За авва Сисой разказваха, че когато умирал, а отците били край него, лицето му засияло и той ре­къл:

-      Ето, дойде авва Антоний.

А след известно време рекъл:

-      Ето, дойде ликът на пророците.

И лицето му засияло още по-ярко и казал:

-      Ето, дойде ликът на апостолите.

И сиянието на лицето му станало още по-силно и той сякаш разговарял с някого.

-      С кого беседваш, отче? - го попитали старците.

-      Ето, идат ангели - отговорил той, - да ме  отведат, а аз ги моля да ме оставят още малко, за да принеса покаяние.

-      Нима не си се покаял достатъчно, отче? - му казват старците.

-      Наистина - отговорил той, - дори не зная дали съм поставил начало.

Тогава всички разбрали, че той е съвършен. И лицето му отново заблестяло като слънце, така че всички се изплашили. Но той им рекъл:

-      Вижте - иде Господ и казва: „Донесете Ми избрания съсъд от пустинята“.

И тозчас аввата предал духа си. И сякаш блесна­ла мълния, а килията се изпълнила с благоухание.

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Страх от страданието и страх от липсата на страдание. Това е един и същи страх, и означава боязънта на духовния човек дали Бог не се е отдалечил от него. След като света Екатерина претърпяла много и тежки мъки, и се явил Господ, и тя Го попитала: „Къде беше досега Господи за да ме утешиш в толкова страдания?“. А Господ и отговорил: „Бях тук, в твоето сърце“.                                                              

Но не по-малък страх може да нападне духовния човек, когато дълго не го е сполетявало страдание. Един монах влязъл в една църква в Александрия и видял как една жена коленичи пред иконата на Спасителя и вика с плач: „Оставил си ме, Господи, помилуй ме, Милостиви!“. След молитвата монахът попитал жената: „Кой те е оскърбил, та така горчиво се оплакваш на Бога?“. Жената отговорила: „ Никой до сега не ме е оскърбил; точно затова плача, защото Бог ме е оставил, и за три години не съм сполетяна от никакво страдание. През това време не съм боледувала, нито пък синът ми, нито пък нещо от домашните животни е умряло“.

Беседа за Царя на царете

Чрез Мене царе царуват, и заповедници правда узаконяват; чрез мене началствуват началници и велможи, и всички съдии земни. Обичам, които мене обичат (Пртч. Сол. 8, 15-17)

Царят да не помисли, че царува със своята сила и мъдрост, защото ще бъде посрамен от безсилните и безумните. Да не помисли владетелят, че по свой разум и воля въдворява правда между хората, да не помисля такава глупост, [която е] смешна и за децата.                               

Да не помислят князете, управниците и съдиите, че управляват по нечия воля без Божията воля и милост, защото ще се сгромолясват до смърт върху поледицата, на която се подхлъзват всички онези, които забравят Бога. Обичам, които мене обичат – казва Господ. Това Господ казва на първо място за царете, князете и мирските съдии. Защото ако те, обичат Господа, са много мили на Господа. Ако те обичат Господа, ще ги обича и народа, над когото те владеят и го съдят. И ако народа обича Господа, ще обича своите царе, князе и съдии. Колкото един човек е издигнат във властта и честа над човеците, толкова трябва да е по-близко до Бога, от човеците над които е издигнат.                           

О, братя мой, Господ се е разпнал за нас на Кръста и с това е показал Своята любов към нас. Онзи, Който се е разпнал за нас, наистина ни обича повече от онзи, който само се весели с нас на трапезата. А щом така обичаме своите приятели на трапезата, как да не обичаме Онзи, Който от любов към нас се е разпнал на Кръста?

О, Господи благословени, отвори духовния ни взор, та да видим цялата неизмерима дълбочина на Твоята любов, та и ние да се разпалим с любовта си към Тебе! На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

2.    Из житието на преподобни Даниил Стълпник

          За преподобни Даниил Стълпник се разказва след­ното.

