ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 26 МАЙ

 

Разсъждение

 

За грешника не трябва да желаем смърт, а покаяние. Нищо не наскърбява така Господа, Който е пострадал на Кръста за грешниците, както когато го молим със смърт да убие някой грешник и така да го премахне от пътя ни. Веднъж се случило апостол Карп да изгуби търпение и започнал да се моли на Бога да прати смърт на двама души грешници – единия езичник, а другия отстъпник от вярата. Тогава Господ му се явил Сам и му казал: „Бий мене, ето – готов Съм за спасението на хората да Се разпна отново!“. Този случай е разказан от св. Карп на св. Дионисий, а той го записал и оставил на Църквата за поучение на всички, че трябва да се молим за грешника да се спаси, а не да погине, защото Господ  не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние (II Петр. 3: 9).

 

БЕСЕДА  за благодатта Божия

 

Стига ти Моята благодат (II Коринт. 12: 9).

 

Даже Своите свети апостоли Господ не е оставил без изкушения. Но затова пък им дал благодат! Когато сам сатаната започнал да вреди на апостол Павел, Павел се помолил на Бога сатаната да отстъпи от него. На това Господ му отговорил: Стига ти Моята благодат! Т.е. „Ако трябва да търпиш от сатаната, за търпението ти е дадена Моята благодат! Ако трябва да се бориш със сатаната, отново ти е достатъчна Моята благодат!“. Благодатта е всеоръжие. Благодатта е по-силна от всички пречки, от всички напасти, от всички тъмни сили. Благодатта е непобедима и победоносна. Затова, братя, трябва да се молим на Господ да ни даде Своята всесилна благодат. Благодатта – това е Бог в нас. Благодатта е Царството Божие в нас. Когато благодатта Божия е в нас, в нашите души е ден. А денят значи светлина, знание и безстрашие.                   

Ние, братя, не можем тук на земята да изпросим нещо от Бога, което да е по-добро от Божията благодат. Ако получим и цялата вселена в дар, то този дар ще е по-малък от благодатта Божия.

О, Господи пребогати, непресъхващ Изворе на всесилната благодат, ороси с Твоята благодат коравите наши сърца, та да заплачем пред превеликата Твоя доброта за нашата преужасна неблагодарност. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 25 МАЙ

 

Разсъждение

 

Някои неопитни хора повече мислят за края на света, отколкото за края на своя живот, макар да е ясно, че за онзи, за когото дойде краят на живота му, е дошъл и краят на света. Един брат застанал пред свети Серафим Саровски и непрестанно мислел как да запита светеца за края на света. Св. Серафим прозрял неговата мисъл и му казал: „Радост моя! Ти мислиш високо за бедния Серафим. Как мога да знам кога ще настъпи краят на света и онзи велик ден, в който Господ ще съди живи и мъртви, и ще въздаде всекиму според неговите дела! Не, не, това не мога да знам!“. А щом светиите не са знаели, как ще знаят грешниците! И защо ни е да знаем онова, което Спасителят, за наша полза, не ни е открил? Много по-добре е да мислим, че нашата смърт ще настъпи преди края на света, отколкото краят на света преди нашата смърт.

 

БЕСЕДА за близостта на Съдията

 

Съдията стои пред вратата (Иак. 5: 9).

 

За един ден, брате, можеш да спечелиш цялата вечност. И за един ден, брате, можеш да загубиш цялата вечност. Дадени ти са хиляди дни на земята, за да избереш своето вечно спасение или своята вечна гибел. Но стократно е блажен онзи ден, в който се покаеш от всички твои нечисти дела, нечисти думи и нечисти помисли, и се обърнеш към Бог с вопъл за милост. Този ден ще ти е по-полезен от хилядите други дни. Какъв е този блажен ден? Той е денят на самоосъждането. Когато в този ден се разсъмне, човекът, който дотогава е осъждал целия свят, проглежда и ненадейно вижда себе си като най-скверния в този Божи свят. Засрамва се от Бога, засрамва се от всеки човек, засрамва се от всяко творение Божие в този свят. И срамът започва да го изгаря като огън. И той тогава признава и изповядва: „Наистина, аз съм най-скверният на този Божи свят, наистина всички хора са по-добри от мен, наистина всички неща са по-чисти от мен, по-черен съм от главня, а досега съм мислил, че съм бял, по-грозен съм от жаба, а съм мислил досега, че съм красив като ангел! Господи, Господи, Господи, смили се над мене грешника и ме измий от греховната кал, та поне малко от малко да заприличам на Твое творение! Не чакай, брате, не чакай този блажен ден на покаянието да дойде сам! Ти сам се хвани здраво за първия ден, който иде насреща ти и кажи: „Ти си моят блажен ден, с който ще купя вечния живот!“. Не чакай, брате, не чакай, защото ето – Съдията стои пред вратата! Този съдия е живият Господ, който те е сътворил, видял е всички твои беззакония и ги е записал. След ден-два Той може да те предаде на съд, където не ще имаш думи за оправдание. Грабни деня! Грабни деня за покаяние! Грабни деня, докато не те е грабнала смъртта! Съдията стои пред вратата!

