Му́ченицы Твои́, Го́споди,/ во страда́ниих свои́х венцы́ прия́ша нетле́нныя от Тебе́, Бо́га на́шего:/ иму́ще бо кре́пость Твою́,/ мучи́телей низложи́ша,/ сокруши́ша и де́монов немощны́я де́рзости./ Тех моли́твами// спаси́ ду́ши на́ша.
 

Зва́ние благо́е стяжа́в, Богому́дре,/ муже́й лука́вых отврати́лся еси́ ве́ры,/ не убоя́вся мук, Агафони́че сла́вне,/ те́мже благи́м был еси́ насле́дник/ и прия́л еси́ со стра́ждущими с тобо́ю// досто́йныя венцы́.

 

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 21 АВГУСТ

Разсъждение

Великодушното опрощение на клеветниците и молитвата за тях са отличителна черта на християнските светии, които всички клевети против тях не приписват на хората, а на демоните – главните подстрекатели на всяка клевета, както и на всеки грях въобще. Свети Аврамий Смоленски бил наклеветен от едни завистливи попове като измамник, магьосник и лицемер. Клеветниците искали да бъде изгорен. Князът и епископът повярвали на клеветниците и Аврамий бил прогонен от Смоленск, и му било забранено да свещенодейства. През цялото време на следствието и съденето Аврамий повтарял молитвата на св. първомъченик Стефан: Господи, не зачитай им тоя грях! (Деян. 7: 60). По-късно се разбрало, че всички обвинители на Аврамий са лъгали и клеветели. Разгневеният княз искал да ги накаже люто, а владиката – да ги отлъчи от Църквата, но свети Аврамий паднал на колене пред владиката и със сълзи [на очи] го молил да им прости. И не искал отново да се върне в своя манастир и да започне да свещенодейства, докато неговите клеветници не били помилвани и освободени.

БЕСЕДА за чудния Камък в Сион

Аз полагам на Сион в основата камък – камък изпитан, крайъгълен, драгоценен, здраво утвърден; който вярва в него, няма да се посрами (Исая 28: 16).

Този чуден Камък, братя, е сам Господ наш Иисус Христос. Защото, ако пророкът е имал предвид обикновен камък, не би споменал за вяра в него, в противен случай той би пророкувал идолопоклонничество. И при пророк Даниил се говори за Камък, Който се откъснал от планината, разбил големия истукан и станал голяма планина, и изпълни цялата земя (Дан. 2: 35). Пророчеството за Камъка при Даниил е за езичниците, а при Исаия – за евреите. Този Камък е Господ Иисус Христос, Който – първо – е поставен в основата на всяко Божие творение, защото Той е Словото Божие и Божията Мъдрост; второ – в основата на Стария Завет, като начатък; и трето – в основата на Новия Завет – като завършек.  Крайъгълен камък – т.е. най-здравият и най-твърд камък, който свързва и съединява другите камъни, и държи зидовете и различните елементи в единство и цялост. Ако се погледне на Господ Христос вътре в нас, Той е Онзи крайъгълен Камък, Който свързва и съединява различните ни духовни способности в единство и цялост тъй, че те да действат в една посока, в посока към Бога и Царството Божие. Ако се гледа към Христос в човешката история, Той е крайъгълният Камък, Който свързва и съединява в едно еврейството и езичеството в един Божи дом, в Църквата Божия. Обаче[1], друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос (I Коринт. 3: 11), казва апостолът в Новия Завет, в съгласие с пророците в Стария завет. Който досега е вярвал в този Камък на Спасението, не се е посрамил. И никой, никога няма да се посрами, ако вярва в него. Защото този Камък е камък изпитан, и наистина, крайъгълен, драгоценен, здраво утвърден.

О, Господи Иисусе, Камък на нашето спасение, укрепи в нас вярата, светата и спасителна вяра в Тебе, единствения наш Спасител. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – Защото (бел. прев.).

Эту икону прошлым летом завезли из Белграда в Болгарию. По этому поводу болгарские историки опубликовали много подробностей, связанных с образом. Среди прочего, в журнале «Христианка» (1936, № 7–8) описывается такой случай:

Сын Прохора Мошнина, почитаемого гражданина Курска, заболел так тяжело, что не оставалось уже никаких надежд на его выздоровление. Смерти ребенка ждали со дня на день и с часу на час. Но однажды ночью во сне пришла к ребенку Матерь Божия и сказала, что назавтра к ним в дом придет Ее икона, которая вернет ему здоровье. И действительно, назавтра по городу совершался крестный ход с иконой Богородицы. Когда процессия приблизилась к дому Мошнина, полил сильный дождь. Куда было деваться священникам с иконой, как не в дом Мошнина. Ребенок лежал в постели скорее мертвый, чем живой. Родители, обрадованные, что такая святыня вносится в их дом, попросили возложить икону на больного. Почувствовав икону на себе, ребенок поцеловал ее остывавшими губами. И встал он, здоровый и радостный.

                   3 СЕПТЕМВРИ / 21 АВГУСТ (СТАР СТИЛ)

СВ. АП. ТАДЕЙ, МЧЦА ВАСА СОЛУНСКА, СВЩМЧНК СИМЕОН САМОКОВСКИ

Тропарь апостолу от 70-ти Фаддею Едесскому, глас 2

Днесь Еде́с град весели́тся,/ прие́м тобо́ю Креще́ния ба́ню,/ и А́вгарь, страсте́й премене́н, твою́ па́мять сла́вит./ С ни́миже пое́м и мы:/ весе́лия духо́внаго испо́лни живо́т наш/ и стра́сти исцели́,// Фадде́е апо́столе, моли́твами твои́ми.

Перевод: Сегодня город Эдесса радуется, получив от тебя святое Крещение, и Авгарь, избавившись от болезни, твою память прославляет. С ними же поем и мы: «Радости духовной наполни жизнь нашу и исцели от страстей, Фаддей апостол, по молитвам твоим».

Кондак апостолу от 70-ти Фаддею Едесскому, глас 4

Я́ко звезду́ пресве́тлую/ Це́рковь тя стяжа́,/ апо́столе Фадде́е,/ чудесы́ твои́ми всегда́ просвеща́ема,// спаси́ ве́рою чту́щия па́мять твою́.

Разсъждение

Покай се, преди смъртта да затвори очите ти и да отвори вратата на Съда. Покай се преди смъртта, а тъй като не знаеш часа на смъртта, покай се днес и сега и престани да повтаряш своите грехове[1]. Св. Ефрем Сирин се молил така: „Преди да е спряло колелото на времето за моя живот – помилуй ме. Преди да задуха вятърът на смъртта и в тялото ми да се появят болести, предвестници на смъртта – помилуй ме. Преди величественото слънце да угасне за мене – помилуй ме; и нека сиянието на Твоята светлина ме освети и разпръсне тъмата на моя ум. Преди пръстта да се върне в пръстта и да настъпи тление, и преди да погинат всички сътворени нейни красоти – помилуй ме. Преди моите грехове да ме предварят на Съда и да ме посрамят на Съда, помилуй ме, богатий с благост Господи. Преди войнството, предхождащо Сина Божий да излезе, за да събере нашия беден род пред престола на Съдията – помилуй ме. Преди да прозвучи гласът на тръбата пред Твоето пришествие, пощади Твоя слуга и го помилуй; Господи наш Иисусе, преди да заключиш пред мене Твоята врата, Сине Божий, и преди да стана храна за неугасващия геенски огън – помилуй ме“.

БЕСЕДА за обръщането на Египет към Господа

И Господ ще яви Себе Си в Египет; в оня ден египтяни ще познаят Господа и ще принесат жертви и дарове, ще дадат оброци Господу и ще ги изпълнят (Исаия 19: 21).

О, колко променливо е човешкото сърце! Но от всички негови изневери една е по-срамна и от най-срамните, а тя е – вярващите да станат невярващи. И от всички негови промени най-славната от най-славните е невярващите да се обърнат и да станат вярващи. Онази, първата промяна, станала с израилтяните, които убили Христос. А втората станала с египтяните, които повярвали в Христа. В древността Египет е бил главният гонител на вярващите в единствения жив Бог, защото в древността египтяните имали много мъртви богове, идоли и предмети, на които се кланяли; басни и гадания, от които се прелъстявали. Ала виж какво казва пророкът! Какво дивно видение! Египтяни ще познаят Господа, единствения и живия, в това време, когато Господ ще се яви между хората в плът. Идолите ще бъдат разорени, храмовете на демоните и животните – съборени, а на единствения жив Бог ще бъде посветен олтар и въздигнат жертвеник. Вместо кръвна, ще се принася безкръвна жертва, разумна, вместо безсловесна. Стотици хиляди монаси, от любов към Господа, ще дадат обет за нестяжание, послушание и пост. Най-великите подвижници ще се появят в тъмния някогаш Египет; най-смелите мъченици за Христа Господа; най-просветените умове; най-прозорливите чудотворци. О, какво дивно видение! И как дивно се сбъднало това видение! Св. Златоуст пише: „Дори слънцето с множеството свои звезди не е тъй светло, както египетската пустиня със своите монаси“. Всичко, което е пророкувал прозорливият истински пророк, Исаия, Амосов син, напълно се сбъднало.

О, Господи добросърдечни, който Си се смилил над Египет, някогашния гонител на Твоите верни, и си го просветил със светлината на истината, просвети и нас и ни укрепи с благодатта на Твоя Свят Дух и примера на великите египетски християни. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – своя грях, ед.ч. (бел. прев.).

Тропарь пророка Самуила, глас 2

Дар многоче́стен дан бысть непло́дней утро́бе/ и принесе́н в же́ртву, я́ко всесожже́ние благоприя́тно, Го́сподеви своему́,/ послужи́в Тому́ в преподо́бии и пра́вде,/ тем тя почита́ем, проро́че Бо́жий Саму́иле,// я́ко моли́твенника о душа́х на́ших.

Кондак пророка Самуила, глас 8

Я́ко многоче́стный дар, пре́жде зача́тия вдан Бо́гу,/ и из мла́да Тому́, я́ко А́нгел, послужи́л еси́, всеблаже́нне,/ и сподо́бился еси́ предбу́дущая веща́ти./ Те́мже вопие́м ти:// ра́дуйся, проро́че Бо́жий Саму́иле, архиере́ю вели́кий.

Димко Караджич из Прилепа нам рассказывал, как его чудесно исцелил святой Димитрий в своей новой церкви в Сельце:

«Когда я был в Америке, у меня выявилось заболевание глаза. Пошел к врачам, и они сделали мне операцию. Но ничего не помогло, я вообще перестал видеть на этот глаз. Вернувшись из Америки, я стал опекуном монастыря святого Димитрия в Сельце. И мне довелось видеть, как многие мужчины и женщины исцелялись от разных недугов с помощью воды из источника возле монастыря. «А почему бы не опробовать это средство и мне для своего глаза?» – подумал я. К тому же у меня начал болеть и второй глаз, так что я уже едва различал все окружающее. Пошел я к источнику, промыл водой свои глаза. И вдруг стал видеть яснее. А сейчас, вот, хорошо вижу на оба глаза. Произошло это в 1935 году».

Одна женщина, Велика П., почтенная хозяйка из села Брусинка, рассказывала, как она два года назад лечилась в Битольской больнице. У нее ужасно распухла рука. Врачи сделали надрез, и оттуда начал течь в большом количестве гной. После этого однажды ее навестил отец Иоанн Максимович, тогда – преподаватель Битольской семинарии, а сейчас – епископ Шанхайский. Женщина его не знала. Отец Иоанн предложил ей причаститься, и она причастилась. После этого стало легче. Через три дня отец Иоанн опять ее навестил и опять предложил причаститься.

Она согласилась, но сказала, что до принятия Святых Тайн будет три дня поститься, поскольку, мол, в прошлый раз причащалась без поста, и ее мучает совесть. Отец Иоанн оставил это на ее усмотрение и ушел. Женщина стала поститься, из всего, чем в больнице кормили, принимая только хлеб. Через три дня отец Иоанн принес Святые Тайны и причастил ее. Это было в Великую Среду утром. К вечеру того дня рука больной полностью пришла в нормальное состояние. Явился врач, который считал, что женщина должна проходить лечение в больнице не менее трех месяцев, и поразился, когда увидел, что гноя вовсе не стало и что нет болевых ощущений при нажатии на руку. Он перекрестился и сказал женщине, что она здорова и может тотчас же отправляться домой.

Когда Велика П. рассказала об этом случае, у нее спросили, кто был тот священник. Имени его она не знала, но по описанию мы поняли, что это отец Иоанн. Дело в том, что в свое время он почти ежедневно посещал больных. Когда мы сказали, что священник тот сейчас епископ, она удивилась.

Разсъждение

Когато сме невинни и ни постигне някоя беда, не бива веднага да се оплакваме, а да потърсим в това Божия Промисъл, Който чрез тази беда подготвя нещо ново и полезно за нас. До Дохиарския игумен, божествения Теофан, един ден пристигнала вест, че турците са хванали сина на неговата сестра, потурчили го и го отвели в Цариград. Теофан веднага заминал за Цариград и успял с Божията помощ да намери своя племенник, тайно да го изведе из Цариград и да го заведе в своя манастир на Св. гора. Тук той отново го върнал в християнската вяра, а след това и го замонашил. Но братята, поради страх от турците, започнали да роптаят срещу своя игумен и неговия племенник, защото се бояли турците да не узнаят и дойдат да разорят манастира. Не знаейки какво друго да стори, св. Теофан взел своя племенник и тайно се отдалечил с него не само от Дохиар, но и от Света гора, и отишъл във Верея. По-нататъшната Теофанова дейност във Верея и Наус показала колко била полезна за Църквата онази беда. Това, което Теофан никога не би успял да свърши на Света гора, свършил на тези места, по които избягал от онази беда. А именно – основал два нови манастира, в които с времето се спасили мнозина монаси и безчет хора намерили утеха за себе си. Освен това неговите свети мощи сред християнския народ станали източник на изцеления, на утвърждаване във вярата на много невярващи и слабовярващи. Тъй Господ, чрез ненадейни беди, от които в момента се струва на хората, че настъпва тяхната окончателна гибел, устройва човешките съдби.

БЕСЕДА за силата Господня и идолската немощ

Ето, Господ ще седне на лек облак и ще дойде в Египет. И пред лицето Му ще потреперят идолите египетски (Исаия 19: 1).

Бягайки от цар Ирод – иерусалимския фараон, Господ отишъл в Египет. Не се определя истинският Израил по неговото място, а по дух и дела. По време на Рождеството Христово в Иерусалим царувало по-голямо зло, отколкото някога в Египет на фараоните, което често се случва, когато вярващите отпаднат във вяра и станат по-лоши от невярващите, които никога не са познавали истинската вяра. И тъй, по онова време, за Спасителя на света Египет бил добро и по-гостоприемно място от Иерусалим. Сравни пророческите думи със словата, които ангелът казал в съня на праведния Иосиф: Стани, вземи Младенеца и майка Му и бягай в Египет(Мaт. 2: 13), и веднага ще се убедиш, че Исаините слова не могат да бъдат отнесени към когото и да е друг, освен към Христос Господ. Още повече ще се убедиш в това, като чуеш другия пророк, който казва: От Египет извиках Сина Си (Осия 11: 1).                                                                                                                                 

 Какво значи лек облак, на който Господ отиде в Египет? Означава Тялото на Господ, в Което Той облякъл Своето Божество. Защото човешкото тяло е като плътен облак, в който обитава душата. Това означава пророческото видение за въплътения Господ. Някои тълкуватели мислят, че лек облак означава и Пречистата Богоматер, Която с дълги пости, молитви и други подвизи, е направила тялото Си леко като облак. Особено лек бил този облак – тялото Богородично – поради отсъствието на страстите, които обременяват човешките тела.

О, Господи всемилостиви, Който желаеш спасението на всички хора, и не гледаш кой е евреин или египтянин, спаси и помилуй нас, защото винаги се уповаваме на Твоето Име. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Земна́го са́на сла́ву оста́вив,/ Небе́сное Ца́рство насле́довал еси́,/ кро́вными ка́плями, я́ко пречу́дным ка́мением,/ нетле́нныя венцы́ украси́л еси́/ и ко Христу́ приве́л еси́ собо́р страстоте́рпец./ С ли́ки а́нгельскими в невече́рнем све́те/ незаходи́маго Со́лнца Христа́ обре́л еси́,/ свя́те Андре́е Стратила́те,/ Его́же моли́ с пострада́вшими с тобо́ю при́сно,// да спасе́т ду́ши на́ша.
 

В моли́твах Го́сподеви предстоя́,/ я́коже звезда́ со́лнцу предтеки́й,/ и жела́емое сокро́вище Ца́рствия узре́л еси́,/ ра́дости неизрече́нныя исполня́яся./ Безсме́ртному Царю́ в бесконе́чныя ве́ки,/ от А́нгел безпреста́ни хвали́мому, пое́ши, Андре́е Стратила́те.// С ни́миже моли́ся непреста́нно о всех нас.

Евангелие за прошката

Мат. 18: 23 – 35, Зач. 77

       Когато Господ Иисус Христос умирал на Кръста, Той и в смъртните страдания се трудел да е полезен на хората. Без да мисли за Себе Си, а за хората, издъхвайки, Той изрекъл едно от най-великите си поучения, които въобще е дал на човешкия род. Това е поучението за опрощаването. Прости им, защото не знаят какво правят! Никога, нито едно лобно място дотогава не било чувало такива думи. Напротив, онези, които дотогава загивали на лобното място, независимо невинни или виновни, призовавали боговете и хората за отмъщение: „Отмъсти за мене!“, това са думите, които до Христа най-често се чували на лобните места, а за съжаление и днес се чуват между много народи, та чак и между онези, които се осеняват със светия Христов Кръст. А Христос при последния си дъх прощава на Своите подигравачи, мъчители и убийци, моли Своя Небесен Отец да им прости и освен това посочва и извинение за тях: не знаят – казва – какво правят!

       Защо точно това поучение за прощаването Господ повтаря от Кръста? От безчислените поучения, които Той на земята е дал на човеците, защо точно на самия край избира тъкмо това поучение, а не да каже със Своите Божествени уста някое друго? Несъмнено затова, защото нарочно искал това поучение да се запомни и изпълни. В незаслужените страдания на Кръста, възвисен над всяко мирско величие и възвисен над земните царе и съдници, над мъдреците и учителите, над богатите и бедните, над обществените реформатори и бунтари, Господ Иисус, с примера на опрощаването, подпечатал Своето Евангелие, та с това да покаже, че без него нито царете могат да царуват, нито съдиите да съдят, нито мъдреците да разсъждават, нито учителите да учат, нито богатите и бедните да живеят човешки, а не скотски живот, нито плахите реформатори и бунтари да сторят нещо полезно; а преди всичко и над всичко да покаже, че без опрощаване хората не могат да разберат Неговото Евангелие, още по-малко – да го изпълнят.

       Господ започнал Своите поучения с думи за покаяние, а ги завършил с думи за опрощаване. Покаянието е семето, опрощаването – плодът. От никакво покаяние няма полза без опрощаване.

       Какво би било човешкото общество без опрощаване? Един зверилник посред природния зверилник.

       Какво биха били всички човешки закони освен едни непоносими вериги, ако не ги облекчаваше опрощаването?

       Нима без него майката би се наричала майка и братът – брат, приятелят – приятел и християнинът – християнин? Не. Опрощаването е главното съдържание на всички тези названия.

       Ако не съществуваха думите “прости!“ и „простено!“, човешкият живот би бил напълно непоносим. Няма такава мъдрост, която без опрощението може да въдвори ред на земята, Нито има такова училище и такова възпитание, които биха могли да направят хората великодушни и благородни без упражнение в опрощението.

С какво помага на човека цялата негова светска ученост, ако той не е в състояние да прости на своя ближен една обидна дума или един обиден поглед? С нищо. И с какво ще помогнат на човека сто литра зехтин, пожертвани за олтара, ако всеки литър не е свидетел поне на една простена обида? С нищо.

       О, ако знаехме колко мълчаливо се прощава на всеки един от нас всеки ден и всеки час не само от страна на Бога, а и от страна на хората, ние със срам бихме побързали да простим на другите. Колко небрежни обидни думи хвърляме, на които се отговаря с мълчание, колко яростни погледи, колко неприлични движения, та чак и непозволени неща! И хората пропускат това, не ни отвръщат с око за око и зъб за зъб. А какво да кажем за Божието опрощение? За Него всички човешки думи са недостатъчни. Трябват Божии слова, за да се опишат неизмеримите дълбини на Божието милосърдие и опрощение. Такива слова ни говори днешното евангелско четиво. Кой друг на небето и на земята би могъл да обясни и опише що е това Бог, освен сам Господ Иисус – Предвечния Син Божий? Никой не познава Отца освен Сина, и комуто Синът иска да открие (Мат. 11: 27)[1]. Неизказаното Божие опрощение Господ Иисус е разкрил с притчата за големия длъжник. За това Му дал повод апостол Петър, който Го запитал колко пъти трябва да прощава оскърблението на своя брат, дали до седем пъти. На това питане Господ отговорил със забележителните думи: Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем. Сравнете двата израза и вижте разликата между човека и Бога. Петър мислел, че като казал „до седем пъти ли“, е достигнал предела на милостта. Господ отговорил: „До седемдесет пъти по седем!“. И тъй като тази мярка му се сторила недостатъчна, за да е по-ясно, изрекъл и следната притча:

       Затова Царството Небесно прилича на цар, който поиска да си разчисти сметката със слугите си. Царството Небесно не може да се опише с думи, нито да се нарисува. То може само донякъде да се уподоби на онова, което се случва на този свят. Господ говори с притчи, защото е трудно по друг начин да се изрази онова, което не е от този свят. Този свят е помрачен и обезобразен от греха, но все пак не е съвсем изгубил приликата си с онзи, истинския свят. Този свят не е дубликат на другия свят – далеч е от това – а е само негова бледа прилика и сянка. Оттук могат да се правят аналогии между двата свята, както между истинските неща и техните сенки. Защо Господ казва: човек цар[2], а не просто цар. Първо – за да подчертае названието „човек“ над названието „цар“; по-голяма чест е да бъдеш човек, отколкото да бъдеш цар. Всъщност „човек“ означава истинско достойнство, а „цар“ – служба. Второ – за да покаже добрия цар. Така Господ говори и за човека стопанин, и за човека търговец, както и за човека цар, все със същото намерение – да покаже добрия стопанин и добрия търговец. Говорейки за съдията, който ни от Бога се боеше, нито от човеци се срамуваше (Лк. 18: 2), Господ не казва „човек съдия“, а просто имаше[3] съдия. От това виждате, че Господ, казвайки човек цар, с това казва „добър цар“.

       Един добър цар, значи, решил да разчисти сметките си със своите слуги. Неговите слуги са и негови длъжници, защото истинският цар не задлъжнява към своите слуги, а слугите към него. Като започнал да разчиства сметките с тях, доведоха при него едного, който му дължеше десет хиляди таланта. Един талант съдържал около 240 златни лири, или около 500 дуката; десет хиляди таланта съдържали близо два и половина милиона златни лири, или около пет милиона дуката.[4] Такъв дълг е огромен и за една държава, камо ли за един човек. Но колко е това? Още по-голям е броят на нашите грехове пред Бога – нашият дълг към Бога. Говорейки за дълга на слугата към царя, Господ визира нашия дълг към Него. Затова споменава за такова огромно, на пръв поглед невероятно количество [злато], което всъщност не е невероятно, като се изброят греховете на всекиго от смъртните хора.

       А понеже тоя нямаше с какво да заплати, господарят му заповяда да продадат него, и жена му, и децата му, и всичко, що имаше, и да заплати. По онова време според закона, както римския, така и еврейския (II. Цар. 4: 1; Изход. 21: 2; Левит. 25: 39), можело несъстоятелният длъжник, заедно със семейството му, да се продаде в робство. Една вдовица, плачейки, казала на пророк Елисей: Твоят раб, мъж ми, умря; а ти знаеш, че твоят раб се боеше от Господа; сега дойде заимодавецът да вземе двете ми деца за роби. (IV Цар. 4: 1). Следователно, онова, което царят нарежда да се направи с неговия слуга длъжник, той нарежда по правото и по закона. Духовният смисъл на тази царска заповед е, че когато нашите грехове прехвърлят всякаква мярка, Бог ни лишава от всички дарове на Светия Дух, които правят човека човек. Да се продаде длъжникът означава човекът да се лиши от своята богоподобна личност; и неговата жена – той да се лиши от дара на любовта и милостта; и неговите деца – той да се лиши от възможността да извърши каквото и да е добро. И да заплати, означава всички благодатни дарове да се отнемат от лошия човек и да се върнат обратно на Бога, като собственик и източник на всяко благо. Ако ли [къщата] не бъде достойна, вашият мир да се върне при вас (Мат. 10, 13) – казал Господ на Своите ученици.

       Тогава тоя слуга падна и, кланяйки му се, казва: Господарю, имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя. А господарят на този слуга, като се смили, пусна го и му прости дълга. Каква мигновена промяна, какъв евтин откуп и каква безмерна милост! Лошият слуга, който е натрупал такъв дълг, нямало на кого да се надява  нито отляво, нито отдясно. Никой на света не можел да му помогне освен отново неговия господар – кредитора. Той [слугата] бил между господаря и слугите. Слугите не смеели да му помогнат без господарската воля. Значи, само онзи, който го осъдил, можел и да го помилва. И той направил онова, което единствено било възможно и разумно да направи – паднал пред господарските нозе и замолил за милост. Той не моли за опрощаване на дълга – за това той не смеел и да помисли – а за отлагане: Имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя. А човекът цар – истинският човек и истинският цар – пусна го и му прости дълга. Дал му, значи, двойно освобождение – освобождение от робството и освобождение от дълга. Не е ли това истински царски дар? Земните царе не постъпват така. Такава неочаквана милост може да стори само Небесният Цар. И Той прави това и го прави често. Когато един грешник се осъзнае и покае, Небесният Цар е готов да му опрости десет хиляди товара с грехове и да му върне всички отнети дарове. Не само никой не може да достигне до Божието милосърдие, ала и никой не може да го опише. Ще излича като мъгла твоите беззакония и твоите грехове – като облак; обърни се към Мене, защото Аз те изкупих (Исаия 44: 22). Който с искрено покаяние се обърне към Господа, нему Господ всичко прощава и му дава още време, още възможност, за да види дали ще остане с Господа, или ще Го предаде. Цар Иезекия се разболял, бил на умиране и, плачейки, се обърнал към стената и се помолил Богу да продължи живота му, и Бог продължил живота му с още петнадесет години. Затова Иезекия прославил Бога и казал: Ти избави душата ми от гибелния ров, хвърли зад гърба Си всичките ми грехове (Исаия 38: 17). Подобно било и с презадлъжнелия слуга. Той молил своя Господар само да изчака за дълга. Господарят му простил целия дълг, пуснал го на свобода и сега стои и чака да види не как слугата ще успее да му върне дълга, а как ще му се отблагодари за това благодеяние. А ето как бързо слугата се отблагодарил.

       Слугата пък, като излезе, намери едного от другарите си, който му дължеше сто динария, и като го хвана, давеше го и му казваше: изплати ми, което ми дължиш. Опростен и освободен от своя господар, слугата срещнал друг слуга – свой длъжник, спрямо когото той се явява в положението на господар. Но когато този слуга станал господар, вижте какъв страшен господар е! Докато човекът цар се отнесъл към своя длъжник наистина човешки и царски, то този същият длъжник, когото царската милост спасила от погибел, постъпва сега към своя длъжник по-жестоко от див звяр, и то за какъв дълг! За сто динария! На него царят му опростил пет милиона златни дуката, а той за сто динария хваща и души своя длъжник, и го хвърля в тъмница докле да изплати дълга! Тук вече не разчиства сметките си човекът цар със своите слуги, а слуга със слуга. И слугата кредитор хваща за гърлото слугата длъжник, души го и иска веднага да му върне дължимото.

       Тогава другарят му падна пред нозете му, молеше го и думаше: имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя. Същата сцена, както и преди по-малко от час, когато този лош слуга бил на колене пред господаря си. И той бил паднал на колене, и той се молел, казвайки: Имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя. И човекът цар се съжалил и му опростил десетте хиляди таланта. А той не съжалява своя длъжник, който му дължи сто динария. Той не иска да се смили, нито да го съжали, нито да му прости, а отиде и го хвърли в тъмница, докле да изплати дълга. Така постъпил слугата кредитор със слугата длъжник. Така човек постъпва с човека, а такова отношение на човека спрямо човека обръща Божията милост на справедливост. Когато човек не се възползва от Божията милост, го спохожда Божията справедливост. А Божията справедливост след пропиляване на милостта е страшна. Апостолът казва: Недейте се лъга: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне (Гал. 6: 7). Всъщност, когато получаваме милост от Бога, а сме немилостиви, ние се подиграваме с Него. Подиграваме се, когато коленичим, измолвайки от Него опрощение за своите безбройни грехове, а веднага след това хвърляме в тъмница за един-единствен грях към нас своя брат. Да не се лъжем, защото наистина Бог поругаван не бива, Бог осмиван не бива, Бог не е играчка. Ние не сме далеч от Неговата десница както когато милва, така и когато наказва. Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог! (Евр. 10: 31). А че е страшно, се вижда по-нататък от самата Христова притча.

        Другарите му, като видяха станалото, много се огорчиха и дойдоха, та разказаха на господаря си всичко, що се бе случило. Кои са тези другари, които видели и много се огорчили? Това са милостивите хора, които с духовния си разум разбрали как Бог постъпил с онзи зъл слуга, а с очите си видели непоносимата лошотия на слугата и завикали към Бога. Но това може да се отнесе и към ангелите, които могат да се нарекат приятели на хората, защото и едните, и другите са повикани на служба Богу и защото, по думите на Спасителя, онези, които се сподобят да получат оня свят, са равни на Ангели (Лк. 20: 36). Впрочем, не е необходимо нито милостивите човеци, нито ангелите да съобщават [каквото и да е] на Бога, та чрез това Той да узнае какво се е случило на света, защото всевишният Бог е всезнаещ и всевиждащ и защото и едните, и другите, всичко, което виждат и разбират, го виждат и разбират с помощта на Бога. Защо тогава е казано, че слугите видели какво направил техният немилосърден другар и разказали на царя? За да се видят чувствителността и състраданието на добрите хора и ангелите. Защото волята на Бога е Неговите верни да се радват на доброто и да се наскърбяват от злото. Натъжените Божии слуги, значи, дошли и съобщили на Господаря всичко, което се случило.

       Тогава господарят му го повика и казва: рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе?

       Човекът цар не иска да накаже лукавия слуга, преди да посочи вината му. Така ще постъпи и Господ на Страшния съд: ще се обърне към онези, които са от дясната Му страна, ще ги призове във вечното блаженство и ще им обясни с какво са заслужили това блаженство; ще се обърне и към онези, които са от лявата Му страна, ще ги прати във вечни мъки и ще им обясни с какво са заслужили тези мъки. Господ иска всеки да знае за какво получава награда или наказание, та никой да не мисли, че е постъпил несправедливо към него. Първо Бог нарича слугата лукав[5] и тогава го отлъчва от Себе Си. Защото злото няма нищо общо с доброто. Веднага след това идва и ясната мотивация защо Бог нарича грешника лукав: както и аз се смилих над тебе? Бог не навлиза в подробности. Той не казва: „Аз ти опростих десет хиляди таланта, а ти не искаш да опростиш на своя другар даже сто динария, а просто казва: както и аз се смилих над тебе, та да накара грешника сам да си представи големината на този дълг. По-нататък господарят обяснява и защо е опростил на длъжника онзи дълг – защото ми се примоли. И тук Господарят не навлиза в подробности, като премълчава онова, което предхождало молбата, а именно – падането на колене и кланянето. Тези двете изразяват покаяние, а покаянието предхожда молитвата. Молитва без покаяние не помага с нищо. Но когато молитвата е съединена с покаяние, тя бива чута от Бога. Презадлъжнелият слуга наистина най-напред показал покаяние, а след това замолил Господа да го изчака. Затова неговата молба веднага била чута и Господарят сторил и нещо повече от онова, което желаел – опростил му целия дълг. След това му посочил вината към неговия другар и то под формата на въпрос. Защо под формата на въпрос? Защо не му казал: „Аз се смилих над тебе, а ти не се смили над своя другар“, а му казал: Не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе? За да види сам, че е виновен, да няма какво да отговори; за да го накара да се ужаси от чутото и да му даде възможност, ако може, да каже нещо за свое оправдание. В такава въпросителна форма Господ отговорил на онзи слуга, който пред първосвещеника пръв му ударил плесница по лицето и Го попитал: Тъй ли отговаряш на първосвещеника? А Господ отвърнал: Ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш? Този Христов отговор трябвало да ужаси слугата. Такъв отговор означава посипване на горящи въглени върху главата и под краката. Такъв начин на показване на нечия вина употребява в днешната евангелска притча и човекът цар – Не трябваше ли и ти да се смилиш? Настъпило ужасно мълчание… А после последвал ужасът от присъдата. И като се разгневи господарят му, предаде го на мъчители, докле да му изплати целия дълг. Когато милостта Божия се обърне в правосъдие Божие, тогава Бог е страшен. Блаженият Давид казва: Ти си страшен, и кой ще устои пред лицето Ти във време на Твоя гняв (Пслм.75: 8)? А ето и прозорливият Исаия: Ето, името на Господа иде отдалеч; гневът Му гори (Исаия 30: 27). С такъв огнен гняв се разгневил, значи, човекът цар на немилосърдния слуга и го предал на мъчителите, т.е. на злите духове. Защото злите духове са истински мъчители на хората. Кому иначе ще се предаде онзи, който заради немилосърдието си отпада от Бога и когото сам Бог нарекъл лукав, кому, ако не на главните носители на злото – дяволите? Защото се казва: докле да му изплати целия дълг, та с това да се покаже, че е предаден на вечно мъчение. Защото преди всичко е немислимо длъжник с такъв дълг да може да се издължи; и второ, защото Бог тази окончателна присъда не изрича за човека в този живот, а след смъртта му, когато няма никаква възможност за покаяние и за изплащане на греховете, сторени на земята.

       Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му. Това е краят на притчата и в това е нейният главен смисъл. В тези думи няма никакво двусмислие или недомлъвки. Както ние постъпваме към своя брат, така и Господ ще постъпи към нас. Това ни го е заявил Господ Иисус, у Когото няма незнание или грешки. В този случай Христос не казал: вашият Отец, а Моят Отец Небесен, с което иска да каже, че ако не простим греховете на своите братя, ние губим правото да наричаме Бога свой Отец. Освен това Господ добавя: от сърце, защото е казано: Господарят… се смили, а милостта идва от сърцето. Значи, ако не простим на брата си, ако не простим от сърце, със състрадание и любов, с нас Бог, сътворил нас и нашите братя, ще постъпи също както постъпил човекът цар с немилосърдния слуга. Т.е. и ние ще бъдем предадени на мъчителите – бесовете, които ще ни измъчват вечно в царството на мрака, където е непрестанен плач и скърцане със зъби. А ако няма да е така, нима Господ щеше да ни го каже? А той ни е казал това не само по повод на тази притча, а и в много други случаи. С какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери (Мат. 7: 2). Не е ли и това равностойно поучение без двусмислие и без недомлъвки? Е, тогава, Господ не ни ли е дал същото равностойно поучение и в най-важната молитва – Господнята: И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си? С тези страшни думи ние всеки ден, когато четем Отче наш, подновяваме, така да се каже, договора с Бога, молейки Го Той да постъпи с нас както и ние постъпваме със своите ближни; да ни прости, както и ние прощаваме; да прояви към нас милост толкова, колкото и ние показваме към своите длъжници. Какво леко задължение възлагаме на Бога, а каква страшна отговорност поемаме на себе си! За Бога е лесно да ни прости толкова, колкото ние прощаваме на другите; за него е лесно да прости на всекиго от нас и дълг от десет хиляди таланта; о, и ние да бихме пожелали с такава божествена лекота да опростим на своя брат дълга от сто динария! Вярвайте ми, какъвто и да е дългът на човека към човек, какъвто и да е грехът на човека към човек и на приятеля към приятел, той не надминава повече от сто динария спрямо преголемия дълг, който всеки от нас дължи на Бога. Всички ние, без изключение, сме големи Божии длъжници. И само като помислим да дадем на съд своя приятел заради дълг, трябва да си спомним, че ние неизмеримо повече дължим на Бога, който още ни изчаква, още отлага разплащането, още търпи и прощава. Ах, трябва да се сетим, че с каквато мярка мерим, с такава ще ни се отмери! Но преди всичко трябва да си спомним последните думи, които Христос е изрекъл, издъхвайки на Кръста: Отче, прости им! Който има поне малко незаспала съвест, той ще се засрами от тези помисли и ще се отклони неговата преследваща ръка от малкия му длъжник.

       Да побързаме, братя, да простим на всички греховете и обидите, та и на нас Бог да опрости безбройните наши грехове и обиди. Да побързаме, докато смъртта не е почукала на вратата и не е викнала: „Късно е!“. Зад вратата на смъртта ние не ще можем повече да прощаваме, нито пък на нас ще се прости.

       Слава на Божията милост и на Божията правда. Слава и хвала на Божествения Учител и наш Господ Иисус Христос, заедно с безначалния Отец и Светия Дух – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги и во веки веков. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Словоредът е според сръбския текст (бел.прев.).

[2] Според сръбския текст (бел. прев.).

[3] В ориг. – един (бел. прев.).

[4] Талант, лира, дукат в различно време и в различни географски области имали различна стойност. За да не се обременява читателят с излишни изчисления, е достатъчно да се каже, че става дума за огромно количество злато (бел. прев.).

[5] В ориг. – зъл (бел. прев.).

прп. Исаак Сирин