Три дни преди кончината му, късно през нощта, дошли и му се явили заедно всички светии от сътво­рението на света насам - пророците, апостолите, мъчениците и всички светии - даже и някакви не­бесни сили. Поздравили с любов великия подвижник и го накарали да извърши Божествено Тайнодействие. И той го извършил, както всички видели. Сам се причастил с пречистите Тайни и ги преподал на оне­зи, които били достойни. А когато вече бил при последния си дъх и имало много народ, към стълпа се приближил един човек, обладан от бяс. Човекът започнал да вика, че светии видимо са посетили под­вижника, при което ги назовал поименно и споме­нал, че ги следвали ангели. Освен това добавил, че в три часа същия ден самият Даниил ще отиде при Господа, а нечистият дух по Божие нареждане ще напусне жилището, което от години обитавал. В посоченото време всичко това така и станало.

СПАСЕНИЕ ОТ СИГУРНА СМЪРТ

През 1981 година, два автобуса с поклонници от Велика Плана на път за манастира Девич, свърнали и до Черноречкия манастир. Било тъмна дъждовна нощ. За да се стигне до манастира, трябвало със салове и лодки да се преплава през езерото „Газиводе“. Само най-укрепналите във вярата и любовта  към св. Петър се решили при това лошо време и слаба видимост да предприемат около 1 час път, пеша, колкото е от езерото до манастира. Тридесетте поклонници, които пристигнали в манастира, били чакани от о. Артемий с фенер в ръка, защото по него време в манастира още не бил прекаран ток. Един от пристигналите гости, по име Гвозден, попитал на манастирския двор : „Абе хора, къде е църквата?“. Един младеж, също гост на манастира, му показал с ръка надясно към църквата и казал: „Ей я там“. Без да знае, че през сухото корито на реката, на това място пропаст, има дървен мост, по който се влиза в манастирската църква, Гвозден бързо свил в тъмнината и пропускайки моста се сгромолясал в дълбокия, около седем метра, каньон. Чул се вик и настъпила тишина. Двама младежи от манастирските гости, взели фенер и се спуснали в каньона, очаквайки да намерят, разбито в огромните камъни, тялото на нещастния Гвозден. За удивление, той не само останал жив, а по него нямало и следи от нараняване, освен една малка драскотина на главата. Излязъл с помощта на двамата младежи от каньона, сам, бързо закрачил през моста за да благодари на св. Петър за милостта му. Тази нощ Гвозден прекарал в манастира, славословейки Бога и Неговия угодник, Петър Коришки чудотворец, а сутринта, след закуска, щастлив и благодарен, със своите спътници продължил пътуването си към Девич.

Разсъждение

Светиите имат твърде изострена съвест. Онова, което обикновените хора смятат за дребен грях, светиите го смятат за голямо престъпление. За авва Даниил се разказва, че три пъти са го залавяли разбойници и са го отвеждали в гората. Два пъти щастливо се спасявал от робство, а третия път, като искал да избяга, ударил с камък един от тях [от разбойниците], убил го и избягал. Това убийство легнало на съвестта му като тежко олово. В недоумение какво да стори, отишъл при Александрийския патриарх Тимотей, изповядал се и поискал съвет. Патриархът го утешил и го освободил от всякаква епитимия. Но неговата съвест го гризяла и той отишъл при папата в Рим. Папата му казал същото, каквото и патриарх Тимотей. Останал недоволен, Даниил посетил поред и останалите патриарси – в Цариград, Антиохия и Иерусалим – изповядайки се пред всички и търсейки съвет. Но не бил удовлетворен. Тогава се върнал в Александрия и се признал пред властите за убиец. Властта го арестувала. Като бил съден пред княза, Данаиил разказал всичко и помолил самият той да бъде убит, та да спаси душата си от вечния огън. Князът се зачудил на всичко това и му казал: „Иди си, отче, и се моли Богу за мене, па макар и още седем други да убиеш!“. Недоволен и от това, Даниил се решил да вземе един прокажен човек, отнесъл го в килията си и му служил до смъртта му, и когато онзи умрял, прибрал друг. Постъпил така и по този начин успокоил съвестта си.

БЕСЕДА за подражанието на мравката

Иди при мравката, ленивецо, виж нейната работа и бъди мъдър (Пртч. Сол. 6: 6).

Волята на Твореца, Който ни е пратил в този свят, е да се трудим, докато сме в света. Сам Господ Иисус е заповядал: Работете и бодърствайте! Той хвали онези, които умножават талантите, и осъжда ленивците, които заравят своите таланти. Своето време на земята той нарича служение и казва, че не е дошъл да му служат, а Той да служи. Той посочва за пример Своя небесен Отец и казва: Моят Отец досега работи и Аз работя. Ходете, докле имате светлината – заповядва на Своите ученици.                                                              О, страшен срам за човека е, когато му се посочва като пример на усърдие мравката – една безсловесна твар! Но щом човекът не умее да се поучи на усърдие от Бога, необходимо е да бъде пратен при мравката, та поне от нея да се поучи. Мравката работи през цялото лято и приготвя зимнина за себе си. Подготвяме ли се и ние, братя, зимнина, която ще отворим и покажем след смъртта? Да не застанем с празни ръце пред Онзи, Който с пълна ръка ни дава, докато сме в този живот! Леността е един от смъртните грехове. Защото умъртвява душата на човека. Ленивото тяло е гнездо на порока; ленивата душа е жилище на дявола.

Всесилни Господи, Който едновременно Си мир и покой, избави ни от пагубната леност и с Твоя Свят Дух ни укрепи за всяко дело за спасение на нашите души. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

     Един старец на име Антим, който дойде от Вита- ния, украси живота си с много трудове в Господа. Някак си се случи така, че си построи килия на от­въдния, източния бряг на реката, точно срещу кула­та, построена от блажения Сава. И след като прекара там трийсет години, малко преди кончината си беше споходен от някакъв недъг и легна на смъртно легло. Тогава дивният Сава, като видя, че старецът е изну­рен от болест и дълбока старост, реши да го премести в една от килиите близо до църквата, за да не им бъде на братята толкова трудно да го навестяват и да му служат. Така реши той, но старецът не направи това. Каза, че се уповава на Господа и ще умре там, където се беше поселил от самото начало.

Една нощ, наскоро след това, Сава стана преди началото на утринната служба. И му се стори, че ся­каш чува някакви стройни звучения, сякаш пеят мно­жество хора. Като си помисли, че братята пеят ут­ринните песнопения, той се учуди как са могли да започнат утренята не според обичая, без негово зна­ние. Тогава отиде бързо до храма и като видя, че вра­тата е добре заключена, се върна обратно и пак чу същите гласове. Те пееха много благозвучно, а думи­те бяха следните: Ще отида в дивно селение, дори до Божия дом, с радостния и славословен глас на праз­нуващото множество (Пс. 41:5 - според превода на седемдесетте).

Накрая, като разбра откъде се чува звукът на див­ните песнопения, той събуди килийника си и му на­реди да удари клепалото, за да свика братята. Щом се събраха заедно, Сава взе със себе си неколцина братя с кадилници и светилници и тръгна към килията на стареца, понеже именно оттам се чуваше пението. Но когато влязоха в килията, не завариха никого, освен самия старец, който вече беше починал. Тогава, като го облякоха с благоговение и извършиха всичко, кое­то се полага, погребаха светото му тяло.

Като започнал материалното обновяване на Черноречкия манастир (Сърбия), тогавашния настоятел, Артемий Радославлевич, поканил експерти от института за закрила на паметниците на културата в Кралево, да дойдат и видят в какво състояние е манастира, и въз основа на това да одобрят и отпуснат необходимите средства за неговото  обновяване. Поканата била приета и скоро в Черна Река пристигнал архитекта Велко. След като разгледал манастирските обекти, констатирал, че е необходимо обновление. Своята констатация Велко съобщил на събралите се в трапезарията манастирски братя, казвайки, че техния манастир е от изключително историческо и културно значение, и обновлението е необходимо, ала института няма достатъчно средства. Затова трябва да се каже, че влагат в приоритетите, а те са Студеница, Грачаница, Дечани и други… Тъкмо изрекъл последните думи на своето разсъждение, от тавана се откъртило голямо парче мазилка и паднало на масата, която била на няколко сантиметра пред говорещия. Петдесет килограмовото парче мазилка ударило масата, а чашката с кафе, която стояла пред Велко се пръснала на парченца. Ударът в масата бил тъй силен, че всички онемели от страх и удивени от тази неочаквана случка. За щастие от присъстващите нямало пострадали.

            При обсъждането (в института) за разпределение на средствата, мнозина се застъпвали за спазване на утвърдените приоритети. Думата взел Велко и разказал за чудния случай от неговия престой в Черноречкия манастир. От разказа му, всички разбрали знака на св. Петър, че трябва се обнови манастира, и единодушно включили Черна Река в приоритетите. Института по-късно извършил доста работа по реставрацията и обновяването на манастира, което дало възможност за нормален живот на братята на манастира, които по-късно, по Божий промисъл, и молитвите на св. Петър, да направят (манастира) духовно огнище за цялата Рашко - Призренска епархия.

ГЛАВА 7

За това, че при смъртта душите на добродетелните хора се разделят с тялото често утешени от някакво божествено осеняване

1.    От Григорий Двоеслов

В околностите на Нурсия (градче в централна Италия) имаше един презвитер. Той пасеше повере­ната му Църква с преголям страх Божий. От часа на ръкополагането си продължаваше да обича съпруга­та си като сестра, но се пазеше от нея като от враг - никога и по никакъв повод не си позволяваше дори да я докосне и напълно беше прекратил съпружеско­то общение с нея. Защото светите мъже, освен всич­ки други добродетели, притежават и следното ка­чество: не само се отдалечават от всичко неподобаващо, но често отхвърлят и онова, което е позволено. Така и този мъж, за да не би жената да се окаже по­вод за някакво падение, не и позволяваше да му слу­жи, дори и да се налагаше.

Така той изживя целия си живот и достигна до дълбока старост. А четирийсет години след хиротонията си изпадна в силна треска и беше на умиране. Щом забеляза, че всичките му членове вече са без­жизнени и той е близо до смъртта, съпругата му се наведе към лицето му, за да чуе дали още е жив и дали диша. Презвитерът почувства това. И макар че самият едва да дишаше, но, видимо вдъхновен от си­лата на Духа, събра сили и рече:

-     Отдръпни се от мен, жено. Огънят още не е угаснал, прибери сламата.

Тя се отдръпна назад, а той, внезапно усетил при­лив на сили, започна радостно да вика:

-     Добре дошли, господари мои, добре дошли! За какво удостоихте недостойния си раб с посещението си? Вече идвам! Благодаря ви, благодаря! - и през цялото време повтаряше тези думи.

Познатите, които бяха там, като чуха това, попи­таха:

-     Какво става с теб?

-     Нима не виждате - им казва той във възторг, - нима не виждате, че светите апостоли дойдоха тук? Вижте, та това са блажените Петър и Павел, първо- върховните апостоли!

И като се обърна отново към другата страна, каза:

-     Това е всичко, идвам! - и с тези думи издъхна.

Така той видя очи в очи апостолите и сам засви­детелства, че тръгва с тях. Оттук се вижда какво се случва с праведниците по Божието човеколюбие - умирайки, те съзерцават във видение някой светия, та на прага на сигурната смърт да не се боят от мъки.

А когато тези, на които те са станали съпричастни, се явят на вътрешния им помисъл, те се избавят от оковите на плътта без страх и болка.

2.    Същото, както узнах, се случило и с Проб, епископ на Реата (древен град в Италия). В края на живота му го поразила тежка болест. Бащата на Проб, Максим, изпратил хора по цялата област, за да по­търсят лекари - и ги молел да помогнат на болния, доколкото е възможно. Събрали се много лекари, но когато проверили пулса на болния и го прегледали, само признали, че смъртта ще настъпи скоро. А вре­мето напредвало и настъпил часът за закуска. За бол­ния епископ удобството на гостите било по-важно от собственото му благополучие. Той поканил лекарите заедно с баща си, уважаван старец, да се качат в горната зала на епископския дом и да похапнат малко. Всички отишли на горния етаж да закусят, а при епископа оставили едно благочестиво момче (този човек е жив и до днес).

Докато било край одъра на епископа, момчето изведнъж видяло, че при него влизат мъже в белоснежни одежди и сиянието на лицата им затъмнявало дори блясъка на дрехите им. Смаяно от сияние­то и блясъка, момчето извикало:

-      Кои са тези?

От вика на момчето епископ Проб се събудил. Видял влизащите мъже, познал ги и го обзела радост.

-      Не бой се, не бой се - започнал да успокоява той момчето. - Светите мъченици Ювеналий и Елевтерий са дошли при мен.

Но момчето, нямайки сили да понесе сиянието на лицата им, побягнало и разказало на бащата на епископа и на лекарите какво видяло. Всички ведна­га се завтекли надолу и видели, че епископът вече е починал. Очевидно, тези, чийто вид така поразил момчето, го били взели със себе си.

3.    Има и друго, което трябва да бъде споменато. Често, когато избрани души излизат от тялото, на небесата се чува похвала за тях - та душите, като я слушат, да се радват и разлъката с тялото да не им тежи.

А за това, което искам да разкажа сега, вече спо­менах в беседите върху Евангелието. В галерията при входа на църквата „Свети Климент“ обикновено ле­жеше един човек на име Сервул. Мисля, че и ти го познаваш. Та този човек може и да се нуждаеше от средства за живот, но беше приказно богат на добродетели. Дългогодишно заболяване беше обездвижило тялото му. И доколкото го помня, той остана па­рализиран до края на живота си и не можеше нито да се изправи, нито да седне, нито дори да си помръдне ръката или крака.

Имаше майка и брат, които се грижеха за него. А онова, което получаваше като милостиня, чрез ръце­те на майка си и на брат си отново раздаваше за ми­лостиня. Беше напълно неграмотен, но си купуваше книгите на Свещеното Писание. И като приемаше за нощуване някой благочестив човек, настоятелно го молеше да почете в негово присъствие. Така с полза за себе си изучи, доколкото успя, Свещеното Писа­ние, макар изобщо да не умееше да чете. А болката винаги понасяше с благодарност и прекарваше дните и нощите в славословене на Бога.

И когато накрая дойде времето да получи награ­да за търпението си, най-напред болката в тялото му се прекрати. А щом почувствал приближаването на смъртта, помолил хората, които стояли край него, да пеят заедно с него псалмопение към Бога, докато ду­шата му чака излизането си от тялото. Така, вече уми­райки, той им пригласял - и внезапно спрял пеещи­те е уплашен вик:

- Стойте! Нима не чувате, как отвръщат небесни­те хорове?

И докато слушал внимателно хоровете, които сърцето му чувало, светата му душа се разделила с оковите на тялото.

След излизането на душата му цялото място се изпълнило с такова благоухание, че всички присъст­ващи го усещали. От това явно личало, че небесните ликове са приели тази душа. И наистина, един от на­шите монаси лично беше там. Той е жив и до днес. Той с плач свидетелстваше, че ароматът на благоуха­нието останал във въздуха, докато тялото на покой­ника не било предадено на земята.

4.    Имаше и една жена на име Редемпта. Тя прие свещен монашески образ, а живееше в град Рим. Имаше две ученички, едната от които се казваше Ромила. Трите жени живееха в един дом и богатееха с благонравие, а временния живот прекарваха в бед­ност. Ромила превъзхождаше съученичката си по го­леми дарове на добродетели. Отличаваше се с удиви­телно търпение, дълбоко послушание, строго пазене на устата си, любов към мълчанието и усърдие в мо­литвата.

Но на хората може да им изглежда, че някой чо­век е съвършен, а в очите на Твореца все още нещо да не му достига. Така и недобре шлифованите печа­ти понякога изглеждат на непосветените хора завър­шени и те ги хвалят. Но гравьорът, макар да чува похвалите, не спира дотук; шлифова ги ту с камък, ту с кожа и довежда образа до съвършенство. Творецът на всичко приготви нещо подобно и за Ромила - тя се разболя от телесна болест, която лекарите нари­чат паралич, и прекара много години неподвижна на легло. Но и бичът на недъга не я хвърли в малоду­шие, напротив, от това духовната и сила само укреп­на. Тя стана толкова силна в молитвата, колкото без­помощна беше тялом, и молитвата и беше непрестан­на. Една нощ повикала при себе си наставничката си - вече споменатата Редемпта, и съученичката си. Когато настъпила полунощ, те стоели до леглото и изведнъж от небесата се спуснала ярка светлина, ко­ято изпълнила цялата килия. Сиянието било толко­ва силно, че сърцата на стоящите се изпълнили със страх, а членовете им се вцепенили, както те самите разказваха по-късно. И докато стоели така зашеме­тени, се чул голям шум, сякаш влизало голямо мно­жество народ, и вратата на килията започнала да скърца, без да може да побере всички влизащи. Но поради големия си страх и ярката светлина не могли да видят никого - и на двете жени им тъмнеело пред очите, а сиянието на светлината ги ослепявало. Впро­чем, едновременно със светлината можело да се по­чувства и аромат от дивно благоухание. И докато свет­лината всявала страх в душите им, благоуханието ги пленявало и привличало.

Жените не могли да изтърпят ярката светлина и Редемпта, която била до Ромила, цялата треперела. Ромила забелязала това и започнала да я утешава с ласкав глас:

- Не бой се, майко, още не умирам.

Докато говорела това, светлината постепенно угаснала, а благоуханието останало. И на втория, и даже на третия ден след това, когато и благоуханието отлетяло, все пак останал лек аромат. А на четвър­тото денонощие, през нощта, Ромила повикала наставничката си и я помолила да я причастят с Тя­лото Господне.

Щом се причастила, пред килията се появили два лика от пеещи. Пеели псалми. Както твърдяха настав­ничката на Ромила и другата ученичка, можело да се различат два вида гласове - пеели мъже и жени, като се редували. Така пред килията било извършено не­бесно славословие, а през това време святата душа на Ромила се освободила от телесните окови. И когато възхождала на небето, заедно с нея се възнасяли на­горе и ликовете от пеещи и пението се чувало вече отгоре, докато звуците не заглъхнали в далечината и ароматът на благоуханията не изчезнал.

5.  Но често, за да утеши напускащата тялото душа, и се явява и Сам Живоначалникът и Въздаятелят за земните ни дела. Споменах за това и на друго място, разказвайки за леля ми Тарсила. Тя живееше с двете си племеннички и отдаваше всичките си сили на непрестанната молитва и уединението. И поради го­лямото си въздържание скоро израсна в светостта. Прадядо ми Феликс, някогашен патриарх на Римска­та Църква, и се явил във видение. Показал и една обител, сияеща с вечна светлина, и казал:

-      Чакам те в тази обител на светлината.

Разболя се от огница и смъртта и наближи. А има

такъв обичай - когато умират благороден мъж или жена, мнозина идват да утешат роднините. И в часа на смъртта и много мъже и жени се събраха край постелята и.

Болната внезапно погледна нагоре и видя идещия Иисус. И с голямо усилие на душата започна да гово­ри на висок глас на присъстващите:

-      Отдръпнете се, отдръпнете се, Иисус идва!

И вече не отделяше взор от Този, Който им се яви, докато душата и не напусна тялото. И се разля такъв аромат от благоухания, че всички, които бяха там, можеха ясно да почувстват - там присъстваше Този, Който е източникът на всяко благоухание. После съблякоха тялото и, за да го умият съгласно обичая, който се извършва над починали. И се оказа, че кожата на коленете и лактите и беше много загру­бяла от постоянната молитва и поклони. Така умряла­та плът разкри с какво беше зает приживе духът.

6.  Имаше и едно малко момиче на име Муза. Брат и Проб, благочестив човек, ми разказа, че една нощ Богородица и Приснодева Мария и се явила във ви­дение. Показала на момичето нейни връстнички, също такива момичета. Муза искала да се приближи до тях, но не смеела. И тогава Богородица я попита­ла, дали иска да бъде заедно е тези момичета в Ней­ната свита. Муза казала, че много иска. Тогава Бого­родица и заръчала да не лудува, да не върши глупости и даже доколкото е възможно да не се смее и да не играе. „Тогава - рекла Тя, - можеш да бъдеш увере­на, че след трийсет дни ще бъдеш в свитата Ми заед­но с момичетата, които видя“.

От тогава момичето напълно се променило по характер и изоставило цялото детско лекомислие. Щом забелязали внезапната промяна, родителите е удивление го попитали защо се е променило така. И момичето разказало, че Богородица, Която видяло през нощта, му заръчала така. А освен това им казало в кой ден се готви да отиде в свитата И.

На двайсет и петия ден я втресло силно. А на трий­сетия, когато наближило времето на смъртта и, тя отново видяла Богородица. Божията Майка дошла при Муза със същите момичета, които видяла по-рано, и я повикала при Себе Си. Тогава, като се изчервила цялата, тя е тих глас И отговорила:

- Идвам, Господарке, вече идвам! - и при тези думи издъхнала.

7.    Ще ти разкажа и какво се случи с уважаемия отец Стефан. Той живееше в крайно нестяжание, не беше злопаметен и винаги пребъдваше в молитва. Ще спомена само за една негова постъпка, за да можеш от това да разбереш и останалото. Веднъж ожъна житото, което сам беше посял, и го откара на харма­на. За него и учениците му това беше единствената храна за цяла година. Но някакъв човек по действие на дявола запали огън и го изгори. Друг забеляза това и обади на Божия слуга. При това изрази съчувствие:

-      Бедният отец Стефан, на него ли трябваше да се случи такова нещо!

Но той със спокойно лице и светъл поглед му от­говори:

-     Беден е оня, който извърши това, а с мен какво се е случило?

Оттук можеш да придобиеш представа колко ви­сок и силен беше разумът му. Човекът загуби цялата си прехрана за една година и при това остана спокоен и безгрижен, и дори скърби повече за самия греш­ник, отколкото за своята загуба!

И ето, когато отец Стефан беше на смъртно лег­ло, дойдоха мнозина, та при излизането на светата му душа да поверят и своите души на нейните молит­ви. И когато стояха покрай постелята му, едни видяха как влизат ангели, но не можаха да кажат нищо. А други нищо не видяха, но дълбок страх обзе душите им. И тогава всички - и които видяха, и които не ви­дяха - избягаха със страх. Никой не дръзна да остане, когато светата душа излизаше от тялото. Никой смър­тен не можеше да понесе излизането и. Оттук ясно личеше кои бяха тези, които приеха излязлата душа.

8. Освен това, нека ти е известно, че светостта на душата невинаги личи при излизането и, а се проявя­ва напълно след смъртта. Така и светите мъченици претърпяха много жестокости от неверници, а чрез светите си мощи всеки ден просияват със знамения и чудеса. Но се случва и обратното - още преди кончината Всемогъщият Господ да укрепи плахия разум с откровения, та човек, когато умира, да не се бои от нищо.

С мен в манастира живееше един брат на име Антоний. Заради радостта, която ни чака в небесно­то отечество, се подвизаваше във всекидневен плач и непрестанна скръб. Изучаваше с искрена ревност и търпение свещените книги. Търсеше в тях не думи на знание, а плач и съкрушение на духа - чрез тях разу­мът му се извисяваше, изоставяйки земното, и пре­бъдваше чрез съзерцание в небесното отечество.

И ето, в нощно видение му беше казано:

-      Бъди готов, Господ нареди да те вземем.

Той отговори, че още не се е подготвил както тряб­ва, за да тръгне. И в същия час чу оправданието си:

-      Ако говориш за греховете си, те вече са ти простени.

Като чу това, го обзе силен страх и уплаха. Но следващата нощ му бяха казани същите думи. А след пет дни изпадна в треска и при всеобща молитва и плач с радост отиде при Господа.

9.    Имаше и един друг брат в манастира, казваше се Мерул. Отличаваше се с дълбоко съкрушение и милосърдие, а що се отнася до молитвата, тя никога не слизаше от устата му, освен по време на хранене и сън. В нощно видение му беше явено, че сякаш от небесата венец от бели цветя се спуска над главата му. Скоро го порази телесна болест и той почина без смущение и в спокойствие на духа. А след четиринайсет години днешният игумен на манастира Петър реши да му направи паметник до гроба, където беше погребан. И докато работел там, както самият той казва, от паметника излизало такова благоухание, сякаш там бил събран ароматът на всички цветя. Така че онова, което покойният беше видял в нощно виде­ние, наяве се оказа истина.

Бог и Словото на Бога и Отца стана Син човечески и Човек, за да направи човеците богове и сино­ве Божии. И вярваме, че ще станем такива там, къде­то сега Сам Христос, по-горе от всички небеса, като Глава на цялото Тяло стана Ходатай за нас пред Отца. Защото в сонма на спасените богове Бог ще стои посред тях (вж. Пс. 81:1), давайки на всеки неговата мяра небесно блаженство, и между Него и достойни­те няма да има междина в пространството. И едни казват, че Царството Небесно ще бъде начинът на живот на небесата на достойните; други - че то ще бъде ангелоподобното състояние на спасилите се; а трети - че това ще бъде лицезрение на самата красо­та на Божеството и ще го придобият тези, които но­сят в себе си образа на небесното. А според мен и трите мнения са в съответствие с истината. Защото на всеки ще бъде дадена благодат в съответствие с това как и доколко е бил праведен

   Размишлявай за честта, която са придобили све­тиите и ревността им стъпка по стъпка ще те увлича все повече и повече. Спомняй си и за позора, останал като дял на грешниците - и тази мисъл ще те опази от лукавство.

       Братя! Славата, приготвена за светиите, е велика и непостижима. А славата на тукашния живот ще увех­не като цвете и като зелен злак скоро ще опада (ср. Пс. 36:2 - според превода на седемдесетте). Мнозина уп­равници и царе са владели големи страни и градове, но само щом времето им отмине - и сякаш не са съ­ществували. А колко царе е имало, които са управля­вали много народи; издигали са си статуи и паметни­ци и са считали, че това ще съхрани името им след смъртта! Но дойдоха други, разрушиха статуите и съ­бориха изваянията, а на някои заличиха лицата и на тяхно място издялаха собствените си черти. Впрочем, и техните трудове бяха заличени от потомците.

А имаше и такива, които си издигаха великолепни гробници, мислейки, че е това ще запечатат името си във вековете, и изписваха на тях инициалите си. Но дойде друго поколение и гробниците се озоваха в негова власт. И за да ги разчистят както трябва, изхвърлиха костите на предишните стопани като дребен чакъл. И каква им беше ползата от разкошната гробница или пирамида?

Всяко суетно дело приключва с нищо. Но с просла­вените в Бога не е така, понеже Той им е приготвил вечен живот и нетленна слава. Светлината на слънце­то, луната и звездите - откакто са създадени и до ден днешен - не е помръкнала и не е потъмняла от време­то. Тази светлина сияе все така ярко и неизтощимо и във вечността, по словото на Твореца, е което Той в началото определи светилата да властват над деня и нощта. И точно по същия начин Той определи и за любещите Го Небесно Царство и нетленна радост.

И щом не променя словата Си относно видимото, е ясно, че не ги променя и по отношение на невидимото. И светът ще премине, когато бъде утодно на Твореца, а славата на светиите няма предел. Така че нека се поста­раем „да сторим плодове, достойни за покаяние“, за да не се лишим от тази радост и да не попаднем във вечна­та тъмнина - там, където скръбта е непоносима. А ако искаш, влез, например, в спалнята си, затвори вратите и капаците на прозорците, прекрати достъпа на всеки едва блещукащ малък лъч. А после остани вътре - и ще узнаеш каква скръб носи мракът...

Щом дори там, без болка и мъчения, страдаш така, при все че си свободен да излезеш веднага, пред­стави си какви мъки те чакат във външната тъмни­на, където ще има плач и скърцане със зъби, и в неугасимия огън, който вечно наказва онези, които вед­нъж са били хвърлени в него? Нека помислим и за това, какъв срам ще ни обземе още преди мъченията. Тогава пред очите ни светиите ще се обличат във ве­ликолепно, неописуемо одеяние, изтъкано от добри­те им дела. А себе си ще видим не просто голи и ли­шени от тази блестяща слава, но и тъмни, почернели и излъчващи зловоние - каквито сами сме се напра­вили в този свят чрез дела на тъмнина, разкош и раз­врат. Нека плачем пред нашия Господ Бог, та да на­мерим милост у Него!

Не за пари се състезаваме; ако загубиш пари, мо­жеш да спечелиш други. Но залогът тук е душата ни, а ако погубим душата, вече няма да успеем да си я върнем обратно, по думите на Писанието: Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или ка­къв откуп ще даде човек за душата си? (Мат. 16:26).

Нека поразсъждаваме върху това, че в света войници­те получават от царя малка заплата - и се сражават за него не на живот, а на смърт. А ние получихме такива обещания - значи, в още по-голяма степен не бива да отстъпваме от подвига на праведността - така и ще се избавим от бъдещия съд, и ще получим неизречени бла­га. Нека си спомним и следното: не можем да понесем слънчев пек или силна жега - а как ще понесем жегата на вечния огън, който винаги гори и не изгаря?

Ако искаш, любезни брате, опитай със земен огън и ще узнаеш колко непоносимо ще бъде онова мъче­ние. Запали светилник, доближи върха на пръста си до огъня и ако можеш да изтърпиш горещината, ве­роятно и там ще я понесеш. А ако не можеш да поне­сеш болката дори от това пламъче, какво ще правим, когато цялото ни тяло заедно с душата бъде хвърле­но в оня страшен и неугасим огън?