О, Господи страшни и справедливи, продължи дните на грешника, докато се покае. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 ОТЕЦ ВЛАДИМИР ДОЙЧЕВ

МИТОВЕ И ЛЕГЕНДИ ЗА ПРОСТОЛЮДИЕТО

05.06.2018 ОТЕЦ ВЛАДИМИР ДОЙЧЕВ

Преп. Висарион Чудотворец Египетски – 6 юни

 

Случи ми се преди години да пътувам няколко часа с един мастит църковен критик и морален стожер на обществото. Водехме в колата… духовен разговор. От мен да запомните – ако не познавате добре събеседника си, не започвайте сериозни разговори с него по време на дълъг път. Говорете си за нещо по-леко, но не и за вярата.

От дума на дума стигнахме до житията на светиите. И тогава спътникът ми ми каза: „Това са митове и легенди за простолюдието. Наистина ли вярваш, че…“ Да, знам, че звучи като болшевишки лозунг, но човекът е антикомунист. И много държи да бъде оценяван като интелигентен, напредничав, съвременен и евроориентиран. Тоест, не му ги пробутвайте на него тия старовремски приказки. Ако не може да му се докаже научно – хич няма какво да му говорим. А иначе не просто се мисли за вярващ, не само че всяка неделя ходи в храма и се причастява, но и поучава кой колко е благочестив. Стана ми мъчно. Защото и в най-забутания хоремаг, там, където пият ракия най-непретенциозните, все е останала капчица благоговение. Дори и алкохолиците рядко хулят светиите. Сигурно, защото са от „простолюдието“…

Най-големите кощунства в живота си чух и видях не от невярващи, а от хора, които са църковни. Струва си да се помисли над този факт. Приличаме на невъзпитани деца, които тичат из храма по време на света Литургия, събарят свещници, мажат с ръце по иконите, крещят неприлични неща, после им дават причастие, а те през това време правят смешни физиономии на свещеника. Сигурно сте ставали свидетели на подобни неща. Но ако на децата може да бъде простено заради възрастта им, то защо да бъде простено на нас, които често всичко правим наобратно? Осветскостяваме духовността си и се гордеем с нея пред другите. А вярата ни е натикана в някой джоб, заедно с ключовете от колата, дребни монети и полупразно пакетче дъвки. Дори и да я знаеш къде е – трудно можеш да я напипаш от първия път.

Ще ви кажа какво прави истинската вяра с човека. Веднъж свети Висарион Египетски Чудотворец отивал с ученика си към един старец. Слънцето започвало да клони на запад, а оставал още много път. Преподобният се помолил и извършил чудото на Иисус Навин. Слънцето спряло движението си и не залязло, докато не пристигнали при стареца. Вярвате ли, че това е възможно? Друг път свети Висарион благословил морска вода и тя станала сладка като изворна. А където и да ходел, благославял река Нил и минавал по нея като по сухо. Вие от „простолюдието“ ли сте? Или научно е потвърдено, че това е невъзможно?

Житията на светиите са доказателство, че Евангелието не е просто книга, а се въплъщава в човека. И го изменя! Господ не лъже, когато казва, че който вярва в Него, ще върши дела като Неговите, дори по-големи (Иоан 14:12). Житията на светиите са образ на това, че Християнството не е мечта за наивници. Не е неосъществим блян. Не е доктрина. А живот! Човек наистина може да бъде такъв – подобен на Господа чрез благодатта. И най-голямото чудо в тях не е спирането на слънцето, а послушанието към Господа и любовта към Него. Дълбоко в себе си съвременният човек не отхвърля просто чудесата, а начинът, по който се достига до тях. Днешният вярващ не приема подвига. Не желае битката със страстите и борбата с греха. В това отношение „вярващите“ често са много по-хладни циници дори от атеистите. Ние понякога говорим така, сякаш Бог ни е длъжен. Трябва да ни обича, да ни храни с Тялото и Кръвта Си, да ни прощава всички глупости и престъпвания на закона Му. А ние не сме длъжни да вършим нищо за Него. Ходенето ни в неделя в храма направо е като да Му правим лична услуга.

Ето сега е пост. Свети Висарион понякога по цяла седмица, че и повече, не вкусвал нищо. Няма да говоря, че ние не можем пет дни да се лишим дори от кюфтетата. Здрави и прави мъже, в разцвета на силите си, често са надминати по въздържание от 80-годишни бабички. Добре, ще се оправдаем, че това са човешки немощи. Но ние концептуално започнахме да отхвърляме поста. Сигурно сте чували от разни „богослови“, че той е натрапен на миряните от монасите, че не е важен, че Бог няма да ни пита дали сме яли блажно, а дали имаме любов. И че въобще аскезата е за манастирите и по-точно за обзетите от крайност монаси в тях. Аз пък не вярвам, че има въобще такова чудо – заедно с пържолата, стомахът ти да се изпълва с любов. Какви хора сме – за едното ядене ще измислим цяло богословие на блажната храна. Някои казват, че постели духовно, а не телесно. И като сме толкова духовни, как пък едно малко усилие не можем да направим заради Господа? Нали уж го обичаме? Веганите се лишават цял живот от храна заради принципите си, а ние не искаме да се въздържаме няколко дни заради Христос. Представяте ли си как момче преди първа среща с момичето, което харесва, се тъпче със сандвичи? Ами то стомахът му е свит от вълнение и очакване – не му е до манджа. При това дори не говорим за любов, а само за привличане. Но ние нямаме дори това привличане към Бога. Нямаме дори трепет към Него…

В житието на свети Висарион пише, че той от младини пазел себе си чист от всяка греховна сквернота. Ние вярваме ли, че човек трябва да бъде чист? Знаете ли колко пъти са ми казвали, че живеем в 21-ви век, а не в Средновековието? Сякаш едно време е било нормално да си целомъдрен и да се опазиш чист за любимия, а сега вече е разрешено да си блудник. Някои пък философстват: „Аз откъде да знам, ако не пробвам?“ Пробват с десет-петнадесет души. Сърцата им заприличват на Сирия по време на бомбардировки – целите са в руини. Обаче не променят светогледа си. Не се разкайват. И през ум не им минава, че да се живее така не е християнско. Скоро станахме свидетели на такъв феномен – някаква миска от конкурс за силикон учи богословие и мечтае да стане учителка по вероучение. И не може да разбере кое му е лошото и къде се разминават конкурсът за изкуствени подобрения по тялото и науката за целомъдрието. И ние сме така – все не успяваме да разберем разни неща, които са очевидни.

За свети Висарион се разказва, че пътешествал до светите места, където беседвал с много подвижници и получил голяма полза за душата си от това. А по-късно намерил духовен отец в лицето на свети Исидор Пелусиот. Не знам как би изглеждал този епизод от житието му сега. Една от характеристиките на нашето време е, че вече никой не слуша никого. И разбира се, никой не получава полза. Смайвам се като гледам с каква лекота деца, които нямат никакъв житейски опит, да не говорим за духовен, поучават старци, разпореждат се какво трябва да прави цялата Църква. И го вършат с една такава сериозност, която, ако се отнасяше за нещо друго, би събудила само смях. Но сега създава лош вкус и усещане за бъдещи трагедии.

Свети Висарион се поучавал от хора като свети Герасим Йордански и станал чудотворец като него. Какво би се случило, ако беше отишъл да му намира кусури? Вероятно щяха да го изгонят от манастира. Но ние нашите хлапета ги търпим. Не смеем да им кажем две думи, даже и като духовници, защото отварят едни уста: „Аз съм завършил богословие, аз това, аз онова…, а ти си такъв, онакъв…“ Само в нашето инфантилно от духовна гледна точка време, някой, който е прочел две книги и е взел два изпита, може да се чувства авторитет. Практикуваме гротескна вяра. Изобщо не разбираме колко дълбоко и сложно нещо е да придобиеш благодатта и да я задържиш. Какви усилия трябва да се положат за това.

Веднъж свети Висарион застанал на едно открито място, вдигнал очи и ръце към небето и така прекарал 40 дни и нощи в молитва, стоейки неподвижно. Може би и това е част от митовете, предназначени за „простолюдието“… Случвало ми се е да съветвам разни „напреднали в богословието“ хора да се молят. Обаче те не искат. Нямат време за такива дребни неща. Имат си по-важна работа. Или се молят с Иисусовата молитва. Оправдават се: „Старецът Порфирий така е съветвал и аз така правя – моля се с Иисусовата молитва.“ Казвам му, че старецът и канони е съветвал да се четат. Много от тях даже е знаел наизуст. Как мислите ги е научил? А те не отстъпват: „Ама каноните са дълги.“ Сутрешните и вечерните молитви им били дълги. Акатистите – също. Псалмите пък – много на брой. Ами значи това нашето не е Иисусова молитва, а отбиване на номера. Понеже не ми се чете нещо, дето е дълго, набързо ще прехвърля една броеница тип гривна. Иисусовата молитва е върхът, а не началото на молитвения живот. Как ще събереш ума си в едно изречение, което се повтаря много пъти и е еднообразно, когато не си се научил да се концентрираш дори в разнообразието? Това е все едно да прескочиш първите класове и да идеш направо в гимназията. Мечтаем да приличаме на свети Порфирий, обаче без подвизите му. Не е възможно. Много често нашата Иисусова молитва повече прилича на мантра. На напразно и разсеяно произнасяне на името Господне. И затова не служи за оправдание, а за осъждане.

За свети Висарион се разказва още, че нямал никаква собственост, нито постоянно място, където да живее. Бил като птичка. Имал само едни дрехи, които с времето се били скъсали и едва прикривали голотата му. Такова е Християнството на „простолюдието“. Сега имаме друго – парфюмирано, тунинговано. Очаквам да се появят и модни колекции за духовници и благочестиви миряни. Прет-а-портета да налагат дължината на полата, цвета на расото и бродериите по него според последните световни тенденции. Примерно, ако тази година е на мода оранжевото, манекени дефилират с оранжеви подрасници, а мирянки с оранжеви поли над коляното, защото сме в 21-ви век. Веднъж гледах в църковен магазин да се продава огромен златен кръст с капчица и корона от рубини. А разпънатият Христос на него един мъничък, почти невидим и затрупан от скъпоценните камъни. Имаш чувството, че се е натрапил със саможертвата си върху тази лъскавост и всеки момент ще бъде изхвърлен. Вероятно „при простолюдието, където Му е мястото“…

Най-впечатляващото у свети Висарион обаче било смирението му. Случило се някакъв брат да падне в прегрешение и свещеникът му заповядал да излезе от храма. Тогава и преподобният излязъл заедно с него, като казал: „И аз съм грешен.“ Тук не става дума, че светците търпят беззаконията. Преподобният не е направил сцена на свещеника в защита на греха, а е напомнил, че всички падаме и че трябва да имаме милост един към друг. Освен това, свети Висарион не излъгал. Светците наистина мислят себе си за грешници. Точно така, както ние грешниците мислим себе си за светци. Това са два вида нелогичности, от които само едната е спасителна.

През годините много пъти чух хората да наричат себе си грешници. И още други ужасни неща да изричат по свой адрес. Но никой от тях не би се съгласил да бъде изгонен от храма. Ако му кажеш дума, дори само лек намек, който да не му харесва, мнимият грешник избухва с лавина от обвинения вече не към себе си, а към теб. И разбираш, че той през цялото време се е имал за праведник и самообвиненията са част от образа, в който е влязъл. Много често съм виждал хора, които парадират със смирението си, но са по-упорити и от магаре в непокаянието си.

Господ казва на фарисеите: „Добре е пророкувал Исаия за вас, лицемерците, както е писано: „Тоя народ Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене.“ (Марк. 7:6) Ние, които имаме благодатта на Светия Дух и примера на светиите, много често приличаме на фарисеите. Имаме покаяние на устните си, но сърцата ни са далеч от него. Ако не сте чули най-новите „богословски“ открития – и изповедта била измишльотина на монасите и я практикували само младостарци, които искат да държат в подчинение хората, узнавайки тайните им. Затова ако не си убил никого или не си ходил при врачка, можеш спокойно да се причастяваш всяка неделя без изповед. Това се пробутва за „автентично християнство“. Не видях нито един такъв „автентичен християнин“ да прилича поне малко на свети Висарион. Не говоря да спира слънцето, а за нещо съвсем друго…

Сълзи постоянно извирали от очите на преподобния. А чести въздишки излизали от дълбините на сърцето му. Така преминал целият му живот – в ридание. Докато не се преселил да живее във вечното веселие на Христа. От всички неща на света тези сълзи са ни най-далечни. Ние обичаме проповеди, в които се говори за радост и за любов. Каквото и да стане, все тая любов ни е в устата. При най-малкото разминаване и веднага се почва: „Ти нямаш Христовата любов!“ Обикновено така говорят все хора, чиито дела напомнят за всичко друго, но не и че са способни да обичат. Отговарям им, че любовта е последното стъпало на Лествицата на свети Иоан и аз не съм го стигнал. Но преди него има други неща – да се откажеш от света, да се разплачеш, да се смириш… Ние все бързаме да получим последното, без да сме се потрудили в първото. Също както и с Иисусовата молитва.

Господ казва: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат.“ (Мат. 5:4) Не че ние не плачем. Правим го, но е от обида, защото сме загубили нещо или защото не е станало по нашата воля. Но познавате ли хора, които плачат от разкаяние? Аз съм виждал такива, защото съм свещеник. Но те са съвсем малко. И са толкова тихи и ненатрапчиви, че някак по презумпция се озовават в групата на „простолюдието“. Сигурен съм, че те ще научат какво е истинско веселие и истинска утеха.

Честно казано, много бих искал да мога да плача истински. Виждал съм и други хора, които го искат, защото така правят светиите. Но сърцето не се поддава на натиска на волята. Най-лошото, което можем да направим, е да самостимулираме сълзи. Това ще е много повече истеричност, отколкото покаяние. Някой път гледам човека срещу себе си – реве с глас, но като стигнеш до сърцето му, то се оказва от камък. Няма смисъл да поливаш камъка – той няма да роди живот. Бог дава благодатни сълзи на този, който вижда греховете си и иска да живее по друг начин. На онзи, който страда по Любимия.

Ако можех да плача с Адамови сълзи, бих го правил не само за себе си, но и за хората в Църквата. За това как благочестието се изплъзва от ръцете ни и ние само носим негови маски, но отвътре сме същите като светските хора и дори се опитваме да преиначим църковното учение, за да ни стане удобно. Неглижираме житията на светиите, подвизите и традициите им, за да се чувстваме по светски комфортно. Както казва пророк Исаия – започваме да наричаме доброто – зло и злото – добро (Ис. 5:20). Това ми се вижда по-лошо от всички грехове.

По света можеш да срещнеш всякакви хора – пияници, блудници, крадци, чревоугодници, лъжци, но мнозина от тях знаят, че нравственият идеал съществува. Че те просто са се провалили, но има и друг живот. И някъде вътре в себе си се надяват да се променят. Не претендират да са много духовни. Но ако си влязъл в Църквата и смяташ порочния си живот за духовен, това вече ми се вижда дъното. И много се страхувам, че мнозина от нас (включително и аз) сме именно на това дъно.

Невярващите често казват: „Ама и вие в Църквата сте грешни като нас.“ По традиция им отговаряме, че Църквата е болница и че съзнаваме болестта си и сме дошли да се лекуваме. Но мен ме измъчва въпросът: Ами ако сме в болницата и не искаме да се лекуваме, а напротив – в нея сме, за да се правим на интересни? Да поучаваме медицинския екип как да си върши работата? Ако не сме каещи се грешници, то тогава какво ще стане с нас? Няма ли да ни изгонят? Ако не веднага, то в крайна сметка на Страшния Съд? Но ние сме му хванали цаката и на това. Вече учим, че Страшният Съд хич няма да е страшен и там ще си правим каквото си искаме. И изобщо – във вечността също ще става на нашата. Така разбираме изречението „Бог е любов“. Ако погледът към това наше себично духовно състояние не ни накара да заплачем, то пийте една бира и забравете за този текст.

 

 

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 24 МАЙ

 

Разсъждение

 

За чисти всичко е чисто  – е казал апостолът. И човешката храна сама по себе си не може да бъде наречена нечиста, макар че храната може да предизвика нечисти мисли и желания в човека. За това удивително разсъждава св. Симеон Стълпник в разговора със своя старец Иоан. Старецът Иоан казал: „Храната и питието не оскверняват човека, защото сам Господ в Писанието е казал: Като злак тревист давам ви всичко  (Бит. 9: 3), на което блажени Симеон отговорил: „Макар и храната да не осквернява човека, но поражда лоши мисли, помрачава ума, вкоренява и отглежда страстите, и превръща духовния човек в плътски, и приковава неговите мисли към земните желания“. Не е ли чиста водата, която пада от облака? Но когато вали много дъжд, посевите изгниват от него. Тъй също и силната храна предизвиква тление в духовната и моралната човешка същност.

 

БЕСЕДА за това как Божията любов се излива в човешките сърца

 

 Любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий (Рим. 5: 5).

 

Любовта е радост и любовта с радост помазва човешкото сърце. Любовта, братя, е сила и любовта помазва човешкото сърце със сила. Любовта е мир и любовта помазва човешкото сърце с мир. А от радостта, силата и мира се ражда храброст и любовта помазва човешкото сърце с храброст. Любовта Божия като благоуханен елей се излива в нашите сърца не от друг, а от Светия Дух, Дух всеблаг и всесилен. В тайнството миропомазване, абсолютно незаслужено от нас, Духът Божий излива Божията любов в нашите сърца. Но като пренебрегваме с времето тази любов и с греховете си се отдалечаваме от Бога, падаме в болестта на духовната немощ. И Дух Светий, като не може да обитава в нечист съсъд, се отдалечава от нашите сърца. А когато Светият Дух се отдалечи, веднага се отдалечават и радостта, и силата, и мирът, и храбростта. И ние ставаме тъжни, безсилни, безпокойни и страхливи. Но всеблагият Дух само се отдалечава от нас, ала не ни напуска съвсем. Без да ни напуска, Той ни предлага на нас, болните, лекарства чрез тайнството на покаянието и тайнството на Причастието. А след като се покаем и причестим, се очистваме отново, и тогава Той – Бог Дух Светий, отново се вселява в нас и излива Божията любов в нашите сърца. Падаме и ставаме, падаме и ставаме! Когато паднем, Духът Божий стои до нас, и ако ние пожелаем да станем, ни вдига. Като станем, Духът Божий обитава в нас, докато поради греха и от глупост не пожелаем да паднем. Тъй през този живот ние непрестанно сме ту плодородна нива, ту пустиня, каещи се синове и блудни синове, пълнота и празнота, светлина и тъмнина.

О, Боже, Душе Свети всеблагий, не отстъпвай от нас и когато Те желаем, и когато Те не щем. Пребъди с нас до смъртта ни и ни спаси във вечния живот. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 


   Поради краткотрайния човешки век, за просторната Божия нива едни и същи работници не стигат да я посеят и да я пожънат. Едни сеят и умират без да дочакат и видят плода на своя труд; други се радват тогава, когато посеяното семе е порасло и натежало за жътва…

 

Свт. Николай, еп Жички и Охридски

 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 23 МАЙ

 

Разсъждение

 

Духовният човек тълкува всички неща и всички явления в природата по духовен и символичен начин и от всичко получава полза за душата си. Веднъж братята отишли при св. Иоан Колов и започнали да му разказват как завалял хубав дъжд и напоил палмите, и как на палмите почнали да покарват нови пръчки така, че монасите щели да имат материал за своето ръкоделие. Св. Иоан се замислил и казал: „Така също и Дух Светий слиза в сърцата на светиите, те се обновяват и пускат ластари на страх Божий“.

 

БЕСЕДА за това, че не трябва да оскърбяваме Светия Дух

 

И не оскърбявайте Светия Дух Божий, с Когото сте запечатани за в деня на избавлението (Еф. 4: 30).

 

Над всекиго от нас, когато сме се кръстили с Дух и вода, е казано: „Печат дара Духа Святаго“. Божият Дух ни е даден не по наши заслуги – никой и да си не помисля това, – а по милостта на живия Бог. И в обикновените отношения между хората, който дава дар, е радостен, а радостен е и онзи, който получава дара. Дарителството е взаимна радост. Колкото по-голям е дарът, толкова по-голяма е и радостта. Радва се Бог, когато дава благодатта на Своя Дух Светий, как тогава да не се радват хората, които я приемат! Беднякът, когато приема, обикновено се радва повече от богатия, който дава – как да не се радват бедните човеци, които приемат огромен дар от богатия Бог! С какво хората оскърбяват Божия Дух? Апостолът, който е заповядал да не оскърбяваме Духа Божий, веднага обяснява от какво се оскърбява този Дух: Всяко огорчение и ярост, гняв, вик и хула да бъдат далеч от вас заедно с всяка злоба, казва апостолът. С една дума – Духът Божий се оскърбява от всеки наш грях. Нека бъде далеч от нас всеки грях и Духът Божий ще бъде радостен, и ние ще се радваме в Него. Когато в дома си имаме някой висок гост, ние се стараем да вършим всичко онова, което е угодно на госта. А нима може да има по-висок гост от Светия Божи Дух? А щом Той е най-висок и най-желан наш гост, трябва да вложим най-много старание да угодим на Него. А ние знаем с какво се угажда на Божия Дух – с онова същото, с което и на Христос Господ. А Господ е казал: Ако Ме любите, опазете Моите заповеди (Иоан. 14: 15). Който, значи, пази Христовите заповеди, той има любов и към Сина, а пазейки Неговите заповеди, угажда и на Отца, и на Духа Светаго. Апостолът особено препоръча милосърдие, благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение. Ако сме добри, ако сме милостиви, ако си прощаваме един другиму, с това угаждаме на Божия Дух, който гостува в нашите сърца. И тогава Духът Божий се радва в нашите сърца. Радва се Духът Божий в нас и цялото наше същество тогава тръпне от неизказана радост. О, братя мои, да се стараем да не наскърбяваме Най-високия Гост, Който идва при нас с пребогати дарове.

О, Боже, Душе Светий, прости ни нашата небрежност към величественото Твое безсмъртие и не ни оставяй без Тебе, нас – безплодните и нищожните. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 



Пишеш, че си срещнал човек, който не вярва в Бога, но е пълен със су­еверия. Срещнал си го миналото лято в минералните бани. Той ти е признал, че никога не е вярвал в Бога, но от дете е протягал длан на циган­ите да му врачуват. Същото прави и сега. И разпалено доказва, че него­вата циганка гледачка знае повече от всички академии на науките. Освен това се страхува от зли очи. Затова винаги върви по улиците с наведена  глава. Смята вторника за нещастен ден и във вторниците не работи нищо  и не излиза от къщи. От числото тринадесет бяга като от огън. Веднъж някой се пошегувал и написал числото тринадесет на неговата маса. Той  скочил като бесен и налетял да удари със стол шегобиеца. Иначе изглежда образован и богат човек.

На какво се учудваш, дяконе? На това, че безбожието и суеверието вър­вят ръка за ръка ли? Това е съвсем естествено. Лъжа е и едното, и другото. И двете произхождат от онзи, когото най-правдивите уста са нарекли  ,,баща на  лъжата”. Истината винаги е една и съща, а лъжата е като хамелеон, който променя цвета си. Това приятелство между безбожието и суеверието не е парадокс, както ти си мислиш; те си подхождат както рамката и картината. Всяко безбожие е здраво обрамчено от суеверие. И едната лъжа постоянно гостува на другата.

Когато цар Саул отхвърлил послушанието към Бога и към Божия про­рок Самуил, той отишъл да научи истината и да потърси съвет от врачката в Аендор. Френският крал Филип Егалите  се хвалел с две неща: с атеизма си и с умението си да предсказва бъдещето по утайката в кафената чаша. Не си ли чел в Писанието как Пилат и Ирод, две лъжи, се помирили помежду си, преди да осъдят Истината на смърт? „И него ден Пилат и Ирод станаха приятели помежду си, понеже по-рано враждуваха един против други” (Лук. 23:12). И днес често се случва две лъжи да се помирят, когато им предстои борба против истината. Спомни си и суеверието на безбожните иудеи, които ис­кали на всяка цена да убият Христос! „Поведоха Иисуса от Каиафа в преторията. Беше заран; и те не влязоха в преторията, за да не се осквернят” (Иоан. 18:28). Понеже било празник, убийството на невинен човек не било за тях осквернение, но влизането на празник в преторията щяло да ги оскверни. Същото се случва днес и с безбожниците в Русия. Тези, които са отхвърлили вярата, потъват във вълните на суеверието. Но те, бедните, не се и досещат, че като са отхвърлили истинския Бог, напълно са се предали във властта на Божия архипротивник, на онзи таен хулител, който е наречен „открай човекоубиец... лъжец и баща на лъжата”. За това, разбира се, не се досеща и твоят познайник, господинът от минералните бани, който е отхвърлил Бога и Го е заменил с циганка гледачка.

Христос воскресе!

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Бог да благослови всички, които препратят това четиво и до други човеци !

 Всеки Божи дар се обръща във наша вреда, когато го употребяваме не за  Божия слава, а за наша.

 

Свт. Тихон Задонски

 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 22 МАЙ

 

Разсъждение

 

Как Мойсей е могъл да пости 40 дена? Как много от християнските подвижници са могли да живеят, и то да живеят продължително, в крайно въздържание от храна и питие? За плътския човек, който не познава духовния живот, това е невъзможно. Невъзможно е това да му се докаже, защото разбирането на това се постига само с опит. Когато мъчителите държали св. Василиск без хляб и вода, а след това му предложили да яде, той отказал, казвайки, че не е гладен. „Аз съм – казал – изпълнен с безсмъртна храна и няма да приема смъртна. Вас ви храни земният хляб, а мене небесното слово Божие; вас ви развеселява виното, а мене благодатта на Светия Дух; вас ви засища месото, а мене постът; вас ви укрепява телесната сила, а мене Христовият Кръст; вас ви обогатява златото, а мене Христовата любов; вас ви разкрасяват дрехите, а мене добродетелта; вие се веселите със смях, а аз се утешавам с молитвата“. Ето човек, един от многото и многото, върху когото се изпълнило Христовото слово: Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста (Мат. 4: 4).

 

БЕСЕДА за човешкото тяло[1] като храм

 

Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? Защото вие сте скъпо купени (I Коринт. 6: 19 – 20).

 

Вследствие на какво, братя, нашите тела са станали храм на Светия дух? Затова, защото сме скъпо купени. Господ Христос е заплатил за нас със Своите грижи, трудове, страдания и смърт. Поради тази цена сме се удостоили да бъдем храм на Светия Дух. Но някой ще каже: „Тази цена е платена отдавна, а ние живеем 20 столетия след това? Все едно – цената не е платена за едно [определено] време и за едно поколение, а за всички времена и за всички поколения – от Адам до Страшния Съд. И ако на земята се родят още милиарди и милиарди човешки същества, за всички тях цената вече е платена. Цената е толкова голяма и щедра, че и всичкият морски пясък да се претвори на човеци, тя ще е достатъчна. От кой миг, братя, нашите тела са станали храм на Светия Дух? От момента на нашето кръщение. Цената е платена за всички хора, но в храм на Светия Дух се превръща само онзи, който се кръсти. Какво е последствието от това, че  Светият Дух живее в нас? Последствието от това е, че ние вече не принадлежим на себе си. Когато Дух Свети се всели в нашите тела, тогава Той става Господар на нас, а не ние на Него и на себе си. Тогава, братя, ние сме близки на Светия Божи Дух. А какво означава, братя, това, че когато Господ на Тайната Вечеря умил нозете на Иуда, и когато Иуда приел от Господа залъка хляб, тогава… сатаната влезе в него (Иоан. 13: 27)? О, страшни думи! О, страшно наказание за богопредателството! Не означава ли това, братя, че ако ние се отречем от Бога, който ни мие и храни, Дух Божий излиза от нас, а на Неговото място се настанява сатаната? О, каква жестока истина! О, страшно предупреждение за нас, кръстените! Дух Светий се е вселил в нас при кръщението и ни е направил храм за Себе си. Но Дух Светий не живее в нас насила, а по нашата добра воля. Ако грешим против Него, Той ни напуска; на Неговото място се вмъква сатаната и нашият телесен храм се превръща в кочина.

О, Душе Светий, не ни оставяй. Смили се и ни прости. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

[1] В ориг. – човешките тела (бел. прев.).

 

 

       Има пишман родолюбци, които твърдят, че св. Николай Велимирович е бил българомразец. Няколко реда от него. Изводите са за читателите.

       Сръбският крал бе поласкан от австрийския император, който нямаше интерес сръбският и българският народ, единни по раса, вяра и език, да живеят в любов. От тази лицемерна ласка и възгордян от своите успехи в по-ранните войни срещу турците, а и от получената си кралска титла, сръбският крал се надигна и обяви война на българите, един почтен и християнски народ, който току-що бе започнал да гради своя дом в свобода. Войната беше кратка, но кървава. И макар че сръбският крал имаше войска, по-силна и по-подготвена от българската, той бе победен.

Войната на Едуард против бурите продължи толкова години, колкото месеци продължи войната на Милан срещу българите. Българите пречупиха гордостта на сръбския крал, а бурите на английския.

Храбрият и почтен български народ би удържал в тая война още повече победи, ако Фердинанд със своя характер не му пречеше пред Бога.

 

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ -21 МАЙ

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

Че порокът е нещо срамно и грешно, се вижда и по това, че той винаги се крие и винаги взима върху си образа на добродетел. Св. Иоан Златоуст дивно казва: „Порокът няма свое собствено лице, а взима на заем лице на добродетел“. Затова Спасителят е казал: Дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители (Мт. 7, 15). Назови лъжеца - лъжец, крадеца -крадец, блудника - блудник, клеветника - клеветник, и ще ги огорчиш. Назови който и да е човек почтен, честен, безкористен, верен, справедлив, съвестен, и ще засияе и остане доволен. Да кажем пак според Златоуст: „Добродотелта е нещо естествено в човека, докато порока е нещо неестествено и измамно“. Ако някой човек се отдаде на порок, той бързо оправдава своя порок с някоя добродетел, облича го в одежда на добродетел. Наистина, порокът няма собствено лице. Също както и дяволът - бащата на порока!

 

БЕСЕДА за Божиите деца

 

Самият Дух свидетелствува на нашия дух, че ние сме чеда Божии (Рим. 8, 16)

 

Онзи, които има в себе си Божия Дух, само той има свидетелството, че е дете Божие. Без Божия дух няма го това свидетелство. Нито пък и цялата вселена може да даде това свидетелство. Сама вселената, без Божия Дух, какво друго ни свидетелствува, освен, че сме нейни роби, нейна жертва, която тя немилосърдно поглъща. Всъщност езичниците мислели така. Богоборците в наши дни - не мислят ли и те така? Мислят. Защото, наистина е трудно да се освободи от такива мисли човек, който не е познал Христовия Дух, Божия Дух, небесния Свидетел. Вие не приехте духа на робство, казва същият апостол. Какъв е този дух на робство? Всеки друг, освен Божия Дух, Когото  Христос Господ праща на онези, които Го обичат. Единствено Всесветия Дух Божий е Дух на свободата и осиновяването.                                        

  О, [ какво] щастие, о, [ какъв]  мир, о, ,[ каква]  радост - когато Дух Свети се всели в човешкото сърце, като лястовица в своето гнездо! Тогава надеждата отваря стотиците врати на тъмната вселена, и нашата прегръдка, по-широка от вселената се устремя към Някой  по-голям, и по-милостив от вселената. Към Кого? Към Отца! И ние тогава викаме: Авва, Отче ! Свидетелството за Бога, което се приема чрез зрението, може да ни доведе до съмнение, че ние сме Божии чада. Ала свидетелството, което се приема със сърцето, от Божия Дух, не оставя и най-малкото съмнение. Тук Бог свидетелствува за Бога. Какво съмнение може да има тук? Бог се вселява[1] в самото сърце на нашето същество. Какво съмнение може да има тук? Не - тогава разбираме и чувствуваме съвсем сигурно, че Бог е Отец, а ние - чеда Божии. Ничии слуги, ничии роби, но Божии чеда!

О, Господи Боже, Душе Светий, всели се в нас и остани в нас като Свидетел на Троицата и Царството, като Свидетел на безсмъртния рай. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор - Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

[1] В ориг. - милва

 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 20 МАЙ

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

Когато човек добие християнска съвест, той ревностно се старае да изправи живота си за да угоди на Бога. Всичко останало за него става маловажно. Примери от такива хора имаме не само между великите подвижници и духовници, а и между най-могъщите царе. Такъв пример ни дава цар Теодосий Велики, който за известно време бил паднал в ерес, но след това се покаял. Над мъртвото му тяло реч държал св. Амвросий, негов предишен изобличител: „Обичах този мъж, който свали от себе си царските отличия, открито оплака своя грях в църквата, и с въздишки и сълзи просеше опрощение. От това, що се срамуват простите, не се срамуваше императора. След славните победи ( над враговете на царството ), той реши да не пристъпва към Светото Причастие до завръщането на синовете му, само за туй, защото в битката неговите неприятели били убити“.

 

БЕСЕДА за духа на този свят и за Духа от Бога

 

Ала ние приехме не духа на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога (I Кор. 2, 12)

 

Духът на този свят, братя, е дух на гордост и грубост, а Духът Божий е Дух на кротост и благост. Божия апостол потвърждава, че Христовите последователи не са приели духа на този свят, а Духа, който Е от Бога, т.е. Който от Бога Отца изхожда като благоуханен аромат от цвете, както доброто благоухание се разлива в човешката душа, правейки я силна, светла, спокойна, благородна и състрадателна.                                               

Хората по природа са кротки и добри. Тертулиян пише: „Човешката душа по природа е християнка“. Ала от духа на този свят тя е развълнувана и обсебена. Духът на този сят е направило от овцете вълци, докато Духът който е от Бога, прави от вълците овце.                           

Апостолът добавя още: За да знаем това, що ни е дарувано от Бога. Да разбираме, значи, кое е от Бога, и кое не е от Бога, и да почувствуваме услада от онова, което е от Бога, и горчивина от онова, което не е от Бога, а от духа на този свят. Докато човек е вън от естеството си, по-ниско от своето естество, той смята горчивината за сладост, а сладостта за горчивина. А когато с [ помощта на] Дух Свети се върне в своето естествено състояние, тогава той приема сладостта за сладост, и горчивината за горчивина.Кой може да върне човека при Бога? кой може да излекува човека от отравянето на греховната горчилка? Кой може да го научи да прави разлика между истинската сладост и горчивината? Никой друг, освен Духът, Който е от Бога.Затова, братя, да се помолим Бог да ни дарува Своя Свят Дух, както Го е дарувал на Своите апостоли и светии. А когато този Божий Свят Дух се всели в нас, то [следователно е] дошло при нас Царството Божие,  Което Е всичко -самата сладост, самото добро, самата светлина, самата кротост и благост.

О, Душе Светий, Дух на кротостта и благостта, ела и се всели в нас. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски