Евангелие за Възнесение

Лк. 24: 36 – 53, Зач. 114

Деян. 1: 3 – 12

       Когато храната намалее и наближи застудяване, лястовичките отлитат в топлите страни, в страните с повече слънце и обилна храна. Най-отпред лети една лястовичка, пори въздуха и проправя път, а цялото ято я следва.

       Когато в този материален свят няма храна за нашата душа, и когато наближи студената смърт – о, има ли такава лястовичка, която ще ни заведе в топла страна, където топлината и духовната храна са в изобилие? Има ли такава страна? Има ли такава лястовичка?

       Извън оградата на християнската Църква на тези въпроси  никой не може да ви даде достоверен отговор. Единствено Църквата го знае и то – достоверно. Тя е видяла райската страна, за която нашата душа копнее в хладния сумрак на земното съществуване. Тя е видяла благословената Лястовичка, Която първа е полетяла към желаната страна, порейки със Своите силни криле тъмната и тежка атмосфера между земята и небето, и прокарала пътя за ятото след Себе Си. Освен това, земната Църква може да ви разкаже и за безчислените лястовичи ята, които последвали Онази първа Лястовичка и отлетели след Нея в добрата страна[1], изобилстваща с всякакви блага, в страната на вечната пролет.

       Вие се досещате, че под образа на тази спасоносна Лястовичка имаме предвид възнеслия се Господ Иисус Христос. Не е ли казал Той за самия Себе Си, че е началото и пътя? И не казал ли самият Той на Своите апостоли: Отивам да ви приготвя място… и ще ви взема при Мене Си  (Иоан 14: 2 – 3)? И още преди това не им ли казал: И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си (Иоан 12: 32)? Това, което им казал, започнало да се осъществява веднага, след няколко седмици, и продължава да се осъществява и до ден днешен, и ще се изпълнява до края на времената. Т.е. бидейки начало на първото творение, Той е станал начало и на второто творение, или благодатно обновление на старото. Грехът прекършил Адамовите крила и [крилата] на всички Адамови потомци и те отпаднали от Бога, отдалечили се и се прилепили към праха, от който били сътворени телата им. Христос е новият Адам, първият Човек, Първенецът между хората, Който с духовни крила се възнесъл на небето до Престола на вечната слава и сила, така проправяйки пътя към небето и отваряйки всички двери на небето за Своите последователи. Като орел, който проправя пътя за своите орлета, като лястовичка, която лети напред, показвайки пътя на ятото и преодолявайки съпротивлението на въздуха.

       Кой би ми дал криле гълъбови? Аз бих отлетял и бих се успокоил (Пслт. 54: 7)! – тъжно възкликнал пророкът [живял] преди Христа. Защо? Самият той обяснява: Сърцето ми трепери в мене, и смъртни ужаси ме нападнаха; страх и трепет ме връхлетяха, и ужас ме обвзе (Пслт. 54: 6). Такива ужасни чувства от смъртен страх и ужас в този живот като кошмар трябва да са притискали целия разумен и почтен народ преди [идването на] Христа. Кой би ми дал криле, за да отлетя от този живот? – така трябва да са се питали много благородни и чувствителни души. Но къде ще отлетиш, грешна човешка душо? Дали все още като в сън си спомняш онази топла и светла страна, от която си изгонена? Ето, дверите са затворени за теб и херувим с огнен меч е поставен, за да ти забрани достъпа. Ето, грехът е скършил крилете ти – не птичи, а божествени, и здраво те е притиснал към земята! Трябва Някой, който първо да те освободи от тежестта на греха; който ще те умие и изправи. Па тогава ще трябва Някой, който да ти даде[2] нови крила, та да можеш да полетиш. Па ти трябва и Някой, твърде силен, пред когото и херувимът с огнения меч отстъпва от пътя, за да те отведе до твоето светло жилище. Най-после ти трябва и Някой, който ще умилостиви Твореца, та отново да те приеме във владенията на Своята безсмъртна държава. Този Някой не бил познат в предхристиянския свят. Той се явил като твой Господ и Спасител – Иисус Христос, Син на живия Бог. От любов към теб Той напуснал небето и слязъл на земята, облякъл се в плът, станал роб заради тебе – роб, претърпял зной и мраз, понесъл глад и жажда, подложил Своето лице на оплюване и предал Своето Тяло да бъде приковано на Кръста; легнал мъртъв в гроба, слязъл в ада, за да разори една по-лоша тъмница от тази на живота, която била приготвена за тебе след раздялата с тялото – и всичко това, за да те извади и умие от греховната кал. След това възкръснал от гроба, за да ти даде криле за полет към небето, и най-накрая се възнесъл на него, та да ти прокара път и да те привлече в ангелските обители. Ти сега, значи, не трябва да въздишаш от страх и да трепериш в ужас като цар Давид, нито пък да искаш криле гълъбови, защото се е явил Орелът, Който е показал и проправил пътя. Ти трябва само да се грижиш за духовните крила, които са ти дадени при Kръщението, в Негово име, и да пожелаеш със своята сила да се издигнеш там, където се е издигнал Той. Той е извършил за твоето спасение деветдесет и девет процента от онова, което е трябвало да се извърши. Нима няма да се потрудиш да извършиш и останалия процент за своето собствено спасение, и то след като ти е даден свободен вход във вечното царство на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа (II Петр.1: 11)?

       Възнесението на Господ от земята на небето е също толкова неочаквано за хората, както неочаквано било и Неговото пришествие от небето на земята и раждането Му в тяло. Всъщност, кое събитие от Неговия живот не представлявало уникална новост и уникална неочакваност за света? Както ангелите трябва с удивление да са гледали как Бог, при първото творение, отделя светлината от тъмнината и водата от сушата и как поставя звездите на небесния свод, и как издига от праха растенията и [от водата] животните, и как най-накрая създава човека и му вдъхва жива душа. Също така, всеки от нас, трябва, иска или не иска, с удивление да види събитията в живота на Спасителя, като започне от необикновеното благовестие на архангел Гавриил на Пресветата Дева в Назарет, и [проследи] всички събития до Неговото славно Възнесение на Елеонската планина. Всичко това на пръв поглед е неочаквано, но с узнаването на плана на домостроителството на нашето спасение кара разумния човек радостно да възкликне и да прослави Божията сила, мъдрост и човеколюбие. Не можеш нито едно от великите събития от Христовия живот да премахнеш, без да осакатиш всичко, както не можеш на жив човек да отсечеш ръка или крак и да не го осакатиш, или както не можеш да свалиш месеца от небесния свод, или да угасиш една част от звездния рой, без да не нарушиш реда и красотата на небето. Затова и не помисляй да кажеш: „Господнето Възнесение не е било необходимо!“. Щом като някои евреи, въпреки своята злоба, трябвало да признаят и да кажат: Всичко хубаво върши (Мар. 7: 37), как ли тогава ти, който си кръстен в Неговото име, трябва да вярваш, че всичко, което Той е направил, го е направил добре, смислено, стройно и премъдро – както Неговото въплъщение, както и Кръщението, както и Преображението, или както и Възкресението! За вас е по-добре Аз да си замина (Иоан 16: 7) – казал Господ на Своите ученици. Виждаш ли как Той всичко устройва и прави за хората всичко добро? Всяка Негова дума и всяка Негова постъпка имат за цел нашето добро. Неговото Възнесение е неизмеримо добро за нас. Ако не беше така, Той не би се възнесъл. Но да разгледаме самото събитие на Възнесението така, като евангелист Лука го описва на две места – в Евангелието и в Деяния Апостолски.

Господ казал на учениците си: Тъй е писано и тъй трябваше Христос да пострада, и да възкръсне от мъртвите на третия ден. Кой го е писал? Писал го е Дух Свети, според съвета на Света Троица, чрез пророците и тайновидците – в Закона Моисеев и у пророците и в псалмите. На тези книги Господ отдава такова значение, защото те са предсказали онова, което се е сбъднало за Него.[3] В тях е предсказаното, а тук – изпълнението. Там са сянката и образът, тук – животът и действителността. Тогава им отвори ума, за да разбират Писанията. Отварянето на ума е равно на чудото на възкресение от гроба. Защото под тежкото покривало на греха човешкият ум се намира в гробна тъмнина – чете и не разбира, гледа и не вижда, слуша и не схваща. Кой повече от иерусалимските книжници се е взирал в думите на Писанието и го е четял, и кой по-малко ги разбирал от тях? Защо от техния ум Господ не снел мрачното покривало, та и те да разбират като апостолите? Защото те [апостолите] желаели да разберат, а те – не. Защото, докато книжниците и старейшните казвали за Него: Тоя Човек е грешник, и търсели сгода да Го убият, апостолите казвали: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот (Иоан 6: 68). Само на желаещите Господ отваря ума; само на жадните той дава водата на живота; и се открива само на онези, които Го търсят.

       Тъй е писано и тъй трябваше. Ако това са го писали обикновени човеци според своя човешки разум, Синът Божий не би се позовал на тяхното писане, нито би бързал да го изпълни. Ала пророчески написаното е дело на Божия Дух и Бог, верен на Себе си и на Своите обещания, изпратил Своя Единороден Син, за да изпълни написаните обещания. Тъй трябваше, казва Онзи, Който вижда открай докрай целия сътворен свят, тъй както човек вижда изписания лист хартия пред себе си. А пък щом Прозорливият казва, че трябвало, не са ли смешни слепците, като твърдят, че не било нужно да е така? Трябвало Господ Иисус да пострада във времето, та ние да се радваме във вечността. И трябвало да възкръсне, та и ние да възкръснем чрез Него в живот вечен.

       И да бъде проповядвано в Негово име покаяние и прощение на греховете у всички народи, начевайки от Иерусалим. Ако Господ Иисус не бе пострадал и умрял за нашите грехове, кой от нас би узнал, че грехът е такава преужасна отрова? И ако не бе възкръснал, кой от нас, съзнавайки ужаса от греха, би имал надежда? Тогава покаянието би било безполезно и опрощаването невъзможно. Защото покаянието съответства на страданието от греха, а опрощаването – на възкресението с Божията сила. Чрез покаянието старият, прокажен от греховете човек се погребва, а чрез опрощаването се ражда новият човек за нов живот. Ето, пречудното благовестие за всички народи по земята наченало от Иерусалим! Онова, което служителят на Всевишния – архангел Гавриил, пророчески казал на Пресветата Дева: Той ще спаси народа Си от греховете му, сега се потвърждава от самия Господар с опита Му в страданията и правото Му на Победител. Но защо се казва: начевайки от Иерусалим? Защото в Иерусалим е принесена великата Жертва за целия човешки род, и защото тук е засияла от гроба възкресенската светлина. В тайнствен смисъл пък, ако Иерусалим представлява ума на човека, е ясно, че от ума трябва да започнат покаянието, смирението и съкрушението, и оттам да се разпрострат в целия вътрешен човек. Гордостта на ума е низвергнала сатаната в ада; гордостта на ума е отделила Адам и Ева от Бога; гордостта на ума подтикнала фарисеите и книжниците към убийството на Господ. И до ден днешен гордостта на ума е главният червей на греха. На когото умът не коленичи пред Христос, няма да коленичат и коленете му. Който с покянието е започнал да смирява ума си, той е започнал да лекува своята главна рана.

        А вие сте свидетели за това. Свидетели на кое? Свидетели на Господните страдания, свидетели на неговото славно Възкресение, свидетели за необходимостта от покаяние, свидетели за реалното опрощаване на греховете. Когато обърнал гонителя Савел в апостол Павел, Господ му казал: Аз затова ти се и явих, за да те поставя служител и свидетел на онова, що си видял (Деян. 26: 16). А апостол Павел, в своята първа проповед след пришествието на Свети Дух, казва: Тогова Иисуса Бог възкреси, на което всички ние сме свидетели (Деян. 2: 32). И апостол Иоан казва: Което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали, и което ръцете ни са попипали… ви възвестяваме (I Иоан 1 – 3). Апостолите, значи, са били лични свидетели на животворните Христови проповеди, на Неговите чудеса и всички събития в Неговия земен живот, през който е положена основата на нашето спасение. Те били слушатели, свидетели и съучастници на Истината. Те първи се качили в кораба на спасението от греховния потоп, та и други да продължат да се качват и спасяват. Техният ум бил укротен от гордостта и тяхното сърце очистено от страстите. Това и сам Господ им го засвидетелствал: Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал (Иоан 15: 3). Значи, те не били свидетели само на всичко външно, което могли да видят, чуят, разгледат и пипнат по отношение на Словото Божие, а били свидетели и на вътрешното прераждане и обновление, чрез очистването от греха, на покаялия се човек. Евангелието се изпълнило не само пред техните очи и уши, а и вътре в сърцата и умовете им. За трите години на тяхното ученичество при Христа в сърцата и умовете им се извършила цяла революция. Тази революция се състояла в мъчителното умиране на стария човек в тях и още по-трудното раждане на новия. Колко ли смъртни мъки е понесла тяхната душа, докато най-накрая те, преродени и осияни от светлината, не извикали: Ние знаем, че преминахме от смърт в живот (I Иоан 3: 14). Колко време и колко труд, съмнения, страх, агония, лутане, разглеждане и изпитване – докато те не станали истински и верни свидетели както на плътските страдания, на смъртта и възкресението на Господа Иисуса, така и на своите собствени душевни страдания, смърт и възкресение!

       Но все пак, по това време, апостолите не били напълно духовно укрепнали и възмъжали, затова Господ ги наставлява и ръководи като деца, окуражавайки ги при раздялата: Няма да ви оставя сираци (Иоан 14: 18). Затова представи Себе Си жив след Своето страдание с много верни доказателства, като им се явяваше през четирийсет дена и говореше за царството Божие, и най-накрая обещава да им прати Дух Светий и сила свише.

       И ги изведе вън до Витания, и като дигна ръцете Си, благослови ги. И както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето. Каква величествена и трогателна раздяла със земята! Там, на границата на Елеонската планина, на хълма, близо до гроба на Лазар, от който той възкръснал в този временен живот, се възнесъл Господ в невидимите висоти на вечния живот. Възнесъл се не до звездите, а над звездите; възнесъл се не до ангелите, а над ангелите, и не до най-висшите небесни сили, а над тях, над цялото безсмъртно небесно войнство, над всички райски обители – на ангелите и на праведниците, далеко, далеко и за херувимските очи, до самия Престол на небесния Отец, до самия тайнствен олтар на Светата и животворяща Троица. Мярка за тази висота в сътворения свят не съществува; може би на нея е равна, в обратна пропорционалност, само дълбината, в която гордостта е сринала Луцифер – отстъпника от Бога; дълбината, в която Луцифер искал да завлече и човешкия род. Господ Иисус ни е спасил от тази бездънна пропаст и, вместо в дълбините на бездната, ни е въздигнал в божествените висини на небето. Казваме, че ни е въздигнал по две причини: първо, защото Той се възнесъл като Човек в плът, в каквато сме и ние, и второ, защото се е възнесъл не заради Себе Си, а заради нас, за да ни отвори пътя за помирение с Бога.

       Възнасяйки се със Своето възкръснало Тяло, Което хората били умъртвили и погребали в земята, Той благославял с ръцете, които хората били пробили с гвоздеи. О, благословени Господи, колко превелика е Твоята милост! С благословение е започнала историята на Твоето дохождане в света, с благословение е и завършила. Известявайки за Твоето идване в света, архангел Гавриил е поздравил Пресветата Богоматер с думите: Радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените! А сега Ти поздравяваш онези, които Те приеха, Ти разтваряш пречистите Си ръце и ги обсипваш с благословение! О, най-благословен между човеците! О, благодатни Източниче на благословения! Благослови и нас тъй, както Си благословил Своите апостоли!

       И докле гледаха към небето, когато се Той възнасяше, ето, застанаха пред тях двама мъже в бели дрехи и рекоха: мъже галилейци, какво стоите и гледате към небето? Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето. Двамата мъже в бели дрехи са два Божии ангела. Невидимото ангелско войнство съпровождало своя Господар от земята към небето, както някога, при Неговото зачатие в Назарет и рождението Му във Витлеем, Го съпровождало от небето до земята. Два от ангелите, при Възнесението на Господа, по Промисъл Божий, станали видими за човешките очи заради едно утешение[4] на учениците. То било необходимо за онези, които можели да се почувстват изоставени и самотни след заминаването на Спасителя. Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин. Това е Христово утешение, [пратено] чрез двата ангела. Виждате ли колко човеколюбив е Господ? Даже и по време на Своето възнесение на небето, към Престола на Триединния Бог, Той не мисли за Себе Си, нито за Своята слава след униженията, нито за Своята почивка след трудните дела на земята, а мисли за Своите Си, които е оставил след Себе Си на земята. И макар че Той лично достатъчно ги е съветвал и укрепявал, им праща Своите ангели, та още повече да ги укрепи и ободри. И въпреки че им обещал да прати Дух Утешител, и макар че лично им казал: Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас – все пак той прави нещо повече, което не е обещавал: Той им праща небесните ангели като Свои вестители и служители – първо, за да ги увери в Своята сила, и второ – чрез ангелските уста да повтори обещанието, че Той отново ще дойде при тях. Всичко това Той прави само за да премахне от тях страха и тъгата и да ги обогати с храброст и радост.

       Те Му се поклониха и се върнаха в Йерусалим с голяма радост. Поклонили се на всесилния Господ с душа и тяло в знак на почит и послушание. Техният поклон означава: нека да бъде Твоята воля, всесилни Господи! И се върнали от Елеонската планина в Иерусалим, както им било заповядано. Върнали се не с тъга, а с голяма радост. Ако Господ се бил разделил с тях по друг начин, щели да са тъжни. Но раздялата Му с апостолите била ново и величествено откровение за тях. Той не изчезнал от тях неочаквано и неизвестно къде, а в слава и сила се възнесъл на небето. Пред очите им се изпълнили Неговите пророчески слова за това събитие, както преди това се изпълнили и словата Му за Неговите страдания и Възкресение. С това умът на учениците се отворил, за да разберат онова, което бил казал Той: Никой не е възлязъл на небето, освен слезлия от небето Син Човеческий (Иоан 3: 13); още и онова, което, под вид на въпрос, казал на учениците (когато те се съблазнили от Неговите думи за хляба, който слиза от небето): Ами ако видите Сина Човечески да възлиза там, дето е бил по-преди (6: 12)? Още и това: Излязох от Отца и дойдох на света; пак оставям света и отивам при Отца (16: 28). Тъмата от незнанието влива в човешката душа страх и недоумение, а светлината от познаване на истината влива радост, дава сила и упование. Когато Господ им говорил за Своята смърт и възкресение, учениците били в страх и недоумение. Но като Го видели възкръснал и жив, се възрадвали. Изглежда, че са били в страх и недоумение и когато Господ им е говорил за Своето Възнесение на небето и за раздялата с тях. Но когато и това се изпълнило пред техните очи, както е пророкувано, те се изпълнили с голяма радост. Страхът е пропъден, съмнението изчезнало, недоумението отлетяло, а вместо това – реалност, прекрасна слънчева действителност, а от нея – сила и радост. Сега те със сигурност знаели, че техният Господ и Учител е слязъл от небето, защото се и е възнесъл на небето; и че е пратен от Отца, защото при Отца се върнал; и че е всемогъщ на небето, какъвто бил и на земята, защото ангели Го придружават и изпълняват Неговата воля. С това сигурно знание сега била свързана и увереността им, че Той отново ще дойде, и то не както преди, а със сила и слава, както много пъти им е говорил, и както [сега] ангелите потвърдили Неговото обещание. На тях, значи, не им остава друго, освен с ревност да изпълняват Неговите заповеди. Той им заповядал да стоят в Иерусалим и да чакат сила отгоре. С голяма и напълно оправдана радост и със също такава голяма вяра, че тази сила отгоре ще слезе върху тях, те се върнали в Иерусалим.

       И бяха винаги в храма, като славеха и благославяха Бога. Т.е. непрестанно посещавали Иерусалимския храм и там възхвалявали и благославяли Бога. На друго място отново се казва: Те всички единодушно прекарваха в молитва (Деян. 1: 14). След всичко, което видели и узнали, те вече не можели да отделят ума и сърцата си от своя Господ, Който се възнесъл пред очите им, ала Който още по-дълбоко останал изобразен в техните души. Със сила и слава Той обитавал в душите им и те, ликувайки, възхвалявали и благославяли Бога. И така, Той се върнал по-скоро, отколкото те очаквали, при тях. Не се върнал видимо за очите, върнал се и се вселил в техните души. Но Той не сам се заселил в душите им, а заедно с Отца. Защото Господ казал за онези, които Го обичат: Аз и Отец ще дойдем при него и жилище у него ще направим (Иоан 14: 23). Трябвало още само Дух Свети да слезе и да се всели в тях, та те да бъдат съвършени хора, в които са обновени образът и подобието на триединния Бог. Затова трябвало да чакат в Иерусалим. Чакали и дочакали. И след десет дена Дух Свети – сила отгоре, слязъл върху тази първа Христова Църква, за да не се отдели никога вече от Нея, от този ден и до края на времената.

       И ние да възхвалим и благословим Господа, който със Своето Възнесение е отворил и нашия ум, та да видим пътя и целта на нашия живот. Да възхвалим и благословим Отца, Който на нашата любов към Сина  ни отговаря със Своята любов и се вселява заедно със Сина във всеки, който изпълнява и изповядва Господните заповеди.

       Непрестанно да държим в ума си Отца и Сина, славейки и благославяйки Ги – както някога апостолите в град Иерусалим – да очакваме и върху нас да слезе сила отгоре – Светият Дух, който още при кръщението на всекиго от нас е слязъл, но който заради нашите грхове се отдалечава от нас. Така и в нас да се обнови целият първосътворен небесен човек. Та като апостолите да се удостоим да ни благослови прославеният и възнесъл се Господ наш, Иисус Христос, Комуто да е слава и хвала, заедно с Отец и Дух Свети – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – земя (бел. прев).

[2] В ориг. – посади и отгледа (бел. прев).

[3] Т.е. неговите съвременници могли да се убедят в достоверността на написаното (бел. прев.).

[4] В ориг. – съобщение (бел. прев).

Разсъждение

Духовният човек тълкува всички неща и всички явления в природата по духовен и символичен начин и от всичко получава полза за душата си. Веднъж братята отишли при св. Иоан Колов и започнали да му разказват как завалял хубав дъжд и напоил палмите, и как на палмите почнали да покарват нови пръчки така, че монасите щели да имат материал за своето ръкоделие. Св. Иоан се замислил и казал: „Така също и Дух Светий слиза в сърцата на светиите, те се обновяват и пускат ластари на страх Божий“.

БЕСЕДА за това, че не трябва да оскърбяваме Светия Дух

И не оскърбявайте Светия Дух Божий, с Когото сте запечатани за в деня на избавлението (Еф. 4: 30).

Над всекиго от нас, когато сме се кръстили с Дух и вода, е казано: „Печат дара Духа Святаго“. Божият Дух ни е даден не по наши заслуги – никой и да си не помисля това, – а по милостта на живия Бог. И в обикновените отношения между хората, който дава дар, е радостен, а радостен е и онзи, който получава дара. Дарителството е взаимна радост. Колкото по-голям е дарът, толкова по-голяма е и радостта. Радва се Бог, когато дава благодатта на Своя Дух Светий, как тогава да не се радват хората, които я приемат! Беднякът, когато приема, обикновено се радва повече от богатия, който дава – как да не се радват бедните човеци, които приемат огромен дар от богатия Бог! С какво хората оскърбяват Божия Дух? Апостолът, който е заповядал да не оскърбяваме Духа Божий, веднага обяснява от какво се оскърбява този Дух: Всяко огорчение и ярост, гняв, вик и хула да бъдат далеч от вас заедно с всяка злоба, казва апостолът. С една дума – Духът Божий се оскърбява от всеки наш грях. Нека бъде далеч от нас всеки грях и Духът Божий ще бъде радостен, и ние ще се радваме в Него. Когато в дома си имаме някой висок гост, ние се стараем да вършим всичко онова, което е угодно на госта. А нима може да има по-висок гост от Светия Божи Дух? А щом Той е най-висок и най-желан наш гост, трябва да вложим най-много старание да угодим на Него. А ние знаем с какво се угажда на Божия Дух – с онова същото, с което и на Христос Господ. А Господ е казал: Ако Ме любите, опазете Моите заповеди (Иоан. 14: 15). Който, значи, пази Христовите заповеди, той има любов и към Сина, а пазейки Неговите заповеди, угажда и на Отца, и на Духа Светаго. Апостолът особено препоръча милосърдие, благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение. Ако сме добри, ако сме милостиви, ако си прощаваме един другиму, с това угаждаме на Божия Дух, който гостува в нашите сърца. И тогава Духът Божий се радва в нашите сърца. Радва се Духът Божий в нас и цялото наше същество тогава тръпне от неизказана радост. О, братя мои, да се стараем да не наскърбяваме Най-високия Гост, Който идва при нас с пребогати дарове.

О, Боже, Душе Светий, прости ни нашата небрежност към величественото Твое безсмъртие и не ни оставяй без Тебе, нас – безплодните и нищожните. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Как Мойсей е могъл да пости 40 дена? Как много от християнските подвижници са могли да живеят, и то да живеят продължително, в крайно въздържание от храна и питие? За плътския човек, който не познава духовния живот, това е невъзможно. Невъзможно е това да му се докаже, защото разбирането на това се постига само с опит. Когато мъчителите държали св. Василиск без хляб и вода, а след това му предложили да яде, той отказал, казвайки, че не е гладен. „Аз съм – казал – изпълнен с безсмъртна храна и няма да приема смъртна. Вас ви храни земният хляб, а мене небесното слово Божие; вас ви развеселява виното, а мене благодатта на Светия Дух; вас ви засища месото, а мене постът; вас ви укрепява телесната сила, а мене Христовият Кръст; вас ви обогатява златото, а мене Христовата любов; вас ви разкрасяват дрехите, а мене добродетелта; вие се веселите със смях, а аз се утешавам с молитвата“. Ето човек, един от многото и многото, върху когото се изпълнило Христовото слово: Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста (Мат. 4: 4).

БЕСЕДА за човешкото тяло[1] като храм

Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? Защото вие сте скъпо купени (I Коринт. 6: 19 – 20).

Вследствие на какво, братя, нашите тела са станали храм на Светия дух? Затова, защото сме скъпо купени. Господ Христос е заплатил за нас със Своите грижи, трудове, страдания и смърт. Поради тази цена сме се удостоили да бъдем храм на Светия Дух. Но някой ще каже: „Тази цена е платена отдавна, а ние живеем 20 столетия след това? Все едно – цената не е платена за едно [определено] време и за едно поколение, а за всички времена и за всички поколения – от Адам до Страшния Съд. И ако на земята се родят още милиарди и милиарди човешки същества, за всички тях цената вече е платена. Цената е толкова голяма и щедра, че и всичкият морски пясък да се претвори на човеци, тя ще е достатъчна. От кой миг, братя, нашите тела са станали храм на Светия Дух? От момента на нашето кръщение. Цената е платена за всички хора, но в храм на Светия Дух се превръща само онзи, който се кръсти. Какво е последствието от това, че  Светият Дух живее в нас? Последствието от това е, че ние вече не принадлежим на себе си. Когато Дух Свети се всели в нашите тела, тогава Той става Господар на нас, а не ние на Него и на себе си. Тогава, братя, ние сме близки на Светия Божи Дух. А какво означава, братя, това, че когато Господ на Тайната Вечеря умил нозете на Иуда, и когато Иуда приел от Господа залъка хляб, тогава… сатаната влезе в него (Иоан. 13: 27)? О, страшни думи! О, страшно наказание за богопредателството! Не означава ли това, братя, че ако ние се отречем от Бога, който ни мие и храни, Дух Божий излиза от нас, а на Неговото място се настанява сатаната? О, каква жестока истина! О, страшно предупреждение за нас, кръстените! Дух Светий се е вселил в нас при кръщението и ни е направил храм за Себе си. Но Дух Светий не живее в нас насила, а по нашата добра воля. Ако грешим против Него, Той ни напуска; на Неговото място се вмъква сатаната и нашият телесен храм се превръща в кочина.

О, Душе Светий, не ни оставяй. Смили се и ни прости. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – човешките тела (бел. прев.).

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Че порокът е нещо срамно и грешно, се вижда и по това, че той винаги се крие и винаги взима върху си образа на добродетел. Св. Иоан Златоуст дивно казва: „Порокът няма свое собствено лице, а взима на заем лице на добродетел“. Затова Спасителят е казал: Дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители (Мт. 7, 15). Назови лъжеца - лъжец, крадеца -крадец, блудника - блудник, клеветника - клеветник, и ще ги огорчиш. Назови който и да е човек почтен, честен, безкористен, верен, справедлив, съвестен, и ще засияе и остане доволен. Да кажем пак според Златоуст: „Добродотелта е нещо естествено в човека, докато порока е нещо неестествено и измамно“. Ако някой човек се отдаде на порок, той бързо оправдава своя порок с някоя добродетел, облича го в одежда на добродетел. Наистина, порокът няма собствено лице. Също както и дяволът - бащата на порока!

БЕСЕДА за Божиите деца

Самият Дух свидетелствува на нашия дух, че ние сме чеда Божии (Рим. 8, 16)

Онзи, които има в себе си Божия Дух, само той има свидетелството, че е дете Божие. Без Божия дух няма го това свидетелство. Нито пък и цялата вселена може да даде това свидетелство. Сама вселената, без Божия Дух, какво друго ни свидетелствува, освен, че сме нейни роби, нейна жертва, която тя немилосърдно поглъща. Всъщност езичниците мислели така. Богоборците в наши дни - не мислят ли и те така? Мислят. Защото, наистина е трудно да се освободи от такива мисли човек, който не е познал Христовия Дух, Божия Дух, небесния Свидетел. Вие не приехте духа на робство, казва същият апостол. Какъв е този дух на робство? Всеки друг, освен Божия Дух, Когото  Христос Господ праща на онези, които Го обичат. Единствено Всесветия Дух Божий е Дух на свободата и осиновяването.                                        

  О, [ какво] щастие, о, [ какъв]  мир, о, ,[ каква]  радост - когато Дух Свети се всели в човешкото сърце, като лястовица в своето гнездо! Тогава надеждата отваря стотиците врати на тъмната вселена, и нашата прегръдка, по-широка от вселената се устремя към Някой  по-голям, и по-милостив от вселената. Към Кого? Към Отца! И ние тогава викаме: Авва, Отче ! Свидетелството за Бога, което се приема чрез зрението, може да ни доведе до съмнение, че ние сме Божии чада. Ала свидетелството, което се приема със сърцето, от Божия Дух, не оставя и най-малкото съмнение. Тук Бог свидетелствува за Бога. Какво съмнение може да има тук? Бог се вселява[1] в самото сърце на нашето същество. Какво съмнение може да има тук? Не - тогава разбираме и чувствуваме съвсем сигурно, че Бог е Отец, а ние - чеда Божии. Ничии слуги, ничии роби, но Божии чеда!

О, Господи Боже, Душе Светий, всели се в нас и остани в нас като Свидетел на Троицата и Царството, като Свидетел на безсмъртния рай. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор - Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. - милва

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Когато човек добие християнска съвест, той ревностно се старае да изправи живота си за да угоди на Бога. Всичко останало за него става маловажно. Примери от такива хора имаме не само между великите подвижници и духовници, а и между най-могъщите царе. Такъв пример ни дава цар Теодосий Велики, който за известно време бил паднал в ерес, но след това се покаял. Над мъртвото му тяло реч държал св. Амвросий, негов предишен изобличител: „Обичах този мъж, който свали от себе си царските отличия, открито оплака своя грях в църквата, и с въздишки и сълзи просеше опрощение. От това, що се срамуват простите, не се срамуваше императора. След славните победи ( над враговете на царството ), той реши да не пристъпва към Светото Причастие до завръщането на синовете му, само за туй, защото в битката неговите неприятели били убити“.

БЕСЕДА за духа на този свят и за Духа от Бога

Ала ние приехме не духа на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога (I Кор. 2, 12)

Духът на този свят, братя, е дух на гордост и грубост, а Духът Божий е Дух на кротост и благост. Божия апостол потвърждава, че Христовите последователи не са приели духа на този свят, а Духа, който Е от Бога, т.е. Който от Бога Отца изхожда като благоуханен аромат от цвете, както доброто благоухание се разлива в човешката душа, правейки я силна, светла, спокойна, благородна и състрадателна.                                               

Хората по природа са кротки и добри. Тертулиян пише: „Човешката душа по природа е християнка“. Ала от духа на този свят тя е развълнувана и обсебена. Духът на този сят е направило от овцете вълци, докато Духът който е от Бога, прави от вълците овце.                           

Апостолът добавя още: За да знаем това, що ни е дарувано от Бога. Да разбираме, значи, кое е от Бога, и кое не е от Бога, и да почувствуваме услада от онова, което е от Бога, и горчивина от онова, което не е от Бога, а от духа на този свят. Докато човек е вън от естеството си, по-ниско от своето естество, той смята горчивината за сладост, а сладостта за горчивина. А когато с [ помощта на] Дух Свети се върне в своето естествено състояние, тогава той приема сладостта за сладост, и горчивината за горчивина.Кой може да върне човека при Бога? кой може да излекува човека от отравянето на греховната горчилка? Кой може да го научи да прави разлика между истинската сладост и горчивината? Никой друг, освен Духът, Който е от Бога.Затова, братя, да се помолим Бог да ни дарува Своя Свят Дух, както Го е дарувал на Своите апостоли и светии. А когато този Божий Свят Дух се всели в нас, то [следователно е] дошло при нас Царството Божие,  Което Е всичко -самата сладост, самото добро, самата светлина, самата кротост и благост.

О, Душе Светий, Дух на кротостта и благостта, ела и се всели в нас. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Евангелие за чудесното изцеление на слепородения

Иоан 9: 1 – 38,  Зач. 34

       Велик е нашият Бог, който твори чудеса; и никога разказите за неговите чудеса нямат свършване. Няма очи, които да са видели всички тези чудеса; нито има език, който да ги преброи; нито има ум, който ще ги проумее.

       Очите гледали, гледали, па се затворили от смъртта. Изброявал езикът, изброявал, па замлъкнал. Умът умувал, умувал, па се замъглил. Кой ще разбере чудесата, докато не познае Чудотвореца? А кой ще види Чудотвореца и ще остане жив?

       „Огънят на земята е дошъл и идва от слънцето“ – казват онези, които се занимават с изследването на тези неща. Защо слънцето не слязло на земята, а частично се въплътило по свой начин в земята, частично във водата, частично във въздуха, частично в дърветата и въглищата, частично в животните? Защо при всяко свое частично въплъщение слънцето се прикривало зад плътна и хладна завеса? Защо то цялото не слязло на земята, за да направи онова, същото, което правят неговият огън и неговата светлина? Защото, ако то дойде съвсем близко до земята, тя цялата би се стопила и изпарила, като пара, и нямаше да я има.

        Кой от смъртните би могъл да застане близо до слънцето и да остане жив? А слънцето е само едно Божие творение; то е тъмнина спрямо Божията светлина. Кой, следователно, би могъл да види Чудотвореца Бог и да остане жив?

       Не ви ли е ясно защо Христос Господ трябвало да прикрие Своя божествен блясък с грубото и тъмно покривало от човешка плът? Кой иначе от хората би останал жив в Негово присъствие?

       И още нещо. Ако той не ограничавал проявите на Своето божество, кой от човеците би се спасил по собствена воля, а не чрез силата на Неговото божество. Наистина, ако за Господ Иисус е имало нещо трудно, несъмнено то е било [по-скоро] да удържа и ограничава Своето божество, отколкото да го проявява.

       Точно затова, че Той премъдро е ограничавал Своята божествена сила, неговият живот на земята бил в пълна хармония между Бога и Човека.

       О, братя! Не по-малко чудо от Христос като Бог е Христос като човек. Чудо е едното, чудо е и другото, ала и двете заедно са чудо над чудесата. Но това не е чудо от магия или врачуване, нито пък панаирджийски фокус; то е чудо на Божията мъдрост, на Божията сила и Божието човеколюбие.

       Господ не правил чудеса, за да Го хвалят хората. Отива ли някой от нас в болница между душевно болни, глухонеми и прокажени, за да бъде похвален там? Пастирът лекува ли своите овце, та овцете със своето блеене да го прославят? Господ вършил чудеса единствено за да помогне милосърдно на безпомощните страдалци и чрез това същевременно да покаже на хората, че Бог от милосърдие и любов се е явил между тях.

       Днешното евангелско четиво описва едно от безбройните чудеса, чрез което се откриват Христовата любов към страдащите хора и една висша проява на Неговото божество.

       В онова време Иисус, като минаваше, видя един човек, сляп от рождение. Преди това се разказва, че евреите взели камъни, за да ги хвърлят връз Господ, в самия храм, задето им казал истината. Но докато злобните евреи мислели само как да навредят на Господ, Той мислел каква добрина да стори на хората. Пред храма седял човек, сляп по рождение, и просел милостиня. Никой от онези злобни Христови гонители, жалки водачи и народни първенци, не искал и да се обърне към този нещастник. А и да подхвърлял някой от тях дребна монета в скута му, то било за показ пред другите хора, а не от човеколюбие и милосърдие. Защото още по времето на Моисей Бог казал за тези човеци: Те са род развратен, деца, в които няма вяра (Вторзак. 32 : 20). А милосъдрдният Господ застава пред онзи слепец, готов истински да му помогне.

       Учениците Му Го попитаха и казваха: Рави, кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп? Преди това Господ изцелил в Овчи порти разслабения човек и му казал: Недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо (Иоан 5: 14), от което е ясно, че този дългогодишен боледуващ е навлякъл страданията върху себе си заради собствените си грехове. Но случаят със слепородения бил неясен и затова учениците търсели отговор: Кой е съгрешил? Винаги е било ясно, че децата често страдат заради греховете на родителите си. Че Бог понякога допуска страдания за децата заради родителските грехове, е ясно и от Свещеното Писание (III Цар. 11: 12; 21: 29). Това може да се стори несправедливо само на този, който е свикнал да гледа на хората като на части от живота. Но ако погледне на човешкия род като на един организъм, тогава не ще му изглежда нито несправедливо, нито неестествено. Когато един орган боледува, и останалите органи страдат. Много по-трудно може да се обясни в какво и кога слепороденият е можел да съгреши и да стане причина за своята слепота. Като прости хора, учениците допуснали и тази възможност, без да се замислят продължително над нея, нито пък се досещали за някаква трета. За тях, най-вероятно, в този случай било родителите на слепородения да са съгрешили. Но спомняйки си Христовите  думи: Недей греши вече, те като че свързват двата случая, и като че казват: „На нас ни е ясно от Твоите думи, че сам онзи страдалец е виновникът за своето страдание; но дали и за този може да се предположи същото? Дали този слепец сам съгрешил, или ако не той – вероятно неговите родители?“. Ако в този момент Господ би запитал учениците Си: „Как мислите, дали той можел да съгреши, та да се роди сляп?“, учениците биха се оказали в недоумение и в краен случай биха се позовали на всеобщата греховност на човешкия род, поради Адамовия грях, както казва псалмопевецът: „В беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми“. Твърде малко вероятно е учениците да са имали предвид мисленето на някои фарисеи и книжници – мислене не тяхно собствено, а заимствано от Далечния Изток – че човешката душа преди това раждане е живяла в някое друго тяло, и в предишния живот е станала достойна за награда или за наказание в сегашния живот. Защото това е една философска предпоставка, която трудно би могла да бъде позната на простодушните галилейски рибари.

       На въпроса на учениците премъдрият Рави отговаря тъй: Нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху му. Т.е. „съгрешил е и той, и родителите му, но не в това е причината за слепотата му“, както казва един от светите отци[1]. Ето, не се казва за Иов да е съгрешил, нито пък за неговите родители, но все пак той бил поразен от страшна болест, та трябвало да извика: Тялото ми е покрито с червеи и прашни струпеи: кожата ми се пука и гноясва (7: 5). Освен греховете на родителите и собствените грехове, трябва да има и друга причина за човешките страдания на земята. В случая причината [за страданията] на слепородения се крие в това – За да се явят делата Божии върху му. Блажен е онзи, върху когото се явяват Божиите дела, и той ги чувства и използва за спасението на своята душа. Блажен е беднякът, когато Божията милост го направи богат и славен, и той приема тази Божия милост с благодарност. Блажен е безнадеждно болният, комуто Господ връща здравето, и той възнася сърцето си към Господа като към свой ненадеен Благодетел. О, как Божиите дела всекидневно се явяват върху всекиго от нас! О, радост за всички онези, на които, чрез Божиите дела, се отварят духовните очи за съзерцание на Бога! О, горко на всички онези, които обръщат гръб на препълнената с дарове Божия десница, и които сляпо продължават да вървят по своите тъмни и суетни пътища! Всекидневно върху всички нас се явяват Божиите дела, защото Бог не ни оставя до самата ни смърт. Тези дела Божии са от полза за нашето лично спасение. Но делото Божие върху този слепороден трябвало да е от полза за спасението на мнозина, за твърде много. С това дело се открила истината, че Бог е слязъл между хората. То показало, че между хората има повече духовни слепци, отколкото телесни. И освен това се открива как мъдрият човек, комуто Бог дава някакъв физически дар, използва този дар и за обогатяване на душата си с истинската вяра. Предвиждайки всички плодове от изцелението на слепородения, Господ, почти с възхищение, казва на Своите ученици: Нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху му. Сякаш иска да каже: „Зарежете сега въпроса кой е съгрешил, дали той или някой друг. Това не е най-важното сега. И той да е съгрешил, и неговите родители [да са съгрешили], Аз сам мога за миг да им опростя, като взема техния грях върху Себе си, и им възглася опрощението. Но сега всичко това е второстепенно спрямо онова, което има да стане. А предстои върху него да се явят Божиите дела – не едно, а повече Божии дела, – които ще бъдат записани в Евангелието за спасение на мнозина. Наистина, дългогодишното търпение на слепия е наградено стократно. Наистина, неотменна е наградата на онези, които за делото Божие страдат макар и само един ден. Един мъдър тълкувател на Евангелието, по повод на този слепороден, казва: „Който е бил [се е родил] сляп, и никога не е виждал, той чувства несравнимо по-малко страдание от онзи, който първо е виждал, а после се е лишил от зрение. Този бил сляп, ала после е приел награда за това малко и почти неусетно страдание. Защото получил двойни очи – телесни, с които видял света около себе си, и духовни, с които познал Твореца на света.“[2]

       Аз трябва да върша делата на Тогова, Който Ме е пратил, докле е ден; настъпва нощ, когато никой не може да работи. Това Спасителят казал на учениците Си. С тези думи Той им обяснява подбудата за предстоящото дело над слепия. С тях Той иска да им каже: „Това е Божие дело, а не човешко, а Божиите дела са творчески и чудесни. Онзи, Който Ме е пратил – така говори Той от смирение и любов към Отца, – твори такива дела, а и на Мене, като Негов Единороден Син, прилича да върша само такива дела. Насилието е човешко дело, а не Мое. Хората ги подтикват завистта и отмъщението, а Мене ме подбуждат милостта и правдата. Нека човеците да вдигнат камък срещу Мене, Аз ще продължа да им давам хляба на живота“. Но докога? Докле е ден, т.е. докато трае времето на живота. Настъпва нощ, т.е. смъртта, когато никой не може да работи. Това е казано неопределено и не се отнася за Господ. Защото Той и след смъртта е работил – слизайки в ада, Той го разрушил и освободил от него праведните праотци и богоугодници. А след Възкресението Той от невидимия свят, до ден днешен, продължава да върши чудеса и ще продължава до края на времето. За Него никога няма да настъпи нощ, когато Той да не може да работи. Неговият ден обхваща цялото време и през бреговете му прелива във вечността. Наистина, докато продължава Неговият ден, дотогава Той ще работи и няма да престане. Така, по неговия пример, и хората, докато продължава техният ден, т.е. от раждането до смъртта, трябва да се трудят. Защото ще дойде нощ за тях, т.е. смъртта, когато никой от човеците не ще може повече да постъпва по своята воля. Наистина, светиите и след смъртта работят за полза на Божията Църква на земята, помагайки ѝ по различни начини; но техните дела не са вече по човешка воля, а по Божия – Бог върши Своите дела чрез тях, от любов към тях, защото те през земния си живот са Го обичали. А след смъртта никой не може да направи нищо, което да му е от полза на онзи свят, и което поне малко да облекчи неговото състояние там. Никой не може след смъртта да добие пред Бога заслуги, даже и светиите [не могат да добият] повече отколкото имат. Защото заслугата се постига само в този живот. Духовният капитал или духовният банкрут се добиват на земята. Затова думите на Спасителя: Настъпва нощ, когато никой не може да работи, не бива да се разбират като отнасящи се за Него, по време на смъртта или след смъртта Му, а трябва да се приемат като благовременно и сериозно предупреждение за хората.

       Господ казва за Себе Си: Докле съм в света, светлина съм на света. Чрез Него, като чрез Предвечно Слово Божие, е сътворено всичко съществуващо. Чрез Него е даден образът, както на многооките херувими, така и на слепия и мъртъв прах, от който са създадени всички земни творения. Той е дал светлината на слънцето, Той е дал зрението на всичко, което гледа. Но освен телесните очи, Той е дал на човека и духовни очи. С Неговата светлина свети слънцето. С Неговото зрение гледат очите. С Неговото зрение вижда и човешкият ум. Той наистина е светлината на целия свят, от началото до края. Като Спасител на света, като Бог в човешко тяло, Той се е появил като нова светлина за света, за да разсее събралата се в него тъмнина, да освети помрачения човешки ум; на ослепените от греха да върне зрението; с една дума – да имат хората светлина в живота и в гроба, на земята и на небето, в плътта и в ума. Докле съм в света – така говори Той на Своите съвременници на земята, та да Го познаят като желаната светлина и да не останат в тъмнина. Ходете, докле имате светлината, за да ви не обгърне мрак (Иоан 12: 35)! Тежко на онези, които Го видят с очите си, но не Го познаят, отхвърлят Го и останат в своята мъртвешка тъмнина! Но това Той го казва и на нас, защото, ето, и ние сме Негови съвременници, защото Tой е жив вовеки веков. И днес пред нас се потвърждават Неговите слова: Докле съм в света, светлина съм на света. Докато Той е в душата на човека, е светлина за човека. Докато Той е между народа, е светлина за народа. Докато е в училището, Той е светлина за училището. Докато Той е в работилниците, е светлина и за работата, и за работниците. А откъдето се отдалечи, там настава адска тъмнина; човешката душа без Него се превръща в ад; народът без Него е глутница от разярени и кръвожадни зверове; училището без Него става отровна глупост; работилницата без Него се превръща в дом на ропота и омразата. А пък болниците и затворите се преобразяват в мрачни пещери на отчаянието! Наистина, всеки който се е замислял за своите дни без Христос, и за дните с Христос, той сам за себе си е свидетел, [повярвал] в правдивостта на тези Господни думи: Докле съм в света, светлина съм на света.

Това като каза, плюна на земята, направи калчица от плюнката и намаза с нея очите на слепия, и му рече: иди се умий в къпалнята Силоам (което значи: пратен). Той отиде, уми се и се върна прогледал. Всичко онова, което Господ казал досега на Своите ученици, го казал в присъствието на слепеца, с особеното намерение и той да чуе думите Му. Защото Господ на първо място желаеел да отвори духовните очи на слепеца. По-трудно е да се отворят духовните очи, а не телесните, по-трудно е и по-важно. За да покаже, че е по-лесно да се даде телесно зрение, както и че това е по-маловажно, Господ плюнал на земята, с плюнката направил кал и помазал очите на слепия. Сякаш че казва: „Ето, от презряната плюнка и праха, от презряната кал той ще получи зрение и ще прогледне! Но как да прогледне духом? Мислете повече за духовното, а не за плътското, защото тялото е одежда и оръдие на душата“. С това Господ иска още и да напомни на учениците Си за създаването на човека от пръст. Че Той е бил този Творец, Който от пръст е сътворил човешкото тяло, а ето че сега показва как с кал отваря очите на слепия. Иска, освен това, да открие на учениците, че Неговата Божествена сила струи от Неговия дух, а не само от думите Му, с които Той възкресявал мъртви и на мнозина слепи дал зрение; и не само от Неговите ръце, които Той възлагал върху болните и ги правил здрави; и не само от края на дрехата Му, към която кръвотечивата жена само като се докоснала, била изцелена, а и от Неговата плюнка.

       Но защо Господ изпраща слепия в Силоамската къпалня? Защо веднага не отваря очите му, а го праща с намазани с кал очи до водата да се умие? Това е единственият случай в Евангелието, в който Господ за Своето чудотворство Си служи  със сътворените неща. Възможно е с това Господ да желае веднъж да окаже чест и на сътворената природа. Неслучайно хората дирят помощ за своите болежки в природните лекарства и в минералните извори. Но все пак хората трябва да знаят, че всички природни лекарства и всички минерални води са слуги на Божията сила. Без тази Божия сила всички лекарства са нищо и всички лечебни бани са мъртва вода. Колко ли слепци, но без желания резултат, са се миели дотогава в Силоамската къпалня!? Колко ли пъти и този слепороден се е умивал в нея, но без успех!? Христовата сила го излекувала, а не Силоамската къпалня; без тази сила той можел всеки ден да се мие в къпалнята и отново да се връща в дома си сляп. Силоам значи пратен – обяснява евангелистът. Това тайнствено име на лековитата вода не символизирало ли чудотворния Посланик и небесен Лекар – Господ Христос? Ако този случай се разгледа в дълбокия му духовен смисъл, би могло да се каже, че слепороденият представлява човешкия род, а Силоамската къпалня – самия Господ, който е пратен от небето, та с живата вода на Дух Светий, чрез тайнството Кръщение, да възвърне духовното зрение на човешкия, ослепен от греха, род.

       Колко пък кротък и послушен е този слепороден човек! Той не само че позволява Господ да помаже очите му с кал, ами така помазан, веднага изпълнява заповедта и отива в Силоамската къпалня да се умие. Казвайки в негово присъствие, че светлина съм на света, Господ събужда и отваря духа на слепия, та в него да се роди вярата. Сега го учи и на послушание, затова го праща в Силоам. Защото вярата е неразделна от послушанието. Който вярва в Бога, той, без колебание, доброволно се подчинява на Божията воля. О, братя мои, вярата няма да ни помогне много, ако без послушание и с ропот вършим Божията воля! Вижте този сляп човек: с вяра и послушание той веднага отишъл в Силоам, уми се и се върна прогледал! „Ако някой запита: „Как е прогледнал той, като умил калта?“, то не ще чуе от нас нищо друго, освен че ние не знаем как е станало това. И какво чудо ще е то, ако ние знаем? Това не знаел нито евангелистът, нито пък самия изцелен.“[3] Впрочем, защо да се пита само в този случай? Ако някому е до въпроси, нека да пита и за останалите стотици и хиляди случаи на изцеления, извършени от Христос. Нека пита целия свят, нека пита всички векове на човешката история как е станало всичко – няма да получи никакъв отговор. Това е творческа тайна. И самият апостол Павел, който бил несравнимо по-учен и по-мъдър от този слепец, не би могъл да каже как, като Савел, ослепял, нито как е прогледнал тогава, когато Ананий, в име Христово, възложил върху него ръце (Деян. 9: 9 – 12) и станал[4] Павел.

       А че слепороденият и сам не знаел как всъщност е прогледнал, се вижда от неговите собствени думи. Като се връщал прогледнал от Силоам, мнозина се питали дали това е той или някой друг, който прилича на него? А като казал: „Аз съм“, те го питали как са му се отворили очите. В отговор той накратко описал случая, но не могъл да обясни как е прогледнал. Когато го отвели при фарисеите и те го попитали как е прогледал, той им отговорил: Тури ми калчица на очите и се умих, и гледам. Това е всичко, което можал да каже, представяйки случая точно и безстрашно, както е станал.

       Христовата светлина, с която [Господ] осветил света и просветил хората, се показва пред нашите очи в своя истински блясък, когато я сравним с човешката тъмнина. А онова, което последвало след чудното изцеление на слепия, наистина представлява най-гъстата, най-ледената тъмнина в човешките сърца и умове, тъмнина, която в днешното Евангелие лежи като дебела сянка под ярката светлина на Слънцето – Христос. Това е страшната тъмнина на слепите фарисейски сърца и умове. Фарисеите не само че не се зарадвали, задето слепият просяк пред техния храм прогледнал, а дори се почувствали оскърбени и огорчени. Техният храм вече се бил превърнал в стражева кула на съботата, както и цялата им вяра се била превърнала в поклонение на богинята събота. Те не питали със съучастие изцеления слепец как е могъл да преживее толкова години сляп. Те сърдито го нападали със сякаш полицейския въпрос: „Как посмя да прогледаш в събота? И Онзи, Който те е е изцелил, как е посмял да стори това в събота?“. Тоя Човек не е от Бога, защото не пази събота. За тях, значи, от Бога е онзи човек, който проспива съботата и никъде не мърда от стаята си, та да не би с някакви крачки, дело или допир да се оскверни, а не Онзи, Който в събота дава зрение на слепороден! И по тяхната среднощна логика онзи, първият, прославя съботата, а не Този Вторият!

       Но когато между тях произлязла разпра заради Христос, те запитали слепеца какво мисли той. А той рече: пророк е. Вероятно те не го попитали, за да чуят истината от него, а и от него да чуят осъждане на Христос като нарушител на съботата. Но слепороденият смело свидетелствал за Христос онова, което смятал за най-добро и най-силно на света. Най-добри и най-силни между хората били пророците, за които той би трябвало да е слушал и знаел. Така мислел той дотогава. Затова отговорил: Пророк е.

       Получило такъв неочакван и нежелан отговор, нищо друго не оставало на разсърденото еврейско безсилие да отрече чудото и да заяви, че не вярва, че той е бил сляп и е прогледнал. Но иудеите не повярваха за него, че е бил сляп и прогледал. Т.е. те не могли да не повярват в толкова очевидно нещо, но се престорили, че не вярват, та да не би иначе да отдадат значение на този случай, а така щели да ограничат колкото е възможно нарастването на славата на Чудотвореца Христос. А че те само лицемерно се престорили, по сметка, че не вярват, се вижда от това, дето повикали да питат неговите родители. Но те не повикали родителите на слепия с намерението да се изяснят нещата и да се стигне несъмнено до истината, а с надеждата, че те някак си ще оспорят чудото, или ще го подложат на съмнение, или пък ще го омаловажат. Но родителите му, макар и много предпазливи поради страха от старейшините, потвърдили, че това е техният син, и че той се е родил сляп. А как сега вижда, не знаем, или кой му е отворил очите, ние не знаем. Той сам е пълнолетен; него попитайте; нека сам говори за себе си. И отново едно разочарование за богоборните еврейски старейшини! Сега какво да се прави? Който ходи в подземната тъмнина и не желае да излезе на слънце, какво може да направи, освен от една тъмна дупка да скочи в друга?

       Получили и от родителите му такъв неочакван и нежелан отговор, злобните фарисеи сега прибягват към крайно и най-низко средство – разрушаване на човешката съвест. Те, значи, отново извикали слепия и му направили едно подло и нечестно предложение: Въздай Богу слава; ние знаем, че Тоя Човек е грешник. Т.е. ние уж сме изследвали нещата напълно и сме намерили, че всички сме прави – и ти, и ние. Ти, именно, си казал истината, че си бил сляп, и че си прогледал. Но и ние сме прави, като сме се усъмнили, че този грешник е отворил очите ти. Ние знаем, че Той е грешник, и че не може да стори това. Но тъй като то вече е сторено, ние се уверихме, че това може да е сторил само Бог. Затова – въздай Богу слава, а от този грешник се отречи и недей нищо повече да имаш с Него. 

       Безумни евреи! В своето заслепение те не могли да видят, че отричайки Христос, като казват: Въздай Богу слава!, всъщност го признават за Бог. „Това само Бог Го е сторил.“ Сторил го е Господ Иисус. Значи Господ Иисус е Бог! Падут во мрежу свою грешницы!

       Слепецът отговаря на лицемерните фарисеи твърде мъдро: Дали е грешник, не зная; едно зная, че бях сляп, а сега виждам. Иска да каже: „Аз съм човек прост и неук, а вие сте учени и опитни в споровете за греховността и непогрешимостта. Вие мерите моя Изцелител със съботата, а аз с чудото. Дали Той е грешен и колко, според вашата съботна мярка, аз не знам. Аз знам само чудото, което той стори с мене, и за мене то е толкова значимо, колкото и сътворението на света. Защото, докато той не ми отвори очите, този свят за мене като че не съществуваше“.

       Преминавайки през всички свои тайни подземия, те нямало накъде повече да увъртат, и тъпчейки на едно място, попитали слепия: Какво ти направи? Как ти отвори очите? Но и този въпрос задали с коварно лукавство, надявайки се, че ще чуят от човека някоя нова дума, която би им послужила за омаловажаване на чудото или за обвинение срещу Христос. Но този човек, простодушен и искрен в своите разсъждения, изглежда че най-после се погнусил от низкото интригантство на народните старейшини, към които той дотогава, не познавайки ги отблизо, трябва да е изпитвал известна почит. И затова с досада им отговарил: Казах ви вече, и не чухте; какво пак искате да чуете? Да не би и вие да искате да Му станете ученици? По-твърд и уместен отговор той, наистина, не можел да даде. След такъв отговор, нападателите заели отбранителна позиция. Ти си Негов ученик; а ние сме Моисееви ученици. Ние знаем, че на Моисея е говорил Бог; а Тогова не знаем откъде е. Те се оправдават с Моисей, хвалят се с Моисей. Уж, че той е техен учител, а те негови ученици. Но по този въпрос, по-рано, Господ достатъчно ясно се е изказал: На Моисеевото седалище седнаха книжниците и фарисеите… обичат първо място по гощавките и предни седалища в синагогите… изпояждат домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молят (Мат. 23; Лк. 11). Ето какви Моисееви ученици са те! Освен това, Господ им е казал: Не даде ли ви Моисей Закона? Но никой от вас не изпълнява Закона (Иоан 7: 19). Не изпълнявайки Закона Моисеев, и разрушавайки го със своето лицемерие и грабежи, те не само престанали да са Моисееви ученици, а точно пред Моисея се явили като вероотстъпници и престъпници. Затова той престанал да им бъде учител и станал техен обвинител пред Бога. Не мислете, че Аз ще ви обвинявам пред Отца: има против вас обвинител – Моисей, на когото се вие уповавате (Иоан 5: 45). Напразно се уповавате на него, а разрушавате Закона му из основи. Но и вашето упование на Моисей е измамно; всъщност вие се уповавате само на своята власт и богатство, на нищо друго. Защото, ако вярвахте на Моисея, щяхте да повярвате и на Мене, понеже той за Мене писа (Иоан 5: 46; Втрз. 18: 15 – 19). Но както вкопчените в земята фарисейски души вече не можели да вярват на Моисей, още по-малко те можели да вярват на Господ Иисус. Вижте пак как тези фарисеи, уж Моисееви ученици, си служат с лъжа. На един простодушен и наивен просяк те казват: А Тогова не знаем откъде е. Щом иерусалимляни знаели откъде е Господ, още повече Неговите гонители, началниците и народните първенци, трябвало да знаят това. Ето, иерусалимляни казвали: Но Тогова знаем откъде е; а Христос, кога дойде, никой няма да знае откъде е (Иоан 7: 27). Или, значи, фарисеите знаели откъде е Господ, или не знаели. Ако знаели – както знаели и останалите иерусалимски граждани, – тогава те са излъгали слепородения, като му казали: Тогова не знаем откъде е. Ако пък не знаели, и ако след толкова шпиониране, толкова спорове, толкова преследване, толкова врява около Него, около Неговия произход, Неговите слова и Неговите дела, пак не могли да узнаят откъде е, тогава значи, че той е Христос. Защото, незнайно откъде, се вярвало, че Христос, кога дойде, никой няма да знае откъде е. Вижте как отново се потвърждават думите на пророка:  Падут во мрежу свою грешницы!

       Впрочем, просякът трябва, във всичко това, да е открил отчаяното морално безсилие и низост на тези жалки народни старейшини. Затова той става все по-решителен спрямо тях и все по-свободен в изповядването на Господа. На последните техни думи той отговорил: Това е и чудното, че вие не знаете откъде е, а ми отвори очите. Т.е. какви народни водачи и старейшини сте вие, че знаете всички обредни дреболии, а не знаете за Човека, Който извърши с мене такова чудо? Кой трябва да знае, ако не вие, които седите на Моисеевото седалище? Кой може да обясни на народа появата на този Човек, ако не вие, които всяка събота обяснявате Моисея и пророците?

След това този простодушен човек продължава да учи народните лъжеучители, като им казва:

       Ние пък знаем, че Бог не слуша грешници; но който почита Бога и върши волята Му, тогова слуша. С тези думи простодушният човек отговаря на фарисейското [твърдение]: Ние знаем, че Тоя Човек е грешник. А той им отговаря: Ние пък знаем, че Бог не слуша грешници. В Свещеното Писание няма случай Бог да е послушал някой грешник и по неговата молба да е извършил дори и най-малко чудо. И кога простирате ръце – казва Бог чрез пророка, – Аз закривам от вас очите Си, и кога умножавате молбите си, Аз не слушам: ръцете ви са с кръв пълни (Исая 1: 15). И Саул напразно се молил по времето на своите грехове; Бог не пожелал да го чуе. Бог не слуша грешниците, а още по-малко прави чудеса чрез грешници, освен ако грешните се покаят истински, умият със сълзи своите грехове, намразят своите беззакония и решат да изпълняват Божията воля, и така разкаяни и решени всесърдечно да паднат пред Бога на молитва. Тогава Бог им прощава, както простил на грешницата, на стотника Закхей и на разбойника на кръста – и тогава те престават да бъдат грешници. Но тогава Бог не ги слуша вече като грешници, а като покаяли се. Грешниците пък, които се молят на Бога, и продължават да грешат – Бог не слуша. Господ е далеч от нечестивите, но чува молитвата на праведните (Пртч. 15: 29).

       След като този човек поучил лъжеучителите кого Бог слуша и кого не слуша, им посочил Христа като най-големия чудотворец в историята на света: – Открай век не се е чуло някой да е отворил очи на слепороден. Ако Той не беше от Бога, не можеше да направи нищо. Така изцеленият човек издига своя Изцелител. С това той решително се изявява като Негов последовател. И с това дава на фарисеите да разберат, че всички техни интриги да отрекат или омаловажат чудото, и да го спечелят [слепородения] за своето твърдение, че Господ е грешник, са напразни.

       Като чули последните думи на изцеления сиромах, фарисеите му рекли: Ти цял в грехове си роден и ти ли нас учиш? И го изпъдиха вън. Лицемерието и лъжата, в своето сърдито безсилие, накрая винаги прибягват към насилие. Фарисеите, виждайки, че са победени във всяко отношение, и че всички техни опити са безуспешни, сега, разярени и посрамени, ругаят този простодушен и правдив човек, наричат го голям грешник и го пъдят вън.

       Дотук евангелистът описва грубата и мрачна сянка, която веднага се появила в лицето на фарисеите след явяването на дивната светлина на Спасителя Христос и на Неговите божествени дела. Светлината е истина, а сянката – тъмнина; светлината е човеколюбие, а сянката – омраза; светлината е сила, а сянката – безсилие. Но започвайки днешното евангелско четиво със светлина, евангелистът и го завършва в светлина, в светлина, а не в сянка. Господ Иисус, Който след извършеното чудо се отдалечил и оставил изцеления за някое време сам, за да преодолява фарисейските изкушения и да отстоява истината пред лъжата, сега се появява отново и се среща с онзи, когото желае да спаси напълно.

       Иисус чу, че го изпъдили вън, и като го намери, рече му: ти вярваш ли в Сина Божий? Изцеленият слепец добре издържал първия изпит, т.е. показал се кротък и послушен тогава, когато Господ го пратил с намазани очи в Силоамската къпалня да се умие. Това било изпит по послушание. След това издържал добре и втория изпит, т.е. показал се твърд в изкушенията и не пожелал да предаде Господа [измамен] от фарисейските лъжи. Това е изпит в изкушенията. Сега Господ го поставя пред трети и последен изпит, пред най-големия изпит за истинската вяра. Ти вярваш ли в Сина Божий?

       Той отговори и рече: кой е, господине, та да повярвам в Него? Той познал Христа като Чудотворец. Пред фарисеите Го нарекъл Пророк, защото не знаел по-велико име, с което да го назове. Той още не умее да Го нарече Син Божий. Послушен във всичко на Господа, като на свой най-голям благодетел под слънцето, той желае да чуе от Него Кой е този Син Божий, та да повярва в Него.

       Иисус му рече: и видял си Го, и Който говори с теб, Той е. А той рече: вярвам, Господи! И Му се поклони. Кротко и нежно Господ говори с онези, които спасява, като добър лекар с болните, които оздравяват. Затова не му заповядва: „Вярвай в Мен!“, нито пък му натяква с думите: „Аз Съм Синът Божий!“, а му казва: И видял си Го, и Който говори с тебе. На свободното и разумно човешко същество Господ дава възможност самт да размисли и да се самоопредели. Изцеленият човек, като чул за това достойнство на своя Изцелител, достойнство, по-високо от пророческото, веднага радостно извикал: Вярвам, Господи! И не само с език извикал, а му се и поклонил, като с това още повече засвидетелствал своята вяра.[5] И както преди това се отворили очите му, така сега се отворили и духовните му очи. И сега той гледал и с телесните, и с духовните си очи, и виждал пред себе си Богочовека, Бога в човешко тяло.

       Наистина, нашият Бог е велик и твори чудеса; и са безкрайни разказите за Неговите чудеса. И ние, Господи, вярваме, че Ти Си Син на живия Бог и светлината на света.

        Заедно с ангелските хорове, светиите на небесата и цялата Твоя Църква на земята Ти се покланяме, премили Господи, на Тебе, на Отца и на Духа Светаго – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Златоуст – (бел. авт.).

[2] Никифор – (бел. авт.).

[3] Златоуст - (бел. авт.).

[4] В ориг. – направил (бел. прев.).

[5] С това изповядвал божественото могъщество; за да не се мисли, че само на думи е казал това, той извършил и делото (т.е. поклонил се на Господа). Златоуст (бел. авт.).

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Великите иерарси, стълбове на православната Църква, умеели да съчетават в своя характер кротостта и решителността, кротост към праведниците и каещите се, и решителност към неразкаялите се кръвници. Една неделя, след светата служба, цар Иван Грозни пристъпил към митрополит Филип за да получи благословение. Митрополитът се престорил, че не вижда царя и гледал към иконата на Спасителя. Тогава царския адютант пристъпил към митрополита и му казал: „Владико, господарят е пред тебе, благослови го!“. Митрополитът погледнал към царя и казал: „Господарю, убой се от Божия съд; тук ние принасяме безкръвна жертва на Бога, а зад олтара се пролива християнска кръв. Колко [ много] невинни страдалци! Ти си на висок престол, но все пак си човек“. Ядосаният цар предупредил митрополита да мълчи, но митрополитът му казал: „Къде ще е вярата ми ако мълча?“ Когато царят взел да го заплашва, той отговорил спокойно: „Аз съм пришълец и гост на земята - готов съм да пострадам за истината!“. След известно време, злият цар удушил митрополита, ала не удушил светеца.

БЕСЕДА за светите Божий човеци

От Дух Светии просветявани са говорили светите Божии човеци (II Петр. 1, 21)

Това свидетелствува онзи, който и сам бил свят Божи човек - апостол Петър, камък на вярата и рицар на кръста. Като свят Божи човек, той от собствения си опит обяснява, как са говорили и как сега говорят светите Божий човеци, и казва: От Дух Светии просветявани. Не говорили, значи, по свое мъдруване, нито по свое предчувствие, ни според своето красноречие, а говорили от Духът и по [ внушение] на Светия Дух. Чрез тях се изливала мъдростта Божия, и Божията истина се откривала чрез тях. Свещеното Писание не е написано от лъжливото перо на книжовниците (Иерем, 8, 8), а е написано от слуги и избраници на Светия Божи Дух. Свещеното Писание не е написано от хора на които писането е занаят, а е написано от Божии светии – упътени и вдъхновени да пишат от  Божия Дух. Често и не искали, та чак се и противели, но трябвало да пишат, както свидетелствува свети пророк Иеремия казвайки: Няма да напомням за Него, нито ще говоря вече в Негово име; но в сърце ми беше като че ли разпален огън, заключен в костите ми, и аз се измъчих да го задържам, и не можах ( 20, 9).                                                                                                                                              О, братя мои, Свещеното Писание не е от човек, а е Бога, не е от земята, а от небето, нито пък е от плът а от Дух, да -от Светия Божий Дух. Вдъхновени с мъдрост и истина от Светия Дух, писали светите Божии човеци - пророци и евангелисти, апостоли и отци, учители, иерарси и пастири.

О, Боже Душе Светий, Дух на мъдрост и истина, вдъхнови ни с Твоя животворящ Дух за да познаем Мъдростта и Истината, и с Твоята помощ да се изпълним с Тях. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски