Донка Стоянова из Битоля рассказала нам такой, связанный с ее братом, случай: «Мой брат, Ёван Секулич, был иконописцем. Он расписывал и нынешнюю Битольскую митрополию. А умер три года назад в Княжеве под Софией. В тот год он писал нам, что приедет на Пасху, и мы его с радостью ждали. Однако он не приехал. Мы жалели и удивлялись, почему его нет. Особенно я, как сестра, печалилась. Но после Пасхи увидела его во сне. Он явился мне и сказал: «Я хотел приехать, но вот это меня постигло». Вскоре пришло известие, что брат мой упокоился о Господе, и как раз в ту ночь, когда мне он снился».

       46. Пресвета Богородица „Курско-коренна“ - Знамение

Празнува се на 8 март; 8 септември;

27 ноември и 9-ия петък след Пасха

       •     Произход: руска, гр. Курск

       •     Сегашно местонахождение:

Канада, гр. Монреал. Иконата е пребивавала и в Сърбия, Австрия, Германия, Франция и Англия. Идвала е за поклонение и в България.

       •     Особена дарба: покровителка на православните руси зад граница. Помага при очни заболявания. Същата икона излекувала 9-годишния Прохор (бъдещия преп. Серафим Саровски)

от неизлечима болест.

       •     История

В XIII век, в страшните години на татарския погром, когато почти цяла Русия лежала в развалини, Курск не избегнал съдбата на другите руски градове. Разорен от ханските пълчища, той се превърнал в диво пустинно място, обрасло с тъмни лесове и населено с диви зверове. Жителите на оцелелия от погрома град Рилск често ходели там на лов. Веднъж един ловец, търсейки дивеч по брега на река Тускари, недалече от Курск, се натъкнал на старинна икона, която лежала при корените на едно дърво, обърната надолу. Вдигнал я и видял, че изображението напомня Новгородската икона „Знамение“. И тутакси станало първото чудо - от мястото, на което лежала иконата, бликнал силен, пълноводен извор. Това се случило на 8/21 септември 1295 година.

       След всичко това ловецът не се решил да остави иконата на предишното място, а построил малко дървено параклисче и поставил вътре новоявения образ на Пресвета Богородица. Скоро жителите на Рилск започнали да се стичат тук на поклонение, а новата светиня все повече се прославяла с чудотворство. Узнавайки за това, княз Василий Шемяка, в чиито владения се намирал гр. Рилск, заповядал тя да бъде пренесена в града. Всички жители се стекли да я посрещнат тържествено. Не благоволил да излезе само князът и в самия ден на пристигането на иконата бил наказан със слепота. Съвестта му обаче прогледнала - осъзнал вината си, покаял се и като принесъл усърдно моление пред светия образ, получил изцеление. Умиленият княз веднага построил в Рилск църква, посветена на Рождеството на Пресветата Дева, където била поставена иконата, а денят на нейното намиране започнали да чествуват всяка година.

       Не за дълго обаче останал пречистият образ на Небесната Царица в Рилск. По чуден начин той изчезнал оттам и макар че няколко пъти го отнасяли обратно, той все се връщал на мястото на своето явяване. Разбрали тогава че благоволението на Божията Майка лежи върху това място и оставили иконата в параклисчето, където отново започнали да се стичат вярващите за поклонение и горещи молитви. Молебствията за богомолците извършвал един благочестив свещеник, наречен Боголюб, който, поради голямото си усърдие и благоговение към Пресветата Дева, сам се заселил тук за подвижнически живот.

       През 1383 година ново татарско нашествие връхлетяло курската земя. Татарите взели в плен свещеника, а параклиса поискали да запалят. Но макар да го обградили със сухи съчки и вейки, той не пламвал. Суеверните варвари се нахвърлили на Боголюб, обвинявайки го в магьосничество, но той изобличил безумието им, като не скрил истинската причина за тяхното безсилие - пречистия образ на Божията Майка. Тогава озлобените татари разсекли на две части светинята и ги захвърлили на различни страни, а благочестивия йерей отвели в плен. И там съхранил той верността си към Христа, въпреки заплахите и увещанията не склонил да приеме чуждата вяра, възлагайки цялото си упование на Небесната Застъпница. И Тя не го изоставила. Веднъж, както си пасял овце и се утешавал с църковни песнопения, прославящи Св. Богородица, наоколо минавали посланици на московския цар. Като узнали, че пастирът е руски свещеник, те решили да го откупят от плен. Така Боголюб се върнал в отечеството си и се заселил на старото си място, при дървения параклис. Скоро той с Божия помощ намерил разсечените части на чудотворната икона, съединил ги и те веднага се сраснали така плътно, че никаква следа не останала от повредата, само на мястото, където била разсечена иконата, се появили капчици роса.

       Всеобщото почитание на тая светиня възбудило завистта на социалистите-революционери, чиято сатанинска идеология прониквала вече в Русия. На 3 март 1898 година няколко видни есери с участието на Максим Горки решили да унищожат иконата, да се надсмеят над народната вяра в чудодейната ѝ сила. За тая цел кощунствено била избрана Кръстопоклонната неделя през Великия пост. По време на всенощното бдение в Знаменския храм кощунниците незабелязано поставили в подножието на иконата бомба, снабдена с часовников механизъм. Взривът трябвало да стане по време на празничното богослужение. Но по непостижим начин часовниковият механизъм задействувал с голямо закъснение, когато храмът бил вече празен. Точно в два часа през нощта ужасен взрив разтърсил монастира. Картината в храма била страшна. На парчета бил разтрошен чугуненият позлатен балдахин над иконата, силно пострадали мраморните стъпала в подножието ѝ и масивният свещник пред нея. Близката обкована в желязо врата също била счупена и избита от рамката, всички стъкла, даже в най-горния купол, били разбити. Но сред това всеобщо разрушение образът на Божията Майка сияел чист, недокоснат и невредим - дори стъклото на иконата останало цяло. Така Божията десница обърнала злодеянието в прослава. Стотици хора се стекли в храма, за да видят с очите си това знамение на благодатната сила на иконата и да ѝ се поклонят с укрепнала вяра.

       • Молитва

Преблага наша Царице, Надеждо наша Богородице, Приятелко на сираците и Ходатайке на странниците, Радост на скърбящите, Покровителко на обидените, Ти виждаш бедата ни, виждаш скръбта ни. Помогни ни, понеже сме немощни; нахрани ни, понеже сме странници; виждаш обидата ни; премахни я, както Сама знаеш. Избави отечеството ни, страдащата руска земя от жестокия плен на безбожниците, спаси и запази Твоите раби (имената) и всички нас, които стоим тук и Ти се молим, и ни покрий от всяко зло с честния Си омофор, защото освен Теб нямаме друга помощ, нито друга Ходатайка, нито добра Утешителка, о, Майко Божия, та да ни запазиш и покриеш във вечните векове. Амин.

НЕДЕЛЯ ДЕВЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

Евангелие за По-силния от природата

Мат. 14: 22 – 34, Зач. 59

       Нашият Бог е Победител и всички действителни победи до края на времената принадлежат на Него.

       Той побеждава безпорядъка във вселената и установява реда.

       Той побеждава предизвикания от грешниците безпорядък между хората и възстановява реда. И когато най-лошите се изкачат на първите места, а най-добрите паднат на последните, той обръща този безпорядък, та първите стават последни, последните – първи.

       Той побеждава заговорите и интригите на злите духове против човешкия род и ги разпилява, както силен вятър отвява зловонен задух.

       Той побеждава всяка оскъдица – там, където не достига, Той умножава, а там, където няма нищо –дава в изобилие. Той побеждава болестите и страданията – каже дума и болестите и страданията изчезват; слепи проглеждат, глухи прочуват, неми проговарят, парализирани стават и тръгват, прокажени се очистват.

       Той побеждава смъртта и когато Той нареди, смъртта пуска от своите челюсти жертвите си.

       Той царува над безкрайното небесно Царство на небесните сили, ангелите и светиите, над небесното Царство, спрямо което царството на този свят е тясно и тъмно като майчина утроба.

       Той заповядва на елементите и на създанията на този свят, и на Неговата заповед не може нищо да се противопостави и да не се срине във вечната бездна.

       Ден след ден, победа след победа. Историята на този свят е низ от Божиите победи, разкриване на Божието всемогъщество и непобедимост. Кротък е като агне, а от Него се тресат небе и земя. И когато се предава на понизяване, с това показва Своята висота; и когато допусне оплюване, показва нечистота на всичко онова, което не е Той; и когато позволява да бъде заклан, с това разкрива Своя живот.

       Като бледо подобие, чрез слънцето, Бог показва Своята светлина; Своето всемогъщество – чрез огнените тела във вселената; Своята мъдрост – чрез реда между и в творенията от край до край на вселената; Своята красота – чрез красотата на творенията; Своята милост – чрез грижите за всичко, което е създал; Своя живот – чрез всичко, което е живо. Но всичко това е само мигновена и бледа прилика на Неговите свойства; всичко това са само огнени букви, написани върху гъст дим. Но все пак, тези свойства на живия Бог са разкрити с възможно най-големия блясък, с който е възможно на този свят да се покажат в човека. Не във всеки човек и не въобще в сътворен човек, а в несътворения Човек – Господ Иисус Христос. Всички, съединени в Него, сияели и се явили телесно: и светлината, и силата, и мъдростта, и красотата, и милостта, и животът.

       Какво е светлината, ако не победа над тъмнината? И какво е силата, ако не победа над слабостта? И какво е мъдростта, ако не победа над глупостта и безумието? И какво друго е красотата, ако не победа над грозотията и безобразието? И милостта не е ли победа над лошотията, злобата и завистта? И нима животът не е божествена победа над смъртта?

       А какво мислите вие, които следвате след Христа и се кръстите в Неговото име? Нима Христос не е удържал всички тези победи като никой и никога от сътворението на света? Не чувствате ли вие всеки ден, че вървите след най-великия Победител, откакто свят светува? И че се кръстите в името на Оногова, Който може и знае всичко, Който със Своята красота краси всички творения, със Своята милост ги милва и със Своя живот ги оживотворява? Ако не чувствате това, вървенето след Него и наричането ви с Неговото име не ви ползва много. Само чрез Господ Иисус вие можете без съмнение и колебание да вярвате в неоспоримата победоносна сила на живия Бог над всички същества, над всички стихии и над всички злини в света. Само Господ може да ви даде смелост да живеете и смелост, чрез която да преодолеете смъртта. Само Той може да оправдае надеждата ви в по-добрия живот от този – тленния. И само той може да разпали във вас любовта към всяко добро [дело]. Защото Той е живата и въплътена победа Божия над света.

       Дерзайте: Аз победих света (Иоан 16: 33) – казал Христос на Своите ученици, а чрез тях и на всички нас. Да не се страхуваме, нашият Господ и Спасител Иисус Христос победи света! Евангелието е Книга на Неговите победи, свидетелство на Неговото всемогъщество. Историята на Църквата до днес и до края на света е още една обширна книга за Неговите победи. Който се усъмни, ще изгуби плода на тези Негови победи. Затова, без никакво съмнение, да пристъпим към разясняване на днешното евангелско четиво, което описва една колосална Христова победа над физическата природа.

       И веднага Иисус накара учениците Си да влязат в кораба и да минат преди Него насреща, докле Той разпусне народа. Това станало след преславното чудо с умножаването на хляба, когато Господ с пет хляба и две риби нахранил пет хиляди души – освен жени и деца – и след яденето напълнили дванадесет коша с къшеи.

Сега Господ предвижда и предприема ново преславно чудо, за което Неговите ученици не са и сънували. Първата крачка за това е, че отпраща учениците Си без Него с кораба на другия бряг. Втората е, че отпуща народа. А третата е, че Господ се качва по-високо в планината и остава сам на молитва. И като разпусна народа, Той се качи на планината, за да се помоли насаме; и вечерта остана там самичък. Два пъти се споменава думата „самичък“, за да се акцентира по-силно върху усамотението, което Господ нарочно търсил, и в което останал, след като разпуснал народа. Планина, усамотение, тъмнина. При такива обстоятелства човек най-лесно чувства близостта на Божия Дух и молитвата тогава е най-сладка. Всичко, което правил Господ, правил за наше поучение и спасение. Защото Той не е дошъл на земята, за да ни учи само с думи, а и чрез дела, чрез събития и чрез всеки Свой жест и движение. Той се изкачва на планината, защото в планината тишината е най-дълбока. Той остава в усамотение, защото усамотението означава отделяне от този свят. Той се моли в нощната тъмнина, защото нощната тъмнина е завеса пред очите, които най-много пречат на ума и размишлението, прескачайки от предмет на предмет.

Тази Христова молитва на планината има и своето дълбоко вътрешно значение. Разпускането на народа, изкачването в планината, усамотението и тъмнината – какво означава всичко това? Разпускането на народа означава оставянето на всички представи за света и всички чувства, които ни свързват със света и ни възбуждат, та, свободни от световните грижи, да се възнесем в молитва към Бога. Какво означава изкачването в планината? Значи възнасяне на ума, сърцето и душата в Божиите висини, близо до Бога, в общение с Бога. Онзи, когото светът с безчислените си залъгалки[1] привлича към себе си като към многочислена тълпа, не може в същото време да се издигне на висотата, на която човек се чувства сам със своя Творец. Какво означава усамотението? Означава голата душа – такава, каквато е. Отдалечен от света, човек усеща ужасна самота. Онези, които разочарованието от света довежда до тази ужасна самота, обикновено завършват със самоубийство, ако не успеят да се изкачат на висотата, на която човек пристъпва към Бога. Какво означава тъмнината? Означава абсолютната липса на светлина в този свят. За усамотения молитвеник целият този свят лежи потопен в дълбока тъмнина, в която постепенно просветлява зората на небесната светлина, която идва от Бога и му осветява един нов, безкрайно светъл и по-добър свят от тукашния. Това, значи, са четирите части на молитвата и техният вътрешен смисъл. В този случай с Христос те са представени образно: отпускането на народа, изкачването на планината, усамотението и тъмнината.

       Но тази усамотена молитва на Господ Иисус е поучителна за нас още и с показването на онова, което е станало преди, и с онова, което имало да стане след нея. Преди тази молитва Господ извършил невиждано[2] чудо – умножаването на хляба, а след нея Му предстояло да тръгне по развълнуваното море като по суша, до средата на морето. Макар той да извършил и едното, и другото чудо със собствената си божествена сила, която била предвечно в Него, и която не го е напускала и през Неговото временно пребиваване в Тяло, Той, все пак се молел и в храма, с народа, и сам в пусти места. Трудно е, за когото и да е от нас, да вникне в тайнствените лични мотиви за тези молитви на Господ Иисус. С всяка една от тях Единородният Син на предвечния Отец продължил и свидетелствал на земята за неизменното Свое единство със Своя Отец и с Дух Свети. Но освен това, съвсем ясно е и поучението, което Господ ни е дал с примера на Своята молитва. Молитвата трябва да е предшествана от добро дело, защото тя тогава помага. Първо – трябва да засвидетелстваме своята вяра с добри дела, па тогава да я изповядваме с думи. По-нататък – молитвата е полезна само тогава, когато се каним да сторим добро дело и се молим на Бога за помощ. Молитвата към Бога – Бог да ни прати Своята помощ за лошо дело, не само е безцелна, но е и богохулна. Да правите злини и да казвате молитва, е все едно да сеете плевели и да искате от Бога да поникне пшеница. След всяко добро дело трябва да заставаме на молитва и да благодарим Богу, че ни е удостоил и помогнал за извършването му; а преди всяко добро дело, трябва отново да заставаме на молитва пред Бога, просейки от Него благодат, помощ и съдействие, та предстоящото дело да бъде свършено добре и честно. С една дума, всяко добро, което имаме, или което правим, или до което доживеем и видим, или за което чуем и прочетем – всяко, без изключение, трябва изцяло да приписваме на Бога, а не на себе си, не на своята сила, нито на своя ум или праведност. Защото пред Господа сме нищо. Па щом Господ Иисус след такива велики чудеса проявява кротост, смирение и послушание пред Своя Отец и пред Духа, на които е равен по вечност и естество, как ние да не проявим кротост, смирение и послушание пред своя Сътворител, който ни е сътворил от нищо, и без Чиято помощ не можем да съществуваме и минута, а камо ли да сторим нещо добро?

       А корабът беше вече сред морето, и вълните го блъскаха, защото вятърът беше противен. И на четвърта стража през нощта отиде Иисус при тях, като ходеше по морето. Вечерта, когато учениците навлезли в морето, то било спокойно, но след това задухал насрещен вятър, вдигнали се огромни вълни, каквито често се появявали в това море, корабът се люлеел насам-натам и учениците били в голям страх и неволя. Господ Иисус предвидил всичко това, но Той нарочно искал да изложи Своите ученици на опасност, та те да почувстват своето пълно безсилие без Него и Той да утвърди вярата им в Него. За да си спомнят за една по-раншна буря в морето, когато Той бил на кораба, и когато те, уплашени, го събудили, викайки:  Господи, спаси ни; загиваме! (Мат. 8: 25), та и сега да пожелаят Той да е с тях. Та така те да почувстват предварително и да познаят верността на Неговите свети думи, които Той, чак на раздяла, ще им каже: Без Мене не можете да вършите нищо (Иоан 15: 5).

       При предишната буря в морето учениците били поставени пред по-малко изкушение, а тяхната вяра – на по-леко изпитание. Защото Той бил с тях на кораба само че тогава спял. Сега, при втората буря, те са изправени пред много по-голямо изкушение, а тяхната вяра – на по-трудно изпитание. Защото Той отсъствал, [бил] далеч от тях, на планината, в пустинята. Как ще Го повикат? Как ще му известят за своето бедствие? По кого ще Му съобщят: „Господи, избави ни, погиваме!“? Няма по кого. Сега учениците видели себе си обречени на гибел. Как може да погине човек, който изпълнява Божиите заповеди! Ах, колко дивно е поучението за праведника: да не се отчайва на пътя, по който Господ го упътва; да вярва, че Онзи, Който го е пратил, има грижа за него и знае неговата неволя; че не се притичва веднага на помощ, за да изпита вярата на праведника, както се изпитва златото в огън.

       Когато учениците били в крайно отчаяние, изведнъж се появил Христос, ходещ по водата. Това било в четвърта стража през нощта, което означава преди самата зора. Защото евреите, както и римляните – техните господари, разделяли нощта на четири стражи. Всяка стража била по три часа. Господ се явил на учениците Си през четвъртата стража на нощта, което означава в четвъртата или последната част на нощта, която е преди зората.

       А учениците, като Го видяха да ходи по морето, смутиха се и казваха: това е привидение; и от страх извикаха. Или вече се е било развиделило, или е имало луна, или Господ засиял в тъмнината с Таворска светлина – ние няма как да знаем това. Важното е, че станал видим за учениците си. Виждайки Го върху морските вълни, учениците се изпълнили с неописуем страх. Този нов страх бил по-силен от страха от бурята и очакващата ги гибел. Те не знаели за тази сила на своя Господ, за тази Му власт над природата. Дотогава Той не им я бил показвал. Те само видели, че Той заповядва на морето и ветровете, но не знаели, че може да ходи по водата като по суха земя. Но все едно – те трябвало, или биха могли, да заключат за това от по-предишните Му чудеса. Защото Онзи, Който може да заповяда на морето да утихне, да нареди на вятъра да престане да духа, несъмнено може да ходи и по водата като по суша. Ала учениците не били още узрели духовно, те били още слабоверни. И Христос извършил това ново чудо само за да усили тяхната вяра.

       Това е привидение! В силен страх помислили и извикали учениците. Това е някакво привидение! Или може да е самият сатана в образа на техния Учител? Ето, техният Учител се бори със сатаната и с неговата войска на този свят! Те знаели това; видели са го. И сега можели да помислят: ето сатаната е намерил сгоден случай, когато те, Неговите [на Христа] приятели са сами, за да ги погуби. Всичко това им минало през ума! Всичко онова, което и днес би минало през ума на маловерните в опасностите по Божиите пътища.

       Но по този начин Господ постъпва с всички, които обича. Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема (Евр. 12: 6). И в края на всички страдания, както казва богомъдрият Златоуст, праща най-големите страдания. Защото и Той страдал на земята през целия Си живот, а преди самия край, преди самата победа, Той претърпял най-големите страдания, защото бил разпнат на Кръст и положен в гроб[3]. Но това най-голямо страдание било кратковременно, след което се разсъмнало, чрез Възкресението дошла окончателната победа. По този начин претъпели мъки по-късно и много мъченици за Христовата вяра; най-напред по-леки мъки, па все по-тежки и по-тежки, докато преди самата им смърт ги постигали най-тежкото мъчение и най-голямото изкушение.

Ето само един от хилядите примери: езичниците страшно и ужасно измъчвали с все по-тежки и по-тежки мъчения св. Марина. Накрая я привързали гола към дърво и започнали с железни клещи да късат плът от тялото ѝ, раните ѝ били дълбоки, текла кръв, а костите ѝ се белеели изпод остърганата плът. Не е ли това най-тежко мъчение? Не, има и едно по-тежко, което предстояло на Божията светица. Вечерта, така изпоранена, я хвърлили в тъмницата. В тъмницата, в нощната тъмнина, се появил страшен призрак – зъл дух във вид на една огромна и грозна шарена змия, която най-напред започнала да обикаля около светата девица Марина, а след това се обвила около нея и сграбчила главата ѝ в своите смрадни челюсти. Но това не продължило дълго. Защото Бог никога не допуска на своите верни по-големи страдания от тези, които могат да понесат. Веднага след това, когато Марина призовала със сърцето си Бога и мислено се прекръстила, змията изчезнала и над Марина се отворило небето, и тя видяла Кръста и неизказана светлина, и върху върха на Кръста бял гълъб, и чула думите: „Радвай се, Марино, разумна Христова гълъбицо, защото си победила злия враг!“.

       Подобно нещо се случило и с Христовите ученици. След ужасния страх от бурното море ги сполетял още по-ужасен страх от мнимото привидение.

       Но това не било привидение, а блага и спасителна реалност. Това не било съновидение, нито пък явяване на някой друг в образа на Христа, а сам Христос Господ.

Но Иисус веднага заговори с тях и рече: Дерзайте! Аз съм, не бойте се! Виждате ли как Господ не оставя Своите хора продължително в най-тежкото изкушение? Той знаел за техния страх, преужасния страх от „привидението“, затова побързал да ги избави от този страх: веднага им казал: Дерзайте!.. не бойте се! Веднага! Виждате ли как ги окуражавал, и, така да се каже, ги върнал към живота, който те без малко не изгубили от страх: Дерзайте!…не бойте се! Той повтаря едно и също окуражаване: Дерзайте! Аз съм, не бойте се! О, сладък глас! О, животворна реч! От този глас са бягали дяволите, болестите са се отдалечавали, мъртвите са възкръсвали. Какво говорим? От този глас са се появили небето и земята, слънцето и звездите, ангелите и хората. Този глас е извор на всяко благо, на всеки живот, здраве, мъдрост и радост. Аз съм, не бойте се! Не всеки може да чуе тези думи, ала тях ги чуват праведниците, които страдат за Господа. Не всеки във всяко страдание чува Христа. Защото как ще Го чуе онзи, който страда заради своите грехове и своята неправда? Чува Го само онзи, който страда заради вярата в Него (I. Петр. 4: 13 – 16). А ето, учениците Му са страдали заради вярата в Христа; а именно – да се утвърди в тях вярата им в Христа.

       Петър отговори и Му рече: Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата. Тези Петрови думи са израз колкото на радост, толкова и на съмнение. Господи, вика радостно сърцето, ако си Ти, говори съмнението. Чак по-късно, когато Петър вече се бил утвърдил във вярата, не говорил така. Когато възкръсналият Господ се явил на брега на това същото Генисаретско море, и когато Петър чул от Иоан думите: Господ е... препаса дрехата си (защото беше гол) и се хвърли в морето (Иоан 21: 7). Тогава нито се усъмнил, нито се побоял да скочи в морето. Ала сега е още духовно слаб[4],  слабоверен, затова и казва: Ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе!

