Разсъждение

Покрай другите тайнствени усещания[1] от духовния свят светците са имали и усет за благоуханието на добрите дела и за смрадта от нечистите духове. При всяка проява на светли и чисти духове се разливало животворно благоухание а при всяка поява на тъмните нечисти духове с разнасяла задушаваща и непоносима смрад. Според смрадта [когато тя се разнасяла] светиите можели да узнават от каква страст е обзет даден човек. Така св. Ефтимий Велики усетил смрадта от блудната страст на някой си монах Емилиан от лаврата на св. Теоктист. Отивайки веднъж на утреня, Евтимий минал покрай килията на Емилиан и усетил смрадта на блудния демон. Емилиан не вършел никакъв грях, освен това дето в този момент имал блудни помисли, нявявани в сърцето му от нечистия демон. И светията усетил присъствието на този демон край този монах. Още по-чудна сила на това усещане се проявила веднъж при св. Иларион Велики. Някой си човек, скъперник и сребролюбец, бил пратил нещо от своите зеленчуци. Когато ги поставили пред Иларион да хапне, светецът рекъл: „Махнете ги оттук, не мога да търпя смрадта, която излиза от този зеленчук! Нима не чувствате как смърди на скъперничество?“. Когато братята се зачудили на тези думи, Иларион им рекъл да занесат зеленчуците на воловете и ще видят, че воловете няма да ги ядат. Исихий, Иларионов ученик, занесъл зеленчуците и ги сложил пред воловете. Воловете само ги помирисали и, ревейки, отвърнали глави.

БЕСЕДА за бягството от света и пребиваването в пустинята

Далеч бих се отстранил и бих останал в пустинята.(Пс. 54: 7).
 

От кого, братя, пророкът избягал в пустинята? От злите неприятели, от страстите и суетата. Защо избягал в пустинята? Защото това е начин за победа над злите неприятели, над страстите и над светската суета. Малко са тези, дето искат[2] пустинята, затова е избягал там. Хората се борят за градове и земя, за власт и богатство, а не за пустинята. И вътрешните врагове на човека, страстите и суетата, в градовете непрестанно се разпалват с нов огън, докато в пустинята угасват и изчезват. Смъртни ужаси ме нападнаха – казва пророкът преди това. И това е причина да бяга в пустинята. Трябвало да подготви душата си за другия свят, за срещата с Бога. Даже и царят не може да избяга от смъртта, нито може да избяга от съда. Живеейки в разкош и непрестанно веселие, човек наистина е като замаян[3] от питиетата на този свят. Но сред разкоша и веселието мисълта за смъртта ще го изтръгне и пробуди. Ах, трябва да се мре! Този свят трябва да се остави! Пред Бога и пред ангелите трябва да се застане! Къде ми е душата? Къде ми са делата? С какво ще си отида от този свят и с какво ще отида на онзи свят? Хиляди и хиляди са онези, които са се пробуждали с такова питане от греховния сън, бягали са в пустинята, та ден и нощ да изправят душата си и да чистят своето сърце с покаяние, пост, молитва, бдение и останалите доказани средства, с които човек убива страха от смъртта и се осиновява от Бога.

О, Господи Иисусе Христе, Наставниче наш премъдри и преблаги, Който и сам Ти си се отдалечавал понякога от хората в усамотение, помогни ни да съберем душата си и да се подготвим за Твоето пресветло Царство. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – наблюдения (бел. прев.).

[2] В ориг. – грабят (бел. прев.).

[3] В ориг. – приспан (бел. прев.).

                                          СВ. МЪЧЕНИЦИ МАРКИАН И МАРТИРИЙ

                                                                        СВ. ТАВИТА

Тропарь мученикам Маркиану и Мартирию, глас 1

Му́ченик дво́ица единонра́вная,/ Маркиа́н с Марти́рием сла́вным, А́риево нече́стие разруши́ша/ и Соприсносу́щна Сы́на Отцу́ и Ду́хови ве́ровати научи́ша,/ Па́влу повину́ющеся и́стинных повеле́ний учи́телю,/ те́мже мече́м убие́ни, умро́ша;/ и при́сно со Христо́м живу́ще,/ о нас Того́ мо́лят// спасти́ ду́ши на́ша.

Кондак мученикам Маркиану и Мартирию, глас 4

Подви́гшеся до́бре от младе́нства,/ Маркиа́не с му́дрым Марти́рием,/ отсту́пника А́рия низложи́сте,/ невре́дно сохра́нше Правосла́вную ве́ру,/ Па́влу после́дующе, му́дрому учи́телю,/ те́мже с ним обрето́сте живо́т,// я́ко Тро́ицы побо́рницы изря́днейшии.

Тропарь праведной Тавифе Иоппийской, глас 4

Днесь ве́ра Христо́ва утвержда́ется ка́менем ве́ры,/ и ликовству́ет в весе́лии Иоппи́я,/ псало́мски славосло́вят Жизнода́вца Сы́на Бо́жия ве́рнии,/ ви́дяще соверша́емо ве́лие чу́до:/ первоверхо́вный апо́стол глаго́лет,/ и уме́ршая востае́т от гро́ба,/ ю́же Низложи́тель сме́рти да́рует Це́ркви,/ да украша́ются во о́браз ея́ доброде́тельми лю́ди./ Прииди́те у́бо, христиа́не,/ принесе́м ко святе́й моле́ния на́ша:/ блаже́нная Тави́фо и милосе́рдная,/ вознеси́ на́ша воздыха́ния Пресвяте́й Тро́ице,/ и моли́ся со дерзнове́нием,/ да сы́нове све́та Преве́чнаго бу́дем,/ да сподо́бимся Бо́жия ми́лости,/ да пребыва́ем в любви́ Боже́ственней,// и да ца́рствует мир во вселе́нней.

Кондак праведной Тавифе Иоппийской, глас 4

Ужаса́хуся Иоппи́йстии лю́дие, и дивля́хуся А́нгели Бо́жии,/ егда́ Исцели́вый Енне́я воззва́ от ме́ртвых се́рну нарица́емую, милосе́рдием преукра́шенную,/ о не́йже к нему́ взыва́ху вдови́цы неиму́щия./ И ны́не, Тави́фо блаже́нная, услы́ши моли́твы на́ша, к тебе́ приноси́мыя,/ и испроси́ у вся́ческих благ Пода́теля ми́лости и щедро́ты ве́рным Его́,/ да блажа́ще тя, вопие́м ти:// ра́дуйся, доброде́тели нас науча́ющая.

Разсъждение

Когато свещено лице върши беззаконие, го настига много по-тежко наказание, отколкото ако такова беззаконие върши обикновен мирянин, който е по-малко посветен в тайните на Божията воля. Св. Арета бил монах в Печерския манастир, но бил много сребролюбив. В килията си натрупал голямо богатство, от което на никого не давал и копейка[1]. Но веднъж се разболял твърде тежко и видял наяве как дяволите отнемат душата му от ангелите, викайки: „Наш е, наш е!“, изтъквайки за доказателство Аретовото сребролюбие и коравосърдечие. Като оздравял от болестта, Арета изправил своя живот и оттогава имал всички земни блага за нищо. Човеколюбивият Бог му простил и впоследствие му дал голяма благодат. Един монах от манастира, където се упокоил блаженият цар Елезвой, навикнал често да се отбива в кръчмата, там се напивал, та чак безчинствал и с жени. Веднъж, през деня, като се връщал от кръчмата, го нападнала страшно голяма змия, и го подгонила по петите. В голямата си мъка и притеснение монахът извикал: „Заради [молитвите на] на свети праведни Елизвой, отстъпи от мене!“. И змията изведнъж спряла. А монахът чул как змията проговорила с човешки глас: „Ангел Божий ми заповяда да те ухапя заради твоята сквернота, защото си обещал да служиш на Господа в чистота, а сега омърсяваш своето тяло и гневиш Светия Дух“. Монахът се заклел повече никак да не съгрешава, върнал се в манастира и до смъртта си повече не съгрешавал. Така Бог, по молитвите на св. цар Елезвой, го наказал и помилвал.

БЕСЕДА за явното пришествие на Бога

 Иде нашият Бог, и не в безмълвие (Пс. 49: 3).

