Тропарь мученикам Галактиону и Епистимии, глас 4

Му́ченицы Твои́, Го́споди,/ во страда́ниих свои́х венцы́ прия́ша нетле́нныя от Тебе́, Бо́га на́шего:/ иму́ще бо кре́пость Твою́,/ мучи́телей низложи́ша,/ сокруши́ша и де́монов немощны́я де́рзости./ Тех моли́твами// спаси́ ду́ши на́ша.

Кондак мученикам Галактиону и Епистимии, глас 4

Му́ченик Христо́вых полко́м причто́стеся/ до́бре хра́брствовавшим,/ све́тло подвиза́вшеся, Галактио́не сла́вне,/ с честно́ю сопру́жницею и сострада́вшею тебе́ Еписти́миею.// Еди́ному Бо́гу непреста́нно моли́теся о всех нас.

Разсъждение

Как може да се възвиси до любов към враговете си, който е пречупил любовта си към своите родители? Любовта към родителите е главната и основната школа на любовта. Без тази школа не се върви напред. Сръбският крал Драгутин въстанал с войската си против своя отец, за да седне на бащиния престол. Но му се случило да счупи крака си и това пробудило съвестта му, която до смъртта му, със своите угризения, не го оставила на мира. Драгутин слязъл от престола и отстъпил властта на по-малкия си брат – Милутин, започнал щедро да раздава милостиня, да гради църкви и да върши други добри дела. Освен това, той тайно, строго се подвизавал, носел на голо груба дреха[1], обличал се в грубо вретище[2]нощем, в един тайно изкопан гроб, се молил на Бога. И всичко това каещият се крал правел, за да му прости Бог греха от липсата на любов към неговия родител. И Бог му простил. Много св. мъченици с радост посрещали своите палачи, които ги търсили; гощавали ги в своите къщи, докато те се приготвяли за смъртта. Да нагостиш своите убийци[3] – не е ли това израз на велика любов към враговете ти? Когато цар Сапор люто мъчил св. Акиндин, Пигасий и останалите с тях, изведнъж той побеснял и онемял, не можейки да каже и дума, от голяма ярост раздирал лицето си. Виждайки своя мъчител в такова отчяние, св. Акиндин заплакал, помолил се на Бога за царя, и рекъл: „В името на Иисуса Христа, Господа нашего, проговори!“. Езикът на царя се отвързал и той почнал да говори. Ето пример за истинска любов към своите врагове!

БЕСЕДА за волята  Божия всички християни да бъдат свети

Както и ни избра чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него с любов (Еф. 1: 4).

Единствено Църквата учи и показва, че първо е имало план за света, па после светът е сътворен. Този план е бил създаден от мъдростта, волята и силата Божия. В този план сме и ние – християните, като Църква Божия. Бог, според този план, предварително, преди създание мира, ни е избрал за святост, праведност и любов. Бог предварително ни е избрал и осиновил чрез Него. Чрез кого? Чрез Господ Иисус Христос. Защото, каквито сме Му на Бога, сме Му чрез Исуса Христа. И без Иисус Христос човек няма никаква връзка, никакво отношение, никакво родство с Бога. Нашето избраничество и осиновяване, значи, е било чрез нашия Господ Иисус Христос. Избрал нас, Своята света Църква, по благоволение на Своята воля, както някога избрал Израил из между всички народи на земята. Никой да не казва: „Това избраничество  унищожава свободната воля на човека, нито християните имат заслуга, че са християни, нито езичникът е за осъждане, че е езичник“. Не – това е съвсем погрешно тълкуване. Защото Бог избра някога Израиля, но някои от Израиля погинаха, а други се спасиха. Той избра и Своята света Църква, призовавайки в Нея всички народи и всички хора. Но кои от избраните и призваните ще се спасят, това не зависи само от Божия избор, а и от човешката воля и труд.

О, Боже вечни, Творецо наш, Който си ни избрал за спасение преди да ни сътвориш, помилвай ни и ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – тръстика. Дреха изработена от тръстика, подобна на конопена (бел. прев.).

[2] вретище – остар. книж. Груба дреха от кълчищен плат, която хората в дълбока древност са носели обикн. при голяма скръб или при покаяние (бел. ред.).

[3] В ориг. – кръвници (бел. прев.).

ИКОНА НА СВ. БОГОРОДИЦА „ШУЙСКО – СМОЛЕНСКА“

МЪЧЕНИЦИ АКИНДИН, ПИГАСИЙ, АФТОНИЙ, ЕЛПИДИФОР И АНЕМПОДИСТ

Тропарь мученикам Акиндину, Пигасию, Аффонию, Елпидифору и Анемподисту, глас 2

Страстоте́рпцы Госпо́дни,/ блаже́нна земля́, напи́вшаяся кровьми́ ва́шими,/ и свя́та селе́ния,/ прии́мшая телеса́ ва́ша:/ в три́знищи бо врага́ победи́сте/ и Христа́ со дерзнове́нием пропове́дасте:/ Того́ я́ко бла́га моли́те// спасти́ся, мо́лимся, душа́м на́шим.

Кондак мученикам Акиндину, Пигасию, Аффонию, Елпидифору и Анемподисту, глас 2

Благочести́выя и Богоно́сныя му́ченики,/ я́ко на земли́ оста́вльшия вся,/ прия́л еси́ в наслажде́ние благи́х Твои́х и упокое́ние,/ Акинди́на, Пига́сия, Анемподи́ста,/ с ни́миже Аффо́ния и Елпидифо́ра же,// Еди́не сый Преблаги́й.

Разсъждение

Св. Иларион Мегленски е водил голяма борба против богомилите. Веднъж богомилските първенци се събрали около Иларион и започнали да се препират с него за вярата. Богомилите учели, че Бог е сътворил духовния свят, а дяволът – материалния. На това Иларион им отговорил, че в Свещеното Писание пише: Бог е Цар на цяла земя (Пс. 46: 8), и още: Господня е земята и онова, що я изпълня (Пс. 23: 1). Богомилите твърдели, че Старият Завет е от дявола. На това светията отговорил: „Ако Старият Завет наистина е от дявола, нима Христос би рекъл: Изследвайте Писанията… И те са, които свидетелстват за Мене (Иоан 5: 39)? И нима би признал за най-голяма заповедта за любовта към Бога и към ближния, която някога е дадена от Мойсей?“. Богомилите твърдели още, че Тялото Христово е слязло[1] от небето. На това св. Иларион им отговорил, че ако това е тъй, то Тялото Христово не би усещало ни глад, ни жажда, ни умора, ни страдание, нито би било подвластно на смъртта. Тогава богомилите изразили своето негодувание против кръстното знамение, което православните християни употребяват. На това светията им отговорил: „А какво ще правите, когато на небето се появи знамението на Сина Човечески – Неговият Кръст, и когато заплачат всички народи по земята, които не са вярвали в Кръста?“. И добавил: „Как казвате, че всяко зло е от злата материя, а не искате да се поклоните на онова Дърво, с което се освещава целият материален свят?“.

БЕСЕДА за призванието на всички християни да бъдат свети
 

До намиращите се в Ефес светии (Ефес. 1: 1).
 

Апостолът нарича християните в Ефес светии. Не нарича светии един или двама от тях, или една част от тях, а всички. Не е ли това удивително Божие чудо, хора, които не са в пустинята, а в град, и то в един идолопоклоннически и покварен град, да бъдат светии?  И да са свети женени хора, които търгуват и работят! Такива, наистина, са били първите християни. Тяхната преданост и вярност, както светостта и чистотата на живота им, напълно оправдавала названието светии. Ако в последните времена светиите ще станат изключение, в онези първи времена несветиите са били изключение. Така че светиите са били правило. Впрочем, не трябва да се чудите защо апостолът нарича всички кръстени души в Ефес светии, защото освен това той има още едно по-високо название за всички християни, а именно – синове, синове Божии (Гал. 4: 6). Правото да се наричаме така ни го дал сам Христос Господ, когато ни е научил да назоваваме Бога: Отче наш! О, братя мои, не казваме ли всеки ден на Бога: „Светий Боже?“. Не наричаме ли ангелите свети? Не наричаме ли Божията Майка света. Ами пророците, мъчениците, праведниците? Кой [друг], значи, може да се всели в светото царство, освен светиите? Ако имаме надежда за спасение, имаме и надежда за святост.

О, Святий Боже, Който живееш в святост и почиваш всред светиите, и светиите призоваваш и милваш при Себе Си, помогни нам да се осветим – в думите, мислите и делата. За Твоя слава и наше спасение. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски                                                                      

[1] В ориг. – донесено (бел. прев.).

                                 14 НОЕМВРИ / 1 НОЕМВРИ (СТАР СТИЛ)

СВ. БЕЗСРЕБРЕНИЦИ КОЗМА И ДАМИАН

СВ. ИАКОВ КОСТУРСКИ И УЧЕНИЦИТЕ МУ СВ. ИАКОВ И
СВ. ДИОНИСИЙ

Тропарь святым бессребреникам Косме и Дамиану, чудотворцам Асийским, глас 8

Святи́и безсре́бреницы и чудотво́рцы, Космо́ и Дамиа́не, / посети́те не́мощи на́ша: // ту́не прия́сте, ту́не дади́те нам.

Кондак святым бессребреникам Косме и Дамиану, чудотворцам Асийским, глас 2

Благода́ть прии́мше исцеле́ний, / простира́ете здра́вие су́щим в ну́ждах, / вра́чеве, чудотво́рцы пресла́внии, / но ва́шим посеще́нием ра́тников де́рзости низложи́те, // мир исцеля́юще чудесы́.

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене. (Мат. 10, 38). Св. преп. мъченик Тимотей Евсигменски (29 окт.), най-напред бил женен човек и имал две дъщери. По – късно, когато като монах решил да пострада заради Христа, и вече подготвен за пътя на страданието, помолил игумена за благословия да се отбие в своето село Кисани та да се види и опрости със своите дъщери. Игуменът не му разрешил от страх да не би тази среща да го разнежи и отклони от мъченичеството му за вярата. Но Тимотеевото село било на пътя за Пропандита, за където Тимотей се бил упъти. Като минавал през своето село, срещнал един съсед, поразговорил се и чрез него поздравил дъщерите си. Напразно съседът му го увещавал да се отбие , да се види с дъщерите си и да си почине. Тимотей се опростил [със съседа] и бързо се отдалечил по своя път. Дъщерите чули от съседа за своя баща, и припнали да го видят. Открила се рядка и величествена гледка. Дъщерите тичат да прегърнат своя баща, а бащата бяга от своите дъщери та да не би да се огреши като наруши заповедта на игумена. Дъщерите тичат бързо, а той още по – бързо. Дъщерите бързат да прегърнат своя родител, а Тимотей бяга от тях и бърза да прегърне смъртта. Дъщерите му се изморили и отчаяни се върнали, а баща им се отдалечил. Преди смъртта си Тимотей помолил духовника Герман да свърне в неговото село и да извести на дъщерите му за неговата мъченическа кончина. Герман изпълнил заръката. Турците посекли Тимотей и хвърлили тялото му в реката, а Герман успял да вземе само една негова дреха, която донесъл в Кисани и като намерил Тимотеевите дъщери, разказал им за юнашката смърт на техния баща и им показал неговата дреха.

БЕСЕДА за увереността на праведника, че няма да умре

Няма да умра, но ще живея и ще разгласям делата Господни (Пс. 117, 17).

Кой може да каже: няма да умра? Онзи, който се държи за живия Господ. Кой може уверено да твърди: ще живея? Онзи, който вижда живия Господ пред себе си. Енох и Илия не умрели, а били взети живи във вечния живот. Господ ги взел, по Своята милост, за доказателство пред хората, че има вечен живот. Господ умрял и възкръснал със Своята сила за доказателство пред хората, че има възкресение на мъртвите. Апостолите и светиите умрели, но много от тях, по своето човеколюбие, се явили от другия свят за доказателство пред хората, че има вечен живот. Така, и онези, които били взети, и онези, които умрели, живеят с възкръсналия Господ Христос в безсмъртното царство. Няма да умра, но ще живея – с голяма увереност казал цар Давид, макар и да живял на земята преди възкресението Господне и преди проповедта за общото възкресение на праведниците. С още по-голяма увереност всеки от нас, християните, трябва да каже така: Няма да умра, но ще живея, защото нашият Господ е основа на нашата вяра, защото нашите очи видяха и ушите ни чуха повече, много повече, отколкото очите и ушите на цар Давид. След Кръста Христов, дяволът станал като дим, а след възкресението Христовo, смъртта станала като мъгла, през която се излиза на слънчевото поле на безсмъртието. Блажен е онзи, братя, който се е удостоил да бъде жив и да разглася делата Господни!

Господи живий, оживи нас и ни спаси. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Св. Апелий, , св. Урбан, св. Аристовул, св. Амплий, св. Наркис и св. Стахий

Св. Епимах

Апо́столи святи́и,/ моли́те Ми́лостиваго Бо́га,/ да прегреше́ний оставле́ние// пода́ст душа́м на́шим.

Кондак апостолам Апеллию, Урвану, Аристовулу, Амплию, Наркиссу и Стахию, глас 8

Я́ко свяще́нная сокро́вища Всесвята́го Ду́ха/ и Со́лнца Сла́вы сия́ния, по до́лгу воспои́м му́дрыя апо́столы,/ Апе́ллия, Урва́на же и Аристову́ла,/ Ампли́я, Нарки́сса и Стахи́я,// я́же благода́ть собра́ Бо́га на́шего.

Тропарь мученику Епимаху Новому, глас 4

Му́ченик Твой, Го́споди, Епима́х,/ во страда́нии свое́м вене́ц прия́т нетле́нный от Тебе́, Бо́га на́шего:/ име́яй бо кре́пость Твою́,/ мучи́телей низложи́,/ сокруши́ и де́монов немощны́я де́рзости./ Того́ моли́твами// спаси́ ду́ши на́ша.

Кондак мученику Епимаху Новому, глас 4

Многообра́зныя ра́ны претерпе́л еси́/ и вене́ц прие́м от Христа́ Бо́га,/ Ему́же о нас моли́ся, блаже́нне Епима́ше,/ ве́рно соверша́ющих па́мять твою́,// да спасе́т ду́ши на́ша.

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“– 30 ОКТОМВРИ

Разсъждение

Големият син на Православната Църква, крал Милутин, спасил Балканите от унията. В момента, когато византийския цар загърбил съвестта си[1], този доблестен и богоносен славянски крал, застанал твърдо и с Божията помощ спасил Православието не само в своята земя, а и по всички балкански земи. Който отблизо изследва живота на свети крал Милутин, ще разбере защо Бог му е давал успех след успех през целия му живот и във всичките му дела. Когато Милутин се възкачил на престола, веднага обещал на Бога да построи толкова църкви, колкото години царува. 42 години царувал, 42 църкви построил. При някои църкви, като в Солун и Цариград, построил и болници за бедните хора, където бедняците да получават всичко безплатно. Освен това, той особено обичал да раздава от своето огромно богатство на сираците. Често пъти този силен и богат крал нощно време се преобличал като бедняк и с двама-трима свои слуги ходел сред народа, разпитвал за неволите на хората и щедро помагал на бедните човеци. Сред голямото си богатство той живеел съвсем скромно и патриархално, макар и да не показвал това пред чужденците. На скромен живот бил научен още в дома на баща си – крал Урош. Разказва се, че цар Михаил Палеолог пратил дъщеря си Ана заедно с една делегация в двореца на крал Урош, предлагайки своята дъщеря [за съпруга] на Милутин, та така да спечели сръбския крал за унията с Рим. А крал Урош, виждайки безумния разкош на византийската принцеса и нейните патриции, казал: „Какво е това и защо е? Ние не сме свикнали на такъв живот“. И с ръка посочил една сръбска принцеса с хурка в ръце. „Ето – казал – в какво облекло взимаме своите снахи!“.

БЕСЕДА за копнежа по Бога - единственият копнеж на праведника

 Кого имам на небето? а с Тебе ли съм, на земята нищо не искам (Пс. 72: 25).
 

И на небето, и на земята върховното благо за пробудения човек е едно. Това благо е Бог. Безброй блага има на небето, но най-голямото благо е Небесният Цар. Безброй блага има на земята, но Творецът на тези блага е несравнимо над тях. Затова душата на пробудения човек пита [и констатира]: Кого имам на небето? А с Тебе ли съм, на земята нищо не искам[2]. Потребна ли му е река на онзи, който е доведен да пие от извора? И озърта ли се за овчарска вечеря оня, който е седнал на царската трапеза? Бог сам по себе е достатъчен да утоли целия глад и жажда на човека. Божии са небесата, Божия е и земята. Господарят на всички богатства е най-голямото благо; Творецът на всички наслади е най-голямата наслада; Носителят на най-голямата мъдрост е най-голямата мъдрост; Изворът на всички сили и милости е най-голямата сила и милост; Създателят на всички небесни и земни красоти е най-голямата красота. Никакво богатство не може на ум човеко да дойде, или да му се присъни, [богатство] каквото има в Бога, и то в най-голяма мяра. Затова, братя мои, да искаме Бога, за да придобием всичко; да търсим Бога, за да намерим всичко; да богатеем в Бога, та да сме богати във всичко.

Господи Боже наш, приближи се към нас, когато душата ни те иска. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
 

[1] В ориг. – съвестта отслабнала (бел. прев.).

[2] В сръбския и българския библейски превод на това изречение има известно разночетене (бел. прев.).