Синаксар: Неделя четвърта – на св. Йоан Лествичник

 

Бог – творецът на всичко – е поставил на човек определена крайна цел през време на земния му живот и е вложил в него естествен и непреодолим стремеж за постигането на тая цел.

Коя е върховната и последна цел на човека според словото Божие? Кой е неговият непрестанен и непринуден стремеж? – Бог, достигане на Неговото съвършенство и святост. „Бъдете съвършени, казва Христос, както е съвършен и вашият небесен Отец” (Мат. 5:48). Съвършенството, за което става дума, се осъществява в пълно разкриване на духовните сили на човека, в стремежа към Бога. И понеже Бог е абсолютното съвършенство и абсолютното добро, то и нашият стремеж е насочен към постигане на Божието съвършенство и абсолютно добро. Това значи непрестанно да растем в доброто. Ако днес сме били добри, утре да бъдем още по-добри. Ако днес сме били на едно стъпало по-ниско на стълбицата на нравственото съвършенство, утре да бъдем на едно стъпало още по-високо, още по-близко до Бога. Пътят на нравственото усъвършенствуване, следователно, е непрестанно възлизане по стълбата, която води от земята към небето. Мнозина добродетелни хора през време на земния си живот са възхождали по тая стълбица и са достигали възможното за човеците духовно-нравствено съвършенство. А някои са ни оставили и писмени трудове, в които въз основа на св. Писание и личния си опит са посочили конкретно пътя към нравственото съвършенство. Такъв е и твърде известният труд „Лествица” или „Райска стълба”, чийто автор е днес чествуваният от св. Църква св. Йоан Лествичник.

Този Божи угодник е роден в 525 г. неизвестно где. На шестнадесет годишна възраст постъпил в манастир. След като навлязъл и укрепнал в монашеския живот, се уединил в една килия, в която прекарал 19 години. Още по-късно усамотил се в една пещера в планината Синай. Тук прекарал 40 години. Когато станал на 75 години, настойчиво бил поканен от братята на Синайския манастир да им стане игумен. Като игумен прекарал няколко години. Оттук получил името „Синаит”. Бил много учен и затова бил наречен още „Схоластик”. Последните години от живота си прекарал пак в отшелничество. Починал вероятно към 608 г. на повече от 80-годишна възраст.

Св. Йоан е известен най-вече като автор на „Лествицата”. Затова още е наречен „Лествичник”.

Св. Йоан прекарвал живота си във въздържание, молитва, подвизи, четене, писане, труд и духовни съзерцания. Той не бил краен аскет-постник, употребявал всякаква храна, позволена от устава, но се хранел скромно, без да угажда на плътта си. По тоя начин той угасявал плътските си възбуждения. Спял малко, колкото да се отмори от продължителните бдения. Горял от силна любов към Бога. Денем и нощем не можел да се насити от съзерцанието на Божията слава, светлина и красота.

Йоан, игумен Раитски, отправил до Йоан Синайски (Лествичник) прелюбезно писмо с почтителна молба – да изложи писмено своите богомъдри поучения. На това св. Йоан Синаит отговорил с не по-малка учтивост, смирение и, проявявайки послушание, се заел да изпълни предложението. Така се появила известната „Лествица”.

Какво представлява „Лествицата” на св. Йоан? – Тя, собствено, е ръководство за духовен живот на монасите, но представлява интерес и за всички други християни, които проявяват ревност към духовен живот.

Според св. Йоан Лествичник нашият земен живот трябва да представлява постоянно възхождане от земята към небето по „стълбицата” на духовното усъвършенстване. „Лествицата” си е спечелила голяма слава. Тя е била преведена отдавна на много езици. На български е излязла към 10. – 11. век. Тя не е риторическо съчинение. Изказаните в нея мисли имат характер повече на сентенции; с малко думи е казано много нещо. Обикновено във всяко слово се разглежда някоя християнска добродетел или порок.