Различно е призванието на съдията от призванието на воеводата. Воеводата не се разкрива веднага пред неприятеля, а оставя неприятеля да съди за него, както си иска; защото за воеводата е важна победата. Съдията пък веднага се показва на онези, които ще съди. Различно е и призванието на учителя от призванието на съдията. За учителя е важно да научи своите възпитаници; затова той често пъти слиза на нивото на своите възпитаници, и им говори като техен приятел. Съдията пък трябва от началото до края да бъде пред съдените като съдия и нищо друго. Друго е и призванието на лекаря от призванието на съдията; и различието в тези две призвания е толкова очевидно, колкото и в първите два случая. Бог, братя, се явил на света в човешка плът; явил се е като воевода, като учител и като лекар. Но още не се е явил на света като съдия. В първия случай Той премълчал да каже явно за Своето най-високо достойнство, а оставил неприятелите, възпитаниците и болните да съдят за Него, както си искат[2]. Който правилно е преценил, той Го познал като Бог, скрит в човешко тяло, и по думите, и по делата, и по човеколюбието, по небесните знамения при Неговото Рождество, при разпятието, при Възкресението и при Възнесението. Но комуто умът бил помрачен от някаква злобна страст, не успял да Го познае, нито признае за Бог. Ала когато дойде като Съдия, тогава никой няма повече да Го пита: „Ти ли Си?“, нито пък, „Кой Си Ти?“ – всички на мига ще разберат, че наистина е Той. Пред Него ще тръбят ангели; на небето ще сияе Неговият Кръст, пред Него ще гори огън и голяма буря ще се вижда около Него. Тогава и вярващ и невярващ, праведник и грешник ще погледнат и познаят [Него] – Съдията. Тогава ще се зарадват само онези, които по-напред са Го узнали като Бог – в пещерата и на Кръста. Ще се зарадват наистина онези, които в Съдията ще познаят Онзи, с Когото [заедно] са воювали, от Когото са се научили и от Когото са излекувани.

О, Спасителю преславни, помилуй нас и ни изправи преди Твоето пришествие. На Тебе слава и похвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – една лепта (бел. прев.).

[2] В ориг. – знаят (бел. прев.).

Старая Ленка Я. рассказала нам о смерти своей сестры Любицы. Когда Любица тяжело болела, родные находились возле нее день и ночь. Но, измотанные необходимостью все время бодрствовать, как-то попросили Ленку, чтобы она одну ночь посидела с больной. Смерть Любицы ожидалась в любой момент. В ту ночь с Ленкой вместе была и Цая, другая сестра. Любица начала говорить: «Вот мой брат Мика» (А Мика, бывший офицером, погиб вместе с королем Александром Обреновичем). «Мика, дай мне воды попить!» Присутствующие никого не видели, но после этих слов заметили, что Любица сложила рот так, будто воду пьет. Затем она стала разговаривать со своей умершей матерью. У нее больная тоже просила воды и, будто бы напившись, чмокала губами, как человек, утоливший жажду. Потом она внимательно слушала, что ей говорит мать. И вдруг воскликнула: «Ах, мама, это много, много! Неужели целый месяц? Это ужасно долго, много!» После этого отвернулась и замолчала. Когда Цая и Ленка спросили, с кем и о чем она разговаривала, больная ответила: «Это моя мама говорила со мной. Сказала, что я должна так мучиться еще целый месяц. Ах, подумайте только – еще целый месяц!» Это было накануне праздника Архангела Михаила. Как раз в праздник святого Николая, то есть через месяц, Любица отдала Богу свою душу.

ИКОНА НА СВ. БОГОРОДИЦА „Всех скорбящих Радость“

Тропарь Пресвятой Богородице пред иконой Ея «Всех скорбящих Радость», глас 4

К Богоро́дице приле́жно ны́не притеце́м,/ гре́шнии и смире́ннии, и припаде́м,/ в покая́нии зову́ще из глубины́ души́:/ Влады́чице, помози́, на ны милосе́рдовавши,/ потщи́ся, погиба́ем от мно́жества прегреше́ний./ Не отврати́ Твоя́ рабы́ тщи,// Тя бо и еди́ну наде́жду и́мамы.

Кондак Пресвятой Богородице пред иконой Ея «Всех скорбящих Радость», глас 6

Не и́мамы ины́я по́мощи,/ не и́мамы ины́я наде́жды,/ ра́зве Тебе́, Влады́чице./ Ты нам помози́:/ на Тебе́ наде́емся и Тобо́ю хва́лимся,/ Твои́ бо есмы́ раби́,// да не постыди́мся.

Тропарь мученику Арефе Негранскому и иже с ним, глас 1

Му́жествовавше во Христе́ проти́ву безбо́жнаго царя́,/ му́ченицы святи́и,/ и того́ неве́рие иуде́йское во Христа́ обличи́вше,/ прия́ша мук томле́ние и глава́м усече́ние;/ тем восхвали́ша тя А́нгели,/ и ве́рных ро́ди тя прославля́ют, Аре́фо,/ и пострада́вших с тобо́ю,// я́ко моля́щихся при́сно о душа́х на́ших.

Кондак мученику Арефе Негранскому и иже с ним, глас 4

Весе́лия хода́тай нам наста́/ светоно́сный днесь страстоте́рпец пра́здник,// его́же соверша́юще, сла́вим в Вы́шних Су́щаго Го́спода.

прп. Амвросий Оптински

Разсъждение

От Бога е благодатта, а от нас – трудът. Нека никой, значи, да не мисли, че апостолите са се осланяли на богодадената благодат, и че им е било лесно, и без труд са извършили своето велико дело в света. Не казва ли апостол Павел: Но изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана (I Корн.9: 27)? И още на друго място не говори ли, че прекарал живота си в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота (II Корн.11:26 - 27)? Св. апостол Иаков се хранил само с хляб и то не до насита; спал твърде малко, а нощите прекарвал в молитва. От коленопреклонните молитви чак кожата на колената му се втвърдила като кожа на камила. Този брат Господен се молил не само за Църквата, в която бил предстоятел[1], а и за целия свят. И когато бил блъснат от злобните евреи от храмовия покрив така, че цял се потрошил, светият апостол не забравил нито за миг длъжността си към Бога и хората. Събрал последни сили, застанал на колене, издигнал ръце към небето и се помолил усърдно на Бога, казвайки: „Господи, прости им този грях, защото не знаят какво правят.“. Докато той се молел така, злобните иудеи от всички страни го замеряли с камъни. Виждайки това, един от Рихавовите синове извикал: „Престанете! Какво правите? Праведникът се моли за вас, а вие го убивате!“. Но този вик на една състрадателна душа не успял да спре злобните кръвници да не убият Божия светец. Значи, апостолите не се уповавали само на благодатта, а към голямата благодат полагали свръхчовешки труд, за да се покажат достойни за Божията благодат.

БЕСЕДА за красотата на царската дъщеря

Всичката слава на царската дъщеря е вътре (Пс. 44: 14).
 

Църквата Божия е Царската дъщеря. Колкото и да е външно бедна и неугледна за плътското око, гонена и унижавана, тя вътре е изпълнена с царски блясък и благолепие. Царят сътворява красотата на Царската дъщеря. Онзи, който Е най-прекрасният от синовете човечески. Църквата е като одежда Христова; Христос живее в нея. Никаква външна хубост не може да се мери с вътрешната красота, т.е. с Христовата красота. [И] Пресвета Богородица е Царска дъщеря. Облечена е в златовезана одежда. Това са добродетелите на нейната душа. А че под одежди се разбират добродетелите, е ясно от притчата за сватбата на Царския Син. Човекът, който не бил облечен в сватбарска премяна, бил изгонен от Царската трапеза и наказан [осъден] (Мат. 22:11). Истинската вяра в Бога – това е била златната одежда на Пресветата Дева, а девството, кротостта, милосърдието, светостта, молитвеността, предаността на Божията воля и всички останали добродетели са били като шевици на тази златна одежда. Но цялата нейна красота е сътворена от Христос Господ, скрит в Нея и роден от Нея. И душата на всеки вярващ християнин е като царска дъщеря. Цялата красота на тази  душа е в Христа и от Христа, Който е вътре в душата. Душата пък без Христа – Слънцето на Правдата, е в мрак, без лице и красота, както, ако цялата вселена, без материалното слънце би била без лице и красота.

О, Господи велики и благий, Боже наш истински и Промислителю наш човеколюбиви, помогни ни да се облечем в одеждата на добродетелите, та да не се окажем голи на Твоя Страшен Съд. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – управлявал (бел. прев.).

                           СВ. АПОСТОЛ ИАКОВ, БРАТ ГОСПОДЕН

Тропарь апостолу Иакову, брату Господню по плоти, глас 2

Я́ко Госпо́день учени́к, восприя́л еси́ пра́ведне, Ева́нгелие,/ я́ко му́ченик, и́маши е́же неопи́санное,/ дерзнове́ние я́ко бра́т Бо́жий,/ е́же моли́тися, я́ко иера́рх:// моли́ Христа́ Бо́га, спасти́ся душа́м на́шиМ.

Кондак апостолу Иакову, брату Господню по плоти, глас 4

О́тчее Единоро́дное Бог Сло́во,/ прише́дшее к нам в после́дняя дни,/ Иа́кове Боже́ственне,/ пе́рваго тя показа́ Иерусали́млян па́стыря и учи́теля/ и ве́рнаго строи́теля та́инств духо́вных:// те́мже тя вси́ чти́м, апо́столе.

старец Лука Филофейский

Разсъждение

Колкото е удивителна строгостта на светите хора към себе си, също толкова е удивително тяхното милосърдие към другите. Отсъствие на самолюбие, но загриженост за другите. Св. Иларион, нямайки с какво да заплати плаването до Сицилия, предложил на корабовладелеца своето Евангелие, което той на младини преписал със собствената си ръка. Когато пък изцелил някой си княз от нечист дух, князът пожелал да му подари десет литра[1] злато. Светията не приел златото, показал на княза един ечемичен хляб и казал: „Който се храни с такъв хляб, гледа на златото като на кал!“. А когато хората го молили да им изпроси с молитва дъжд, или да ги избави от наводнение, или от отровна[2] змия, тогава св. Иларион се отзовавал и им помагал с молитвата си. Така постъпил и св. Аверкий. Виждайки много народ в мъки и болести, той коленичил на едно място и се помолил на Бога да отвори извор с топла лековита вода, та да може всички страдащи[3] да се лекуват и да прославят Бога. И Бог със Своята сила отворил на това място извор с топла вода. А когато св. Аверкий излекувал царската дъщеря от лудост, царят му предложил много злато, сребро и други подаръци. А светецът рекъл на царя: „На онзи, който смята хляба и водата за царски обед, не му трябва богатство“. Не желаейки нищо за себе си, Аверкий помолил царя да стори две благодеяния на неговото паство в Иарапол, а именно – да направи баня над онази лековита вода и всяка година да дава достатъчно количество пшеница на бедните иараполски граждани. Царят се съгласил и изпълнил молбата на светията.

БЕСЕДА за Христовата красота, надвишаваща всяка красота

Ти си най-прекрасният от синовете човечески (Пс. 44: 3).

Свещеното Писание не придава някаква особена цена на телесната хубост, както изобщо и на нищо преходно. Затова всеки читател на Свещеното Писание трябва да е достатъчно внимателен и мъдър, за да разбере, че похвалата за телесната хубост се отнася за духа и духовната полза. Несъмнено духовната красота дава някаква чудна привлекателност и на най-нестройното тяло, както и грозната душа прави отвратително и най-стройното тяло. Пророк Давид изрича добро слово и говори на своя Цар, Христос Господ: Ти си най-прекрасният от синовете човечески. Господ сам е сътворил телесния си вид[4] такъв, какъвто Той желаел. Ако е искал да се яви в света като най-красивия човек между синовете човешки, Той е можел да го стори. Но ние нямаме в Евангелието и намек за това Той с външността[5] си да е привличал хората към Себе Си и с телесна красота[6] да е влияел на хората. Самият Той е казал: Плътта нищо не ползва (Ин.6: 63). Ясно е, че Давид не говори за телесната красота на Царя Христос, а за Неговата духовна и божествена красота. Това, впрочем, веднага се вижда от следващите слова на Псалмопевеца: Благодат се изля от Твоите уста. Ненадмината красота на Божия Син не е, значи, в очертанията и изгледа на Неговата уста, а в изобилната благодат, която се излива от устата Му. Ние Го видяхме и в Него нямаше изглед – отново Исаия говори за Христа (Ис. 52: 2). Как, значи, да се съгласува Исаия с Давид? Съвсем лесно – Давид говори за Христовата вътрешна красота, а Исаия за Христовото външно унижено състояние. Не Го видяхме като цар и богаташ – иска да каже Исаия, – а Го видяхме като слуга и страдалец.

О, Господи Иисусе Христе, за нас Ти си по-красив от всички хора и ангели – слава на безсмъртната и неувяхваща Твоя красота. Молим ти се, поправи, Господи благий, поправи грозотата на нашите повредени от греха души. На Тебе слава и похвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1]   Древна мярка за тежина. Подобно на таланта, мината и други подобни единици, различавала се е исторически и географски. Затова в превода думата е запазена. Иде реч за огромно количество злато.

[2]  В ориг. – зла (бел. прев.).

[3]  В ориг. – нещастници (бел. прев.).

[4]  В ориг. – телесното си наметало (бел. прев.).

[5]  В ориг. – тялото (бел. прев.).

[6] В ориг – стройност (бел. прев.).