудкавата и жалка сладникавост от греха се заменя с животворната и радостна сладост на Победителя Христос. Блазе на тези, които изпитват и вкусват тази Тайна през живота си. Те могат да се нарекат синове на светлината и деца на благодатта. Като излязат от този живот, те ще излязат като от болница, но не вече като болни.

II

       А сега да се запитаме: „Кого е освободил възкръсналият Господ със Своята победа над греха и смъртта?“. Хората от само една националност ли? Или от една раса? Или от едно съсловие? Или с едно обществено положение? Изобщо не. Такова освобождение е характерно за злорадите и злобни победи на земните победители. Господ не е наречен евреолюбец, нито гръколюбец, нито бедняколюбец, нито аристократолюбец, а е наречен Човеколюбец. Своята победа, значи, Той посветил на човека, без оглед на всички различия, които хората поставят между себе си. Той извоювал победата заради доброто и ползата на всички сътворени хора, и я предложил на всички. На онези, които приемат и се възползват от тази победа, Той е обещал вечен живот и сънаследство в небесното Царство. Той никому не натрапва Своята победа, макар тя и да е толкова скъпоценна, а предоставя свобода на хората да я приемат или не. Както човекът в рая доброволно избрал да приеме гибелта, смъртта и греха от ръката на сатаната, така сега свободно да реши да приеме живота и спасението от ръката на Бога – Победителя. Христовата победа е животворен балсам за всички хора, защото всички са станали прокажени от греха и смъртта.

       Този балсам прави болните здрави, а здравите –  по-здрави.

        Този балсам умъдрява, облагородява, обожествява човека, увеличава стократно и хилядократно силата му, издига достойнството му далеч над всичко сътворено в природата, чак до възвишеността и красотата на Божиите ангели и архангели.

       О, прекрасен и животворящ Балсам! Коя ръка няма да Те приеме! Кое сърце няма да помаже раните си с Теб! Коя уста може да Те възпее! Кое перо може да опише Твоето чудотворство! Кой може да изброи изцелените досега от Тебе болни и възкръснали мъртъвци! Коя сълза ще ти благодари!

       Елате, значи, всички вие, братя, които се боите от смъртта! Пристъпете към Христос – Възкръсналия и Възкресителя, и Той ще ви освободи от смъртоносния страх. Елате и всички вие, които живеете в срам от явните и тайни свои грехове, елате по-близо до живия източник, Който умива и очиства, и който може и най-черния съд да направи по-бял от сняг.

       Елате всички, които искате здраве, сила, красота и радост! Ето, възкръсналият Господ е пребогат източник на всичко това. Той ви очаква със състрадание и копнеж и желае никой да не изостане.

       Поклонете Му се телом и духом. Съчетайте се с Него с целия си ум и с всички свои мисли. Прегърнете Го с цялото си сърце. Не се покланяйте на поробителя, а на Освободителя; не се съчетавайте с погубителя, а със Спасителя; не прегръщайте чужденеца, а най-близкия Сродник и най-нежния Приятел.

       Възкръсналият Господ е чудо на чудесата, но Той, точно като чудо на чудесата, е истинската ваша природа, истинската човешка природа, първоначалната райска Адамова природа. Истинската човешка природа не е сътворена да робува на природата около себе си, а да владее могъщо над нея, всемогъщо. Нито пък същността на истинската човешка природа е в унижението, болестите, смъртта и греховноста, а в славата и здравето, в безсмъртието и безгреховността.

       Възкръсналият Господ свали завесата от истинския Бог и от истинския Човек и чрез Себе Си ни показа величието и красотата и на Единия, и на Другия.

       Никой не може да познае истинския Бог по друг начин, освен чрез възкръсналия Господ Иисус, нито може да познае истинския Човек по друг начин, освен чрез Него – Единствения.

       Христос воскресе, братя!

       Със Своето Възкресение Христос победи греха и смъртта, съкруши мрачното сатанинско царство, освободи поробения човешки род и счупи печата от най-великата тайна за Бога и човека.

       Нему подобава чест и слава, заедно с Отец и Дух Свети – единосъщна и неразделна Троица, сега и всякога, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – неразделена (бел. прев).

[2] В ориг. – великодушна (бел. прев.).

[3] В ориг. – предугадил (бел. прев).

Автор

            В светата Велика събота празнуваме погребението на божественото и живоносно тяло на нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христос, Неговата съботна почивка (Евр. 4:4-5) и слизането Му в ада, чрез което нашият род бе отново повикан от тление към нетление и вечен живот.

            Изтеклата седмица се нарича Велика не защото тя по времетраене е по-голяма от всички останали седмици на годината, а поради великото дело на човешкото изкупление, което се извърши в течение на нейните дни. Също и тая събота се нарича Велика не защото има повече часове от други съботи, а защото днес се извършиха велики и изрядни дела на нашия Спасител и Господ. Както някога при първото сътворяване на света, след като създаде всички твари, в шестия ден Бог си почина от всички Свои дела, като освети тоя ден и го нарече събота, което значи почивка, така и сега Той отново пресъздава света и човека, обновявайки го чрез Своя живоносен кръст и смърт, и след всичко това днес си почина от тия Свои дела, като заспа живодателен и спасителен за нас сън. Пребивавайки, прочее, с тялото Си в гроба, с духа Си Той слезе в ада, за да проповядва на тамошните души, които чакаха избавлението. В същото време, като Бог, Той беше и с разбойника в рая, а също и неописано беше заедно на престола със Своя небесен Отец и Светия Дух. Тялото на Господ на кръста наистина претърпя тление поради временното му разлъчване от душата, но не и съвършено разпадане и разрушаване на телесните съставки, защото бе живоносно Тяло на въплътения Син Божи. 

            Помазан, прочее, със смирна и алой и повит в чиста плащаница, Христос бил положен в гроба. След това на вратата гробни бил привален камък. Първосвещениците и фарисеите помолили Пилат да бъде заварден гробът и да бъде запечатан гробният камък, за да не би учениците на Иисус да дойдат и откраднат тялото Му и после да кажат, че Той е възкръснал. Пилат им казал: ,,Имате стража; идете завардете, както знаете!“ Те отишли, поставили стража и запечатали гроба (Мат. 27:62-66).

            Спомняйки погребението на Господ Иисус, днес св. Църква заедно с Божията Майка, жените мироносици, Йосиф и Никодим Го оплаква с погребални песни, в които обаче се долавя надеждата, предвкусването на радостта на Възкресението.

            По Твоето неизказано милосърдие, Господи Иисусе Христе Боже наш, Който след претърпените мъки и кръстна смърт си благоволил да бъдеш положен в гроб, помилуй ни и ни удостой да се поклоним на славното Ти Възкресение! Амин! 

Автор

Благовестник

       Христос е на Голгота! Спасителят е на Кръста! Праведникът е в мъки! Човеколюбецът е убит от човеци! Който има съвест – да се срамува! Който има разум – да разбере!

С какво да се сравни това събитие, тайнствено като бездна, тежко като земята и страшно като ада? С кой от милионите всекидневни случаи във вселената, които нашите очи виждат и за които ушите ни слушат, да се сравни с това нямащо название злодеяние на Голгота? Дали с агне сред гладни вълци? Или с невинен младенец, попаднал между челюстите на змийския цар? Или с майка,  обиколена от безумни синове и дъщери? Или с майстор, попаднал в машината, която е създал, и разкъсан на парчета от колелата на тази машина? Дали с Авел, който бил убит от брат си? Но там по-големият грешник убил по-малкия грешник, а тук се извършва злодеяние над Безгрешния. Дали с Иосиф, когото братята му продали в Египет? Но това е грях против брат, но не против благодетел, а тук грехът е към Благодетеля. Дали с праведния Иов, чието тяло сатаната превърнал в гной, смрад и храна на червеите? Но тогава злият сатана застанал против Божието творение, а тук творението се изправя срещу Твореца! Дали с чудния Давид, против когото вдигна бунт синът му Авесалом? Но онова било малко Божие наказание за големия Давидов грях, а тук е Праведникът, Праведникът, най-великият Праведник под най-тежките, най-тежките страдания!

Милостивият Самарянин, Който спасявал човечеството от раните, нанесени от разбойниците, сам попаднал [в ръцете] на разбойници. Заобиколили Го седем разбойници. Първият разбойник е сатаната, вторият – старейшините и водачите на еврейския народ, третият – Иуда, четвъртият – Пилат, петият – Варава, шестият – непокаялият се разбойник на кръста, и седмият – покаялият се разбойник на кръста. Да спрем за час и да разгледаме тази разбойническа дружина, между която виси на Кръста в кръв и рани разпнатият Син Божи.

На първо място е сатаната – най-големият злосторник на човешкия род. Той е баща на лъжата и разбойник над разбойниците. Неговите изкушения, с които подмамва човешкия род, за да го погуби, са двустранни – той изкушава с услаждане и с мъки. В началото той изкушавал Господа на Планината на изкушенията с наслади, власт и богатства, сега пък, в края, той Го изкушава с мъки. Като бил победен и посрамен при първото изкушение, той отстъпил от Господа и побягнал от Него, но не Го оставил съвсем, а само за някое време. Така е написано в Евангелието: Отстъпи от Него до някое време (Лк. 4: 13). Ето, това време изтекло и той се появява отново. Сега не му било необходимо да се явява открито и видимо; сега той действа чрез хората, чрез синовете на тъмнината, които от великата Христова светлина ослепели, и в своята слепота се предали в ръцете на сатаната, и послужили като негово оръдие против Христос Господ. Но той [сатаната] е тук, близо до всеки език, който хули Господа, във всяка уста, която плюе пречистото Негово лице; при всяка ръка, която Го удря и Му надява трънен венец; във всяко сърце, в което гори огънят на завистта и омразата към Него.

Вторият разбойник – това са водачите и старейшините на еврейския народ – политическите, религиозните и интелектуалните водачи на народа. Това са книжниците, фарисеите, садукеите и свещениците. Начело на всички е цар Ирод. Към разбойничество против Господ ги подтикнали завистта и страхът; завистта към по-силния, по-умния и по-добрия от тях, и страхът за своето положение, власт, чест и богатство, в случай че целият народ тръгне след Христа. Нищо не помага? Ето, цял свят тръгна подире Му (Иоан 12: 19)! – викали те в своето безсилие, завист и страх. В какво се състояло тяхното разбойничество към Господ? В това, че без законното изслушване и осъждане са го заловили и убили. В Евангелието пише: Тогава първосвещениците и книжниците и стареите народни се събраха в двора на първосвещеника, на име Каиафа, и решиха в съвета да уловят Иисуса с измама и убият (Мат. 26: 3). Те, значи, не са се съветвали в какво да Го обвинят и как да докажат Неговата мнима вина пред съда и съдът да Го осъди, а как да Го уловят… с измама и убият! Когато правдолюбивият Никодим предложил най-напред съдът да изслуша Господа, та да се разбере и узнае какво върши, те с негодувание и насмешка отхвърлили това предложение (Иоан 7: 50 – 52).

Третият разбойник е Иуда – мнимият и жалък апостол. Сатаната пролял Христовата Кръв от богоненавист и човеконенавист; народните старейшини и водачи пролели Христовата Кръв от завист и страх; Иуда пък се присъединил към Сатаната и народните старейшини от сребролюбие. Неговото злодеяние се състояло в това, че за тридесет мръсни сребърника предал своя Учител и Благодетел. Своето злодеяние признал той самият пред същите тези старейшини, които го били наели за делото на предателството: Съгреших, че предадох невинна кръв. А те му рекоха: що ни е грижа? Ти му мисли. И като захвърли сребърниците в храма, излезе и отиде, та се обеси (Мат. 27: 4 – 5). А и самата му отвратителна смърт свидетелства против него, защото за нея е написано следното: Пръсна се през средата и всичката му вътрешност се изсипа (Деян. 1: 18).

Четвъртият разбойник е Пилат – наместник на кесаря в Иерусалим и в тайнствен смисъл –представител на езическия свят в осъждането на Богочовека. Колкото той презирал евреите, толкова и евреите го презирали. Първоначално той въобще не искал да взима участие в съденето на Христа. Вземете Го вие и Го съдете по вашия закон (Иоан 18: 31). Това казал на Христовите обвинители. След това застанал на Христова страна и след известно разследване обявил пред евреите: Аз не намирам никаква вина у Него (Иоан 18: 38). Накрая, уплашен от заканата: Ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря, Пилат решил да бъде, според както искат те (Иоан 19: 12; Лк. 23: 24), и наредил да бият и разпнат Христа. Пилатовото злодеяние се състои в това, че можел, но не поискал да защити Праведника. Ето, сам той казал на Господа: Имам власт да Те разпна и власт имам да Те пусна (Иоан 19: 10). С това признание Пилат завинаги поел върху себе си отговорността за убийството на Христос. Какво е подтикнало Пилата към това злодеяние и какво  го е въвлякло в дружината на останалите разбойници? Малодушието и страхът – малодушието в защита на истината и страх за своето положение и милостта на кесаря.

Петият разбойник бил Варава. По това време той лежал в тъмницата за извършен бунт и убийство (Лк. 23: 19). За такива престъпления той и според еврейските, и според римските закони заслужавал смърт. Лично и съзнателно той с нищо не бил съгрешил спрямо Христос. Съгрешили онези, които предпочели него пред Христос. С помощта на разбойника Варава Пилат мислел да спаси Христа от смърт; евреите пък с помощта на невинния Христос спасили Варава. А именно – Пилат предоставил на евреите свободен избор – Христос или Варава – и подобните избрали себеподобния. Бог или разбойника? И разбойниците избрали разбойника!

       Шестият и седмият разбойник били онези двама злодеи, които на Голгота висели всеки на своя кръст, единият от дясната, а другият от лявата страна на Христа, както прозорливият Исаия пророчески предвидял и предсказал: И към злодейци биде причислен (Исаия 53: 12). Първият от тези разбойници и в предсмъртните си мъки изричал с устата си хули, а вторият – молитви. Ето двама души в еднакво положение – и двамата приковани на кръст, и двамата при раздялата си с този свят не очаквали нищо повече от него! Но, все пак, колко са различни! Това е възражението към всички онези, които крещят: „Поставете хората в едно и също материално положение, отдайте на всички еднаква чест и им дайте еднаква собственост, па всички и духом ще са еднакви!“. Единият разбойник, издъхвайки, издевателствал над Сина Божий: Ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас. А другият се молил Господу: Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си (Лк. 23: 39 – 42)! Кръстните страдания погубили и тялото, и душата на единия, а на другия убили тялото и спасили душата му. Христовият Кръст за единия бил за съблазън, а за другия – за спасение. Такива били разбойниците около Христа. Но, о, благодат Божия, помогни ни, преди да осъдим онези разбойници, които приковали Господа на любовта върху кръста, да разгледаме собствения си живот и да изпитаме дали и ние не принадлежим към тази разбойническа дружина. О, поне да бихме били поне като онзи, седмия разбойник, който се покаял на кръста, и в телесните си страдания потърсил и намерил спасение за своята грешна душа!

       Ако някой диша злоба против Бога и хората, той е най-близкият приятел на сатаната и най-поразяващото негово оръдие.

       Ако някой е изпълнен със завист към богоугодните хора и Христовите служители, той е разбойник и богоубиец също като Ирод, Анна, Каифа и останалите водачи и старейшини на еврейския народ.

       Ако някой е сребролюбив, той не е далеч от богопредателство, и негов най-близък приятел от разбойническата дружина е Иуда.

       Ако някой е малодушен в защитата на праведника и толкова страхлив за своето положение и своето удобство, та чак се и съгласява с убийството на праведника, той е разбойник, също както Пилат.

       Вдига ли някой бунт и пролива ли човешка кръв, па пострада ли някой друг вместо него, било поради съдебна грешка или поради порочност на хора, той е разбойник, също като Варава.

       Ако някой хули Бога през целия си живот, било със слова или дела, има ли богохулство на неговия език чак до последния му час – наистина, той е духовен брат на онзи, богохулния разбойник от кръста.

       Благословен да бъде пък онзи, който паднал в страдание поради своите грехове, не хули никого и не осъжда никого, а само си спомня своите грехове и вика към Бога за опрощение и спасение! Благословен да е онзи, седмият разбойник, който приема своите страдания на кръста като заслужени поради грехове си, и признава страданията на невинния Спасител като незаслужени – заради греховете на хората, па се покаял и изпросил Божията милост, и първи се озовал в рая и вечния живот, заедно със Спасителя! Чрез него получаваме три откровения – спасителната сила на покаянието, та макар и да е в последния час, спасителната сила на молитвата към Бога и бързината на Божието милосърдие. Той е оставил удивителен пример за всички нас, които сме се осквернили, независимо с какви грехове, отпаднали сме от Бога и сме застанали между злодеите. Всеки грях е злодеяние към Бога и всеки, който е извършил дори и един-единствен грях, се смята за разбойник, т.е. – слуга на сатаната. Та нека никой, даже и в страданията, да не роптае, та страданията му да не са за погибел, вместо за спасение. Нека мракът на страданията да бъде осветен от размишления за греховете ни, покаяние и молитви. Така страданията няма да са за погибел, а за спасение.

       А сега, като видяхме всички разбойници около Христа Господа, да застанем за минута пред Него и да видим какъв вид има Той между разбойниците. Преди всичко, да се върнем за малко в Гетсиманската градина, където уморените Му ученици спят, а Господ е коленичил на молитва и в борба казва: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти… А потта Му беше като кървави капки, падащи на земята. Неговото божествено естество е неотделимо от човешкото Му естество, но пред нашите очи веднъж се проявява едното, веднъж – другото. Гледайки слабия Младенец в пещерата, ние виждаме Човека. Гледайки бягството Му в Египет, или дългогодишния Му мълчалив труд в Назарет, ние отново виждаме Човека. Гледайки Го жаден, гладен и уморен от път, ние виждаме Човека. Но когато гледаме как възкресява мъртви, как умножава хляба, как изцелява бесновати и прокажени, как укротява бурята, как кара вятъра да утихне, как ходи по водата като по сухо, тогава, наистина, не виждаме пред себе си човек, а Бог. В Гетсиманската градина ние Го виждаме и като Бог, и като Човек. Като Бог – защото, докато тримата най-добри хора в света, тримата първи Негови апостоли, спят от умора, Той, коленичейки на молитва, бди неуморно. Като Бог – защото кой и как можел и смеел да се обърне към Бога с думите: Отче Мой, освен Него, Единствения, Който като Син разбирал Своята единосъщност с Бог Отец? Като Бог, защото кой от смъртните хора би се осмелил да каже, че по неговата дума при него ще бъдат пратени повече от дванайсет легиона Ангели? Като Човек – защото, ето, Той е коленичил в земния прах; като Човек, изпотяващ се от страдание; като човек, водещ борба Сам със Себе Си; като Човек, ужасяващ се от страданията и смъртта, молещ се като Човек да Го отмине горчивата чашата на страданията.

       Кой може да опише и измери Христовите страдания в онази страшна нощ в навечерието на разпятието? Страданията на душата и тялото! Ако на кръста страданието било телесно, тук било повече душевно. Защото Той бил в борба. Това е вътрешна душевна борба; това е обяснение с Отца; това е тайнствен съвет на Човека с безпределната Божествена Троица за нещо, от което зависи целият сътворен свят, отначало докрай. На едната страна – преужасните страдания на Човека, от Когото, в хладната нощ, се лее кървава пот, а на другата страна – Божият план за спасението на хората. Между тях се водила борба. Те трябвало да се помирят. Човекът казвал: Ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша! Богочовекът (послушният Син) добавял: Обаче не както Аз искам, а както Ти. А Бог е определил, че чашата трябва да бъде изпита. И когато Човекът се помирил с решението на Бога, мирът отново се върнал в Неговата душа – онзи, никога невиждан на земята мир, който повече не можели да нарушат нито плесниците, нито предателството, нито оплюването, нито подигравките, нито тръненият венец, нито лъжите, нито клеветите, нито неблагодарността, нито безумната врява наоколо, та дори и мъките на Кръста. В Гетсиманската градина Господ удържал главната победа над сатаната, спечелил я чрез послушание към Бог Отец. С непослушание към Бога Адам бил победен от сатаната; с послушание към Бога Христос победил сатаната и спасил Адам и неговия род. В райската градина сатаната победил човека, в Гетсиманската градина Човекът победил Сатаната. Това е била онази борба, за която споменава евангелистът. Трябвало точно човек да победи, човек, а не Бог, та така всички хора да имат пред себе си пример за борба и победа, човешки пример, на който може да се подражава. Затова Бог допуснал Човекът Иисус да се бори със сатаната и неговата твърде голяма сила. Оттук и преужасните страдания на Човека; оттук и възклицанието: Нека Ме отмине тая чаша! Оттук и потта… като кървави капки по Лицето на Човека. Но ако плътта е немощна, духът е бодър. И духът спечелил победа най-напред над плътта, а след това и над сатаната. Възможно е сатаната да не е могъл да проумее, че е напълно победен в Гетсиманската градина, та продължавал да ликува, като виждал Господ поруган, разпнат и умъртвен. Но когато Господ, през смъртта и гроба, се спуснал като гръм в царството на сатаната, тогава той разбрал, че неговата мнима победа на Голгота е само краят на неговото поражение в Гетсиманската градина.

       Както Господ, като човек, огладнявал и ожаднявал; както като човек се изморявал; както като човек е ял и спял, ходел и говорел, плакал и се радвал, така Той и като човек е страдал. Та никой от нас, значи, да не каже: „На Него Му е било лесно да страда – Той е бил Бог! Ала как аз да изтърпя страданията?“. Такъв отговор е само предлог, който произхожда от незнанието и леността на духа. Всъщност, на Христос не е било лесно да страда, защото Той не е страдал като Бог, а като Човек. И още по-тежко било за Него – Невинния и Безгрешния, да страда, отколкото за нас – виновните и грешните. Никога да не забравяме, че ние, като страдаме, страдаме за своите грехове. Господ пък не страдал поради и за Себе си, а заради и за човеците, за всички[1] хора и заради всички човешки грехове. А щом един грях донесъл смърт на Адам; щом един грях поставил на Каиновото чело печат на вечен позор; щом заради два-три гряха Давид толкова [много пострадал]; щом заради многото грехове Иерусалим бил разорен и Израил отведен в робство – може да си представите какво страдание е трябвало да понесе Онзи, върху Когото се стоварили планините от всички човешки грехове, извършени през всички столетия и от всички поколения! Тука са страшните грехове, от които земята се отваряла и поглъщала хора и животни; тука са греховете, от които са загивали градове и народи; тука са греховете, поради които настанали потоп, глад, суша, мор, нашествие от скакалци и гъсеници; тука са греховете, които възпламенявали войни между хората, тука са греховете, които отваряли вратите на човешките души и ги населявали с безумни духове; па и греховете, от които слънцето потъмнявало, морето бушувало и реките пресъхвали. Защо да ги изброяваме? Може ли да се преброят пясъкът в морето и тревите в полето? Всички тези грехове, от които всеки един поотделно е смъртоносен като отровата на най-лютата змия, е платката, що дава грехът – смърт (Рим. 6: 23). Всички, до един, се стоварили върху невинния Човек – Иисус. Той взе греховете ни върху себе си. Какво чудно има тогава, че от челото Му пада пот като кървави капки! Какво чудно има тогава, ако Той вика: Нека Ме отмине тая чаша! Ето, за праведник едва ли ще умре някой…, а Христос… умря за нечестивите (Рим. 5: 6 – 7)! Представи си, че си качен на ешафода заради един праведник, и ще видиш колко е тежко. Представи си, че си на ешафода заради разбойник, и то заради разбойник, който е извършил разбойничество спрямо тебе – представи си, че си изведен за смърт заради неговото спасение! Само от мислите ще те облее пот. Тогава донякъде ще разбереш Христовата кървава пот. И тогава, уплашен, учуден и изумен, ще извикаш: „Ето Човека, Който е Бог!“.

       Ето Човека! – викнал Пилат пред еврейската тълпа, посочвайки Христос с трънения венец и багреницата. Защо Пилат казал това? Дали от удивление към достойнството, спокойствието и мълчанието Христови, или с намерението да предизвика съжаление у евреите? Възможно е и едното, и другото. Да викнем и ние с удивление: Ето Човека! Ето истинския, прекрасния Човек, какъвто Бог имал предвид, когато сътворил Адам. Ето Човек, кротък, смирен и послушен на Божията воля, какъвто бил Адам в рая преди грехопадението и прогонването. Ето Човек без омраза и злоба, с неразрушим мир посред бурите от човешка и демонска омраза и злоба! Неговата борба е завършена в Гетсиманската градина. Тогава, когато за трети и последен път извикал към Отца: Да бъде Твоята воля [точният текст е Но нека бъде не Моята воля, а Твоята]! В Неговата душа настанал мир. Този мир Му давал достойнството, което дразнело евреите и удивлявало Пилат. Той предал Своето Тяло на волята на Своя Отец, както малко след това предал в Неговата ръка и Своя Дух. Своята човешка воля Той напълно покорил на волята на Своя небесен Отец. Не желаейки зло никому, Беззлобният Агнец се спъвал под тежкия Кръст [по пътя2] към Голгота. Не Му тежало толкова дървото на Кръста, колкото греховете на човешкия род, грехове, които заедно с Неговото Тяло трябвало да бъдат приковани на това Дърво.

       Но защо да споменаваме, че в тези страшни часове Христос никому не желаел зло? Това е само половината от казаното. На всички и всекиму Той желаел само добро. Но и с това не всичко е казано. Той не само че желаел добро за всички, ами и до Своето издъхване работил за доброто на хората. Даже и на самия Кръст той се трудил за тяхното добро, за доброто на онези, които Го приковали [на Кръста] с гвоздеи. Всичко, което можел да стори за тях в кръстните страдания, Той го сторил, а именно – простил греха им.

       Отче, прости им, понеже не знаят, що правят. Това не е само добро пожелание, това е добро дело. Най-великото добро нещо, което може да се поиска от Бога за грешните хора. На Кръста, в ръцете на смъртта, цял сгърчен от болки, Господ е изпълнен с грижата за спасението на хората. Той извинява хората заради тяхното незнание. Той се моли за разбойниците, които Го приковали с гвоздеи и проболи с копие. Той и разпнат изпълнява Своята велика заповед, дадена на хората – заповедта за непрестанната любов. Кой и кога, попаднал в ръцете на разбойници, се е молил за тяхното добро, за тяхното спасение, грижил се е за тях и е извинявал тяхното зло дело? И най-добрите хора, попаднали в ръцете на разбойници, се молили Богу само за своето спасение, мислили за своето добро, грижили се за себе си и оправдавали себе си. И най-праведните хора преди Христа не са могли да се издигнат до молитва за своите врагове. Всеки призовавал Бога и хората за отмъщение на своите врагове. А Господ, ето, извинява Своите врагове, грижи се за тях, прощава им и се моли за тях. А за какви дреболии сме злопаметни ние! За какви дреболии се гневим и отмъщаваме! Ние, които всеки ден предизвикваме Божия гняв, като престъпваме Неговите свети заповеди, било с нечисти помисли, било с нечисти пожелания, било с неправедни дела! Никой от нас не може да се нарече човек, ако не е човеколюбив. Само човеколюбието може да ни направи хора, истински хора. Напразно съзерцаваме Господа на Кръста, напразно слушаме Неговата последна молитва за грешниците – ако нямаме човеколюбие, и ние принадлежим към онази разбойническа дружина, която Го осъдила несправедливо и Го убила. Нека, значи, да не ни изпълва само удивление спрямо човеколюбеца Господ, а удивление и срам дотолкова, доколкото онази молитва от Кръста се отнася и за нас.

       „Колкото по-голяма е любовта, толкова по-голямо е страданието“ – казва свети Теодор Студит. Ако не можем да измерим любовта на Господ Иисус към нас, да се постараем да измерим Неговото страдание за нас. А Неговото страдание за нас било тъй велико и страшно, та чак и земята го усетила и се затресла; усетило го и слънцето и помръкнало; и камъните – разпукали се; и завесата – разцепила се; и гробовете се отворили; мъртви възкръснали; стотникът под кръста Го признал за Син Божий; и разбойникът на кръста се покаял. Нека, значи, нашето сърце да не бъде по-сляпо от земята, по-твърдо от камъните, по-безчувствено от гробовете и по-мъртво от мъртвите. А да се покаем като разбойника на кръста и да се поклоним на Сина Божий като римския[2] стотник под Кръста. Та и ние с мнозината братя и сестри завинаги да бъдем изкупени от смъртта чрез Христовите страдания, очистени с Неговата пречиста Кръв, прегърнати от разтворените Негови свети ръце и удостоени с Неговото безсмъртно Царство. Защото, който пренебрегне това, той ще остане през този живот в антихристовата разбойническа дружина, а в другия живот ще има участта на непокаялия се разбойник – далеч, далеч от Божието лице. Защото и да бил Бог веднъж с разбойниците на земята, никога няма да бъде с тях на небето.

       Да се поклоним, значи, на страданията на разпнатия за нас – грешните, Господ. Да изповядваме и прославяме Неговото свято Име.

       Нему слава и хвала като на истински Човек и истински Бог, заедно с Отца и Духа Светаго – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – за много (бел. прев.).

[2] В ориг. – Пилатовия (бел. прев.).

Автор

http://blagovestnik.bg/30-04-2021/

В светия Велики четвъртък божествените Отци, които всичко добре са устроили, като са приели един след друг от светите Апостоли, са установили и са ни предали да спомним четири неща: свещеното омиване (на нозете), Тайната вечеря, сиреч установяването на тайнството св. Евхаристия, предаването на Господа и Неговия несправедлив съд.

Понеже еврейската Пасха трябваше да се извърши в петък, в който ден действително трябвало да бъде заклана и Нашата нова Пасха — Христос (1 Кор. 5:7), то според божествените Отци, трябвало Христос да предвари Своето заколение и затова отпразнувал Пасха заедно с учениците си един ден преди законната Пасха (Изх. 12:1—20). Тази вечер и нощ (четвъртък срещу петък) заедно с петъка у евреите се смята за един ден. Защото те не изчислявали времето както ние днес го изчисляваме -денонощие, а нощедневие, което и досега е запазено в църковната практи-ка - новият ден започва от вечерта.

Някога евреите празнували Пасха точно според предписанието на Закона - с препасани чресла, изправени (стоешком), с обути нозе, с тояга в ръка бързишком (Изх. 12:11) и без вино, докато по времето  на Христос те яли според тогавашния римски обичай и употребявали вино.

Христос извършил Пасха в дома на един иерусалимски жител чието име не се знае. Според св. Атанасий това бил Заведей, баща на апостолите Иаков и Иоан. Когато настъпила нощ, Христос седнал на трапезата заедно с учениците Си, за да извърши еврейска Пасха. Преди самата вечеря, за да даде пример на смирение, Господ Иисус снел връхната Си дреха, препасал кърпа и омил нозете на Своите ученици. По време на вечерята Иисус отправил поучение към учениците Си - да се обичат един друг и да не се стремят към големство. Същата тая вечер е станало и вероломното предателство от Иуда и учредяването на св. тайнство Евхаристия

Така след вечеря, Господ взел хляб, благословил го, преломил го и като подал на Своите ученици, казал: „Вземете, яжте - това е Моето тяло, за вас преломявано, за прощение на греховете." След това взел чашата, благодарил, подал я на учениците Си и казал:”Пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за прощение на греховете." А след това добавил: „Това правете за Мой спомен." След като изпяли хвалебна песен, Иисус и учениците Му излезли от горницата и се отправили за Елеонската планина. Тук Спасителят по обичай често прекарвал нощем на молитва. Междувременно Той казал на учениците Си, че тая нощ всички те ще се съблазнят в Него. Апостол Петър обаче възразил на това, уверявайки Го, че той е готов да положи душата си за своя Учител, и че дори и всички да се съблазнят и да се отрекат от Него, той няма да се отрече. На това обаче Господ казал, че преди още петел да пропее, Петър три пъти ще се отрече от Него.

Като дошли до едно място, наречено Гетсимания, Господ поръчал на учениците Си да поседнат там, взел трима от тях - Петър, Иаков и Иоан, поръчал им да бъдат будни и да се молят, за да не паднат в изкушение, а Сам Той се поотдалечил, паднал на земята и започнал да се моли горещо на Своя небесен Отец, казвайки: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а, както Ти!" Капки кървава пот падали на земята от божественото чело на Христос. На три пъти Той дохождал при тримата Си ученици и все ги заварвал да спят. Събуждал ги и отново отправял молитва към Отца - да Го отмине чашата на страданията. След третото моление дохожда пак при учениците Си и им казва: „Спете, прочее, и почивайте! Свърши се, дойде часът! Ето, Син Човечески се предава в ръцете на грешниците. Ставайте да вървим! Ето, приближи се оня, който Ме предава." Докато Господ още говорел, ето Иуда дохожда с множество войници и слуги на първосвещеника, въоръжени с ножове и колове. Защото Иуда им беше дал знак: „Когото целуна, Той е. Хванете Го и водете зорко!" И като пристъпил към Иисуса, предателят казал: „Радвай се, Учителю!" и Го целунал. А Иисус кротко му казал: „Иудо, с целувка ли предаваш Учителя си?" Тогава хванали, вързали Иисус и Го отвели първо при първосвещеника Ана, а след това и при първосвещеник Каяфа. Апостол Петър се опитал да защити Христос, извадил нож, замахнал и отрязал ухото на един от слугите на първосвещеника. Христос обаче заповядал на Петър да вложи ножа в ножницата, защото всеки, който се залавя за нож, от нож ще умре.

Тая нощ над Христос се извършва неправеден съд от страна на еврейския Синедрион.

Сутринта Господ Иисус бил заведен в преторията и изправен на съд пред римския прокуратор Понтий Пилат.

По неизказаното Твое милосърдие, Христе Боже, помилуй нас!    Амин!

Господ е в нас! Да се погрижим да го задържим завинаги в себе си

Слава на Тебе, Господи! Какъв светъл ден е днес! Колко много причастници със Светите Христови Тайни! Радвайте се, блажени души! Господ е с вас! Господ е във вас! Защото Той Самият е казал: Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (Иоан. 6:56). Да се радваме всички с обща радост. Мисля си, че няма семейство, в което да не е имало причастници. Следователно няма и дом, който да е бил лишен от особената Божия грижа. Така целият ни град стана жилище на Бога, и не само нашият, но и всеки друг град и селище, цяла Русия, целият православен свят. Сега при Господа има велика Вечеря. Той ликува с душите и е навсякъде всичко у всички (1 Кор. 15:28), и като Извор на блага, и като Владика на човешките сърца. Ето я същността на царството, което Той е основал на земята - като изпълва всички със Себе Си, им внушава подобаващи мисли и желание, като им дава сили и ги ободрява в трудовете им, всички и всичко да благоустроява. Да ни помогне Сам Господ никога да не се лишаваме от Неговото присъствие в нас! Тогава, насочвани от Него, всички ние ще вървим неотклонно по спасителния път, според Неговите промислителни предначертания за нас във вечността.

Ето за това, братя, трябва да бъде цялата ни грижа сега. Господ е в нас! Да се погрижим да го задържим завинаги в себе си. Самият Той желае с любов да пребивава в нас. Затова е дошъл в света, за да бъде във всички. И не би си тръгнал от нас, но какво да прави, ако ние в Негово присъствие започваме да се държим така, че Той повече не може да остане в нас?

През изминалите дни ние очиствахме и благоустроявахме храма на сърцето си, за да приемем Господа. Днес снизходи в нас този Пренебесен Гост и Посетител на душите ни. Да се погрижим да Му дадем покой, да Му доставим утешение, да Му благодарим, с делата си да Му дадем възможност да действа в нас както Му е угодно.

Да се погрижим да Му дадем покой. Напоследък се отдалечихме от житейската суета и развлеченията, и нека да не се връщаме към тях. Определена е вече една скромна мяра на удовлетворение на телесните нужди - и нека този печат на скромност и въздържание да остане завинаги върху неизбежните ни грижи и трудове за тленното. Включени са в обичайния ред на живота ни благочестиви занимания - и нека това да остане постоянен и неизменен закон на нашия живот. Да прибавим и още нещо: да се удържим от разхищаване на помислите, да не допуснем вълнение на желанията, да не се поддаваме на движението на страстите. Да застанем с цялото си внимание и с цялото си желание при входа на сърцето си, където е Господ, и по всякакъв начин да отблъскваме всичко, което може да наруши Неговия покой в нас - и Той ще намери упокоение в нас.

Да се погрижим да доставим на Господа утешение. Господ се утешава от всичко чисто, свято, истински добро. Защото Той Самият е чистота, святост, добро. Оградете Неговото жилище във вас с искрените си убеждения в Неговите истини, със светите си намерения, с чистите си подбуди, с готовността си за всяко добро, посочено ни в Неговите заповеди.

Да се погрижим да открием онези действия в нас, с които да Му благоугодим. Господ е вседействащ. Вседействащ е Той в нас не без нас. Той не насилва свободата ни, но чака ние сами да предадем себе си в ръцете Му или да Му дадем пълната власт над нас. Елате с всичките сили на духа си, и като паднете пред Него, поклонете Му се и се помолете Той да вземе вашите сили като оръдия, и да действа в тях, като насажда всичко благо и спасително, а лошото и пагубното като изтръгва и изтребва. Молитвата ви ще приведе Божията сила в цялото ви естество и ще Му даде възможност да действа във вас.

Когато всичко това го има във вас, Господ - упокояван, утешаван и свободен да действа във вас - няма да си отиде от вас. В настоящия момент всички вие, разбира се, сте в такова разположение, че Господ няма причини да бъде недоволен от вас. Всичко в душата ви е тихо и мирно, и във вътрешните ви действия, и във външното ви поведение. Мислите само за добро; желаете само добро и молитвата наистина не слиза от устата ви. О, да можеше винаги да е така! А то какво ще стане след това? Ще дойде Светлият Празник, и почти веднага след него - приятното годишно време. И всичко ще забравим. Отначало ще си позволим леки развлечения и леко разсейване на мислите и желанията, нещо като отдих след великопостните трудове, след това незабелязано ще дадем свобода и на страстните движения; а по-нататък ще допуснем в себе си и съгласие с внушенията на страстите или съчетаване на сърцето с тях, скоро след което се връща и животът в угода на страстите. И после какво? После - пустота в мислите, смут в сърцето, в делата и начинанията - неустроеност; изчезва всичко, което е било придобито чрез трудовете на спасителното постничество. Господ е забравен и си отива. Имайте страх от всичко това! Имайте страх от бъдещи развлечения и увлечения. Станете бдителни стражи на себе си и на делата си, и през цялото време от едното Причастие до другото по никакъв начин не допускайте онова, което може да оскърби Господа и да ви лиши от Неговото благодатно присъствие, за да бъде всяко ваше ново Причастяване не начало на вселяването на Господа във вас, а все повече и повече - най-искрено общение на Него с вас и на вас с Него.

Искате ли да ви посоча най-простото и действено средство, за да успеете в това? Никога не забравяйте, че Господ е във вас. Както стопанинът при вида на високия гост, дошъл в дома му, по никакъв начин няма да допусне да се случи нещо неприятно за него, така и докато помним, че носим в себе си Господа, който е благоволил да се всели в нас, съвестта ни по никакъв начин няма да допусне нещо, което може да Го оскърби. Както никой от нас не би се решил на такива действия, каквито са си позволили мъчителите на Господа по време на Неговите страдания, така, докато ясно и твърдо помним, че Господ пребивава в нас, няма да отслабим бдителността и вниманието над себе си и няма да допуснем нещо, което би смутило Неговия покой. И така, ако ви дойдат лоши мисли, спомнете си, че Господ е във вас, и ги отхвърлете, защото допускането им във вас би приличало на присмеха на слугите, които са издевателствали над Господа. Ако се появи желание, което е противно на заповедите на Спасителя, спомнете си, че Господ е във вас и няма да допуснете да постъпите според желанието си, защото това би означавало все едно да преклоните колене и да казвате: Радвай се, Царю Иудейски (Мат. 27:29)! Ако ли пък се разпали някоя страст, спомнете си, че Господ е във вас, и ще намерите сили да угасите тази страст, защото иначе ще приличате на онези, които са викали: разпни Го, разпни (Лук. 23:21)! Така постъпвайте във всичко. И накрая паметта за това, че Господ е в нас, ще ни накара внимателно да отхвърляме всичко, което може да Го оскърби, и ще утвърди Неговото пребиваване в нас. За да не ни напуска тази памет, ходете колкото може по-често в Божиите храмове, особено на света Литургия, и там с всичките си сили събуждайте у себе си онези спасителни разположения, с които са се изпълвали душите ви през тези дни, и особено тази велика милост, с която се удостоихте днес. Като си спомняте на светата Литургия за светото Причастие, неволно ще си спомните и за благото състояние, в което сте се намирали и в което се намирате сега, и ще се утвърдите в желанието да удържате себе си винаги в него, за да имате винаги в себе си и Господа.

А когато Господ е в нас, то всичко е в нас: и светлината на знанието и разбирането - чиста и несмущавана нито от съмнения, нито от лъжа, и твърдостта във вършенето на добро - несъкрушима нито от вътрешни, нито от външни пречки, и изпълващият с блаженство Божий мир, при който блаженството не престава дори след мъченията. В сегашния момент кой от вас не чувства повече или по-малко тези блага? Позволете ми заради това ваше благо състояние да ви помоля да се постараете да го запазите. Сравнете това, което сте сега, с онова, което сте, когато се предавате на суетата и страстите - и изберете по-доброто. Кой сега стои по-високо от вас? Не унижавайте себе си. Кой е по-блажен от вас? Не въвличайте себе си в мъчителната горчивина на живота не по Христовия дух.

Но ако знаете това, блажени сте, кога го изпълнявате (Срв.: Иоан. 13:17).Колко близо до нас е нашето благо и колко рядко успяваме да го постигнем и задържим. Нека да се помолим на Господа, на Пречистата Владичица Богородица и на всички светии да ни умъдрят така да устроим всичко, че Този, Който ни посети днес, да пребъде в нас, и като пребъдва, да отсича всеки грях, всяка страст и всяка умъртвяваща душата дума, дело и помисъл и така да ни направи достойни да бъдем винаги Негов дом, за слава на Неговото пресвято име. Амин.

5 април 1862 година

Св. Теофан Затворник

НА ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК

Тялото и кръвта Господни са велик дар

Радвайте се, православни християни, че се удостоихте да се причастите със светите Христови Тайни. И още повече се радвайте, че се удостоихте с това днес, тъй като самото Тайнство е установено на днешния ден. На днешния ден Господ е причастил светите Апостоли и им поръчал да установят в светата Църква такова причастяване. Светите Апостоли учредили това. Ето, и ние се причастяваме с пречистото Тяло и с пречистата Кръв на Господа, за изцеряване на душата и тялото.

Радвайте се всички, които се удостоихте с тоя велик Божий дар. Но радвайте се със страх. Казвайте в себе си: Слава на Тебе, Боже! Слава на Тебе, Боже! Слава на Тебе, Боже! Но не разсейвайте вашите мисли и чувства и внимателно пазете и душите, и телата си. Вие се готвехте за светото Причастие с благоговение, но не помисляйте, че всичко е свършено и няма за какво повече да се трудите. Вие се потрудихте, за да получите дара. Сега трябва да се трудите, за да го запазите и да се ползвате от него спасително.

Някои ще запитат защо е установено да се причастяваме и през страстната седмица? Между другото и затова, за да помнят причастниците страданията на Господа и всякак да се пазят да не Му причинят нови страдания, след като са Го приели в светите Тайни. Нали Господ и сега още продължава да страда. Само че тогава Той е страдал от неверните иудеи, а сега страда от християните, които след светото Причастие не се стараят да живеят по християнски. Когато се причастяваме, ние приемаме Господа у себе си. Нашето сърце става жилище на Господа. Чрез поста и покаянието това жилище е станало чисто и подредено и Господ в него е спокоен. Но ако след това някой започне да мисли за зло, желае злото и върши зло, с това той причинява страдание на Господа. Той ще се чувства стеснен в такова сърце и ще страда в него.

Ще ви поясня това с един пример. Представете си, че някой ви покани на гости и ви настани в такава стая, където няма на какво да се седне, през счупените прозорци духа вятър, от тавана тече, на пода е мокро, в стаята хвърчат и хапят комари. За всички ни би било истинско страдание да бъдем в такава стая. Така и Господ страда в причастниците, когато те след светото Причастие не пазят както трябва жилището на своята душа, когато в тях мислите, желанията и чувствата, делата и думите не са в ред. Защото, когато някой се разсейва и дава воля на своите мисли, това е все едно, че жилището на нашата душа е със счупени прозорци, през които вятърът духа и безпокои Господа. Когато някой мисли само за това - да яде, да пие и да се весели, това значи, че за Господа е мокро и кално в жилището на нашата душа. Когато някой завижда на друг, осъжда го, надсмива се над него, това е същото, като че ли той самият жили и уязвява Господа. Когато някой е непослушен, ленив и не се съобразява с установения ред, това е все едно, че Господ няма на какво да седне в жилището на неговата душа. Когато някой има зли мисли и желания, гордее се, иска да присвоява чуждото, тогава в неговата душа Господ е като в стая, където отвсякъде тече и Той не може да си намери място.

Ето виждате как и с какво можем да безпокоим Господа и да Му причиняваме мъка и страдание и след като сме Го приели у себе си чрез светото Причастие. Да се пазим от това! Нека бъдем смирени, кротки, миролюбиви, дружелюбни, състрадателни, без да се гордеем, и изобщо нека ревнуваме за всяка добродетел. Тогава Господ ще бъде спокоен и радостен в жилището на нашата душа. Затова и Той ще ни награди с радост и ще ни даде всяка утеха.

Тялото и Кръвта на Господа са велик дар. И трябва да почитаме тоя дар, като нещо велико, с любов, благоговение и всяко себепредпазване. Ще ви разкажа един много поучителен случай: преди години един разколник пристъпил към светите Тайни заедно с православни християни. Той получил частица от светите Дарове: но не я изял, а я увил в кърпа, и когато се върнал в дома си, кой знае защо, поставил частицата в кошера при пчелите. Той бил пчелар. Вижте какво са направили пчелите. Макар и неразумни твари, те в този случай се оказали по-умни от човека. Щом видели частицата от светите Дарове, веднага оставили своята обикновена работа, престанали да градят пити, и много грижливо и бързо започнали да строят прилично помещение за светото Тяло на Господа: устроили малък престол, после дискос и на него сложили светата частица и всичко оградили със свод, като че ли построили храм или олтар. След това застанали в кръг в пълен ред и бръмчали тихо, като че ли възнасяли хваление на Бога и се молели. Стопанинът, като забелязал, че пчелите престанали да летят, отишъл да види какво значи това. Отворил кошера и се ужасил, като видял как пчелите отдават благоговейна почит на тялото на Господа, което той пренебрегнал. Той веднага поръчал да повикат свещеника, разкаял се за своя грях, причастил се, станал завинаги благоговеен почитател на светите Христови Тайни и изоставил разколничеството.

Ето и ние сега приехме пречистото тяло и пречистата кръв на Господа. Нека се уподобим на ония пчели и да проявим достойно благоговение към приетия от нас дар. Да станем като мед и като пчели. Медът притежава благоухание - ние да придобием молитвено настроение. Медът има сладост - ние да придобием взаимна любов. Медът има приятен цвят - ние да имаме примерно поведение. Пчелите са трудолюбиви - нека и ние да възлюбим труда. Пчелите са чисти - и ние да възлюбим чистотата. Пчелите са послушни - и ние да станем такива. И както онези пчели прилично са се наредили около светата частица и тихо бръмчали, така и ние да застанем мислено около Господа и да Му се молим най-вече в днешния ден с молитва, каквато е на сърцето ни. И Господ ще приеме нашето сърдечно обръщане към Него и ще ни благослови.

Братя, аз ви казах с какво безпокоим Господа, Когото сме приели, и Го принуждаваме да страда и как можем да Го успокоим и насладим. Нека избягваме първото и да полагаме грижи за последното. Ако така зарадваме Господа, и Той ще ни зарадва и ще ни изпрати всеки дар и успех в нашите работи. Амин.

24 март 1866 година

Св. Теофан Затворник

ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК

Придобивай такова вътрешно състояние, че винаги да бъдеш такъв, сякаш току-що си се причастил

Като установил на днешния ден Тайнството на Тялото и Кръвта, Господ предал неговото извършване като закон на светите апостоли, а те на светата Църква, в Която Той пребивава и действа постоянно. Светата Църква призовава винаги всички към светото Причастие, особено във време на светия пост и най-вече през светата Четиридесетница, в която и всички служби и чинопоследования са нагодени към подготовка на вярващите за достойно приемане на тялото и кръвта Христови.

Аз имах случай да обясня колко полезно и спасително за вярващите е по-често да се причастяват със светите Христови Тайни, по-често да приемат у себе си Господа, за да се обновят и да имат духовен живот у себе си. В същото време светата Църква винаги е била снизходителна към нашите физически немощи и от никого не изисква да издържи чрез молитва и строг пост една подготовка за светото Причастие, която би превишила неговите физически сили. Телесният пост има своята основа и оправдание в духовния пост. Ако телесният пост е строг и продължителен, а не е придружен със съответно духовно въздържание и пост, той няма цена. И обратно, ако телесният пост е кратък, съзнателен, нелицемерен и при това свързан със съответен духовен пост - въздържание от лоши мисли, лоши думи, лошо поведение и лоши дела, такъв пост е неоспорим, полезен и спасителен.

Поради това нека считаме, че е достатъчен дори едноседмичен умерен, не крайно строг, телесен пост, но свързан с най-голямо внимание, грижа и усърдие за нашата душевна чистота, за да може достойно да се приемат светите Христови Тайни, и така в годината поне пет-шест пъти вярващите да пристъпят към светата Чаша. Послушните чеда на Църквата смирено се откликват на тоя неин призив и в това благоприятно време изпълняват своя християнски дълг неотклонно. Слава на Бога за това. И дай, Боже, между нас да няма такива, които самоволно биха лишавали себе си от тоя велик Божи дар. Ония от вярващите, които се лишават от него, се лишават от Господа, а какво сме ние без Господа?

Без Мене, казва Господ, не можете да вършите нищо. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод (Иоан. 15:4, 5). А кой пребъдва в Господа? Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (Иоан. 6:56), казва сам Господ. Следователно въпросът за светото Причастяване е жизнен духовен въпрос. Да се причастяваме или да не се причастяваме, значи да бъдем или да не бъдем християни, да живеем или да не живеем в Христа. И затова Господ добавя: Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот (Иоан. 6:53).

Като си спомняме тези решителни думи на Господа, ние недоумяваме защо вярващите у нас така рядко се причастяват? Впрочем сега аз нямам намерение да ви убеждавам да се причастявате често, а ето какво. Както чухте, без Господа ние не можем да вършим нищо, и дори живот нямаме в себе си. Господ идва у нас чрез светото Причастие. Към светото Причастие мнозинството от нашите вярващи пристъпват веднъж в годината. Така, ако не искаме често да се причастяваме, не може ли поне да продължим силата на това единствено в годината причастяване за колкото е възможно по-дълго време - да пребъдем в състоянието на причастяването от едното причастяване до другото? Или, защо казвам: не може ли? Необходимо е да направим така. Трябва да сме в такова състояние както винаги се чувстваме в деня, в който току-що сме се причастили. Защото само това и ще значи, че ние сме в Господа и Господ е у нас, или че ние живеем християнски живот. А щом изгубим силата на причастяването, губим Господа, преставаме и живот да имаме у себе си.

Ето какво е нужно за това. Силата на причастяването е вкусването на Господа. Да бъдем винаги в състоянието на причастяването, значи постоянно да вкусваме Господа, или, с други думи, чрез духовни сетива да усещаме у нас Неговото пребиваване и сила. Пита се как ще постигнем това?

 Преди всичко не бива да принуждаваме Господа да отстъпва от нас. След това е необходимо да изострим духовните чувства към осезателно усещане на Неговото общение. Обещанието на Господа е истинно. Каквото Той е казал, така е. Понеже всички обещания Божии в Него са “да”, и в Него “амин” (2 Кор. 1:20). Той е казал, че Сам пребивава в този, който се е причастил с Неговото тяло и кръв - и това е така. Господ пребивава във всички достойни причастници. Радвайте се, причастници Божии. И не отричайте у себе си тоя велик дар поради лъжливо смирение или поради неясна представа за плодовете от светото Причастие. Може би не чувствате определено това, но Господ е у вас, докато не се лишите от Неговото пребиваване поради някакви смъртни грехове. Подобно на това, както в природата слънцето свети и проявява своята сила и в облачни дни, макар да е невидимо поради облаците, или както във време на топенето на леда термометърът не се повишава, макар наоколо да е много топло, или както при лечение понякога лекарството вече действа за оздравяване, а болният все още се чувства изтощен и слаб, така и тук - Господ е у вас, но Неговата светлина не се вижда поради мъглата на разнообразните помисли, макар тая мъгла да се разсейва вече от Господа. Господ е у вас, но Неговата топлота още не се усеща напълно поради хладността на улегналите в сърцето земни и житейски желания, макар те вече да се топят от огъня на Господа. Господ е у вас и вече ви лекува, но за ваше добро скрива от вас Своята лечебна сила под видими ваши немощи. С други думи: общението с Господа вече се е извършило и действа у вас, но поради неизправност на духовния вкус още не се чувства и не се различава явно.

И така, утвърдете се в мисълта, че Господ е у вас. Така ще почетете и Дарителя, и дара, и себе си. По силата на това, сами ще видите какво трябва да вършите. Особено трябва да проявите грижа да не се лишите някак от Господа, Който съкровено пребивава у вас и действа. Ще запитате как ще стане това? Не мислете, че се иска много труд. Не. Средството за това е твърде просто. Ето какво е нужно:

1. Да пазим своята съвест чиста по отношение на Бога, ближните, всеки предмет и всяка работа. За всичко, което вършим, трябва да имаме свидетелството на Словото Божие и да го вършим със смирение и усърдие, без каквото и да е своеволие и небрежност.

2. Да не допускаме нищо нито в думите си, нито в делата си, което не би се отнасяло към Божията слава и би нанесло някакъв ущърб на делото на нашето спасение.

3. Макар да бихме притежавали целия свят, така да се чувстваме в сърцето си, както се чувстват странниците - пришелци на земята, които нямат тук свой град, а бъдещия търсят. Това е всичко!

И тъй, три неща са нужни: да пазим нашата съвест чиста, да вършим всичко за слава Божия и за свое спасение и да се чувстваме странници на земята.

Няма да ви изяснявам подробно тези три неща. Ще кажа само, че в тях се съдържа всичко, както ще видите, когато ще започнете да действате според тях. Създайте такова настроение у себе си и проявете усърдие и ревност винаги да действате според това настроение. И Господ не само неотлъчно ще бъде у вас, но често ще Го чувствате осезателно у себе си. Това усещане особено ще изпълва вашето сърце всеки път, когато трябва да направите някакво самопринуждение в борбата със страстите. И вие ще направите това без самосъжаление, с пълна и усърдна покорност на Божията воля. С това Господ утешава и укрепва Своите, давайки им осезателно да знаят, че техният труд не е напразен и пътят им не е погрешен. И колкото повече у някого има ревност и труд, толкова повече духовни утешения има той, или осезателни вкусвания на Господа - тези духовни причастявания с Него. Тук става същото, както и в природата, когато слънцето ту се покаже, ту се скрие в облаците, отново се покаже и отново се скрие. И когато всички облаци се разпръснат, слънцето величествено шества по цялата небесна шир.

Желае ли някой по-бързо да влезе в състоянието на постоянно усещане или вкусване на Господа, трябва да употреби труд, насочен нарочно към обучение на нашите духовни сетива. Окото на ума да съзерцава тайните на Божественото Откровение, започвайки от Пресветата Троица, през сътворението и изкуплението до бъдещото възстановяване на всичко. Духовното ухо да се обучава да чува и да разбира Божиите внушения, запечатани непосредствено в сърцето, или съобщавани посредством Словото Божие и други външни указания. Духовният вкус да се упражнява да вкусва истинско святото и божественото. Да свиква да приема с духовното обоняние Христовото благоухание в духовната радост и веселие и да усеща съприкосновението на Неговия огън в топлотата, която сгрява цялото му същество - и духовно, и душевно, и телесно.

Обучението на духовните сетива завършва делото на труда във възкачването към непрестанно усещане на общението с Господа. Чрез тяхното обучение пада средостението, което ни разделя от Него. Както, когато очите са отворени и е светло, ние, разбира се, виждаме всичко наоколо. Когато има благоухание и нашето обоняние не е разстроено, ние усещаме благоуханието. Така, когато нашите духовни сетива са обучени и очистени, ние ще бъдем в състояние да приемаме чрез тях Господа в съответните Негови действия у нас, или ще се намираме в състояние на вкусване на Господа - в състояние на постоянно причастяване.

Братя, нека осветим по този начин Господа в сърцата си (1 Петр. 3:15). И Той, бидейки милостив, ще пребъде в нас и нас ще задържи в Себе Си и със Себе Си. Неговата благост да ни дари всичко това. Амин.

Св. Теофан Затворник

http://blagovestnik.bg/29-04-2021/

Как да избегнем горчивата участ на Иуда

На днешния ден имаме между другото следния горчив спомен: иудейските старейшини се събрали в дома на Каяфа и разсъждавали как да хванат с хитрост Господ Иисус и да Го осъдят на смърт. В това време, нетърсен от никого, идва при тях един от дванадесетте - Иуда Искариотски, и казал: “Какво ще ми дадете, за да ви Го предам?” Те му дали тридесет сребърника. Когато четях това място от свещеното Писание, душата ми се изпълни с негодувание и срещу старейшините, и срещу Иуда. Къде са гледали тези старейшини, та навлякоха и върху себе си, и върху народа вината и наказанието за богоубийство? И как е могъл да се реши на такава постъпка Иуда, който винаги е бил близо до Господа и така ясно е видял отпечатаната върху Него пълнота на божествеността? После мисълта ми премина към характера на предателството и когато мислех за тези събития, в моята съвест започнаха да изникват едно след друго моите собствени дела, много прилични на делото на Иуда. Колкото повече размишлявах, толкова повече съвестта ме изобличаваше. Тогава вместо негодувание срещу Иуда, започна да се поражда страх за самия мене и вътрешен глас ми каза: “Ти остави Иуда, погледни по-скоро себе си и се погрижи да избегнеш неговата горчива участ”.

Ето, братя, с това излизам и пред вас. Аз възнамерявах да изразя пред вас чернотата на Иудиното предателство. А сега казвам да оставим Иуда. По-добре нека разгледаме нашите собствени дела, за да изчистим от нашия живот всичко, което носи някаква черта от характера на Иуда, и така да избегнем постигналото го небесно наказание.

Това, което е особено поразително при Иуда, е фактът, че по време на своето пребиваване с Господа, той по живот е бил съвсем същият, както и другите апостоли. С тях той ял, пил, пътувал, нощувал, с тях слушал поученията и видял чудесата на Господа, с тях търпял всички нужди, проповядвал; а може би и чудеса е вършил в името на Господа. Нито апостолите, нито някой друг бе забелязал някаква особеност в него. А накрая виждате какво излезе? Откъде е този плод? Разбира се, отвътре, от душата. И ето, виждате, вътре в душата е зреело онова, за което през всичкото време не е имало никакви външни признаци. Знаел ли е сам Иуда, че носи в сърцето си такава змия, която накрая ще го погуби? Според обичая на нашия враг - сатаната, - да крие веригите, с които свързва грешника, той с различни странични благовидности винаги закрива главната страст от съзнанието, и даже от съвестта, и само когато разчита на окончателното погубване на човека, я пуска - да го нападне с всичката неудържима ярост. Съдейки по това, може да се мисли, че Иуда не е видял всичкото безобразие на своята страст и е считал себе си за не по-лош от другите апостоли. И паднал като че ли, без да предвижда това.

Това като помним, братя, нека се обърнем към себе си и да направим строго изследване на най-съкровените движения на нашето сърце, без да гледаме нашата безупречна външност. Вижте, според външността ни, какво лошо има в нас? А в същото време кой знае, може би около нашето сърце се увива такава змия, която е готова да ни погуби - и ще ни погуби, щом се яви случай. Ще ви припомня една мисъл на свети Макарий Египетски, който казва: „Не се хвали с никакви дела и никакви подвизи. Но ако си проникнал в самата дълбина на твоето сърце и си убил загнездилата се там змия, която трови всички прояви на твоя живот, тогава благодари на Господа“. Свети Макарий е подразбирал или греха, който живее у нас, или главната страст на всеки, в която този грях се преобразява. И ето на какво трябва да обърнем особено внимание при предстоящото самоизпитание и изповед. Нека търсим нашата главна страст. Нея да изобличим и да я изхвърлим навън. Друг свети отец казва: „Господ не иска от теб пост, когато страдаш от егоизъм. Дай Му простотата на милосърдната щедрост. Господ не иска от тебе големи и славни дела, щом ти си заразен от пустословие. Дай Му смирение и самоунижение“. Така и във всичко друго. Господ иска да изобличим и да обещаем да победим у себе си особено оная страст, която най-вече ни овладява, и да се отличим особено в оная добродетел, която е противоположна на нашата страст. Когато извършим това, тогава и всички други добродетели ще дойдат в строй и в сила, а страстите ще отслабнат, защото те обикновено зависят от нашата главна страст.

Но да се върнем пак при Иуда. Така той е носил тръна в своето сърце. Представил се е случай и страстта е закипяла. Сатаната го хванал, бедния, за тая страст, затъмнил неговия ум и съвест и го повел като слепец, или като вързан пленник, отначало към злодеянието, а после и към гибелта на отчаянието. Така ще бъде и с нас, ако не открием пред духовния отец нашата страст. Сега тя притихва, но после, при пръв сгоден случай, веднага идва падението. Ако се изповядаме откровено, ако се съкрушим, ако вземем решение да не се поддаваме и замолим Господа за помощ, тогава непременно ще устоим, защото Тоя, Който е у нас , е по-голям от оногова, който е в света (1 Иоан. 4:4). В часа на разрешението Господ със Своята благодат ще убие страстта и ще посее семето на противоположната ѝ добродетел. Тогава трябва да вложим само неголям труд и с Божията помощ няма повече да се валяме в страстите на нечестието и с открито лице ще гледаме към Бога, към светиите и към всички християни.

Още малко време и Господ ще дойде при нас и ще Си устрои у нас вечеря. Нека се готвим! Да изхвърлим из сърцата си всичко, което е противно на Господа, да изчистим всяка прашинка със сърдечни въздишки, да измием всяко петно със сълзите на съкрушението, та като влезе Господ у нас, да намери жилището на нашето сърце разтребено, изчистено, постлано. Да няма между нас никой, който да прилича на Иуда. И Иуда, както и другите апостоли, също е слушал: След два дни ще бъде Пасха. Но апостолите пристъпили към Господа и казали: Де искаш да Ти приготвим да ядеш пасхата? (Мат. 26:17) А Иуда какво направил? Отишъл та продал Господа. А на вечерята все пак дошъл с другите апостоли. Нима и между нас утре ще има такива? О, не бива! Има още време. Нека опитаме и всеки според силите си да прояви усърдие за достойно приемане на Господа Иисуса в Неговите свети Тайни. Да съзнаем нашата виновност, да се разкаем и да кажем: Господи, няма повече да грешим! Помогни ни да устоим занапред! Това е главното, което Господ иска. Между нас не бива да има безгрижни. Не бива да има и такива, които пристъпват към светите Тайни както дойде, без съзнание и чувство и без всяка грижа за подготовка. Особено не бива да има такива, които, без да скъсат със своята страст, не само нямат намерение да се въздържат от нейните дела, но и тук не са чужди на съуслаждането от тях и склонността към тях. Такъв е съвсем точно като Иуда: телом е на вечерята, а сърцето му е пълно с предателски мисли. Когато след причастяването с Христовите Тайни такъв целуне светата Чаша, Господ не ще ли му каже чрез неговата съвест: С целуване ли предаваш Сина Човечески? (Лук. 22:48).

Нашият Господ и Спасител, Пречистата Божия Майка и всички светии да ни помогнат да се причастим за очистване на греховете и за вечен живот. Амин.

31 март 1865 година

Св. Теофан Затворник

ВЕЛИКА СРЯДА

В светата Велика сряда божествените Отци са заповядали да се прави спомен за жената грешница, която помаза с миро Господа. Това е станало малко преди спасителните Му страдания.

Когато веднъж Иисус бил във Витания, в дома на Симон, пристъпила към Христа една жена и изляла върху гла¬вата Му скъпоценно миро. Възпоминанието за тая жена е устано¬вено съгласно с думата на Спасителя — да се разказва по цял свят за онова, което тя извърши, подбудена от най-топла обич към Него— Спасителя и Господа Иисуса Христа.*

Кое подбуди жената-грешница към това дело? — Любовта и разкаянието. Тя навярно ще да е била видяла преди това как Хри¬стос състрадателно се отнася към всички грешници и особено пък сега — как Той влязъл в дома на един прокажен, който съгласно закона трябвало да бъде считан за нечист и лишен от общение с човеците. Навярно тя ще да е помислила, че щом Христос е могъл да излекува един прокажен, ще може да излекува и нейния ду¬шевен недъг. И така, когато Господ Иисус бил на вечеря, тя из¬ляла върху главата Му миро, което струвало 300 динаря, равня¬ващи се на 30 сребърника.

Учениците на Христос и особено Иуда изразили недоволство от това прахосване на драгоценната течност, която можела да бъде продадена и получените пари да бъдат раздадени на бедните. Но Христос се застъпил за нея да не пречат на доброто и намерение. Защото, изливайки върху главата Му миро, тя Го приготвила за предстоящето Му близко погребение. Затова именно, което тя извърши, ще се разказва по цял свят.

Някои смятат, че тая жена е една и съща с жената, за която се споменава у всички евангелисти във връзка с изли¬ване миро върху Господ Иисус. Св. Иоан Златоуст обаче смята, че жената, за която говори св. евангелист Иоан при подобен случай е друга — сестрата на Лазаря, жена честна и почтена. Очевидно светите евангелисти повествуват за няколко сходни, но все пак различни случаи. Събитието, за което днес споменаваме, е това, за което повествува св. евангелист Матей, станало два дни преди Пасха във Витания, в дома на Симон Прокажен.

Христе Боже, Който бе помазан с драгоценно миро, избави ни от страданията, които ни сполетяват, и ни помилвай, защото си благ и человеколюбец!   А м и н!

* За тая жена-блудница известната църковна поетеса Касиана съчиняла прекрасна песен („Слава"), която се пее тоя ден.

http://blagovestnik.bg/28-04-2021/

Като карате плътта да се труди, накарайте и душата си

“Господ, отивайки на доброволни страдания, казваше на Апостолите по пътя: Ето, възлизаме в Иерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден на разпятие (Мат. 20:18). Врочем елате да Го придружаваме и да се разпънем за житейските удоволствия заради Него”. Така светата Църква ни кани да съпътстваме, да страдаме и да се съразпънем с Господа в тези дни, посветени на спомена за Неговите божествени страдания и смърт. Като послушни чеда, ние чухме тоя майчински призив и тръгнахме по указания от нея път на придружаване на Господа. И сега на мене ми предстои не да ви убеждавам в послушание, а утешавайки се с вашето послушание, да ви пожелая само по-пълно и по-съвършено да доведете докрай започнатото. И наистина, ако някой от вас запита: “Ето, Църквата ни зове да придружаваме Господа, Който отива на доброволни страдания, как да направим това” - то нищо не бих могъл да им отговоря, освен: “Каквото и да правите, правете го както трябва и ще придружавате Господа”.

Ето, ние постим, посещаваме светия храм, молим се и у дома, прекарваме известно време само със себе си, наложили сме си някои благочестиви занимания. Нека продължаваме така. Постът до степен тялото да чувства лишението от пълното доволство в храна и питие, съсредоточеният молитвен труд, избягване на обикновените несериозни отношения с другите, принуждаване на себе си към душеспасителни занимания и други, свързани с изпълняване на говеенето, са първата стъпка в нашето придружаване на Господа към разпятието. Нужно е само да поемем тая тежест драговолно, без себежалене. Всеки човек обича живота. Малък недостиг в храната и лишаване от сън или по-голямо затруднение и умора и се раздава викът на плътта и на него се струва, че се извършва покушение срещу живота му. Който, без да обръща внимание на тоя вик, на тая като че ли раздяла с живота, не само не се подаде на себежаленето, а напротив, принуждава себе си към посочените трудове, той всеки път, когато върши това, прави крачка след Господа. И трябва да кажем, че само такъв Го и придружава. Това така ли е с нас? Ако е така, ние сме на правилен път. Ако не е така, нека се погрижим да прибавим към труда, който все пак извършваме, това строго отнасяне към изискванията на плътта, заради Господа. Така ние ще принесем на Господа в жертва нашето себеугаждане, или ще съразпънем с Него нашата плът, подражавайки, макар и слабо, на Неговия подвиг в Гетсиманската градина.   

Като започнем така, нека принудим себе си да се придвижим още по-близо до Господа в шествието след Него. Искам да кажа: отрудвайки плътта, нека отрудим и душата. Макар тялото и душата да съставят един човек, но, както знаете, често тялото върши едно, а душата друго. Нека ги приведем в съгласие с поетите вече от нас трудове. Като постим телесно, нека заставим и душата да пости: да отсичаме пожеланията, да потушаваме възникналите порочни движения - гняв, осъждане, гордост, корист, неотстъпчивост и пр. Отрудвайки тялото с молитва в храма или у дома, да се потрудим и духом благоговейно да стоим пред лицето на Господа в сърцето си, с внимание към онова, което се пее и чете. Като избягваме житейската мълва и се уединяваме телом, нека прибавим към това неразсеяност на ума и съсредоточаване в себе си. Като заставяме тялото да бодърства, да възбудим бодростта и на духа, или живото устремяване на усърдието ни към Господа. Като принуждаваме себе си към духовни занимания, да принудим и душата си да има желание към тях, защото тя винаги може да се хвали с тях. Когато направим това, с него ще обвържем душата. И тя, която е обикнала свободата в движенията и действията, като усети наложените ѝ ограничения, ще започне да страда като в неволя и да надава вик на недоволство. Въпреки това не бива да отслабваме самопринуждението. Така ние ще се оприличим на Господа, когато Го повели вързан на съд, и ще застанем още по-близо до Него в придружаването към доброволните страдания. Съвместният труд на тялото и душата е същото, както стъпването ту на единия, ту на другия крак, и представлява най-благоуспешно шествие след Господа.

Да пристъпим още по-близо. Да застанем пред съда, подобно на Господа. Вие вече сте намислили да сторите това. Разбирам вашето говеене с цел да се приобщите със светите Христови Тайни. Към най-достойно причастяване се приготвяваме чрез очистване на нашите души от всички грехове в покаянието. А ето какво е нужно: да прегледаме нашия живот и да го сравним с евангелските заповеди, да отхвърлим всичко, което е несъобразно с тях, да осъзнаем нашата виновност в това и да осъдим себе си без самооправдание, да се съкрушим сърдечно и да оплачем всичко, с което сме оскърбили Господа, да се изповядаме откровено за всичко, с твърдо намерение да не се поддаваме повече на греховни увлечения. Който извърши това по съответния начин, той ще се оприличи на Господа, когато Го водили за съд и осъждане при Ана и Каяфа, от там при Пилат, от Пилата при Ирод, от него пак при Пилат. Разликата е в това, че Господ Иисус съдили и поругавали несправедливо, а ние ще осъдим и съкрушим себе си справедливо. Но както Господ Иисус е осъден несправедливо за наше оправдание, така и нашето справедливо самоосъждане ще ни бъде за оправдание чрез невинното осъждане на Господа.

Искате ли накрая да пристъпим при самия Иисус и да вървим с Него към Неговото доброволно страдание - като че ли стъпка по стъпка? Ето какво трябва да направим: да преминем с дълбоко размишление целия кръстен път на Господа, да възприемем Неговото страдание с чувство, доколкото това е по силите на нашето естество, и да Му състрадаваме сърдечно. Да започнем с молитвата на Господа в Гетсиманската градина, в скръб и изнемога до кървава пот, да вървим с вързания Христа по стръмнини и долове до двора на първосвещениците. Да останем с Него при несправедливите обвинения против Него, при подигравките и осмиванията на слугите, при отричането на апостол Петър. Да отидем след Него при Пилат, от Пилат при Ирод и обратно. Да чуем виковете на тълпата, яростта на съдиите и несправедливата присъда. Да понесем с Него кръста към Голгота - тежък до падане под него, при шума на заслепения народ и жлъчните разговори на тържествуващите старейшини. Да пренесем върху себе си приковаването към кръста, когато в живата плът са забивали гвоздеи, издигането на кръста, което е разпъвало раните и причинявало страдания, плача на приближените и сред тях съкрушената Майка на Господа, насмешките на неразумните, крайното изтощение до жажда и навеждането на главата с предаване на духа. Да преминем всичко това мислено и да го възпроизведем по-живо у себе си; да възбудим у себе си съчувствие към тия страдания и така искрено да ги изживеем, като че ли ние самите страдаме и сме наранявани. И ще се оприличим на жените, които, вървейки след Иисуса, понесъл кръста, плакали. Така, стъпка по стъпка, ще се приближаваме все по-близо и по-близо до Христа Господа, Който отива на доброволни страдания, и ще Го придружаваме. Започнали с телесни трудове, да преминем от тях към духовни подвизи. А заедно с едните и другите нека извършим самоизпитание, в покаяние да оплачем и да поправим лошото, за да се причастим достойно с Христовите Тайни. А накрая, с дълбоко размишление върху страданията на Господа Иисуса да Му съчувстваме и състрадаваме. Но само това ли? Не забелязвате ли, че с това пътят не може да бъде завършен? Така само придружихме Господа Иисуса, Който отива на смърт. Но трябва не само да Го придружим, а и да се съразпънем с Него. Как ще стане това? Когато тръгнем по пътя на истинския християнски живот и на дело започнем да изпълняваме Христовите заповеди, тогава ежеминутно ще разпъваме себе си заради Господа или спасително ще се съразпъваме с Христа Спасителя. Всичко посочено по-рано е само приготовление към това. В страданията на Христа Господа и в състраданието към Него ние имаме подбуда към християнски добродетелен живот, в душевно-телесните подвизи получаваме помощ за него, в покаянието и причастяването слагаме неговото начало и получаваме сили. Като сме извършили всичко, сега остава да започнем на дело да живеем наистина по християнски. А как и защо тоя живот е съразпятие с Господа Иисуса, ще разберете своевременно. Сами ще почувствате как, при изпълнение на християнските добродетели, ту ръцете и нозете се приковават, ту сърцето се поразява, ту главата се увенчава с трънен венец, ту цялото тяло на нашето естество се покрива с рани. Няма да пояснявам как става това. Вие сами знаете или ще узнаете. Ще завърша моето слово с искрено пожелание към вас: Господ да ви благослови, не само да Го придружавате, но и да се съразпънете с Него, защото няма друг път към спасение. Амин.

30 март 1865 година

Св. Теофан Затворник