Разгледани са следните по-важни предмети: Отричането от светските наслади и житейските попечения (1 – 3), Послушанието (4), Покаянието (5), Спомнянето на смъртта (6), Кротостта (8), Злословието и Клеветата (10), Многоглаголствуването и Мълчанието (11), Леността (12), Унинието (13), Чревоугодието (14), Целомъдрието (15), Сребролюбието и Нестяжанието (16 – 17), Гордостта (23), Смиреномъдрието (25), Блаженото безмълвие (27), Молитвата (28), За земното небе или достигане на безстрастие още тук на земята преди Възкресението (29) и за Съюза на трите добродетели – вярата, надеждата и любовта (30).

Първото стъпало на стълбата, водеща към духовното съвършенство, е отричането от света – от суетата и светските удоволствия. Защото оня, който истински е възлюбил Бога, той трябва да презре всичко, що го свързва с тоя свят, и да прилепва душата си към Бога (Пс. 62:9). Оня, който е успял да победи страстите си, той вече е придобил способността лесно да различава и разпознава злото от доброто и да върши само доброто. Така той достига „Исихиа” – т. е. безмълвие, безметежие, блаженото спокойствие и става способен, бидейки още тук в плът, да съзерцава небесното.

Така, отрекъл се от всичко примамливо на тоя свят, което отклонява от пътя на спасението, човек, преминавайки едно след друго стъпалата на райската стълба – чрез покаянието, смирението, незлобието и другите упоменати по-горе добродетели, потъпкал и препобедил пороците, той достига най-сетне до най-горното стъпало – съюза на трите добродетели: вярата, надеждата и любовта. Ето какво пише св. Йоан Лествичник за този божествен съюз.

„А сега, след всичко казано, остават тия три, които свързват и съдържат всичко: в я р а, н а д е ж д а и л ю б о в, а по-голяма от всички е любовта, защото с нея се именува Бог (1 Кор. 13:13). По мое разбиране – пише св. Йоан – вярата е подобна на лъча, надеждата на светлината, а любовта на кръга на слънцето. Но всички те заедно съставят едно сияние и една светлост.”

„Блажен е оня, който има такава любов към Бога, както страстно влюбеният – към своята любима.”

„Оня, който истински люби, винаги носи в себе си образа на любимия и с наслада прегръща тоя образ в душата си. Това въжделение не му дава покой даже и на сън – и тогава сърцето му беседва с възлюбения. Така обикновено бива с телесната любов, така е и с духовната”. Който искрено обича Бога, той чезне по Бога и Неговите двори – св. Негов храм (Пс. 83:2). От всички телесни физиологически усещания най-чувствително е жаждата. Тя е послужила и за сравнение на стремежа на човека към Бога. За нея Псалмопевецът казва: Жадува душата ми за Бога крепки и силни (Пс. 41:3).

Истинското и пълно познание е непосредственото – придобито от непосредствено общуване. Колкото повече дружим с един приятел, толкова по-добре го опознаваме. Най-добре се познават ония, които се обичат, защото те най-тясно общуват помежду си. Оня, който обича Бога, нему Бог се открива. „Обичащият Бога преди това е възлюбил своя брат; защото второто служи за доказателство на първото”.

„Надеждата е несъмнено владение на едно съкровище преди още да сме го получили.” Тя е „залогът на бъдещите блага.” „С надежда са свързани нашите трудове; върху нея се изграждат подвизите; нея окръжава Божията милост.”

Лествицата на св. Йоан завършва с възторжен призив към читателите – да тръгнат усърдно към небесните висоти, към Господнята планина (Ис. 2:3), към достигане Богопознанието и съвършенство във вярата до пълната възраст на Христовото съвършенство (Ефес. 4:13).

„Лествицата” на св. Йоан Лествичник има отношение не само към монасите, но и към всички християни. Тя е стълба към небето, към рая, към духовното съвършенство, към Бога. То се знае, че не е възможно изведнъж да се изкачим на най-горното стъпало на стълбата, изведнъж да възлезем на върха на планината. Трябва да започнем от най-долното стъпало, като осъществяваме в живота си една след друга последователно християнските добродетели и побеждаваме едно след друго греховните влечения.

Да започнем да се изкачваме по стълбицата на духовното съвършенство, като започнем с отричането от всичко земно, което се явява за нас като пречка към небето. Да прегърнем смирението и потъпчем гордостта, за да се възвисим духовно. Чрез покаянието и постоянното богомислие да възлизаме стъпало по стъпало по тая спасителна стълба, която да ни доведе до богопознанието и богообщението, до върховния идеал и крайна цел на нашия християнски живот – с ъ в ъ р ш е н с т в о т о в Бога, на Когото да бъде слава, чест и поклонение! А м и н!

  

               

                Някой си  човек веднъж попитал един духовен мъдрец: „Защо постоянно четеш книги, в които се съдържа учението за Божеството и задълженията на човека? Нима не си ги прочел вече няколко пъти?“. Мъдрецът на свой ред отговорил: „Днес защо искаш храна за себе си? Нима вчера не яде?“. „За да живея“ – отговорил човекът. „ И аз чета за да живея“ – казал мъдрецът.

                Както за живота на тялото е необходима ежедневната храна, така и за душата ежедневно е необходима духовна храна.

 

ДО ТЕНЕКЕДЖИЯТА СТОЙМИР П.:  ЗА ЛИТИИНИТЕ ШЕСТВИЯ

 

Литийни шествия има и в храмовете. Но ти питаш за литийните шествия по улиците и по полето. Какво е тяхното значение? Всенародните молитви, които се отправят под открито небе, в светилището на Вселената, което е създал сам Творецът със Своята сила и изкуство, имат голямо значение. Своеобразни литийни шествия извършили и древните израилтяни при обсадата на Иерихон. Те били предприети от Иисус Навин по Божие указание. Начело на народа носели Ковчега на Завета, а пред него вървели свещеници, тръбейки с рогове. Седем дни народът обикалял така Иерихон в тържествено молитвено мълчание. На седмия ден иерихонските стени рухнали и градът бил превзет (Иис. Нав. 6). Вместо Ковчег на Завета ние, християните, носим кръстове, икони и хоругви, а вместо рогове зву­чат камбани и духовни песни. Нашият народ обикновено нарича литиите „кръстни шествия" и освен църковните песни пее и свои:

Кръстове носим, Бога молим:

Господи, помилуй!

Господи, помилуй!

От всички знамения, които носим, Кръстът е на първо място. Защото още от Христовата Голгота на него е дадена сила и мощ да прогонва нечис­тите сили; да изцерява, оживотворява и освещава - и хората, и домашните животни, и жилищата, и работилниците, и нивите. Божият народ знае това и затова нарича тези шествия „кръстни".

На теб, кой знае откъде, ти е дошъл недобрият помисъл, че при литий­ните шествия „светините се оскверняват и се излагат на присмех". Не само че светините не се оскверняват, а именно чрез тях се освещава онова, което е осквернено от човешкия грях. Литийното шествие е духовен военен поход срещу злите сили, а народът, участващ в тях - Божие войнство. Ако пък ня­кой се присмива на литийните шествия, какво от това? Човекът, лишил се от Божия Дух, се присмива и на храма, и на онези, които са в него, и на вярата и молитвата изобщо. Но нима това може да изплаши носещите кръстовете, които воюват срещу много по-страшните от тези жалки присмехулници зли сили? И накрая - онези, които се присмиват на светините, се смеят на собст­веното си щастие. Потвържденията за това са много.

Веднъж в едно наше село през нивите преминавало литийно шествие. Един човек, който бил за известно време в Америка на печалба, стоял пред къщата си и се подигравал на участниците. Наскоро след това над селото се излял силен дъжд. Той не нанесъл щети на селото, но на неговата нива дов­лякъл толкова пясък, че не се виждала нито пшеницата, нито земята.

Всенародните молитви никога не остават без добри плодове, особено ако са придружени с покаяние и преданост на Божията воля. Народът се е убе­дил в ползата от литийните шествия и затова така ги обича. Ако те не бяха донесли безброй пъти дъжд по време на суша, ако не бяха притъпили косата на смъртта по време на епидемии и не бяха върнали мира по време на разми­рици, то нима народът щеше да ги обича толкова и да носи така ревностно кръстове по села и градове?

Турците нямат литийни шествия. Но веднъж по време на турското роб­ство в един македонски град се случило нещо, за което все още разказват живи свидетели. Било страшна суша. Турците помолили християните да извършат литийно шествие. И владиката заедно със свещениците и наро­да тръгнали с кръстовете към изворите извън града. В една колона вървели християните, а отделно от тях, в друга - мюсюлманите. Молитвите още не били дочетени докрай, когато небето се смрачило и рукнал такъв проливен дъжд, че участниците в литията тичешком се разбягали по домовете си.

Мир на теб и благословение от Бога!

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 4 МАРТ

 

Разсъждение

 

Ако човешката философия може да удовлетвори човека, защо философите Иустин и Ориген станали християни? Защо и Василий, и Златоуст, и Григорий, които изучили в Атина цялата елинска философия, приели кръщение? И блажени Августин, който знаел и елинската, и римската мъдрост, защо отхвърлил всичко и потърсил светлина и спасение в Христовата вяра? Ами св. Климент Римски, който бил твърде богат и твърде учен? Ами света Екатерина, която произхождала от царски род и познавала цялата светска египетска мъдрост? Ами княз Иосаф от Индия, комуто била позната цялата индийска философия? И много и много други, които най-напред търсели обяснение на световните загадки и светлина за своите души във философията, а след това пристъпили в Църквата и се поклонили на Христа Господа.

 

БЕСЕДА за нерешителността на Пилат

 

От това време Пилат търсеше случай да Го пусне… И тогава им Го предаде, за да бъде разпнат (Иоан. 19: 12 и 16).

 

Откъде е това противоречие в Пилат? Откъде е това раздвояване на волята в един и същи човек? Докато стоял пред светлото Христово лице, Пилат от цялото си сърце желаел да пусне Праведника. Но когато го обгърнала[1] еврейската тъма, той се съгласил с делата на тъмнината. Семето паднало в тръните. Докато Христовото лице светело над семето, семето никнело; ала когато семето останало без тази светлина, тъмнината на тръните го задушила. Докато Господ Иисус властно говорил на Пилат за Небесния Цар, казвайки му: Ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише, Пилат се чувствувал като победен от страх пред Бога. Но когато еврейската тълпа закрещяла на Пилата: Ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря, Пилат бил напълно победен от страха пред земния цар. И страхът за плътта надделял над страха за душата, както и до ден днешен това понякога се случва.                                                                    Пилат е бил ученик на светската мъдрост. А светска мъдрост не дава сила, а влива страх. Светската мъдрост не поддържа душата, а плътта. Светската мъдрост не влива страх в душата, а страх за плътта и всичко онова, що е плътско. Ето Пилат – един ясен и жалък пример как светската мъдрост възпитава хората против Бога и против Христа. Но слабохарактерната и нерешителна Пилатова душа не е свойствена само на езичниците, а и на неутвърдените християни. Някои християни всекидневно и незабележимо, а често и несъзнателно, ту искат да освободят Христос от мрачния и злобен еврейски инстинкт в себе си, ту пак да го предадат на този инстинкт за разпятие. Това става винаги, когато някой християнин потъпче някоя Христова заповед заради изпълнение на някое свое плътско желание. Понякога светлината на тези заповеди осветява сърцето на нерешителния християнин, а после плътската тъмнина така го поглъща, че той се предава напълно на нея.                                                                                       Господи дълготърпеливи, не скривай светлината на Твоето лице от нас нито за миг, за да не ни овладее тъмнината. Помогни ни, Господи, да останем докрай деца на светлината. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

[1] В ориг. – обзела (бел. прев.).

       Не се страхувай от смъртта, а се готви за нея като водиш свят живот. Когато бъдеш готов за смъртта, ще престанеш да се страхуваш от нея. Ако възлюбиш Господа от цялото си сърце – сам ще пожелаеш смъртта.

 

Свт. Димитрий Ростовски

 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 3 МАРТ

 

Разсъждение

 

Казано по човешки, Христос с послушанието се издигнал до главенство в Църквата, в света и в човешката история. Никой не е добър ръководител, ако не е преминал школата на послушанието. Адам е изгубил властта и главенството си над животните и природните стихии в онзи час, когато се показал непослушен към Бога. „Послушание за послушание; ако някой слуша Бога, и Бог него го слуша“ – казал авва Мойсей. Но като се вземе предвид как и колко пъти хората ежедневно нарушават Божиите заповеди, очевидно е, че Бог повече слуша хората, отколкото хората Бога. Фактът, че безсмъртният Бог слуша нас – тленните, повече отколкото ние Него, трябва да изпълни със срам всеки, който все още има що-годе съвест. Когато св. Евтропий  бил мъчен заедно с двамата си другари, той се помолил Богу: „Ела ни на помощ, както си дошъл на Твоя раб Теодор (Тирон)!“. Земята се затресла и послушният Господ се явил заедно с ангелите и св. Теодор. И Господ рекъл на страдалците: „По време на вашето мъчение Аз стоях пред лицата ви, гледайки вашето търпение. Имената ви ще се запишат в Книгата на Живота“.

 

БЕСЕДА за любовта към ближния

 

Но да оставам в плътта, е потребно за вас (Филип. 1: 24).

 

Озарен от Христовата любов, апостол Павел признава в посланието до филипяните, че за него смъртта е придобивка, защото за него животът е Христос. Любовта му към Христа го тегли към смъртта^[1], за да бъде с Христа, а любовта към верните люде го кара да остане в плътта. Но това не е противоположност^[2], разкъсваща апостола и дърпаща го на две страни, а една и съща [любов], която отваря пред него две съкровищници^[3] с блага: едната с блажения небесен свят, а другата на земята – с душите на вярващите. Небесните блага се увеличават със земните^[4], едната съкровищница прелива в другата. Да отиде на небето – към това апостола го теглят любовта и наградата; да остане на земята – към това го теглят любовта и дългът. А щом един смъртен човек, братя мои, намира за потребно да остане в тяло от любов към своите братя, какво чудно има тогава, че безсмъртният Бог преди апостола е видял, че е необходимо да бъде в духовното Царство? Тази Павлова изповед пред филипяните не ни ли разкрива съвсем ясно подбудите на въплътения Божий Син? Там, на небесата, без примес на грях и смърт, са истинското Христово Царство и истинският Христов живот. Ала любовта на Божия Син към хората намерила за необходимо да бъде в тяло на земята между хората. Наистина трябва да сме благодарни на апостол Павел, че като обяснявал за себе си [защо е необходимо да остане в тяло], ни е обяснил тайната на Христовото пришествие и пребиваването Му в тяло.

Дивен си, Господи, в Твоите светии. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

[1] В ориг.  – в смъртта (бел. прев.).

[2] В ориг. – не са две любови (бел. прев.).

[3] В ориг. – ризници. Църк. Място където се съхраняват икони, църковна утвар, одежди и други, осветени    за специална употреба предмети (бел. прев.).

[4] Разбира се, не става въпрос за материални блага (бел. прев.).

 

Всяка нощ умивай със сълзи леглото си - обли­вай със сълзи рогозката, на която спиш; смирявай се пред Господа Иисуса Христа, за да ти прости грехове­те, да те обнови, да ти даде сила за изпълнение на доб­родетелите и накрая да наследиш Неговото вечно цар­ство.

 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 2 МАРТ

 

Разсъждение

 

Ако някой изгуби вярата в Бога, вместо нея му се дава глупост. А от всички глупости, няма по-голяма от тази, някой да се нарича християнин и да отиде бедният да търси доказателства за Бога и безсмъртния живот в друга вяра и философии. Който не намери злато при богатия, как ще го намери при сиромаха? Откровението за безсмъртния живот, фактите, доказателствата, свидетелствата, реалните проявления на духовния свят – всичко това не само представлява темел на християнската вяра, а представлява и зидовете и етажите, и украсите, и цялата мебелировка, и покрива, и кубетата на величественото здание на християнската вяра. Чрез всяка евангелска дума сияе по един лъч от другия, духовния свят, да не говорим за чудните случаи – евангелски и следевангелски, в цялата църковна история през [изминалите]  2 000 години. Християнството е отворило широко дверите на онзи свят в такава голяма мяра, че по същество не трябва да се нарича религия – заради [възможността] да се бърка и смесва с другите религии – а Откровение, Божие Откровение.  

 

БЕСЕДА за Отца и Сина

 

И който вижда Мене, вижда Оногова, Който Ме е пратил (Иоан. 12: 45).

 

Който вижда светлината, вижда и слънцето; от друга страна – нима някой, като види слънцето, не вижда светлината? Ако слънцето не ни прати своята светлина, никой от нас не би знаел за съществуването на слънцето. Всички наши познания за слънцето сме получили с помощта на светлината, която е от него. Никой никога не е видял слънцето с помощта на друга светлина, която да не е от слънцето. Тъй и нашите познания за Отца са чрез помощта на Сина. Който не познава Сина, не може да познае и Отца. Който познава Сина, познава и Отца. Виждащият Сина, вижда и Отеца. Бог не може да се познае без Своята светлина, която дохожда между хората. Светлината на Отец е Синът. Аз съм светлината на света – казал Христос. И светлината в мрака свети. Ако я нямаше слънчевата светлина, физическият свят щеше да е целият в тъмнина. А духовният и моралният свят, и целият човешки живот щеше да е тъмнина, ако я нямаше светлината, която е от Отца. А тази светлина е Христос Господ. Наистина, братя, няма истинска светлина, която да осветява Божието Същество, както Христос Господ. Който вижда Него, вижда Бога. Който не вижда Него, е в тъмнина.

Господи Сине Божий, винаги помагай на нашия дух да вижда Тебе и чрез Тебе – Твоя небесен Отец и Духа Светаго – Утешителя. Троице единосъщна и неразделна, на Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски                                         

 
ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 1 МАРТ

 

Разсъждение

 

Верността и покорността трябва да украсяват живота. Бог прославя верните и покорните, както се вижда и от живота на св. Агапий. Като бил младеж, този светия бил заловен от пирати[1], отведен в Азия и продаден на един арабин. Цели 12 години, старателно и послушно, Агапий робувал при арабина; и цели 12 години се молил на Пресвета Богородица да го освободи от робството. Една нощ му се явила Богородица и му казала да стане и без страх да отиде при своя старец. Агапий станал и отишъл в Света гора при стареца си. Старецът, като видял Агапий, се наскърбил, мислейки, че той сам е избягал от своя господар. Агапий, верен и покорен на волята Божия, веднага се върнал в Азия, представил се пред господаря си и му разказал всичко, което се случило с него. Чул всичко, арабинът се удивил на християнските добродетели и пожелал да види Агапиевия старец. Взел двамата си сина и отишъл в Света Гора. Тук се кръстил със синовете си, тримата се замонашили и останали до смъртта си под ръководството на Агапиевия старец, а след това и на самия Агапий. Така, някогашните сурови господари станали послушни ученици на своя бивш роб – верния и покорен на Божията воля Агапий.

 

БЕСЕДА за знанието и изпълнението

 

Ако знаете това, блажени сте, кога го изпълнявате (Иоан. 13: 17).

 

Най-важното в това Господне изречение е, скъпи братя, че Господ не облажава знанието, а неговото изпълнение. Той не казал на апостолите: Блазе ви, ако знаете. Така са говорили някои езически учители, които виждали спасението само в знанието. Не. Господ казва: Блажени сте, кога го изпълнявате. Знанието за спасението е дадено от самия Господ. До това знание никой не е успял да достигне със собствени сили. Някои от древните гръцки философи са казвали, че човешкият род не може да достигне до истината, нито да се спаси, докато сам Бог не дойде на земята. Господ е дошъл между хората и открил на хората знанието. Който приеме това знание, приема и задължението да го изпълни. О, колко по-леко ще бъде на Съда за онези, които не са получили[2] това знание, и са пренебрегнали неговото изпълнение! О, колко по-леко ще бъде на Съда за неуките езичници пред учените християни!                                                Сам Господ се е показал не само като знаещ, а и като изпълняващ. На Неговото съвършено знание отговаря и съвършеното изпълнение. Сам Той лично, пред очите на Своите ученици, е изпълнил всички Свои заповеди. И тази заповед им я е дал след изпълнение на дело [добродетелите] на смирението и любовта. Като измил нозете на учениците си, тогава им заповядал и те така да правят един другиму. Господ не е дошъл между хората, за да ги омърси, а за да ги умие. Той не е омърсил никого, а е измил всеки, който е пожелал да се умие. Какъв срам е за нас, които се трудим, да умием себе си, а двойно се трудим да омърсим другите! О, братя мой, ние омърсяваме родните си братя! И Христос плаче, като вижда как в блатото на клеветата валяме[3] онези, които Той с кръвта Си е умил.

Господи, прости ни. Ежедневно грешим против своите братя. И направи, Господи, в Твоето Царство братята ни, които сме омърсили, по-светли от нас. Ти Си праведен и всичко виждаш. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички Охридски

 

 

[1] В ориг. – разбойници (бел. прев.).

[2] В ориг. – приели (бел. прев.).

[3] В ориг. – мърсим (бел. прев.).

 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 29 ФЕВРУАРИ

 

Разсъждение

 

Св. Иоан Касиан пише за борбата с блудния грях следното: „Борбата с блудния грях е люта и по-продължителна от борбата с другите грехове, постоянна, и само малцина на брой хора са постигнали пълна победа. Тази борба започва от началото на зрялата възраст и не престава въобще, докато не бъдат победени страстите. За тази борба е необходимо двояко оръжие. За достигане на съвършено и чисто целомъдрие само телесният пост не е достатъчен (макар че преди всичко е необходим), потребно е и съкрушаване на духа, и непрестанна молитва против този най-нечист дух; затова постоянното поучение от Свещеното Писание, съединено с размишление, след това телесният труд и ръкоделието, което възпира сърцето от разсеяност и го връща в себе си, а над всичко, дълбоко и искрено смирение, без което никога и над никоя страст не може да се постигне победа. Победата над тази страст се обуславя от съвършеното очистване на сърцето, от което по словата на Господа, изтича отровата и тази болест [блудната страст]. Защото от сърцето излизат зли помисли…, прелюбодеяния, блудства и т.н. (Мат. 15: 19). Трябва да имате постоянно смирение в сърцето и търпение, като внимателно предпазвате себе си в течение на деня от гнева и останалите страсти. Защото, колкото по-лесно в нас влиза гневът, толкова по-лесно после прониква в нас жарта на похотта“. Интересно е, че и много други велики духовници посочват причинно-следствената връзка между страстта на гнева и страстта на блудната похот, от което следва, че гневливите са най-много похотливи.

 

БЕСЕДА за живото Христово присъствие

 

Аз съм с вас през всички дни до свършека на света (Мат. 28: 20).

 

Ето утеха над утехите! Ето утеха за онези, които ги връхлита буря! Нека само се сетят: тук е Христос –сред тях, и нека не се боят. Той е Кормчията. Ето утеха за остаряващите! Нека не губят от погледа си, че Христос пътува с тях през времето във вечността, във вечна младост, и да запазят спокойствие. Ето утеха за онези, които са измъчвани от хората! Нека не мислят, че са изоставени, защото Христос е до тях във всички мъки и на съд, и в тъмница, нека да се радват. Той е Съдията. Ето утеха за онези, които злите духове тревожат! Нека да разберат, че Христос е победител над злите духове, че е на тяхна страна [на разтревожените] и нека се държат. Той е Победителят. Ето утеха за онези, които търсят светлина, правда и истина. Нека вярват, че Христос е по-близко до техните души, отколкото техните очи, и нека се осланят на Неговото ръководство. О, братя мои, наистина Христос е непрестанно с нас, както светлината е с очите ни, с които гледаме. Но горко ни, ако очите на нашата душа са затворени, напразно светлината ще се труди да се срещне със зениците на нашите очи[1]. О, каква тъга и скръб, когато не сме с Христос! Той идва насреща ни – вървим ли ние към Него? Той желае да е с нас – желаем ли ние да сме с Него? Ако искаме утеха, ние трябва да бъдем с Него през всички дни до края на нашия век.

Господи, утехо наша единствена, не ни оставяй! На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор –  Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

[1] В ориг. – на нашия поглед, на нашето зрение (бел. прев).

 

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 28 ФЕВРУАРИ

 

Разсъждение

 

С рядко безстрашие се отличавали иродиевите ради Христа. Блажени Николай тичал по улиците на Псков и се преструвал на луд, укорявал хората за техните тайни грехове и предсказвал какво ще им се случи. Когато цар Иван Грозни отишъл в Псков, целият град изпаднал в страх и ужас от страшния цар. Пред всеки дом бил поставен хляб и сол за „добре дошъл“ на царя, но народът не се появявал. Когато градоначалникът пред храма му поднесъл на подноса хляб и сол, царят отблъснал подноса, а хлябът и солта паднали на земята. Тогава пред царя се появил блажени Николай в дълга риза, опасан с въже, като дете яхнал тояга, и извикал: „Иванушка, Иванушка, яж хляб и сол, а не човешка кръв“. Войниците се спуснали да го заловят, но той побягнал и се скрил. Царят, като узнал за този блажен кой и какъв е, го посетил в неговата тясна килия. Било първата седмица на Великия пост. Чул, че царят идва да го посети, Николай намерил парче сурово месо, и когато царят влязъл в килията, Николай се поклонил и предложил на царя месото: „Яж, Иванушка, яж!“. Страшният цар отговорил сърдито: „Аз съм християнин и през поста не ям месо“. Тогава Божият човек бързо му отговорил: „Та ти постъпваш по-лошо; храниш се с човешко месо и кръв, забравяйки не само поста, ами и Бога!“. Този урок се запечатал в сърцето на царя и той, посрамен, веднага напуснал Псков, където си бил наумил да извърши голямо клане.

 

БЕСЕДА за душевната храна

 

Аз съм хлябът на живота (Иоан  6: 48).

 

Така казал Господ на гладния човешки род. И в истиността на тези слова се убедили през вековете безбройните Христови последователи, които приемали Господа като храна за своите души. Един отчаян младеж, близко до самоубийство, се изповядал пред един духовник. Като го изслушал, духовникът внимателно му казал: „Сине мой, сам си си виновен за твоите беди. Твоята душа е изгладняла до смърт. Ти цял живот си се учил как да нахраниш тялото си, но никак не си помислил, че на душата е необходима храна, и то повече, и по-често, отколкото на тялото е потребна. Душата ти е на умиране от глад. Яж и пий Христа, сине мой. Само това може да избави[1] твоята душа от смърт. Всеки ден непрестанно яж и пий Христа; Той е животворящият Хляб за нашите души“. Младежът послушал стареца и се върнал към живота. Да насищаме, братя, своята душа с Христа, та нашата душа да бъде жива и здрава. Да насищаме нашия ум с мислите Христови, та нашият ум да бъде просветен и бодър. Да насищаме нашето сърце с Христовата любов, та сърцето ни да е сито и радостно. Да насищаме нашата воля със заповедите Христови, та волята ни непрестанно да върши добри дела. Нека Христовите мисли да бъдат наши мисли; и Христовата любов – наша любов; и Христовата блага воля – наша блага воля. Непрестанно да насищаме нашите души с Христа Господа; непрестанно с душите си да ядем Него и Него да пием. Няма по-насищащ хляб от Него, няма по-вкусно питие от Него. В Причастието Самият Той ни дава Тялото и Кръвта. Но Причастието е и напомняне, че нашите души трябва непрестанно да се хранят с Него. Да ядем и пием Него непрестанно, както дишаме непрестанно.

О, благи и сладки Господи наш, подбуди нашите души непрестанно да се насищат с Тебе и да бъдат живи. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и  Охридски

 

[1] В ориг. – да върне (бел. прев.).

         Всичко, което човек може да види на света, трябва да служи човеку за пътепоказател към най-сладката гледка, за поглед към Бога. Ако не служи за това, тогава то служи на човека като пътепоказател към объркване, към тръни, към духовен мрак и окончателна гибел.

 

Свт. Николай, еп. Жички и Охридски