В житии преподобного Серафима Саровского описывается одно страшное чудо этого святого, совершившееся в 1832 году. Михаил Васильевич Мантуров, большой благодетель Дивеевского женского монастыря, смертельно заболел. А у него была сестра – монахиня Елена. Отец Серафим позвал эту Елену и сказал: «Радость моя, хочу дать тебе одно послушание… Примешь ли ты его, сестра?» Елена ответила, что всегда готова принять любое послушание. «Тогда хорошо, радость моя, – продолжил отец Серафим. – Видишь ли, твой брат Михаил лежит у нас больной, и пришло ему время умирать. Между тем, он нужен мне, нужен обители нашей, сиротам нашим. Так вот послушание тебе: умри, сестра, ты вместо Михаила!» Елена, не раздумывая, ответила: «Благослови, отче!»

После этого преподобный Серафим начал обстоятельно рассказывать Елене о смерти и вечной жизни. Вдруг Елена смутилась и вскричала: «Отче, я смерти боюсь!» На что ей святой человек ответил: «А чего же нам смерти бояться, радость моя? Для меня и для тебя будет лишь вечная радость». После этого Елена распрощалась с отцом Серафимом, легла в постель – и умерла; а брат ее поправился. Перед смертью она радостно восклицала: «Вот, вот он идет!.. А вот и Ангелы! А кто же это?.. Это два мерзких урода… Это демоны! Однако они бессильны передо мной; ничего они мне сделать не могут». В канун праздника Святой Троицы упокоилась Елена. Тело ее внесли в храм. Во время Литургии дня Святой Троицы все присутствующие видели по лицу усопшей, как она трижды улыбнулась в гробу.

Святой Серафим потом говорил о Елене, что она приобщилась к лику святых.

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 8 ОКТОМВРИ

Разсъждение

О, да бихме полагали поне толкова труд за душата, колкото полагаме за тялото! О, да бихме имали волята да се украсяваме за Бога и пресветлите Божии ангели поне толкова, колкото външно се гиздим със суетни и нетрайни шарении! Пелагия и Таисия първоначално се грижели само за тялото, докато техните души били като вързани роби в тъмницата на плътта. Те и двете били украсени само със суета, облечени със суета, окичени със суета, обкръжени със суета, потопени в суетно ласкателство. Но каква внезапна промяна! Какъв божествен обрат в техния живот! По-чуден, отколкото ако дива ябълка [киселица] да почне да ражда сладки плодове; или ако мътна и смърдяща вада по някакъв начин се избистри и в нея потече чиста питейна вода. Когато епископ Нон, заедно с другите епископи, за първи път видял външния вид на грешницата Пелагия, облечена в най-скъпи дрехи, сресана, украсена, окичена с пръстени, гердани и обици, напарфюмирана и обкръжена от роби – като я видял, епископ Нон заплакал и рекъл на другарите си: „Наистина, аз много научих от тази жена. Господ ще я изправи на Страшния съд и с нея ще ни укори. Как мислите? По колко часа тази жена прекарва в стаята си да се мие, да се облича, да се разкрасява, да се оглежда в огледалото – и защо? Само за да изглежда пред хората по-хубава. А ние, които имаме безсмъртен Жених на небето, не се стремим да украсим нашите окаяни души, не бързаме да ги умием със сълзи на покаяние и да ги облечем в красотата на добродетелите, та да се покажат по-хубави пред Божиите очи!“

БЕСЕДА за това как накрая врагът ще остане без оръжие

У врага съвсем не стигна оръжие и градовете Ти разруши; с тях загина споменът им. (Пс. 9: 7).

Врагът на човешкия род, палачът на хората и човекоубиецът още отначало употребил всички оръжия и всички клопки против човека. Денонощно измислял нови оръжия и нови уловки, та само и само да погуби някого и като ревящ лъв обикаля и търси кого да глътне (I Петр. 5: 8), като отровна змия се спотаява и чака своята плячка, като паяк разпростира своите мрежи, само и само да хване някоя човешка душа и да я хвърли в своето смрадно царство. Езическите народи са като негови крепости[1]. До Христовото пришествие той господствал в тях необезпокояван и пълновластно. Идолослужението било служение на него; врачуването и гадателство било служение на него; защитавал и насърчавал разюздаността и разпуснатостта между хората; жертвоприношението на хора, страстен огън, разпри, войни, злодеяния – всичко това било наслада за него. Но накрая останал без оръжие, неговите крепости били разрушени, споменът за него погинал с шум. Краят, за който споменава пророкът, е пришествието на Христа Господа на земята. Господ показал Своята сила над дявола, победил неговите изкушения на планината; показал Своята власт, като изгонвал от хората дяволите и им заповядвал да идат насам или натам; със страданията и възкресението Си показал непобедимото Си господство над греха и смъртта. И което може би е най-важното – разрушил ада и разпръснал демонската сила. Той не пожелал да унищожи демоните, а ги пръснал и строшил оръжията им, строшил ги и ги разпръснал като евреите, и още по-страшно от евреите. Освободил народите от тяхната власт, и което е по-важно – дал на хората власт над демоните, та с Неговото име да ги прогонват от себе си. Виждате ли как Господ е съединил Своята победа над демоните със Своята милост към хората? Той обезсилил и поразил демоните, смутил ги, разпердушинил ги, и ги предал под властта на хората. Така някогашните роби станали господари, а някогашните господари – роби. Но Господ не дал власт на всички хора над демоните, а само на онези, които вярват в Него и спазват заповедите Му. Дал им власт, дал им и оръжие. Оръжието е Кръстът.

О, Господи Боже наш, Спасителю наш от дяволската власт, помогни ни да извършим и онова, най-малкото, което си ни оставил да направим. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

                                            СВ. ИГНАТИЙ СТАРОЗАГОРСКИ

                                  ПРЕПОДОБНА ПЕЛАГИЯ АНТИОХИЙСКА

                                     ПРЕПОДОБНА ТАИСИЯ ЕГИПЕТСКА

Тропарь преподобной Пелагии Антиохийской, глас 8

В тебе́ ма́ти изве́стно спасе́ся, е́же по о́бразу:/ прии́мши бо крест, после́довала еси́ Христу́,/ и, де́ющи, учи́ла еси́ презира́ти у́бо плоть, прехо́дит бо,/ прилежа́ти же о души́, ве́щи безсме́ртней.// Те́мже и со А́нгелы сра́дуется, преподо́бная Пелаги́е, дух твой.

Кондак преподобной Пелагии Антиохийской, глас 2

Те́ло твое́ поста́ми изнури́вши,/ бде́нными моли́твами Творца́ умоли́ла еси́ о дея́ниих твои́х,/ я́ко да прии́меши соверше́нное оставле́ние,/ е́же и обрела́ еси́, ма́ти, я́ве,// путь покая́ния показа́вши.

Тропарь преподобной Таисии Египетской, глас 8

В тебе́, ма́ти, изве́стно спасе́ся, е́же по о́бразу,/ прии́мши бо крест, после́довала еси́ Христу́/ и, де́ющи, учи́ла еси́ презира́ти у́бо плоть, прехо́дит бо,/ прилежа́ти же о души́, ве́щи безсме́ртней.// Те́мже и со А́нгелы сра́дуется, преподо́бная Таи́сие, дух твой.

Кондак преподобной Таисии Египетской, глас 2

За любо́вь Госпо́дню преподо́бная,/ поко́я жела́ние возненави́дела еси́,/ поще́нием дух твой просвети́вши:/ кре́пко бо зве́ри победи́ла еси́;/ но моли́твами твои́ми// проти́вных шата́ние разори́.

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 7 ОКТОМВРИ

Разсъждение

Видение на св. Андрей: Веднъж св. Андрей седял със своя ученик Епифаний и говорил за спасението на душата. В това време един демон се приближил до Епифаний и започнал да поставя клопки, за да отвлече мислите му на друго място, а до Андрей не смеел да се доближи. Тогава Андрей гневно му викнал: „Махни се оттук, нечиста сило“. А дяволът отскочил назад и отговорил злобно: „Ти си ми така противен, както никой друг в целия Цариград!“. Андрей не искал веднага да го пропъди, а го оставил да говори. И дяволът започнал да нарежда: „Усещам, че идва време, когато моя занаят ще пропадне. Тогава хората ще бъдат по-лоши от мен и децата им ще са по-лукави от възрастните. Тогава аз ще си почивам и няма повече да уча хората, защото те сами ще вършат всичко по моята воля“. Андрей го попитал: „На кои грехове най-много се радва вашият род?“. Дяволът отговорил: „На идолослужението, клеветата, злобата против ближния, содомския грях, пиянството и сребролюбието – на тях най-много се радваме“. Андрей пак го попитал: „А как понасяте, когато някой първо ви е служил, а после се отрече от вас и вашите дела?“. Дяволът отговорил: „Това ти по-добре знаеш от мене; тежко го понасяме, но се утешаваме, че пак ще го обърнем към себе си, защото мнозина, които са се отрекли от нас и са се обърнали към Бога, пак са се върнали при нас“. След като злият дух казал тези и още много други неща, свети Андрей духнал върху него и той изчезнал.

БЕСЕДА за децата и тяхната похвала на Господа
 

Из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала, за да засрамиш Твоите врагове (Пс. 8: 2).
 

При тържественото влизане на Господ Иисус в Иерусалим, а след това и в самия храм, децата викали: „Осана Сину Давидову! Благословен Идещият в име Господне!“ (Мат. 2: 9). Изглежда, че нищо не е подразнило еврейските старейшини като тази похвала за Иисуса от страна на малките деца. „Чуваш ли какво казват те?“, питали злобно те. А Господ кротко отговорил: „Да! Нима никога не сте чели: „Из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала? “. Като бял ден, следователно, е ясно, че тези пророчески слова на Давид се отнасят към чудото, което станало при влизането на Господ Иисус в Иерусалим, т.е. тази чудна похвала за Господа от страна на малките деца. От този случай е ясно, че както е пророкувано, така буквално се е сбъднало. Ясно е и от това, че сам Господ при този случай се позовава на пророчеството на цар Давид. Че това е едно велико чудо, вдъхновено от Духа Божий, със силата и волята Божия – в това не може да има съмнение. Началниците и книжниците, старците и свещениците не могли да познаят Господа, а малките деца Го познали и възвестили за Него. Наистина това чудо, първо, е единствено в целия Стар и Нов Завет, и второ, ако не е по-голямо, не е и по-малко от чудото на възкресяването на мъртви. Всъщност и при онова, и при това чудо е действала една и съща Божия сила, същият Дух и същият Промисъл Божий. А на тази сила и величието на славата Божия пророкът искал особено да акцентира чрез случая с малките деца, който случай той поставя наравно с [творението на] дивната звездна вселена, която същата Божия сила е създала. Освен това към малките деца трябва да се причислят и самите апостоли и многото светии, постниците, мъчениците за Христа и девиците – хиляди, хиляди и хиляди са онези, които невинно и простосърдечно са признали [приели] Христос, Сина Божий за свой Спасител, прегърнали Го с любов и изтърпели[1] тежки страдания за Него. Защо Господ точно из техните уста стъкмил похвала за Себе Си, а не из устата на самите големци, философи и ритори? Заради кротостта на първите и заради гордостта на последните. Горделивите са най-големите Божии неприятели. Затова Господ чудесно развързал езика на децата, на простите рибари и селяните, за да покаже истината [и] пред лицето своите неприятели[2], т.е. гордите, но празни книжници и еврейски началници.                         

              О, Всесилни Господи, Боже Всемогъщи, развържи нашите езици, та и ние, със силна вяра и детска радост да възвестяваме Твоята безгранична слава. На тебе слава и хвала  вовеки.Амин.                                                                                                                              

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – понесли (бел. прев.).

[2] В ориг. – против, срещу Своите неприятели (бел. прев.).

Евангелие за богатия риболов

Лк. 5: 1 – 11, Зач. 17

       Бог е Подателят на всички блага. Всеки Божий дар е съвършен и то съвършен в такава мяра, че кара хората да се удивляват. Чудото не е нищо друго, а дар Божий, на който хората се удивляват заради съвършенството му.

Ако хората биха били в райска чистота и безгрешни, те не биха чакали Бог да възкреси мъртвите, или да напълни мрежите с риба, или да умножи хляба, па да кажат: „Ето чудо!“, а за всичко сторено от Бога, а за всеки миг и дъх от своя живот биха казали: „Ето чудо!“. Но след като грехът станал за хората навик, чрез греха всички безбройни Божии чудеса станали за човека безразлично ежедневие. За да не би от навика човекът съвсем да оглупее, отпадне и оскотее, Бог, по Своето милосърдие към болното човечество, добавил още чудеса към Своите безбройни чудеса. Та само и само да пробуди човека и да го отрезви от мрачния душегубен навик да гледа на чудото като на нещо обикновено.

       С всяко Свое чудо Бог желае: първо – да напомни на хората, че Той непрестанно бди над света, като го управлява по Своята всесилна воля и мъдрост; и второ – че хората без Него не могат да направят нищо добро. Никакъв труд не успява без Божията помощ. Никакъв посев без Божието благословение не дава жътва. Цялата, насочена срещу Божия Закон, човешка мъдрост, не е в състояние сама на себе си да принесе някакво благо, дори и колкото синапово зърно. Ако пък за известно време, тя [човешката мъдрост] принася някаква полза, то определено, тя принася полза поради Божията милост, която за някое време не се отдалечава и от най-отявлените Божии противници. Защото Бог е човеколюбив и не отмъщава веднага, а търпи дълго и очаква покаяние. И защото Той желае всички хора да се спасят и да познаят Истината.

       Замаян от навиците на този свят, човек понякога си мисли, че може да направи нещо добро без Бога, та чак и против Бога и Божия Закон. Понякога на фантазьора му се струва, че може от само себе си да стане добър или богат, или мъдър, или славен. Но това фантазиране или бързо го разочарова, вразумява го и отрезнял го връща към Бога, или го отнася в мътния порой на света, докато съвършено не изгуби човешкото си достойнство, и докато като сянка не се предаде в ръцете на невидимите зли сили. А онзи, който гледа на този свят като на истинско[1] чудо Божие, на себе си като на чудо между чудесата, непрестанно изследва посоките на пътищата на Промисъла в този необхватен и удивителен низ от чудеса. Такъв може да каже само това, което е казал и апостол Павел: Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте (I Коринт. 3: 6 – 7). Подобна мисъл изразява и пословицата, която я има у много народи: „Човек предполага, Бог разполага“. Човек чертае планове, а Бог ги приема или отхвърля. Човек предлага мисли, думи, дела, а Бог ги утвърждава или отрича. Кое утвърждава Бог? Онова, което е Негово, онова, което е от Него. Всичко, което не е Негово и не е от Него, или което не е подобно на Него, Бог отхвърля. Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите ѝ. Ако зидарите зидат в Божие Име, ще съзидат палат, та макар техните ръце и да са слаби и материалът да е малко. Ако пък зидарите зидат в свое име, против Бог, тяхното дело ще се разруши, както се разрушила и Вавилонската кула.

Не само Вавилонската кула се е разрушила в историята, а и многобройните такива кули, които са зидали отделните светски завоеватели с намерението да съберат всички народи под един покрив – под своя покрив, и под една ръка – под своята. Разпаднали са се в пепел и безбройните кули от богатства, слава и величие, които са градили отделни хора с намерението те да завладеят Божиите творения или Божиите човеци, и да бъдат като малки богове. Но не се е разрушило онова, що са зидали апостолите, светителите и останалите Божии угодници. Многобройни човешки царства, сътворени от човешката суета, са изчезнали като сянка, а апостолската Църква и днес я има и ще остане права и върху гробовете на много от днешните царства. Дворците на римските кесари, които са воювали против Църквата, лежат в пепелта, докато християнските пещери и подземните катакомби до ден днешен стоят. Стотици царе и крале са владеели Сирия, Палестина и Египет – по музеите от техните мраморни дворци са запазени отделни счупени плочи, докато манастирите и лаврите, които Божиите молитвеници и постници са строили по същото време, и то из клисурите и пясъчните пустини, стоят и до днес, и в тях, без прекъсване, петнадесет или седемнадесет столетия към Бога се възнасят молитва и ухание на тамян. Няма такава сила, която може да разруши Божието дело. Дворците и градовете на безбожниците се рушат, а колибата Божия стои. Онова, което пръстът Божий подпира, стои по-сигурно от онова, което целият свят подпира с плещите си. Никоя плът да се не похвали пред Бога (I Коринт. 1: 29). Защото всяка плът е като трева, която чака да преминат дните и да се превърне в пепел. Нека всесилният Господ ни запази от мисълта, че можем да постигнем нещо добро без Неговата помощ и Неговото благословение! Нека и днешното евангелие да ни послужи като предупреждение, та такава суетна мисъл да не се зачева в нашата душа. Защото днешното евангелско четиво говори точно за това как всеки човешки труд е напразен, ако не помогне Бог. Докато Христовите апостоли сами ловели риба, не хванали нищо; а когато Христос заповядал да хвърлят мрежата още веднъж в морето, се хванала толкова риба, че мрежата се раздрала.

Но ето как звучи целият разказ: В това време Иисус, като стоеше при Генисаретското езеро, видя два кораба, които стояха край езерото; а рибарите, излезли от тях, плавеха мрежите. Като влезе в един от корабите, който беше на Симона, помоли го да отплува малко от брега и, като седна, от кораба поучаваше народа. Това бил един от случаите, когато много народ се бил събрал да чуе от Христовите уста Божието слово. За да Го видят и чуят всички, Той не можел да избере по-добро място от един рибарски кораб. А на брега стояли два, и рибарите били заети с плавене на своите мрежи. Тези кораби не са нещо по-различно от обикновени рибарски платноходки, каквито и днес се употребяват на Генисаретското езеро. Корабът, на който се качил Господ, бил на рибаря Симон, по-сетне – апостол Петър. Господ, значи, замолил Симона малко да отдалечи кораба от брега и след като Симон сторил това, Той седнал и започнал да поучава народа. А когато престана да говори, рече Симону: отплувай към дълбокото и хвърлете мрежите си за ловитба. Влизайки в лодката, Господ предварително имал предвид няколко добри цели, които искал да постигне. Първо – от лодката е по-лесно да поучава да бъде полезен за народа, хранейки душата му със Своето сладко учение. Второ – като знаел, че рибарите са загрижени и тъжни, защото тази нощ не били уловили нищо, Той желаел да ги утеши с богат улов на риба и тъй да задоволи техните телесни и други външни потребности. Защото Бог се старае за нашето тяло, както и за нашата душа. Той е Онзи, който дава храна на всяка плът (Пслм. 135: 25). Трето  – Господ искал да нахрани душите на Своите избраници с вяра в Него и в Неговата всесила и всемилост. И най-накрая, което е и най-важното, Господ искал очевидно да покаже на Своите ученици, а чрез тях и на всички нас, че с Него и чрез Него за вярващите всичко  е възможно, както и че всички усилия и напъни на хората без Него са празни, както били празни мрежите на рибарите, които цяла нощ ловили, но нищо не уловили. Щом Господ постигнал едната цел с поучението на народа, той веднага се насочил към друга. Затова заповядва на Симон да отплува към дълбокото и отново да хвърли мрежата.

       Симон Му отговори и рече: Наставниче, цяла нощ се мъчихме и нищо не уловихме; но по Твоята дума ще хвърля мрежата. Това като сториха, те уловиха голямо множество риба, та и мрежата им се раздираше. И кимнаха на другарите, които се намираха на друг кораб, да им дойдат на помощ; и дойдоха, и тъй напълниха двата кораба, че щяха да потънат. Симон още не знае кой е Христос; той Го нарича само Наставник и му отдава почит, както правели и мнозина други. Но той още е далеч от вярата в Христа като Син Божий и Господ. Най-напред се оплаква, че цяла нощ се трудили и не уловили нищо. Но от уважение към Христа, като към добър и мъдър Наставник, той се съгласява да Го послуша и отново хвърля мрежата. Христос никога не възнаграждава човешкия труд така, както възнаграждава послушното сърце. Искреното Петрово послушание било толкова голямо, че той веднага постъпил според Христовите думи, макар че трябва да е бил много изморен, недоспал, измокрен и ядосан след нощния безрезултатен труд. Затова неговото послушание бързо било възнаградено с Христовата милост и послушанието на рибите. Защото Онзи, който е сътворил рибите, им заповядал със Своя дух да се съберат и да напълнят мрежата. Рибите са неми и Господ не им заповядал с глас да влязат в мрежата, както с глас заповядал на бурния[2] вятър да престане и на бушуващото море да утихне. Не с глас и думи, а със силата Господня, рибите отплували на мястото, на което им било заповядано. С толкова събрана риба Господ възнаградил нощния труд на рибарите, разпръснал тяхната грижа и задоволил техните външни потребности. Така Той постигнал и втората Своя цел за този ден. Виждайки такова количество риба, каквото през живота си не били виждали, Симон и останалите, които били в кораба, дали знак на другарите си да им дойдат на помощ със своята лодка. И не само Симоновия кораб се напълнил, а и корабът на Иаков и Иоан – Симонови другари, и то така, че от големия товар без малко не потънали. Вероятно щели и да потънат, ако Господ лично не присъствал там.

       Като видя това, Симон Петър падна пред коленете Иисусови и рече: иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек. Защото ужас обзе него и всички, които бяха с него, от тая ловитба на риби, хванати от тях, тъй също и Иакова, и Йоана, синове Зеведееви, които бяха другари на Симона. Уплашен от невижданата гледка, Симон пада на колене пред Христа. Той и за миг не се усъмнил, че такъв улов трябва да се дължи на Христовото присъствие в кораба. А не на неговия (Симонов) труд. Този случай така потресъл Симоновата душа, че той вече не нарича Христа Наставник[3], а Господ. Защото и други хора могат да бъдат наставници, ала Господ е само Един. Като слушал как от кораба край брега Христос казва на народа мъдро поучение, Симон го нарекъл Наставник. Виждате ли колко делото е по-важно от думите? И ние, като говорим най-приятни думи, хората ни наричат учени, но само ако с дело покажем онова, за което говорим, хората ще ни нарекат Божии човеци. Вероятно и Симон, като слушал Христовите слова, мислил в сърцето си: „Колко хубаво и мъдро говори!“. Виждайки това, Всевидецът на всички сърца и същества, завел Симон в дълбокото, за да му покаже, че Той и върши онова, което казва.

       Но чуйте какво Симон казал на Господ. Вместо да прояви своята благодарност за такъв велик дар и своето удивление от това чудо, той казва: Иди си от мене! Не молели ли и хората от Гадара Христос да си отиде от тях, когато Той изцелил бесноватия? Да, но не от същите подбуди като Петър. Гадаринците отпращали Христа от себе си от користолюбие, защото им било жал за свинете, които демоните издавили, когато Господ ги изгонил от човека. Впрочем Петър казва: Понеже аз съм грешен човек. Поради чувство за своята греховност и недостойнство той моли Господ да си отиде от него. Това чувство за собствена греховност в присъствието на Бога е скъпоценен камък на душата. Господ го цени повече от всички формални химни на удивление и благодарност. Защото човек, ако и да пее много химни пред Бога на удивление и благодарност, а не чувства своята греховност, нищо не го ползва. Това чувство на греховност води към покаяние, от покаяние към Христос, а с Христос към възкресение. Чувството за собствената греховност е началото на пътя на спасението. Когато някой дълго се е лутал по кривите пътища, на него му остава само да тръгне по този път и повече да не се отклонява от него, нито наляво, нито надясно. Какво помогнала молитвата на онзи фарисей, който, мислейки, че благодари на Бога, благодарил в храма на себе си? Не той бил оправдан от Бога, а онзи митар, който се удрял в гърдите и се молел на Бога: Боже, бъди милостив към мене грешника! (Лк. 18: 13). Но, ето, това е началото на Петровото школуване на вярата в Христа. Ще дойде време, когато той по съвсем друг начин ще говори на Господа. Ще дойде време, когато много от Христовите последователи ще си отидат от Христа, и когато Петър ще каже на Господ: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот (Иоан 6: 68). А сега, в началото, уплашен от Господнята сила, той Му казва: Иди си от мене!

       Но страх обзел не само Петър, а и неговите другари – Иаков и Иоан – Зеведееви синове, и всички останали, които били с него. Всички те започнали със страх от Господа, а завършили с любов към Него. Както е и написано: Начало на мъдростта е страхът Господен (1: 7).

       Но на Петровия страх, коленичене и възклицание благият и всевиждащ Господ отговаря: Не бой се; отсега ще ловиш човеци. Т.е. „Този свят е море от страсти. Моята Църква е кораб, а Моето Евангелие е мрежа, с която ще ловиш човеци. Без Мене не ще можеш да сториш нищо, както през изминалата нощ не сте могли да уловите нищо, ала с Мене вече ще имаш такъв улов, та корабът ще бъде препълнен. Бъди само винаги послушен, както беше днес, и няма да се уплашиш от никаква дълбочина, и няма да се връщаш никога без улов“.

       И като изтеглиха корабите на брега, оставиха всичко и тръгнаха след Него.

       Оставили корабите – нека други да правят с тях каквото искат. Освен това, Петър оставил къща и жена, Иаков и Иоан – къщата и своя баща. И тръгнали след Него. За какво да се грижат? Не са ли се грижили и трудили цяла една нощ напразно? Онзи, Който може без труд да сътвори всичко, може да изхрани и тях, и техните сродници. Онзи, Който облича криновете по-разкошно, отколкото могъл да се облече цар Соломон, ще се грижи и за тяхното облекло. Храната и облеклото – това са най-малкото нещо. Впрочем, Господ ги призовава към онова, което е най-ценно – към Царството Божие. А щом може да им даде най-ценното, как не ще им даде и онова, което е най-малко? По-късно същият апостол Петър написал: Всичките си грижи Нему възложете, защото Той се грижи за вас (I Петр. 5: 7). И накрая, щом глухите и неми риби във водата Го слушат, как тези хора, като словесни творения, да не Го слушат?

       Но целият този разказ има и един скрит, вътрешен смисъл. Корабът означава тялото; мрежата, която се раздира, означава стария дух в човека, морската дълбочина означава дълбочината на човешката душа. Когато Господ се всели в послушния човек, тогава човекът се отблъсква от брега на този материален свят и се отдалечава от чувствените плитчини в духовните дълбини. В тези дълбини Господ му показва несметното богатство на Своите дарове, за които човекът напразно се напъвал, сам със своя труд, през цялата нощ на своя живот. Но тези дарове са толкова огромни, че стария дух не може да ги понесе и се раздира от тях. Затова Господ е казал, че не се налива ново вино в стари мехове. Като вижда даже несънуваното богатство на Божиите дарове, послушният човек се изпълва със страх и ужас както от всесилата Божия, така и от своите грехове. И тогава той желае да се скрие от Бога, Бог да си иде от него, а той да си възвърне стария дух и стария живот. Защото щом човек открие Божието сияние и милост, веднага му се откриват и неговата собствена греховност, и дълговременната му отдалеченост от Бога. Но Бог не оставя онзи, когото завел в духовните дълбини, нито пък обръща внимание на неговия болезнен вик: Иди си от мене!, а го окуражава и утешава с думите: Не бой се! Когато, значи, Бог обдари послушния човек със Своето неописуемо божествено богатство, Той не желае това богатство да остане само при него, както закопания от лошия слуга, талант в земята, а Бог желае послушният човек да раздели този свой дар с другите. Затова Петър повикал и още един кораб, та да прехвърли от уловената риба и да раздели своя улов с другарите си Иаков, Иоан и останалите, които били с тях. Но и Иаков, и Иоан, и всички останали се трудели с извличането на мрежата, прехвърлянето на рибата в кораба и гребането към брега. Тъй и всеки послушен човек, който приема Божия дар чрез друг човек, трябва да знае, че този дар идва от Бога, а не от човек; веднага, без отлагане,  трябва да започне да се труди за опазването, умножаването и по-нататъшното разделяне на този дар. Това, дето послушните рибари извлекли кораба на брега и го оставили, а всички тръгнали след Христа, означава, че обдареният, в духовните дълбини, от Бога човек, оставя своята плът със страстите и дотогавашните греховни връзки и оставя всичко, т.е. оставя не само тялото и плътските връзки, а и стария дух, и всички връзки със своя стар дух, и тръгва след Онзи, Който облича всеки повикан в нова риза на спасение, и Който постоянно призовава послушните към голямата духовна дълбочина. Това, дето Господ нарича Петър ловец на човеци, означава, че апостолите, епископите, свещениците и въобще всички християни, които са приели дарове от Бога, заради любовта и длъжностите си [трябва да] се трудят с помощта на тези дарове да имат повече улов, т.е. да спасят колкото може повече хора. Всеки е получил своя дар; който е получил по-голям, трябва и повече улов да добие. А който е получил по-малко, по-малко ще бъде длъжен и да добие, както ясно Господ учи чрез притчата за талантите. Рабът получил пет таланта, показал десет, а рабът, който получил два таланта, показал четири. Само никой да не се възгордява с Божиите дарове като със свои и да не ги крие от човеците, и да не ги закопава в гроба на своето тяло, защото такъв сам себе си осъжда за огнената геена, където ще бъде плач и скърцане със зъби.

