ОТГОВОР: Една от проявите на любовта е състояние в което даваш и искаш да дадеш всичко, даже повече отколкото имаш.

Разсъждение

„Никакво добро не се извършва само с нашия труд, а със силата и волята Божии. Но Бог и от нас изисква труд, съобразен с Неговата воля.“ Това са слова на св. Варсануфий и Иоан. С малко думи – много казано. Ние трябва да се трудим да вършим и предприемаме всяко добро дело, а дали някое добро дело ще поникне, узрее и принесе плод, това е в Божията сила и воля. Ние орем браздите, а Бог, ако иска, сее. Ние чистим съдовете за духа, а Бог, ако желае, налива духа в тези съдове. Той желае всичко, което най-много е в съответствие и целесъобразно с висшата мъдрост, т.е. Неговото домостроителство за човешкото спасение. Тълкувайки Господните думи: Бъдете мъдри като змии и незлобиви като гълъби (Мaт. 10: 16), св. Златоуст пише, че тази заповед Господ е дал на учениците си, „та и те в нещо да сътрудничат, та да не изглежда, че всичко е дело само на благодатта, да не помислим, че те са придобили венците на славата напразно“. И тъй, за нашето спасение са необходими две неща – нашият труд и Божията благодатна Сила.

БЕСЕДА за второто Христово пришествие

А кога дойде Син Човеческий в славата Си и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си (Мaт. 25: 31).

Така казал Господ и то точно преди Своето най-ужасно унижение, преди връзването, оплюването, удрянето на плесници, осмиването и разпъването. В най-черните часове Той говори за най-светлия и най-славен Свой час. Преди ужасното и нещастно Свое напускане на света Той говори за Своето ново дохождане в Своята слава. Първия път дошъл от Витлиемската пещера, скромно и  незабележимо, а следващия път ще дойде на облаците със Своите ангели. Първия път – като поникнал от земята, а втория път ще се яви на небето. Първия път е стоял и коленичил на земята, а втория път ще седне на престола на славата Си. И когато отново дойде в Своята слава, не ще бъде невидим за никого. Никой няма да пита, както мъдреците при първото Негово пришествие: де е… Царят? Този път всички ще видят Царя и ще го припознаят като Цар. Но това виждане и узнаване за някои ще бъде за радост, а за някои – за страх и ужас. Представете си радостта на онези, които са изпълнили Неговите заповеди, които в Негово име са правили молитви и добри дела, а особено онези, които са пострадали за Неговото Име! И си представете страха и ужаса на онези, които са го заплювали и удряли с шамари, и са го разпнали в Иерусалим, които през вековете са се присмивали на Неговите чудеса, ругаели са Неговото Име и са потъпквали Неговото Име!

Господи милостиви, прости на всички нас, които призоваваме Твоето име, но поради немощ грешим, прости ни преди онзи, величествен и съдбоносен час, когато ще се явиш в Твоята слава, с Твоите свети ангели. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 1/ Вярвате ли в Бога?

 2/ Познавате ли някой учен, който не вярва в Бога?

Пристигнали отговори  от много страни  и всички те били подобни един на друг. Учените заявявали, че вярват в Бога и че основните християнски догмати не противоречат на достиженията на съвременната наука. Табрум издал сборник с тези отговори.

Един ботаник пише: „С помощта на микроскопа аз видях Бога и се  удивлявам и радвам на мъдростта на Твореца." Друг учен пише: „Малкото наука отдалечава от Бога, а голямата наука връща човека към Бога". По­следната мисъл е интересна и с това, че е в пълно съгласие с мнението на  св. Василий Велики (+ 379).