       А Той [Иисус] рече: дойди. И като излезе от кораба, Петър тръгна по водата, за да иде при Иисуса. Докато имал вяра, Петър ходел по водата, но като настъпило съмнението, почнал да потъва. Защото съмнението довежда до страх. По тайнствен смисъл излизането от кораба и ходенето по водата към Господа Иисуса означава да отделиш своята душа от тялото и от плътските грижи, от любовта към тялото и да тръгнеш по опасните пътеки към духовната светлина, към Спасителя.

Такива мигове има в обикновените вярващи, в маловерните, в които радостта от Господ е смесена със съмнение. Често в тях се появява желанието да се отделят от своето плътско одеяние и да тръгнат след Христа – Царя на духовния мир, но скоро след това, усещайки, че потъват, те се връщат към своето тяло като в кораб сред вълните. Само великите духовници, най-големите храбреци на човечеството, са успявали, с продължителен труд и постоянство във вярата, да излязат от своя телесен кораб в бурното море на среща с Царя Христос. И само те до край са изпитали и страха от това излизане от кораба, и ужаса от бурята и вятъра, и неописуемата радост от срещата с Христос. Това отделяне на духа от кораба на тялото са изпитали през живота си на земята апостол Павел и много други светии след него. Какви са били тази радост и наслада в края на опасния път за великия апостол, се вижда от неговото радостно възклицание: С такъв човек ще се похваля (II. Кор. 12: 3 – 5).

       Но да видим какво станало с Петър, тогава още маловерен! Но, като видя силния вятър, уплаши се и, като взе да потъва, извика: Господи, избави ме! Защо го плаши вятърът, когато морето не го плаши? Това се случва с малко дете, което прохожда за първи път. Направило няколко крачки, някой се засмял и детето паднало на земята! Така се случва и в нашия духовен полет – дреболиите ни омотават, спират ни и ни връщат назад.

       Иисус веднага простря ръка, хвана го и му каза: Маловерецо, защо се усъмни? Не сме ли и ние хиляди пъти потъвали от опасностите в морето на този живот, докато някаква невидима ръка ни е хващала и неочаквано изваждала, и поставяла вън от опасностите? Кой от вас не може да разкаже поне няколко случая, когато от невидима ръка неочаквано е бил спасяван от опасности? Всички знаете това, всички го разказвате и преразказвате, та чак и признавате съществуването[5] на тази невидима ръка, която ви е спасявала. Но, за жалост, малцина са онези между вас, които поне чрез своята съвест са чули укора на невидимата уста: Маловерецо, защо се усъмни? Защо се усъмни, приятелю, Божията ръка е наблизо? Защо не прослави Бога в мига на най-голямата опасност? Как Авраам не се усъмни, когато постави върху жертвеника за заколение своя единствен син? Бог не го ли спаси тогава? Как Иона прославил Бога в китовата утроба и бил спасен: Когато изнемощя в мене душата ми, аз си спомних за Господа, и моята молитва стигна до Тебе, до светия Ти храм (Иона 2: 8). Как тримата отроци във Вавилон не се усъмнили в огнената пещ, а се спасили чрез вяра? И прозорливият Давид в лъвската яма? И блаженият Иов, в рани, на бунището? И хиляди, хиляди други, върху които мъчителите налагали най-тежки мъчения заради Христовата вяра – как те не се усъмнили? Защо, тогава, ти се усъмняваш? Но Господ неочаквано те е спасявал много пъти със Своята невидима десница, макар и да си се съмнявал в Неговата помощ. Затова, поне сега, си спомни за Господните добрини и се покай за своето маловерие, утвърди се във вярата, и в каквато и опасност да си, прослави и призови името Господне, и ще бъдеш спасен. Посред опасността прослави Господа, а не след като опасността отмине. Но не очаквай [помощ], ако си се показал маловерен. И Петър бил маловерен, но с времето се утвърдил във вярата и станал твърд като камък. И Тома бил маловерен, ала Господ го е утвърдил във вярата. И много между най-светите мъже и жени били първоначално маловерни, па станали постоянни и твърди в Христовата вяра. Чуй какво казва блаженият Давид: На Бога се уповавам, не се боя; какво ще ми стори човек? Върху мене лежат, Боже, оброците към Тебе; на Тебе ще въздам хвала; защото Ти избави душата ми от смърт, (очите ми – от сълзи), па и нозете ми от препъване, за да ходя пред лицето Божие в светлината на живите (Псалм. 55: 12 – 14). Така говори онзи, който истински вярва, и който е разбрал от живота, че и всички косми на главата ни са преброени от Бога, и че нито едно врабче – а камо ли човек – не може да падне без Божията воля.

       И щом влязоха в кораба, вятърът утихна. Щом Христос влязъл в кораба, вятърът утихнал. Не утихнал от само себе си, а по заповед на Господ Иисус. Защото тук, макар и да се не казва изрично, както при първата известна буря, че Христос е укротил вятъра и морето (Мат. 8: 26), все пак това е ясно от само себе си. Без каквото и да е съмнение евангелист Матей мисли, че вятърът е утихнал по тайна, ако не по явна Христова заповед. Евангелист Марк изразява това по-ясно, като казва: И влезе при тях в кораба; и вятърът утихна (Марк 6: 51). Но и от това не се вижда Христос да е заповядал с думи на вятъра да престане. Само от Неговата сила и мисъл вятърът утихнал. Вътрешният смисъл на това Христово влизане в кораба и утихването на вятъра е съвсем ясен. Когато живият Господ Иисус влезе в кораба на нашето тяло, било чрез светото Причастие, било чрез молитвата, или по някакъв друг, благодатен начин[6], ветровете на страстите утихват в нас и корабът спокойно плава към своя бряг.