       Този евангелски разказ е изпълнен с поучения, както рибарските мрежи били препълнени с благословени риби, и е точно за нашето време и нашето поколение. О, хората на нашето време от това евангелско четиво да приемат поне поучението за послушанието към Бога! Всички останали поучения биха се осъществили сами чрез послушанието. И всички блага, които човешкото сърце може да пожелае, биха били уловени със златната мрежа на евангелското послушание. Пред нас има два примера на послушание: послушанието на рибите и послушанието на апостолите. Не може да се каже кой е по-трогателен. Рибите изпълняват Господната заповед и без колебание поставят живота си пред Неговите нозе. Тях Господ ги е сътворил за полза на човека. Но ето – рибите могат да задоволят и една духовна потребност на човека! За отстъпилите от Бога, бунтуващи се и непослушни хора, те послужили с примера си на послушание към Твореца. Наистина, тези риби нямало как да се прославят повече, та ако ще и още хиляда години да били останали живи и да плували из Генисаретското езеро! Със своя живот те купили великата чест да послужат за плана на Господа Изкупителя, като пример и укор за непослушните хора. Очевидна  и неизказана е Господнята милост в това. Господ използва всички Свои творения, за да отвърне човека от пътя на гибелта, да го събуди, отрезви и въздигне в неговото първоначално достойнство.

Но и примерът на апостолското послушание е трогателен. Обикновено простодушните хора са привързани повече към своя дом и своите сродници, отколкото великосветските. Защото тези, последните, имат много разнообразни връзки в света, та ако скъсат една връзка, остават с другите. А тези прости рибари оставили всичко, разкъсали своите малобройни, но твърде здрави връзки със света – дом и сродници, и със самите себе си – и тръгнали след Господа към голямата и богата духовна дълбочина. Времето показало, че Господ божествено възнаградил тяхното послушание. Те станали стълбове на Божията Църква на земята и велики светилници в небесното Царство. Да побързаме и ние да се възползваме от техния пример на послушание. Нощта на нашия живот на земята бързо преминава и всички наши усилия през тази нощ, без Божията помощ, остават безсмислени и мрежите ни – празни, сърцата ни – пълни със зловоние, а душите ни и нашият ум – гладни. А благият Господ стои до кораба на всекиго от нас и ни моли. Той, Всевишният Творец и Вседържител – моли всекиго от нас да Го пуснем на нашия кораб и с Него, без страх, да отплаваме от плитчините и калните локви на живота в големите дълбочини на духовното море, където Той ще напълни нашия кораб с всички желани блага в изобилие! Да Го послушаме, значи, докато Той ни моли, защото, като съмне, ние няма повече да го видим като Молител, а като Съдия. Да не отхвърляме Неговата молба да влезе в нашето сърце и душа, както и Петър не я е отхвърлил; защото Той желае да влезе не заради Себе Си, а заради нас. Знайте, че не е лесно на Пречистия да влезе под нечист покрив. Знайте, че това е жертва, която Той прави. Но тази жертва Той прави от любов към нас. Не ни моли да влезе, за да вземе нещо, а да даде. Той моли само да му позволим да стори услугата и жертвата – и Жертвата! – за нас. Да чуем, братя мои, гласа на Молителя преди да сме чули гласа на Съдията.

       На нашия Господ и Спасител Иисус Христос, слава и хвала, заедно с Отец, и Дух Светий – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги и вовеки веков. Амин.

Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – трептящо (бел. прев.).

[2] В ориг. – шумния (бел. прев.).

[3] В сръбския текст думата е Учител (бел. прев.).

АКО ИКОНАТА НЕ СЕ  ПОБИРА НА ВАШИЯ ЕКРАН - КЛИКНЕТЕ ВЪРХУ НЕЯ.


   

20 ОКТОМВРИ / 7 ОКТОМВРИ (СТАР СТИЛ)

СВ. МЪЧЕНИЦИ СЕРГИЙ И ВАКХ

Тропарь мученикам Сергию и Вакху, глас 5

Удобре́ние Христо́вых страстоте́рпец,/ и о́чи Христо́вы Це́ркве,/ о́чи просвети́те душ на́ших,/ Се́ргие многострада́льне и Ва́кше пресла́вне:/ моли́теся ко Го́споду,/ я́ко да убежи́м тьмы грехо́вныя,/ и све́та яви́мся о́бщницы невече́рняго,// моли́твами ва́шими, святи́и.

Кондак мученикам Сергию и Вакху, глас 2

Ра́зум на враги́ му́жески вооружи́вше,/ всю тех лесть разруши́сте,/ и побе́ду свы́ше прии́мше, му́ченицы всехва́льнии,/ единомы́сленно вопию́ще:// добро́ и красно́, е́же бы́ти с Бо́гом.

В книге о Мелании-затворнице из Елецкого монастыря описывается случай, подобный тому, что произошел со святым Симеоном Столпником.

Однажды ночью после продолжительной молитвы присела Мелания на пороге своей келии немного отдохнуть. Вдруг явилась ей огненная колесница, а на ней юноша в белом одеянии, который сказал: «Прииди, Богом возлюбленная, и прими награду за свои труды. Бог послал меня, Ангела Своего, чтобы я перенес тебя в райские селения, где ожидает тебя сестра твоя Екатерина». (А сестра эта недавно умерла.) Услышав весть о своей любимой сестре, Мелания забыла обо всем, даже не перекрестилась, села в огненную колесницу, и крылатые кони понесли ее куда-то. После этого, однако, Мелания перекрестилась. И все вдруг исчезло, а вдали раздался ехидный смех. Ужас охватил Меланию. Она огляделась вокруг и увидела, что находится на краю моста возле мельницы – вот-вот может упасть вниз, в реку. Она в ужасе закричала и упала на мост, потеряв сознание. Ее крик услышали находившиеся на мельнице люди, прибежали и увидели на мосту известную им затворницу без сознания. Очень удивились, конечно, как она оказалась в ночное время на этом месте, и отнесли полуживую в монастырь.

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 6 ОКТОМВРИ

Разсъждение
 

Ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно (II Кор. 5: 1). Всички наши трудове пред Бога имат една цел – да заслужим, според нашите сили, това неръкотворно жилище на небето. Индийският цар Гундафор намислил да си построи чуден дворец, такъв, какъвто няма никъде по земята. Когато неговият служител Аван търсил опитен майстор, който да съзида такъв дворец за царя, по Божи промисъл срещнал апостол Тома, който му казал, че е майстор и никой не може да построи онова, що царят желае, освен него. И тъй, Тома получил много злато от царя за построяването на двореца. Но като се разделил с царя, раздал всичкото злато на сиромасите. След две години царят пратил служителя си да попита Тома дали е готов дворецът. Защото дворецът трябвало да се построи някъде далеч от столицата. Тома отговорил: „Всичко е готово, освен покрива“. Поискал още пари от царя и царят му дал. А Тома пак раздал всичко на сиромасите и започнал да обикаля из царството и да извършва своята служба, т.е. да проповядва Евангелието. Царят узнал, че Тома даже не е започнал да строи двореца, хванал го и го хвърлил в тъмница. Същата нощ умрял царският брат и царят потънал в голяма скръб. Ангел взел душата на умрелия, развел я из рая, показал ѝ един пречуден дворец, какъвто човек и на ум не може да си представи. Душата на умрелия пожелала да влезе в този дворец, ала ангелът ѝ казал, че не може, защото този дворец е на неговия брат, който му е построен от апостол Тома чрез неговата милостиня. Ангелът върнал душата [на умрелия] отново в тялото му. Когато братът дошъл на себе си, казал на царя: „Закълни ми се, че ще ми дадеш каквото поискам“. Царят се заклел. Тогава брат му казал: „Дай ми твоя дворец, който имаш на небесата“. Учудил се царят и се усъмнил дали може да има дворец на небесата. Но когато брат му подробно му описал [какво видял], царят повярвал и веднага освободил Тома от тъмницата и като чул от неговите уста словата за спасението и вечния живот, се кръстил заедно с брат си. След това царят се потрудил с нови дела на милосърдие и с тях си построил пречуден дворец на небесата.

БЕСЕДА за царското покаяние
 

Всяка нощ обливам леглото си, със сълзи измокрям постелката си (Пс. 6: 7).

Денят се сменя с нощ, а нощта – с ден. Нека и нашето дневно покаяние да се сменя с нощно, а нощното – с дневно. Дневното покаяние се изразява главно с добри дела, а нощното – с молитви, въздишки и плач. Така се издължаваме на дните и нощите, т.е. изпълваме ги с онова, което е най-полезно пред Бога, и което ще дойде с нас на Божия съд. Погледни цар Давид и виж пример на истинско покаяние. Не е достатъчно да изповядаш пред свещеник своя грях и веднага да го считаш за простен. Гледай – и Давид признал пред пророк Натан своя грях, като казал: Съгреших пред Господа (II Цар. 12: 13). Ала този велик цар не смятал това за достатъчно, а непрестанно молитвено въздишал пред Бога и всяка нощ със сълзи на покаяние умивал своя грях. Даже и лежането в постелята не му служило за почивка, а за съкрушителен покаен плач, плач [съпроводен] с въздишки. Не казвай: „Давид убил и прелюбодействал, имало е защо да се кае“. А нима ти с омразата си не убиваш хората и с нечистите си мисли и пожелания не прелюбодействаш? Този живот не е за самооправдание, братя, а за самоизобличаване. Блажен е само онзи, когото Бог ще оправдае на Страшния Съд. Покаянието не е делo за един час или за един ден. То трябва да бъде наше вътрешно занимание до края на живота ни. Всяка нощ обливам леглото си, казва Давид. Това не значи, че денем не трябва да се каем, а че за сърдечното, душевното[1] покаяние нощта е по-удобна, отколкото денят. В нощната тишина нашите грехове и Божият Съд са по-ясно пред очите ни. И нощта не ни ли напомня по-ясно за смъртта от деня? И нашата постеля за близкия гроб?      

О, Господи, праведни и чудни, ние не можем да се покаем истински без Твоята помощ. Помогни ни, Всеблагий, да видим греховните си рани и да усетим смрадта им, та да заридаем над самите себе си, преди нашите сродници да заридаят над нашите мъртви тела; преди, Господи, преди нашите ангели пазители да заридаят над нашите пропаднали души, когато се хвърлят в неугасимия огън. Помогни ни и ни спаси, Господи Боже наш. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски            

[1] В ориг. – изливането на душевното покаяние (бел. прев.).

19 ОКТОМВРИ / 6 ОКТОМВРИ (СТАР СТИЛ)

СВ. АПОСТОЛ ТОМА

Тропарь апостолу Фоме Ди́диму (Близнецу), глас 2

Учени́к Христо́в быв, Боже́ственнаго собо́ра апо́стольскаго соприча́стник,/ неве́рствием бо Христо́во Воскресе́ние извести́в,/ и Того́ пречи́стую страсть осяза́нием уве́рив, Фомо́ всехва́льне,// и ны́не нам проси́ ми́ра и ве́лия ми́лости.

Кондак апостолу Фоме Ди́диму (Близнецу), глас 4

Прему́дрости благода́ти испо́лнен/ Христо́в апо́стол, и служи́тель и́стинный,/ в покая́нии вопия́ше Тебе́:// Ты мой еси́ Бог же и Госпо́дь.

АКО ИКОНАТА НЕ СЕ ОТВАРЯ ИЛИ НЕ СЕ ПОБИРА НА ВАШИЯ ЕКРАН - КЛИКНЕТЕ ВЪРХУ НЕЯ.
 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Когато хората положат голям труд в търсене на истината, когато не предпочетат нещо друго пред истината, Бог, по Свой начин, с лекота им я разкрива. Това ни показва и животът на св. Дионисий Александрийски. Още като юноша и езичник Дионисий прочел цялата гръцка литература, та да стигне до истината. Но като не бил удовлетворен, той започнал да чете всичко, което му попаднело под ръка. Един ден, по Божий промисъл, го срещнала една бедна жена и му предложила да му продаде няколко ръкописни свитъка от посланията на апостол Павел. Дионисий радостно ги купил и прочел. Това така го впечатлило, че той отново намерил онази жена и я запитал дали има още от тези писания, та да ги купи. Жената го упътила към християнския свещеник и той му дал всички Павлови послания. Като ги прочел внимателно, Дионисий повярвал в Христа и без никакво колебание се кръстил.

Втори случай. В Арсеной се разпространила ереста на хилиастите, които погрешно учили, че Христос щял скоро да дойде и да основе на земята земно царство, което щяло да просъществува хиляда години. Водач на тази ерес бил някой си Коракион. Св. Дионисий отишъл в Арсеной и се потрудил да разубеди хилиастите и да попречи за разпространението на ереста между верните. Пред голяма тълпа от хилиасти и православни Дионисий спорил с Коракион и другите водачи на хилиастите. Три дена продължил този спор. Каква ревност са имали древните християни за доказване на истината! И Бог, по молитвите на св. Дионисий, благословил неговия труд и ревността му. На края на спора Коракион с всички хилиасти отхвърлил погрешното си учение и приел православното учение, [отстоявано от] св. Дионисий.

БЕСЕДА ЗА ПОКАЗАНОТО ДОБРО

Мнозина думат: кой ще ни покаже добрини? (Пс. 4: 7).

Колко е богат Бог, братя мои! Каква дума може да изрази това съкровище? Голямо съкровище е небесното царство с огнените ангели, с дивните светии и със сладостния рай. Кой може да опише това богатство? Велико благо е безсмъртният живот близо до Бога и Божиите ангели, в обществото на светиите и праведниците. Велико благо е срещата със своите сродници и приятели в небесния свят, със своите родители, със своите деца, със своите най-мили, които със своето заминаване от нас са ни оставили в тъга и скръб. Кой ще ни покаже всичките тези блага? Мнозина са се питали по времето на цар Давид, [мнозина] се питат и днес. Кой ще ни покаже, та да повярваме и да се надяваме? На нас, християните, тези блага са показани и ние не чакаме повече да ни ги покаже някой друг освен Господ Христос, истинския Свидетел на всички тези блага, истинския Свидетел и Господар, братя, на всички тези блага. Тези блага милосърдният Господ е показал на избраните и преди Своето идване на земята чрез Своите пророци. Затова пророк Давид казва на Бога: Яви ни светлината на лицето Си, Господи! Това е и отговор на онези, които питат: Кой ще ни покаже добрини? Сам Бог е показал тези добрини. Светлината на образа Господен ни се яви, т.е. изписа се, вряза се в нашите сърца и в тази светлина ние виждаме всички онези блага, които само Небето може да ни даде. Има ли лек, братя, за онези които са чули за Христовото пришествие на земята и продължават да питат: Кой ще ни покаже добрини? Ако Христос не бе явно показал всички тези блага със Своето светло Рождество, със Своите светли чудеса, със Своето светло Възкресение, със Своята светла Църква, наистина, черната земя нямаше да ги покаже, защото не може; хората нямаше да ги покажат, защото не ги знаят. Има лек за всеки, та даже и за най-закоравелия неверник, до смъртния час има лек. Този лек е покаянието от собствената злоба, очистването на своето сърце и изпълнението на заповедите Христови. Здравите могат да видят светлината на Христовото лице, а не болните души, нечистите души и развратените умове.

О, Господи Боже наш! Светлина на ангелите и човеците, помогни ни да не затъмним с грехове светлината, която Си ни дал, и в която виждаме небесните блага. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Мы здесь приведем лишь несколько примеров видений, явлений и знамений из того, невидимого мира. Но пусть никто не думает, что это спиритизм. Вовсе нет! Мы осуждаем спиритизм также, как и ворожбу. И Библия относит их к одной категории. Потому что спиритизм – это намеренное вызывание духов, заигрывание с духами из любопытства. А вот явления из духовного мира, которые приходят неожиданно и без вызова, – это явления, которым Церковь уделяет большое внимание. Мы хотим привести нашим читателям несколько примеров именно таких явлений.
О душе одного пьяницы
Сундар Синг об одном своем видении пишет:
«Однажды видел я в мире духов одного духа, который, мучаясь угрызениями совести, бегал туда-сюда, как сумасшедший. Один Ангел говорит: «Этот человек мог в том мире покаяться и обратиться к Богу, но как только его начинала мучить совесть из-за содеянных грехов, он заглушал голос совести спиртным. Промотал все свое состояние, разорил семью и, в конце концов, совершил самоубийство. Сейчас он, как бешеная собака, мечется туда-сюда, мучимый совестью. Мы были бы рады ему помочь, но мешает этому его испорченная натура. Сейчас душа его обнажена, и весь мир духов может видеть его грешную жизнь. Поэтому он и убегает во тьму к духам зла, чтобы избежать мучений, которые ему причиняет свет».

Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

                                







                                  


                            18 ОКТОМВРИ / 5 ОКТОМВРИ (СТАР СТИЛ)

                                              СВ. МЧЦА.  ХАРИТИНА

Тропарь мученице Харитине Амисийской, глас 4

А́гница Твоя́, Иису́се, Харити́на/ зове́т ве́лиим гла́сом:/ Тебе́, Женише́ мой, люблю́/ и, Тебе́ и́щущи, страда́льчествую,/ и сраспина́юся, и спогреба́юся креще́нию Твоему́,/ и стражду́ Тебе́ ра́ди, я́ко да ца́рствую в Тебе́,/ и умира́ю за Тя, да и живу́ с Тобо́ю;/ но, я́ко же́ртву непоро́чную, приими́ мя с любо́вию, поже́ршуюся Тебе́./ Тоя́ моли́твами,// я́ко Ми́лостив, спаси́ ду́ши на́ша.

Кондак мученице Харитине Амисийской, глас 2

Кре́пким ра́зумом, Харити́но,/ ду́шу утве́рждши ве́рою,/ бори́теля врага́ я́ве посрами́ла еси́,/ у Христа́ предста́, всеблаже́нная,/ червлени́цу от крове́й твои́х нося́щи,/ и при́сно со А́нгелы ра́дуешися,// моли́ за ны, страстоте́рпице.