НА СВЕТИ ГРИГОРИЙ ПАЛАМА

       Стих: Великият и истински проповедник на пресветлата светлина сега се привежда към незалязващата светлина от Самия Източник на светлината.

       Свети Григорий, този син на божествената и незалязваща Светлина, истински Божи човек и дивен Божи служител, бе родом от Цариград и имаше благородни и благочестиви родители. Той се стараеше да украси с добродетел и ученост не само външния и чувствения човек, но особено - вътрешния и съкровения. Когато бе още много млад, неговият баща се спомина; майка му възпитаваше в строгост и учеше на заповедите и Св. Писание както него, така и всичките му братя и сестри, а го пращаше и при учители, та добре да научи от тях и светската мъдрост. Благодарение на природните си дарби и прилежността в учението, той скоро изучи всички философски науки.

       Когато Григорий навърши 20 години, той счете всичко земно за по-безполезно от сън и пожела да се устреми към Бога, Източника и Подателя на всяка премъдрост, и целия себе си да посвети на Него в съвършен живот. Тогава той откри на майка си своето богоугодно намерение, голямата си любов към Бога и пламенното си желание и разбра, че тя подобно нему дълго време тъгуваше по това и в еднаква степен с него се зарадва от решението му. Тя веднага събра всичките си деца и радостно каза: “Ето ме мене и децата, които Бог ми даде” (Ис. 8:18; Евр. 2:13). Изпитвайки техните добри помисли, тя им съобщи за намерението на великия Григорий. А той, обръщайки се към тях с поучителни слова, скоро убеди всички тях да се съгласят и усърдно да последват бягството от света, скланяйки ги към подобна на неговата любов. След това, в съгласие с евангелската заповед, раздавайки цялото си състояние на бедните, той великодушно презря царската милост, славата и дворцовите почести и последва Христа.

       Той насочи майка си и сестрите си към женски манастир, а братята си взе със себе си на светата Атонска планина. Там той ги убеди да се подвизават в различни обители, защото по-трудно щяха да водят богоугоден живот, ако останат заедно. Самият той се връчи в послушание на един чуден старец - Никодим, който живееше в безмълвие само за Бога. Със смирение на духа се научи от него на дело да изпълнява всички заповеди и всички добродетели.

Там, по ходатайството на Пречистата Богородица, св. Григорий получи в тайно видение непобедима помощ от апостол и евангелист Йоан Богослов.

       След блажената кончина на своя старец, св. Григорий отиде във Великата лавра на св. Атанасий Атонски и прекара там няколко години, подвизавайки се с голямо усърдие и съвършена разсъдителност. От любов към безмълвието, той се отдалечи от Лаврата и се засели в пустинята. Постоянно възраствайки в любовта и желаейки винаги да пребъдва с Бога, той се посвети на най-сурови подвизи, като с трезвено внимание винаги укротяваше страстите, а ума въздигаше към Бога. Молейки се непрестанно и поучавайки се, той извънредно преуспя в божествените неща. С Божията помощ победи всички изкушения на бесовете и очисти душата си с потоци сълзи по време на всенощните бдения, стана избран съсъд на даровете на Светия Дух и често съзерцаваше Бога в чудни образи.

       Поради нападенията на турците, св. Григорий замина за Солун, във Верийския скит, и там се принуди да беседва с някои жители на града. После, усърдно преминавайки жизнения път, очиствайки напълно и тялото и душата си, вече в преклонна възраст, по Божия заповед прие свещен сан и като някой безплътен [ангел], бидейки като в изстъпление, извършваше тайнството на Литургията, така че се умиляваше всяка душа, която го видеше.

       Св. Григорий бе наистина велик и на живеещите богоугодно се откриваше, че той е богоносец, а дори и за виждащите само външното това бе явно: имайки власт над бесовете, той избавяше обладаните от тяхната прелест и козни; безплодните дървета правеше плодоносни; имаше дар на пророчество, а също бе украсен и с други плодове и дарования на Божествения Дух.

       Обаче, доколкото извършването на добродетелите е в наша власт, а падането в изкушения - не зависи от нас, а без изкушения не можем да станем съвършени и да докажем вярата си в Бога, защото апостолът казва, че съпътстващото добродетелите страдание прави човека с Божия помощ съвършен в доброто (Ср.: Сир. 2:1-5; Иак. 1:2-4; 1 Пет. 1:7), - та затова бе допуснато и преподобният да пада в различни и чести изкушения, за да стане чрез това действително съвършен.

       Кой ум знае и кое слово може да изрази идващите от всички страни и по-големи от предишните козни на лютия враг, набези и обвинения против свети Григорий на новопоявилите се еретици, и как той отстояваше православието в продължение на цели 23 години, претърпявайки от тях многочислени скърби и нападения? Защото италианският звяр, монахът Варлаам от Калабрия, блестейки с външна ученост и мислейки, че всичко знае със своя земен ум, започна люта борба против Църквата Христова и нашата православна вяра, и срещу всички, които строго се придържаха към нея. Той безумно считаше за сътворени общата на Отца, Сина и Светия Дух благодат, и светлината, в която праведните ще възсияят като слънце в бъдещия век, предоткрита от Христос, Който Се преобрази на Таворската планина, - т. е. считаше за тварни всяка сила и енергия на Триипостасното Божество и всичко различно от Божествената същност. А православно признаващите тази божествена светлина и всяка сила и енергия за несъздадени, нетварни (защото няма нищо ново и тварно от пребиваващото у Бога по естество), в своите слова и пространни творения наричаше двубожници и многобожници, както ни наричат и иудеите и Савелий, заедно с Арий.

       По тази причина, като защитник на православието и проповедник на Таворската светлина, свети Григорий, който преди всичко за това се сражаваше и търпеше клевети, бе изпратен от Църквата в Константинопол, където и пристигна, когато благочестивият цар Андроник, четвъртият от Палеолозите, свика Събор за защита на православието, на който се яви и Варлаам със своите гнусни учения и нечестиви обвинения срещу Православието. Тогава великият Григорий се изпълни с Дух Божий, обличайки се свише в непобедима сила, и затвори устата на Варлаам, която хулеше Бога, и напълно посрами еретика. Със своите проникнати от огън вдъхновени слова и писания той изгори като сухи клони неговата ерес. Противникът на православието, като не изтърпя позора, избяга при латинците, откъдето бе дошъл. Скоро след тези многочислени беди, свети Григорий на нов Събор отново изобличи и опроверга неговите съчинения с противоположни доводи. А онези, които бяха съпричастни на тази гибелна ерес, така и не престанаха да нападат Църквата Божия.

       Затова свети Григорий, силно принуждаван от Събора и самия император - Йоан Кантакузин, и преди това убеден от Божие повеление, бе възведен на архиерейския престол и поставен за пастир на Солунската църква. Там той мъжествено и търпеливо извърши подвизи в защита на православната вяра, много по-големи от предишните. Защото се появиха много и зли приемници на Варлаам и Акиндин, люти чеда на дивите зверове, чиито учения и творения свети Григорий по различни начини громеше и напълно победи в своите речи и чрез Божествените Писания, при това не веднъж и дваж, а много пъти, и не при един цар или патриарх, а при трима императори, сменили се един друг на престола, и при толкова патриарси, както и на безброй събори. А някои упорстващи, не зачитайки висшия съд, продължиха да държат на своето заблуждение и остатъците от всички еретичестващи, още безсрамно нападаха победилите ги светни, като тук дори не говорим за най-дръзкия юдейски род, даже и до днес ненавиждащ Христа. Такива бяха накратко победите на великия Григорий над нечестивите.

       Бог пък по чуден начин го изпрати като учител на Изток, в Азия. Свети Григорий, като началстващ, бе изпратен от Солун в Константинопол, за да примири скараните царе. По пътя бе хванат от агаряните и цяла година прекара в плен мъченически, преминавайки от място на място, от град в град, проповядвайки безстрашно Евангелието Христово, едни укрепяваше във вярата, като ги учеше и убеждаваше да я пазят, а други, които се съмняваха и задаваха различни въпроси, богомъдро наставляваше, давайки по всички предмети на разговора изчерпателни разяснения. На иноверците-мохамедани и на преминалите към тях окаяни християни, отрекли се от нашата вяра, често и без страх говореше за въплътеното домостроителство на Господа, нашия Бог, за поклонението на Честния Кръст и на светите икони. Те също спореха с него за Мохамед и за много други неща, и едни му се възхищаваха, а други в ярост го подлагаха на побои и щеше да пострада даже до мъченически венец, ако, по Божи Промисъл, агаряните не го пощадиха, надявайки се да получат за него откуп. След като измина време, едни християни (българи) откупиха светията и безкръвният мъченик отново радостно се върна при своето паство. Към многото други велики дарования и преимущества, които имаше, той се украси и с раните Христови, както и пише божествения Павел, “носейки на себе си раните на Христа” (ср. Гал. 6:17).

       И за да си съставим някаква представа за него, нека изброим какви бяха неговите качества: ненадмината кротост и смирение (но не и когато говореше за Бога и Божественото, защото в това той бе много ревностен); съвършена незлопаметност и доброта, така че се стараеше по силите си да въздава с добро на тези, които са му сторили някакво зло; неприемане на клевети против ближните; търпение и великодушие в постоянно случващите се скърби; издигане над всяко сластолюбие и тщеславие; постоянна бедност и невзискателност във всички телесни нужди; безмълвен и тих живот в търпение, и благодатта винаги му се даваше толкова изобилно, че това бе явно за всички, които го виждаха; постоянна разсъдителност, внимателност и съсредоточеност; като следствие на това, очите му никога не бяха сухи, но жадуваха за източване на сълзи. Така той от началото до самия си край мъченически се подвизаваше против страстите и бесовете, и прогонвайки еретиците далеч от Христовата Църква, изясни православната вяра в своите речи и творения, запечатвайки ги като с печат с цялото Боговдъхновено Писание, защото неговото житие и слово бяха като някакъв преразказ или отпечатък на словата и житията на светиите.

       Освен това, свети Григорий по апостолски и богоугодно пасеше своето стадо 13 години, поучавайки го и водейки го към небесната паша. И може да се каже, че той стана проповедник за всички - и съвременни и бъдещи православни, и премина в другия свят, достигайки 63 годишна възраст. Духът той предаде в Божиите ръце, а тялото, към края на живота особено просветено и прославено, остави на паството като наследство и скъпоценно съкровище, защото чрез него Христос всеки ден облагодетелства идващите с вяра и подава чудни изцеления от различни болести, много от които са описани в неговото житие.

       По неговите молитви, Боже, помилуй ни. Амин.

Разсъждение

Крий своето духовно богатство и не го показвай без необходимост. Виж как хората крият своето материално богатство и когато са принудени да кажат какво имат, прикриват главната сума, а обявяват само малка част. Твърде малък е броят на онези хора, които искат да разкрият всичко, което имат, а още по-малък е броят на онези хора, които казват, че имат повече, отколкото всъщност притежават (тях светът ги смята за несериозни и безумни). С това ясно ти е показано как трябва да криеш своето духовно богатство, т.е. добродетелите, подвизите, бденията и молитвите си. Защо мъдрите чеда на този свят не показват богатствата си? По две причини – за да не разберат крадците и за да не предизвикват завист в лошите хора. Има крадци и завистници и на духовното богатство. Това са злите духове. Ако ти го покажеш, те ще се постараят да ти го вземат[1], или да го разпилеят. Ха си го показал без необходимост (да кажем от суета, да се похвалиш ), те вече са го грабнали и разпилели. И ти, притежателят на духовно богатство, неусетно и ненадейно ще станеш бедняк. Много духовни богаташи светии са се престрували на безумни пред света и чрез привидното безумие скривали великата мъдрост и сила в себе си. Авва Исай пише: „На Бога са приятни добродетелите, извършвани тайно“. А свети Нил Синайски казва: „Покритата кожа на тялото е бяла, а откритата – изгоряла и черна“. Същото е и с нашите тайни и явни добродетели.

БЕСЕДА за търпението докрай

Но, който претърпи докрай, ще бъде спасен (Мат. 10: 22).

Господи предивни, Ти всичко си претъпял докрай, затова Си станал не само блажен, но и извор на блаженство за всички хора, които желаят добро за себе си, вовеки веков! И апостолите претърпели всичко докрай, и влезли във вечното блаженство. И Христовите мъченици претърпели всичко докрай, и станали осиновени сънаследници в Христовото Царство. И светиите доброволно претърпели тегоби, и страдания докрай, и се прославили на небето и на земята. Всеки основател на ново общество вербува последователи, като им обещава добри плодове и много наслади, но премълчава за множеството тегоби и трудове, с които се достигат тези плодове и наслади. Единствен Господ Иисус е казал цялата истина на Своите последователи – и горчивата, и благата страна на истината. Той не е обещавал плодове без служба, нито слава без страдания, нито окончателен покой без трънлив път, нито победа без борба, нито наслаждения без горчивина, нито царство без сълзи и самоотричане. Като изброява многото мъки, които ще сполетят Неговите последователи, най-накрая Той не ги оставя без утеха. Той им показва смисъла на техните страдания и не ги оставя в тъмнина. Той казва: Но, който претърпи докрай, ще бъде спасен. А какви блага очакват онези, които претърпят докрай, това Той Самият ясно е открил  и за това свидетелствали и до ден-днешен свидетелстват много светии, които или са се явили от онзи свят на вярващите, или, бидейки още в тяло, духом са се възвисили до съзерцание на онези слава и блаженство, които очакват вярващите – избраните и претърпелите докрай.

Господи, Ти си нашата сила. Помогни ни, та с вярата, че Ти Си до нас да претърпим всичко докрай. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски                                                                      

[1] В ориг. – намалят (бел. прев.).

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 8 МАРТ

Разсъждение

Доверявай се на Бога повече, отколкото на майка си; изповядай пред Него всичко – няма да те издаде, всички Негови заповеди веднага приеми като добри – няма да те излъже. Но колкото се доверяваш на Бога, бъди толкова предпазлив към неприятеля; към плътта, света и демона. Всичко това прекрасно го е изразил дивният Божи светец Ефрем Сирин, казвайки: „В приемането на Божиите заповеди имай простосърдечие, а в отблъскването на противниковите козни –  мъдрост (гълъб и змия )“.

БЕСЕДА за зрението на очите и зрението на духа

По вид се оказа като човек. (Филип. 2: 7).

Това се казва от апостол Павел, онзи същия, който казал за Господа, че Той е образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар(Колос. 1: 15 ), понеже в Него телесно обитава всичката пълнота на Божеството (Колос. 2: 9). Т.е. такъв е Господ по същество и по вътрешното Си битие, но по външен вид изглеждал [бил] като човек. Хората, чието сърце е окаменяло и чиито ум е помрачен, разпознават нещата около себе си само с очи. Такива хора и днес, гледайки с очи, виждат Иисуса само като човек и не им се удава да видят нещо повече в Него, освен онова, което виждат с очите си. Плътските хора, като виждат Иисуса, виждат плътта, ала не виждат в тази плът нито Бога, нито Човека (Съвършения и Безгрешния). И днес, който съди само чрез онова, което вижда, отрича в Иисуса всичко онова, което не може да се види и в другите хора. Никой не може да каже истината за Господа, ако Го гледа[1] само с очи. Онова, което очите могат да видят, е само една скромна завеса, зад която се крият вечните тайни на Небето и най-големите тайни на времето и на земята. Но за да се види онова, което се крие в Него зад плътската завеса, затова трябва да имате духовно зрение, т.е. Духа Божий в своето сърце, Духа, Който открехва завесата и разкрива тайните.

Господи, най-сладка Тайно, удостой и нас с посещението на Твоя Свят Дух. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – оценява (бел. прев.).

Разсъждение

Дебелото въже е направено от тънки конопени влакна. Едно тънко влакно не може да те задържи вързан, нито може да те обеси. Защото ти лесно, като на шега, ще го скъсаш и ще се освободиш. Ала ако си вързан с дебело въже, то те задържа вързан, та чак може и да те удуши. Нито можеш да го скъсаш лесно, нито да се освободиш. Както дебелото въже е направено от тънки и слаби влакна, тъй човешките страсти избуяват от „дребните“ първоначални грехове на хората. „Малките“ грехове, когато са още в зародиш, човек може да ги отсече и изостави. Ала с натрупването на грях след грях, страстта[1] става по-силна и по-силна, докато накрая не направи от човека такова чудовище, каквато само тя умее. Не можеш с лекота нито да я отсечеш, нито да я отделиш от себе си, нито да се развенчаеш с нея. О, само ако хората се пазеха от зараждането на греховете! Тогава нямаше да се мъчат толкова много за освобождаването от своите страсти. „Да се отсекат вкоренените страсти е тъй трудно, както да се отсекат пръстите“ – е казал един светогорски монах. Да се освободи от греховните страсти на свети Емилиан е помогнала мисълта за смъртта и, разбира се, Божията благодат, без която е невъзможно[2] освобождението от оковите на страстите. Мислете често за близката смърт, кайте се и просете от Бога всесилната благодат. Тези трите спасяват човека от робуването на страстите. Попитали св. Сисой за колко време може да се изкоренят страстите. Светецът отговорил: „Щом една страст покара в тебе, веднага я изкорени“.

БЕСЕДА за ръката на предателя

Но ето, ръката на тогова, който Ме предава, е с Мене на трапезата (Лк. 22: 21).

Най-трудно е за един воевода да воюва, когато има неприятел вътре, в лагера му – не само външен, но и вътрешен, между своите. Иуда е смятан за свой, но всъщност бил външен неприятел. Наоколо се събирали и сгъстявали редовете на Христовите неприятели, а отвътре се подготвяло предателство. Неговата ръка била на трапезата, която Христос благословил, а мислите му били там, между неприятелите, където най-черна злоба, омраза и ярост кипели против кроткия Господ. Но нима и днес ръцете на мнозина предатели на Христа не са заедно на трапезата с Него? Защото коя трапеза не е Христова? Той е Стопанинът и Той насища и пои всички Свои гости. Гостите нямат нищо свое, нищо! Всяко благо и всяко изобилие, което им се дава, с Христовата ръка им се дава. Не присъства ли, значи, Христос на всяка трапеза като Стопанин и като слуга? И не са ли ръцете на всички онези, които и днес предават Христа, на трапезата заедно с Него? Ядат Неговия хляб, а говорят против Него. Топлят се от Неговото слънце, а клеветят Неговото име. Дишат Неговия въздух, а въстават против Неговата Църква. Живеят по Неговата милост, а Го гонят от своите домове, от своите училища, от своите съдилища, от своите книги, от своите сърца. Съзнателно и злобно потъпкват Неговите заповеди; подиграват  се с Неговия закон. Нима това не са Христови предатели и Иудини последователи? Но не се плаши от тях! Бог не ни е наредил да се плашим от тях, а да чакаме и видим техния край. И Господ Христос не се е уплашил от Иуда, нито се плаши Той от всички предателски орди до края на времето. Защото Той знае техния край, Той вече държи Своята победа в ръцете Си. Не се плаши, значи, и ти. Но се дръж здраво за Христа Господа и когато ти се струва, че Неговото дело напредва, и когато ти се стори, че Неговото дело пропада и загива. Не се плаши! Защото, ако се изплашиш, може твоята ръка да се окаже заедно с Иудината ръка на Христовата трапеза.

О, Господи Всепобедни, укрепи ни с твоята милост и с Твоята сила. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – тъканта, изтъканото (бел. прев.).

[2] В ориг. – мъчно (бел. прев.).

Разсъждение

Докато си на земята, гледай на себе си като гост на Стопанина Христос. Ако си на трапезата, Той ти е оказал чест. Ако дишаш въздух, Неговия въздух дишаш. Ако се къпеш, в Неговите води се къпеш. Ако пътуваш, по Неговата земя пътуваш. Ако събираш богатство, Неговото събираш; ако разпиляваш, Неговото разпиляваш. Ако си силен, по Негово допущение си силен. Ако си в обществото на хората, ти си в обществото на останалите Негови гости. Ако си сред природата, ти си в Неговите градини. Ако си в усамотение – Той присъства. Накъдето и да тръгнеш, Той те вижда. Каквото и да направиш, Той запомня. Той е най-внимателният Стопанин, на Когото ти някога си гостувал? Бъди и ти внимателен към Него. При добрия Стопанин и гостът трябва да е добър. Това са обикновени думи, но те ти казват велика истина. Всички светии са знаели тази истина и спрямо нея са устройвали живота си. Затова безсмъртният Стопанин ги е наградил с вечен живот на небето и слава на земята.

БЕСЕДА за наследника и роба

Наследникът, докле е невръстен, с нищо не се отличава от роб (Гал. 4: 1).

Докато принцът е в люлката, по нищо не се различава[1] от сина на роба. Нито тялото му е по-добро, нито мислите му са по-възвишени, нито желанията му са по-чисти. Какъвто е царският син, такъв е и синът на роба, такъв е и синът на просяка. И в продължение на няколко години царският син не се различава от сина на роба. Когато пък царския син порасте и в пълнота осъзнае своето достойнство, приема властта над царството, а когато синът на роба порасте и в пълно съзнание поеме ярема на робството, тогава проличава огромната разлика. Тогава става ясно, че наследникът и робът не са еднакви, защото на роба предстои робуване, а на царя – царуване. Тъй е – иска да каже апостолът – и с християните, и с нехристияните. Нехристияните робуват на природата – християните властват над природата. В дохристиянския период на човешкия род историята разкрива, че човекът бил роб на стихиите, роб на плътта, роб на идолите и творението. А през християнския период на човешкия род историята разкрива, че човек е господар и владетел, благородник от царски род и наследник на всичко. Даже и онези, които са знаели за единния истински Бог, в положението си на израилтяни не са били спрямо Бога като деца и наследници пред своя Отец, а като роби и слуги пред Господаря и Съдията. Но когато се изпълни времето, и Единородният Син Божий дойде на земята, Той направи тъй, че да приемем осиновяване и със Светия Дух да викаме: Авва Отче!  Защо, братя, Христос дойде на земята? Да ни направи по-добри от робите, дa ни даде права на синове и длъжност на господари. Право на синовете е в името Христово да наричат Бога Отец и длъжността им на господари е да властват над себе си, над своята плът, над своите мисли и желания, над цялата заобикаляща ги природа.

Сине Божи Единородний, с Твоята милост и жертва ние сме приели осиновяване; о, помогни ни, та с Твоята помощ докрай да пребъдваме в чистота и истина. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – с нищо не е по-добър (бел. прев.).

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Защо някои хора, добре образовани и кръстени - християни, отпадат от християнството и се насочват към философията и научните теории, като на нещо уж по-истинско от християнството? По две главни причини; или поради съвсем повърхностно познаване на християнството, или заради греха. Повърхностното познаване на християнството отблъсква от него, а грехът бяга от Христа, както злосторник от съдията. Повърхностните и порочни християни, често са ставали тъй жестоки неприятели на християнството, както и езичниците. За повърхностните и порочните е удобно да се къпят в плитките вади на човешкото мислене, а не в опасните Христови дълбини. Защото, онези, които искрено следват Христа, Христос призовава все по-надълбоко и на по-дълбоко, както някога апостол Петър: Отплувай към дълбокото. Свети Марк Подвижник пише, че законът Божий се разбира според изпълнението на Божиите заповеди. „Незнанието принуждава ( човека ) да говори противоположното на онова, което е полезно, а дързостта умножава пороците“.

БЕСЕДА за пътуването с Христа в дълбочината

Отплувай към дълбокото ( Лк.5, 4 )

Така наредил Господ на Петър и на останалите апостоли, когато престанал да говори. Това означава, че Той първо поучава, а веднага след това призовава към дело. Същото важи и за нас; като научим нещо от Евангелието, трябва веднага да започнем да го изпълняваме. На Господа са мили учениците - изпълнители, а не просто учениците. Отплувай към дълбокото! Край брега, от плиткото, Господ говорил на народа, който е по-малко просветен в тайните на Божието Царство, а апостолите той призовава в дълбокото. В плитчината опасността е малка, ала и уловът е малък. В плитчината има змии, жаби и други дребни водни гадини - това е цялата опасност; в плитчината е само дребната риба - и това е целия улов. А в голямата дълбочина и опасността е голяма. Там са големите морски зверове и големите бури - това вече е опастност; но там са големите и хубави риби - в огромно количество - това се казва улов! О, посветени, Отплувай, значи,  към дълбокото!                                                                                                                            

 Отплувай към дълбокото тайнствено море на живота, но не потегляй с твоята ладия без Христа. Не! Защото не само, че можеш да прекараш цялата нощ на твоя живот без да уловиш нищо, както Петър се оплакал: Наставниче, цяла нощ се мъчихме, и нищо не уловихме – не само това, а може и нещо по-лошо да ти се случи, ако Христос не е в ладията. Може бури да те връхлетят и да те потопят в бездната, може и големите морски зверове да те погълнат. Бурите – това са твоите собствени страсти, о посветени, които неминуемо ще дойдат с тебе, ако се упътиш в дълбочината без Христа. Големите морски зверове са демоните, които за миг могат да те погубят, както за миг са погубили голямото двехилядно стадо свине.                Отидеш ли с Христос в дълбочината – не се плаши от нищо, но радостно и смело се приближи към Господа. Ще уловиш най-добър улов, и с него ще напълниш и двете ладии, и телесната и душевната. Ще уловиш най-добрия улов, о посветени, и без опасност ще излезеш на брега, на брега на Христовото Царство. Само не - никъде без Христа! Нито в плитчината, нито в дълбочината. В плитчината ще те тормозят и глад и много дребни гадини, а на дълбокото ще те сполети преголямо зло.

Ти Си нашия Кормчия, нашата Защита, нашето Пристанище, о всесилни Спасителю! На Тебе слава и хвала вовеки. Амин!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 4 МАРТ

Разсъждение

Ако човешката философия може да удовлетвори човека, защо философите Иустин и Ориген станали християни? Защо и Василий, и Златоуст, и Григорий, които изучили в Атина цялата елинска философия, приели кръщение? И блажени Августин, който знаел и елинската, и римската мъдрост, защо отхвърлил всичко и потърсил светлина и спасение в Христовата вяра? Ами св. Климент Римски, който бил твърде богат и твърде учен? Ами света Екатерина, която произхождала от царски род и познавала цялата светска египетска мъдрост? Ами княз Иосаф от Индия, комуто била позната цялата индийска философия? И много и много други, които най-напред търсели обяснение на световните загадки и светлина за своите души във философията, а след това пристъпили в Църквата и се поклонили на Христа Господа.

БЕСЕДА за нерешителността на Пилат

От това време Пилат търсеше случай да Го пусне… И тогава им Го предаде, за да бъде разпнат (Иоан 19: 12 и 16).

      Откъде е това противоречие в Пилат? Откъде е това раздвояване на волята в един и същи човек? Докато стоял пред светлото Христово лице, Пилат от цялото си сърце желаел да пусне Праведника. Но когато го обгърнала[1] еврейската тъма, той се съгласил с делата на тъмнината. Семето паднало в тръните. Докато Христовото лице светело над семето, семето никнело; ала когато семето останало без тази светлина, тъмнината на тръните го задушила. Докато Господ Иисус властно говорил на Пилат за Небесния Цар, казвайки му: Ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише, Пилат се чувствувал като победен от страх пред Бога. Но когато еврейската тълпа закрещяла на Пилата: Ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря, Пилат бил напълно победен от страха пред земния цар. И страхът за плътта надделял над страха за душата, както и до ден днешен това понякога се случва.                                                                   

      Пилат е бил ученик на светската мъдрост. А светска мъдрост не дава сила, а влива страх. Светската мъдрост не поддържа душата, а плътта. Светската мъдрост не влива страх в душата, а страх за плътта и всичко онова, що е плътско. Ето Пилат – един ясен и жалък пример как светската мъдрост възпитава хората против Бога и против Христа. Но слабохарактерната и нерешителна Пилатова душа не е свойствена само на езичниците, а и на неутвърдените християни. Някои християни всекидневно и незабележимо, а често и несъзнателно, ту искат да освободят Христос от мрачния и злобен еврейски инстинкт в себе си, ту пак да го предадат на този инстинкт за разпятие. Това става винаги, когато някой християнин потъпче някоя Христова заповед заради изпълнение на някое свое плътско желание. Понякога светлината на тези заповеди осветява сърцето на нерешителния християнин, а после плътската тъмнина така го поглъща, че той се предава напълно на нея.                                                                                       

        Господи дълготърпеливи, не скривай светлината на Твоето лице от нас нито за миг, за да не ни овладее тъмнината. Помогни ни, Господи, да останем докрай деца на светлината. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – обзела (бел. прев.).

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Казано по човешки, Христос с послушанието се издигнал до главен- ство в Църквата, в света и в човешката история. Никой не е добър ръко- водител, ако не е преминал школата на послушанието. Адам е изгубил властта и главенството си над животните и природните стихии в онзи час, когато се показал непослушен към Бога. „Послушание за послуша- ние; ако някой слуша Бога, и Бог него го слуша“ – казал авва Мойсей. Но като се вземе предвид как и колко пъти хората ежедневно нарушават Божиите заповеди, очевидно е, че Бог повече слуша хората, отколкото хората Бога. Фактът, че безсмъртният Бог слуша нас – тленните, повече отколкото ние Него, трябва да изпълни със срам всеки, който все още има що-годе съвест. Когато св. Евтропий бил мъчен заедно с двамата си другари, той се помолил Богу: „Ела ни на помощ, както си дошъл на Твоя раб Теодор (Тирон)!“. Земята се затресла и послушният Господ се явил заедно с ангелите и св. Теодор. И Господ рекъл на страдалците:

„По време на вашето мъчение Аз стоях пред лицата ви, гледайки вашето търпение. Имената ви ще се запишат в Книгата на Живота“.

БЕСЕДА ЗА ЛЮБОВТА КЪМ БЛИЖНИЯ

Но да оставам в плътта, е потребно за вас

(Филип. 1: 24).

Озарен от Христовата любов, апостол Павел признава в послание- то до филипяните, че за него смъртта е придобивка, защото за него животът е Христос. Любовта му към Христа го тегли към смъртта230, за да бъде с Христа, а любовта към верните люде го кара да остане в плътта. Но това не е противоположност231, разкъсваща апостола и дър- паща го на две страни, а една и съща [любов], която отваря пред него две съкровищници232  с блага: едната с блажения небесен свят, а друга- та на земята – с душите на вярващите. Небесните блага се увеличават със земните233, едната съкровищница прелива в другата. Да отиде на небето – към това апостола го теглят любовта и наградата; да остане на земята – към това го теглят любовта и дългът. А щом един смър- тен човек, братя мои, намира за потребно да остане в тяло от любов към своите братя, какво чудно има тогава, че безсмъртният Бог пре- ди апостола е видял, че е необходимо да бъде в духовното Царство? Тази Павлова изповед пред филипяните не ни ли разкрива съвсем ясно подбудите на въплътения Божий Син? Там, на небесата, без примес на грях и смърт, са истинското Христово Царство и истинският Христов живот. Ала любовта на Божия Син към хората намерила за необходимо да бъде в тяло на земята между хората. Наистина трябва да сме благо- дарни на апостол Павел, че като обяснявал за себе си [защо е необходи- мо да остане в тяло], ни е обяснил тайната на Христовото пришествие и пребиваването Му в тяло.

Дивен си, Господи, в Твоите светии. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

             ТЪРЖЕСТВО НА ПРАВОСЛАВИЕТО

       Стих: Радвам се сега когато виждам неподобаващо изхвърлените някога икони, да се почитат както подобава.

       В тоя ден, в първата Неделя от светия пост, Църквата е приела да се чества възстановяването почитанието на светите и честни икони, извършено от император Михаил и майка му, блажената царица Теодора, а също и от светия Константинополски патриарх Методий. А това стана тъй:

       При император Лъв Исавър (717-741 гг.), бивш свинар и мулетар, но по допущение Божие заграбил царската власт, бе извикан светител Герман, тогава водач на Църквата, който чу думите на царя: „Струва ми се, владико, че иконите по нищо не се отличават от идолите, затова заповядай колкото се може по-скоро да ги приберат и да ги махнат от църквите. Ако са истински свети изображения, то нека да ги окачат по-нависоко, та да не би ние, които се валяме в грехове, да ги оскверним, като ги целуваме.”. Но патриархът отхвърли тия нечестиви слова на царя, казвайки: „Не си ли ти, царю, този, който според пророчеството ще въздигне гонение срещу светите икони и чието име е Конон?”. Той отвърна: „Така бях наречен като дете!”. И понеже патриархът отказа да се подчини на волята му, той го прогони и на негово място постави своя единомишленик Анастасий и тогава вече открито започна борба против светите икони. Казват, че тази ненавист към иконите му била внушена от някакви иудеи, които с врачуване му предсказали въздигането до престола по времето, когато той бил още беден и заедно с тях си изкарвал прехраната като пастир на осли.

       След края на злощастния му живот, негов приемник стана най-жестокият от синовете му Константин Копроним (741-775 гг.), който продължи яростното гонение против светите икони. И трябва да се каже, че според беззаконията, които извърши даде му се и да умре в позорна смърт. [Той умря по време на поход срещу българите, поразен от много силна огница, като според собствените му думи, приживе бе предаден на неугасимия огън!]. На престола се възкачи неговият син Лъв IV Хазар (775-780), но и той умря от мъчителна смърт.

       Наследници на престола станаха Ирина и Константин. Макар съпруга на Лъв IV, тя бе тайна почитателка на иконите и след смъртта му стана регентка на своя син младия Константин VI. Наставлявани от светейшия патриарх Тарасий, те свикаха Седмия вселенски събор, на който Църквата Христова възстанови почитанието на светите икони. След свалянето им от престола, императори станаха Никифор Геник (802-811 г.), после Ставрикий [но той бе ранен от българите и съвсем за кратко управляваше, след което почина в манастир], а след него - Михаил Рангаве (811-813), като всички те почитаха светите икони.

       Приемник на Михаил стана звероподобният Лъв Арменец (813-820 гг.), който бе коварно въведен в заблуждение от един нечестив монах-затворник и започна второто иконоборческо гонение, - и отново Божията Църква се оказа лишена от красота. Лъв Арменец бе сменен от Михаил II Аморей (820-829 гг.) , а той — от сина му Теофил (829-842 гг.), който отново въздигна гонение против иконите, надминавайки всички останали. Този Теофил подхвърли на различни наказания и мъчения светите отци заради светите икони. Но казват за него, че много ратуваше за справедливост и стана известен със своя справедлив съд. Теофил управлява самостоятелно дванайсет години, но се разболя от стомах дори до смърт, а устата му така се разтвори, че му се виждаха вътрешностите. Царица Теодора [жена му] бе в силна скръб от случващото се. Веднъж тя за кратко заспа и в сън видя Пречистата Богородица, държаща в ръцете си Предвечния Младенец, обкръжена от светли ангели, които бичуваха и хокаха мъжа ѝ Теофил. Когато тя се събуди, Теофил дойде малко на себе си и завика: „Горко на мен - окаяния! Заради светите икони ме бичуват!”. Царицата веднага положи на главата му иконата на Богородица и ѝ се молеше през сълзи. А Теофил, като видя, че наблизо един човек имаше икона на гърдите си, грабна я и я целуна. И веднага устните, които хулеха иконите и безобразно разтвореното гърло се върнаха в предишното си състояние и той, избавен от постигналата го беда и мъка, заспа, разбрал колко добре е да се почитат светите икони. Царицата изнесе от ковчежетата си светите и честни образи и убеждаваше мъжа си да ги целува и почита от цялата си душа. Така Теофил лека полека напусна този живот.

       Теодора повика всички, които бяха в изгнание и по тъмниците и ги освободи. Беше свален от патриаршеския престол Йоан Граматик, по прозвище Аннис, тоест магьосник, по-скоро началник на гадателите и бесовете, отколкото патриарх, а на негово място бе възведен Христовият изповедник Методий, който преди много пострада за иконите и жив бе затворен в гроб.

       По това време, по божествено озарение, при преподобния Йоаникий Велики, подвизаващ се на планината Олимп, отиде светият отшелник Арсакий и му рече: „Бог ме изпрати при тебе, за да отидем заедно в Никомидия при преподобния мъж Исая Затворник, и научени от него да направим онова, което е приятно Богу и подобава на Неговата Църква.”. И отидоха при преподобния Исая и чуха от него: „Тъй казва Господ: ето приближи се краят на враговете на Моя образ. Затова идете при царица Теодора, но и при патриарх Методий и кажете: отлъчи всички нечестиви и тогава с ангелите Ми принеси хвалебна жертва, почитайки изображението на Моя лик и на Кръста!”. Като чуха това, те отидоха в Константинопол и предадоха тези думи на патриарх Методий и на всички Божии избраници. А те, като се събраха, отидоха при царицата и я намериха покорна във всичко, защото тя бе благочестиво и боголюбиво научена да почита иконите от предците си.

       Царицата веднага извади образа на Богородица, който висеше на шията ѝ, така че всички да го видят, целуна го и рече: „Да бъде проклет оня, който не се покланя на иконите и не ги целува с любов, не като богове и без идолопоклонство, но като образи заради любовта си към Първообраза!”. Отците се зарадваха с голяма радост, а Теодора просеше от тях да се помолят за мъжа ѝ Теофил. Те, виждайки вярата ѝ, макар и да казваха, че това е свише техните сили, ѝ се подчиниха.

       Светият патриарх Методий, отивайки във Великата Божия църква, събра целия православен народ, причта и архиереите, монасите и пустинниците, сред които бяха и гореспоменатите Йоникий Велики от Олимп и Арсакий, Навкратий, учениците на Теодор Студит, Теофан игуменът на „Голямо поле”, изповедник Сигриански, Теодор и Теофан Начертани, Михаил синкел и изповедник от Светия Град и много други. Те отправиха всенощна молитва към Бога за Теофил, умолявайки постоянно със сълзи Господа. И така правеха през цялата първа седмица от Великия пост. Същото правеше и царица Теодора, заедно е членовете на императорския двор.

       Тогава, когато настъпи разсъмването на петъка, царица Теодора се унесе в сън и видя себе си застанала до колоната на Константин Велики, а наоколо някакви хора шумно вървяха по улицата и носеха различни оръдия за мъчения, а посред тях вързан с ръце на гърба се влачеше Теофил. Като разпозна мъжа си, тя тръгна подир тия, които го водеха. Когато стигнаха до Медните врати, където имаше икона на Спасителя, те оставиха Теофил пред един дивен Мъж, който бе застанал там в свръхестествено явяване. Падайки в нозете Му, царицата започна да се моли за царя. Накрая Мъжът отвори устата Си и рече: „Голяма е вярата ти, жено! И тъй, знай, че заради твоите сълзи и твоята вяра и заради молитвите и прошенията на Моите раби и Моите свещеници Аз давам опрощение на твоя мъж Теофил.” И заповяда на тия, които водеха царя: „Развържете го и го предайте на жена му!”. А тя, като го взе, отиде си с радост и веселие. И в този миг се събуди.

       А патриарх Методий, кога свършиха молитвите и моленията, взе чист свитък, написа на него имената на всички царе - еретици, включително и на цар Теофил, и го постави под светия престол в храма. В петък и той видя един страшен и велик Ангел, Който влезе в храма и идвайки към него, рече: „Молитвата ти бе чута, епископе - цар Теофил получи опрощение; недей, прочее повече да досаждаш за това на Бога!”. А патриархът, за да изпита истинско ли е видението, слезе от своето място, взе свитъка, разгърна го и видя - о, Божии съдби! - че името на Теофил е напълно изличено от свитъка.

       Като научи за това, царицата много се зарадва, изпрати пратеници при патриарха и заповяда да се събере целият народ с кръстове и икони във Великата църква, за да върнат там честните образи и да възвестят на всички за новото Божие чудо. Скоро, когато всички се събраха в храма със свещи, дойде и царицата със своя син. По време на литията те излязоха и стигнаха до гореспоменатото място и носейки честните икони, Кръста и светото и Божествено Евангелие, пееха „Господи, помилуй!”. И като се върнаха отново в църквата отслужиха божествена Литургия. Тогава бяха възстановени честните икони от споменатите свети мъже, които бяха прославени като благочестиви и православни, а противящите се и нечестивите, не приемащи почитанието на светите икони бяха отлъчени и предадени на проклятие. И оттогава светите изповедници определиха ежегодно по този начин да се извършва това свещено тържество, та да не би отново някога да изпаднем в това нечестие.

       Господи, Който си неизменен Образ на Отца, по молитвите на светите Твои изповедници помилуй ни. Амин.

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 2 МАРТ

Разсъждение

Ако някой изгуби вярата в Бога, вместо нея му се дава глупост. А от всички глупости, няма по-голяма от тази, някой да се нарича християнин и да отиде бедният да търси доказателства за Бога и безсмъртния живот в друга вяра и философии. Който не намери злато при богатия, как ще го намери при сиромаха? Откровението за безсмъртния живот, фактите, доказателствата, свидетелствата, реалните проявления на духовния свят – всичко това не само представлява темел на християнската вяра, а представлява и зидовете и етажите, и украсите, и цялата мебелировка, и покрива, и кубетата на величественото здание на християнската вяра. Чрез всяка евангелска дума сияе по един лъч от другия, духовния свят, да не говорим за чудните случаи – евангелски и следевангелски, в цялата църковна история през [изминалите]  2 000 години. Християнството е отворило широко дверите на онзи свят в такава голяма мяра, че по същество не трябва да се нарича религия – заради [възможността] да се бърка и смесва с другите религии – а Откровение, Божие Откровение.  

БЕСЕДА за Отца и Сина

И който вижда Мене, вижда Оногова, Който Ме е пратил (Иоан 12: 45).

Който вижда светлината, вижда и слънцето; от друга страна – нима някой, като види слънцето, не вижда светлината? Ако слънцето не ни прати своята светлина, никой от нас не би знаел за съществуването на слънцето. Всички наши познания за слънцето сме получили с помощта на светлината, която е от него. Никой никога не е видял слънцето с помощта на друга светлина, която да не е от слънцето. Тъй и нашите познания за Отца са чрез помощта на Сина. Който не познава Сина, не може да познае и Отца. Който познава Сина, познава и Отца. Виждащият Сина, вижда и Отеца. Бог не може да се познае без Своята светлина, която дохожда между хората. Светлината на Отец е Синът. Аз съм светлината на света – казал Христос. И светлината в мрака свети. Ако я нямаше слънчевата светлина, физическият свят щеше да е целият в тъмнина. А духовният и моралният свят, и целият човешки живот щеше да е тъмнина, ако я нямаше светлината, която е от Отца. А тази светлина е Христос Господ. Наистина, братя, няма истинска светлина, която да осветява Божието Същество, както Христос Господ. Който вижда Него, вижда Бога. Който не вижда Него, е в тъмнина.

Господи Сине Божий, винаги помагай на нашия дух да вижда Тебе и чрез Тебе – Твоя небесен Отец и Духа Светаго – Утешителя. Троице единосъщна и неразделна, на Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски                     

Разсъждение

Верността и покорността трябва да украсяват живота. Бог прославя верните и покорните, както се вижда и от живота на св. Агапий. Като бил младеж, този светия бил заловен от пирати[1], отведен в Азия и продаден на един арабин. Цели 12 години, старателно и послушно, Агапий робувал при арабина; и цели 12 години се молил на Пресвета Богородица да го освободи от робството. Една нощ му се явила Богородица и му казала да стане и без страх да отиде при своя старец. Агапий станал и отишъл в Света гора при стареца си. Старецът, като видял Агапий, се наскърбил, мислейки, че той сам е избягал от своя господар. Агапий, верен и покорен на волята Божия, веднага се върнал в Азия, представил се пред господаря си и му разказал всичко, което се случило с него. Чул всичко, арабинът се удивил на християнските добродетели и пожелал да види Агапиевия старец. Взел двамата си сина и отишъл в Света Гора. Тук се кръстил със синовете си, тримата се замонашили и останали до смъртта си под ръководството на Агапиевия старец, а след това и на самия Агапий. Така, някогашните сурови господари станали послушни ученици на своя бивш роб – верния и покорен на Божията воля Агапий.

БЕСЕДА за знанието и изпълнението

Ако знаете това, блажени сте, кога го изпълнявате (Иоан 13: 17).

Най-важното в това Господне изречение е, скъпи братя, че Господ не облажава знанието, а неговото изпълнение. Той не казал на апостолите: Блазе ви, ако знаете. Така са говорили някои езически учители, които виждали спасението само в знанието. Не. Господ казва: Блажени сте, кога го изпълнявате. Знанието за спасението е дадено от самия Господ. До това знание никой не е успял да достигне със собствени сили. Някои от древните гръцки философи са казвали, че човешкият род не може да достигне до истината, нито да се спаси, докато сам Бог не дойде на земята. Господ е дошъл между хората и открил на хората знанието. Който приеме това знание, приема и задължението да го изпълни. О, колко по-леко ще бъде на Съда за онези, които не са получили[2] това знание, и са пренебрегнали неговото изпълнение! О, колко по-леко ще бъде на Съда за неуките езичници пред учените християни!                                                Сам Господ се е показал не само като знаещ, а и като изпълняващ. На Неговото съвършено знание отговаря и съвършеното изпълнение. Сам Той лично, пред очите на Своите ученици, е изпълнил всички Свои заповеди. И тази заповед им я е дал след изпълнение на дело [добродетелите] на смирението и любовта. Като измил нозете на учениците си, тогава им заповядал и те така да правят един другиму. Господ не е дошъл между хората, за да ги омърси, а за да ги умие. Той не е омърсил никого, а е измил всеки, който е пожелал да се умие. Какъв срам е за нас, които се трудим, да умием себе си, а двойно се трудим да омърсим другите! О, братя мой, ние омърсяваме родните си братя! И Христос плаче, като вижда как в блатото на клеветата валяме[3] онези, които Той с кръвта Си е умил.

Господи, прости ни. Ежедневно грешим против своите братя. И направи, Господи, в Твоето Царство братята ни, които сме омърсили, по-светли от нас. Ти Си праведен и всичко виждаш. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички Охридски

[1] В ориг. – разбойници (бел. прев.).

[2] В ориг. – приели (бел. прев.).

[3] В ориг. – мърсим (бел. прев.).

Разсъждение

Св. Иоан Касиан пише за борбата с блудния грях следното: „Борбата с блудния грях е люта и по-продължителна от борбата с другите грехове, постоянна, и само малцина на брой хора са постигнали пълна победа. Тази борба започва от началото на зрялата възраст и не престава въобще, докато не бъдат победени страстите. За тази борба е необходимо двояко оръжие. За достигане на съвършено и чисто целомъдрие само телесният пост не е достатъчен (макар че преди всичко е необходим), потребно е и съкрушаване на духа, и непрестанна молитва против този най-нечист дух; затова постоянното поучение от Свещеното Писание, съединено с размишление, след това телесният труд и ръкоделието, което възпира сърцето от разсеяност и го връща в себе си, а над всичко, дълбоко и искрено смирение, без което никога и над никоя страст не може да се постигне победа. Победата над тази страст се обуславя от съвършеното очистване на сърцето, от което по словата на Господа, изтича отровата и тази болест [блудната страст]. Защото от сърцето излизат зли помисли…, прелюбодеяния, блудства и т.н. (Мат. 15: 19). Трябва да имате постоянно смирение в сърцето и търпение, като внимателно предпазвате себе си в течение на деня от гнева и останалите страсти. Защото, колкото по-лесно в нас влиза гневът, толкова по-лесно после прониква в нас жарта на похотта“. Интересно е, че и много други велики духовници посочват причинно-следствената връзка между страстта на гнева и страстта на блудната похот, от което следва, че гневливите са най-много похотливи.

БЕСЕДА за живото Христово присъствие

Аз съм с вас през всички дни до свършека на света (Мат. 28: 20).

Ето утеха над утехите! Ето утеха за онези, които ги връхлита буря! Нека само се сетят: тук е Христос –сред тях, и нека не се боят. Той е Кормчията. Ето утеха за остаряващите! Нека не губят от погледа си, че Христос пътува с тях през времето във вечността, във вечна младост, и да запазят спокойствие. Ето утеха за онези, които са измъчвани от хората! Нека не мислят, че са изоставени, защото Христос е до тях във всички мъки и на съд, и в тъмница, нека да се радват. Той е Съдията. Ето утеха за онези, които злите духове тревожат! Нека да разберат, че Христос е победител над злите духове, че е на тяхна страна [на разтревожените] и нека се държат. Той е Победителят. Ето утеха за онези, които търсят светлина, правда и истина. Нека вярват, че Христос е по-близко до техните души, отколкото техните очи, и нека се осланят на Неговото ръководство. О, братя мои, наистина Христос е непрестанно с нас, както светлината е с очите ни, с които гледаме. Но горко ни, ако очите на нашата душа са затворени, напразно светлината ще се труди да се срещне със зениците на нашите очи[1]. О, каква тъга и скръб, когато не сме с Христос! Той идва насреща ни – вървим ли ние към Него? Той желае да е с нас – желаем ли ние да сме с Него? Ако искаме утеха, ние трябва да бъдем с Него през всички дни до края на нашия век.

Господи, утехо наша единствена, не ни оставяй! На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор –  Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – на нашия поглед, на нашето зрение (бел. прев).