ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 2 ЯНУАРИ

Разсъждение

Как да отговориш на онези, които казват: „Не може Христос Чудотворецът да се вмести в нашата логика“. Отговори просто: „Вместете се вие в Неговата. В неговата логика е вместена цялата вечност и всяко благородство на времената, та ако желаете, ще се намери място и за вас. Ако не може бурето да влезе в напръстника, напръстникът може да влезе в бурето“. Блажени Климент Александрийски казва: „Всички философи са деца, докато не станат възрастни чрез Христа…, защото истината никога не е само в мисленето.“ Христос е дошъл да излекува[1] хората, следователно, и човешката логика. Той е нашият Логос и нашата Логика. Затова трябва да управляваме нашия разум чрез Него, а не Него чрез нашия разум. Не се сверява слънцето по нашия часовник, а нашият часовник по слънцето.

БЕСЕДА за гордостта

Пред погибел гордост върви и пред падение – надутост (Пртч. 16: 18).

От всичко в света, което се намира по четирите му посоки, кое може нас, смъртните хора, да ни направи горди, освен глупостта и дяволската измама? Нима не сме дошли на този свят голи и бедни, и няма ли пак такива да излезем от него? Всичко, което притежаваме, не сме ли го заели, не щем ли след смъртта да върнем? Ах, колко пъти е казано – и пропуснато [покрай ушите]! Нищо не сме донесли на света, явно е, че не можем и нищо да изнесем (I Тим. 6: 7) – казва премъдрият апостол. И когато принасяме жертва Богу, обикновен хляб и обикновено вино, ние казваме: „Твоя от Твоих Тебе приносяще!“, защото нищо в света нямаме свое; нито трохичка хляб, нито капка вино – нищо, което да не е от Бога. Наистина, гордостта е щерка на глупостта, дъщеря на помрачения ум, родена от зла връзка с демоните. Гордостта е отворен[2] прозорец, през който бързо изчезват всички наши заслуги и всички добри дела. Нищо не ни прави пред хората толкова празни и пред Бога толкова недостойни, както гордостта. Господ не е горд, с какво тогава да бъдем [горди] ние? Кой има повече право да бъде по-горд от Господа, Който е сътворил света и Който го държи със Своята сила? И виж! Той се понизил до слуга, слуга на целия свят; до смърт, смърт на кръста!

О, смирени Господи, с огъня на Твоя Свят Дух изпепели в сърцата ни дяволските семена на гордостта и насади в тях благородните семена на смирението и кротостта. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – поправи (бел. прев.).

[2] В ориг. – широк (бел. прев.).

Разсъждение

Защо трябва да се слуша Църквата, а не някой човек, който мисли противното на Църквата, па макар той да е наречен най-великият мислител? Затова, защото Църквата е основана от Господ Иисус Христос, и затова, защото Църквата е вдъхновявана и ръководена от Божия Свят Дух. Още затова, защото Църквата е държава на светиите, градина с благородни плодове. Ако някой въстане против държавата на светиите, значи той не е свят, тогава защо да слушаме него? „Църквата е ограда“– казва премъдрият Златоуст; „ако си вътре, вълк не влиза; ако излезеш, зверовете ще те уловят… Не се отделяй от Църквата, нищо по-силно няма от Църквата. Църквата ти е надеждата, Църквата ти е спасението. Тя е по-висока от небесата, по-твърда от камък, от земята по-широка; никога не остарява, винаги се подмладява.“

БЕСЕДА за необходимостта да се отклоняваме от злото и да вършим добро

Нека се отклонява от зло и прави добро (Псал. 33: 15).

Тези думи се отнасят за нашия труд, който трябва да положим тук, на земята и в земята, т.е. на тази материална земя и в това материално тяло. Какъв, значи, трябва да бъде нашият труд? Да придобием два навика – единия – да се отклоняваме от злото, другия – да правим добро. А кое е зло и кое добро, непълно и неясно ни подсказва нашата съвест, защото е помрачена от греховете; а Христовата наука – в пълнота и ясно. Какво иска от нас Господ, братя? Иска, както нашите олтари винаги са насочени към Изток, така и нашите души да са насочени към доброто. Да загърбим злото, да го зарежем в сянка, в бездната на забравата, в тъмнината на миналото, а ние, от година на година, от ден на ден да се стремим към доброто; да мислим за доброто, да копнеем за доброто, да проповядваме доброто и да вършим добро. Господ иска зидари, а не разрушители. Защото, който зида добро, чрез него разрушава злото. Който пък се отклони и върши зло, скоро забравя да върши добро и се превръща в злосторник. Отвръщайте се от злото, прилепяйте се към доброто (Рим. 12: 9) – ни учи Христовият апостол. Мразѝ злото, но не мразѝ човека, който върши зло, защото той е болен. Ако можеш, лекувай болния, но не го убивай с твоята омраза. Прилепяй се към доброто, само към доброто, защото Бог е съкровищница на всички блага.

О, Господи, добри и вседобри, научи ни да се отклоняваме от злото и да вършим добро за Твоя слава и за наше спасение. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Как мъдро светите мъже и светите жени са умеели да управляват богатството! Как вещо със земните блага купували небесните блага! О, как малко, съвсем малко са ценили те земните блага сами по себе си! Като прах и дим! Когато св. Мелания посетила светите отци пустинножители в Египет с намерение да им раздаде някаква парична помощ, останала учудена, като видяла тяхното крайно презрение към имуществото и богатството. Когато тя посетила един пустинножител – Ефестион, не видяла в неговата колиба нищо, освен рогозка, съд за вода, малко сух хляб и една солница. Предварително знаейки, че старецът няма да иска да вземе от нея злато, тя намерила сгода и поставила в солницата няколко жълтици. Но когато се връщала обратно по пътя, чула старецът да тича след нея и със силен глас да ѝ вика да се спре. Тя се спряла. Старецът, държейки в ръка жълтиците, ги подал на Мелания и казал: „На мен това не ми трябва, вземи своето със себе си“. Мелания му рекла: „Ако на тебе не ти трябва, дай го другиму“. „На това място – отвърнал той – то не е потребно никому“. След като Мелания отказала да вземе златото, старецът замахнал с ръка, хвърлил златото в реката и се върнал в килията си.                               По времето, когато в Цариград царят наредил всеки чумав веднага да се хвърля в морето, св. Зотик откупувал чумави, отнасял ги в дома си и там ги обгрижвал. Когато парите му свършили, той отишъл при царя и му поискал пари, за да му купи скъпоценни бисери. Царят му дал, а той, с тези пари, продължил да откупува чумави и да се грижи за тях. Един ден царят запитал Зотик за обещаните бисери, а Зотик го отвел в своя дом, показал чумавите и рекъл: „Това, царю, са живи бисери, които с труд и парите натрупах за твоето спасение“. Разярен, царят осъдил Зотик на смърт. Но Зотик преминал във вечния живот, а царят останал да изплаща своите греховете и да се кае.

БЕСЕДА за победата на Агнеца

Те ще воюват против Агнеца и Агнецът ще ги победи. (Откр. 17: 14)

Да се радваме, братя, и да се веселим за победата на Агнеца над всички зверове. Лъвове и тигри, вълци и лисици, хиени и змии – Агнецът ще ги победи! Кой е чул и видял такова нещо? Нашите уши са го чули и нашите очи са го видели. Агнецът е Христос Господ, а зверовете са Неговите противници, видими и невидими. И в наше време Агнецът удържа победи, и в бъдеще, до последния ден, Агнецът ще побеждава. Побеждавал е, побеждава, и ще победи всички царе и земните господари, които имат зверски нрави, и техните войски, и наемниците им, и тези, които ги прославят, и техните последователи. Такава е силата на кроткия Агнец Божий. О, мои бедни братя, не се плашете, не се страхувайте, не се съмнявайте – най-великият Победител е ваш Вожд, ваш Помощник, ваш Приятел. Той се нарича Агнец, та и нас да научи да сме като агнета – тихи, кротки, незлобливи, търпеливи, готови на победоносна жертва и предани на волята на своя Пастир. Когато Бог е с агнето, агнето е по-силно от вълка, по-силно от лъва, по-находчиво е от змиите и лисиците. Но пълнотата на правдата не може да се узнае, нито пък окончателната победа, докато под внимание не се вземат двата свята. О, братя мои, когато се имат пред очи и двата свята, ще узнаем вечната правда и безсмъртната победа. Агнецът ще победи и само Агнецът.                                                                                                                             О, Господи Иисусе, Царю на царете, Победителю във всички сражения и борби, Агнецо Божий, кроткий и милосърдний, и нас направи победоносни агнета. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Един старец, който бе голям прозорливец, свидетелстваше: „При пострижението на монах, когато той се облече в одеждите си, видях същата благодат и сила, каквато видях при Кръщението“.

Питаш: опасни ли са мислените грехове? Като монах ти най-добре знаеш това. Знаеш, че същността на монашеството, както учат светите отци, е в очистването на ума от зли помисли. Знаеш, че и Църквата изброява три вида грехове: извършени с дума, с дело и с помисъл. Затова и се молим на Отца на светлините за покойниците - да им прости всеки грях, извършен с дело, с дума или с помисъл. А че Бог изобличава и грешните помисли, че­теш в Евангелието: “А Иисус, като видя помислите им, рече: защо мислите лошо в сърцата си ?”. Сатаната е сгрешил не по някакъв друг начин, а само с горд помисъл. Поради това е бил отхвърлен от Божието лице и низвергнат в ада.

Злите мисли са семето на всяко зло. От това семе никнат грешните думи, грешните желания и грешните дела. Спомни си втората Христова притча за сеяча: Царството небесно прилича на човек, посеял добро семе на нивата си; и когато човеците спяха, дойде врагът му и посея между житото плевели... Бог сее добри мисли в сърцето на всеки човек. Ако някой се пре­даде на леност и не бди над душата си като над посята нива, той е като заспалия от притчата. И докато той спи, идва злият дух, врагът и на Бога, и на човека, и сее в душата бурени, т.е. зли мисли. А от злите мисли до злите дела не е по-далеч, отколкото от семето на растението до неговия корен. Следователно едното е органично свързано с другото.

Затова бди над себе си. Затваряй по-често очите си и по думите на свети Никита Стифат, „изпитвай помислите, плаващи по мисленото море".

Според монашеските правила най-главното изкуство, в което трябва да се упражнява монахът, е изкореняването на злите помисли, докато все още не са се развили, не са пораснали, не са завладели душата и накрая не са се превърнали в дела. Разбивай ги о камък. Както казва Псалмопевецът: “Дъще Вавилонска, опустошителко! Блажен, който вземе и разбие о камък твои­те младенци”! Разбираш ли духовния смисъл на тези думи? Вавилон е цар­ството на дявола, младенците са неговите зли помисли. Камъкът е Христос. Следователно блажен е онзи, който съкруши злото у себе си още в самия му начатък, като го разбие о вечния камък - Христос.

Като знаем това и ти, и аз, не ни остава друго, освен така и да постъп­ваме.

Радвай се в Господа!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Бог да благослови всички, които препратят това четиво и до други човеци !

Разсъждение

Ето още два примера как милостивият Бог помага в беда на ония, които с вяра се надяват на Него. Блажена Теодора Кесарийска произхождала от благородно семейство[1] и била дадена на възпитание в манастира Св. Анна. Теодора не само се възпитавала в него, но се подвизавала и подготвяла да приеме монашески чин. Цар Лъв Исаврянин насила я извел от манастира и я сгодил за един свой воевода. Тодора в душата си се противяла на предстоящия брак, ала била безсилна като агне в лапите на вълк. Тя тъгувала в сърцето си и непрестанно молела Бога да не я изоставя. И в самия ден, определен за венчавката, когато гостите пирували, неочаквано до царя достигнала вест, че скитите са нападнали неговото царство. Царят наредил на воеводата си веднага, заедно с войската, да тръгне против скитите. Воеводата тръгнал и повече не се върнал, защото загинал във войната. Така св. Теодора се освободила с Божията помощ и като чиста девойка отново се върнала в своя манастир, където се замонашила и се прославила с необикновените си подвизи. Втори пример. В манастира „Незаспиващите“  през една гладна година имало голяма оскъдица. Един ден игуменът св. Маркел посрещнал някакви сиромаси и ги нагостил, па освен това, пожелал да им даде и пари за път. Маркел попитал иконома на манастира с какви пари разполага. Икономът отговорил: „Десет сребърника“. Игуменът му наредил да даде всичките десет на сиромасите. Икономът не дал всичките десет, а само девет, един задържал за манастирските нужди. Икономът бил твърде загрижен за манастира, защото имало голяма оскъдица. По това време, неочаквано, един богат човек посетил манастира и донесъл на игумена 90 таланта злато. Тогава прозорливият Маркел извикал иконома и му казал: „Ето, че Бог искаше, чрез този благочестив човек, да ни прати 100 таланта, но за туй, че прояви непослушание към мен и задържа един сребърник, Всеобщият Промислител ни лиши от десет таланта“.

БЕСЕДА за царството на светиите

Светиите на Всевишния ще вземат царството и ще го владеят вовеки и вовеки веков. (Дан. 7: 18)

Унизявани и угнетявани в земните царства, светиите вечно ще царуват в Царството небесно. Последни на земята, те като първи ще се веселят на небето. Гладни и жадни, боси и голи в преминаващите царства, те ще бъдат като царски синове, нахранени и облечени в царски премени във вечното Царство. Скърбящи в тленните царства, те ще са господари в своето Царство, в Царството нетленно. То е последното [по време] царство и всъщност единственото, което може да се нарече Царство. Другото е преходно, временно училище, измама и суета. За вечното Царство на светиите се приемат граждани от всички земни царства и от всички времена. Това са синовете и дъщерите на Христа Спасителя, децата на живия Бог. Едни от тях са се преселили от този живот в другия и сега царуват, но още не са се появили целият им блясък и цялото им величие в тяхното Царство. Те ще се явят при второто Пришествие на Христа – Съдията на живите и мъртвите. Тогава ще се явят целият блясък и пълното величие на Царството на светиите. Това е вечното Царство на Христа Бога нашего. Това Царство не ще бъде заменено [от друго], нито ще има край вовеки веков.

О, Господи Иисусе, Строителю на Царството на светиите, смили се над нас грешните, и ни направи годни за вечното Царство на светиите. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – била родена във велможска къща (бел. прев.).

Марк. 1:1- 18. Зач. 1

         Няма истинска мъдрост без любов, нито пък истинска любов без мъдрост. Мъдрост без любов е змийска мъдрост, себична и отровна; а любов без мъдрост е пороен облак, когато изсъхналата земя  земята очаква благ дъждец.                            

         Колко неизмерима е Божията мъдрост! И нищо не е така неизмеримо, освен Божията любов! Колко велики са Божията мъдрост и Божията любов е показано в сътворената природата! Но това е само сянката на онази мъдрост и любов, показана от Бога чрез Господ Иисус Христос в делото на човешкото спасение. Каква мъдрост и любов е показана при първото творение! Но това е сътворена мъдрост, дадена на нещо, което я нямало, любов дадена на някого, който я нямал. А мъдростта показана при новото творение, е мъдрост за излекуване на тежко болния, и любовта при новото творение е любов на саможертвата.       

         Още веднъж, и още два пъти, и още много пъти прочетете Евангелието на нашия Спасител - Иисус Христос, и се напийте с неизказаната Божия мъдрост и с Божията любов. И ще почувствате двойно и дори много повече подобреното здраве на душата, сила на душата, радост и живот. Господ дойде в света за да излекува света и да го възкреси от мъртвите. Как дойде? Дойде като воевода, пред Когото, и след Когото върви войска. Небесна войска се събира навсякъде около Него. Може би очаквате да видите царски син във коприна и порфира - а то, Младенец роден в пещера за овце и положен във волски ясли!                                                             

      Може би очаквате да видите генерал, пред чиято врата има гора от щикове, която да защитава  неговия живот от подло предателство и неприятелско нападение. А то - невъоръжен и безобиден Отрок, за Когото, веднага след раждането Му, тръгнали на лов земните царе и големци, като на лов за елени.                                                                              
      Може би сте очаквали да видите цар в порфира, препускащ в златна колесница и заобиколен от светли благородници? А то - обикновен труженик, неизвестен и непознат, вървейки дълго пеша по каменистия път, по прашени друмища, и по трънливи пътеки, тръгнал от Назарет та чак до устието на Иордан, за да преклони Своята глава под ръката на Иоан Кръстител и да Се кръсти, както и другите хора.                                                           

      Питате: „Къде са Неговите войски?“. Тук са, около Него, пред Него и зад Него. Тук е сияйното ангелско войнство, което в Христа вижда своя Воевода и Цар. То би желало да го носи на херувимски колесници, но Той не иска - и само Той знае защо не иска, Той и Неговия Отец, и Дух Свети. Ангелската войска би желала да Го облече в слънце и украси със звезди, и да Го препаше с дъгата, но Той не иска - и само Той знае защо не иска. Ангелите биха желали с тръби да възвестят за Неговото пришествие; желали биха изведнъж, със своето могъщество и сила, да отворят очите на всички човеци по земята, за да прогледнат и познаят своя Господ; желаели ангелите и могли да дадат език на дърво и камък, на водата и въздуха, та цялата природа да Го посрещне с възклицание: Осанна! Осанна! Ала Той не иска - и само Той знае защо не иска.                                                          

         Сега и ние знаем, защо не искал. Цялата слава Той има във вечността. Но сега се спуснал в мрежата на времето, в тъмницата на греха и смъртта, където безчислените Негови братя плачат и ридаят, обезумели от греха, и изтляват от смъртта, Той влязъл във вражеския  лагер, преоблечен като пленник, подобно на всички останали пленници, стъпва внимателно и мъдро, та да улови и върже надзирателите в този лагер, а Своите пленени братя да освободи, и въздигне в Царството на Бога и безсмъртните ангели.                                  