Безбожниците и хората, които мислят повърхностно, правят от науката (от която нямат никаква истинска представа) един вид вяра, а от природата -   безименно божество. Те твърдят, че всичко трябва да се  остави на природата и че природата е създала всичко. Това означава следното: природата е създала времето и течението на времето; прос­транството; светлината; въздуха; водата; движението; земята; звездите; мрака; растенията; животните и човека. Добре, но всичко това ние на­ричаме природа и се питаме кой е сътворил нея самата. Как е възможно природата да сътвори сама себе си? Или как е възможно понятието за природа да бъде разделено на природа, която е творила, и природа, която е била сътворена? По своето естество слънцето дава светлина и  топлина. Откъде има този дар да осветява земята и въздуха, да свети на хората, на растенията, на птиците и зверовете?  То е мил сродник на целия живот, извор на непресекваща   велика благодат и на насъщни блага. Тогава неминуемо следва, че природата, в която не е имало нито слънце, нито светлина, е сътворила природа, в която има слънце и светлина. Това е невъзможно. Природа, в която няма светлина, не е природа и никога не е съществувала.

И в миналото човешката себичност и гордост са влизали в конфликт с Божиите дела. Когато Питагор изучавал египетските и индийските суеве­рия, всред гръцките интелектуалци властвало схващането, че всичко е сът­ворено „случайно". В тази заблуда е вярвал преди своето покаяние и свети Ефрем Сириец /+378/. Ако малко размислим, ще видим, че „случаят" е по­добен и сроден на идола „природа, която всичко е сътворила".

Вярата в Бога, която са изразили учените, е признание на тяхната душа, а не резултат от тяхната наука. Науката няма за задача да определя предпи­сания и доказателства за вярата в Бога. Учените използват сетивата, изчисле­нията, разума и изследванията им са изцяло ограничени в материалния свят. Нека има милиони учени и нека изследват каквото си искат, те няма да от­крият нито следа от Царството Божие. А каква полза да вярваш в Бога и да не се надяваш на Неговото Царство.

Вярата си има своя наука.Тази наука ни е открита от Христос и повтор­но предадена и потвърдена от апостолите, мъчениците, църковните отци и светители. Тя е в тясна връзка със Светите Тайнства (Свещенство, Покаяние,  Причастие и т.н.). Тя е в тясна връзка и с духовното обновяване, което е велика Божия благодат, и се състои в запазване на телесна и духовна чистота и в практикуване на добродетелите. Първата добродетел е смирението: християнинът трябва да смята себе си за нищо, да служи усърдно и искрено на всекиго, да е послушен, да търпи и с нищо да не се гордее. Защото който  понизява себе си, Бог го въздига; който обвинява себе си, Бог го оправдава;  който не вярва на себе си, Бог го умъдрява. Както се вижда, такива мисли  нямат почти нищо общо с мислите на учените за вярата.

Безбожниците биха искали да имат в потвърждение на своето мнение  поне някакво здраво достижение на човешкия труд. Сиреч с нещо, което е добро и признато, да потвърдят онова, което е лошо и фатално; искат да подкрепят своите тъмни замисли, използвайки науката и учените. По-добре и по-логично би било за тях да потвърждават своята „вяра" със свои „дела" и да казват на себе си и на другите: Ние не вярваме в Бога и не се сьобразяваме с Него в нашите дела и мисли. Споменаването на Неговото име ни е омразно. Ние ненавиждаме онези, които зачитат Божията воля.

И така, между науката и безбожието има безмерно голямо разстояние.

 Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски


Бог да благослови всички, които препратят това четиво и до други човеци !

ОТГОВОР: Една от проявите и е  състояние в което колкото повече получаваш, толкова повече искаш.

Разсъждение

Когато 42-ма византийски[1] воеводи от Аморея били в агарянска тъмница (6 март), при тях влезли някои от мохамеданските мъдреци да ги съветват да приемат Мохамедовата вяра и да получат свобода. Тези мъдреци изтъквали пред християнските воеводи две „преимущества“ на исляма пред християнството: първо, че Мохамед е по-късен пророк от Христа, и второ, че мохамеданите навсякъде побеждават християните, с което Бог ясно показва истинността на тяхната [мохамеданска] вяра. На първия довод воеводите отговорили: „Ако двама човека се съдят за една нива, и ако единият има много свидетели, че нивата е негова, а другият няма свидетелство от никого, освен неговото собствено твърдение, какво ще кажете, чия е нивата?“. На това агаряните отговорили; „Определено, нивата е на онзи, който има много свидетели“. На това воеводите отговорили: „Сами отсъдихте за Христа против Мохамед, защото за Христос има много свидетелства от всички пророци и апостоли, а Мохамед свидетелства сам за себе“. На другия довод воеводите отговорили: „Ако по военните победи се оценяваше истинността на вярата, би означавало, че всички идолопоклоннически народи, които понякога са побеждавали света, като перси, гърци, римляни и други, са имали истинска вяра! Това самите вие, като мохамедани, няма да признаете. Затова, че сега сте победили християните, не означава, че вашата вяра е по-добра, а че са големи нашите грехове, заради които Бог чрез вас ни наказва.

БЕСЕДА за разкриване на тайните

Няма нищо скрито, което да не се открие, и тайно, което да се не узнае (Мат. 10: 26).

Има едно око, братя, което никога не спи. Това е окото Божие. Има на небесата, братя, повече очи,  отколкото звезди на небесния свод. Това са ангелските очи. Никаква завеса, никакъв зид, ни тъмнина, не могат да скрият каквато и да е тайна на земята. Пред всевиждащия Бог и пред Неговите свети ангели всичко е открито и явно. Онзи човек, който повярва, че човешките дела могат да се скрият, става злосторник. Така мислили и еврейските старейшини, които тайно замислили своето злодеяние над Христос Господ, тайно Го преследвали, тайно го съдили в нощния мрак, тайно наемали и подкупвали лъжесвидетели като Иуда, тайно Го и осъдили. Къде са днес тези техни тайни? Всичко е станало явно на целия свят. По-скоро човек може да се скрие от въздуха, нежели от Божието око. Всички тайни на човешкия род – и добрите, и злите, са открити пред Бога; а много от тези тайни Бог, по Своя Промисъл, открива на целия свят. Хората, които могат да разберат тази истина, че Бог вижда и знае всичко, внимателно се пазят от лоши мисли дори вътре, в сърцето си, а камо ли от лоши дела. Когато сърцето ти потегли към лошо, о, човече, спомни си тези думи, които не са от човек, а от Бога: Няма нищо скрито, което да не се открие, и тайно, което да не се узнае. А ти, когато сториш тайно нещо добро, не спирай[2]; всяко твое добро дело е на небесата и ще се разкрие в свое време.

Господи Всевиждащи, помогни ни и ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – гръцки. На много места, много автори вместо „византийски“ пишат „гръцки“, което е неточно (бел. прев.).

[2] В ориг. – не отслабвай (бел. прев.).

Винаги с радост си спомням за вас, благодарейки на Бога, че и в наши дни има такива ревнители за вярата и чистотата. И към вас могат да бъдат отнесени думите на апостола: „изобилва всичко у вас: вяра, слово, позна­ние и всяко усърдие” (2 Кор. 8:7). А вярата е главната движеща сила на вашите души, главната сила на вашите думи, главната светлина на вашия разум и главният подтик на усърдието ви за спасение - вашето и на вашите ближ­ни. Вие сте пример за това каква сила се получава, когато народната инте­лигенция и народът се обединят.

Вашето братство се състои от различни хора - и образовани, и необра­зовани, и земеделци, и чиновници, но всички се чувствате братя и Божии слуги. Всяка неделя вашият храм ехти от многогласно пеене. Вярвам, че и милосърдието ви не изостава по-назад от славословието. Единственото, от което се оплаквате, е отпадането на някои, които са се върнали към стария си начин на живот и към старите си навици. Оцапаното рухо на греха им е по-мило от чистата риза на добродетелите. Тютюневият дим по кръчмите им е по-приятен, отколкото благоуханието на тамяна. И най-глупавите пе­снички са по-привлекателни за ушите им от църковните песнопения. Всич­ки те носят имена на апостоли и светци; дори се хвалят, че са сърби и право­славни, но всичко това при тях е като някакъв външен накит.

Какво да се прави? И по времето на Христос е имало отпадащи. Не че­тем ли в Евангелието: „От това време мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходеха с Него” (Иоан. 6:66). И сега какво? Да ги осъждаме и да разглася­ваме наляво и надясно техните грехове? В никакъв случай. Далеч по-добре за тях ще бъде да чуят, че ние се молим за тях и че разказваме за чистотата на живота и поведението им, преди да отпаднат от братството. Все едно че не знаем нищо за облака, който е скрил слънцето на тяхната душа, все едно че знаем само за слънчевия им блясък. Да се правиш, че не забелязваш чуждата добродетел винаги е грях; а да се правиш, че не забелязваш чуждия грях не винаги е грешно. Молитвата за тях и споменът за предишния им добър живот рано или късно ще докоснат душите им. И мисля, че по този начин дори можете да придобиете отново своите изгубени братя и да се зарадвате за тях заедно с техните ангели.

Нека Бог ви зарадва с тази радост!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Крий своето духовно богатство и не го показвай без необходимост. Виж как хората крият своето материално богатство и когато са принудени да кажат какво имат, прикриват главната сума, а обявяват само малка част. Твърде малък е броят на онези хора, които искат да разкрият всичко, което имат, а още по-малък е броят на онези хора, които казват, че имат повече, отколкото всъщност притежават (тях светът ги смята за несериозни и безумни). С това ясно ти е показано как трябва да криеш своето духовно богатство, т.е. добродетелите, подвизите, бденията и молитвите си. Защо мъдрите чеда на този свят не показват богатствата си? По две причини – за да не разберат крадците и за да не предизвикват завист в лошите хора. Има крадци и завистници и на духовното богатство. Това са злите духове. Ако ти го покажеш, те ще се постараят да ти го вземат[1], или да го разпилеят. Ха си го показал без необходимост (да кажем от суета, да се похвалиш ), те вече са го грабнали и разпилели. И ти, притежателят на духовно богатство, неусетно и ненадейно ще станеш бедняк. Много духовни богаташи светии са се престрували на безумни пред света и чрез привидното безумие скривали великата мъдрост и сила в себе си. Авва Исай пише: „На Бога са приятни добродетелите, извършвани тайно“. А свети Нил Синайски казва: „Покритата кожа на тялото е бяла, а откритата – изгоряла и черна“. Същото е и с нашите тайни и явни добродетели.

БЕСЕДА за търпението докрай

Но, който претърпи докрай, ще бъде спасен (Мат. 10: 22).

Господи предивни, Ти всичко си претъпял докрай, затова Си станал не само блажен, но и извор на блаженство за всички хора, които желаят добро за себе си, вовеки веков! И апостолите претърпели всичко докрай, и влезли във вечното блаженство. И Христовите мъченици претърпели всичко докрай, и станали осиновени сънаследници в Христовото Царство. И светиите доброволно претърпели тегоби, и страдания докрай, и се прославили на небето и на земята. Всеки основател на ново общество вербува последователи, като им обещава добри плодове и много наслади, но премълчава за множеството тегоби и трудове, с които се достигат тези плодове и наслади. Единствен Господ Иисус е казал цялата истина на Своите последователи – и горчивата, и благата страна на истината. Той не е обещавал плодове без служба, нито слава без страдания, нито окончателен покой без трънлив път, нито победа без борба, нито наслаждения без горчивина, нито царство без сълзи и самоотричане. Като изброява многото мъки, които ще сполетят Неговите последователи, най-накрая Той не ги оставя без утеха. Той им показва смисъла на техните страдания и не ги оставя в тъмнина. Той казва: Но, който претърпи докрай, ще бъде спасен. А какви блага очакват онези, които претърпят докрай, това Той Самият ясно е открил  и за това свидетелствали и до ден-днешен свидетелстват много светии, които или са се явили от онзи свят на вярващите, или, бидейки още в тяло, духом са се възвисили до съзерцание на онези слава и блаженство, които очакват вярващите – избраните и претърпелите докрай.

Господи, Ти си нашата сила. Помогни ни, та с вярата, че Ти Си до нас да претърпим всичко докрай. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски                                                                      

[1] В ориг. – намалят (бел. прев.).

Един свещеник от вашия град те е изплашил с думите: проклет да бъде всеки, който смени вярата, в която е роден. Страхувайки се от проклятие, ти питаш: наистина ли е така?

Ако наистина беше така, проклети щяха да бъдат всички наши ези­чески предци, които са изоставили вярата си в идолите и са се кръстили в Христовата вяра. Проклети щяха да бъдат - със страх изговарям това, - и (светите апостоли, които са оставили иудаизма и са подбудили и мнозина други да го оставят. Проклети щяха да бъдат и светите наши отци Кирил и Методий - славянските просветители, които първи са донесли светлината на истинската вяра на нашите славянски предци в Карпатите и Моравия. Проклет щеше да бъде и свети цар Борис, който е покръстил българите; и свети Григорий, който е покръстил арменците; и света Нина, която е покръстила грузинците; и свети Патрик, който е покръстил ирландците; и свети княз Владимир Киевски, който е покръстил русите. Но ако светците са проклети, тогава кой е благословен? Страшно е проклятието да се свързва с най-благословените Божии чеда - да пази Господ и да бъде милостив към нас!

Но нека разгледаме този въпрос и от друга страна. Може би този, който толкова те е изплашил с това проклятие, би се защитил, казвайки: „Аз не съм имал предвид езичниците, а християните, т.е. тези, които са приели кръщение в една християнска църква и после преминават в друга". Какво можем да отговорим на това ти и аз? Да се помолим на Господ Бог и тогава да запитаме този господин: ако някой е бил лутеранин, но остави лутеранството и стане униат, ще бъде ли проклет? „Не, хиляди пъти не!" - ще каже този господин.

Затова, когато чуеш от него тези думи, обърни се на изток и кажи: „Наистина не е проклет онзи, който е роден като униат, но се е върнал към изконната вяра на своите предци - към православната вяра, вярата на светите Кирил и Методий, св. Владимир Киевски, св. Вацлав Чешки, св. Прокопий Карпатски, св. Борис Български, св. Сава Сръбски, св. Петър Черно­горски. Не е проклет, а е благословен, както са благословени тези свети мъже". А те са благословени на двата свята - между ангелите на небесата и между Божиите народи на земята, сега и вовеки. Амин!

Мир на теб и радост от Господа!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Бог да благослови всички, които препратят това четиво и до други човеци !

Разсъждение

Доверявай се на Бога повече, отколкото на майка си; изповядай пред Него всичко – няма да те издаде, всички Негови заповеди веднага приеми като добри – няма да те излъже. Но колкото се доверяваш на Бога, бъди толкова предпазлив към неприятеля; към плътта, света и демона. Всичко това прекрасно го е изразил дивният Божи светец Ефрем Сирин, казвайки: „В приемането на Божиите заповеди имай простосърдечие, а в отблъскването на противниковите козни –  мъдрост (гълъб и змия )“.

БЕСЕДА за зрението на очите и зрението на духа

По вид се оказа като човек. (Филип. 2: 7).

Това се казва от апостол Павел, онзи същия, който казал за Господа, че Той е образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар (Колос. 1: 15 ), понеже в Него телесно обитава всичката пълнота на Божеството (Колос. 2: 9). Т.е. такъв е Господ по същество и по вътрешното Си битие, но по външен вид изглеждал [бил] като човек. Хората, чието сърце е окаменяло и чиито ум е помрачен, разпознават нещата около себе си само с очи. Такива хора и днес, гледайки с очи, виждат Иисуса само като човек и не им се удава да видят нещо повече в Него, освен онова, което виждат с очите си. Плътските хора, като виждат Иисуса, виждат плътта, ала не виждат в тази плът нито Бога, нито Човека (Съвършения и Безгрешния). И днес, който съди само чрез онова, което вижда, отрича в Иисуса всичко онова, което не може да се види и в другите хора. Никой не може да каже истината за Господа, ако Го гледа[1] само с очи. Онова, което очите могат да видят, е само една скромна завеса, зад която се крият вечните тайни на Небето и най-големите тайни на времето и на земята. Но за да се види онова, което се крие в Него зад плътската завеса, затова трябва да имате духовно зрение, т.е. Духа Божий в своето сърце, Духа, Който открехва завесата и разкрива тайните.

Господи, най-сладка Тайно, удостой и нас с посещението на Твоя Свят Дух. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – оценява (бел. прев.).

Разсъждение

Дебелото въже е направено от тънки конопени влакна. Едно тънко влакно не може да те задържи вързан, нито може да те обеси. Защото ти лесно, като на шега, ще го скъсаш и ще се освободиш. Ала ако си вързан с дебело въже, то те задържа вързан, та чак може и да те удуши. Нито можеш да го скъсаш лесно, нито да се освободиш. Както дебелото въже е направено от тънки и слаби влакна, тъй човешките страсти избуяват от „дребните“ първоначални грехове на хората. „Малките“ грехове, когато са още в зародиш, човек може да ги отсече и изостави. Ала с натрупването на грях след грях, страстта[1] става по-силна и по-силна, докато накрая не направи от човека такова чудовище, каквато само тя умее. Не можеш с лекота нито да я отсечеш, нито да я отделиш от себе си, нито да се развенчаеш с нея. О, само ако хората се пазеха от зараждането на греховете! Тогава нямаше да се мъчат толкова много за освобождаването от своите страсти. „Да се отсекат вкоренените страсти е тъй трудно, както да се отсекат пръстите“ – е казал един светогорски монах. Да се освободи от греховните страсти на свети Емилиан е помогнала мисълта за смъртта и, разбира се, Божията благодат, без която е невъзможно[2] освобождението от оковите на страстите. Мислете често за близката смърт, кайте се и просете от Бога всесилната благодат. Тези трите спасяват човека от робуването на страстите. Попитали св. Сисой за колко време може да се изкоренят страстите. Светецът отговорил: „Щом една страст покара в тебе, веднага я изкорени“.

БЕСЕДА за ръката на предателя

Но ето, ръката на тогова, който Ме предава, е с Мене на трапезата (Лк. 22: 21).

Най-трудно е за един воевода да воюва, когато има неприятел вътре, в лагера му – не само външен, но и вътрешен, между своите. Иуда е смятан за свой, но всъщност бил външен неприятел. Наоколо се събирали и сгъстявали редовете на Христовите неприятели, а отвътре се подготвяло предателство. Неговата ръка била на трапезата, която Христос благословил, а мислите му били там, между неприятелите, където най-черна злоба, омраза и ярост кипели против кроткия Господ. Но нима и днес ръцете на мнозина предатели на Христа не са заедно на трапезата с Него? Защото коя трапеза не е Христова? Той е Стопанинът и Той насища и пои всички Свои гости. Гостите нямат нищо свое, нищо! Всяко благо и всяко изобилие, което им се дава, с Христовата ръка им се дава. Не присъства ли, значи, Христос на всяка трапеза като Стопанин и като слуга? И не са ли ръцете на всички онези, които и днес предават Христа, на трапезата заедно с Него? Ядат Неговия хляб, а говорят против Него. Топлят се от Неговото слънце, а клеветят Неговото име. Дишат Неговия въздух, а въстават против Неговата Църква. Живеят по Неговата милост, а Го гонят от своите домове, от своите училища, от своите съдилища, от своите книги, от своите сърца. Съзнателно и злобно потъпкват Неговите заповеди; подиграват  се с Неговия закон. Нима това не са Христови предатели и Иудини последователи? Но не се плаши от тях! Бог не ни е наредил да се плашим от тях, а да чакаме и видим техния край. И Господ Христос не се е уплашил от Иуда, нито се плаши Той от всички предателски орди до края на времето. Защото Той знае техния край, Той вече държи Своята победа в ръцете Си. Не се плаши, значи, и ти. Но се дръж здраво за Христа Господа и когато ти се струва, че Неговото дело напредва, и когато ти се стори, че Неговото дело пропада и загива. Не се плаши! Защото, ако се изплашиш, може твоята ръка да се окаже заедно с Иудината ръка на Христовата трапеза.

О, Господи Всепобедни, укрепи ни с твоята милост и с Твоята сила. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – тъканта, изтъканото (бел. прев.).

[2] В ориг. – мъчно (бел. прев.).

Разсъждение

Докато си на земята, гледай на себе си като гост на Стопанина Христос. Ако си на трапезата, Той ти е оказал чест. Ако дишаш въздух, Неговия въздух дишаш. Ако се къпеш, в Неговите води се къпеш. Ако пътуваш, по Неговата земя пътуваш. Ако събираш богатство, Неговото събираш; ако разпиляваш, Неговото разпиляваш. Ако си силен, по Негово допущение си силен. Ако си в обществото на хората, ти си в обществото на останалите Негови гости. Ако си сред природата, ти си в Неговите градини. Ако си в усамотение – Той присъства. Накъдето и да тръгнеш, Той те вижда. Каквото и да направиш, Той запомня. Той е най-внимателният Стопанин, на Когото ти някога си гостувал? Бъди и ти внимателен към Него. При добрия Стопанин и гостът трябва да е добър. Това са обикновени думи, но те ти казват велика истина. Всички светии са знаели тази истина и спрямо нея са устройвали живота си. Затова безсмъртният Стопанин ги е наградил с вечен живот на небето и слава на земята.

БЕСЕДА за наследника и роба

Наследникът, докле е невръстен, с нищо не се отличава от роб (Гал. 4: 1).

Докато принцът е в люлката, по нищо не се различава[1] от сина на роба. Нито тялото му е по-добро, нито мислите му са по-възвишени, нито желанията му са по-чисти. Какъвто е царският син, такъв е и синът на роба, такъв е и синът на просяка. И в продължение на няколко години царският син не се различава от сина на роба. Когато пък царския син порасте и в пълнота осъзнае своето достойнство, приема властта над царството, а когато синът на роба порасте и в пълно съзнание поеме ярема на робството, тогава проличава огромната разлика. Тогава става ясно, че наследникът и робът не са еднакви, защото на роба предстои робуване, а на царя – царуване. Тъй е – иска да каже апостолът – и с християните, и с нехристияните. Нехристияните робуват на природата – християните властват над природата. В дохристиянския период на човешкия род историята разкрива, че човекът бил роб на стихиите, роб на плътта, роб на идолите и творението. А през християнския период на човешкия род историята разкрива, че човек е господар и владетел, благородник от царски род и наследник на всичко. Даже и онези, които са знаели за единния истински Бог, в положението си на израилтяни не са били спрямо Бога като деца и наследници пред своя Отец, а като роби и слуги пред Господаря и Съдията. Но когато се изпълни времето, и Единородният Син Божий дойде на земята, Той направи тъй, че да приемем осиновяване и със Светия Дух да викаме: Авва Отче!  Защо, братя, Христос дойде на земята? Да ни направи по-добри от робите, дa ни даде права на синове и длъжност на господари. Право на синовете е в името Христово да наричат Бога Отец и длъжността им на господари е да властват над себе си, над своята плът, над своите мисли и желания, над цялата заобикаляща ги природа.

Сине Божи Единородний, с Твоята милост и жертва ние сме приели осиновяване; о, помогни ни, та с Твоята помощ докрай да пребъдваме в чистота и истина. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – с нищо не е по-добър (бел. прев.).

Разсъждение

Защо някои хора, добре образовани и кръстени християни, отпадат от християнството и се насочват към философията и научните теории, като към нещо уж по-истинско от християнството? По две главни причини: или поради съвсем повърхностно познаване на християнството, или заради греха. Повърхностното познаване на християнството отблъсква от него, а грехът бяга от Христа, както злосторник от съдията. Повърхностните и порочни християни често са ставали тъй жестоки неприятели на християнството, както и езичниците. За повърхностните и порочните е удобно да се къпят в плитките вади на човешкото мислене, а не в опасните Христови дълбини. Защото онези, които искрено следват Христа, Христос призовава все по-надълбоко и на по-дълбоко, както някога апостол Петър: Отплувай към дълбокото. Свети Марк Подвижник пише, че законът Божий се разбира според изпълнението на Божиите заповеди. „Незнанието принуждава (човека) да говори противоположното на онова, което е полезно, а дързостта умножава пороците“.

БЕСЕДА за пътуването с Христа в дълбочината

Отплувай към дълбокото (Лк. 5: 4).

Така наредил Господ на Петър и на останалите апостоли, когато престанал да говори. Това означава, че Той първо поучава, а веднага след това призовава към дело. Същото важи и за нас – като научим нещо от Евангелието, трябва веднага да започнем да го изпълняваме. На Господа са мили учениците изпълнители, а не просто учениците. Отплувай към дълбокото! Край брега, от плиткото, Господ говорил на народа, който е по-малко просветен в тайните на Божието Царство, а апостолите той призовава в дълбокото. В плитчината опасността е малка, ала и уловът е малък. В плитчината има змии, жаби и други дребни водни гадини – това е цялата опасност; в плитчината е само дребната риба – и това е целият улов. А в голямата дълбочина и опасността е голяма. Там са големите морски зверове и големите бури – това вече е опасност; но там са големите и хубави риби – в огромно количество – това се казва улов! О, посветени, Отплувай, значи,  към дълбокото! Отплувай към дълбокото тайнствено море на живота, но не потегляй с твоята ладия без Христа. Не! Защото не само че можеш да прекараш цялата нощ на твоя живот, без да уловиш нищо, както Петър се оплакал: Наставниче, цяла нощ се мъчихме и нищо не уловихме – не само това, а може и нещо по-лошо да ти се случи, ако Христос не е в ладията. Може бури да те връхлетят и да те потопят в бездната, може и големите морски зверове да те погълнат. Бурите – това са твоите собствени страсти, о, посветени, които неминуемо ще дойдат с тебе, ако се упътиш в дълбочината без Христа. Големите морски зверове са демоните, които за миг могат да те погубят, както за миг са погубили голямото двехилядно стадо свине. Отидеш ли с Христос в дълбочината, не се плаши от нищо, а радостно и смело се приближи към Господа. Ще уловиш най-добър улов и с него ще напълниш и двете ладии – и телесната, и душевната. Ще уловиш най-добрия улов, о, посветени, и без опасност ще излезеш на брега, на брега на Христовото Царство. Само никъде без Христа! Нито в плитчината, нито в дълбочината. В плитчината ще те тормозят и глад, и много дребни гадини, а на дълбокото ще те сполети преголямо зло.

Ти Си нашият Кормчия, нашата Защита, нашето Пристанище, о, всесилни Спасителю! На Тебе слава и хвала вовеки. Амин!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски