За живота на преподобна Мария Египетска, научаваме от изповедта, която тя направила пред един старец - отшелник в пустинята на изток от река Йордан.

       През шестия век в един от палестинските манастири живял благочестив старец на име Зосима. Той бил дете, когато дошъл за първи път в светата обител. В продължение на много години Зосима добросъвестно и точно изпълнявал монашеските правила, като прекарвал времето си в пост и молитва, в славословие и изучаване на Св. Писание. Преминал вече средата на житейския си път на земята, когато бил на 53 години, той бил смутен от странна мисъл: "Има ли на земята монах, който би могъл да ми покаже такива подвизи и добродетели, които аз да не съм извършил? Ще се намери ли в пустинята човек, който да е извършил повече от това, което съм извършил аз?” Когато мислел това, явил му се ангел Господен и казал: "О, Зосиме, досега се подвзаваше добре и премина похвално постническия подвиг. Има обаче много по-големи подвизи от тия, които ти си извършил. Ако искаш да узнаеш, още какви пътища за спасение има, отиди в манастира, който е близко до р. Йордан".

       Зосима послушал дадения му от ангела съвет и веднага се отправил за посочения му манастир. Братята го приели с любов, и той им открил, че по Божие внушение е дошъл да се поучи от техния живот. Строг бил уставът в този манастир. Тих и свет бил животът на иноците в него. Те непрестанно работели и се молели, хранели се скромно - с хляб и вода, но преди всичко търсили благодатната храна на словото Божие. Малко говорели и празна дума не излизала от устата им. За житейски работи изобщо не мислели. Рядко някой от братята напускал манастира, затова входната врата била винаги затворена.

       Само един път в годината манастирските порти се отваряли. Това ставало в първата неделя на Великия пост. В този ден братята, след като се причастявали със светите Тайни, вземали по малко храна със себе си, напускали манастира и се отправяли към р. Йордан. Там те се прощавали един с друг, след което всеки сам се отдалечавал в пустинята, където прекарвал в благочестиви подвизи през целия Велик пост. В манастира се завръщали в неделята преди Възкресение Христово, Връбница. Никой никого не питал, в какви трудове е прекарал това време и кого е срещал в пустинята. Единствен свидетел за трудовете на всекиго била собствената му съвест.

       През първия Велик пост след пристигането си в манастира старецът Зосима, по примера на всички братя, отишъл в пустинята, където денонощно изпълнявал своето молитвено правило. Телесните си сили подкрепвал е оскъдната храна, която носел със себе си, а душата хранел с нетленната храна на молитвата. Вървял 20 дни навътре в пустинята. Веднъж през време на молитва - било 12 часа през деня - Зосима забелязал с голямо учудване човек в далечината. Зарадван, той започнал да вика непознатия, но оня, като чул гласа на Зосима, започнал бързо да се отдалечава. Старецът тръгнал подире му, но не могъл да го настигне. Като дошъл до един пресъхнал поток, той със всички сили извикал към непознатия:      - Защо бягаш от мене, грешния старец? Спри се! Благослови ме и се помоли за мен". Той чул отговор:

       - Отче Зосиме, аз не мога да дойда при тебе. Ако искаш да ме благословиш, хвърли ми горната си дреха. Аз съм гола жена, защото облеклото ми отдавна е изгнило в тая пустиня.        Зосима бил удивен от това, че отшелницата знае неговото име. Той веднага изпълнил нейната молба. Тя, като се облякла в неговото расо, се приближила до него, поклонила му се и казала:

       - Отче Зосиме, ти трябва да ме благословиш и да се помолиш за мен, защото си свещеник и от много години стоиш пред светия престол и принасяш даровете на Божествените тайни.

        Смутен, старецът паднал на колене пред нея и казал:

       - Духовна майко, ти си се приближила до Бога, като си умъртвила своята плът. В тебе се проявяват небесни дарби: ти знаеш името ми и ме наричаш свещеник, а никога по-рано не си ме виждала. Затова ти трябва да благословиш.   Тогава тя благословила:

       - Да бъде благословен Бог, Който желае спасението на всяка човешка душа, - казала тя. Благодатта на Св. Дух те доведе тук, за да се погрижиш за тялото ми, когато дойде време да си отида оттук. Кажи ми, отче, как живеят християните и какво е състоянието на светата Божия църква?

       - Поради молитвите на Своите светии Бог е дал мир на света - отговорил старецът.

       - Но и ти се помоли на Бога за целия свят и за мене грешния.

             -На тебе, отче Зосиме, повече прилича да се молиш и за мене, и за всички, защото ти си свещеник и това ти е възложено от Бога. Но ще изпълня послушанието, което ми възлагаш.

       Като казала това, тя вдигнала очите си към небето и дълго се молила безмълвно. Навел глава, Зосима също стоял в безмълвие. Когато подигнал очи, той с почуда и смущение видял, че отшелницата се е отделила от земята, стояла във въздуха и продължавала да се моли. Страх обзел благочестивия старец. Той паднал на земята, обливал се в сълзи и повтарял само: "Господи, помилуй". В страха си той помислил, че пред него стои и се моли не жив човек, а привидение. Тогава чул гласа на отшелницата:

       -Защо, отче Зосиме, те смущават такива мисли? Аз не съм дух, а грешна жена, но възродена чрез водата на кръщението. Не съм привидение, а съм земя, прах и пепел; истинска плът, която никога не е помисляла нещо духовно.

       Като казала това, тя се прекръстила и добавила:

       - Бог да ни избави от лукавия и от неговите примки, защото голяма борба води той против нас!

       Като чул тези думи, старецът паднал пред краката ѝ и просълзен казал:

       - Разкажи ми за твоя живот и за твоите дела. Сега разбирам, защо Бог ме е довел в тази пустиня. Разкажи ми за твоите подвизи, не за да се похвалиш е тях, а за да ме поучиш.

       - С какво мога да се похваля аз, която бях дълго време послушница на дявола? Срамувам се да разказвам за своя живот - отговорила му отшелницата - но аз ще ти разкрия делата си, за да разбереш, с колко срам е изпълнена душата ми. Ще ти разкажа всичко. Нищо няма да премълча. Но те моля да не преставаш да се молиш за мене, та и аз да намеря милостта в съдния ден. Аз съм родена в Египет. Когато бях на дванадесет години, избягах от бащиния дом и отидох да живея в Александрия. Сред съблазните на големия и разкошен град аз изгубих своето девство и се отдадох на лекомислен и порочен живот. Така минаваха годините на моята младост. Веднъж - това беше по време на жътва - видях, че много хора отиват към морския бряг. Узнах, че всички заминават за Йерусалим, където ще пристигнат за празника Въздвижение на Кръста Господен. Затичах се подир народа и помолих да вземат и мене в кораба. Беше ми весело сред шумната и многолюдна тълпа. През всичкото време на пътуването по море аз съблазнявах моите спътници с безсрамното си поведение. О, човече Божий! Кой език би могъл да изкаже и кое ухо би могло да слуша порочните дела, които извърших на кораба? Когато пристигнахме в Йерусалим, аз заедно с народа се запътих към църквата. Беше толкова тясно, че с голяма мъка се промъкнах до вратата. Когато стъпих на прага, някаква невидима сила ме задържаше, и аз не можех да я преодолея. Уморена и смутена, аз се дръпнах настрана, за да събера сили, защото мислех, че поради слабата ми женска сила не мога да вляза в църквата. След малко тръгнах с друга група богомолци, но и този път същата сила ме задържа. Тогава аз се върнах, застанах в един ъгъл на църковния притвор и, опряна до стената, разсъждавах защо не мога да вляза в храма като другите и да видя животворящия Кръст Господен. Внезапно божествена светлина озари сърцето ми, духовните ми очи се отвориха, и аз разбрах, че моите грехове са оная невидима сила, която не ме пуска да вляза в храма. Сломена духом, аз припомних миналия си живот и се ужасих от дълбочината на моето падение. Дълго плаках, ридаех и се биех в гърдите за тежките си грехове Когато дигнах очи, видях на стената образа на Божията Майка. Като не свалях очи от този благ образ, аз започнах усърдно да се моля:                               - Пречиста Дево - шепнех аз - съзнавам, че съм голяма грешница и не съм достойна дори да погледна пречистия Ти образ. Но аз съм слушала, че Твоят Син е дошъл на земята, за да повика грешниците към покаяние. Помогни ми да вляза в храма и да видя онова дърво, на което е разпнат роденият от Тебе Бог. Подари ми тази милост, та да мога и аз да се поклоня на пречестния Кръст Господен! Ако се удостоя с тази радост, аз ще се откажа от досегашния си грешен живот и ще отида

там, където ми заповядаш.    

       Така се молех аз, и ми се стори, че молитвата ми е чута от Нея. С вълнение и страх отново се отправих към входа на храма, и този път без усилие влязох вътре. Обхваната от неземна радост, аз смирено се поклоних и целунах Кръста Господен. След това излязох и се върнах пак пред иконата на Божията Майка, паднах на колене и продължих да се моля:

       - О, преблажена Богородице Дево, Ти прояви към мене голяма любов и велика милост. Ти не се погнуси от недостойната молитва на една блудница и ми даде възможност да видя светинята, към която не бях достойна дори да погледна. Аз съм готова да изпълня обещанието си. Бъди ми ръководителка и ми показвай пътя, който води към покаяние.

       Тогава дочух някакъв далечен глас, който ми каза: "Ако минеш отвъд Йордан, там ще намериш покой за душата си". Покорих се на този глас и веднага тръгнах на път. Непознат човек ми даде малко пари, с които купих три хляба и след като разпитах в каква посока се намира р. Йордан, продължих пътя си. Около 9 часа сутринта се сподобих да видя светия Кръст Христов, а при залез слънце стигнах до манастира св. Йоан Предтеча, който е близко до р. Йордан. Като умих ръцете и лицето си в свещената река, аз се върнах в храма и се причастих със светите Тайни. Половината от единия хляб изядох и пих вода от светата река и спах на земята.

       На другия ден преминах реката и, като се помолих на пресвета Богородица, дойдох в тази пустиня, където се усамотих и тук се заселих, очаквайки Бог да ме спаси от немощта на душата и от бурите на живота.

       - Отдавна ли си дошла тук? - попита Зосима.

       - Минаха вече четиридесет и седем години, откакто съм излязла от светия град.

       - А как преживя толкова време далеч от хората. С какво се хранеше?

       - Трудно е да ти разкажа, какво съм преживяла в тази пустиня. Страх ме е да споменавам за грешните помисли, които ме измъчваха като люти зверове 17 години. Тук аз донесох два хляба и половина, но скоро те се свършиха. Тогава аз трябваше да се храня с корени и да търпя глад. Много се измъчвах, като си спомнях вкусната храна, която ядях в Египет. Когато приемах оскъдната храна в пустинята - треви и корени, аз желаех рибата и месото, които някога имах в изобилие. Тук често не намирах вода да утоля жаждата си, а си мислех за ония скъпи вина, от които някога пиех много. Понякога ми се явяваше желание да пея ония блудни песни, които по-рано ми причиняваха радост. Но дошла на себе си, аз почвах да плача и да се бия в гърдите, докато ме осияваше някаква чудна светлина и ме успокояваше. Жестока беше борбата с блудните навици. Много пъти съм падала на земята и съм плакала до изнемога. Ден и нощ съм лежала безчувствена на земята, докато ме осияе оная чудна светлина и ме успокои. Дрехите ми изгниха и тялото ми през тези дни на тежки изкушения трепереше от студ или гореше от слънчевия пек. Но най-много ме измъчваха лошите мисли и порочните желания. Простряна на земята, аз виках към Бога за помощ и не ставах, докато не се успокои сърцето ми. Тогава ме озаряваше някаква чудна светлина, обхващаше ме приятен покой, и аз благодарях на моята небесна покровителка Богородица. Така се мъчих седемнадесет години, но после настъпи успокоение. Както виждаш, Господ запази и тялото ми, и душата ми. Словото Божие е моят хляб и моята защита. Аз се храня с надеждата за спасение, защото е писано: "Не само с хляб ще живее човек" (Мат. 4:4).

Зосима се учудил, че отшелницата употребява изрази от Св. Писание и я запитал, дали е учила някога псалмите и Библията. Тя се усмихнала и рекла: "Откакто преминах река Йордан, не съм видяла никакъв друг човек освен твоето лице днес. А Библия не съм учила, нито съм слушала да я четат и пеят, обаче самото слово Божие е живо и действено и вразумява човека" (Евр.4:12).

       Като го заклела до момента на нейната смърт да не споделя с никого това, което му разказала за своя живот, тя отправила към него следната молба:

       - Сега си иди, отче, а след една година пак ще ме видиш. Идната година през Великия пост ти няма да излизаш от манастира. На Великия четвъртък дойди на оная страна на Йордан откъм мирските селения и донеси със себе си Св. Причастие. За последен път аз се причастих в манастира св. Йоан Предтеча, а сега искам да приема Св. Тайни в същия ден, когато Христос е причастил Своите ученици.

       Като казала това, светицата поискала благословение от стареца и се отдалечила в пустинята. Зосима целунал земята, на която стояла отшелницата, благодарил на Бога и се отдалечил оттам. Когато дошъл определеният ден, той се върнал в манастира, но никому не разказал онова, което видял в пустинята.

       На другата година, в началото на Великия пост, Зосима заболял. Както предсказала преподобната, той не отишъл в пустинята. Но болестта скоро преминала. На Великия четвъртък той взел свето Причастие и късно вечерта отишъл при река Йордан на мястото, което преди една година определила светата отшелница. Настъпила тиха, лунна нощ. Дълго чакал старецът на брега и усърдно се молел на Бога. Той искал още веднъж да види преподобната. Започнал да се тревожи и да тъгува, като мислил, че тя вече е идвала, но като не го намерила, си е отишла. Той се обезпокоил още повече от това, че по бреговете на реката не виждал никаква ладия, на която светицата би могла да премине реката. Унесен в тревожни размисли, той видял, че отшелницата бързо се приближава към брега. Тя спряла за миг пред буйната река, направила над нея кръстен знак и спокойно тръгнала по водата. Изумен, старецът искал да се поклони пред нозете ѝ, но тя го спряла:

       - Какво правиш, отче? Не забравяй, че си свещеник и в ръцете си носиш Светите Тайни.

       - Слава на Бога, Който ми показа, колко далече съм от съвършенството - възкликнал Зосима.

       По молба на светата отшелница старецът прочел Символа на вярата и Господнята молитва. Тогава тя е благоговеен трепет  приела Светото Причастие и като обърнала очи към небето, казала: "Сега отпускаш Твоята рабиня, Владико, според думата Си, с миром" (Лука 2:29).

       След това тя се обърнала към Зосима и казала:

       - Прости ми, отче Зосиме, но изпълни още една моя молба. След една година дойди на онова място, където ме видя за първи път.  Богу е угодно отново да ме видиш там.

       При раздялата Зосима я помолил да вземе от плодовете, които донесъл за нея от манастира, но тя едва се докоснала до тях. След като се помолили със стареца, преподобната преминала пак по водата на другия бряг и се отдалечила към пустинята.

       След една година старецът Зосима изпълнил последната молба на отшелницата. Той дошъл на онова място, където я видял и разговарял с нея за първи път. Дълго я търсил той, и най-после я намерил мъртва. Тя лежала на земята, а ръцете ѝ били сложени като за молитва. Натъжил се старецът и не знаел, къде да я погребе. Като оглеждал мястото около светата покойница, той забелязал на пясъка написани следните думи: 

"Отче Зосиме, погреби тук тялото на смирената Мария, която умря на първи април. Отдай пръстта на пръстта".

       От тези думи Зосима узнал, че се е поминала същия ден, когато се причастила със Светите Тайни. Това било на 1 април

530 година. Само за няколко часа тя преминала разстояние, което той изминал за 20 дни. Със сълзи и молитви погребал старецът преподобната и след това се върнал в манастира. Там той разказал подробно на братята за подвизите на св. Мария. Всяка година в деня на нейната смърт те чествали паметта ѝ, а нейното житие предавали устно на по-младите монаси. По- късно йерусалимският патриарх Софроний записал това житие   така, както го научил от устното предание.

       Животът и благочестивите подвизи на преподобната Мария Египетска ни показват, до каква степен на падение може да достигне човек, когато се отдаде на греха и порока, и до каква висота на нравствено съвършенство може да се издигне, когато върви по пътя на вярата и добродетелта. Тежка е борбата с плътските страсти, порочните наклонности и лошите желания, но силата на покаянието преобразява човека. Вътрешната борба със злото, която в различна степен бушува в душата на всеки човек, изисква огромна духовна сила. Победител в тази борба може да бъде само онзи, който напрегне всичките си духовни  сили и чрез искрена молитва заслужи Божията помощ. Така, по примера на преподобна Мария Египетска, ние ще можем да победим всички изкушения и като нея ще достигнем високо нравствено съвършенство.

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 31 МАРТ

Разсъждение

Св. Иоан Лествичник казва: „Който се гордее със своите сълзи и в своя ум осъжда онези, които не плачат, той мяза на някой, който е изпросил от царя оръжие против враговете, па вземе, че убие сам себе си“. Ако от покаянието пред Бога или от познаването на безкрайната Божия любов към тебе, сърцето ти се е смекчило, не се гордей пред онези, чието сърце още е твърдо и грубо. Спомни си колко дълго и ти си бил с твърдо и грубо сърце. В една болница лежали седем братя. Един от тях се оправил от болестта, вдигнал се и побързал с братска любов и грижи да послужи на останалите свои братя, та и те да оздравеят. Бъди и ти като онзи брат. Считай всички хора за твои братя, и то като болни братя. Па като почувстваш, че Бог, преди тях, ти е подарил по-добро здраве, разбери, че то ти е дадено по милост, та ти като здрав, да послужиш на другите болни. С какво има тук да се гордееш? Все едно, че една кална локва се е избистрила от само себе си, а не от някой дълбок и чист извор.

БЕСЕДА за радостта след скръбта

Тъй и вие сега сте наскърбени; но Аз пак ще ви видя и ще се зарадва сърцето ви (Иоан 16: 22).

Бащата крачи към лобното място, а синовете му плачат около него. И вместо неговите синове да го утешават, той утешава тях. Точно така станало с Господ и Неговите ученици. Крачейки към Своята горчива смърт, Господ повече се опечалил от скръбта на Своите ученици, отколкото от онова, което Му предстояло да претъпи. И Той ги милвал с утехата и окуражавал с пророчеството за новата и скорошна среща. Но Аз пак ще ви видя. Това е пророчеството за Възкресението. Многократно Господ е предсказвал Своята смърт, но като предсказвал смъртта, Той предсказвал и Възкресението. Нему нищо непредвидено не се е случило. Ала Той не го предсказвал за Себе си, а за тях. Те ще имат голяма скръб като с жена, кога ражда, има болки, но се и радва, защото се е родил човек на света – тъй ще бъде и с тях. В тяхното съзнание Христос Господ не бил напълно възприеман като Богочовек. Докато те го познават само като страдалец и смъртен човек, докато Го познават само частично – дотогава ще траят родилните мъки в техните души. А като Го видят отново възкръснал и жив, чудотворящ и всесилен, владетел на всичко, що е на небето и на земята, мъките и скръбта ще престанат и в техните сърца ще настане радост. Защото тогава Христос ще бъде в тяхното съзнание напълно възприет като Богочовек и те тогава ще Го възприемат в пълнота и цялост. Чак тогава за тях Той ще е напълно близък.                                                                                                                                           

Тъй и ние, братя, само частично ще познаваме Господа, докато Го познаваме само от [времето на] Неговото рождение до смъртта Му на Голгота. Напълно ще го познаем тогава, когато Го познаем като Победител на смъртта, като възкръснал.

Господи всепобедни, помилуй ни и ни зарадвай с Твоето възкресение, както си помилвал и зарадвал Твоите ученици. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Ако унижението пред хората е необходимо за възвисяване пред Бога, и временният труд – заради безсмъртния живот, какво ще ти е, ако някой поклати глава и се присмее на твоето унижение? Иоан Безмълвник 10 години бил епископ в Аскалон, след което, като видял, че хорските почести му вредят, се престорил на прост монах и отишъл в манастира на св. Сава Освещени, където му дали да събира и сече дърва и да вари леща за работниците. Когато и тук бил познат, той се затворил в килия, където преживял 47 години, хранейки се само с плодове. Така древните избягвали човешките почести, за които мнозина в наши дни стремеглаво се борят, разсипвайки своите души в прах и пепел.

БЕСЕДА за разпознаването на Сина Божий сред общата тъмнина

 Наистина Божий Син е бил Тоя Човек (Мт. 27: 54).

Тези думи изрекъл стотникът, който като войник съвестно изпълнявал своите задължения. По нареждане на своите началници той трябвало да пази Христовото тяло на Голгота. Външно [той бил] като машина, а вътрешно – човек с будна душа. Той – римският войник, езичникът, идолопоклонникът – видял всичко, което се случило при смъртта на Христа Господа, и извикал: Наистина Божий Син е бил Тоя Човек! Не знаейки за Единствения Бог, не знаейки закона и пророците, той изведнъж разбрал онова, което свещениците на Единствения Бог и познавачите на закона и пророците, въобще не могли да разберат. Тъй, и в този случай се изпълнили Господните думи: За съд дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да станат слепи. (Иоан 9: 39). Наистина, който бил духовно сляп, прогледнал, а онези, които мислели, че виждат, съвсем ослепели! Еврейските първенци не могли да видят потъмнялото слънце, не усетили земетресението, не видели как скалите се разпукали, не видели как се раздрала завесата в храма, не познали многото светии, които излезли от отворените гробове и се явили в Иерусалим. Видели те всичко това и за всичко се осведомили точно, но въпреки това духът им останал сляп и сърцето им окаменяло. Всички тези страшни и необикновени събития вероятно са обяснявали – както и днес правят невярващите – като случайни и привиждащи се. Появяването  на Божия пръст за наказание на хората, или за да ги упъти и нещо да им извести, безбожниците от всички времена обясняват със случайност или самоизмама.  А римският стотник Лонгин – така се казвал – погледнал без предразсъдък на всичко, което се случило под Кръста, и изповядал своята вяра в Сина Божий. Неговото възклицание от изплашеното му сърце не било случайно, то било неговото вероизповедание, за което той, по-късно, положил живота си, за да получи по-добър в Христовото Царство.                                                                                                                                    
      О, братя, колко велик е този римски стотник, който, като видял мъртвия Господ сред разбойниците, разпнат на бунището на Голгота, Го познал като Бог и Го изповядал като Бог. А колко са малки онези християни, които са познали Господа като възкръснал, като прославен, като Победител и Победоносец в хилядите Свои светии, и още държат в сърцето си съмнение, което като отровна змия през всичките им дни ги трови и погребва във вечна тъмнина живота им.                                                             

Разпнати и възкръснал, Господи, помилуй ни и ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Спиритистите в наши дни приемат всяка поява от духовния свят като Божие послание и веднага се хвалят какво им се е „открило“. Аз познавах осемдесетгодишен монах, когото всички почитаха като велик духовник. На въпроса ми дали през живота си е видял някакво същество от духовния свят, той отговори: „Не, никога, слава на Божията милост!“.  Виждайки моето учудване, той каза: „Постоянно съм се молил Богу нищо да не ми се явява, та да не би случайно да падна в прелест[1] и да приема преструващия се дявол за ангел. И Бог досега е слушал молитвата ми“. Колко древните били скромни и предпазливи в това отношение, показва и този записан пример: На един брат се явил дяволът, облечен в ангелска светлина, и му казал: „Аз съм архангел Гавриил и съм пратен при тебе“. На което братът му отговорил: „Помисли си да не си пратен при другиго, защото аз не съм достоен да виждам ангели“. И дяволът веднага станал невидим и изчезнал.

БЕСЕДА за чудесното отваряне на гробовете

И гробовете се разтвориха; и много тела на починали светии възкръснаха (Мт. 27: 52).

О, какво велико знамение! И мъртвите тела на светите мъже и жени познали Онзи, Който издъхнал на кръста, а мъртвите души на еврейските първенци не го познали. Всяко творение се развълнувало, само злосторническите души на Ана, Каифа и Ирод не се развълнували. Мъртвите светии се оказали по-чувствителни от живите грешници. Но как биха могли мъртвите светии да останат равнодушни към своя Сътворител на Кръста, когато мъртвите скали не могли да останат равнодушни! Как при такова събитие, от което се тресяла земята и слънцето потъмняло, могли да лежат в гробовете телата на онези праведници, които изпълнили Неговия древен закон, които пророчествали за Него, и които с надежда в Него склопили очи? О, какво велико знамение! О, каква голяма утеха за нас, които се надяваме на възкресението! Защото по нашата немощ и маловерие бихме могли да кажем: „Наистина, Христос е възкръснал, но дали ще възкръснем ние? Христос е възкръснал със собствената Си сила, но как ще възкръснем ние? И кой знае дали Бог със Своята сила ще възкреси и нас?“. Ето утехата, ето доказателството – И гробовете се разтвориха; и много тела на починали светии възкръснаха! Но смъртта не е могла да унищожи и обикновените хора. Значи и онези, които са много по-малки от Христа, не са мъртви като камъни, а са живи като ангели. Значи, че един ден и нашите тела ще възкръснат от гробовете и ние ще оживеем. Всичко, което Господ е казал, се е случвало и е подкрепено от безброй доказателства. Познавайки нашата слаба вяра, Той доказал Своето пророчество за възкресението не само със собственото Си Възкресение, но и с възкресението на много тела от гробовете по време на Своята смърт. О, братя, никой от нас няма да има и най-малко извинение за неверието в живота след смъртта.

О, Господи премилостиви, вярващите утвърди във вярата и обърни невярващите към вярата. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Прелест – Остар. Книж. Лъжа, измама; лъст (бел. ред.)

Разсъждение

Разказвайки за един красив 20-годишен младеж на име Георги, който в разцвета на хубостта и младостта си, живеейки в суетния свят, познал пътя на спасението и просветил се с духовна мъдрост, свети Симеон Нови Богослов завършва с тези думи: „Разбирате ли, че нито младостта пречи, нито пък старостта ползва, ако човек няма разум и страх Божий?“. С какво е пречела младостта на апостол Иоан да повярва в Христос Господ, и какво е ползвала старостта еврейските старци, които били слепи по ум и в своята слепота осъдили Сина Божий на смърт? Нищо. Нищо не им пречи младостта на юношите и в наши дни да подарят вярата и любовта на Христа, Който ги е сътворил от любов. И нищо не ползва старците в днешно време тяхната старост, ако душата им е отровена от злоба към Христа. Младото и старото тяло не са нищо друго освен нова и стара одежда за душата. И едната, и другата дреха може да покриват и здрава, и болна душа. А нашата цел е здрава и чиста душа.

БЕСЕДА за ужаса на природата при смъртта на Господ

И земята се потресе, и скалите се разпукаха (Мат. 27: 51).

О, какъв страшен укор към хората! Мъртвата природа познала Онзи, Когото хората не могли да познаят. Всяко безсловесно създание се развълнувало и протестирало на своя си език. Нямата земя се разтресла – това е нейният език. Скалите  се разпукали – това е техният език. Слънцето потъмняло – това е неговият език. Всяко създание протестирало по свой начин. Защото всяко създание е покорно [на Господа], както някога Адам в рая. И всяко създание Го познава, както някога Адам в рая. Как така всички безсловесни създания Го познавали и са Му били послушни – това ние не знаем. Това е някакво вътрешно чувство в създанията, което им е вложено от Божието Слово, чрез Което са създадени. И това чувство на безсловесните създания е по-полезно от човешкия, помрачен от греха, разум. От всичко съществуващо, нищо не е по сляпо от човешкия, помрачен от греха, разум. Защото той не само не вижда онова, за което е сътворен да вижда, а вижда онова, което е противно на творението, противно на Бога, противно на истината. Това е прогресиращо развитие на слепотата, това са числа под нулата. Това е човек по-нищожен от тварите. Защото, докато свещениците в Иерусалим не познали своя Бог, бурите и ветровете Го познали, растенията и животните Го познали, моретата, реките, земята, скалите, звездите, слънцето, та чак и демоните, Го познали. О, какъв срам за хората! Земята се потресла, скалите се разпукали, а слънцето потъмняло колкото от гняв, толкова и от печал. Цялата природа се опечалила от мъките на Сина Божий, на чиито мъки иерусалимските свещеници се радвали. И протест, и печал, и страх. Уплашило се всяко създание от смъртта на Онзи, който гръмогласно го повикал от нищото да се радва на съществуването си. Като че искало да каже: „С кого сега ще останем и кой ще се грижи за нас, когато Вседържителят издъхна?“. О, братя, да се засрамим от този протест, от тази печал и от този страх на безсловесните създания! И с покаяние да викнем към Победителя Господ: „Прости ни, милосърдни Господи, прости ни, защото когато грешим и Те оскърбяваме, наистина не знаем какво вършим. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски                       

Разсъждение

„Който замисля зло, в него няма чистота“ – казва св. Симеон Нови Богослов, па и добавя още: „Защото, как може да е чисто сърцето в онзи, който се валя в нечисти помисли, подобно на огледало, потъмняващо от прах?“. Виждаш ли на каква недостижима висота стои Христовата религия над всички останали вери и светски мъдрувания? Който само помисли [да стори] зло, макар и да не прави никакво зло, е виновен пред Бога и пред своята душа. Защото оскърбява Бога, а душата си погубва. Да бъдеш християнин в истинския смисъл, означава да се положат огромни усилия за очистването на своето сърце и своя ум от злите помисли. Какви са тези усилия – за това има здрава наука, която в наши дни е почти съвсем забравена, дори и от християните, [има и] един огромен опит на светите мъже и жени, който потвърждава тази наука. Да очистят себе си от злите и нечисти помисли – този корен на всяко зло, е било целта на великите подвижници, пещерниците и исихастите.

БЕСЕДА за християните като царе и свещеници

И ни направи пред нашия Бог царе и свещеници; и ще царуваме на земята (Откр. 5: 10).

Господ Иисус желае да направи всички хора като Себе си. Като Син Божий Той желае всички хора да бъдат осиновени от Бога. Като Цар Той желае и ние да царуваме с Него. Като Свещеник – да сме Негови съслужители. Като Всесилен – да участваме в Неговата сила. Като Безсмъртен –да участваме в Неговото безсмъртие. Като Свят– да участваме в Неговата святост. Като Възкръснал – всички да сме деца на  Неговото възкресение. Това Господ желаел и затова слязъл на земята, за да ни отдели от животните, да ни издигне над скотския живот и да ни удостои с достойнство над видимите твари, с достойнство, каквото Адам имал в рая преди грехопадението. Заради Своето човеколюбие към хората и за спасителния Си план Господ бил разпнат на Кръст от еврейските първенци, а от нас, християните, той и до днес безброй пъти жъне тръните на неблагодарността и неразумието. Ние се показваме като неблагодарни и като неразумни, когато пренебрегваме и потъпкваме Неговите заповеди. От своите грехове всеки грешник сплита нов трънен венец и го поставя на Неговата света глава. Какво зло ни е сторил Той, та постъпваме така? Кога Той е замислил дори на един от нас зло, та Му отвръщаме със зло? Той слязъл в нашата воняща яма, където сме привикнали на живот със змиите и скорпионите, извлякъл ни нависоко, във висините, в светлина и чистота, в Царството. Той желае да ни направи царе и свещеници, а ние отблъскваме Неговата спасителна десница и се връщаме в ямата със змиите и скорпионите. О, братя, достатъчно и предостатъчно е това Негово унижение и наше самопогубване. Да се хванем здраво за десницата на Спасителя и да тръгнем след Него. Той ни желае доброто. Той ни прави добро. За наше добро Той е пострадал. Той е единственият, единствения наш Приятел, Който не се променя.

Господи, на Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Когато стане някое чудо, не се смущавай, а се весели. Това е Божи пръст – за награда или за наказание, или за да окуражи Своите верни, или да изведе грешника на пътя на спасението. Хората често сравняват този свят с огнена машина[1]. Като видиш един локомотив или друга парна машина, ти знаеш, че в нея е скрит машинистът. Ако машинистът подаде своята глава, или махне с ръка, или подаде пръчка, или развее кърпа, или ви хвърли писмо, или направи някакъв друг знак, това с нищо не те учудва – нали така? Ти знаеш, че с това не се променя ходът на локомотива, нито пък се поврежда дори и едно болтче[2] в него. Защо тогава невярващите казват, че Бог със Своите чудеса променя хода на световната машина? Защото са тъпоумни. А вярващите се радват на Божиите знаци като дете, изплашено от огнената машина, което се радва, когато подобен нему човек се покаже от машината. О, колко приятно е за нас, когато из тази няма вселена, която бучи около нас, се покаже Някой, подобен нам, и Който ни познава и обича! Когато стане чудо, знай – този Подобен на нас ни приветства и ни казва: „Не бойте се, Аз съм над всичко това!“. Св. Василий Нови вършел много чудеса: с молитва изцелявал болни и виждал съдбата на хората като в отворена книга. Чрез Своя угодник Бог, както винаги, показвал Своята любов и сила към хората. Та вярващите да се утвърдят във вярата, а невярващите да се засрамят и да се обърнат към вярата.

БЕСЕДА за скорошното пришествие на Господ

Ето, ида скоро (Откр. 22: 7).

Невярващите и погубващи душите си ще кажат: „Обещал е преди две хиляди години, че ще дойде, а още не идва!“. Така се подиграват онези, които ще стенат във вечните мъки. А ние, които се подготвяме за радост в Неговото Царство, знаем, че той ще дойде в сила и слава, както е обещал. Ние знаем, че той вече е идвал безброй пъти и се е явявал на Своите верни. Не се ли е явил на Иоан Боговидец, комуто казал тези думи: Ето, ида скоро? Иоан Го видял в сила и слава и почувствал десницата Му върху себе си, когато се уплашил и паднал като мъртъв пред Неговите нозе. Той тури върху ми дясната Си ръка. Не се ли явил на Савел, който преди това дишал омраза към християните, и паднал на земята, когато на пътя за Дамаск видял Господа и чул Неговия глас: Савле, Савле, що Ме гониш? И не е ли е влязъл Той в сърцето на апостол Павел, когато той изповяда: И вече не аз живея, а Христос живее в мене! Не се ли явил на многобройните мъченици и мъченички за Неговото име, за да ги окуражи, изцели и помилва? Не се ли е явил на Антоний Велики, на Теодор Стратилат, на света Марина, на свети Силвестър, на толкова много и много други? Но за какво говорим? Нима след три дни не се върнал от царството на смъртта и не се явил на апостолите? Не се ли е явявал много и много пъти в помощ на Църквата, като възкръснал от мъртвите, и когато Неговите врагове ликували, мислейки, че завинаги са предали Неговата Църква на смърт? Нима не е показал Той Своята сила в Църквата и по времето на Нерон, както и по времето на Константин; по времето на Иулиан, както и по времето на Иустиниан; по времето на арабския гнет, както и по времето на турското и монголското робство над християните? О, верни братя мои, не се лъжете. Той е дохождал много пъти и до ден-днешен дохожда. Към всяка душа, ако не е възпрепятстван от нечистота (ѝ), Той идва. Но всички ние Го очакваме да дойде за последен път в сила и слава. И знаем, че това Негово пришествие е сигурно.

Господи преблагий, преди да дойдеш ни, удостой да познаем Твоето лице и да се засрамим от помраченото от греховете наше лице! На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – кола (бел. прев.).

[2] В ориг. – игла (бел. прев.).

Разсъждение

Попитали авва Атанасий: „Как тъй Синът е равен на Отца?“. Той отговорил: „Както очите са две, а зрението – едно“. Отличен отговор! Покрай това можем да добавим: както ушите са две, а слухът – един. Също тъй и за трите божествени ипостаси – като три свещи, а една светлина.

БЕСЕДА за всесилното Слово Божие

У Бога няма да остане безсилна ни една дума (Лк. 1: 37).

Бог казал: Да бъде светлина. И биде светлина. Докато Бог не казал, нямало светлина. И никой никога не би узнал какво е светлина, ако Бог не бе казал и докато се не бе появила светлината. Също както когато Бог казал, се появили водата и сухата земя, звездният свод и растенията, животните и най-накрая човекът. Докато Бог не казал, нищо от всичко това го нямало, нито имало нещо друго освен Бога, който да знае, че това може да съществува. Със силата на Своите думи Бог е сътворил всичко, сътворено на небето и на земята. Всичко, което Бог е пожелал да бъде, и е казал да бъде, то трябвало да стане и не можело да не стане, защото словото Божие е неотменимо и творческо. Сътворението на света е велико чудо на Божието Слово. Сътворявайки всички твари, Бог, отново със Своето Слово, е определил ред и начин на съществуването на всички твари и в отношенията на тварите спрямо тварите. И този ред и начин, които Бог е определил, са велико чудо на Словото Божие. Има ред и начин, видими и разбираеми за нас, хората, но има ред и начин, невидими и недостижими, които са тайна на Светата Троица, случили се и случващи се, които хората наричат особени чудеса. Една такава тайна[1] е непорочното[2] зачатие в утробата на Пресвета Дева Мария на Господ Иисус Христос. То изглежда невъзможно[3] във видимите и достъпни ред и начин, но то не е въобще невъзможно за невидимите ред и начин. И Рождеството[4] наистина е велико чудо, вероятно – най-голямото чудо, което е открито на нас, смъртните. Но и целият сътворен свят е чудо, и целият видим и достъпен ред и начини са чудо, и цялото това чудо е станало със Словото Божие, значи, също както и това, че Господ е заченат в девическа утроба. И това, и онова станало със силата на Словото Божие. Затова на въпроса на Пречистата, който е въпрос и на всички поколения: Как ще бъде това?, дивният Гавриил отговаря:  У Бога няма да остане безсилна ни една дума.

О, Господи Боже, Сътворителю наш, безсмъртни и всесилни Чудотворецо, вразуми нашия ум повече да не се съмнява, но да вярва; вразуми и нашия език, та повече да не пита, а да прославя Тебе. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – поява (бел. прев.).

[2] В ориг. – без мъжко (бел. прев.).

[3] В ориг. – прекъсване (бел. прев.).

[4] По-горе се говори за зачатие, а тук за рождество. Но от долните редове ще се изясни, че няма грешка в текста (бел.прев.).

Разсъждение

Веднъж авва Даниил и авва Амоний пътували. Авва Амоний попитал: „Кога, отче, ще присигнем в килиите?“ ( т.е. да се помолим на Бога). Авва Даниил му отговорил: „Че кой ни отнема Бога? Бог и в килиите, и вън от килиите е същият Бог“. От това се учим на непрестанна молитва, размисъл за Бога и съзерцание на Божиите дела в нас и около нас. Храмът улеснява и усилва молитвата. Така също затвореността и усамотението, по свой начин, улесняват и усилват молитвата. Но който не иска да се моли, няма да го задържат[1] нито храмът, нито килията. Нито пък онзи, който е усетил сладостта на молитвата, ще го отклонят [от нея] нито природата, нито пътуването.

БЕСЕДА за верността в страданията и за венеца на живота

Не бой се никак от онова, което има да претеглиш… Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота (Откр. 2: 10).

Със Своите страдания Господ е облекчил нашите страдания. Той е претърпял най-големите мъки и е излязъл победител; затова Той може и нас да окуражи в нашите малки страдания. Той е страдал и търпял за истината, а ние страдаме и търпим, изплащайки своите грехове. Затова Той може особено много да ни поучи  да изтърпим докрай, както Той, безгрешният е изтърпял. На Него никой от нас не е помогнал в търпението, нито пък е облекчил мъките Му, а Той стои до всеки от нас, когато страдаме, и облекчава мъките и неволите ни. Затова Той има право да каже на всеки страдалец: Не бой се! Не бой се никак от онова, което има да претеглиш  – казва Той, – защото Аз претърпях всички страдания и ги познавам; не съм се уплашил от нито едно страдание, а всички съм ги приел върху Себе Си и всички накрая съм ги победил. Аз не съм ги победил, отхвърляйки ги, или бягайки от тях, а ги приех върху Себе си доброволно и ги изтърпях докрай. Тъй и ти доброволно приеми върху себе си страданията, а Аз виждам и зная колко и до кога можеш да изтърпиш. Ако страданията траят до смъртта ти и даже ти докарат смърт, пак не се плаши; ще ти дам венеца на живота. Ще те увенчая с живот безсмъртен, вечен, в който царувам Аз с Отца и животворящия Дух. Бог не те е пратил на земята да живееш леко[2], а да се подготвиш за безсмъртния живот. Много жалко ще да е, ако Сътворителят не можеше да ти даде по-добър, по-дълъг и светъл живот от този, който е на тази земя, който целият клони към тление и смърт, и който е по-кратък от живота на гарваните. О, братя мои, да се вслушаме в думите на Господа, и всичките ни страдания ще бъдат облекчени. Ако ударите на света ни се струват като твърди камъни, щом послушаме Господа, те ще станат като морска пяна.

Господи Победителю, научи ни на Твоето дълготърпение. И когато отмаляваме, протегни Твоята десница и ни подкрепи. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Т.е. не ще му бъдат от полза нито храмът, нито килията (бел. прев.).

[2] В ориг. – угодно (бел. прев.).

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Евангелието на архангел Гавриил

Лк. 1: 24 – 28, Зач. 3

Слънцето се оглежда в чисти води, а небето – в чисто сърце.

Бог Дух Светий в тази просторна вселена има много жилища, ала чистото човешко сърце е най-големият дом на Неговата радост. То е Неговият истински дом, всичко останало е само Негова работилница.

Човешкото сърце никога не може да бъде празно; то винаги е изпълнено: или с ада, или със света, или с Бога. Съдържанието на сърцето зависи от чистотата на сърцето.

Някога сърцето на човека било изпълнено само с Бога; огледало – само за Божията красота, арфа – само за Божията слава. Някога то наистина било само в Божията десница и било вън от опасност, но когато човекът, в безумието си, го взел в своята ръка, много зверове нападнали човешкото сърце и оттогава започнало онова, което, погледнато в дълбочина, се нарича робство на човешкото сърце, и което, погледнато външно, се нарича история на света.

Безсилен да държи своето сърце в собствените си ръце, човекът се обърнал към заобикалящите го творения. Но към каквото и да допирал своето сърце, от това сърцето му се омърсявало и наранявало.

О, бедно човешко сърце, собственост на много господари – бисер между свинете! Как си се втвърдило от продължителното робуване и как си потъмняло от непрогледната тъмнина! Сам Бог трябвало да дойде и да те спаси от робството, да те спаси от тъмнината, да те избави[1] от греховните призраци и отново да те вземе в Своята десница.

Слизането на Бога между хората е най-смелото дело на Божията любов, на Божието човеколюбие, най-радостната вест за чистите и най-невероятното събитие за осквернените сърца.

Като огнен стълб в най-непрогледната тъмнина е това появяване[2] на Бога между хората. А началото на това явяване Божие между хората започва с ангела и Девицата, с разговора между небесната чистота и земната чистота.

Когато нечисто сърце разговаря с нечисто сърце, това е война. Когато нечисто сърце разговаря с чисто сърце, и това е война. Само когато чисто сърце разговаря с чисто сърце, тогава това е радост и мир – чудо.

Архангел Гавриил е първият благовестник за спасението на човеците, или чудото Божие, защото без Божие чудо нямало да има спасение на човеците. Пречистата Дева Мария първа чула това благовестие и първа между човешките същества трепнала от страх и радост. В нейното чисто сърце небето се огледало като слънце в чиста вода; под Нейното чисто сърце щял да положи главата Си и да се облече в плът Господ – Творецът на новия и Обновителят на стария свят.

За това се говори и в днешното евангелско четиво.

След тия дни зачена жена му Елисавета и се таеше пет месеца, и казваше: „Тъй ми стори Господ в дните, в които ме погледна милостно, за да снеме от мене укора между човеците“. След кои дни? След онези дни, които предхождали великия ден на раждането на Господа Иисуса. Когато се изпълни времето – като се изпълнили всички велики пророчества; когато се изпълнило времето, предсказано от Даниил; когато не останал княз от Иудиното коляно; когато безсилният човешки род въздишал заедно с немощната около себе си природа, очаквайки спасение вече не от човек, нито от природата, а единствено от Бога – по това време заченала Захариевата жена – Елисавета. Но каква връзка имала бездетната старица, Захариевата жена – Елисавета, със спасението на човешкия род? Има връзка, защото щяла да роди предтечата на Спасителя, който като войник да върви напред и да възвестява идването на Войводата. Бездетната старица можела да роди само възвестителя на спасението, но не и Спасителя. Тя е типичен представител на стария свят, който –грохнал и безплоден, не раждал и не принасял плод, който – гладен и жаден, бил образ на изсъхналия свят; който – като престаряло и изсъхнало дърво, можел по чудо да се раззелени, да възвести за запролетяването, но не и да даде плод.

По онова време, както и във всички времена, бездетната жена се чувствала посрамена и се срамувала пред Бога, пред хората и пред себе си. За какво е бракът между съпрузите, ако нямат деца? За бездетните и раят може да стане място за изкушение и гибел, а какво остава за земята? Бездетните съпрузи най-много се срамуват един от друг. Един другиму те изглеждат като раззеленени смокини без плод и дълбоко в душите си плахо и неизразимо усещат проклятие в себе си. И което е най-тежко, както и в наши дни, един друг се подозират в похот и нечистота. Желаят или не желаят, но и двамата смятат своя брак за подпечатан с похот и нечистота, особено пък ако не познават Бога и не чувстват Божия пръст върху себе си. Затова [обикновено такива бракове] са кратковременни и още по-малко щастливи. Защото нищо в света не разочарова хората повече от безплодните желания, вече задоволени и презадоволени.

Първата Божия заповед: Плодете се и множете се (Бит. 1: 28), тежи като планина над бездетните съпрузи, па макар те и да не я знаят. Но те и да не я знаят с разума си и от учене, неминуемо я знаят в сърцата си, чрез чувството, врязано като незаличим печат във всяка човешка душа, както и всички основни Божии заповеди. За скръбта на бездетните съпрузи се знае достатъчно, както от Свещеното Писание, така и от ежедневния опит на всички народи, през всички времена.

       Затова е и удивително, че в тези чудни дни, в старините си Елисавета заченала. „Как е възможно това?” се питали онези, които, преизпълнени със сила и живот, с чувствата си летели по повърхността на нещата, и [се пързаляли] като по лед на езеро. Онези, които и сами в душите си чувстват, и с езика си признават, че този свят не може да бъде спасен по друг начин освен по чудо Божие, обикновено, когато стане Божие чудо, клатят глава, отричат чудото, питайки се: „Как е възможно това?“. Ако нямаше живия и всемогъщ Бог, тогава нищо нямаше да има, нищо нямаше да съществува и въобще нищо нямаше да се случи. Тогава не би могла да роди нито родилката, нито бездетната. Но тъй като съществува живият и всемогъщ Бог, всичко е възможно, защото Бог не е подвластен на природните закони, които Той не е дал, за да ограничи Себе си, нито да ограничи Своята сила, а за да направи Своята милост необходима. Също както един предмет, който човекът е направил със собствените си ръце, с нищо не ограничава човека да постъпва тъй или иначе с него или въпреки него, също тъй и сътвореният от Бога свят, със своите целесъобразни закони, не ограничава свободата на Бога да постъпва тъй или иначе според Своето милосърдие и човешките потреби. Нима онези, които раждат, раждат със своята сила, а не с Божията?! Бог е особено ревнив към живота и го дава, както Той иска: зачева се живот там, където Той иска, и не се зачева там, където Той не иска. Затова се случва понякога млади съпрузи, въпреки природните закони, да нямат деца, а понякога стари съпрузи, въпреки природните закони, да имат деца. Живият Бог е единственият Господар на живота и над онези, чийто единствен Господар е Той; нямат сила нито природата, нито природните закони, а още по-малко разни гадатели и знахари, към които се обръщат за помощ бездетните, без да знаят, че те са служители не на светлите божествени сили, а на тъмните демонски сили.

       Човек очаква от Бога чудо. А когато чудото стане, той не вярва в него. Природата станала дърво за изкушение на човека. Скрил се поради голотата си под сянката на природата, човекът, макар и да желае Бог да го посети, се страхува от Божието посещение. Когато Бог не го посещава, той се оплаква, а когато го посети – той отрича. Както в рая Адам бил поставен между две дървета – на живота и на познанието, така и Адамовото потомство отново е поставено между две дървета – Бог като Дървото на живота, и природата като дървото на познанието. Та и сега, както и тогава, да се изпитат човешката свобода, послушание и смирение. Да се изпита мъдростта на човека. Да се изпита сърцето на човека. Да се изпита волята на човека. Защото ако нямаше изкушения, нямаше да има и свобода. А без свобода хората нямаше да са човеци и би имало в света само два вида камъни – неподвижни и подвижни.

       Всички тези прости и ясни истини, които душите със земен разум не знаели, и които не биха могли да знаят поради помрачените си от греха духовни очи, знаела една проста, но благочестива старица – Елисавета. Затова и не се учудила, когато забременяла в старините си, а веднага застанала зад едно готово и разумно обяснение за своята ненавременна бременност: Тъй ми стори Господ. А защо? Тя още не знаела, а и от смирение не смеела и да помисли колко изключителен и велик щял да бъде плодът на нейната утроба. Тя не знаела за лъвската роля в историята на човешкото спасение, която щял да изпълни нейният син – Пророк, Предтеча и Кръстител. Нито пък знаела великите Божии планове, разчетени до края на времената, нито пък още разбирала това, че Бог, безшумно, чрез Своите слуги и слугини, тихо и с лекота, без препятствия и забавяне, ги осъществява. Тя знаела само една скромна и трогателна причина за Божието благоволение към нея: Тъй ми стори Господ…, за да снеме от мене укора между човеците. Чудото Божие тя тълкувала като знак на Божията милост към нея. И това е правилно, но не е всичко. Ако беше изтълкувала това чудо като знак на Божията милост към целия стар свят, който бил безплоден, тя щяла да каже всичко. Ето, с това чудо, Бог подготвил едно по-голямо чудо, което щяло да снеме пред ангелите срама на целия безплоден човешки род.

       А на шестия месец бе изпратен от Бога Ангел Гавриил в галилейския град, на име Назарет, при една девица, сгодена за мъж на име Йосиф, от дома Давидов; а името на девицата беше Мариам. Тук се има предвид шестият месец на Елисаветината бременност или – шестият месец след зачатието на Иоан Предтеча. Защо точно на шестия месец? Защо не на третия или петия, или на седмия? Защото сътворяването на човека било на шестия ден, след всичко сътворено в природата. Христос е обновител на всички твари. Той идва като нов Творец, като нов Човек. В Него всичко е ново. За това ново творение Иоан е Предтеча на Христа, както, подобно при първото Божие творение, цялата природа била предтеча на стария Адам. Иоан представя пред Господа Христа цялото земно творение заедно със стария човек, но в неговото покаяние. В името на човешкия род той върви пред Господа като каещ се и като проповедник на покаянието. Онзи, шестият месец, в който Иоан заиграл в утробата на майка си, съответства на шестия период от времето, в който се родил Спасителят, и на шестия печат от Иоановото Откровение (6: 12).

       На шестия месец, значи, бе изпратен от Бога Ангел Гавриил. Във великата драма на първото творение на първо място се появяват ангелите: В начало Бог сътвори небето и земята (Бит. 1: 1). Под небето се разбира ангелите от всички степени на небесната иерархия. И ето, в самото начало на великата драма на новото творение, отново първо се появява ангел. Ангел, чрез устата на пророк Даниил, е предсказал времето, в което ще се роди Царят на царете; ангел, чрез устата на Исаия и другите пророци, разкрил начина, по който ще се роди, ангел възвестил на първосвещеник Захария раждането на Предтечата; и сега ангел възвестява раждането на самия Богочовек. А когато се роди Богочовекът, ангелски хорове ще пеят над Витлеемската пещера. Всяко творение е радост за Бога, защото Бог нищо не прави от необходимост и по принуда, както учат някои неясни философски системи и баснословни религии. Всяко творение е радост за Бога и тази Своя радост Бог желае да сподели с някого. Защото радостта от чистотата и любовта е единственото нещо на небето и на земята, което, като се споделя, не намалява, а се увеличава, ако въобще може да се говори за увеличаване на радостта на Божията любов – праизточника на радостта и любовта. Затова, сътворявайки ангелите при първото творение, Бог веднага ги взима за сътрудници в по-нататъшните Свои дела. Сътворявайки Адам, Той веднага го взима за сътрудник в управлението на рая и на всички райски творения. Така е също и при новото творение; пред Христа – Новия човек, вървят ангели: в построяването на Своето Царство Господ веднага взима за сътрудници апостолите, после и други личности, които Му сътрудничат не само докато са на земята, в земния си живот, а и след своята телесна смърт. И до ден днешен Господ взима за Свои сътрудници светиите, мъчениците и останалите, които са се удостоили и удостояват с това. Но при кого бил пратен великият архангел Гавриил?[3]

       При една Девица, сгодена за мъж на име Йосиф, от дома Давидов. Великият Божий архангел се явява на Девицата, защото чрез Девицата, чиста и пречиста, трябва да дойде Основателят на новия свят, на новото творение. Новият свят трябва да бъде самата невинност и чистота, в противовес на стария, изтлял свят, който е станал нечист заради упоритото си непослушание към своя Творец. Девицата трябва да послужи като врата, през която Спасителят на света ще влезе в него като в Своя работилница и Свой Дом; Девица, а не жена. Защото жената, колкото и да е възвишена духом, е свързана със стария свят и старото творение, и бидейки свързана със своя мъж, не е свободна от светски желания и светски пристрастия. Затова – не жена, а Девица, съвършено предана само на Бога, и със сърцето си извън този свят. Такава Девица е израсла телесно в тленния свят като крин на бунище, но недокосната от тленния свят.

       Тази избрана Девица е била сгодена за своя родственик Иосиф. Защо е била сгодена? По Промисъл Божий – за да бъде предпазена от присмеха на демоните и хората. Ако родила, без да е сгодена, кой от хората би повярвал, че нейният Син не е роден незаконно? И кой мирски съдия би я пощадил от строгостта на закона? Божият Промисъл не искал да въвлече в беда Своята Избраница, нито в тежко изкушение хората, затова тъй устроил нещата, че да скрие Девата и нейното раждане под вид на брак[4].

       Защо пък името на човека е точно Иосиф? За да напомня за дивния и целомъдрен Иосиф, който в страшно покварения Египет опазил своята плътска и душевна чистота, та с това да се облекчи съвестта на вярващите – във вярата, че плодът в девическата утроба на Богоматер наистина е от Божия Дух, а не от плътски страстен човек.

       Ангелът влезе при нея и рече: Радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените. Новото творение е радост за Бога и за човеците, затова то започва с благовестието: Радвай се! С това слово започва драмата на новото творение. То е първото начално слово, прозвучало, когато завесата на великата тайна започнала да се вдига. Гавриил нарича Дева Мария благодатна, затуй, защото душата ѝ като храм била изпълнена с животворните дарове на Дух Светий, с небесен аромат и с небесна чистота. Неблагодатни са онези, чиито души са затворени за Бога, а са отворени само за земята и миришат на земя, грях и смърт. Благословена си ти между жените. С когото е Господ, с него е и благословението. Отсъствието на Господ е отсъствие и на благословение. Отдалечаването на Бога от човека е проклятие, а доближаването на Бога до човека е благословение. Ала за правилно разбиращия Божието човеколюбие е ясно, че Бог никога не би се отдалечил от човека, ако първо човекът не се отдалечи от Бога. Идването на Бога в света разкрива това безгранично Божие човеколюбие. И макар човекът да е причинил това разделение между себе си и Бога, Бог е Този, който първи се приближава към човека, за да премахне това разделение. Жената първа направила пропаст между човека и Бога. И ето, жена става мост над пропастта. Ева първа паднала в грях и то в светлия рай, където всичко я е въздържало от грях. Мария е първата, победила всички изкушения, и то в тъмния свят, където всичко влече към грях. Затова и слабоволната Ева родила, като първи свой плод, братоубиеца Каин, докато героинята Мария родила Героя на героите, който извел от тъмницата на греха и смъртта братоубийствения човешки род на непослушната и нечиста Ева.

       А тя, като го видя (архангела), смути се от думите му и размисляше, какъв ли е тоя поздрав?

       Какво дете! Мария е истинско дете. Господ е казал: Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно (Мат. 18: 13; 19: 14). Този свят на страсти и страстност бързо състарява човека. Нашето детинство е твърде кратко и в днешното модерно време ще става все по-кратко и по-кратко. Кой може да се върне назад и още веднъж да стане дете? Мария е била и е останала през целия си живот дете – по непорочност и простодушие, по страх и послушание към Бога. Не е ли влязла Тя в Царството на Своя Син още при Неговата проповед за Царството? Ето, Царството Божие е било вътре в нея (Лк. 17: 21)! Като дете тя се уплашила от появяването на ангела; като дете размишлявала: Какъв ли е тоя поздрав? Нищо престорено, ни изменчиво, ни театрално няма при нея, а всичко е по детски просто, непорочно, ясно и простодушно.

       Великият Гавриил, който е присъствал при сътворяването на човека в началото на времето, и който има силата да вижда в човешките души, виждал бурните помисли на Пречистата Дева по-ясно отколкото ние можем да виждаме тялото. Той видял, значи, смущението на Нейната душа и побързал да я успокои с умилителните думи:

       Не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога. Не се плаши дете! Не се страхувай, благодатна дъще Божия! Не бой се най-благословена от всички смъртни, защото Божието благословение чрез Тебе ще слезе върху целия човешки род! Не бой се… понеже ти намери благодат у Бога.[5] Тези последни думи свидетелстват против някои западни богослови по отношение на т.нар. „непорочно зачатие“, а именно, че Дева Мария е зачената от своите родители без сянка от Адамовия грях и без отговорност за този грях. Ако е било така, защо архангелът казал: ...ти намери благодат у Бога? Благодатта[6] Божия, включваща в себе си и понятието за опрощението, се дава първо на онзи, комуто първо тази благодат е нужна, и второ, на онзи, който я търси. Пресветата Дева положила героичен труд за възвисяване на Своята душа към Бога и по този път на възвисяването я срещнала Божията благодат.

       След като успокоява девствената душа на Мария, сега този крилат Божий вестител изрича главното послание на небето: И ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край. Божият вестител говори ясно и с подробности. Ще заченеш в утробата, т.е. в тялото. Както и Псалмопевецът употребява този израз: Правия дух обнови вътре в мене (Пс. 50: 12). С акцентирането върху „в утробата“ архангелът желае предварително да ни предпази от учението на еретиците докети, според което Христос не е имал истинско Тяло; че не е бил в действителност роден, нито че е бил истински Човек в плът, а че е бил само един призрак на телесен човек.

       Името Иисус, или по еврейски Иешуа, също е забележително. Така се казвал Навиновият син, който въвел израилския народ в обетованата земя и с това предизобразявал ролята и делото на Иисуса Спасителя, Който въвел човешкия род в истинската и безсмъртна обетована земя – в Царството Божие.

Всичко останало, което архангелът възвестил, е разчетено така, та да увери Девата, че Нейният Син ще бъде очакваният Месия. Че Той ще бъде Син на Всевишния, че ще получи от Бога Давидовия престол, и че ще се възцари завинаги в дома Иаковов – всичко това, известно на съзнанието на всеки израилтянин, а преди всичко – на съзнанието на духовно възпитаната Дева Мария, се отнася единствено за очаквания Месия. Архангелът не казва на Девата всичко за Господ Иисус, а само онова, което ѝ е познато от Свещеното Писание. Той не говори за всемирното и общочовешко Иисусово значение[7], [не говори] за Него като за Спасител на всички народи и племена, нито като за Основател на духовното Царство, нито като за Съдия на всички живи и мъртви, а още по-малко за Него като Слово Божие, като за една от трите вечни ипостаси на Света Троица. Ако ѝ бил казал това, щял да я смути още повече. Тя, въпреки своята непорочност и чистота, не била всезнаеща. И тя щяла много да научи от Своя Син и във времето, и във вечността да слуша и спазва всички тия Негови думи в сърцето си (Лк. 2: 51; Иоан. 2: 4). Архангелът се придържа точно в рамката на израилското разбиране. Той говори в органична връзка за всичко онова, което се намира писано на различни места от пророците, и за всичко, което тя знае (Исаия 9: 6 – 8; 10: 16; 11: 1; Иерем. 25: 5; 30: 9; Иезек. 34: 24; Осия. 3: 5; Мих. 5: 4; Пс. 131: 11; Дан. 2: 44 и др. Кле се Господ Давиду в истината и няма да се отрече от нея: от плода на твоята утроба ще поставя на престола ти (Пс. 131: 11). Господ праща слово на Иакова и то слиза върху Израиля (Исаия 9: 8).

       Чувайки това съобщение на небето, Дева Мария, в своята детска непорочност и простодушие, пита: Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?[8] Тези думи не показват неверие в гласа на архангела, а само Нейното детско целомъдрие и простодушие. Какво би казал някой от вас на подобно известие от най-необикновения гост от всички гости? Онова, което първо ви дойде на ум при трепването на вашето сърце, нали? Но Дева Мария не казала нищо излишно. Ако предположим, че Нейният въпрос е излишен за Нея, то той не е излишен за нас. Заради нас Нейният благодатен дух задава един въпрос, който всички ние, бидейки подвластни на естествения закон, бихме задали. За раждането трябва мъж – къде е мъжът? Така бихме попитали всички ние, отдалечените от свободата, на която се радва всесилният Бог, и притиснати от навика на природната сила. Затова, заради нас, било нужно Девицата да постави този въпрос, та ние да чуем отговора на Божия пратеник. Какво отговаря Гавриил?

       Дух Светий ще слезе върху ти и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий. Ето и Елисавета, твоя сродница, наричана неплодна, и тя зачена син в старините си, и е вече в шестия месец; защото у Бога няма да остане безсилна ни една дума.

       Изчерпателен и напълно задоволителен отговор. Бог, като пожелае, естественият ред се изменя. Природата и природните закони сякаш не съществуват, когато живият Бог реализира Своята воля и Своето домостроителство за човешкото спасение. „Благодатта не е подвластна на природните закони“ – казва св. Григорий Неокесарийски.[9] Духът е, който животвори (Иоан. 6: 63), свидетелства сам Обновителят на всички твари – Господ Иисус. Духът оживотворява косвено или непосредствено. Непосредствено Божият Дух е давал живот в рая, преди грехопадението. И рече Бог – тъй и стана. След грехопадението Духът дава живот косвено чрез душите и сътворените тела. Косвеното действие на Духа наричаме природа и природни закони. Но Духът Божий има за Себе си запазено право и неограничена сила да дава живот и непосредствено, според Своята воля и целесъобразно на Божието домостроителство за спасение на човеците. Но и при косвеното даване на живота Духът е и началото, и владетелят на живота. Природата, такава, каквато е, е само една сянка, една завеса, чрез която действа Светият Дух. Но и при косвените действия има степени, защото Духът действа повече или по-малко косвено. Такива са случите при родилката и при бездетната. Косвен, но по-малко косвен, е случаят със старата Елисавета, както е бил и случаят с майките на Исаак, Самсон и Самуил. Защото зачеването на стари жени, все пак, не може да се нарече непосредствено действие на Духа, защото всички родилки и бездетни от Ева насетне са причастни на греха и повече или по-малко чрез желанията и похотта са свързани с този свят. Единственото зачатие при непосредственото слизане, или действие на Духа на Живота, е зачатието на Пречистата Девица Мария. В цялата история на творението, от Адам до Христос, не е имало такъв случай. Това е единственият случай във времето и единственият във вечността. И се отнася за Господа и нашия Спасител Иисус Христос.

       Защото у Бога няма да остане безсилна ни една дума. Това означава, че всяко слово Божие винаги се осъществява в пълнота. Още чрез вдъхновения пророк Исаия Бог е възгласил: Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син (Исаия 7: 14). И това се сбъдва. Откакто свят светува, за Бога е достатъчно да каже [нещо] само веднъж. И рече Бог – тъй и стана! Думите на Господа са думи чисти, сребро, очистено от пръст в горнило, седем пъти претопено (Пс. 11: 7).

       Дева Мария не се усъмнила в Господните слова, възвестени и от архангела. Защото ако се беше усъмнила, както свещеник Захария се усъмнил, и Тя щяла да бъде наказана, както и Захария бил наказан. И макар въпросите, които отправят Захария и Мария към архангела, да са доста сходни, все пак в сърцата им са доста различни. А Бог гледа на човешките сърца. Две съвсем различни сърца могат да изрекат еднакви думи.

Изслушала обясненията на Божия пратеник, най-смирената от най-смирените [девици] Девица завършва Своя разговор с Архангела с умилителните слова: Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти. Тя не казва: Ето, архагеле, твоята рабиня, а казва рабинята Господня, защото знае, че архангелът е само преносител на волята Божия, и макар той да е много силен и безсмъртен, е само служител на живия Бог. От друга страна пък, тя не казва: „Нека Ми бъде по думата Господня“, а по думата ти, та с това да отдаде чест на безсмъртния вожд[10] на цялото безсмъртно войнство. И едната, и другата мисъл изразяват най-голямо послушание и най-пълно смирение. Такъв мъдър отговор е могло да даде само сърце, преизпълнено с чистота, защото само в такова истинската мъдрост се вселява най-охотно. В часа на своето изкушение в рая Ева за миг забравила за послушанието. Защото в този час тя насочила вниманието си към думите на сатаната и нейното сърце мигновено се изпълнило с нечистота, а заради нечистотата мъдростта избягала от него. От гордост и непослушание Евиното сърце станало нечисто и помрачило нейния ум. От гордост и непослушание към Бога пропаднал старият свят, обезличил се човешкият род и всяко творение станало нещастно. Върху послушанието и смирението предстои да се съзида новият свят. Неописуемо е смирението и послушанието на Пресветата Богоматер и само Нейният Син, Спасител и Обновител на всички създания, я превъзхожда със Своето безкрайно смирение и послушание.

Накрая, крилатият вестител на нашето спасение полетява в горния свят между своите безсмъртни другари. А неговото благовестие не било само думи, а както и всяко Божие слово – дело. И рече Бог – тъй и стана. Никога, нито един вестител не бил донасял по-радостна вест на земята, проклета заради своето отчуждаване от Бога и своето обвързване с мрачния сатана, както сторил това лъчезарният и чуден архангел Гавриил. Коя уста да не го слави и кое сърце да не му благодари!

Никога, никоя бистра вода не е била такова чисто огледало на слънцето, както Пречистата Дева Мария била огледало на чистотата.[11] И утринната зора, от която се ражда слънцето, ще се свени от чистотата на Дева Мария, от Която се роди Безсмъртното Слънце – Христос, нашият Спасител. Кое коляно няма да ѝ се поклони и коя уста няма да запее: „Радвай се, благодатна! Радвай се, Зора на човешкото спасение! Радвай се, по-почитана от херувимите и по-славна от серафимите!’’

Слава на Твоя Син – нашия Господ Иисус Христос, заедно с Отца и Светия Дух, Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – излекува (бел. прев).

[2] В ориг. – слизане (бел. прев).

[3] „Бил пратен войник, който да възвести царската тайна, тайна, която се узнава чрез вяра, а не се открива с любопитство; тайна, пред която да се покланяме, а не да изследваме; тайна, която се разтълкува с божествен разум, а не с човешки.“ Златоуст. Беседа за Благовещение (бел. авт.).

[4] В ориг. – годеж (бел. прев.).

„Щом сам Христос първоначално прикривал много неща, наричайки Себе Си Син Човечески, и не откривайки навсякъде явно Своето единосъщие с Отца, защо се учудваш на това, че подготвяйки чудна и велика тайна, я прикрива?” Златоуст. Беседи върху ев. Мат. (бел. авт.).

[5] Боговдъхновеният Андрей Критски, разглеждайки мислите на великия архангел, обяснява благовестието на Пресвета Дева така: „Не се страхувай Мария! Ти Си намерила благодат в Бога, каквато не е намерила Сарра, каквато не е осенила Ревека; намерила Си благодат, с каквато не се е удостоила нито Анна, нито нейната съперница Фенана. Макар те и да станали майки, все пак в безчадието си изгубили девство, а Ти, ставайки майка, си запазила неповредено девството Си. И така – не бой се; Ти Си намерила благодат Божия – благодат, каквато никой, освен Тебе, от памтивека не е намерил (Беседа за Благовещение (бел. авт.).

[6] Навсякъде тук, в сръбския текст, според превода на сръбската Библия, е написано „милост“ (бел. прев.).

[7] В ориг. – роля (бел. прев.).

[8] Тя добре пита ангела: „Как ще бъде това?“, защото по-рано е чела, както е казано, че Девицата ще зачене, ала не прочела по какъв начин ще зачене.  Св. Амвросий (бел. авт.).

[9] Слово за Благовещение (бел. авт.).

[10] В случая думата „вожд“ е употребена в по-широк смисъл. Върховен вожд на небесните сили е св. Архангел Михаил (бел. прев,).

[11] О, Чистота, каква радост сътворяваш в сърцата и душата превръщаш в небе! О, Чистота, добро съкровище, от зверовете неосквернено! О, Чистота, Която обитаваш в душите на кротките и смирените, и ги претворяваш в Божии човеци! О, Чистота, Която цъфтиш като цвят в душата и тялото, и целия дом изпълваш с благоухание!“ Св. Ефрем Сирин. „За чистотата“ (бел. авт.).

СИНАКСАР ЗА НЕДЕЛЯ ЧЕТВЪРТА                     НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

НА СВЕТИ ЙОАН ЛЕСТВИЧНИК

       Стих: Макар и телом жив, но мъртъв за света бе Йоан; бездиханен, мъртъв - той вечно жив бе духом. Съставил „Лествицата” (с 30 стъпала), той ни показа пътя на своето възхождане: нали умря Йоан в 30-ия пролетен ден.

       На 16-годишна възраст, бидейки вече съвършен по разум, Йоан принесе себе си като непорочна жертва пред Бога, изкачвайки се на планината Синай. Като изминаха още 19 години той премина към попрището на безмълвието, на пет стадия от храма Господен След това, отивайки в обителта Палестра в Тола, Йоан прекара там 40 години, горейки с Божествена любов, непрестанно разпалван от нейния огън. Той ядеше от всичко, което не е забранено от монашеския устав, но твърде умерено, съкрушавайки премъдро чрез това гордостта. Но кой е в състояние да опише с думи извора на неговите сълзи? Той спеше толкова, колкото е необходимо, за да не се увреди ума от бденията. Целият му живот бе непрестанна молитва и неизмерима любов към Бога. Така богоугодно подвизавайки се, Йоан написа книга, наречена Лествица, в която изложи учението за спасението и изпълнен с благодат, достойно почина в Господа, оставяйки и много други съчинения.                   По неговите молитви, Боже, помилуй и спаси нас. Амин.