         За Него тези ангелски войски винаги били видими, а за другите хора, те само от време на време проблясвали като редките слънчеви лъчи през облак. В Неговия живот имало три най-важни начала. Едното е ознаменувано с Неговото зачатие и Рождество, второто - Кръщението, и третото - Възкресението. Първото начало означава Неговото пришествие в света, второто - Неговата проповед с открити слова и явни чудеса ( защото Той и като дете е проповядвал и правил чудеса, но това е било тайно, без думи и невидимо ), и третото - основаване на Неговото безсмъртно Царство. При първото и последното събитие, ангелите станали видими за останалите хора. А при второто начало, т.е. при Неговото кръщение, се разкрила самата Света Троица. Но и второто начало не е било без появата на ангел. Появил се един ангел; и това не бил безплътен ангел, а човек по име Иоан, син на първосвещеник Захария и жена му Елисавета. Той не бил ангел като другите ангели, но бил наречен ангел от пророка. Ето, Аз пращам Ангела Си, и той ще приготви пътя пред Мене ( Малах. 3:1 ), казва пророкът.                                 

         С това пророчество започва своето Евангелие свети евангелист Марк. И това е една умилителна тайна. Всеки евангелист започва с някакво особено начало. Евангелист Иоан започва с вечността. Матей започва от Авраам; Лука от земното Рождество на Сапасителя, а Марк от кръщението на Иордан. Защо всички евангелисти не започват с еднакво начало? Но кажете ми, къде е това единствено начало на Иисуса Христа? Трудно е да се проследи началото на една мъртва вещ, а колко по-трудно е за жив човек, а камо ли за Жизнодавеца, от Когото започва живота. Всъщност, всеки от нас има четири начала, достъпни било за ума ни или за нашите възприятия. Първото наше начало е в Бога, второто - в нашите прародители, третото - в нашите родители, а четвъртото - във времето в което започваме да осъществяваме най-активна дейност в този свят. Но в Христос има и още едно, пето начало по отношение на тебе, както и към всекиго от нас. А именно: Иисус Христос, Синът Божий, и Неговото Евангелие, започват за тебе тогава, когато Той възкръсне в твоето сърце и ум като единствен твой Спасител. Тогава, когато Той престане да бъде в тебе само като златно кандило, напълнено с елей, но негорящо; а когато се запали започне да осветява цялото твое същество. Тогава, когато Той стане за тебе хлеб насущний, без който не можеш да прекараш и един ден; тогава, когато Той стане за тебе, по-голяма ценност в цялата вселена - от всички блага, от сродниците и приятелите, и по-скъп дори и от твоя земен живот. Тогава за тебе ще започне истинското начало в Иисуса Христа. Тогава ще можеш да разбереш и останалите четири начала, споменати от четиримата евангелисти.

         Евангелист Марк започва своето Евангелие с началото на обществената Христова проповед, и открита деятелност в света. И веднага посочва пророчеството на пророк Малахия за Иоан Предтеча, като ангела, който върви пред лицето на Господа.                           

         Защо и пророкът и евангелистът наричат Иоана ангел, когато той не бил ангел а човек? Първо за това, защото Иоан със своя живот се бил уподобил на небесен ангел, и с това, от всички смъртни човеци, най-много се доближил до ангелския живот. Второ - за това та ти да се научиш, че целта на  Христовите дела на земята била от хората да направи ангели - от смъртните, грешни, и поробени от естеството хора, да сътвори безсмъртни и свободни от естеството същества, като светите ангели на небесата. Как чрез това свети Иоан се е уподобил на ангел? Първо - чрез своето послушание към Бога; второ - със своята свобода от света, и трето - със своето пренебрежение за своя телесен живот. Първото е фундамент на всичко, второто е производно на първото, а третото на второто.                                 

         Ангелите са абсолютно послушни на Бога. На тях постоянно и непосредствено се откриват неизказаните тайни на Божията мъдрост, сила, и любов, и тяхното послушание към своя Творец не е от принуда, а от радост и смирение. И свети Иоан бил абсолютно послушен на Бога още от самото си детство. Роден от престарели родители, той още в ранно детство останал сираче и Бог му станал единствения родител, единствения заслон и единствената любов. Неговия отец бил първосвещеник, та от това Иоановото богопознание можело да е било по-голямо. Неговотo зачатие в утробата на стара безплодна майка, чрез силата и волята Божия, нямало как да му е неизвестно. Щом като евангелист Лука можел да знае чудната история на Иоановото зачатие, още повече е трябвало да я знае и сам Иоан. Той знаел, че  Божи ангел е известил за неговото раждане, па познавал и пророческите слова на ангела: Той ще бъде велик пред Господа… и ще се изпълни с Духа Светаго още от утробата на майка си…и ще върви пред Него ( пред Иисуса) в духа и силата на Илия. Всичко това било написано незаличимо в сърцето на малкия Иоан, като изсечено върху каменни скрижали. В най-ранно детство Бог му открил главната линия на неговия живот, и на него трябвало да му е ясно, какво има да прави и как да прекара живота си. Той веднага се оттегли в пустинята (Лк. 1:80), та денонощно с духа си да приема волята Божия. На него не му било потребно да го учи някой от хората, защото Онзи, от когото хората получили своето най-полезно познание, и го предали един другиму, Той непосредствено общувал с него, и Сам, непосредствено му откривал Своята воля. Отдалечен от света, свети Иоан напълно се предал на Бога, като небесните ангели. Като ангелите, и той пиел мъдрост, сила и любов направо от Праизвора. Затуй пророкът го нарича ангел.                                                      

          Освен това, Иоан бил подобен на ангел и по своята независимост от света и хората. За него светът бил прах, който понякога зеленее, понякога почернява, но винаги си остава прах. За него хората били заблудено стадо, което е изгубило от очи своя пастир. Какво е светът и  човека пред всеприсъствуващата сила на живия Бог? Какво са тяхната сила, тяхната хвала, и тяхната заплаха? Каквото е воден мехур в дълбокото море. Никакво добро не може светът да даде на човека, ако не го заеме от Бога, нито някаква вреда светът може да нанесе на човека при присъствието на Бога и без Божие допущение. Защо тогава да раболепничиш пред света? Какво да очакваш от заелите и длъжниците на Бога? Защо да се боиш от света, когато целия свят живее в страх и диша страх? Затова Иоан бил като ангел Божий - ни най-малко не бил свързан със света, ни най-малко не се страхувал от света. Затова Иоан безстрашно вика против грешните иерусалимски велможи, пред които другите се кланяли като пред идоли: Рожби ехиднини! кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв? (Лк. 3: 7). Упреква и Ирод зарад всичко, що бе лошо направил ( 3:19 ). Иоан не се съобразявал с никого, освен с единия  жив Бог и Неговата свята воля. Той не прави разлика между хората, нито по облекло, нито по чест, нито по ученост, нито по богатство, нито по възраст - той ги различава само по състоянието на техните души. Неговите очи не гледат хората в плът, а голите човешки души, които за другите очи се крият под маската на телата. Такава свобода от света и хората имат само Божиите ангели. Затова пророкът нарича Иоан ангел.                                                                     
      Освен това Иоан се уподобил на ангел и с пренебрежението си към своя телесен живот. Ангелите не са в плът като хората, ала и те имат сияйната одежда на своята личност, която може да се нарече небесно тяло (I Коринт. 15:40 ). Ангелите са напълно безгрижни за тялото си. Тях не ги тормози грижата, какво ще ядат, нито какво ще пият, нито с какво ще се облекат. Служейки Богу, те знаят, че Бог ще ги храни, пои, и облича. Кой е този стопанин на земята, който оставя своите верни слуги да гладуват и да ходят голи? Къде - къде Бог повече се грижи за Своите верни слуги. Па и кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът? Ние сме обиколени повече от Бога, от колкото от въздуха и светлината. Той познава нашето същество, и Той знае нашите потребности. И Той всекидневно задоволява нашите потребности. Защо всички хора не могат да видят това? Защо тогава има слаба реколта и глад? Защо Бог допуска това? Защото Бог има да храни не само нашето тяло, но и нашата душа. А опитът показва, че понякога телесния глад е храна за душата. Най-очевидното доказателство за това е постът. Постоянно ситото тяло обикновено показва постоянно гладна душа. Който пости - храни душата си[1]. Колкото повече човек свиква да пости, то толкова по-малко се грижи за своето тяло и увеличава радостта за душата си. Тук само думите и само слушането не помагат; това е ясно от само себе си, когато човек го опита и практикува в живота си.                                                      

         Както всички свети човеци не живеели с книжна мъдрост, а с реалната действителност, тъй живял и свети Иоан. Той се научил да не се грижи за плътта си не чрез четене на книги и слушане на мъдреци, които казват но не показват, а пребивавайки в нестяжание. Той опитал и видял, че човек може да живее не само без онези храни, за които толкова се грижи, но и без хляб. А Йоан…ядеше акриди и див мед[2]. Той не употребявал вино, нито каквато и да е силна напитка. А не се и споменава  да се оплаквал от глад и жажда. Него не го хранили акридите и дивия мед, но силата Божия, Която се давала на верния и послушен служител чрез акридите и дивия мед. Хляб ангелски яде човек (Пс.77: 25 ). Така обикновено е с верните и послушните, докато с неверните и непослушните, покрай разкошната кухня, трябва да поддържат и голяма  аптека. Защото чрез разкошните храни и питиета, неверните и непослушните, не доставят храна за тялото и душата си, а тежест, гняв и болести. А Иоан не се грижил за подслон и дрехи. Послон му била пустинята, покрита от небесния свод, а  дрехата му била от камилска вълна, и кожен пояс на кръста си. Тъй и Илия бил препасан с кожен пояс, което означава умъртвяване на страстите и готовност за изпълнение на волята Божия. Ами обувките? Ами шапката? От продължителното ходене бос, краката от само себе си стават обувки. И от продължително ходене гологлав под звездния свод, главата става по-удобна звездна корона от тясната вълнена или изработена от треви шапка. Повече гледал на своята душа като на  облечена в слънчевите ризи на небесните ангели, а не в тленната плът[3], и вероятно, като апостол Павел и много други светии, често не е знаел дали е с тяло ли, или без тяло ( II Коринт. 12:3 ). Почивал и спал под ведрото небе, или в някоя от многобройните пещери в задиорданската пустиня. Но защо да се грижел за това, когато душата му почивала под Царската закрила на небесния Творец? Отровни ехидни и гладни лъвове били неговите съседи. Но той не се боял от тях, знаейки, че над него бди  всевиждащото Око. И защо да се плаши от тях, като знаел, че не могат да навредят на душата му? А своето същество той виждал в душата си, а не в своето тяло. Хората, които виждат себе си единствено в своето тяло, се борят за своето тяло, търсят удобства за плътта, и се грижат за плътта. Свети Иоан бил свободен от всички грижи за тялото. Цялата му грижа била за неговата душа, а Божията воля - единствения закон и господар на душата му. В това той се уподобил на небесните ангели. Затова пророкът го нарича ангел.                                  

         Но има и друго пророчество за свети Иоан. Великият пророк Исаия го нарича: Гласът на викащия в пустинята говори: Пригответе път Господу, прави направете в пустинята пътеките за нашия Бог. Докато онова, първото пророчество се отнася повече към личния характер на свети Иоан, това второто се отнася повече към характера на неговото служение, на неговата мисия. Какво ще бъде неговото служение? Да бъде глас в пустиня, който ще напомня на хората да приготвят пътя за Господа. Под пустиня се разбира на първо място задиорданската пустиня, откъдето силния Христов Предтеча затръбил пред човечеството тревога:
  Покайте сe!                                                   Ето, гневът Господен!                                                                        Секирата лежи вече при корена на дърветата!        Всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън!                                                                          
Иде по-силният от мене Лопатата Му е в ръката Му! Той ще очисти гумното Си, и ще събере житото в житницата Си, а плявата ще изгори с неугасим огън!                                            
Покайте се !                                                                  

          Под пустиня се разбира и цялото човечество, и цялата история на човечеството, които биле изсъхнали като от суша. Предтечата е първата лястовица на новата пролет. Но той не е пролетното Слънце, нито пролетния аромат, нито пролетната песен - той е само тръбач, който събужда заспалите от продължителен зимен сън. Той е само благовестника на пролетта, а пролетта е сам Христос Господ. Под пустиня се разбира и старата човешка душа, отделена от Бога и потънала в смъртна тъмнина, като поройна река в пясъчна пустиня. Свети Иоан е съвестта, която издига реката към Слънцето, а Слънцето е Христос. Съвестта е предтеча на любовта, както Иоан на Христа.  

         Пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му. Как? Изповядайте се и се покайте. Направете ги и двете неотложно, защото Господ идва. Той ще почука на вратата на всяка душа. Който се изповяда и покае, той ще държи вратата на душата си отворена, и Господ ще влезе и ще му дари вечен живот. Ако не се изповяда и покае, той ще държи вратата на душата си затворена и ръждясала от греха. И Господ ще мине покрай него. Но зад Него върви секирата и огъня, както пред него върви пролетта, със слънцето, аромата и песента. Пътищата Господни, и Неговите пътеки са човешките души; неравностите по тях – това са греховете и беззаконията. Какво означава Пригответе пътя на Господа, пророк Исаия обяснява и с тези думи: Всякой дол да се изпълни, и всяка планина и хълм да се снишат ( Исаия 40:4 ). Т.е. всичко онова, което смятате за ниско и слабо, вдигнете високо, а всичко онова, което смятате за високо и мощно, снишете  надолу. Или с други думи: Бога сте смятали за ниска долина, макар Той да е най-голямата височина; а материалния свят сте смятали за най- голяма височина, докато той е низина и подножие на Божиите нозе. Грехът е обърнал всичко наопаки. Отхвърлете грехът, и светът пак ще се изправи. Затова се изповядайте и се покайте, кръстете се с покайно кръщение за опрощаване на греховете.                                              

         Йоан кръщаваше в пустинята и проповядваше покайно кръщение за опрощаване грехове. Защо Иоан е Христов Предтеча? Дали само за това, че той се явил на света няколко месеца преди Христа? Не, а и заради проповедта и своите дела, с които той подготвял хората да посрещнат Христа. Цялата негова проповед е призив към хората за покаяние; Цялото негово дело е покайно кръщение за опрощаване на греховете. Покаянието, което проповядва Иоан предхожда изповядането на греховете; след кръщението извършвано от Иоан следва опрощаването на греховете. Изповедта, покаянието и кръщението с вода извършвал сам Иоан, но опрощението на греховете не е по неговата сила. Само Христос може да прощава греховете. Сам Иоан признал и казал това: Аз ви кръщавам с вода…Той ще ви кръсти с Дух Светий и с огън ( Лк. 3: 16 ). С това той признал, че той, със своето кръщение само подготвя хората за Христовото кръщение. Неговото кръщение е само голямо знамение, а истинското кръщение е Христовото кръщение, с което човек се освобождава от греховете и става нова твар, и се осиновява от Бога и се зачислява между пълноправните граждани на Небесното Царство.

         Пустинния пророк Иоан познавал до най-голяма дълбина човешкото естество, всички негови слабости, склонността му към зло и непостоянство. Той опознал това през тридесет годишния си усамотен живот в пустинята. Чрез себе си опознал целия свят, и всичко, което става и може да стане в света. Неговата победоносна борба със самия себе си му дала  едно неизчерпаемо познание за човешкото естество. Затова той застава пред хората със свободата на победител. Неговото знание не е от книга, а от първа ръка, от Бога, чрез собствен опит. Затова неговата проповед носи чисто прагматичен характер. Той не вярва на човешките думи. Даже след като един човек искрено се покайвал и изповядвал, и искрено проявявал своето покаяние за сторените грехове, Иоан пак не му вярвал. Защото Иоан познавал слабостта и непостоянството на човешката природа. Знае това и силно настоява каещите се да потвърдят своите думи с дела. От продължителното грешене, грехът станал навик  на човека. Сега трябва добродетелта да стане навик на човека, а това може да стане само с продължително упражняване в добродетелите. „Времето подхранват и добрия навик и лошия, както дървата огъня“ (Петър Дамаскин ). Затова Иоан се съмнява и като вижда покаянието на каещите се и им казва: Сторете, прочее, плод достоен за покаяние (Лк. 3: 8). А на гордите иерусалимски фарисеи, садукеи и книжници, които се гордеели със своето потекло от праотеца Авраам, Иоан рекъл: И не помисляйте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму (Мт. 3: 9). Греховната мисъл, и греховните думи, казани вътре в себе си са първото скрито зло в човека, от когото после извира явно зло. Какво помага декларираното покаяние, ако човек продължава в себе си да таи и изрича зло?

         Лошата мисъл и лошото говорене в себе си не са само мисъл и думи, но и лоши дела, даже и преди да се проявят във външно лошо дело. Змията, в чиито зъби има отрова е отровна змия, независимо от това дали е ухапала или не; и когато не хапе, тя си остава отровна змия, а не безобиден гълъб. Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму - има повече значения. Първото е, че Бог наистина е могъщ  та от камъните да направи за Себе Си хора, каквито желае. Затова Иоан посочва на народните първенци от Иерусалим простия каеш се народ, когото те презирали като мъртъв и неодялан камък. От този прост народ Бог ще издигне за Себе си апостоли, евангелисти, светители и герои над героите, а народните първенци, които блестят  със земен, нетраен, и измамен блясък, Бог ще отхвърли, ако не принесат плод достоен за покаяние. Второ - и от езичниците покланящи се на мъртви камъни и дървета, Бог може да направи Свои служители. Напразно израилските „мъдреци“ с отвращават от тях като от нещо мръсно и недостойно за небето и земята; ако същите тези „мъдреци“ не покажат на дело, че са деца Авраамови, подобни на праведния и Богу верен Авраам, Бог, от езичниците, както те правели за себе си богове от камъните, ще направи за Себе си Свои служители. И накрая, нека „мъдреците“ на този свят да се не гордеят със своите познания на земните закони и Божия закон, докато сърцата им са твърди като камък, Наистина, докато сърцата им са твърди като камък, техния ум, препълнен с разнообразни знания, ще ги води направо във вечния огън. Те биле привикнали да ценят само знанието, но пренебрегнали сърцата си; нещо повече - те даже се гордеели с коравосърдечието. Но Бог може от сърцето да направи отправен пункт на човешкото спасение, от сърцето, а не от ума, както е казал Господ чрез проророците: Ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам; ще взема из вашата плът каменното сърце и ще ви дам сърце от плът (Иезк. 36: 26). А натрупаното знание не могло да смекчи сърцата им. Но Бог може със Своята благодат да смекчи сърцата на истински каещите се, както огъня восъка, и тогава с топлината и светлината на сърцата, ще се освети с всички потребни знания и ума на верните. Тъй Иоан учи безсърдечните иерусалимски „мъдреци“ - на дело да покажат искреността на своето покаяние. А най-голямото дело, което те, горделивците и презиращите другите хора, могат да сторят е да отхвърлят своите горди мисли и слова в себе си, че са чеда Аврамови.                                               

         От другите човеци, Иоан изисква различни плодове на покаяние, а именно - Който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото (Лк. 3:11). Иоан знаел, че тези каещи са отровени от лошите привички, и имайки две дрехи, отнемат и трета, и че имащите храна, не я разделят със сиромасите, а трупат все повече и повече. Затова сега ги упътва към нови нрави - да правят милостиня, да помагат на бедните, като дават и разделят, та така да разширят своето тясно сърце и да почувствуват братството на хората и отчеството на Бога, в които ще ги въведе в пълнота, чрез кръщението с Дух Светий и с огън, По-Силният от Иоан.                                                        

         На митарите пък, Иоан препоръчва друг път на покаяние, подходящо за техните лоши навици – да не взимат от народа повече от това, което законът иска. Митарите били бирници, прекупвачи на данъците, които се обогатявали с прекомерни и незаконни взимания от народа. Този навик тъй бил вкоренен в тях, и те се гордеели с неправедното богатство, както иерусалимските „мъдреци“ със своята „мъдрост“ стъпила на неправда. С какво те можели да засвидетелствуват своето покаяние, ако се не откажат от този лош навик, и със спазването на закона? Затова мъдрия Иоан им посочва лекарството съобразно болестта им.                                                        

          Какво пък Иоан съветва войниците? Никого не притеснявайте, не клеветете, и задоволявайте се с вашите заплати ( Лк.3:4 ). Отново според болестта и лекарството. Въоръжения човек е склонен да върши насилие. Самото оръжие го подтиква към това. За да извърши насилие, той трябва привидно да оправдае насилието, както пред своята съвест, така и пред света; от там, за въоръжения човек, който върши насилие е свойствено да клевети другите и да се оплаква от малка заплата. За да има от покаянието на войниците трайна полза, те трябва да се откажат от лошите си навици, а именно - от насилието, от клеветенето и оплакването от малките заплати.

         Всичко това, което свети Иоан препоръчва като плодове на покаянието, не е достатъчно за спасение на душата от греха, но е достатъчно, да удостои хората да застанат пред Христа. Задачата на Предтечата се състояла в това, да затръби тревога, та хората да се очистят доколкото е възможно и да се удостоят да застанат пред лицето на Спасителя.                                            

          Виждайки страшния пророк, при когото идва Иерусалим и цяла Иудея, слушайки от него необикновените възгласи и заплахи за секирата и огъня, хората го питали: Кой си ти? „Да не би да си Христос, когото светът очаква?“.                                         - Не съм аз Христос – отговорил Иоан.                                                                  
  - Илия ли си ти?                                                                - Не съм.                                                                
  - Кой си?                                                                              - Аз съм глас на викащия в пустинята; оправете пътя Господен ( Иоан 1:20 -23 ).                                             

         Иоан смирено признава и изповяда: Идещият след мене, Който ме изпревари, и Комуто аз не съм достоен да развържа ремъка на обущата Му.                                        

         Христос дошъл да научи хората на забравеното смирение и на послушание и прекратеното послушание. Той ни дал пример със Своето смирение и Своето послушание към Небесния Отец. И Неговия предтеча ни учи със своя пример и послушание - със своя пример на безгрешно смирение и послушание към Христа.

         Хората, които нямат смирение и послушание нямат мъдрост и любов. А който няма тях - няма Бога. А който няма Бога, той няма и себе си, и като че не съществува: тъма и смъртна сянка.

         Ако някой между нас каже: „Христос е твърде висок пример за мене, аз не мога да се уподобя на него“ - ето, пред него е Иоан Предтеча, който като човек е по-близо до смъртните хора. Нека се вгледа в смирението и послушанието на Иоан. Ала, уви, когато някой не иска да върши добро, той винаги намира повод за бягство от доброто. А който иска светлина за своето тъжно съществуване на земята, той с радост ще я открие в звездата на Иоан Кръстител. Блазе на този, защото тази звезда, като онази, която довела мъдреците от Изтока във Витлеем, ще го доведе до най-сияйното Слънце - Господ Иисус Христос, Който е единствената песен за ангелите и единственото спасение за човеците - вчера, днес и утре. Затова Нему слава и хвала, с Отца и Светия Дух, Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, през всички времена, и цялата вечност. Амин.                                                                                    

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Израз на сръбски е  - „Ко пости тај душу гости“.

[2] Тези акриди, по твърдението на св. Отци, били връхчетата на едно растение, наречено мелагра. Дивия мед е мед от диви пчели, който се намирал в хралупите на дърветата и в пукнатините на скалите. (Белж. на св. Николай).

[3] Подвижниците изтощавайки тялото си, изтощавали и греха; старай се да бъдеш безтелесен, като изтощаваш смърното с безсмъртно. (Св. Григорий Богослов)

Разсъждение

Притча за Пречистата Дева Мария. Тя заченала Господ Иисус в петък, както в петък били и Неговите страданията, а Го родила в неделния ден. В неделния ден Господ казал:  Да бъде светлина ( Бит.1, 3); в неделния ден паднала мана от небето; в него ден се родил Спасителят Господ, и в този ден бил кръстен на Иордан. Във Витлеем по това време живеела старицата Саломия – сродница на Иосиф и Мария. Тя не могла да приеме роднините си да отседнат при себе си, но ги посетила в овчарската пещера. Когато Пресвета Дева непорочно родила Спасителя Господ, дошла тази Саломия на посещение и се учудила, как такава млада Девица е могла да роди без бабина помощ, та и Младенеца да повие, а и да стои на нозете си. Като обяснили на Саломия, че това раждане е от Бога, а не от човек, че е нетленно и безболезнено, и че Девата - майка е останала Дева и след раждането, каквато била и преди раждането, Саломия не искала да повярва. Протегнала ръка, по обичая на бабите , към тялото на Пречистата Дева, за да се увери дали това е наистина така. Но за нейното неверие и дързост я постигнало наказание; ръката и се схванала и изсъхнала. Бабата твърде много се уплашила от чудото и се натъжила за изсъхването на ръката си. Но после, като се докоснала с ръка до божествения Младенец, ръката и оздравяла и си станала каквато била. Така Саломия повярвала за девството на Пречистата Дева Мария и в божеството Христово. След 40 дена, по обичая, когато Пречистата Дева с Младенеца, отишла в Иерусалимския храм, първосвещеник Захарий, я поставил на мястото отредено за девойки. Фарисеите и свещениците възнегодували за това и искали да я отведат на мястото отредено за жени, но прозорливият Захарий не позволил твърдейки, че Тя е Девица, макар и да е родила. Затова еврейските свещеници намразили Захария, и настоявали пред Ирод той да бъде убит. Веднага след напускането на храма, Богородица и Иосиф се отдалечили в Назарет, а после и в Египет.

БЕСЕДА за Пресвета Дева Богородица

 И на сама тебе меч ще прониже душата ( Лк.2, 35)

Кой може, даже и приблизително да се сравни с Господа в търпеливото носене на страданията на земята, така както Неговата Пресвета Богоматер?  Старецът Симеон, украсен с белите си коси като бял лебед, пророчески провидял нейните скърби в бъдещето, и сравнил тези скърби с пробождащ душата меч. Един меч пронизал душата и, когато праведния Иосиф се усъмнил [в нейната чистота], когато била непразна, втори – когато трябвало да бяга от Иродовия меч в Египет, трети, и четвърти, и десети, и много и много пъти, когато виждала ненавистта и интригите на еврейските първенци против Нейния Син, всеки ден по време на Неговите проповеди и чудесните дела между хората. Но най-острият меч пронизал душата и, когато стояла под Кръста на Своя Син и Господ. Този меч провидял и предсказал светият старец Симеон. Величествено и вълнуващо е нейното мълчание, с което, като със завеса покривала всички скърби и всички рани на Своето сърце. В здрача на всички тези многобройни рани, натрупани в Нейното сърце е светило кандилото на вярата и надеждата в Бога и предаността и към Бога. Ненадмината в благородството рабиня Господня! Тя, ясно видяла Себе Си в Божия план за спасение на хората; Тя била чела в пророците за Себе Си; Тя е разговаря с ангелите - Божиите вестители. Затова всичко каквото я сполетявало, радост или мъка, Тя знаела че идва от Бога, Тя никога не се възторгвала в радостта, нито роптаела в скърбите. Мълчала и всичко слагала в Своето сърце.

О, Пресвета Дево Богородице, погни и на нас, та подобно на Тебе да бъдем покорни на волята Божия. На Твоя Син и Господ, чрез Тебе [въздаваме] слава и хвала. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Притча за божествения Младенец Христос. Когато Пресветата Дева, със Своя божествен Младенец, и с праведния Иосиф се приближила до град Ермопол, видели пред портите на града едно дърво. Далечните пътници били изморени от пътя и приближили до това дърво, та малко да си починат, но дървото било твърде високо и нямало удобна сянка. Египтяните наричали това дърво „Персея“ и му се кланяли като на Бог, защото вярвали, че някакво божество живее в това дърво. Всъщност, в това дърво обитавал зъл дух. Но когато божественото семейство се приближило към това дърво, дървото много се разтресло, и злият дух, уплашен от приближаването на Младенеца Христос побягнал. Тогава дървото извило своя връх към земята, и като разумна твар се поклонило на своя Създател. Така извитото дърво хвърлило голяма сянка, на която изморените пътници си починали. От този ден, това дърво, получило от Христа Господа чудотворна сила, да лекува всяка болест на хората. След това светите пътници отишли в село Матарея. Близо до селото имало едно смокиново дърво, и докато Иосиф отиде в селото по някаква работа, Пресвета та Дева, с Господа се подслонила под това дърво. И, о чудо дървото наклонило към земята короната си за да направи  сянка за пътниците, а в дънера му се отворила хралупа, тъй, че майката с Детето можела да влезе в нея и да си почине. И което е още по-чудно; близо до смокинята, ненадейно бликнал извор с прясна вода. Тук на близо Иосиф открил една колиба, където те се настанили. Живеели тук и пили вода от онзи чуден извор. Това е единственият извор с прясна вода, които се намира в Египет. ( Защото, всяка друга вода в Египет, идва от река Нил, който се разклонява в безбройни канали). И тъй от подобното произлиза подобно. Господ Иисус, безсмъртния и небесен Извор на живата вода, отворил със Своето присъствие извор на жива вода от земята.

БЕСЕДА за Пресвета Дева Богородица

Майка Му рече на служителите: каквото ви каже, сторете ( Иоан 2, 5 )

Ето радост за всички верни; Онази, която е най-близо до Христа Спасителя на небето, както, когато е била и на земята, се грижи за верните, явява им се, помага им и ги съветва: Каквото ви каже, Той, моя Син и Бог сторете. Така, Тя, посъветвала слугите на сватбата в Кана. Слугите Я послушали и видели чудо. Тези няколко думи на Пресветата Дева, които са записани в Евангелието, са единственото нейно евангелско поучение, дала на хората по време на живота си на земята. Каквото ви каже, сторете. Сякаш искала да каже: „Той знае всичко, Той може всичко, Той ви обича, затова, не се обръщайте ни натам ни насам, но Него чуйте и Него послушайте“. Тя е разбрала своето служение на този свят – да живее за Него, и другите да упътва към Него, като към извор на живота. Това служение, Тя драговолно осъществява и от небесата. През цялото историческо време на Църквата, Тя учила вярващите да правят онова, което Той е казал. И до ден - днешен, Тя тайнствено слиза от Своята небесна слава между верните да ги посъветва, да вършат  каквото Той е заповядал. Това е Нейното Евангелие -Евангелието на Пресвета Дева Богородица. То се състои не от четири Евангелия, а от четири думи - Каквото ви каже, сторете. О, братя мои, да Я послушаме! Да я послушаме като майка, и повече от нашата майка, защото Тя ни желае най-голямото благо - царуване във вечното Царство на Нейния Син.

О, Пресвета Дево, помогни ни да изпълняваме Неговите слова. На Тебе и на Него слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски