В тоя ден - трета неделя на Великия пост празнуваме по­клонението на св. честен Кръст Христов. Понеже през време на поста някак, като че ли и ние се разпъваме, умъртвявайки грехов­ните страсти, и лесно можем да изпаднем в униние, затова и днес, в средата на великопостното поприще, св. Църква ни предлага, за наше насърчение и утеха, спомена за Христовите страдания. Ако Христос, бидейки Бог, прие заради нас страдания и кръстна смърт, то колко повече подобава и ние да страдаме, та както Хри­стос чрез Кръста победи дявола и се прослави във Възкресението, така и ние, съразпъвайки се заедно с Него чрез поста и подвизите, да се  прославим с Него във Възкресението Му (Рим. 6:5).

Днешният спомен за Христовите кръстни страдания ни дава повод да говорим за св. Кръст Господен.

Кръстът Христов е знамето на Сина Човечески (Мат. 24:30), отличителен знак на Неговата Църква, знак на вярата в Господ Иисус и на принадлежност към нея. Кръстът Христов събира в себе си цялата евангелска проповед; той е връхна точка на извър­шеното от Христа спасение.

Първоначално кръстът е бил в употреба у римляните като нака­зателно средство, прилагано към осъдени на смърт за позорни дея­ния, поради което кръстът е бил символ на унижение. Видът му е всявал ужас и отвращение. Цицерон изказва възмущение, че упра­вителят на една провинция е приложил кръстна смърт спрямо един римлянин. Той изтъква разпъването на кръст като най-черно и отвратително изобретение на човешкя ум и издига глас на протест срещу осъждането на кръстна смърт, която накърнява обществе­ната свобода и величието на империята.

Разпъването на кръст е било непознато у евреите. За най-тежки престъпления, като например богохулство, провиненият бил осъждан на смърт чрез убийство с камъни, след което тялото му било обесвано на дърво (Втор. 21:22—23). В своето ожесточение към Христа обаче евреите поискали за Него от Пилата най-позор­ното и мъчително наказание, каквото сами те не прилагали - разпъване на кръст. А страшна и мъчителна е кръстната смърт, особено пък когато разпнатият е прикован, какъвто е бил случаят с Христовото разпятие. Неестественото положение на тялото, увисването му върху прободените ръце и нозе, загубата на кръв, висо­ката температура, причинена от раните, и свързаната с нея мъчи­телна жажда — всичко това причинява адски страдания. Към телесните страдания се прибавят и душевните, причинени от ху­лите и подигравките на тълпата.

Eто, на такава жестока и позорна смърт бил осъден Богочовекът Господ Иисус! Колко трудно е било за философски образова­ните елини да приемат апостолската проповед за Разпнатия - за един Бог, Който според тях се показал толкова слаб, та се оставил да бъде мъчен, хулен и прикован на дърво! Тъкмо разпятието на Христа е било най-силният аргумент на учения Целс против хри­стияните. Не било лесно и за юдеите да повярват в Христа, разп­натия, имайки пред вид думите на Писанието: „Проклет е пред Бога всеки, който виси на дърво" (Втор. 21:23). Затова Апостолът пише: „Ние проповядваме Христа разпнатия, Който за юдеи е съблазън, а за елини безумство" (1 Кор. 1:23). И въпреки това апо­столската проповед за Кръста имала успех. Самият св. апостол Павел се хвали с кръста на Господ Иисус (Гал. 6:14), Изображе­нието на Христовия кръст станало знак на вярата в Христа и пред­мет на голяма благоговейна почит. С кръста християните започнали да освещават различни предмети, да извършват светите тайнства и да се ограждат от невидимите вражески сили. Древният църковен писател Тертулиян, живял в края на втория и началото на третия век, пише: „При всяко влизане и излизане, при всяко обличане и обуване, при къпане, при ядене, при запалване на лампите, при оти­ване на сън, при сядане и при всяка работа поставяме кръст върху челото си". А че този обичай е бил древен, се вижда от други думи на Тертулиян: „Ако ти би поискал да попиташ за писмен закон, по който съществуват тия и други подобни учения, не ще намериш такъв; ще узнаеш, само това, че преданието е утвърдило изцяло тоя обичай". Че Кръстът е бил отличителен знак за християните и пред­мет на изповядване, това се вижда от думите на Блажени Августин: „Ако ние запитаме оглашения (готвещия се да стане христия­нин): „Вярваш ли в Христа?" - той ще отговори: „Вярвам!" и ще изобрази на себе си Христовия кръст. Той носи тоя кръст на челото си и не се срамува от кръста на своя Господ".

След победата на св. Константин Велики над езичника Максентий, станала с чудодейната сила на Христовия кръст, последният навлязъл в домовете и учрежденията. Според свидетелството на св. Иоан Златоуст християните носели частици от св. Кръст на гърдите си_; започнали да го изобразяват върху дрехите си, съдо­вете, църквите, оръжията, гробовете, официалните документи (до­говори, завещания и др.), при подписи — в знак на истинност на подписаното и пр. „Ние, пише св: Иоан Златоуст, поставяме кръ­ста на себе си, над леглото, на трапезата, навсякъде, гдето и да сме. И както мнозина от войниците нито обядват, нито спят без оръжие, тъй и ние го окачваме на леглата, вместо меч, чертаем го по вратите, вместо ключове, с него ограждаме целия дом, вместо със стени с него запечатваме всичко вътре и вън".

За същото свиделствува и св. Кирил Иерусалимски ( + 386): „И тъй, да не се сра­муваме да изповядваме Разпнатия! Смело да изобразяваме с ръка кръстното знамение на челото и на всичко: на хляба, който ядем, на чашата, от която пием; да го изобразяваме при влизане и при излизане, когато лягаме да спим и когато ставаме от сън, когато сядаме и ставаме, когато сме. на път и почиваме. Той е велико предпазно средство, дадено в дар на бедните, на слабите без труд. Това е Божия благодат, знак за верните и страж за злите духове. Защото с него Той явно ги изложи на позор. Когато те видят кръста, спомнят си за Разпнатия" (13 огл. поучение). Св. Антоний Велики съветвал братята-монаси да пропъждат демонските видения с кръста, да ограждат себе си и жилищата си с кръстното знамение, В древната Църква с кръста са били правени т. нар. „екзорциции"   (заклинания)   над   обладани   от   нечисти   духове.

Почитта към Христовия кръст е намерила официален израз като църковно учение в 73-то правило на VI Вселенски събор: „Да се отдава подобаваща чест на това дърво, чрез което сме спасени от древното грехопадение, а също и с мисъл и със слово и с чувство да му се отдава поклонение."

Почитта към св. Кръст е изразена и в множество църковни богослужебни песни: в тропарите на утрената преди Шестопсалмието, в песните на Кръстовден и в неделя Кръстопоклонна, в специалната служба в чест на св. Кръст от св. Григорий Синаит, в Светилния в сряда и петък, в кръстобогородичните песни, в кръстовъзкресните канони и др. В някои от тези песни Св. Кръст се олицетворява. Това олицетворение обаче не е идолопоклонство, а по-скоро поети­чен обрат за възхвала на Разпнатия нас ради и нашего ради спасе­ния, израз на особена почит към тоя свещен предмет и средство, чрез което е станало човешкото спасение.

Неизразимо и неизмеримо е величието, силата, светостта и ду­ховното обаяние на Христовия кръст! Той е нашата слава, нашата похвала, нашето победно оръжие, нашето украшение, нашата сила и спасение! Чествувайки днес св. Кръст Господен, нека смирено да коленичим пред неговото подножие и да кажем:

„Кресту Твоему покланяемся, Владика, и святое Воскресение Твое славим!" Амин!

 Вие се възкачихте на кръста, като дадохте обет да се противите на греха

Известно ви е защо ни се предлага за честване и поклонение на Честния Кръст Господен по средата на Великия пост. С това на онези, които още не са се покаяли, се казва: “Ето правосъдният Бог не е пощадил Своя Единороден Син, то каква пощада можете да очаквате вие, ако останете без покаяние във вашите грехове? Отвърнете се от греха и се върнете на правия път! А на тези, които вече са се покаяли и са започнали да се трудят над изправянето на живота си, с това се казва: “Виждате колко усилия струва грехът. Внимавайте, не се поддавайте повече на греха и не изменяйте на дадения от вас в покаянието ви обет да бъдете занапред изправни пред Господа”.

Към тези последните искам да се обърна сега и да им повторя въодушевяващите думи на апостола: Братя, стойте във вярата, бъдете мъжествени, бъдете крепки (Срв.: 1 Кор. 16:13).Вижте Господа, Който заради вас прие разпятие на Кръста. След като се възкачи на Кръста, Той не слезе от него, докато не предаде духа Си на Бога Отца. Ето че и вие сте се възкачили на кръста, като сте дали обет да се борите с греха и сте започнали борба със страстите и похотите си. Не слизайте от този кръст, каквито и изкушения и изпитания да ви се случват. Враговете на Бога, като обкръжили от всички страни Кръста Му, викали: Нека сега слезе от кръста, и ще повярваме в Него (Срв.: Мат. 27:42). Но Господ не ги послушал. Не слушайте и вие, когато враговете на нашето спасение започнат да ви увещават да слезете от кръста си и да ви подмамват да изоставите борбата си със страстите и похотите. Стойте, братя, и не се поддавайте.

Да падате отново в предишните грехове, след като вече сте дали обет да не грешите и сте получили за това прошка на греховете си и сте се удостоили с Причастието със Светите Христови Тайни - това значи да извършите страшно и ужасно престъпление. Вижте какво казва за това апостолът: казва, че онези, които веднъж са се просветили, вкусили са от небесния дар, станали са причастници на Светаго Духа и са вкусили от добрата реч Божия и от силите на бъдещия век (Срв.: Евр. 6:4, 5), повторно разпъват в себе си Сина Божий (Срв.: Евр. 6:6), ако отново отпадат от Бога и се предават на нечистота и безпътство. Нека никой от покаялите се да не оставя без внимание тези страшни думи, а по-добре седни и размисли дали не се отнася и за теб тази присъда, ако отново си паднал. Не си ли просветен вече в покаянието? Да, просветен си. Беше в заслепление. Дойде благодатта и просвети мислените ти очи, видя гибелната бездна, дойде на себе си и се опомни. Не вкуси ли доброто Божие слово? Да, вкуси, когато слушаше с утешение, че ти се отпускат всичките грехове. Не стана ли причастник на Светия Дух и Небесния Дар? Да, стана, когато се причасти със Светите Христови Тайни и с това Причастие прие в себе си Самия Господ. Ако всичко това ти е дадено, то когато отново паднеш, ще те застигне и отреденото за онези, които отново отпадат след такива милости. Тоест, ако ти, след като си се сподобил с такива щедрости, повторно се предадеш на греха, повторно ще разпънеш в себе си Сина Божий. Осъзнай това и не смей повече да грешиш.

Някой може да си помисли дали апостолът не е написал това само за да ни стресне. Защото как може сега отново да бъде разпнат Господ, който е прославен и седи отдясно на Бога и Отца? Така е, сега вече никой не може да го направи, но и не това иска да каже апостолът, а иска да покаже колко голяма е тежестта на греха, когато се падне в него след обновлението в светото Кръщение и в покаянието, което е второ кръщение. И казва, че тежестта на този грях е толкова голяма, колкото голяма е тежестта на греха на онези, които на дело са разпънали Господа. Като падаш отново в грях, ти заставаш редом с онези, които са разпъвали Господа, удряли са Го, заплювали са Го, били са Го по лицето, бичували са Го, слагали са трънения венец на главата Му, приковавали са Го към Кръста, обиждали са Го, пробождали са с копие ребрата Му. Та нали когато Господ е страдал, Той ни е освободил от греховете ни. Всяка черта от Неговото страдание очиства греха във всеки от нас. Така например някой удар на бича е бил за твоите предишни грехове. Когато ти си се покаял и си се обърнал към Господа, заради този удар са ти простени всичките грехове. А когато отново паднеш в грях и повториш греховете си, с какво отново да бъдат покрити те и заради какво отново да ти бъдат простени? Не по друг начин, а пак заради друга черта от Неговото страдание, например заради следващия удар на бича. Излиза, че този удар е за теб, за твоя грях. Нужен е заради греха ти, твоят грях Му го нанася. Ако го е нямало този твой нов грях, нямало е да бъде нужен и новият удар заради теб. Дори ако следващият удар е вече нанесен, но той не е заради теб, а заради някой друг. Ти си очистен заради предишния удар. Не повтаряй отново греха си, и няма да бъде нанесена заради теб нова рана на страдащия Господ. Ето това запечатай живо в ума си, в борбата си със своя грях. Когато се приближи до теб грехът и започне да те повлича, помисли си, че ако се съгласиш с него, то ако извършиш грях, ще удряш или бичуваш, или заплюваш Спасителя - и веднага ще се отдръпнеш от греха като от някакво страшилище.

В отечниците се разказва, че в Египет живял един грешник, който след изповед и свето Причастие никак не опазвал себе си, а веднага щом му се удавал случай отново падал в предишните грехове, след всяко говеене. Но колкото и лош да бил и колкото и немощта да го надвивала, Господ се съжалил над него и за негово вразумление му дал такова видение: върви той някъде сам и вижда, че към него се приближава някакво страшилище, подобно на човек с огромен ръст, космато, безобразно, нечисто, със светещи очи. Доближило го и като го потупало по рамото му, казало: “От какво се страхуваш, ние с теб сме приятели, на едно и също място ще бъдем”. Грешният, макар че много се уплашил, го попитал: “А ти кой си?”. “Аз - отговорило страшилището - съм онзи, който удари по лицето Иисуса Христа, а и всички, които след изповед и свето Причастие отново падат в грях, стоят редом с Иуда и с останалите, които измъчваха и разпнаха Господа”. Казал така и отминал в друга посока. Това видение така поразило грешника, че той веднага, като оставил всичко, се отдалечил в пустинята и там до края на живота си в строги подвизи оплаквал греховете си.

Този случай да ти бъде за свидетелство, че онези, които съгрешават отново след покаяние и свето Причастие, наистина поставят себе си заедно с разпъващите Господа, и с това убеждение имай страх в душата си и така я възпирай от всяко подхлъзване към грях, което възниква в похотите на сърцето ти и смущава доброто ти намерение - да пазиш себе си занапред чист и без падения.

Казвам това не за да тласна някого към отчаяние, а за да ви предпазя от грехопадения. Не трябва да се отчайваме, колкото и да грешим. Но какво удоволствие има в това доброволно да поставяме себе си в един ред с Иуда и с разпъналите Христа, и то като знаем, че възвръщането от такова съдружество е невъзможно. Може би много от разпъналите Христа са се вразумили, подобно на стотника. И Иуда щеше да бъде простен, ако се беше разкаял. Но всеки ще каже, че е много по-добре човек изобщо да не е бил в тълпата на онези, които са разпънали Христа, отколкото да е бил с тях и след това да се завръща с разкаяние, като удря с юмруци гърдите си. При това тези, които са се разкаяли, не са знаели кого са разпнали. А за себе си можем ли да кажем, че не знаем? Колко повече съзнателното падение утежнява греха? Разбира се, в момент на увлечение ослепяването ни напада и душата ни е завладяна от лекомислие, всичко ни се струва лесно; но това не е оправдание. Който за пръв път е помрачен от греха, за него все още може да има някакво извинение; но който няколко пъти е изпадал в тази беда и добре знае в какво се състои, как се приближава и до какво довежда това помрачаване, той какво извинение може да има? Чувството за неизвиняемост поражда ожесточение в сърцето, а ожесточението в сърцето води до неразкаяност. За Иуда казват, че когато е предавал Господа, не е мислел, че Той ще пострада, а е очаквал, че със Своята чудодействена сила ще премахне опасността. Но после, когато видял какво се случва, паднал духом, сърцето му се втвърдило и се отчаял. Ако той е знаел до какво ще доведе предателството му, едва ли би се решил на него. Но за нас и без изпитание на дело, всички подобни изходи са очевидни. Затова не е ли по-добре да не вървим по Иудиния път, макар и да не можем да кажем, че Господ няма да яви отново върху нас чудесата на Своето милосърдие. Господ винаги е готов да ги яви; но ето какво не можем да знаем предварително - дали сърцето ни ще понесе обрата към ожесточение и от ожесточение - към решителна неразкаяност след греха, към който сега ни увлича страстта. Ако още веднъж паднем, погиваме. Не е ли по-добре изобщо да не правим крачката, която може да ни подложи на такава крайна опасност и да не изкушаваме Божието милосърдие?

Ето с такива помисли ограждайте себе си и отрезвявайте душата си, когато дойде съблазънта на греха и започне да ви изкушава. Нали сега сте стъпили на добър път. Положете усилие да устоите. А че си струва да положите усилие, се вижда от бедата, в която ще изпаднете, ако не устоите.

Господ да умъдри всички вас за спасение и да ви дарува сили и мъжество на сърцето да противостоите на страстите и похотите, за да получите частта на спасилите се, а не на онези, за които е писано: ще погледнат на Тогова, Когото прободоха (Срв.: Иоан.

27 февруари 1866 година

Св. Теофан Затворник

http://blagovestnik.bg/03-04-2021/  

За трите вида кръстове; за кръста на преданост на Божията воля

Остана да ви изясня третия вид кръст, спасителен за нас - кръста на предаността на Божията воля. Ще ви

кажа и за него няколко думи.

Ще ви кажа само няколко думи, защото пълното учение за него превишава моите сили. На тоя кръст възлизат най-съвършените християни. Те знаят за него и биха могли да говорят за него ясно, пълно и със сила. Кой

друг би говорил така? А не мога да не говоря, за да не би някой от вас, като е победил някои страсти в себе си и се е успокоил донякъде от техните тревоги вътре в него, да помисли, че вече е направил всичко, каквото трябва да направи и което се очаква от християнина. Не, още не всичко е направено. Който дори съвсем се е

очистил от страстите, не е извършил още главното християнско действие, а само се е приготвил за него. Ако

сме очистили себе си от страстите, нека принесем себе си чисти на Бога в жертва чиста и непорочна, каквато

само прилича на Него Пречистия. Да погледнем към Голгота. Там кръстът на Благоразумния разбойник е кръст на очистване от страстите, а Христовият кръст е кръст на чиста и непорочна жертва. Той е плод на предаността на Божията воля - безпрекословна, пълна, безвъзвратна. Кой издига нашия Спасител на Кръста? - Тази преданост, защото Господ Иисус Христос се молел в Гетсиманската градина да го отмине тая чаша, но решително добавил: обаче не както Аз искам, а както Ти (Мат. 26:39). При Неговите думи: Аз съм,

ония, които бяха отишли да го хванат, паднали. Но после Го хванали и вързали. Защо? Защото по-рано Сам

Той е свързал Себе Си с предаността си на Божията воля. Под Кръста цялата твар потрепера и мъртвите получиха живот. А Той остана неподвижен на Кръста, защото бе предал Своя дух на Бога. Такива са и всички, които са възраснали до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство (Еф. 4:13). Те всички, така да се каже, са разпънати на волята Божия. На нея е закована всяка тяхна лична постъпка и мисъл, и желание. Или, в обикновения смисъл на думата, последните съвсем ги и няма у тях.

Всичко в тях е умряло, бидейки пожертвано на Божията воля. Това, което ги движи, е Божий знак, Божие

внушение, което се запечатва в сърцето им по начин, известен само на тях, и определя цялата им дейност.

Свети апостол Павел по отношение на себе си изобразява това състояние така: Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене (Гал. 2:19, 20). Щом се съразпънал с Христа, той, апостолът, мъж най - съвършен, престанал вече да живее сам, а Христос вече живеел в него. Или той бил в такова положение, за което пише на друго място: Защото Бог е, който ви прави и да искате, и да действувате според благата Му воля (Фил. 2:13). Това е върхът на християнското съвършенство, до който е способен да стигне човек. То е предначало на бъдещото състояние след Възкресението, когато Бог ще бъде всичко във всички. Ония, които

са се удостоили да го достигнат, пребивават само с Бога в сърцето си. Само чрез Него живеят и действат,

скривайки се в най-съкровено, най-дълбоко безмълвие. Казват, че високо в последните предели на нашата атмосфера спира всяко движение на земните стихии. Там спокойно владее една всемирна стихия. Това е образ на ония, които са се съразпънали с Христа, престанали са да живеят свой живот и са започнали да живеят само с Христа, или, с други думи, изкачили се на кръста на съвършената преданост на Божията воля, която единствена владее и действа в тях, при отсъствие на всякакви лични съображения и действия.

Повече нищо не умея да ви кажа за това. И това ви говорих само за да напомня къде е краят, къде трябва

да бъдем и какво трябва да достигнем. И знаейки това, да устроим такова вътрешно разположение в нас,че каквото и добро да вършим, да не го считаме за нещо, ако не сме достигнали до тая, определена за нас и очаквана от нас висота на духовния живот. Мнозина мислят, че християнството е същото, както и другите видове живот, но не е така. То започва с покаяние, узрява чрез борба със страстите, завършва със

съразпъване с Христа на чистия вътрешен човек и сливане с Бога. Защото вие умряхте, казва апостолът,

и вашият живот е скрит с Христа в Бога (Кол. 3:3). Тук всичко се извършва вътре, невидимо за хората и знайно само за съвестта и за Бога. Тук външното е нищо. Разбира се, то е прилична обвивка, но не е решителен свидетел и толкова по-малко производител на вътрешното. Външното добро поведение често може да бъде прекрасна външност на гроб, пълен с кости.

Това като знаем, братя, нека отидем на Голгота при кръстовете и да започнем да нагаждаме себе си към

тях и тях към себе си и да видим кой кръст на кого подхожда. Симон Киринеец, който носил Кръста на

Господа, е символ на ония кръстоносци, които се подхвърлят на външни скърби и лишения. Кого изобразява разпънатият благоразумен разбойник и кого изобразява Господ на кръста, аз току-що ви казах. Първият изобразява ония, които се борят със страстите, а Господ - съвършените християни, които са се разпънали в своята богопреданост. А кого изобразява кръстът на другия разбойник? - Изобразява ония, които служат на страстите. Страстите ги мъчат, терзаят, разпъват на смърт, не давайки им никаква утеха и никаква блага надежда. Нека всеки да пробва за себе си кръстовете по тези признаци и по тях сам да определи кой е той - Симон Киринеец ли, Благоразумният разбойник ли, подражател на Иисуса Христа ли, или неразкаяният

разбойник?

Каквито се окажем, такъв край и ще чакаме за себе си. Аз само ще прибавя: никой не бива да мисли, че

е възможно по пътя на спокойния и безгрижен живот да станем това, което трябва да бъдем в Христа. Утехите, ако ги има в истинските християни, са съвсем случайни. Отличителният характер на техния живот са

страданията и скърбите, вътрешни и външни, доброволни и неволни. През много скърби трябва да влезем

в царството Божие (Деян. 14:22) и в това, което е вътре в нас. Първата стъпка тук, преломът на волята от зло към добро, който е сърцето на покаянието, се изразява в смъртна болка от раната на съкрушението, от която после тече кръв през цялото време на борбата със страстите и която се затваря при придобиване на чистотата, която извежда християнина на кръста за съразпъване с Христа в Божията воля. Всичко е скърби, болки и трудности. Може да се каже така: спокойствието е свидетелство за неправ път, а скръбта -

свидетелство за прав път.

Като размишляваме върху това, нека се радваме, кръстоносци! А какво да предложим на ония, които се утешават? Думите на Авраама към богатия в притчата за богатия и Лазар. Ония, които служат на страстите, се утешават в тоя живот, а другите, които са поели борбата със страстите, страдат тук. В другия живот ще стане обратното: ония, които вървят по кръстния път, ще се утешават, а ония, които са се утешавали, ще страдат. Някои казват: ето, не можем ли да се повеселим, или да си позволим някое удоволствие? – Когато главното е извършено, може да се позволи и това. Но мнозина занемаряват борбата със страстите и участват в гуляи, веселби, пиянство, различни развлечения, преминават от една приятност в друга. А за главното, за онова, как да достигнат духовната висота, на която трябва да бъде всеки християнин, дори и не помислят. Какъв плод може да се очаква от такъв живот? Онова вътрешно наше отношение към Бога в Христа като че ли само ще зрее, независимо от тези външни несъгласия? Как ще зрее? Гори ли свещ срещу силен вятър? Може ли да има живот, когато в организма е вкарана отрова? Не. Щом искаме за себе си добро, да захвърлим

утехите, да поемем кръстния път на покаянието, да прегорим в огъня на саморазпъването, да се закалим в

сълзите на сърдечното съкрушаване - и ще станем злато или сребро, или драгоценни камъни, и в свое време

ще бъдем взети от небесния домовладика за украшение на Неговите пресветли и премирни чертози. Амин.

Св. Теофан Затворник

За трите вида кръстове;

за вътрешните кръстове

От трите вида кръстове аз ви говорих за единия, именно за външните кръстове - скърбите, нещастията и

лишенията. Сега ще ви кажа няколко думи за втория вид кръстове -вътрешните.

Ние срещаме вътрешните кръстове по време на борбата със страстите и похотите. Свети апостол Павел

казва: Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите (Гал. 5:24). Разпнали? Значи имало е кръст, на който у тях са разпнати тия страсти и похоти. Какъв е тоя кръст? – Борбата с тях. Да разпънем страстите, значи да ги обезсилим, задушим, изкореним. Човек побеждава дадена страст няколко пъти и я обезсилва. Побеждава я още няколко пъти и я задушава. Побеждава я още няколко пъти и я изкоренява съвсем с Божията помощ. Тъй като тая борба е трудна, прискръбна и болезнена, то тя е наистина кръст, забит вътре в нас. У борещия се със страстите понякога ръцете са като че ли приковани, трънен

венец се слага на главата му, живото сърце се пробожда. Нему става така тежко и болно!

Но не може без труд и болка: защото, макар страстите да са ни чужди, но дошли отвън, така са сраснали към

тялото и душата, че са проникнали с корените си във всички техни части и сили. Речем ли да ги изтръгнем

- боли. Боли, но спасително, и тая спасителност се получава не иначе, освен чрез болка.

Има болест, наречена полипи: някакво чуждо нам тяло се заражда в нашето тяло, расте и пуска корени. Ако

не ги оперираме, не ще се излекуваме, а при операцията боли. Нека боли, но тая болка възвръща здравето. А ако ги изоставим и не ги оперираме, пак ще боли, но тая болка не е за здраве, а за усилване на болестта, а може би и смърт. Как лекуват сибирската болест? Изрязват пъпката, обгарят мястото и още намазват с нещо отровно и натриват. Болезнено, но лековито. А ако не се лекува, болката ще остане, но ще докара смърт. Така и борбата със страстите - тяхното изкореняване е болезнено, но спасително. А ако ги оставим спокойни, те също ще ни причиняват тежест, болка, страдание, но не за спасение, а за погубване и

духовна смърт: защото платката, що дава грехът, е смърт (Рим. 6:23).

Коя страст не е болезнена! Гневът изгаря, завистта изсушава, похотта разслабва, скъперничеството не

позволява да ядем и спим, оскърбената гордост убийствено разяжда сърцето. И всяка друга страст - омразата, подозрителността, свадливостта, човекоугодничеството, пристрастието към предмети и лица ни

причинява свое терзание, тъй че да живеем в страсти е същото като да ходим с боси крака върху ножове или

жарава. И пак, у кого няма страсти? У всекиго ги има. Щом има самолюбие, има и всички страсти: защото то е майката на страстите и не остава без дъщери. Само че те не са в еднаква степен у всеки: при един преобладава една, у друг - друга, и управлява останалите. А когато в човека има страсти, има и мъчение от тях. Страстите мъчат и разпъват всекиго - само че не за спасение, а за погубване.

Така, носейки страстите, ние се терзаем от тях и погиваме. Не е ли по-добре да се стегнем и сами да си устроим страдание, също по повод на страстите, но не за погубване, а за спасение? Стига само да обърнем ножа и вместо удовлетворявайки страстите, да поразяваме себе си с него, да поразяваме с него страстите, започвайки борба с тях и пречейки им във всичко. И тук ще има болка и страдание на сърцето, но болка лековита, след която веднага настъпва приятно успокоение, както, когато се сложи лековит пластир върху рана. Например някой се разгневи, но е трудно да успокои своя гняв и е неприятно. Ако го преодолее, той се успокоява, но ако го удовлетвори, дълго време остава неспокоен. Някой е оскърбен - трудно е да преодолее себе си и да прости. Ако прости, той получава вътрешно умиротворение, а ако отмъсти, не ще намери покой. У някого се разгаря пристрастие, трудно е да го потуши. Ако го потуши, ще види Божия светлина, ако не го потуши, ще ходи като пребит. Така е с всички страсти. И страстта мъчи и борбата с нея причинява скръб. Но първото погубва, а второто изцелява и спасява. На всеки човек, обхванат от страсти, трябва да кажем: „Ти погиваш на кръста на страстите. Разруши тоя кръст и издигни друг - кръст на борба с тях. И ти ще се разпънеш на него за спасение”. Всичко това е ясно като слънчев ден и изборът, изглежда, не е твърде труден.

Обаче на дело той невинаги се осъществява.

Ние трябва да се удивляваме на нашето заслепление: страда някой от някоя страст и все още я удовлетворява. Вижда, че удовлетворяването на страстта все повече и повече му причинява зло и все пак я удовлетворява. Необяснимо враждуване против самия себе си! Друг се приготвя да ѝ се противопостави, но щом като тя се пробуди със своите изисквания, веднага тръгва след нея. Пак се приготвя и пак отстъпва. Това се повтаря няколко пъти и успехът е един и същ. Необяснимо разслабване на нравствените сили! Къде се крие хитростта и лъжата? - В това, че страстта обещава за своето удовлетворяване планини от удоволствия, а борбата с нея не обещава нищо. Но нали много пъти е било изпитано, че удовлетворението на страстта донася не щастие и покой, а мъка и терзание. Тя много обещава, но нищо не дава. А борбата нищо не

обещава, а всичко дава. Ако не сте опитали това, опитайте го и ще видите. Но тук е нашето нещастие, че нямаме сили да опитаме. Причината за това е нашето себежалене. Себежаленето е нашият най-ласкателен изменник и враг, първото изчадие на самолюбието. Галим себе си и сами се погубваме. Мислим, че си правим добро, а всъщност си причиняваме зло. И колкото повече вършим зло, толкова повече ни се иска да го вършим. Така злото расте и нашата крайна погибел се приближава до нас.

Братя, нека се въодушевим и да вземем кръста на саморазпъването - чрез разпъване и изкореняване на

страстите и похотите. Да отхвърлим себежаленето и да разпалим ревността към себепринуждението. Нека имаме сърцето на лекаря, който при нужда прави тежки и болезнени операции и на най-любимите си и почитани хора. Няма да ви посочвам начина и целия ход на тая борба със себе си. Нека започнем работа - тя сама ще ни подскаже и ще ни научи на всичко. Да си припомним онова спокойствие, оная радост и

светлина, които изпълват сърцето след преодоляване на страстта, и да разпалим нашата ревност да се борим с тях. Светлина, спокойствие и радост се зараждат още от самото начало на тая борба и все растат и се издигат, докато не се завърши накрая мирното устройство на сърцето, в което почива Бог. И Бог на мира наистина винаги пребивава с този, който достигне тая степен. Тогава става напълно ясно, че тъкмо кръстът е дървото на живота. Райското дърво на живота е останало в рая. Вместо него на земята е забито дървото на кръста. Назначението и на това дърво на кръста е същото: да вкуси човек и да бъде жив. Нека пристъпим,

да долепим устни и да пием от него живот. Ще се прилепим към кръста, когато отхвърлим себежаленето

и възревнуваме за саморазпъване. А ще пием от него живот, когато встъпим в борба със страстите. Всяка победа над страстите ще бъде същото, каквото е приемането на живителни сокове от живоносния кръст. Нека по-често допираме устни до кръста, за да се напием и да се изпълним с живот. Дивно е свойството на саморазпъването! То като че ли отнема, но отнемайки, дава. То като че ли отсича, но отсичайки, привързва. То като че ли убива, но убивайки, оживява. Чрез Христовия кръст смъртта бе победена и бе даден животът. Какво благо за малко труд! Трудна е първата стъпка - първото себепреодоляване, първата решимост за борба, а после става все по-леко и по-леко. И ревността по-силно ще се разгаря, и умението да побеждаваме ще се увеличава и страстите ще отслабват. Нужно е само да започнем, по-нататък борбата със страстите сама по себе си ще се разгаря и ще става по-лека. И затуй, колкото по-бързи и по-живи са ударите, толкова

по-близо е краят на борбата и спокойствието. Нямаме достатъчно сили да започнем? Да се молим, Господ

ще ни ги даде. Нека осъзнаем опасността от робуване на страстите и ще ги прогоним от тяхната тъмнина към

светлината на свободата от тях. Да оживим в себе си чувството за тяхната мъчителност и така ще възгреем нашата досада от тях и желанието ни да се избавим. А най-вече, като изповядаме нашето безсилие пред Бога, нека застанем и да тропаме на вратата на Неговото милосърдие, викайки за помощ. Помощта ще дойде! Господ ще погледне към нас и светлината на Неговите очи ще изгори в нас самосъжалението и ще запали ревността да се въоръжим бодро против страстите. И тогава, щом Бог е с нас, кой ще е против нас?

Подвигоположниче Господи, Ти, Който ни въодушеви да започнем подвига на борба със страстите, дай ни

сили да устоим в тая борба, та под закрилата на Твоя Кръст добре да се подвизаваме, гледайки на Тебе,

Началника и Извършителя на нашата вяра, Който устрои нашето спасение чрез Кръста и ни дари живот в него. Амин.

Св. Теофан Затворник

За трите вида кръстове; за външните кръстове

А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, казва свети апостол Павел (Гал. 6:14). Как свети апостол Павел е дошъл до такова разположение, че не искал да се хвали

с нищо друго, освен с Кръста Христов? Кръстът е скръб, ограничение, унижение, как ще се хвали с него? Но

ето, апостол Павел се хвали с него, заедно с него са се хвалили, разбира се, и всички Апостоли, а сред тях и всички други кръстоносци. Защо така? Богомъдрите мъже прозрели великото значение на кръста, оценили го високо и се хвалели, че са се удостоили да го носят. В него те са виждали широта вместо ограничение, сладост вместо скръб, величие вместо унижение, слава вместо безчестие - и се хвалели с него, както някои се хвалят с някакво великолепно украшение и отличие.

О, кога Господ би дарил и нас с такова разбиране и разположение, за да схванем и почувстваме силата на

кръста и да започнем да се хвалим с него! Ние не можем да не пожелаем това пред кръста, който се изнася

сега и ни се предлага за поклонение.

Ето едно кратко общо обяснение за значението на кръста: Господ извърши нашето спасение чрез Своята

кръстна смърт. На кръста Той разкъса списъка на нашите грехове. Чрез кръста Той ни примири с Бога и Отца.

Чрез кръста Той ни даде благодатните дарове и всички небесни благословения. Но Господният кръст е такъв сам по себе си. А всеки от нас става причастник на неговата спасителна сила не иначе, освен чрез свой собствен кръст. Собственият кръст на всеки, когато се съединява с Христовия кръст, силата и действието на Божия кръст се пренася върху нас, образува се като че ли връзка, чрез която от Христовия

кръст преминава върху нас всяко благо даване и всеки съвършен дар. От това се вижда, че собственият кръст на всеки в делото на спасението е толкова необходим, колкото е необходим Христовият кръст. И ние не ще намерим нито един спасен, който да не е бил кръстоносец. По тази причина всеки от нас от всички страни е заобиколен с кръстове, за да не се затрудняваме в желанието си за кръстоносене и да не сме далече от спасителната сила на Христовия кръст. Може да се каже така: “Огледай се наоколо и в себе си, виж своя кръст, понеси го, както следва, заедно с Христовия кръст и ще се спасиш”.

Всеки от нас носи своя кръст, но не всеки гледа на него чрез Христовия кръст, не всеки го употребява за

устройване на своето спасение, поради което не у всеки кръстът е спасителен кръст. Нека разгледаме всички

възможни кръстове и да разберем как трябва да носим всеки един от тях, за да бъде той сила за спасение.

Кръстовете са много, но се разделят на три вида: първият вид са външните кръстове, които се слагат от

скърбите и нещастията и изобщо от горчивата участ на земния живот. Вторият вид - вътрешни кръстове, които

се раждат от борбата със страстите и похотите, заради добродетелите. Третият вид - духовно благодатни

кръстове, възлагани от съвършената преданост на Божията воля.

Сега ще ви кажа няколко думи за външните кръстове. Това са най-многосложните и разнообразни кръстове. Те се намиратпо всички наши пътища и се срещат почти на всяка крачка. Тук се отнасят: скърби, злополуки, нещастия, болести, изгубване на близки, неуспехи в служението, всякакъв род лишения и загуби, семейни неприятности, лоши отношения с другите, оскърбления, обиди, клевети и др. Кой не носи някой

от тия кръстове? Иначе не може и да бъде. От тях не избавя нито знатност, нито богатство, нито слава и никакво земно величие. Те са се сродили с нашето земно пребиваване от оная минута, когато е бил заключен

земният рай, и не ще отстъпят от него до минутата, когато се отвори небесният рай.

Ако искаме, щото тези кръстове да ни бъдат за спасение, трябва да ги употребим съгласно Божието

намерение при тяхното предназначение по отношение на човека изобщо и по отношение на самите нас. Защо Господ така е наредил, че на земята няма човек без скърби и трудности? - За да не забравя човекът, че е странник, и тогава би живял на земята не като жител на родна страна, а като странник и гост в чужда земя и би очаквал завръщане в своето истинско отечество. Щом човекът съгрешил, веднага бил изгонен от

рая и вън от рая бил отрупан със скърби и лишения и много различни неудобства, за да помни, че той не               е на свое място, а е поставен под наказание, и да се погрижи да търси помилване и възвръщане на своето

достойнство.

Така, наблюдавайки в живота скърби, нещастия и сълзи, не бива да се удивяваме. Така трябва. На грешния

и непослушния не прилича пълно благоденствие и щастие. Нека се примирим с това и да носим благодушно своята участ. Но защо, ще каже някой, у мене са повече, а у други по-малко? Защо мене ме измъчват

злополуки, а друг е напълно щастлив? Аз се разкъсвам от скърби, а друг се весели? Ако това е обща участ, би трябвало и да се разделя без изключение. Но нали тя така се и раздава. Нека се огледаме и ще видим.

Днес е тежко на един, вчера е било тежко на друг, или утре ще му бъде тежко. Господ му позволява сега да

си отдъхне. Защо да гледаме часове и дни? Нека гледаме целия живот, от начало до края и ще видим, че на

всички понякога е трудно, и то доста трудно. Вижте кой ликува цял живот? Днес е тежко на някого, а нима вчера той не е бил щастлив? Нека понасяме своите скърби с търпение и надежда, че и над нас небето ще се проясни. В живота, както и в природата, има и светли, и мрачни дни. На небето винаги е имало мрачни облаци, но те са отминавали. Така е и в живота. Ще отмине и нашата лична скръб. Нека така да мислим за нея и ще стоплим сърцето си с надежда.

Някого е постигнала тежка скръб в живота. Но нима това е безпричинна случайност? Не бива да забравяме,

че Господ се грижи за нас и ние сме постоянно пред очите Му. Ако ни е постигнала скръб, то е с Негово

съгласие и воля. Той допуска и ни изпраща скърби в живота. А Той знае съвсем точно на кого какво, кога и

как да изпрати. И когато изпраща, то е за доброто на онзи, който подлежи на скръб. Като размислим така, ще

видим Божиите благи намерения за нас в постигналата ни скръб. Господ или иска да очисти някакъв грях, или да ни отклони от греховно дело, или с

по-малка скръб да ни предпази от

по-голяма, или да ни даде случай да

покажем търпение и вярност към Него, та после Той да ни покаже и славата на Своето милосърдие. Разбира се, нещо от това се отнася и за нас. Нека открием кое е то, да го сложим като пластир върху нашата рана и болката ще стихне. Впрочем, макар и да не разберем ясно какво иска Бог да ни дари чрез нашата скръб, нека сърцето ни се изпълни с вярата, че всичко е от Бога и е за наше добро. Тогава спокойно ще си кажем:

така е било угодно на Бога. Ще изтърпим. Когото Той наказва, той е Негов син.

Най-вече нека спрем вниманието си върху нашето нравствено състояние и съответната вечна участ. Ако сме

грешни, каквито, разбира се, сме, трябва да се радваме, че огънят на скръбта изгаря нашите грехове. Ние

винаги гледаме земно на скръбта. Нека се пренесем в другия живот. Да застанем пред съда. И оттам да

погледнем нашата скръб. Ако там трябва да бъдем осъдени, какви ли не скърби бихме пожелали да понесем

тук, само да не попаднем под това осъждане. Не е ли по-добре сега да понесем не толкова голяма скръб така,

че да се избавим чрез нея от вечния огън? Нека казваме сами на себе си: заради греховете получихме тези

удари и да благодарим на Господа, че Неговата благост ни води към покаяние. Затова, вместо да скърбим безплодно, нека съзнаем какво е за нас греха, да се покаем и да престанем да грешим.

Така, обща ли горчива участ носим, или изживяваме лични нещастия и скърби, нека ги изтърпяваме, приемайки ги благодарно от ръцете на Господа като лекарство против греховете, като ключ, който ни отваря вратата на Царството небесно. Не бива да негодуваме, не бива да завиждаме на другите, не бива да

се предаваме на безсмислено тъгуване. Защото в скръбта става така, че един започва да се сърди и негодува, друг съвсем се обърква и изпада в отчаяние, а трети се потапя в скръбта си и само скърби, без да наблюдава разумно наоколо и без да обръща сърцето си към Бога. Всички те не се ползват от изпратените им кръстове, както следва, и пропускат благоприятното време и деня на спасението. Господ им подава в ръце извършването на спасението, а те го отхвърлят. Когато ни постигнат нещастия и скърби, това значи, че ние

вече носим кръста. Трябва да направим така, че това носене да бъде за спасение, а не за погубване. Трябва да направим промяна в мислите на ума и разположенията на сърцето. Нека възбудим в себе си благодарност,

да се смирим под крепката ръка, да се покаем и да поправим своя живот. Ако сме изгубили вярата в Божия промисъл, нека я възвърнем вътре в душата си и ще целунем Божията десница. Ако се е скрила връзката между скръбта и греховете ни, да изострим окото на съвестта и ще я видим. Тогава ще оплачем греховетеси и ще намалим тежеста на скръбта със сълзите на покаянието. Ако сме забравили, че горчивината на тукашната скръб избавя от най-горчивата вечна участ, нека си спомним това и към благодушието да прибавим съгласието да поскърбим, та за малките тукашни скърби да срещнем тая вечна милост от Господа. Много ли

е и трудно ли е всичко това? А тези помисли и чувства са нишките, чрез които нашият кръст се свързва с

Христовия кръст и от него извират спасителни сили за нас. Без тях кръстът си остава на нас, тежи ни и няма

спасителна сила, защото е отделен от Христовия кръст. Тогава ние ставаме неспасявани кръстоносци и не можем да се хвалим с кръста на нашия Господ Иисус Христос.

След като чухте моето кратко слово за външните кръстове, моля ви, братя, да бъдете мъдри и да понасяте нещастията и скърбите с благодушие, благодарно и покайно търпение. Тогава ще почувстваме спасителното действие на скръбните кръстове и ще се радваме, когато ни се изпратят, виждайки чрез тях светлината на славата, и ще се научим да се хвалим с тях не само заради бъдещия, но и заради тукашния

техен плод. Амин.

Св. Теофан Затворник

Ако паднеш отново, кой знае дали ще се изправиш

Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо, казал Господ на разслабения след изцелението му (Иоан. 5:14). И ние всички чухме този утешителен и вразумителен глас, когато при изповедта получихме опрощаване на греховете си. На всички покаяли се и опростени сега е възвърнато духовното здраве. Прочее какво се иска сега? Иска се да се пазим, за да не паднем отново в онова нещастие. Ние скъсахме с греха, да не се връщаме при него. Получихме помилване, да не се подхвърляме отново на гнева и осъждането. Тръгнахме по правия път, да не се отклоняваме от него. Сатаната отново ще ни привлича в своята област на тъмнината, да не му се поддаваме. Той ще прибягва до хитрости, за да ни замае с лъжливи обещания - не бива да се лъжем. Ние знаем колко е зъл грехът, знаем колко е трудно да го победим - не бива да влизаме в нов съюз с него - Господ ни помогна, ние станахме - да стоим бодро и мъжествено.

 Сатаната ще ни нашепва: “Ако паднете, пак ще станете”. Но ние можем да му отговорим: “Ние станахме благодарение на Господа, но ако отново паднем, не можем да кажем, ще станем ли”. Не искаме да останем завинаги в ръцете на падението, не искаме да бъдем роби на греха. Така ще отблъскваме хитростта на врага. И с тоя страх от ново падение в грях ще отрезвяваме нашите души и ще ги въодушевяваме да вървят по пътя на самоизправлението, което сме започнали.

Нека утвърдим в себе си мисълта, че ако отново паднем, не се знае дали ще станем? А ако останем в греха, ще погинем. Врагът ще ни обърква с уверението, че Господ е милосърден. Той ни е прощавал и пак ще прости. Наистина, Господ е милосърден, но тая милост към нас все пак има граница. Има граница Божието дълготърпение. Прощава, прощава, а накрая, като види, че грешникът отново се подава на греха, оставя го в ръцете на неговото падение. Разтворете книгата на пророк Амос и четете. В 1и 2 глава се описват Божиите присъди над Дамаск, Газа, Идумея, над иудеите, израилтяните и други народи. Към всички тях е отправено едно и също слово Господне. Дамаск съгреши един, два, три пъти. Аз му прощавах. Когато и четвърти път той прояви своето нечестие, да не се ли отвратя от него? Отвратих се и му изпратих наказание. Един, два и три пъти Аз прощавах на Газа, но четвъртия път да не се ли отвратя от нея? Отвратих се и изпратих наказание. Един, два и три пъти Аз пощадих иудеите и израилтяните, четвъртия път да не се ли отвратя от тях? Отвратих се и ги наказах. Така става и с нас. Някой съгреши и се покае. Господ му прости. Пак съгреши и се покае, Господ пак прости. И пак прости, и пак прости. Накрая, виждайки, че ние повтаряме все едно и също нещо, произнася такова решение: “Аз толкова пъти прощавах, ако и сега започне да върши същото, ще се отвратя от него”. Нека запише тая присъда в сърцето си всеки, който пак се увлича в грях. Господ прощаваше досега, но ако паднем отново, Той би се отвратил накрая от нас. Колко пъти Бог прощаваше упорството на фараона? Накрая той го изоставил и заповядал на израилтяните да напуснат Египет, без да дочакат неговото съгласие. И макар после фараонът да се опомнил и бързо наредил: “Идете, кажете им по-скоро да си отиват”, това не му помогнало и не отклонило Божията присъда над него. Така, Божието милосърдие може накрая да се изчерпи към всекиго. И най-лошото е, че ние не можем да кажем кога именно ще дойде часът на неговото изчерпване. Онова Божие наказание след четвъртото престъпление, което се съобщава у пророк Амос, и наказанието над фараона след десетократно противене на Бога, не означават, че можем спокойно да се предаваме във властта на греха, като нарушаваме обещанието до два или три пъти, а означават само, че Божието прощение има граница, която е неизвестна за нас. Ако ние утвърдим в себе си мисълта, че за нас часът на наказанието ще последва веднага след падението, на което сме готови да се предадем, с това ние ще отрезвяваме нашата мисъл и ще придаваме мъжество на сърцето да се противопоставя на възникналите пориви. Нека си спомним за нещастието на Самсона. Няколко пъти той получавал сила да разкъса веригите, с които го свързали филистимците по предателството на Далила. Но и последния път, когато били остригани косите му, той не очаквал, че няма да дойде в него същата сила, а станало иначе. Господ отстъпил от и го предал в ръцета на неговите врагове. Сам Самсон не мислел, че го е постигнало Божието наказание, напротив, като се събудил, казал: Ще отида, както и по-преди, и ще се освободя, т.е. ще строша тези вериги, ала не знаеше, че Господ отстъпи от него (Съд. 16:20). Ето, Господ милва, милва иудейския народ, а накрая какво каза? Ето, оставя са вам домът ви пуст (Мат. 23:38). Но нито първосвещениците, нито книжниците, нито някой друг е помислял, че вече ги е постигнало това жестоко определение.

Нека се страхуваме от тая жестока присъда, когато грехът отново започне да ни увлича. Нека се страхуваме да не би Господ и за нас да каже накрая: ето, твоят дом се оставя пуст. Господ е милостив към всички грешници и ни уверява, че не иска смъртта на грешника, но да се обърне и да бъде жив. Но ние сами с нашите чести падения ще достигнем до там, че с нас нищо не ще може да се направи. Издигането от падение прилича на поправка на дреха или на някакъв друг предмет. Случва се така, че поправят, поправят някоя вещ и накрая я хвърлят, защото не може повече да се поправи. Същото може да се случи и с душата. Господ я поправя, поправя, а накрая я изоставя напълно. От своите чести падения тя накрая така се разстройва, че не може вече да се поправи.

Защото, на какво се основава възможността за нашето поправяне? На доброто, което е останало в нас, без оглед на това, че служим на греха. Божията благодат слиза върху това добро, оживява го и му дава превес над злото. И човек се издига. Но всяко ново падение все повече и повече изяжда нашето добро, след всяко падение то остава в нас все по-малко и по-малко и следователно все по-малко и по-малко остава място, където благодатта би могла да слезе, за да ни вдигне. Чудно ли е, че накрая ние изразходвахме всичкото си добро в робството на греха и така изгубваме възможността да станем. За нас не остават никакви средства за това.

Нека си припомним нашето последно поправяне. Дойдоха спасителни мисли и ни отрезвиха. Или страх от смъртта и съда, или пагубността на греха, или срам пред Господа Спасителя, или нещо друго силно подействаха на душата и я отрезвиха. Душата дойде в себе си и с Божията помощ изостави греха, покая се и сега твърдо е решила да не оскърбява повече Бога с грехопадения. И ако отново паднем в грях, то после с какви мисли ще се стреснем, когато всички, които са могли да стреснат, са изпробвани и са изразходвали своята потресаваща сила за сегашното ни ставане? За следващото ни отрезвяване в тях не са останали сили. Със спасителните мисли става същото, както с лекарствата. Както чувствителността на организма към лекарствата се притъпява от честото им употребяване, така е и по отношение на подбуждащите и отрезвяващите истини - душата накрая губи всяко чувство. Нито заплашвания, нито обещания, нито смърт, нито ад, нито рай, нито ядът и горчилката на греха - нищо не пробужда и не раздвижва душата. Тя става като камък. И какво ще стане с нея? Същото, което свети Апостол отсъжда за земята, която е попила много дъжд, а е дала само тръне и бодили: тя е непотребна и близка до проклятие, което завършва с изгаряне (Евр. 6:8).

Нека прибавим към това, че честото падение в грях създава навик да грешим, който свързва бедната душа и тиранично я държи в свое подчинение. Дори само един грях да стане навик, той пленява цялата душа и властва във всичко над нея. Вижте какво прави паякът със своята плячка? Малко по малко той я оплита с тънка паяжина, докато я омотае цялата. Жертвата прави опити да се движи, но е безсилна да се освободи. Така и грехът, към който човек привиква с честите си падения, прониква в него все по-силно, докато изпълни и душата, и тялото и наложи веригите на своето робство над всичките им сили. Макар после човек и да помисли да изостави греха, но душата, виждайки как много се е оплела в него, не се решава да вдигне ръце, за да се освободи, и се отказва от надеждата да победи греха, както пише светият Апостол за езичниците, които, като дошли до безчувствие, се предали на разпътство и ненаситно вършили всяка нечистота (Еф. 4:19). Както и евреите, измъчени в египетското робство, дори тогава, когато Моисей им дал от името на Бога обещание за свобода, не вярвали, че това може да стане.

И така, всички, които сте се покаяли и сте тръгнали по добрия път, внимавайте да не паднете отново в грях. През измамата на греха, който се опитва отново да ви увлече, вижте вашата окончателна гибел. Не гледайте на него леко, а като на зинала пропаст, като на отворен ад, готов безвъзвратно да ви погълне. И чрез страха от такава горчива участ, отрезвявайте вашата мисъл и отклонявайте вашите сърдечни чувства от греха. Разбира се, борбата е неизбежна. Но за стоящия е по-лесно да се бори, отколкото за падналия. Вие сте станали? Стойте прави и се борете. Господ да ви помага. Ден след ден борбата ще става все по-лека. Накрая тя съвсем ще стихне. Доброто ще вземе преобладаващ връх и вашият живот ще потече мирно, по пътя на богоугодно добротворство и ще ви доведе до блажен земен изход от тук към вечните райски обители. А ако отново паднете, пак ще настъпи смущение в мислите и чувствата, отново мрак и терзание, отново страх и измъчване на съвестта, отново тъга и всяко несъгласие. Ще започнете пак да се измъчвате в робството на греха може би без край.

Господ, Който ви помогна да се освободите от дяволските мрежи, да ви усъвършенствува, утвърди, укрепи и направи непоколебими (1 Петр. 5:10). И така ще бъде, ако и вие внимавате и бодърствате, знаейки, че вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне (1 Петр. 5:8). Амин.

Св. Теофан Затворник 

http://blagovestnik.bg/23-03-2021/  

НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Как трябва да се държим, за да избегнем нови падания в грехове

И така, извървяхме вече попрището на своето говеене. Господ да благослови да се потрудим в подготвителните за приемането на Светите Тайни подвизи, и за този малък труд ни прости всички изповядани от нас грехове и Сам благоволи да дойде и да се посели в чистата и пометена по такъв начин стаичка на сърцето ни чрез приетите от нас Пречисто Негово Тяло и Пречиста Негова Кръв. Какво да въздадем на

Господа за всичките Му благодеяния към нас? (Срв.: Пс. 115:3).

Да Му въздадем онова, което Той очаква сега от нас. А Той не очаква нищо повече от това, което Му обещахме, когато измолвахме прошка за греховете си. Обещахме Му да не отстъпваме повече пред

грехолюбието си и да съсредоточим всичките си усилия към неотклонно изпълнение на Неговите заповеди.

Нека да постъпваме така. И ако изпълняваме точно това свое обещание, то и Господ ще изпълнява по отношение на нас онова, което е обещал на всички истински причастници с Пречистите Тайни: Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (Иоан. 6:56).

Господ е истинен в словото Си. Както е казал, така и ще бъде. Но нашите думи невинаги са истинни. Колкото и искрени да сме, когато ги казваме, винаги остава съмнението, дали ще ги изпълняваме. Първоначално

решимостта ни е твърда, но после мислите ни се разколебават и нашата крепост пада. Колко пъти досега

сме си обещавали - и все сме падали отново и отново! Ето защо е необходимо да уговаряме самите себе си да полагаме грижи и труд за това, да устоим поне този път. Дано с Божията помощ този път да устоим. Има хора, които устояват и не се поддават на предишни влечения. Защо да не достигнем най-накрая това благо?

Господ е близо. Готов е да ни помогне. Остава само ние от своя страна да направим всичко, което е нужно.

Струва ми се, че можем много лесно да успеем в това, ако запазим неугасим огъня на ревността за богоугаждане, с който сега е изпълнено благодарното ни към Господа сърце. Ако винаги имаме в себе си тази ревност, никакъв лош помисъл не би ни смутил, никакво изкушение не би ни разколебало, никакво препятствие не би издигнало преграда пред добрите ни начинания и трудове. И враговете щяха да избягат

далече от нас, и страстите нямаше да проявяват към нас своите изисквания.

Каква точно е тази сила на ревността, за това пространно пише свети Исаак Сирин в 60-о слово за различните начини на борба.

“Някои са мъжествени и силни - пише той, - нямат за нищо смъртта, пристъпват към делото с голяма ревност, предават се на всяко изкушение и на смърт, пренебрегват живота в света, тялото си и изкушенията, и дяволът не излиза веднага против тях, не им се показва, а се скрива и отстъпва, при първия им устрем не се среща с тях и не започва битка. Той знае, че всяко начало на битката е пламенно, известно му е, че подвижникът притежава голяма ревност, а ревностните воини не се побеждават лесно. И прави това, защото се бои не от тях самите, а от окръжаващата ги Божествена сила, която го плаши. Затова дори не се осмелява да докосне такива, докато не види, че са охладнели в ревността си.”

Виждате ли каква е силата на ревността за свят и богоугоден живот? Божествената сила я обгръща и отблъсква надалече всяко действие на врага. На когото сърцето е изпълнено с такава ревност, Господ е с него; а с когото е Господ, той има сила за всяко добро и мъжество против всяко зло. Така вярно пази и ти ревността, и ще изпълниш обещанието си да не отстъпваш пред греха и да ходиш угодно пред Бога. Напротив, допуснеш ли да охладнее ревността ти, няма да избегнеш падението. Защото ето какво казва по-нататък

свети Исаак:

“И се обръща към тях, когато стават лениви, когато се отклонят от първите си помисли и сами започнат да изобретяват това, което помага за поражението им чрез произлизащото от самите тях собственото мъдруване, и сами изкопават за душите си рова на погибелта чрез породеното от леността

разсейване на помислите, от което в тях, тоест в мислите и сърцата им, се е възцарила студенина”.

Ето я цялата тайна! Ако запазим силата на ревността си, ще избегнем нови падения, ще преуспеем и ще се

укрепим в доброто. Напротив, колкото по-бързо отслабне и охладнее ревността ни, ще отслабне вниманието към себе си, ще започне мечтание на помислите, ще се появи раздвижване на страстите и вътрешно съгласие с тях, а оттам до делата не е далече. И ето че падаме отново. И пак помрачаване и смущение, и отпадане от Господа, и пак предаване в робство на греха и сатаната. Затова ето какво съветва всекиго от нас свети Исаак:

“А ти, човече, който си тръгнал след Бога, по всяко време на подвига си помни началото, първата си ревност

по пътя и онези пламенни помисли, с които за първи път си излязъл от дома си и си започнал битката. Така се

изпитвай всеки ден, та пламъкът на душата ти да не охладнее от първоначалната ревност и да не се лишиш от едно от оръжията, които си имал в началото на подвига си”.

Предполагам, че при тези думи в душата ви се поражда желание да знаете как на дело можем да запазим ревността си и с кратък отговор искам да отговоря на желанието ви. Ето какво можете да правите.

Всяка сутрин, веднага щом отворите очи, първата ви работа да бъде да възстановите тази ревност в цялата ѝ сила. Това може да стане със събиране вътре в себе си и с мислено обръщане към Господа. Ако това не е достатъчно, прибавете необходимия брой поклони, земни и поясни. Ако и това не предизвика пълно въздействие, станете и си припомнете всичко, как през това говеене сте стигнали до решимостта да

промените живота си, като се стараете да възпроизведете всички онези мисли и чувства, каквито тогава е имало и са действали у вас, и особено мисълта, която ви е поразила повече от всичко. При това поставете себе си пред смъртта или пред Божия Съд, когато от Божиите уста е готова да бъде произнесена присъдата за вас. Ако искрено проведете тази мислена работа, вашето усилие и молитва към Господа ще принесат

плод, ще се съживи вашата ревност, с която после с блага надежда в добро устроение оставайте по своите дела до вечерта.

Ако по някаква причина, или по-скоро по внушение на врага, в душата ви се появи желание да направите

някаква отстъпка на себе си в това отношение, да не се затруднявате с предложената работа над себе

си, то отрезвете се със страха от падение. Защото, ако сутринта оставите ревността си невъзстановена, то, улисани в работата си през деня, съвсем ще охладнеете! Не е чудно и да паднете. А ако паднете, ще изгубите благодатта, и само Бог знае ще се върне ли тя отново при вас и ще се изправите ли отново. Земя, която попива многото дъжд и ражда тръни и плевели, е непотребна и близка до проклятие, нейният край е изгаряне (Срв.: Евр. 6:7, 8). Тези страшни думи: близка до проклятие (тоест, че Господ ще ви отхвърли напълно и ще ви остави в ръцете на вашето падение, ако пак допуснете да охладнеете и да паднете) нека по-често да звучат в ушите ви. Те ще пораждат всеки път у вас чувство на страх за себе си и ще привеждат в напрежение отслабващите ви сили.

Като възкресите сутрин огъня на вашата ревност, поддържайте го след това в продължение на целия ден. А

за това пазете неразсеяно вниманието си. Стойте с ума си в сърцето пред лицето на Господа и не допускайте

мислите ви да блуждаят напразно в мечтателни представи. Блуждаещите помисли отделят човека от самия

себе си и с това го охлаждат; а освен това лесно могат да ви отведат при предметите на вашите страсти и,

преди още да се опомните, да събудят заспалата страст и дори да ви примамят към съгласие с нея. А след това до падението не е далече.

За подкрепа на това вътрешно разположение се погрижете да преустроите живота си според изискванията на новия живот, при което на всичките си дела и занятия определете свое място, свое време и своя мяра. Нека всичко у вас да бъде определено: как да останете сам, как - с домашните си, как - с външните хора, как да устроите делата, свързани с вашата работа, звание и длъжност - и то да е насочено единствено към това

- с всичко да благоугаждате на Господа и във всичко да изпълнявате само Неговата свята воля. Решително отстранете всичко, което може да събужда страстта ви и предишните ви лоши навици. С установяването на

такъв ред ще оградите живота си от различните поводи за падение и ще направите той да протича стройно,

без да нарушава, а напротив - като все повече и повече укрепява вашия вътрешен ред.

Като устроите така себе си и вътрешно и външно, вие непрестанно ще ревнувате как да угодите на Бога и как

от едно богоугодно дело да преминавате към друго. Ще ви остане само борбата с внезапно възникващите помисли, желания, страстни движения и външни препънки на добрите ви намерения. При необходимото внимание и неотслабващо усърдие това няма да ви затрудни особено, и не само няма да отслаби ревността ви, а напротив - постоянно ще я събужда, въздига и укрепява, подобно на това, както воинът не охладнява, а се възпламенява в битката с враговете, които го нападат.

Не се спирам на това, че не трябва никак да се впускате в празни развлечения и е необходимо по всякакъв

начин да избягвате съблазните и всякакви по-близки или по-далечни поводи за грях. Това ще отпадне

само по себе си, когато преустроите реда на живота си според духа на новия си живот. Що се отнася до частните обстоятелства и дела, които могат да подложат на опасност благочестието на живота ви, търсете за тях вразумление в светите книги и в отеческите и братските съвети. Приемете като закон по-често да се обръщате към духовния отец, когото душата ви избере, и с него се съветвайте за всичко, което става в душата ви и което се случва в живота около вас. Спасението – казва Премъдрият - е в многото съветване (Притч. 11:14 - слав.). Който може да чете, нека да има под ръка душеспасителни книги и в тях да търси вразумление за себе си и просвещаване на мислите в трудни моменти на смущение. Те в много случаи могат да заменят недостига на опитно духовно ръководство.

Такива са общите насоки на това, как да живеем, за да запазим ревността си и да избегнем нови падения в грях. Като действате така, вие наистина ще изпълните това, което сте обещали на Господа, когато сте Му казали: “Съгреших, няма повече да греша”. Като вижда труда ви, и Господ ще изпълни Своето обещание да

бъде с вас и да действа във вас за вашето спасение, по мярата на вашата преданост на волята Му и на готовността ви всичко да вършите за Негова слава. Амин.

13 февруари 1866 година

Св. Теофан Затворник