       А ония, които бяха в кораба, приближиха се, поклониха Му се и казаха: наистина си Божий Син! Когато Господ първия път укротил бурята в морето и спрял вятъра, тогава учениците говорят като останалите маловерни хора: Какъв е Тоя, та и ветровете и морето Му се покоряват? Но от тогава насетне те видели много знамения от своя Учител и чули много поучения, така че вярата им вече била доста по-силна. Сега, при това ново, могъщо чудо, те повече не питат: Какъв е Тоя? А, коленичейки пред него, изповядват: Наистина си Божий Син! За пръв път всички ученици признават Иисуса за Син Божий. Разбира се, и Иуда бил между тях. Без съмнение и той е изповядвал това. Но по-късно, заради своето сребролюбие, той напълно се отрекъл от своя Господ и Учител. Наистина, и Петър трикратно се отрекъл, но Петровото отричане било моментно, от страх; а и Петър веднага се разкаял и горчиво се каел и плачел заради своето отричане. Вътрешният смисъл на думите А ония, които бяха в кораба, приближиха се, поклониха Му се и Го признали за Син Божий е твърде поучителен за всеки християнин. Именно когато Господ веднъж се всели в нас, всичко, което трябва да сторим, е да Му се поклоним и да изповядаме Неговото Име – с ума си и във всички наши мисли; в сърцата ни, с всички наши чувства; и в душите си, с всички наши желания и копнежи. Така цялото ни тяло ще бъде светло и в него не ще има тъмнина. Но тежко и горко ни, ако веднъж приемем Христа в себе си, а след това с някакви грехове Го прогоним, или ако, като Иуда, се отречем от Него. Последното ни състояние ще бъде по-лошо от първото. Защото след като Христос остави Иуда, тогава… сатаната влезе в него [в Иуда] (Иоан 13: 27). Да не забравяме и за миг, че да се подиграваме с Бога не бива, защото е по-безопасно да си играем с огъня, отколкото да се подиграваме с Него (Евр. 12: 29).

       И като преплуваха, пристигнаха в земята Генисаретска. Т.е. пристигнали пред град Капернаум, закъдето били тръгнали (вж. Иоан 6: 17). Който е бил в Галилея, може да разбере колко надалеч бурята отнесла Христовите апостоли. Витсаида и Капернаум са на северния бряг на морето. И учениците, като потеглили от Витсаида, трябвало да плават само покрай брега. Впрочем, споменава се, че поради бурята, корабът бил сред морето. Тогава, сред морето, върху вълните се явил Господ Иисус. Когато бурята утихнала, корабът трябвало да преплава оттам до Капернаумския бряг. Според евангелистите Матей и Марк изглежда, че корабът е преплавал това разстояние естествено, движен от веслата и платната, а според Иоан пък може да се заключи, че Господ с непреодолимата Си сила е извършил и това чудо, та корабът веднага се оказал в пристанището, защото е казано: и веднага корабът пристигна на брега, към който плуваха. Тук, в изказа на евангелистите, няма съвършено никакво противоречие. Защото Онзи, който можел да ходи по водата и с дума и мисъл да укротява морето и вятъра, можел да направи, ако това било необходимо, корабът за миг да се окаже в своето пристанище. Вътрешният смисъл на Иоановия изказ е, че когато Господ се всели в нас, тогава за миг започваме да се чувстваме като в Божието Царство, като в тихо пристанище, където никакви бури и ветрове не напират върху кораба на нашия живот. И макар след това да ни предстои да ходим още по земята, ние не чувстваме [бурите и ветровете], защото тогава с ума, сърцето и душата си живеем в един друг, по-добър свят – там, където царува Победителят Христос. В Неговите победи тогава ние с радост виждаме своите победи, и в своите – Неговите.

       Само Той е Победител на всяко зло и само Той не е побеждаван от никакво зло. Затова и ние да се подслоним под неговата могъщо крило, където няма ни бури, ни ветрове, ни привидения, ни болка, ни печал, ни въздишки, а живот безкраен; и където ще намерим изобилие от всички блага, които не изчезват, и които ни молец, ни ръжда ги яде; където заедно с ангелите и светиите ще славим победоносните Христови дела, чието величие за нас, в този тленен свят, при този нисък хоризонт, е още непостижимо. Но там всичко ще ни се открие и ние ще се радваме, и нашата радост не ще има край.

       На Господа Иисуса да е слава и хвала, заедно с безначалния Отец и Светия Дух – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги и вовеки веков. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – интереси (бел. прев.).

[2] В ориг. – нечувано (бел. прев.).

[3] В ориг. – закопан под земята (бел. прев.).

[4] В ориг. – полетарац – птичка, тъкмо започнала да лети (бел. прев.).

[5] В ориг. – присъствието (бел. прев.).

[6] В ориг. – канал (бел. прев.).

Разсъждение

Искайте и ще ви се даде – е казал Господ (Мaт. 7: 7). Както родителят дава на своите деца всичко, което децата искат и е за тяхна полза, така и човеколюбивият Бог дава на хората всичко онова, което искат и им служи за спасение. Свети Козма, като монах на Света Гора, искал две неща, а именно – да проповядва Евангелието на народа и да пострада като мъченик за вярата. За един светогорски монах, обвързан с обетите към своя манастир, и двете желания изглеждат недостижими и неизпълними. Но за Бога всичко е възможно. И двете желания на Козма Бог изпълнил напълно. Неописуема била Козмината радост, когато получил благословение от патриарха, че може да излезе от Света Гора и да иде между народа да проповядва Евангелието. И още един, подобен радостен момент е имал – той бил тогава, когато слугите на турския паша му съобщили, че по нареждане на пашата трябва да умре. Изпълнен с радост, светецът преклонил колена, благодарил на Бога, че е изпълнил и двете му желания, и предал тялото си на смъртта, а душата си на живия Бог.

БЕСЕДА за болестта на богоотстъплението

Цяла глава е в рани и цяло сърце е изнемогнало (Исая. 1: 5).

Бог е източник на здраве, братя, Бог Саваот. Излезте на Божията височина вие, чиято глава е замаяна от излишни дела, и още – от излишни грижи, па вдъхнете здраве, което е от Бога и идва само от Бога. Болната глава[1] – това са водачите и старейшините народни, а изнемогналото сърце – това е народът. Пророкът представя целия народ като едно тяло и показва, че с народното тяло се случва онова, което и с човешкото тяло, а именно – когато един телесен орган е болен, то само този орган е болен, ала от болестта на този един орган, цялото тяло усеща немощ. Тъй било и при Израилския народ – боледувала главата и от главоболието сърцето е изнемощяло. Водачите и старейшините Израилски отстъпили от Божия закон и тръгнали след своите си прищевки[2] като след водач – след своя плътски разум, объркан и преобъркан от светски нагласи, и вместо Божия закон го поставили за свой водач към „истинския“ живот. И попаднали в непрогледния[3] мрак на идолопоклонническите заблуждения. А от побърканата глава изнемогнало сърцето. Сърцето по-трудно се отдалечава от Бога отколкото главата, народът по-трудно се отдалечава от Бога, отколкото неговите старейшини, ала когато главата дълго боледува, тогава и сърцето отстъпва. Заради виновните водачи, накрая и народът кривва от пътя. Това е видение на Исаия, син Амосов – истинския пророк. Наистина, видението е истинско и за тогава, и за сега, и за Израилския народ, и за сегашните народи.                                                              

 Вгледайте се, братя, в онзи народ, който най-добре познавате, и отсъдете сами дали главата е болна и сърцето изнемощяло?                                            

О, Господи истински и праведни, просвети с Твоята светлина главата на всеки народ и укрепи с Твоята сила сърцето на всеки народ. Та да не се радва нашият неприятел и да каже, че Си ни оставил. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В българския синодален превод – глава... в рани (бел. прев.).

[2] В ориг. – чувства (бел. прев.).

[3] В ориг. – безизходния (бел. прев.).

Рассказ об одном и том же сне у двоих

Мы слышали о нескольких случаях так называемых «двойных снов». Эти сны, как правило, сбываются. Один такой случай находим в книге Макса Кемериха «Прорицания».

В некой семье заболел девятилетний сын. У ребенка был сильный жар, и родители очень волновались. И вот снится отцу сон, что он гуляет с этим своим сыном Карлом по лужайке: держит его за руку, и ребенок очень весел. Вдруг появляется перед ним какой-то дивный большой дворец. А ребенок тем временем вырывается из отцовской руки и бежит в направлении этого дворца. Отец кричит, чтобы он вернулся. Но напрасно. Отец хочет побежать, чтобы самому вернуть сына, однако не может сдвинуться с места. Проснулся он в большом страхе за судьбу сына. Полдня молчал, а затем рассказал свой сон жене. Та вскрикнула от неожиданности и сказала мужу, что видела точно такой же сон и что с утра еще рассказала его служанке, велев не рассказывать только ему, отцу. Вскоре сын их упокоился – и действительно отошел в дивные и величественные дворцы небесные.

Разсъждение

Светите души с голямо прилежание са четели Свещеното Писание, вниквали във всяка дума и заставали пред огледалото на Словото Божие като пред Страшния Съд. Тъй старателни били в това, че някои подвижници предприемали далечни пътувания, за да отидат при някой духовен мъдрец, който би им изтълкувал една дума или едно изречение от Св. Писание. Там, където било възможно, това ставало с помощта на писма. Поради това се е запазила цялата кореспонденция на св. Василий, Григорий, Златоуст, Исидор Пелсуетски, Нил Синайски и мн. др. Св. Козма един ден се замислил над думите на Господ Иисус, когато Той, в Гетсимания, попитал учениците си дали имат нож. И когато учениците му казали: Тук има два ножа, Той им отвърнал: Достатъчни са (Лк. 22: 38). И като не могъл да си обясни тези думи, Козма решил през пустинята да иде в отдалечена лавра, наречена Пирга, при знаменития авва Теофил, за да го попита. С голям труд стигнал до мястото. И Теофил му обяснил: „Двата ножа означават двустранния начин на богоугодния живот: труд и съзерцание, т.е. работа и вглъбяване на ума в богомислие и молитва. Който има тези две, е съвършен“.

БЕСЕДА за човешката неблагодарност, невиждана и между животните

Волът познава стопанина си и оселът – яслите на господаря си; а Израил (Ме) не познава. Моят народ не разбира (Исая. 1: 3).

Благодарността на животните най-страшно от всичко изобличава неблагодарността на хората. Как безсловесният вол познава стопанина си, и как магарето – чии са яслите, от които се храни, а как човекът не познава Бога, своя Творец и Хранител? Израил значи боговидец. И всеки разумен човек трябва по разум да бъде боговидец, да познава Бога, да чувства неговото присъствие и да служи на Бога, както някога кроткия и дивен Иаков. Но когато разумният човек, на когото всичкото му достойнство е в познание на Бога, не познава Бога, т.е. като боговидец стане сляп за Бога, тогава и волът, и магарето превъзхождат по достойнство такъв човек. Защото волът, без изключение, познава стопанина си, и оселът, без изключение, знае кой го храни, докато при хората изключения не липсват, т.е. има хора, и то често водачи на хората, които не познават своя Господ и своя Хранител. В цялата сътворена вселена безбожието е болест единствено на хората. Защото благочестието е условие за нормален [живот] и здраве само за човека, но не и за животните. От това следва, че безбожието не е болест на животните, а само на хората, уви, само на хората, само на онези, които са избрани да бъдат боговидци, и които, като изгубят благочестието, стават по-бедни и от вола, и от магарето! Ето страшното видение на Исаия, син Амосов– пророк Божий.

О, Боже на кроткия Иаков, Израиля, просветения боговидец, помогни ни да запазим своето човешко достойнство, достойнството на боговидци, та всекидневно и ежечасно, с благодарност да познаваме и признаваме Тебе за наш Господ и наш Хранител. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Рассказывает нам протоиерей Даниил из Приеполя:

«Мой родственник Иосиф Шиляк называл меня «Малый», а я его – «Старый». Мы очень любили друг друга. Однажды кто-то мне сказал, что отец Иосиф заболел. Я говорю: «Ну, так схожу его проведаю». Между тем прошло и два, и три дня, а я сходить никак не выберусь. И вот ночью, перед самым рассветом, снится мне, что вижу, будто отец Иосиф в облачении на досках лежит, как покойник. Я подхожу к нему и спрашиваю: «Что это, Старый?» А он мне отвечает: «А где же ты, Малый? Я тебя ждал, а ты не пришел». Я встрепенулся от страха и проснулся. Не успел встать, как приходит человек из села отца Иосифа. Я узнал его и догадался о несчастье, так что прежде, чем он открыл рот, я спросил: «Жив ли отец Иосиф?» А в ответ: «Умер два часа назад».

Рассказывает протоиерей Даниил Шиляк:

«Я был интернирован в Нежидеру вместе с отцом Чедомиром Чакаревичем. Долго мы там находились в рабстве и страдали. И вот как-то ночью перед воскресеньем снится мне, что открылась дверь нашего барака, вошел юноша, достал из кармана блокнот, вырвал из него листок и громко крикнул: «Данило Шиляк и Чедо Чакаревич здесь?» «Здесь», – ответил я. «Тогда берите свои вещи, идите в комендантскую и получите свои документы; вас отпускают на свободу». Я проснулся и перекрестился. Наутро рассказываю свой сон отцу Чедомиру. А он говорит: «Что ж, Бог может устроить так, что нас выпустят». «Сомневаюсь», – ответил я. Минуло три дня. Но в среду произошло меня совершенно поразившее: появился – но уже не во сне, а наяву – именно тот, что снился, юноша, достал блокнот, вырвал листок, назвал по именам меня с отцом Чедомиром и сказал нам точно те слова и таким же голосом, как во сне. И в тот день нас освободили».

В городе Аксае на Дону в 1830 году свирепствовала холера. Страх и ужас царили в народе. Да вот одной бедной женщине тогда приснился сон, в котором явилась ей Пресвятая Богородица и сказала, что за городом в таком-то месте под мусором находится икона – пусть икону эту откопают, и холера прекратится. Женщина пошла к священнику и рассказала о своем видении. Священник махнул рукой и отправил бедную женщину восвояси. Однако и в другую ночь ей приснилось то же самое. И она опять известила об этом священника. Тогда священник пошел с людьми на указываемое место и велел копать. Там находилась какая-то давняя свалка мусора, и копать было довольно тяжело. Но когда некоторое время покопали, действительно была найдена икона Божией Матери. С иконой этой, очищенной и поднятой, был совершен крестный ход вокруг города. Когда обошли город, зашли в церковь и поставили икону перед иконостасом. Холера после этого сразу прекратилась. И с тех пор почитается эта Аксайская икона Богоматери как чудотворная до нашего времени.

В 1904 году упокоился архимандрит Павел, настоятель знаменитой Троицкой Лавры под Москвой. Отец Павел был необычайно кротким и смиренным. Он, собственно, ничем не выделялся. А один монах стал терзаться вопросом, почему же именно его, такого, поставили игуменом. Причем, вслух и про себя, задавал этот вопрос вплоть до самой смерти отца Павла. Когда же тот умер, монах успокоился. Но однажды произошло нечто, начавшее постоянно мучить его совесть и понуждать к покаянию. Он увидел во сне, что будто бы стоит над могилой покойного игумена. И вдруг из могилы является игумен Павел – живой. Лицо его сияет неким благим светом. А вокруг лица – нимб с надписью: «За кротость и смирение». Это был ответ с того света на вопрос монаха. Пробудившись, монах горько раскаялся, что задавал такой вопрос, без отлагательств исповедовался и рассказал братии, что с ним произошло.

Разсъждение

Отшелниците в пустинята се трудят да отсекат своята воля и да живеят по волята Божия. Някои неправилно мислят, че отшелниците живеят съвсем усамотено. Но никой отшелник не мисли така. Той живее в общение с Бога, Божиите ангели и починалите светии. Където е човешкият ум, там е и неговият живот. А умът на отшелника е в най-висшето, най-чистото и най-многобройно общество, в каквото един човек може да бъде. Веднъж авва Марко попитал св. Арсений Отшелник: „По каква причина ти отбягваш нашето общество и разговорите с нас?“. Арсений отговорил: „Бог вижда, че ви обичам, но не мога да бъда заедно и с Бога, и с хората. На небето хиляди и хиляда хиляди имат една воля, а при хората волите са много и различни. Затуй не мога да оставя Бога и да бъда с хората“.

БЕСЕДА  за последното очакване

Затуй, възлюбени, като очаквате това, постарайте се да се намерите пред Него в мир, неосквернени и непорочни (II Петр. 3: 14).

Кое е нашето последно очакване, братя? През нощта очакваме деня, през деня очакваме нощта и отново ден, и отново нощ. Но тези очаквания не са нашето последно очакване. Кое е нашето последно очакване, братя? В радостта се тревожим, очаквайки скръб, в скръбта с надежда очакваме радост и отново скръб, и отново радост. Но тези очаквания не са нашето последно очакване. Нашето последно очакване, братя, е очакването на Божия Съд. Когато дойде Съдът Божий, Страшният ден, който е пламтящ като пещ, тогава ще се дочака заслуженото – денят за едни няма да се смени от нощ и нощта за други няма да се смени от ден; за едни радост, несменяща се със скръб, скръб за други, несменяща се с радост. Това, братя, е последното очакване на човешкия род, независимо дали го знае или не, дали е мислил за него или не. А вие, вярващите, трябва да го знаете и трябва да мислите за това. Това знание да бъде върхът на всички ваши знания, тази мисъл да управлява всички други ваши мисли. Към това знание и размишление добавете още и онова, което е най-важното – добавете вашето старание да бъдете чисти и прави (или, казано по-точно – в мир, неосквернени и непорочни). Старайте се да бъдете чисти по ум и сърце, с чиста съвест и в мир с Бога. Само така последното очакване не ще ви завари ненадейно, нито ще ви хвърли в нощ без ден, и в скръб без радост. Както всичко в живота на Господ Иисус е неочаквано за хората, така ще бъде неочаквано и Неговото второ пришествие – в сила и слава Неочаквано било Неговото Рождество от Пречистата Дева, неочаквана е и Неговата бедност, неочаквано е и Неговото чудотворство, и всяко дело, и всяко слово, и унижението, и доброволната смърт, и Възкресението, и Възнесението, и Църквата, и разпространението на Неговата вяра. Неочаквано ще бъде и Неговото второ пришествие, най-страшното от всички неочаквани неща.

О, Господи, Съдия праведен, как ще Те посрещнем ние – необлечени в чистота, непорочност и мир? Помогни ни, помогни ни, да се подготвим що-годе за страшната среща с Тебе. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски