Разсъждение

Словото Божие е храна за душата. Словото Божие е и сила, и светлина за душата. Който чете словото Божие, той дава на своята душа храна, сила и светлина. Който може, той трябва да чете словото Божие в Свещеното Писание, а който не може, той трябва да слуша онзи, който чете. Всички светии са изтъквали ползата от четенето на Свещеното Писание. Св. Серафим Саровски казва: „Душата трябва да се храни[1] със словото Божие, защото словото Божие, както казва Григорий Богослов, е ангелски хляб, с който душата, гладна за Бога, се храни. Но повече от всичко трябва да се четат Новият Завет и Псалтирът. От тях идва просвещение на разума… Твърде полезно е да се чете словото Божие в усамотение и прочитането на цялата Библия с разбиране. За един такъв труд, покрай другите дела, Господ дава на човека Своята милост и го дарява с разбиране. Когато човек доставя на душата си Божието слово, тогава той се изпълва с разбиране кое е добро и кое е лошо.“

БЕСЕДА за тайната на ръкополагането

А те, като се помолиха, възложиха ръце на тях (Деян. 6: 6).

Възлагайки своите ръце на избрани вярващи, апостолите са ги посвещавали за епископи, свещеници и дякони. От това е видно, че християнската вяра не е само учение, а и сила. Не е достатъчно само да се знае, а да има и сила. И не е достатъчно само да бъдеш избран от хората, а трябва и от Бога да бъдеш утвърден. Ако не беше необходима сила за свещеническото звание, не би било необходимо ръкополагането, а само учението с думи и слушане[2]. Ръкополагането пък означава предаване на права и даване сила на избрания. А силата е от Божията благодат, която утвърждава човека, освещава го и го просвещава. Всъщност, Божията благодат е тази, която учи, води и пасе, и тайнствено укрепява Христовото стадо. Свещеникът е съсъд на страшната и всеобхващаща благодатна сила. Блазе на онзи свещеник, който разбира на каква скъпоценност той е станал съкровищница! Блазе му, ако страхът Божий не го напусне до последния му дъх! На земята няма нито по-голяма чест, нито по-голяма отговорност и служба от свещеническата. С полагането на ръце от страна на епископа, свещеникът е влязъл във връзка с небесния вечен Извор на благодатта и с апостолската власт. С това той е станал приятел в благодатта и съслужител на всички православни свещеници от апостолски времена, та до днес: с великите иерарси, с безбройните светии, изповедници, чудотворци, подвижници и мъченици. Него го благоукрасява тяхното достойнство, но го задължават техните заслуги, техният пример и техните изобличения.                                                                                                                          

О, братя, велика и превелика е службата на пастира над словесното Христово стадо. Той е длъжен да се моли на Бога за всички, но и всички вярващи са длъжни да се молят на Бога за него.

О, Господи, върховни Архииерею, подкрепяй с благодатта на Твоя Свят Дух православните свещеници в силата, в мъдростта, в чистотата, в ревността, в кротостта и във всяка апостолска добродетел. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски  

[1] В ориг. – снабдява (бел. прев.).

[2] В ориг. - от уста в уши (бел. прев.).

      

             

                              

           34. Пресвета Богородица  „Иерусалимска“

Празнува се на 12 декември

       •     Произход: Йерусалим

       •     Сегашно местонахождение:

Париж, храм „Св. Богородица“

       •     Особена дарба: изцерява болни и разслабени (парализирани), привежда закоравели грешници в покаяние, прекратява суши, наводнения и всякакви природни бедствия, спасява от епидемии.

       •     История

       По предание иконата на Божията Майка „Иерусалимска“ е нарисувана от свети евангелист Лука в годината на Богородичното Успение (15-та година след Възнесение Господне и 48-49-та след Рождество Христово).

       Богу било угодно, в 453 г. Иерусалимската икона на Божията Майка да бъде пренесена от Йерусалим в Константинопол.

       При царуването на император Ираклий, Константинопол бил нападнат от войнствените скити. Вече била загубена всякаква надежда за оцеляването на града. Тогава цялото духовенство и многохилядният народ се обърнали за помощ към Поборницата Войвода - Богородица, изписана върху Нейната Иерусалимска икона, и тя станала техен крепък щит срещу безбожните варвари. Поразявани невидимо от крепката десница на Богоматер, скитите се разбягали и градът бил спасен.

       В началото на X век в пределите на тогавашна Византия проникнали русите. Предвождал ги смелият княз Владимир. Макар и още некръстен, князът бил вече разпалил благодатния огън на християнската вяра в сърцето си и само чакал удобно време, за да се кръсти. Не искайки да пролива християнска кръв, а само да измие греховната нечистота от душата си, Владимир, заедно с цялото си войнство приел свето Кръщение в Корсун (Херсон) и сключил мир с едноверните гърци. За спомен на това велико събитие гърците подарили на княза иконата на Света Богородица „Иерусалимска“. Светият и благоверен княз я занесъл с голяма почит в престолния си град Киев и от този ден той не дал дрямка на очите си докато не покръстил целия руски народ. За това много помогнала и чудотворната икона на Богоматер. Приел я даром, даром и я предал светият княз на новопокръстените новгородци, за да се укрепи чрез нея младата им вяра „до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Еф. 4:13).

       В Новгород иконата престояла повече от 400 години.

       И понеже Света Богороица „Иерусалимска“ трябвало да освети цялата Руска земя и да остане известно време в сърцето на необятна Русия - Москва, Божият промисъл я довел и в този многославен и великоименит град. Иван Грозни превзел Новгород, пренесъл иконата в Москва и я поставил в Успенската катедрала.

       В Москва благодатното осенение и чудотворна сила на тази икона се излели в пълно изобилие: тя изцерявала болни и разслабени, привеждала закоравели грешници в покаяние, прекратявала суши, наводнения и всяко природно бедствие, не веднъж и дваж спасявала московчани от чума. Дали заради тежки грехове, дали затова, че духовната ѝ светлина трябвало да озари и тъмния инославен Запад, но иконата напуснала Русия и отишла във Франция. Това станало през 1812 год. по времето на нашествието на Наполеон в Русия. В Париж Света Богородица „Иерусалимска“ остава и до наши дни.

       • Молитва

       О, Пресвета и Преблагословена Майко на нашия Господ и Спасител Иисус Христос, Пречиста Приснодево, Богородице Марие, Покровителко и Застъпнице наша! Припадаме и Ти се покланяме пред Твоята света и чудотворна Иерусалимска икона, и смирено Ти се молим: чуй гласа на нашите молитви, които Ти принасяме от душа, виж нашите скърби и изкушения и като истинска любвеобилна Майка побързай да ни помогнеш, защото сме безпомощни, унили, паднали в множество грехове и винаги прогневяващи нашия Господ и Създател. Умоли Го, Владичице, да не ни погубва заради беззаконията ни, но заради Твоето застъпничество да ни яви Своята човеколюбива милост. Изпроси за нас, Всеблага, здраве душевно и телесно, съвършено покаяние за греховете ни, преуспяване в християнските добродетели, мирно и благочестиво житие, плодородие на земята, благоразтворение на въздуха, навременни дъждове и благословение свише на всички наши добри дела и начинания. Съхрани ни и запази в мир и благоустроение и помогни на всички нас да понесем благото и леко Христово иго с търпение и смирение, за спасение на душите ни, защитавайки ни с Твоя Майчински покров от дяволските изкушения и от всяко зло.

       О, всевъзпявана Царице, всеблага Майко Божия! Чуй сега нас, смирените и грешни Твои раби, които Ти се молим, и ни покажи Твоите велики щедрости: болните изцери, скърбящите утеши, бедстващите избави, пътешестващите и плаващите по море запази невредими и всички нас удостой да завършим благочестиво земното си житие, да получим добра християнска кончина, да станем причастници на Светите Тайни и да наследим Небесното Царство. Само така - в свята радост и светлина - ние ще можем да възпеем и възвеличим Твоето, и на родения от Тебе Господ наш Иисус Христос, милосърдие. На Него заедно с безначалния Негов Отец и Пресвети Дух подобава всяка слава, чест и поклонение, во веки веков. Амин!

Разсъждение

О, колко голяма е била смелостта на светите мъже и светите жени! Като четем техните жития, в нас неволно се появяват и срам, и гордост; срам, защото сме много далече от тях; гордост, защото те са от нашия християнски род. Нито болести, нито тъмница, нито изгнание, нито мъки, нито унижения, нито меч, нито пропасти, нито бесилка не са могли да разколебаят висшия мир на техните души, здраво привързани към Христа – кормчията на вселената и човешките съдбини. Когато цар Иулиан отстъпил от вярата, и започнал да преследва християнството из цялата Римска империя, св. Атанасий Велики спокойно казал на вярващите: „Облаче е, ще премине!“ (Nubicula est, transibit). И наистина, това мрачно облаче бързо изчезнало, а християнството пуснало по света още по-надълбоко своите корени и още по-нашироко своите клони по света. Безсилната Иулиянова злоба след няколко бързо преминаващи години завършила с предсмъртно хриптене: „Назарянино, Ти победи!“. Защо да се боим ние, Божиите синове, от нещо, от което Бог, нашият Отец, не се бои?

БЕСЕДА за великата тайна на брака

Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за Църквата (Ефес. 5: 32).

Велика е тайната на това, че човек оставя своите баща и майка и се прилепя към своята жена. Сам апостолът, който се възнесъл до третото небе и видял много небесни тайни, нарича плътския брак на хората велика тайна. Това е тайна на любовта и живота и от нея е по-голяма само тайната на Христовата връзка с Църквата. Христос се нарича Жених, а Църквата – Невеста. Христос толкова обича Църквата, та за Нея е оставил Своя небесен Отец , оставайки с Него в единосъщието на Божеството – слязъл на земята и се прилепил към Своята Църква, пострадал за Нея, та с Кръвта Си да я очисти от греха и всяка сквернота и да я направи достойна да се нарече Негова Невеста. Със Своята любов Той съгрява Църквата, със Своята Кръв Я храни, със Своя Свети Дух Я оживотворява, освещава и украсява. Каквото е мъжът за жената, това е и Христос за Църквата. Мъжът е глава на жената, а Христос е Глава на Църквата. Жената се покорява[1] на своя мъж и Църквата се покорява на Христа. Мъжът обича своята жена като своето собствено тяло и Христос обича Църквата като Своето собствено Тяло. Мъжът обича жената като самия себе си, а жената се бои от мъжа, и Христос обича Църквата като Самия Себе Си, а Църквата се покорява на Христос. Както никой не мрази собственото си тяло, а го топли и храни, така и Христос топли и храни Църквата като Свое Тяло. И отделната човешка душа е невеста на Жениха Христос, и обществото на всички вярващи е невеста на Жениха Христос. Каквото е отношението на един вярващ към Христа, такова е отношението на цялата Църква към Христа. Христос е Глава на великото Тяло, Което се нарича Църква, Която отчасти е видима и отчасти невидима. О, мои братя, тази тайна е велика! Тя ни се открива на нас според мярката на нашата любов към Христа и страха от Христовия съд.

О, Господи, Спасителю благий, очисти, спаси и украси нашите души, та да се удостоим с безсмъртното и неизказано единство с Тебе във времето и във вечността. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – слуша. В българския библейски текст – се покорява (бел. прев.).

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 28 МАЙ

Разсъждение

Само горделивият човек е готов винаги да сравнява Христос с другите велики хора, макар от пръв поглед да е ясно, че великите хора са едно, Господ Христос е друго, тъй като едното е творение, а другото Творец. Христос е не само велик, а Той Е и Творец, и Извор, и Вдъхновител на всяко истинско величие в човешката история. Наполеон, един от преминалите великани, като бил в изгнание и бедност на остров света Елена, казал следните думи: „Александър, Цезар, Ханибал, Луи XIV, при всичката си гениалност, са нищожни. Те са завоювали света, но не са могли да спечелят и един приятел. А ето, Христос призовава, и мигновено, цели поколения се свързват в по-силна и тясна връзка от кръвната връзка… Христос е запалил огъня на любовта, който изгаря всеки егоизъм и превъзхожда каквато и да искате любов“. 

БЕСЕДА за силата на тайната на брака

Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът (Бит. 2: 24).

Волята Божия е човешкият род да се размножава; Божия наредба е начинът, по който да се размножава човешкият род; Божия тайна е как човек оставя баща и майка и се прилепва към своята жена. Да се оставят родителите, не означава да се напуснат, а сам ти да станеш родител. Когато децата станат родители, те вече не са деца, а приятели на своите родители. Когато оженените синове познаят тайната и мъката на раждането, те още повече почитат своите родители. Брачната връзка ни най-малко не освобождава човека от почитта и послушанието към неговите родители. Първоначалната Божия заповед за почитане на родителите трябва да се изпълнява. Но по естествения ход на нещата човек оставя своите родители и сам става родител, става основател на ново бъдеще, докато неговите родители, вече изпълнили своя дълг в света, си отиват. Но това не е изоставяне на родителите. По някаква необяснима тайна човек се прилепя към жена си и се отделя от родителите си. Св. Теодорит пише: „Сам Христос е оставил Всевишния Отец и се е съединил с Църквата“.            

Братя мои, бракът е велика и чудесна тайна, една от великите тайни на Божието домостроителство. Чистият и честен брак е преизпълнен с възвишеност. Чистият и честен брак, [пребъдващ] в страх Божий, е съсъд на благодатта на Светия Дух. Който презира брака, презира Божия Дух. Който с нечистота осквернява брака, хули Духа Божий. А който се въздържа от брак заради Царството Божие, той трябва по друг начин да направи себе си съсъд на Светия Дух и в духовната област да направи себе си плодотворен, та да не бъде отсечен като безплодна смокиня.

О, Боже, Душе Всемогъщи, помогни на онези, които са в брак, та в чистота, страх и взаимна любов да бъдат като Църквата Божия, в Която Ти радостно обитаваш и всичко ръководиш добре. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

                             








                         Икона на Божията Майка Александрийска

14 септември

ИСТОРИЯ

                Името на ико­ната про­излиза от еги­пет­ския г­ра­д Алек­сан­дрия – един от центровете на ран­ното хри­сти­ян­ство. Съхранените сведения за тази икона са оскъдни и про­ти­во­ре­чи­ви.

                В кни­гата на но­во­мъченик Ев­ге­ний По­се­ля­ни­н пи­ше: «Според изображенията от ста­рин­ните гра­вю­ри ико­ната пред­став­лява­ по­ясе­н (до кръста – бел. прев.) об­раз на Бо­го­ма­те­р с Пред­веч­ния Бо­гом­ла­ден­ц, Който Тя поддържа с дясната си ръка». Фра­зата «под­държа с дясната си ръка» различните из­сле­до­ва­те­ли тълкуват неед­но­знач­но. Някои счи­тат, че подчертаването на този фак­т пред­по­ла­га­ раз­по­ло­же­ние на Бо­гом­ла­ден­ца от ляво на Бо­жията Ма­йка. Дру­ги до­пус­кат, че Той е изцяло седнал на дясната ръка на Бо­го­ро­ди­ца.

                Според привържениците на първото мнение, по­до­бна на Алек­сан­дрий­ския об­ра­з мо­же да е дру­га пра­во­слав­на еги­пет­ска све­тиня – ико­на на Бо­жията Майка от VI ве­к от Си­най­ския мо­на­стир на света Ека­те­ри­на. На този рядък иконографски образ Бо­гом­ла­де­неца седи на лявата ръка на Бо­го­ро­ди­ца и Тя го под­държа с дясната си ръка по ха­рак­тере­н, сякаш опазващ го начин.

                Ико­ната е изпълнена по ме­то­да на ен­ка­у­сти­ката – живописна тех­ни­ка, в която свързващо за боите вещество е восъка, а самите бои се нанасят в разтопен вид. Образа се намира в му­зея на изкуствата, наречен на името на Бог­да­н и Вар­ва­ра Ха­нен­ко в Ки­ев. В интерес на истината трябва да се спомене, че предпо­ло­же­нието за иден­тич­но­стта на двете икони се базира само на умозаклю­че­ни­я и не е потвърдено от никакви фак­ти.

                Съ­ще­ству­ва и дру­го, по-конкретно опи­са­ние на ико­ната: «На Алек­сан­дрий­ската икона Бо­го­ма­тер е пред­ставена с Мла­денеца, седящ на дясната Ѝ ръка (дексио­кра­ту­са). Мла­де­нецът бла­го­славя с дясната си ръка, а в лявата държи сви­тък.»

                На опи­са­нието от «Пра­во­слав­на ен­цик­ло­пе­дия» съответства ико­на под името Алек­сан­дрий­ска – ед­но от 120 клейма на ико­ната «Бо­го­ма­тер Неочаквана Ра­дост от 120-те чу­до­твор­ни ико­ни на Бо­го­ма­те­р» от църквата на Четиридесетте мъченици на Но­воспас­кия пло­ща­д в Москва, която сега се намира в Третяковската га­ле­рия.

На ос­но­ва­ние на тези две опи­са­ния (от книгата на Е. По­се­ля­ни­н и «Пра­во­слав­на ен­цик­ло­пе­дия») могат да се направят два извода: или това са различни описания на един и същи образ, или съществуват два различни иконографски об­ра­за под името «Бо­го­ма­тер Алек­сан­дрий­ска».

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 27 МАЙ

Разсъждение

Несъмнено, телесното здраве е дар Божи. Но телесното здраве не е най-голямото благо на този свят, както [често] казваме и пишем. Защото, каквото и да е телесното здраве, то е временно; а онова, което е временно, не може да се нарече най-голямо благо за човека. Постоянните ценности са по-драгоценни от временните. А непреходните ценности се вписват в рамката на духовното здраве. О. Иоан Кронщадски пише: „Ах, и сам аз чувствам, че когато съм напълно здрав и не изнурявам себе си с труд, тогава аз умирам духовно, тогава нямам в себе си Царството Божие, тогава ме овладява моята плът, а с плътта – и дяволът“.

БЕСЕДА за разкриването на Божията благодат през вековете

За да яви на бъдещите векове преизобилното богатство на Своята благодат (Ефес. 2: 7).

С пророчески дар пророкувал апостол Павел за изобилието на благодатта, която през вековете ще се излива върху човешкия род. Онова, що е пророкувал апостолът, ние, които живеем почти 20 столетия след него, можем да проверим [сбъдването му] във вече отминалите хилядолетия. Както кошерите се изпълват с полезни медоносни пчели, така всички векове от Христа до днес са изпълнени с благодатни мъже, жени и девици. О, какво изобилие на Божията благодат се е изляло върху безброй души, които преди това били грешни, а след това станали свети! О, какво изобилие на Божията благодат се е изляло върху мъже и жени, които преди това били слаби и страхливи, и които след това смело изповядали Христа Господа и радостно пострадали за Него! О, какво изобилие на Божията благодат, през вековете и във вековете, се е изляло върху прости и неуки, които след това станали истински мъдреци и духовни генерали на верните Христови войски! А помислете, братя, колко ли още скрита святост, неизвестна жертвоготовност, незаписана храброст, невъзхвалена добродетел са утаени в недрата на двадесетте християнски века! Когато всичко това се разкрие, всичко, което е било в миналите векове и в онези, които ще настъпят до края на времената, тогава и ангелите, и хората ще се удивят от неизказаното изобилие на благодатта Божия. Тогава и самият апостол Павел ще трябва да извика: „Макар и да съм бил апостол, словата ми са били слаби да изкажат цялото неизмеримо изобилие на Божията благодат, която човеколюбиво се е изляла върху света“.

О, Пресвета Троице, човеколюбиви Боже наш, въздигни сърцата ни, та непрестанно да славим и възхваляваме превеликото изобилие на Твоята благодат. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Светите Отци от Първия Вселенски събор

Евангелие за молитвата на Господа Спасителя за нас

       Представете си, че виждате учениците на някой учител, за когото никога нищо не сте чули; виждате ги смирени, здравомислещи, мъдри, трудолюбиви и притежаващи всички добродетели под слънцето. Какво ще си помислите за техния учител? Несъмнено ще си помислите най-доброто, което може да се помисли за един учител.

       Или си представете, че виждате войниците на някой военачалник, чието име едва ли някога сте чували; виждате ги пъргави, храбри, дисциплинирани, дружелюбни и жертвоготовни. Какво ще си помислите за техния началник? Определено ще си мислите за него като за заслужаващ най-големи похвали и удивление.

       Или си представете, че пред вас има някакви плодове, каквито през живота си нито сте виждали, нито сте вкусвали; плодове прекрасни на вид, с изключителен вкус и аромат. Ще се запитате от какво дърво са тези плодове. Дори вашето въображение да не успее да нарисува това дърво, вие ще мислите за него като за най-доброто дърво на света, и ще му отдадете всякаква слава и хвала.

       Виждайки, значи, добрите ученици, вие ще смятате и  учителя им за добър. Виждайки добрите войници, ще смятате и техния командир за добър. Виждайки хубавите плодове, вие ще смятате и дървото за добро.

       Всяко дърво се познава по своя плод (Лк. 6: 44). Доброто дърво не дава лоши плодове, нито лошото дърво – добри плодове. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей (Мат. 7: 16)? Не, както и от лозата не се берат тръни, нито пък от смокинята – репеи.

       Доброто дърво принася добър плод, а лошото дърво – лош. Това за всекиго е тъй очевидно, че не е необходимо да се доказва. С такива очевидни примери от природата си е служил Господ Иисус, за да направи духовните и моралните истини очевидни за хората. Защото природата, всъщност, е най-добрата картина на духовния човешки живот.

       Допуснете за миг, че вие не знаете за Господа Иисуса Христа; никога нищо не сте чули за Него; никога не сте чели Неговото Евангелие. Ала си представете, че живеете в една земя, в която живеят Неговите апостоли, светиите и мъчениците, Неговите угодници, с една дума – всички онези, които са Го следвали и живеели по Неговия закон и пример. Вие бихте, значи, се оказали посред учениците на един непознат за вас Учител; посред войниците на един непознат за вас Командир; и бихте видели плодовете на едно непознато за вас Дърво. И без да знаете нищо за Христа, вие щяхте да Го познаете чрез тях. Чрез Неговите ученици вие ще познаете най-добрия Учител под слънцето; чрез Неговите войници и последователи вие ще познаете най-силния и най-победоносния Войвода, Който е ходил по земята; чрез Неговите плодове вие ще познаете най-вкусното и най-полезното Дърво – Дървото на Живота, чиято сладост превъзхожда всяка останала сладост в сътворения свят.

       Днес Църквата празнува паметта на само една малка група Негови ученици и последователи. Днес Тя представя пред вас само триста и осемнадесет Негови сладки, благоуханни и нетленни плода. Само триста и осемнадесет! Наистина, малка дружина, ала отбрана! Това са триста и осемнадесетте свети отци на Първия Вселенски събор, който по времето на св. цар Константин Велики се състоял в Никея през 325 г., за да защити, разясни и утвърди православната вяра. Защото по това време, изглеждащи като пастири, се били появили люти вълци (Деян. 20: 29). Поради своя порочен живот те не могли да приемат в себе си Христовата истина, а съблазнявали вярващите, като им предлагали опорочено учение. Затова Духът Божий събрал на Събор Божиите светители, за да се изправят като истински Христови ученици срещу лъжливите; и да се види силата на онези, които воюват за Христос против онези, които са воювали против Христос; да се видят истинските сладки плодове на доброто Дърво и гнилите, и горчиви плодове от лошите дървета. Както звездите, които светят на небето, получават светлината си от слънцето, така са светили светите отци от Никея, получавайки своята светлина от Христос Господ чрез Дух Свети. Това били христоносни човеци, защото във всеки един от тях живеел и светел Христос. Те били повече граждани на небето, отколкото земни жители; били подобни на ангелите, а не на хората. Те наистина били храм на живия Бог, както е казал Бог: ще се поселя в тях и ще ходя между тях (II Коринт. 6: 16). Не е ли достатъчно да споменем само трима от тях, най-известните за вас, та да можете да прецените какви са били и останалите триста и петнадесет – свети Николай, свети Спиридон и свети Атанасий Велики? Много от тях пристигнали на Събора, носейки върху телата си раните за Христа. Свети Пафнутий е бил с едно око, другото било избито от мъчителите му. Всички те сияели с вътрешна светлина, която била от Бога, и чрез която се виждала и узнавала истината. Като последователи на Онзи, който бил разпнат на Кръста, те смятали за нищо всички мъчения, затова и тяхното безстрашие в защита на истината било безгранично и неизказано. С това богударувано им познаване на истината и със своето безстрашие в защитата ѝ тези свети отци опровергали и победили ереста на злочестивия Арий. Те утвърдили Символа на вярата, която, като Божия и спасителна истина, днес ние пазим и изповядваме.

       Но днешното евангелско четиво не говори за този Събор, а за последната молитва на нашия Господ Иисус Христос, отправена към небесния Отец. Защо точно в този ден тази молитва се чете в [редовете на] днешното Евангелие? Затова, че тя показала своята велика сила и на Първия Вселенски събор. Силата на молитвата просветила и направила отците на Събора безстрашни поборници за истината и победители над човешките и демонските заблуди и злоба. Ето:

       Това като каза Иисус, дигна очи към небето и рече: Отче, дойде часът: прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти. Всичко онова, което Господ учил хората да правят, го вършил и сам Той. И Той, значи, повдигал Своите очи към небесата, дам дето живее Отец, казвал: Отче! Не казва като нас: Отче наш, а само Отче. Единствено само Той и никой друг на небето или на земята можел да каже: Моят Отец. Защото Той е Единородният Син на небесния Отец, единствено равен по естество и същност, по милост и по благодат Божия. Дигна очи към небето – не само телесните, а и вътрешните[1], на първо място, вътрешните. А митарят… не смееше дори да подигне очи към небето, защото чувствал своята греховност. Безгрешният Господ пък свободно дигна очи към небето, защото е безгрешен. Неговият час бил наближил, час на върховни страдания. Този най-страшен час през цялото време, от началото до края, Той виждал ясно, виждал го е от самото начало, и от самото начало Той го предрекъл и говорил за него на Своите ученици. Но те не разбрали това, нито го приели в сърцето си, докато времето за това вече не се измервало с дни, а с минути.

       Прослави Сина Си! Т.е. прослави Го в този страшен час, както си Го прославял досега. Прослави Го в смъртта, както си Го прославял и в живота. Прослави Го в униженията и страданията, както си Го прославял чрез могъщите дела и слова. Прослави Го между хората, както Той е прославен отначало между ангелите.

       Прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти. Ако от първото изречение изглежда, че Синът е по-малък от Отца, от второто изречение се вижда Тяхното равенство и единосъщната им равноправна деятелност. Отец прославя Сина и Синът прославя Отца с неразделна сила и неразделна любов. Каквото видял Тайновидецът, това и казал: Всякой, който отрича Сина, няма и Отца; а който изповядва Сина, има и Отца (I Иоан 2: 23). Отец пратил Сина в света, Синът открил на света Отеца. Нито би се знаело за Сина, без Отца, нито за Отца без Сина. Както не би се знаело за светлината, ако не идваше от слънцето, нито за слънцето, ако светлината не го откриваше. И апостолът използва това сравнение, наричайки Христа сияние на славата и образ на Неговата ипостас (Евр. 1: 3), т.е. на Отеческата. Но това прославяне на Себе Си Господ не иска от Oтца за Себе Си, а заради хората, което се вижда от следващите думи: Kакто си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, що си Му дал, да даде тям живот вечен. Ето в какво човеколюбивият Господ вижда Своята слава! Именно в това – да даде на хората вечен живот. За това Той се моли на Своя Отец. Такова прославяне Той иска от Отца. Докато хората Му подготвят горчива участ на страдания, пот и кръв, Той се моли да може да им даде живот вечен. За най-тежкия камък Той отвръща с най-сладкия хляб. Господ многократно е потвърдил, че Отец Му е дал власт над всяка плът. Всичко Ми е предадено от Моя Отец (Мат. 11: 27); и още: Всичко, що има Отец, е Мое (Иоан 16: 15). А след Своето Възкресение Той казал на учениците Си: Даде Ми се всяка власт на небето и на земята (Мат. 28: 18). Така, значи, както имал власт над всяко живо същество, така Господ иска от Отца да може да разполага и с вечния живот по отношение на онези души, които са Му дадени, т.е. на онези, на които може да даде вечен живот. Когато в началото Бог пожелал да сътвори жив и безсмъртен човек, тогава, в това творение, взела участие Светата Троица, защото е казано: Да сътворим човек по Наш образ (Бит. 1: 2). И сега, когато Обновителят и Спасителят на света желае да дари на смъртните човеци вечен живот, Той молитвено се съветва със Своя Отец, като се подразбира и присъствието на Дух Свети. И сега, както и тогава, Света Троица се посочва като единствения владетел на вечния живот, изтъкната като най-висшето благо, с което разполага Бог. Този миг на възвръщането на човека на вечния живот е също тъй величествен и уникален, както и мигът на сътворяването на човека от земна пръст. Защото да се направи смъртният човек безсмъртен, е също тъй възвишено и божествено дело, както и създаването му от пръст.

       А вечен живот е това да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа. Познаването на Бога в живота на земята дава началото и предвкуса на вечния живот. Познаването на  Бога – това за нас е вечният живот, докато сме на земята. а какъв е вечният живот в онзи свят, това око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало (I Коринт. 2: 9). Бог е открил това чрез Своя Дух още в този свят на Своите най-велики угодници. Но най-висшата наслада, и във вечния живот, в Царството небесно се състои във [възможното] най-висше познаване на Бога, т.е. във виждането[2] на Неговото лице, защото и сам Господ казва: Техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен (Мат. 18: 10). Ненаситното гледане към Бога и непрестанното живеене в Божието присъствие, в неизказано възхищение и радост, в безкрайно славословие и умиление – не е ли това животът на ангелите и праведниците в онзи свят? Това не е ли живот на познаване на Бога? Но докато сме още на земята, както казва апостолът: Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице (I Коринт. 13: 12). Сега нашето познание за Бога е частично. Но не трябва да се смята, че Бога познава онзи човек, който само чрез своите умозаключения стига до извода, че Бог съществува и е някъде. Познава Бога онзи, който усеща в себе си и около себе си животворящия Божий дъх; който с ума, със сърцето си и душата си чувства величието и страшното присъствие на Едного Истиннаго Бога както в природата, така и в човешкия живот, и в своя собствен живот. Защо Господ акцентира върху Едного Истиннаго Бога? За да отклони от Своите вярващи всяко многобожие и всяко идолопоклонство, и за да потвърди още веднъж, което е казал чрез Моисей: Аз съм Господ, Бог твой… Да нямаш други богове, освен Мене. А защо подчертава, че вечният живот се състои и в познаването на Него – Иисуса Христа? Защото в Него, в най-голяма, в която е възможно за смъртните хора, степен  се открива Бог, и че само чрез Него те достигат до [възможно] най-голямото богопознание в този живот. Както и сам Господ казал на евреите: Ако знаехте Мене, щяхте да знаете и Отца Ми (Иоан 8: 19), от което е ясно, че Отец може да се познае само чрез Сина, Господ Иисус Христос.

       Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня. Какво означава казаното „на земята“? Означава в тяло и между хората. Делото, което Господ извършил в плът между хората, е делото на човешкото спасение. До Неговата смърт на Кръста това дело се състояло в животворните слова, никога дотогава нечувани на земята, и в безчислените чудеса, дотогава невиждани между хората. Но и Своите слова, и чудеса Господ отдавал на Своя небесен Отец. Та покрай послушанието да научи хората и на смирение.

        И сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе Самия със славата, що имах у Тебе, преди свят да бъде. Какво биха могли да възразят на това онези, които твърдят, че Христос е обикновен човек и Божие творение като останалите творения? Ето, Господ говори за славата, която имал в Отца преди сътворението на света! Веднъж казал на евреите: Преди Авраам да е бил, Аз съм (Иоан 8: 25), а при друг случай, на въпроса: Кой си Ти?, отговорил: Началото[3]. Той благоволил да каже на неразумните евреи, че е бил преди Авраам, и че е Началото, но че бил в слава и преди сътворението на света, не пожелал да им открие. Сега, чрез тази молитва, Той открива това на целия свят. Защо чак сега? Защото предварително знаел, че тази молитва ще стигне до ушите на хората чак след Неговото Възкресение, след което хората по-лесно ще повярват и в Неговата предвечна слава. Славата Му е еднаква със славата на Отца, защото това е славата на Единородния от Отца (Иоан 1: 14). Не свидетелствал ли сам Господ: Всичко, що има Отец, е Мое (Иоан 16: 15)? И славата на Отеца, значи, е Негова. И по слава, и по сила, Той е равен на Отеца. Но защо моли Отца да Го прослави? Той се моли не за прославяне на Своето божествено естество, а на човешкото. Не Неговото божествено естество, а човешкото Му естество е новост за сътворения свят. То трябва да се обожестви и въведе в божествената слава, та и ние, човеците, да можем да се приближим до тази слава. Това е коронясването на цялото дело на Спасителя. Това е великата тайна на примирението на хората с Бога и тяхното осиновяване чрез славата на Богочовека. Обърнете внимание и на още една важна подробност – Господ моли Отца да Го прослави, като най-напред казал: Свърших делото, което Му било дадено да изпълни. Това е ясно поучение за всички нас, че тогава, когато изпълним волята Божия, можем да очакваме награда от Бога. Спомнете си Христовото пророчество, че когато дойде Син Човеческий в славата на Отца Си със Своите Ангели, и тогава ще въздаде всекиму според делата му (Мат. 16: 27). Блажени ще са праведниците в тези дни, защото ще бъдат наградени стократно за своите добри дела, и ще засияят като слънце от светлината на Христовата слава пред престола на Всевишния.

       Явих Твоето име на човеците, които си Ми дал от света; те бяха Твои и Ти Ми ги даде, и спазиха Твоето слово. Какво е това Божие име, което Господ Иисус явил на човеците? Името Отец. Това име било еднакво непознато и на езичниците, и на евреите. Това име е съвсем ново откровение за хората. Старозаветните пророци и праведници познавали Бога под името Бог или Творец, или Господ, или Цар, или Съдия, но не и под името Отец. Това Божие име било вековна тайна за хората. Никой от смъртните човеци не можел да произнесе това съкровено Божие име, защото под бремето на греховния мрак и страх никой от смъртните не можел да почувства отчеството на своя Творец. А онова, което не може да се почувства, и да дойде случайно на езика, няма висока цена. Само роденият от Бога може да нарече Бога Отец; само Той може, без да излъже ни със сърце, ни с език, да яви Бога като Отец. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни (Иоан 1: 18).

       На кого Господ е явил това сладко име – Отец? Явих – казва – Твоето име на човеците, които си Ми дал от света. Някои тълкуватели мислят, че Господ нарочно е казал от света, та да не се мисли, че става дума за ангелите – небесните хора, а за обикновените земни хора. Но без съмнение, правилно е да се мисли, че тук Господ е имал предвид Своите ученици, и в по-тесен, и в по-широк смисъл [на думата]. Това е ясно от по-следващите думи на молитвата, където се казва: И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене (20). Впрочем, неоснователно е въобще твърдението на проповядващите фатализъм, които в тези думи „виждат“ Божие предопределение за спасение на едни хора, а за други – гибел.

       Те бяха Твои и Ти Ми ги даде. Т.е. бяха Твои като творение и слуги, които са Те познавали като Творец и Съдия, а сега от Мене научиха Твоето сладко и скъпо име и чрез Мен са осиновени. Даде ми ги като роби, та да Ти ги върна като синове. Те се показаха достойни за тази чест, защото спазиха Твоето слово. С тези думи Човеколюбивият Господ отправя пред Своя небесен Отец голяма похвала на ученици Си. И към нея добавя: Сега разбраха, че всичко, що си Ми дал, е от Тебе. Защото злобните евреи не искали да разберат това, а клеветели за Господа, че неговата чудотворна сила е от Веелзевул – дяволския княз. Спомнете си, че между еврейските старейшини постоянно имало недоумение и спорове за Христос: Той от Бога ли е, или Не е, и тогава ще стане ясно защо Господ хвали учениците, задето те разбрали, че Той е от Бога. Всичко, що си Ми дал; т.е. всички слова и всички дела.

       Защото словата, що си Ми дал, предадох им ги, и те приеха и разбраха наистина, че съм от Тебе излязъл, и повярваха, че Ти си Ме пратил. Под словата трябва да се разбират мъдростта и силата, които Господ предал на Своите [последователи], а не само думи. Действието на тази мъдрост и сила учениците вече видели през живота на Спасителя и се уверили, че това наистина е божествена мъдрост и божествена сила.

       Аз за тях се моля; не за цял свят се моля, а за тях, които си Ми дал, защото са Твои. Какво означава това, че Господ не се моли за целия свят, а само за Своите ученици? Учениците са добрата земя, в която небесният Сеяч посял Своето спасително семе. На първо място, значи, Той се молил за нивата, която Сеячът бил обработил и засял. Господ постъпва така, първо, за да ни научи да се молим Богу със скромност, и то само за онова, което е най-необходимо; и второ, защото Неговото дело е повече от органичен, а не от механичен характер. Посред дивото поле на този свят Той оградил една малка нива и в нея посял благородно семе. Когато семето порасте, тогава нивата ще се разшири и семето ще се умножи. Не е ли естествено, значи, Работникът да се моли само за оградената, обработена и засята нива, а не за цялото диво поле? Много суетни реформатори, през историческото развитие на света, са пробвали да приложат своите теории и изведнъж да ощастливят целия човешки род, но техните опити скоро се превръщали в нищо, пукайки се като водни мехури, оставяйки света в още по-голяма тъга. Делото на Господ Иисус има невидимо и незабележимо начало като синапово зърно в земята, което расте постепенно, но като израсте, никакви ветрове не могат да го изкоренят. А когато има земетресение, то разрушава и най-здравите механично построени кули, но изобщо не поврежда дървото. Всъщност, Господ не се молил на Отца само за учениците, а – както се вижда по-късно, – Но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене. Но все пак не за цялото диво поле на света, а само за разширената нива, на която учениците ще сеят благородното семе на Евангелието.

       И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое, и се прославих в тях. С изключение на Своите ипостасни свойства Синът е напълно равен на Отец и Дух Светий; равен е във вечността и в безсмъртието, равен е по сила и власт, равен е в мъдростта и праведността. По ипостасни свойства Отец е нероден, Синът е роден, а Духът изхожда от Отца. Отец спрямо Сина се явява като Родител, а спрямо Светия Дух – като Източник. Властта над всички творения – видими и невидими – еднакво и неразделно принадлежи както на Отец, така и на Сина, така и на Светия дух. По естество и битие тази Троица е свързана неразделно, а по ипостаси – троично несливаема. Затова всичко, което има Отец, има го и Синът, има го и Дух Светий – всичко Мое е Твое, и Твоето Мое. Това се отнася и за Христовите последователи. Те са на Отца, както и на Сина, както и на Дух Светий. Защо Господ преди малко казва: Те бяха Твои и Ти Ми ги даде, а сега: Всичко Мое е Твое, и Твоето Мое? Защото Той, Пратеникът на Отца, ги приел от Отца като суров материал, облагородил ги и ги изкупил от греха, а и сега, като облагородени и изкупени, отново, от любов, дава Своето на Отца. Притежанието на Отеца е Негово притежание и Неговото притежание е притежание на Отеца. Както е трудно да се раздели любовта между две лица, които се обичат, така е трудно да се раздели и Тяхното притежание. Освен това, Господ казва: И Аз се прославих в тях. Като Бог Той се прославил пред хората, а като човек – пред Светата Троица и Ангелите. С какво се прославя едно дърво, ако не със своите плодове? И Господ не търси суетна слава, а търси Своята слава в Своите плодове, т.е. в Своите последователи, които вървят след Него с вяра, добри дела, с любов и ревност. Търси ли някой родител някаква по-голяма слава от тази да бъде прославен в своите деца? И за Господ е най-голяма радост, задето се е прославил в децата Си, в Своите вярващи.

       Не съм вече в света, но те са в света, а Аз ида при Тебе, Отче Светий, опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние. Защо Господ казва, че вече не е в света? Защото Неговото дело било завършено и сега Той очаква само да претърпи последните и най-големи страдания и със Своята невинна Кръв да запечата извършеното дело. Вижте с каква нежност Той се моли за Своите ученици! Дори и майката не се моли така за своите родни деца. Отче Светий, опази ги! Той ги оставя като агнета сред вълци. Ако небесното Око не бди над тях, вълците, наистина, биха ги разкъсали. Опази ги в Твоето име, т.е. като Родител, като Отец. Бъди и на тях Отец, както Си и на Мен, пази ги с Отеческа любов и ги закриляй от злите вълци, води ги, та да бъдат едно, както сме и Ние. В това съвършено единство ще се покаже не само всепобедната сила на вярващите, а и славата Божия, и същността Божия. Както Отец и Син са еднакви по същност, а по ипостаси различни, така да е и между вярващите; различни и много лица, а единство в любовта, волята и ума.

       По-нататък Господ казва: Когато бях с тях на света, Аз ги пазех в Твоето име, т.е. пазех ги като деца в името на Отца. И никой от тях не погина, освен погибелния син, за да се сбъдне Писанието. Никой от избраните от Господ не погинал, освен Иуда предател, както е написано и в Свещеното Писание. Но Иуда не погинал, защото това е написано, а затова, защото не бил верен на Бога и бил сребролюбец[4]. В Писанието пък е предсказано за Иуда: Който яде с Мене хляб, дигна против Мене петата си (Пслм. 40: 10; Иоан 13: 18). Написано е още и: Достойнството му друг да вземе (Пслм. 108: 8; Деян. 1: 20). Тези пророчества за Иуда се изпълнили. Той ял хляб с Господ Иисус и вдигнал петата си срещу Него. След предателството Иуда се обесил, а неговото апостолско достойнство приел Матий. А сега ида – завършва Господ – при Тебе и казвам това в света, за да имат в себе си Моята радост пълна. При раздялата със Своите ученици и със света Господ отправя тази молитва към небесния Отец. Господ знае, че Му предстоят смърт и гроб, но Той не споменава за това пред безсмъртния Отец, защото смъртта и гробът са нищо в Божиите очи. Той говори за завръщането при Своя Отец: – А сега ида – завършва Господ – при Тебе, във вечна слава, що имах у Тебе преди свят да бъде. Моли се още Неговите ученици да имат Неговата радост. Каква е тази радост? Това е радостта, която има послушният Син, който е изпълнил волята на своя Отец. Това е радостта на Миротвореца, чийто вътрешен божествен мир не може да се поколебае от беснеенето на този свят. Това е радостта на Стопанина, Който е оплевил нивата, изорал я е и я е засял, и Който вижда как посевът расте и напредва, и се весели. Това е радостта на Победителя, който е победил всички свои врагове и е дарувал победоносна сила на Своите приятели, та да побеждават до края на времето. Най-накрая това е радостта на чистото и беззлобно сърце – радост, която значи живот, любов и сила. Такава радост желаел Господ Иисус за Своите ученици при раздялата си със света.

       Тази предсмъртна молитва на Господ Иисус Христос напълно е чута от Отца и нейният резултат скоро бил налице. Първият мъченик за вярата – свети архидякон Стефан, по време на своето мъченичество видял славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога (Деян. 7: 25). А прозорливият апостол Павел пише, че Бог поставил Христос от дясната Си страна на небесата, по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия, и покори всичко под нозете Му (Ефес. 1: 20 – 22). Това се отнася за прославянето на Господ Иисус. А това, що се отнася до духовното единство на Неговите последователи, също се изпълнило така, както Той се молил за него на Отеца. Защото в Деянията на светите апостоли се казва, че всички били единодушни (Деян. 1: 14), и че повярвалите имаха едно сърце и една душа (Деян. 4: 32).

       Но както вече напомнихме, Христовата молитва не се отнася само за апостолите – преди всичко за тях, но и за онези, които по тяхното слово повярвали в Господ! Тази молитва, следователно, се отнася и за днес прославяните Отци на Първия Вселенски събор. Господ се молил на Своя Отец: Опази ги! И Отецът ги запазил от Ариевата заблуда и ги вдъхновил със Светия Дух, просветил ги и ги укрепил, и те защитили и утвърдили Православната вяра. Но тази молитва се отнася и за всички нас, които сме кръстени в апостолската Църква, и които сме научили от апостолите и техните последователи спасителното име на Христос Спасителя.

       О, братя мои, спомнете си, че преди две хиляди години, пред самата Си смърт, Той се е молил на Бога за вас! О, нека тази всемогъща молитва да ви запазва и очиства от всеки грях, да ви изпълни с радост и да съедини вашите сърца и души! Та всички да бъдете едно в прославянето на Отца и Сина, и Светия Дух – единосъщна и неразделна Троица, на която да е слава, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – умните (бел. прев).

[2] Да не се схваща в буквален физически смисъл. Бог е дух и като такъв е невидим (бел. прев).

[3] Според сръбския текст (бел. прев).

^[4] В ориг. – идолопоклонник на среброто (бел. прев).

Разсъждение

За грешника не трябва да желаем смърт, а покаяние. Нищо не наскърбява така Господа, Който е пострадал на Кръста за грешниците, както когато го молим със смърт да убие някой грешник и така да го премахне от пътя ни. Веднъж се случило апостол Карп да изгуби търпение и започнал да се моли на Бога да прати смърт на двама души грешници – единия езичник, а другия отстъпник от вярата. Тогава Господ му се явил Сам и му казал: „Бий мене, ето – готов Съм за спасението на хората да Се разпна отново!“. Този случай е разказан от св. Карп на св. Дионисий, а той го записал и оставил на Църквата за поучение на всички, че трябва да се молим за грешника да се спаси, а не да погине, защото Господ  не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние (II Петр. 3: 9).

БЕСЕДА  за благодатта Божия

Стига ти Моята благодат (II Коринт. 12: 9).

Даже Своите свети апостоли Господ не е оставил без изкушения. Но затова пък им дал благодат! Когато сам сатаната започнал да вреди на апостол Павел, Павел се помолил на Бога сатаната да отстъпи от него. На това Господ му отговорил: Стига ти Моята благодат! Т.е. „Ако трябва да търпиш от сатаната, за търпението ти е дадена Моята благодат! Ако трябва да се бориш със сатаната, отново ти е достатъчна Моята благодат!“. Благодатта е всеоръжие. Благодатта е по-силна от всички пречки, от всички напасти, от всички тъмни сили. Благодатта е непобедима и победоносна. Затова, братя, трябва да се молим на Господ да ни даде Своята всесилна благодат. Благодатта – това е Бог в нас. Благодатта е Царството Божие в нас. Когато благодатта Божия е в нас, в нашите души е ден. А денят значи светлина, знание и безстрашие.                   

Ние, братя, не можем тук на земята да изпросим нещо от Бога, което да е по-добро от Божията благодат. Ако получим и цялата вселена в дар, то този дар ще е по-малък от благодатта Божия.

О, Господи пребогати, непресъхващ Изворе на всесилната благодат, ороси с Твоята благодат коравите наши сърца, та да заплачем пред превеликата Твоя доброта за нашата преужасна неблагодарност. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

— Как мне научиться разбираться в людях, — кому мне доверять и кого опасаться?

— Скажу тебе вначале, кого нужно опасаться, — сказал Старец. — Опасайся самого смиренного с виду! Когда увидишь, что кто-то кладет перед тобой поклоны, обнимает тебя и выказывает тебе свое необыкновенное расположение, того ты опасайся больше всего!

— Как же так, Старче? — удивился ученик. — Объясни мне!

— Потому что он первый и предаст тебя! — ответил Старец со вздохом.

— А кому же мне доверять? — спросил ученик.

— Доверяй тем, кто прост с тобой и говорит тебе правду, какая бы она ни была, эти люди первыми придут к тебе на помощь!

Разсъждение

Някои неопитни хора повече мислят за края на света, отколкото за края на своя живот, макар да е ясно, че за онзи, за когото дойде краят на живота му, е дошъл и краят на света. Един брат застанал пред свети Серафим Саровски и непрестанно мислел как да запита светеца за края на света. Св. Серафим прозрял неговата мисъл и му казал: „Радост моя! Ти мислиш високо за бедния Серафим. Как мога да знам кога ще настъпи краят на света и онзи велик ден, в който Господ ще съди живи и мъртви, и ще въздаде всекиму според неговите дела! Не, не, това не мога да знам!“. А щом светиите не са знаели, как ще знаят грешниците! И защо ни е да знаем онова, което Спасителят, за наша полза, не ни е открил? Много по-добре е да мислим, че нашата смърт ще настъпи преди края на света, отколкото краят на света преди нашата смърт.

БЕСЕДА за близостта на Съдията

Съдията стои пред вратата (Иак. 5: 9).

За един ден, брате, можеш да спечелиш цялата вечност. И за един ден, брате, можеш да загубиш цялата вечност. Дадени ти са хиляди дни на земята, за да избереш своето вечно спасение или своята вечна гибел. Но стократно е блажен онзи ден, в който се покаеш от всички твои нечисти дела, нечисти думи и нечисти помисли, и се обърнеш към Бог с вопъл за милост. Този ден ще ти е по-полезен от хилядите други дни. Какъв е този блажен ден? Той е денят на самоосъждането. Когато в този ден се разсъмне, човекът, който дотогава е осъждал целия свят, проглежда и ненадейно вижда себе си като най-скверния в този Божи свят. Засрамва се от Бога, засрамва се от всеки човек, засрамва се от всяко творение Божие в този свят. И срамът започва да го изгаря като огън. И той тогава признава и изповядва: „Наистина, аз съм най-скверният на този Божи свят, наистина всички хора са по-добри от мен, наистина всички неща са по-чисти от мен, по-черен съм от главня, а досега съм мислил, че съм бял, по-грозен съм от жаба, а съм мислил досега, че съм красив като ангел! Господи, Господи, Господи, смили се над мене грешника и ме измий от греховната кал, та поне малко от малко да заприличам на Твое творение! Не чакай, брате, не чакай този блажен ден на покаянието да дойде сам! Ти сам се хвани здраво за първия ден, който иде насреща ти и кажи: „Ти си моят блажен ден, с който ще купя вечния живот!“. Не чакай, брате, не чакай, защото ето – Съдията стои пред вратата! Този съдия е живият Господ, който те е сътворил, видял е всички твои беззакония и ги е записал. След ден-два Той може да те предаде на съд, където не ще имаш думи за оправдание. Грабни деня! Грабни деня за покаяние! Грабни деня, докато не те е грабнала смъртта! Съдията стои пред вратата!

О, Господи страшни и справедливи, продължи дните на грешника, докато се покае. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

За чисти всичко е чисто  – е казал апостолът. И човешката храна сама по себе си не може да бъде наречена нечиста, макар че храната може да предизвика нечисти мисли и желания в човека. За това удивително разсъждава св. Симеон Стълпник в разговора със своя старец Иоан. Старецът Иоан казал: „Храната и питието не оскверняват човека, защото сам Господ в Писанието е казал: Като злак тревист давам ви всичко  (Бит. 9: 3), на което блажени Симеон отговорил: „Макар и храната да не осквернява човека, но поражда лоши мисли, помрачава ума, вкоренява и отглежда страстите, и превръща духовния човек в плътски, и приковава неговите мисли към земните желания“. Не е ли чиста водата, която пада от облака? Но когато вали много дъжд, посевите изгниват от него. Тъй също и силната храна предизвиква тление в духовната и моралната човешка същност.

БЕСЕДА за това как Божията любов се излива в човешките сърца

 Любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий (Рим. 5: 5).

Любовта е радост и любовта с радост помазва човешкото сърце. Любовта, братя, е сила и любовта помазва човешкото сърце със сила. Любовта е мир и любовта помазва човешкото сърце с мир. А от радостта, силата и мира се ражда храброст и любовта помазва човешкото сърце с храброст. Любовта Божия като благоуханен елей се излива в нашите сърца не от друг, а от Светия Дух, Дух всеблаг и всесилен. В тайнството миропомазване, абсолютно незаслужено от нас, Духът Божий излива Божията любов в нашите сърца. Но като пренебрегваме с времето тази любов и с греховете си се отдалечаваме от Бога, падаме в болестта на духовната немощ. И Дух Светий, като не може да обитава в нечист съсъд, се отдалечава от нашите сърца. А когато Светият Дух се отдалечи, веднага се отдалечават и радостта, и силата, и мирът, и храбростта. И ние ставаме тъжни, безсилни, безпокойни и страхливи. Но всеблагият Дух само се отдалечава от нас, ала не ни напуска съвсем. Без да ни напуска, Той ни предлага на нас, болните, лекарства чрез тайнството на покаянието и тайнството на Причастието. А след като се покаем и причестим, се очистваме отново, и тогава Той – Бог Дух Светий, отново се вселява в нас и излива Божията любов в нашите сърца. Падаме и ставаме, падаме и ставаме! Когато паднем, Духът Божий стои до нас, и ако ние пожелаем да станем, ни вдига. Като станем, Духът Божий обитава в нас, докато поради греха и от глупост не пожелаем да паднем. Тъй през този живот ние непрестанно сме ту плодородна нива, ту пустиня, каещи се синове и блудни синове, пълнота и празнота, светлина и тъмнина.

О, Боже, Душе Свети всеблагий, не отстъпвай от нас и когато Те желаем, и когато Те не щем. Пребъди с нас до смъртта ни и ни спаси във вечния живот. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски