Евангелие за радостта и злорадството

Мат. 9: 1 – 8, Зач. 29

Да не се радваш на чуждото добруване е една от най-недостойните черти на загрубялата от греха човешка душа.

На какво, от съмване до мръкване, слънцето учи човешките очи? Хора, радвайте се на доброто и тази радост ще ви направи богове!

Гладният славей в зори пее по два часа, преди да намери две зърна за закуска. На какво славеят учи хората, богатите в постелята, които започват своя ден с отворени уста, но не за песен, а за храна? Хора, радвайте се на доброто и пейте за доброто! Не питайте за чие добро! Доброто няма господар на земята. То е далечен гост; ние – сътворените и смъртните, не сме владетели на доброто, а негови певци.

       Да тъжиш за чуждите скърби – това го могат и грешните старци. Но да се радваш на чуждата радост – това го умеят само децата и онези, които са невинни като деца. Истина ви казвам – говори Господ, – който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него. (Марк. 10: 15; Мат. 18: 3). А какво е Царството Божие, ако не сбор от всички блага и отсъствие на каквото и да е зло? Невинното дете се радва на чуждото добро повече, отколкото злият старец на своето собствено. Защото за детето няма чужда радост. То споделя усмивките на всички устни, та чак и присмеха възприема като усмивка. Никой на земята не е тъй подобен на Бога, както невинното дете. Божията радост за нашето добро, па макар и най-малкото, е неизказана и съвършена.

       Господ, като дошъл между хората, им открил неизмеримото на Божиите блага. На тези блага се зарадвали децата и всички онези хора, които по своята непоквареност най-много приличали на деца. Но тези блага не само не зарадвали хората със зъл ум и вкаменени сърца, а напротив – натъжили ги и ги огорчили.

       Христос напомня на хората за тяхното изконно отечество в Божията светлина и обществото на ангелите – децата се радват на това, а злите старци ругаят.

       Христос отнема страха от хората и ги прави безстрашни господари на света – децата го приемат с благодарност, а князете го отхвърлят.

Христос очевидно показва как човек, съединен с живия Бог, може да победи и себе си, и природата около себе си, и злите духове, и болестите, и смъртта – и децата, с веселие, се трупат около Господа, за да се насладят още повече на тези победи, докато князете се трупат около Господа с огорчение, за да намерят повод за Неговото унижение, арест и мъчение.

Децата искат от Христа благословение, а народните старейшини бълват проклятия върху Него.

Ако хората са здрави и нормални, те биха се радвали с детска радост на всяка Христова дума, на всяко Негово дело. Защото Той им показва само добро, само светлината и красотата на доброто, само сладостта, постоянството и силата на доброто. Но много хора – нито тогава, нито пък днес, не се радват да видят благата, които Христос открито им показвал. Защо, защо? Защото хората са се примирили със злото, свикнали са със злото, съюзили са се със злото и злото им е станало като същност, а доброто – като измама. Като кокошка, която дълго време е кълвала по нарисувани зърна, и когато между нарисуваните зърна е поставено истинско зърно – тя, разочарована, не иска повече да кълве, гледайки на истинското зърно като на лъжливо. О, кокоши ум имат онези хора, които мислят, че и от Христовите ръце може да се роди измама, както от останалите нечисти ръце! Ако и от Неговите ръце, и от Неговите уста би произлизала измама, тогава, наистина, човешкият живот щеше да е по-лош от небитието, по-страшен и от най-страшния сън и по-безумен от най-безумния водовъртеж. Стократно жалки са онези, които на подадената Христова десница не подават своята ръка; и ето, на която и да е друга страна да са подали ръката си, подали са я в огъня или във вълчите челюсти. А блажени сте сто пъти вие – вярващите, които се радвате само при споменаването на Христовото име, както дете при споменаването на името на майка му. Само се препашете със сила и търпение, та до край да устоите във вярата и радостта. Защото за онзи, който тръгне след Христа и се върне, ще бъде по-тежко, отколкото за онзи, който никога не е тръгвал след него. И ако Господ го е избавил от един зъл дух, а той се отрече от Господа, ще го нападнат и завладеят други седем духа, по-зли от онзи – първия (Лк. 11: 24 – 26).

Христос е като водораздел. Където Той се появи, там хората веднага се разделят на два лагера: на такива, които се радват на доброто, и на други, които не му се радват. Така е между хората и до ден днешен, така е било и по времето, когато Господ, облечен в човешка плът, е ходел по земята. Днешното евангелско четиво описва това страшно разделение между хората в присъствието на показващия благата и наш Господ и Спасител – Иисус Христос.

Тогава Той влезе в един кораб, отплува обратно и пристигна в града Си. Това станало след Неговото посещение при езичниците на източния бряг на Генисаретско море[1]; след изцелението на двамата бесновати и след страшното изобличение на невярващите хора от самите демони, че Христос е Син Божий. Той влязъл в кораба. Това бил онзи същият кораб, с който Той, заедно с апостолите, преплавал езерото; същият, на който преди това извършил също толкова велико чудо като изгонването на демоните от хората – Тогава, като стана, запрети на ветровете и на морето, и настана голяма тишина. Днес отново чуваме от Евангелието, че Господ, при завръщането Си от това пътуване, изцелил разслабения и простил греховете му. Така, за кратко  време, Христос извършил три велики дела, три изключителни чудеса, които ясно свидетелствали, че Бог е посетил хората. В кратко време Господ разкрил три неизмерими велики блага на хората: власт над природата, власт над демоните и власт над греховете и болестите. Три големи причини за радост на хората! Страшни са веригите, с които ни връзва природата – кой няма да се зарадва на освобождението от тези вериги? Още по-страшни са веригите, с които ни оковават демоните и ни бият, докато обезумеем – кой няма да се зарадва от победата над тези най-върли врагове на човешкия род? А веригите, с които грехът ни спъва и ни предава в робство на природата? Демоните и болестите са първите вериги, в които човек се оковава самоволно, като още отначало се отказва от послушание и смирение пред своя Творец. О, смъртни, кой от вас не ще се зарадва от разкъсването на тези първи вериги, които са основата и материалът за всички останали ваши робски вериги?

Това - последното благо, Господ представил пред хората тогава, когато от Гадаринските предели потеглил обратно и пристигна в града Си. Неговият град бил Капернаум, в който Той се настанил, защото бил отхвърлен и без малко не бил убит от гражданите на Своето дългогодишно обиталище - Назарет (Лк. 4: 28 – 31; Мат. 4: 13).

 И ето, донесоха при Него един разслабен, сложен на постелка. Това събитие е описано и от евангелистите Марк и Лука. Последните двама описват случая с някои подробности, които евангелист Матей пропуска. Разслабеният бил толкова зле, че не само не можел да дойде сам при Христа, ами не можело даже да се допрат до него и да го свалят от постелката, та затова неговите роднини и приятели били принудени да го изнесат с нея от къщата и да го донесат пред Господа. Отчайващата разслабеност се вижда още и от това, че четирима човека трябвало да носят постелката, за да могат да я държат стабилно и по-малко да я тръскат при ходенето. Като я донесли до къщата, където бил Христос, те видели, че от многото народ, който се тълпял пред вратата, ще е съвсем невъзможно да влязат. И те решили да разкрият покрива на къщата и през него да спуснат постелката с болния пред Христа. В това време Господ излагал пред народа Своето учение. Той им проповядваше словото. Той не пропилявал нито миг - след делата проповядвал със слово, след словото вършел дела. Непрестанно си служел със слово и дела само за да помогне на човеците да се радват на доброто и да вярват в доброто и в Него като на върховен притежател и изявител на доброто.

И като видя Иисус вярата им, каза на разслабения: дерзай, чедо, прощават ти се греховете! Господ Иисус видял тяхната вяра не тогава, когато те спуснали болния пред Него, а още тогава, когато те вдигнали постелята с болния и тръгнали от къщата към Него. Защото, Онзи, който можел да види помислите на човешкото сърце, можел още по-лесно да види случващото се надалеч, както и наблизо. Той е видял Натанаил под смокинята, преди още да бъде доведен пред Него (Иоан 1: 48). Какво говорим?! Той е видял случващото се, а и онова, което ще се случи до края на времената. Тук не е казано: „Като ги видя Иисус“, а видя… вярата им, та с това да се покаже, че Иисус вижда и онова, което е още по-трудно да се види, онова, което е най-съкровено в човека. А това отново е написано заради нас, та да знаем, че Господ и днес вижда, както и тогава, и още да знаем, че Божията помощ може да очакваме в страданията само тогава, когато имаме вяра. Бог, като види нашата вяра, не закъснява със Своята помощ.

И като видя… вярата им. Но чия вяра? Дали само вярата на онези, които донесли болния, или и вярата на болния? Най-напред е очевидна вярата на онези, които са донесли болния. И само по тяхната вяра Господ е можел да изцели разслабения. Защото при много случаи Христос е извършвал чудо и без знанието, и без вярата на болния. Преди всичко мъртвите, които Той е възкресил, не са могли да имат вяра, та чудото да ставало по тяхната вяра. Та чак и близките им невинаги са показвали особена вяра. За Наинската вдовица не се споменава, че вярвала, а само че плачела за мъртвия си син. Но часът, в който Господ пристъпил към нея, и натъжен, решително ѝ казал: Не плачи, може би в нея засияла вярата в Неговото могъщество. Нито пък Марта и Мария – Лазаровите сестри, вярвали твърде много, че Христос ще възкреси техния умрял брат и то четири дена, след като лежал в гроба. Единствено началникът Иаир имал силна вяра в Христа, когато пристъпил към него и казал: Дъщеря ми тоя час умря; но дойди, възложи ръката Си върху нея и тя ще оживее (Мат. 9: 18). Също тъй Христос не излекувал много тежко болни по тяхната вяра, а главно по вярата на техните роднини и приятели. Така излекувал Той слугата на стотника в Капернаум (Мат. 8) – не по вярата на тежко болния слуга, а по вярата на стотника, както излекувал и дъщерята на хананейката – според вярата на майката (Мат. 15: 22); както излекувал много епилептици, бесновати и глухонеми – по вярата на техните роднини или приятели, които ги водели при Него (Мат. 9: 32; 15: 30; 17: 14 и др.). Гадаринските бесновати пък очистил от демоните и ги излекувал и без тяхната вяра, и без вярата на техните близки, единствено по съображения и според плана на домостроителството за човешкото спасение, единствено за да пробуди вярата в оглупелите и да я укрепи в маловерните (Мат. 8: 26).

От случая с този разслабен се вижда, че вярата на онези, които са го занесли при Христа, е била голяма. Христос не ценил тяхната вяра по външни признаци; Той гледал направо в техните сърца и видял тяхната голяма вяра. Но ние, които не виждаме в сърцето, можем по външните признаци да разберем, че вярата им наистина била голяма. Четири човека да се решат да донесат един безнадеждно болен при Христа – това не е ли признак на голяма вяра? Освен това да вдигнат покрива, да го разкрият и да спуснат болния през покрива в къщата пред Христа – това не е ли очевиден признак на силна вяра? Защото, замислете се, на какъв риск да станат за посмешище на своите съседи, тези четири човека се излагали, ако трябвало след толкова труд и след разкриване на покрива на къщата, да върнат болния обратно неизлекуван! А хората и тогава, както и днес, се плашели от осмиване и се страхували от неуспеха. Само най-силната вяра не се плаши от присмех, нито се страхува от неуспеха – даже не мисли за присмеха, както и не се съмнява в успеха.

Господ, значи, можел да излекува болния, като виждал само вярата на неговите носачи. Ала има признаци, че и сам болният имал вяра. Преди всичко, един що-годе в съзнание човек, ако няма вяра, би ли позволил на хората заедно с постелята да го носят по улиците, и, което е най-важно – нима би им позволил да го качат на покрива и да го спуснат през него вътре в къщата? Но има и още един вътрешен признак за вярата на болния. Господ го нарекъл чедо – Чедо, прощават ти се греховете! Нима Господ би нарекъл чедо един невярващ? Нима на неразкаял се може да се рече: „Прощават ти се греховете“? Когато Христос щял да възкреси сина на Наинската вдовица, той не му рекъл „чедо“, нито „сине“, нито „момко“. Защото мъртвият нито може да вярва, нито може да се кае. А тук Той нарича болния чедо! Та не Той ли е казал: ако човек се покае , прости му (Лк.17: 3)? Покаянието, значи, е условие за прощаването. А без срам и страх пред Бога, и без вяра в Бога, няма покаяние.

Тогава някои от книжниците казаха в себе си: Той богохулства. Така мислели онези, които не се радвали на доброто, съюзниците и робите на злото. Всъщност казват: Кой може да прощава грехове, освен един Бог? Тези разбойнически и изсъхнали души, които мислели себе си за най-големите мъдреци, и които искали да свалят Христос поне на своето ниво, ако не и на по-ниско, неоспоримо не могли да вместят в своя плитък и помрачен ум мисълта, че Бог може да се яви като човек, и че това явяване на Бога като човек се е осъществило в лицето на самия Господ Иисус. На тях не им било до страданието на болния, а още по-малко пък до неговото изцеление – те търсели Христова дума, с която да могат да унизят Христа, да го отстранят от своя път и от своята съвест.[2] Защото им бил непоносим.[3]

А Иисус, като видя помислите им, рече: защо мислите лошо в сърцата си? Не се казва в ума, а в сърцата, което означава, че тяхната мисъл била съединена с огорчение и омраза. Защото те не слушали Христа [словата Му] нито като вярващи, нито като обективни изследователи, а като шпиони и преследвачи. Ако да са били вярващи, те щели да се зарадват на словата и делата Христови, както и останалите хора, които, като ги видели, прославили Бога. А ако били обективни изследователи, те щели да повярват в Христа, както е повярвал стотникът на стражата под Кръста на Голгота. Защото той обективно и безпристрастно наблюдавал всичко което се случвало, и като видял какъв страх и ужас обхванали цялата природа, той извикал: Наистина Божий Син е бил Тоя Човек! (Мат.27: 54).

Господ Иисус видял помислите им. Кой може да вижда помислите освен Бог? Ти изпитваш сърца и утроби, праведний Боже! – провиква се цар Давид (Пслм. 7: 10). Аз, Господ, прониквам в сърцето и изпитвам вътрешностите, за да въздам всекиму според пътя му и според плодовете на делата му – казва Господ чрез пророк Иеремия (17: 10). А Соломон в молитвата си казва: Ти познаваш сърцата на синовете човечески (II Парл. 6: 30). И ето, Господ вижда сърцата и помислите в сърцата. Както земята не може да види окото, а окото може да види земята, така е и с всички земни творения, ограничени от времето. Те не могат да прозрат в тайните на вечността, а Окото на вечността може да прозре и види всичко, което е на земята и във времето. Гледайки с Окото на вечността, Господ Иисус е прозрял и видял какво се крие и в морските дълбини и в дълбините на човешките сърца, както и във всички дълбини на времето и пространството.

Защо мислите лошо в сърцата си? Това попитал незлобивият Господ своите подслушвачи и гонители. О, каква неизмерима чистота на Христовите мисли! Каква неописуема красота на Неговото сърце! Защо мислите лошо? Защо не мислите добро? Защо очаквате лошото? Защо не очаквате доброто? Защо стоите до бистрия извор и очаквате от него да потече мътилка? Защо гледате към слънцето и очаквате неговото потъмняване? Откажете се от тези болнави привички, па се радвайте на бистрия извор и на слъчевата светлина! Господ не им се присмива, не ги напада, не ги навиква, както би постъпил обикновен, смъртен човек към своите врагове тогава, когато би успял да върне здравето и силата на един разслабен човек. Наистина, и най-внимателният лекар не би могъл тъй благо да се отнася към своя най-тежко болен, както кроткият и милостив Господ се обръща към своите безумни преследвачи – защо мислите лошо в сърцата си?, когато може да мислите добро, да очаквате доброто, и да се радвате на доброто?

Кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете ли; или да кажа: стани и ходи?  Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове (казва на разслабения); тебе казвам: стани, вземи си постелката и върви у дома си. И той стана веднага пред тях, взе това, на което лежеше, и отиде у дома си, като славеше Бога. Да каже дума, за Господ е същото, както и да извърши дело. За обикновен смъртен човек е еднакво лесно да каже: „опрощават ти се греховете“ и „стани и ходи“, тъй като и едното, и другото остават без никакви последици. Но за безгрешния Господ словото е същото, каквото е и делото. Затова Той иска с горните думи да каже: „Кое е по-лесно да се направи – да се опростят греховете на човека, или да се вдигне здрав от постелята?“ И едното и другото е еднакво невъзможно за обикновения смъртен човек. За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно (Мат. 19: 26). Кое, значи, е по-лесно – да се излекува душата, или да се излекува тялото? Душата не може да се излекува по никакъв друг начин, докато не ѝ се опростят греховете. Като се опростят греховете, и душата става здрава; а при здрава душа е лесно да се изцели и тялото. Затова, по-важно е да се простят греховете на болния, отколкото да бъде вдигнат на крака, както е по-важно да се премахне червеят от корена на дървото, отколкото да се очисти дървото от прояденото от червея. Защото докато червеят е в дървото, дотогава ще има и проядено по дървото. Причина за болестите почти винаги е грехът – и за душевните, и за телесните. Изключения са случаите, когато Бог, по Своя благ Промисъл, допуска телесни болести и върху праведниците, както най-ярко показва примерът с праведния Иов. Но от сътворението на света като правило важи, че грехът е причина за болестите. И онзи, който може да унищожи в болния греха, може още по-лесно да направи неговото тяло здраво. Онзи, който пък временно може да подари здраве на тялото, а не може да прости греха, постъпва като овощаря, който чисти дървото от прояденото, ала не знае как, нито пък може да отстрани, червея от корена на дървото.

Всичко, което върши Иисус, върши съвършено, с план и без грешки. Той се радва да върне на болния в пълнота здравето на душата и тялото. Затова първо лекува душата му и чака книжниците да изрекат своето си, т.е. да кажат: Той богохулства, за да има повод да обясни връзката на греха с болестите, да изтъкне превъзходството на душата над тялото и да покаже още по-ясно Своето божествено всемогъщество. На тежко болния понякога се предписва по-силно лекарство. В този случай Господ показва Себе Си като властимащ. Тук Той не се позовава на Небесния Отец, а на Своята предвечна власт и сила. Трябва да се обърне внимание и на думата „на земята“: Син Човеческий има власт на земята да прощава. Т.е., докато човек е в този живот на земята, само дотогава могат да му се простят греховете. Но когато си отиде от земята, няма да има опрощение. В другия свят няма опрощение за грешниците, които без покаяние са се преселили от този живот. Затова е казано на земята.

Стани, вземи си одъра и върви у дома си! – така решително говори Господ на болния, не както говорят книжниците, а като такъв, който има власт. И както Той има власт да опрости греховете на душата, така също има власт и да заповяда на тялото да бъде здраво. Но за да няма никакво съмнение в оздравяването на болния, Господ му заповядва да вземе своята постеля, на която са го донесли четирима души, и да си върви вкъщи. А защо му нарежда да иде точно в своята къща? Първо, защото Господ се сърадва на чуждото добро, и защото желае оздравелият първо да отиде в дома си, за да занесе радост там, където продължително време царувала тъгата, и да зарадва своите домашни, които са се мъчили около него по време на болестта му. Второ, за да покаже на славолюбивите книжници, че каквото Той върши, го върши от чисто човеколюбие, а не както те постъпват, за да ги прославят хората. Както на пастира не му е до това да го хвалят неговите овце, така и на Христос не му е до това да го хвалят хората. От човеци слава не приемам (Иоан 5: 41), казал Той при друг случай, а сега искал и да го покаже.

А народът, като видя това, почуди се и прослави Бога, Който е дал такава власт на човеците. Докато книжниците в сърцата си хулели Христа, останалият народ, на когото светската суета не е помрачила съвсем ума и не е отровила съвсем сърцето, се чуди и прославя Бога за Неговите невиждани дела, които Господ извършил пред очите на всички. Този народ, който така се чуди, и който прославя Бога, е много по-добър от твърдоглавите книжници и е много по-близо до доброто и истината от гадаринските езичници, които видели чудото и не прославили Бога, а жалейки за своите свине, изгонили Христос човеколюбеца от своите земи. Но и този народ, все пак, не разбрал предвечната[4] божествена сила на Христа Спасителя. Той [народът] прослави Бога, Който е дал такава власт на човеците. Но този народ не видял и не припознал Господа Иисуса като Единороден Божи Син.

Но това, което тогавашните хора не видели и не  припознали, виждаме и припознаваме ние, на които чрез Църквата е дадена благодатта да видим истината и да я признаем. Да се научим, значи, да се радваме на доброто, защото всяко благо е от Бога, и така ще се научим да се радваме на Бога – животворния извор на вечната радост. Както казва вдъхновенният пророк: Ще се радвам и тържествувам за Тебе, ще възпявам Твоето име, Всевишний (Пслм. 9: 2). От тази радост ще се отворят очите ни, за да видим пълнотата на истината в Господ Иисус; ще ни се отвърже езикът, за да Го признаем и прославим като Син Божий – единствения Спасител и единствения Човеколюбец. 

На Него слава и хвала. Заедно с Отца и Сина, и Светаго Духа – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Всъщност това е езеро (бел. прев.).

[2] Отмъщавайки за своите страсти, те мислели, че отмъщават за богохулство. Зигабен (бел. авт.).

[3] В ориг. – Защото им бил претежък (бел. прев.).

[4] В ориг. – самоизворна (бел. прев.).

Разсъждение

Християните трябва да се предпазват от съблазните на този свят. Те трябва да са защитени от всички удари и всички изкушения, тъй че всяко зло да рикошира от тях. Бронята не се прави за ден-два,  а грижливо и внимателно се кове чрез дълги упражнения. Но с какво ще са ни полезни всички наши добродетели, ако се поддадем на първата съблазън? За това св. Григорий Ниски посочва един пример с маймуна в Александрия. „В Александрия – казва – един вещ дресьор научил една маймуна твърде добре да имитира на сцената танцьорка. Посетителите на представленията хвалели маймуната, която била обучена като танцьорка да танцува под такта на музиката. Но докато зрителите били приковали вниманието си в гледане на новото за тях зрелище, един шегаджия пожелал да покаже на всички, че маймуната не е нищо повече от маймуна. Докато всички възклицавали и ръкопляскали на умението на маймуната, шегобиецът, както казват, хвърлил на сцената някакво лакомство, което маймуните особено обичали. Щом маймуната видяла лакомството, забравила играта, ръкопляскането, скъпото си облекло и се нахвърлила с лапите си на лакомството; но тъй като дрехата ѝ пречела, тя започнала да я разкъсва с ноктите си, стараейки си да я свали от себе си. И вместо похвали и удивление, сред зрителите избухнал смях. Защото под разкъсаната маска на „танцьорката“ се показала маймуна.

БЕСЕДА за крепостта на вярата

Противостойте му с твърда вяра, като знаете, че такива също страдания сполетяват и братята ви в света (I Петр. 5:  9).

Най-главната крепост на човешката душа, братя, е крепостта на вярата. Върху тази крепост дяволът напада най-силно с всичките си стрели и с всичките си лукавства. Защото нечистият и злобен дух знае, че като разруши тази крепост, ще пороби човешката душа завинаги. Затова светите апостоли се молили на Господа: „Усили у нас вярата“ (Лк. 17: 5). Да се молим и ние, братя, всеки ден, Господ да усили вярата ни, да усили и укрепи нашата вяра. При опасност змията най-много пази главата си, затова сам Господ я е нарекъл мъдра. Така да пазим и ние главата на нашия духовен живот, а тя е вярата. Нищо в света не може да замени вярата в Бога – нито философията, нито науката, нито богатството, нито славата, нито целият свят от край до край с всички свои прелести. Дяволът знае това, затова най-много напада върху нашата вяра, навежда съмнения в нас, разколебава ни, обърква нашите мисли, смущава нашето сърце. Но щом дяволът знае, че вярата е същността, още повече ние сме длъжни да знаем това. Защото заради нас Христос е слязъл на земята, заради нас е пострадал на Кръста, на нас е дал завета на спасителната вяра. А вярата си не можем да усилим, нито да увеличим, освен чрез страдания. Затова многострадалният апостол Петър казва: Такива също страдания (като вашите) сполетяват и братята ви в света. От смирение, апостолът не говори за своите страдания, а говори за страданията на нашите братя в Христа.  [Които са] заедно във вярата, са заедно и в страданията. Не търпите само вие, братя, за истинската вяра, в същото време търпят и останалите ваши братя. Това да облекчава вашите мъки. Но най-много да облекчи мъките ви Първият в страданията, сам разпнатият Господ наш Иисус Христос.

О, Господи Иисусе, Страдалецо над страдалците, и Победителю над победителите,  усили у нас вярата, и ни укрепи със силата на Твоята благодат, както си укрепил Твоите свети апостоли. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

      


           

       Празнува се на 29 юни

       •     Произход: Русия (гр. Одеса - от 1936 г.). Преди това оригиналната икона е донесена в Русияв края на XVI. от сърби от Трансилвания.

       •     Сегашно местонахождение:

копие на Св. Богородица „Касперовска“ е дарено на храм „Свв. Кирил и Методий“ малко след неговото построяване (1897-1907).

       •     Особена дарба: помага при парализа, епилепсия и психични заболявания.

       •     История

Оригиналната икона на Св. Богородица „Касперовска“ е наследствена, а през 1809 г. става собственост на Джулиана Касперова. През февруари 1840 г. Касперова се моли със сълзи пред иконата, за да ѝ помогне в проблемите. Изведнъж тя вижда, че иконата на Дева Мария засиява. Молитвата ѝ е чута.

       Дворянка от съседното село, която имала парализа на лявата си ръка, чува гласа на Божията Майка, който ѝ казва да отиде да се помоли на иконата в съседното село. Жената отива и ръката ѝ оздравява.

       През лятото на 1843 г. се случили и три по-изявени изцеления - на момче, болно от епилепсия, на парализирано момиче и на психично болна жена.

       През последните дни на януари 1844 г. пренасят иконата в селската църква. Оттогава иконата на Богородица от Касперово е изцелила много хора и е обявена за чудотворна.

По време на Кримската война, по време на обсадата на Одеса от британската флота, жителите на града донесли с литийно шествие иконата в града и Одеса остава невредима. От 1936 г. иконата се намира в Успенския събор в Одеса

       Копието на Св. Богородица „Касперовска“ също чудотвори. Регистрирани са няколко случаи, при които тя е проплакала и е имало за какво: строителството на подземен паркинг в района на бургаския храм води до това, че той почти се разцепва на две*.

       * Деяна Павлова, Чудотворните икони в България, изд. Труд, 2017, с. 217-220.

Разсъждение

Простата дреха се разкрасява от човека, а разкошната дреха украсява човека. Простата дреха привлича вниманието към човека, а разкошната дреха привлича вниманието сама към себе си. Страстта към разкошни одежди просто изпива и изсушава човешката душа. Това е истинската причина, задето Църквата винаги е заставала против разкошното обличане и е препоръчвала простота. Между безбройните християнски светии не се помни нито един, комуто разкошните одежди да са помогнали да се освети. Много велики и мъдри царе, не само християнски, а и езически, обичали скромността в обличането. Говори се за император Август Октавиан, че по времето, когато се родил Господ Христос, е носел по една проста одежда, която била изтъкана от жена му, от сестра му, или от дъщеря му. За император Карл V се разказва, че носел такова просто облекло, че дори обикновените граждани – неговите поданици, се обличали по-добре. Славният гръцки пълководец Филипомен веднъж бил поканен на обяд от един човек, в чиято къща дотогава не бил влизал. Филипомен дошъл на гости малко по-рано. Домакинът още не бил пристигнал, а стопанката не познавала лично Филопомен и като го видяла така просто облечен, го помислила за някой от Филопоменовите слуги, който е пратен напред, за да извести за пристигането на пълководеца на нейния мъж. Затова му заповядала да насече дърва. Филопомен драговолно се покорил на заповедта и започнал да сече дървата. Домакинът, като пристигнал и видял, какво прави неговият велик гост, се ужасил и го попитал: „Кой се осмели да ти възложи тази работа?“. Пълководецът кротко отговорил: „Моята дреха“.

БЕСЕДА за необходимостта от трезвеност в борбата против дявола

Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник – дяволът, като рикащ[1] лъв обикаля и търси кого да глътне (I Петр. 5: 8).

Православните монаси са издигнали трезвението и бодърстването до подвиг. Трезвият дух трябва да усеща опасността и внимателният да разпознава от коя страна идва опасността, и от кого. „Пази се, чедо, да не настъпиш змия, да не паднеш в яма, да не газиш в дълбока вода, в гората да не объркаш пътя!“ Тъй майката съветва своето дете, боейки се за него[2]. Не с по-малка любов Църквата съветва човека, боейки се за неговата душа. Чеда, бъдете трезвени, бъдете бодри! Вашият древен противник, дяволът, не почива и не спи, а като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне. Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вие сте като овце, а той е като лъв. Когато овцете усетят смрадния мирис на вълка, бягат при своя чобанин. Бъдете трезвени и вие ще усетите смрадта на дявола, когато се приближи до вас, па бягайте под закрилата на своя Пастир Христос Господ. А дяволската смрад ще усетите чрез своите помисли, чрез своите чувства, чрез своите намерения и чрез телесните похоти. Всичко, за което си мислите, въобразявате, усещате, възнамерявате и желаете в противоположност на Христа и Христовия закон, знайте, че това е дяволска примка, дяволска смрад – знайте и бягайте при своя Пастир, като насочвате към Него целия си ум, цялото си сърце, цялата си душа и своето тяло. Господи Иисусе, Пастирю наш трезвени и внимателен, направи ни по всяко време трезвени и внимателни, та нашият неприятел да не ни изненада и погълне. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Рикащ – ревящ (бел. ред.).

[2] В ориг. – неговото тяло (бел. прев.).

      

     


39. Пресвета Богородица „Калужка“

       Празнува се на 2 септември и 12 октомври

       •     Произход: руска (1748 г.),

       с. Тинково (на 8 версти от Калуга)

       •     Сегашно местонахождение:

       Московска духовна академия в Троице-Сергиевата лавра

       •     Особена дарба: лекува глухота; избавя от епидемии и пожар; покровителка на студенти, писатели, издатели...

През 1868 г. тази икона излекувала преп. Амвросий Оптински от смъртоносна болест.

       •     История

       Явяването на Калужката икона на Божията Майка станало през 1748 година в село Тинково край Калуга, в дома на помешчика Василий Кондратиевич Хитров. Две негови слугини премествали и подреждали на тавана на къщата стари вещи и случайно попаднали на предмет, увит в ленено платно. Като го развили, видели изображение на жена с тъмни дрехи и с книга в ръцете. Като го взела за портрет на монахиня, едната слугиня заплашила другата, която била нехайна и се казвала Евдокия, с гнева на „игуменията“. А Евдокия дръзко казала:

       - Ето как се боя от твоята игумения - и се изплюла върху „портрета“.

       Но щом извършила това, нещастницата мигновено била поразена от невидима сила: ръцете и краката ѝ се сгърчили, изгубила речта си, очите ѝ помътнели и тя паднала в несвяст. Приятелката ѝ се уплашила, побягнала надолу и разказала на помешчика за случилото се. По негова заповед отнесли безчувствената Евдокия в дома на родителите ѝ и я поставили под една икона. През същата нощ Пречистата се явила на родителите на Евдокия и рекла:

       - С дръзката си постъпка дъщеря ви оскърби не някоя монахиня, а Мен, тъй като поруганото от нея изображение е Мой образ, чрез който по волята на Моя Син и Бог ще ходатайствам за града ви и за всички жители на този край.

       Пречистата наредила още на следващата сутрин да отслужат молебен пред поруганата икона, а болната да поръсят с осветената на молебена вода. Родителите изпълнили всичко, което наредила Владичицата. Като дошла на себе си, дъщеря им се покаяла и оздравяла.

       А иконата незабавно била свалена от тавана и поставена в рамка на почетно място в господарския дом. Чудотворната сила на новоявената икона скоро се проявила с ново чудесно изцеление. В господарския дом имало един слуга на име Прохор, който от много години страдал от глухота. Той три пъти видял насън Пресвета Богородица, Която му заповядвала да се моли пред новоявената И икона за изцеление от недъга си. Прохор изпълнил заповедта. След усърдната молитва заспал от умора дълбок сън и спал две денонощия. Като се събудил, се почувствал напълно здрав.

       • Молитва

                                  Тропар, гл. 4

       Непреодолима за чуждоземните врагове, Застъпнице на калужката земя и милостива Избавителко от смъртоносната епидемия! Избави от всякакви беди и болести рабите Си, които с вяра и любов прибягват към Твоята чудотворна икона и спаси душите ни.

                                  Величание

Величаем Те, Богородице Дево, и почитаме Твоята чудотворна икона, чрез, която благоволи да спасиш калужката земя от вражески нашествия и от всепогубващи болести.

207

Разсъждение

Платното на правдата е по-тънко от коприна, ала е здраво и неразкъсваемо, покрива и двата свята; докато платното на неправдата и насилието е дебело и лесно разкъсваемо. По времето на киевския княз Владимир в Киев живеело само едно християнско семейство – Теодор Варяг и синът му Иоан. Когато настъпил някакъв скверен идолски празник, тогава езичниците киевчани, подтиквани от самия демон, решили да пренесат в жертва на идола Иоан, Теодоровия син. Когато някои от тях отишли в името на своите „богове“ и потърсили Теодоровия син, Теодор им казал: „Ако вашите богове са живи, нека сами да дойдат и вземат моя син“. Разярани, езичниците нападнали Теодоровата къща, разрушили я и под развалините ѝ оставили мъртъв богоугодния мъж Теодор и неговия син Иоан. Ето докъде стига насилието. А платното на правдата се простира – княз Владимир скоро се покръстил, покръстил и своя народ и на онова същото място, където били къщата и гробът на руските първомъченици Теодор и Иоан,  въздигнал храм на Пресвета Богородица.

БЕСЕДА за Божието отношение към горделивите и към смирените

Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат (I Петр. 5: 5).

Пред кого и пред какво, братя, човек може да се гордее? Дали пред ангелите? Ама ангелите са безсмъртни, а човекът е смъртен. Или пред хората? Но той е зависим от много хора и смъртен, както и всички хора. Или пред животните? Но как ще живее без служението на животните? Или пред слънцето и звездите? Но без тяхната светлина ще се лута няколко дена в мрака и ще изчезне. Или пред растенията? Но растенията са главната му храна? Или пред черната земя? Но тялото му е създадено от пръст. Или пред мъртвите? Но без тях не би се появил в живота. Или пред живите? Но живите са толкова много, че между тях той е като една нишка в килима. Пред Бога? Но ако не е волята Божия, него няма да го има нито между живите, нито между мъртвите. Пред кого и пред какво,братя, човек може да се гордее?                                                                 

  На унизените и смирените Бог дава благодат. Т.е. дава им всичко онова, което им е потребно, всичко онова, за което те се молят на Бога в своето унижение и смирение. Кои са тези унизени и смирени? Това са онези, които чувстват своето безсилие и пълна зависимост от своя Творец. Те са пълни като море и зависими като море. Коя вода е повече от тази в морето и коя е по-зависима от дъжда и притоците? А горделивият е като затворен кладенец, изолиран от небето и от земята – самодостатъчен, докато е пълен. Но като е затворен и изолиран, той ще трябва бързо да пресъхне[1]. Мъдрият Соломон мъдро казва за Бога: Над кощунници Той се присмива, а на смирени дава благодат (Пртч. Сол. 3: 34). Но Божият присмех не е злорад като човешкия присмех, а скръб и гняв. Нито пък Божията милост е ограничена като човешката милост – тя е царска милост, която удивлява със своето сияние, красота и безграничност.

О, Господи Боже, Създателю наш, укроти нашето сърце, когато се възгордява, и нашия ум, когато се възгордява, и ни помогни в часа на нашето пусто превъзнасяне да си спомним за Кръста на Голгота и за Твоя Единороден Син, [облян] в кръв и страдания за нас. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – изпразни (бел. прев.).                            

Разсъждение

Измяната на щастието най-тежко удря, когато удари изненадващо. Но онзи, който очаква удара и предварително се въоръжава против него, нима може да бъде изненадан? Император[1] Карл Велики бил заповядал на своите синове да научат някакъв занаят, а на дъщерите си – да се научат да предат вълна, за да има с какво да се прехранват, ако щастието им изневери. Прославеният Велизарий, велик войвода и велик победител, бил оклеветен от завистници пред царя и заради клеветата – ослепен, а всичкото му имущество конфискувано. Слепият Велизарий седял пред портите на Рим и просел милостиня, казвайки на преминаващите: „Отделете за Велизарий, когото щастието въздигна високо, а завистта го събори и лиши от очи!“. Не е ли изпитание земният живот на човека и дните му не са ли като дни на наемник?[2] – казва праведният Иов (7: 1). Трябва, значи, да сме готови като буден страж, готов за всичко, що може да се случи. И още – във всяко страдание да имаме упование в Бога. Праведният Иов на бунището, и в гной, извикал: Ето, Той ме убива, но аз ще се надявам: желал бих само да удържа пътищата си пред лицето Му[3]! (13: 15).

БЕСЕДА за послушанието и смиреномъдрието

Също и вие, по-младите, покорявайте се на презвитерите; а всички, като се покорявате един другиму, облечете се в смиреномъдрие (I Петр. 5: 5).

Ето принципа на истинската православна съборност! Той е основан на безусловното послушание на младшите към старшите, на взаимното послушание на равните между тях, на смирението и на старшите, и на младите. Покорността е добро нещо[4], но по-добро е смирението, а най-добро – смиреномъдрието.  Всъщност, „смиреномъдрие“ най-точно съответства на гръцката дума, която апостолът е употребил в своите послания, а смиреномъдрие означава ниско мислене за себе си, а високо за Бога, непрестанно признаване на своята немощ, на своето невежество, на своята лошотия, на своите недостатъци, и непрестанно признаване на Божията сила, на Божията мъдрост и на Божиите достойнства. Бог е единствен цар на хората. Затуй Бог се е противил на желанието на израилския народ да му се постави цар от човеците. Бог царува, а хората служат на Бога. И онези, които старшенствуват, и онези, които се покоряват, всички, без разлика, са слуги Божии. Като се осъзнае и признае, че Бог е Цар, а всички хора са Божии слуги, тогава се поставя основата на съборността – основа на ангелско общество. Върху тази основа се изгражда Божият дом, ангелско общество, с помощта на послушанието на младшите към старшите, на взаимното послушание на равните и на смиреномъдрието на всички. По този начин се избягват две страшни злини в света – тиранията, т.е. насилственото владеене на един над всички, и анархията, т.е. многовластието, избягват се монотиранията[5] и политиранията[6]. Принципът на съборността е принцип органически, т.е. – жизнен. Той е принцип на взаимното служение, взаимопомощта и взаимната любов. Нека, братя, Бог да ни умъдри, да пазим този спасителен принцип в живота си.

Господи Иисусе, послушен и смирен Човеколюбецо, насади и утвърди в нас послушание към Твоя закон и взаимно послушание от любов, и смиреномъдрие от неизказаната Твоя сила и мъдрост. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – цар (бел. прев.).

[2] Сръбският текст се различава от български, но смисълът е същият (бел. прев.).

[3] В ориг. – Ето, и да ме убие, пак ще се държа за Него(бел. прев.).

[4] В ориг. – слово(бел. прев.).

[5] Жестоко господство на една личност върху друга или върху група от хора (бел. прев.).

[6] Жестоко господство на група от хора върху определена личност или друга група от хора (бел. прев.).

Разсъждение

Мисълта за смъртта е като леден душ[1], който гаси пожара на страстите. Псалмопевецът казва: Не бой се, кога човек богатее…, защото, умирайки, нищо няма да вземе; славата му не ще отиде подире му (Пслт. 48: 17 – 18 ). Кой няма да се засрами, като види, че понякога и невярващите по-добре разбират нашата земна нищета, отколкото някои християни? Като умрял халиф Саладин, според завещанието му, пред ковчега му вървял глашатай, с копие в ръце, и на копието имало закачена една риза, а глашатаят викал: „Великият Саладин, който завоюва цяла Азия, и накара да треперят от него много държави, и който победи царе, ето от цялата си слава и от всички свои поданици, не отнася със себе си нищо, освен тази жалка риза“.

БЕСЕДА за духовните задължения на пастира

Пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта, а като давате пример на стадото (I Петр. 5: 1 – 3).

Ето устава за пастирите на Христовото стадо! В няколко думи апостол Петър е изобличил три страшни страсти, които превръщат пастирите във вълци, и това са – страстта на гордостта (като го надзиравате не принудено), страстта на сребролюбието (не заради гнусна корист ) и страстта на властолюбието (и не като господарувате над причта). В противоположност на тези зли страсти апостолът е посочил три добродетели, които трябва да украсяват Божия свещеник, и те са – страх Божий (доброволно (и богоугодно) ), усърдно (от усърдие) и с пример (като давате пример на стадото). Този устав апостолът дал не само като учител, а и като пророк. Защото столетията са показали главно два вида пастири – едните, които се ръководели в управлението на Църквата от своите страсти: гордост, сребролюбие и властолюбие; и други, които са се ръководели от страха Божий, усърдието и примерното служение. От онези, първите, Църквата е страдала, но не е загинала, докато те погинали. А от тези, вторите, Църквата възраствала, напредвала и сияела в света. Едните са вълци, а другите – пастири. Едните са врагове и на хората, и на Бога, другите са приятели и на хората, и на Бога. Пастироначалникът Христос ще потърси сметка и на едните, и на другите, за всяка овца, т.е. за всяка човешка душа, и ще заплати всекиму по заслугите му. За гордостта, сребролюбието и властолюбието на така наречените пастири ще заплати с вечен огън, а за страха Божий, усърдието и примерната служба на истинските пастири – с вечна радост.

О, Господи Иисусе, Пастирюначалнико, помогни на пастирите на Твоето словесно стадо в пълнота да изпълнят заповедта на Твоя свети апостол. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Нколай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – хладен плясък (бел. прев.).

      



   


                           38. Пресвета Богородица „Казанска“

       Празнува се на 8 юли и 22 октомври

       •     Произход: руска, гр. Казан

       •     Особена дарба: избавя от нашествия на другородци и друговерци, от слепота. С тази икона благославят младите за брак, нея окачват над детските креватчета, за да гледат малките християнчета кроткия лик на Богородица и така да се изпълват с благодат и сила; домопазителка и домостроителка.

       •     Някои чудеса

       Тук разказваме за някои чудеса, които Света Богородица извършила чрез Нейната икона, наречена „Казанска“

       1) Една майка донесла своето сляпо дете в храма и със сълзи на очи започнала да се моли пред иконата за изцеление. Изведнъж детенцето започнало да гали с ръчица лицето на майката. Архиепископът видял това и наредил да донесат една ябълка и да я подадат на детето. Щом това било направено, детето веднага протегнало ръце и я взело. Така всички видели, че то прогледнало и прославили Небесната Царица.

       2)   Синът на една вдовица - Юлита - Исаак, жител на Казан, от една година бил парализиран. Нямайки никакво облекчение, той изпратил майка си в Казан да помоли тамошните свещеници да отслужат молебен пред чудотворната икона, а сам той започнал усилено да се моли на Божията Майка в леглото. Изведнъж почувствал чудна лекота и сила в нозете си, станал от одъра и сам тръгнал към монастира с чудотворната икона. Майка му едва не се побъркала от радост. Двамата паднали на колене пред иконата и благодарили на Небесната Царица.

       3)   Йосиф, монах в монастира „Св. Троица“ в Казан, бил сляп. Той отишъл в храма, където била иконата, отслужил молебен на Св. Богородица пред нея, но като не получил изцеление, си отишъл тъжен в килията си. Когато легнал, за да отдъхне, той задрямал. Изведнъж, в просъница той вижда иконата, и от нея се чул глас: „Стани, отслужи още веднъж молебен пред иконата Ми, след това изтрий очите си с кърпата на нея и ще прогледаш!“ Когато Йосиф сторил това, прогледнал.

       • Молитва

       Застъпнице усърдна, Майко на Всевишния Господ, Ти молиш за всички Твоя Син Христос, нашия Бог, и спасяваш всички, които прибягват към Твоя всесилен покров. О, Царице и Владичице, застъпи се за всички нас, които в напасти и скърби и болести, обременени с много грехове, стоим пред Теб и Ти се молим с умилена душа и съкрушено сърце пред Твоя пречист образ, като възлагаме твърда надежда на Тебе, Която си избавление от всички злини. Дарувай на всички полезното и всички спаси, Богородице Дево, защото Ти си божествен покров на Твоите раби.

Разсъждение

Мнозина се питат защо Бог взима от този живот юноши, девойки и деца и защо не ги остави да остареят, па тогава чрез смъртта да отидат в онзи свят? Това е Божият план на домостроителството, това е светата воля на Неговия промисъл. Но от огромния опит на Църквата са известни примери, когато понякога Бог прави това по желанието и молитвите на Своите угодници от другия свят, или роднини. Св. Адер (в монашество – Атанасий) се явил на своята жена, която ненадейно оставил с трите им деца, и отишъл в манастир, където и умрял. Когато жената стигнала до отчаяние, веднъж – заради грижите по невръстните деца, а после и заради грижата за мъжа си, защото не знаела къде се намира, тогава, насън, от онзи свят, ѝ се явил мъжът, със светло лице, в бяла светла одежда и казал: „ Престани да плачеш и нареждаш по мене; ето – аз ще взема децата (две от тях) при себе си, а ти, ако желаеш, се потруди за своята душа“. В същото време и по същия начин той се явил и на Теодосий Стълпник и му казал: „След три дена старата постница, която е в близкия манастир, ще отиде при Господ, а ти постави на нейното място моята съпруга – да се подвизава като монахиня в нейната килия. Нека с нея да остане и най-малкото дете,  докато не порасте; то ще върви по стъпките ми и ще стане наследник на апостолския престол в Иерусалим“. И наистина – всичко това се сбъднало, както било казано. Старата постница на третия ден умряла, също тъй и двете по-големи Адерови деца, а жена му взела килията на онази старица, заедно с най-малкия син, който като пораснал, станал патриарх в Иерусалим.

БЕСЕДА за съда Божий над праведниците

Защото време е да почне съдът от Божия дом; ако пък почне първом от нас, какъв ли ще е краят на ония, които не се покоряват на Божието евангелие (I Петр. 4: 17).

Когато съдът Божий дойде върху дома на праведника, нека грешникът да не злорадства, а да трепери от страх. Ако праведникът и грешникът са съседи, па ръката Божия падне върху праведника – паднала е върху двамата; първия да кали, вторият да се опомни. И когато люто страдание сполети праведника, не го е сполетяло без Божията воля – нека грешникът да не се весели, защото неговото страдание ще е по-голямо от това на праведника, а именно – да види какъв е Божият гняв и да побърза да измени своя дух и да изправи своите дела. Нека и да се запита още: щом е такъв Божият гняв върху праведника, какъв ли ще е върху мене? Знайте, братя, че праведността е сила, а неправдата безсилие. Кой може повече да претърпи, без да бъде сломен под тежестта? Силният или слабият? Несъмнено – силният. Затова върху праведника се възлага тежко бреме. Нека грешникът да не се подиграва, като види праведника под тежко бреме, и нека не казва: „Моята неправда е по-добра от неговата правда!“. Но със страх и трепет да гледа бремето на праведника и да си каже искрено: „Това е моето бреме, но аз съм съвсем немощен да го понеса, затова е поставено върху неговия гръб, върху гърба на праведника. Та като го видя, да се обърна от своите пътища и с покаяние да заякна за бремето, което ме очаква. Започването на Съда от Божия дом – това е неизмерима милост Божия към грешниците, към слабите, към обезсилените от греха – да отворят очите си и да прочетат написаното от Божия гняв! Съдът ще почне от дома Божий, защото е силен Божият дом, а Божи дом е праведният човек, в който обитава Духът Божий. Щом вятърът клати каменната кула, нека колибарите да укрепят своите колиби. О, мои братя, колко съдбоносни и страшни за грешника са тези апостолски слова!

О, Господи Иисусе, праведни и милостиви, милостиви и праведни, помилуй и спаси нас. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Евангелие за спасението на човека и гибелта на свинете

Мат. 8: 28 – 34; 9: 1,  Зач. 28

       Хората извършили неправда спрямо Бога и Му се разсърдили. О, хора, кой на кого има право да се сърди?

       Безбожниците затворили уста и помислили: „Да затворим уста и да не споменаваме Божието име, та да изчезне от този свят!“. О, жалки хора, вашите уста са твърде малки в безпределния свят! Видели ли сте как баражът кара реката да бучи? Без него тя беше тиха и безмълвна; но ето, бентът отвори нейното гърло! Всяка капка заговори!

       И вашата преграда ще стори същото: ще отвори устата на безгласните и ще накара немите да заговорят. Ако вашата уста престане да произнася името Божие, ще се изплашите, като чуете да го изповядват чак безсловесните и немощните. Истина ви казвам – ако вие млъкнете, камъните ще завикат. Ако всички хора на земята замълчат, тревата ще проговори. Ако всички хора изтрият името Божие помежду си, то ще бъде изписано върху дъгата на небето и върху всяка прашинка с огън. Така прахта ще стане на хора, а хората – на прах.

       Небесата проповядват славата на Бога и за делата на ръцете Му възвестява твърдта. Ден на ден реч предава и нощ на нощ знание открива (Пслм. 19: 1 – 4). Така говори боговидецът и богопевецът. А какво казвате вие? Вие презрително мълчите за Бога, затуй камъните ще проговорят. А като проговорят камъните, и вие ще искате да проговорите, ала няма да можете. Ще се вземе от вас и ще се даде на камъните. И камъните ще станат хора, а вие – камъни.

       Било е в древни времена жестокосърдечните[1] хора да гледат лицето на Сина Божий и да не Го познаят, нито пък езикът им да се отвърже, за да Го прославят. Тогава живият Бог развързал езика на демоните, та те, със своето изповядване на Божия Син, да засрамят хората. Демоните, планините от камъни и невзрачният прах завикали в присъствието на Сина Божий, докато хората около Него оставали неми. Па щом и онова, което съвсем отпаднало от Бога, било принудено да изповядва името Божие, как да не го сторят непорочните камъни, които сляпо се покоряват на Божията воля!

       Бог чете на хората лекция не само чрез небето, изпълнено с ангели и украсено със звезди, и не само чрез земята, покрита с доказателства за Божието битие, а дори и чрез демоните. Само и само да даде възможност на безбожниците, които стремеглаво се спускат в ада, да се засрамят, та да се изправят и да спасят своите души от пропастта, огъня и смрадта.

       Даже и избраните хора, които вървели на земята след Христос и проявили маловерие, Господ завел в мястото на най-непрогледната езическа тъмнина, за да ги засрами и изобличи с това, което щяло да се случи. А какво се случило, разказва днешното евангелско четиво.

       И когато стигна на отвъдния бряг, в страната Гергесинска, срещнаха Го двама, хванати от бяс, излезли от гробищата; те бяха тъй свирепи, че никой не смееше да минава по тоя път. Гергеса и Гадара били градове в езическата земя, на другата страна на Галилейско море. Това били два из между десетте града, които някога съществували на брега на това море. При евангелистите Марк и Лука вместо Гергеса се споменава Гадара, което иде да покаже, че тези градове са били наблизо, един до друг, и събитието, за което се говори, се е случило в околностите им. Евангелистите Марк и Лука споменават за един бесноват, докато Матей говори за двама. Първите двама пишат за единия от тях, който бил по-страшен, и като плашел целия онзи край, бил известен, докато Матей упоменава и двамата, защото и двамата били изцелени от Господа. А че единият от тях бил по-известен от своя другар, се вижда от повествованието на свети Лука, който казва, че този обсебен бил от града – от града един човек – т.е., като гражданин би трябвало да е по-известен в града от онзи, втория, който, по всичко изглежда, че е бил от селата. Това отново се разбира от думите на Лука – който от много години имаше бесове – и малко по-натам, че от дълго време го мъчеха, което означава, че той отдавна бил болен и поради това свое страдание – добре познат по цялата околност. Че той бил по-силно обладан и бесноват от своя другар, се вижда от повествованието на св. Лука, [според което] хората го връзвали с вериги и окови, но той ги разкъсвал и бивал гонен от беса по пущинаците. Това, значи, е причината двама от евангелистите да говорят за един бесноват, макар [бесноватите] да били двама. И ние до ден днешен употребяваме често този начин за описване на някакъв случай, като споменаваме само главатаря на някаква разбойническа шайка. И когато е заловена цялата банда разбойници, ние казваме, че е заловен еди-кой си разбойнически главатар. Така постъпват и евангелистите. Както Марк и Лука допълват Матей в един детайл, а именно – описват по-известния бесноват, така Матей допълва Марк и Лука в друг детайл, именно – в споменаването на двамата бесновати.

       Тези бесновати живеели по гробищата и оттам излизали и се скитали по пущинаците, като тормозели хората по полето и пътищата, особено по онзи път, в близост до който живеели. Езичниците погребвали мъртвите най-често край пътищата, което не било рядкост и при евреите. Тъй напр., Рахилиният гроб се намира на пътя, който води от Иерусалим за Витлеем; гробът на Манасия – край пътя за Мъртво море. Обладали тези две човешки същества, дяволите ги използвали като свои оръдия, за да пакостят на другите хора. Защото отличителна черта на обсебените човеци е да вършат само пакости и злини. Те били лишени от каквато и да е доброта. И не обличаше дреха – се говори за единия от тях. T.e., освен неговата телесна голота, и душата му не била облечена в нищо добро, нито пък в някакъв дар на Божия Дух, а цялата била гола и празна от добро, което [доброто] е дар Божий. А двамата били толкова зли и свирепи, че никой не смееше да минава по тоя път.

       И ето, те извикаха и казаха: какво имаш Ти с нас, Иисусе, Сине Божий? Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време? Най-важното в този дяволски вик е, че дяволите познали Иисуса като Син Божий и, в ужасен страх от Него, изказали това на глас. Та да се засрамят хората, които гледали лицето на Господа и не могли да Го познаят, или, познавайки Го, не смеели да Го признаят и изповядват открито.[2] Наистина, дяволите, признавайки Христа, не изпитали радост и задоволство, както човек, когато намери някое голямо съкровище, па се зарадва и извиква, или както апостол Петър радостно възкликва: Ти си Христос, Синът на Живия Бог (Мат. 16: 16); те, виждайки пред себе си своя Съдия, извикали така от страх и ужас. Ала извикали така и изповядали Онзи, от чието име най-много се страхуват, и чието име най-много укриват и изтриват от човешкото сърце. Извикали от мъка и отчаяние, подобно на много хора, които само в мъка и отчаяние развързват езика си да изговори името Божие.

       Kакво имаш Ти с нас, Иисусе, Сине Божий? – питат демоните. Т.е. „Какво общо има между Тебе и нас? За какво е това неочаквано и нежелано посещение?“ Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Няма никакво съгласие. Затова Велиаровите слуги, мъчителите на хората, питат Христа, защо е дошъл –  Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време? Значи те очакват часа на съда и мъчението в края на времената. Самата поява на Христа за тях е страдание и то по-страшно страдание отколкото светлината за къртицата и от огъня за паяка. При отсъствието на Христа демоните са безочливи и дръзки в такава мяра, че обсебените от тях човеци унижават повече от скотове, изпълват със страх цялата околност така, че никой не смееше да минава по тоя път. А в присъствието на Христос те са не само робски уплашени, а са угоднически сервилни – подобно на всеки тиранин пред неговия съдия – защото, ето започват унизително да молят Господа да не ги праща в бездната.  И те молеха Иисуса да не им заповядва да идат в бездната. Да не им заповядва, защото, значи, ако Той им заповяда, те трябва да отидат в бездната. Такива са властта и силата Христови. А бездната е тяхното истинско обиталище и мъчилище. За княза на всички демони прозорливият пророк казва: Как падна ти от небето, деннице, сине на зората!... Но ти си свален в ада, вдън преизподнята (Исаия 14: 12, 15), там, където е плач и скърцане със зъби. Заради човешките грехове, по Божие допущение, демоните се вселяват в хората. За тях е по-леко в хората, отколкото в бездната. Защото, като са в човеците, те ги мъчат, а като са в бездната, мъчат сами себе си. И в хората те са на големи мъки, но тези страдания са облекчени, защото още някой споделя тяхното мъчение. Дяволът е вредител на тялото, жило в плътта, както го нарича апостолът, който почувствал неговото присъствие (II Корин. 12: 7). Чрез тялото дяволът се добира до душата, обсебва сърцето и ума на човека, докато ги разяде, обезобрази, опустоши от божествената красота и чистота, от разума и правдата, от любовта и вярата, от надеждата в доброто и волята за добро. Тогава той се настанява в човека като на свой престол и хваща управлението[3] на човешкото тяло и душа в свои ръце, и човекът за него става като животно, което той яхва; свирка, на която той свири; звяр, чрез който той хапе. Такива били и тези бесновати, за които става дума в Евангелието. Не се казва, че те са видели Христа; нито пък, че са Го познали; нито пък, че са се обърнали към Него; нито пък, че са повели някакъв разговор с Него. Всичко това сторили бесовете, които били в тях. Обсебените са като несъществуващи, като два мъртви гроба, които дяволите блъскат и гонят със своите камшици. Да се излекуват такива хора, означава да възкръснат мъртви и нещо повече. Защото мъртъв човек означава душа, разделена от тялото. Ако душата е в Божията десница, Бог може да я върне в тялото, и той [човекът] да оживее. Но при обсебените нещата са по-страшни от смъртта. Защото тяхната душа е открадната и поробена от бесовете; дяволите я държат в своите ръце. Трябва, следователно, човешката душа да се отнеме от дявола, трябва дяволите да се изгонят от човека и душата да се върне в него. Затова чудото на изцеление на бесноватите не е по-малко, ако не и по-голямо, от чудото на възкресяване на мъртви.

       Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време? Значи те вече знаят, че в края на краищата ги очакват мъки. О, да биха и грешните хора барем осъзнали това – че и тях ги очакват мъки и то не по-малки от онези мъки, които очакват дяволите! Бесовете знаят, че, в края на краищата, човешкият род, тяхната главна плячка, ще се измъкне от ръцете им и те ще бъдат хвърлени в тъмната бездна, където ще се гризат и самоизяждат. Великият пророк говори за княза на дяволите, че ще бъде захвърлен вън от гробницата си (т.е. от телата на обсебените човеци) като захвърлен клон, и още – като тъпкан труп (Исая 14: 19). Сам Господ свидетелства: Видях сатаната, как падна от небето като светкавица (Лк. 10: 18). В края на краищата, това ще видят и онези хора, които, като грешници, ще полетят подобно на мълния във вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели (Мат. 25: 41).

       А докато бесовете, в страх и трепет, молили Христа, едно голямо стадо свине, до две хиляди, кротко пасяло по брега. Дяволите замолили Христа: Ако ни изгониш, позволи ни да идем в стадото свини. Т.е. – само не ни прогонвай в бездната, а поне ни прати в свинете. Ако ни изгониш! Не казват „от човека“; не щат и да споменат човешкото име, толкова то им е омразно. Защото от всички творения във вселената дяволът нищо не мрази така, както човека, нито пък завижда на нещо повече отколкото на човека. А Господ Иисус, напротив, особено акцентира върху тази дума – човек: Излез ти, дух нечисти, от човека! На дяволите не им се излиза от човека; те много повече биха искали да останат в човека, отколкото да отидат в свинете, защото какво могат да сторят със свинете? Щом като могат от хората да направят свине, какво по-лошо могат да направят от свинете? Всъщност, когато са в свинете, или в което и да е друго творение, тяхната злоба е насочена против човека. И чрез свинете те ще се стараят да навредят на човека; ако не иначе, то с това, че като издавят свинете, ще предизвикат гнева на хората срещу Бога. Затова, пред бездната, те повече предпочитат да отидат в свинете, отколкото в нея.

       И Той им рече: идете. И те излязоха и отидоха в стадото свини. И ето, сурна се цялото стадо свини низ стръмнината в морето и се издави във водата. Злите духове, по същия начин, можели да принудят и тези двама, нещастни човека, да се удавят в морето, ако не би ги възпряла силата Божия. Впрочем, случва се, и то се случва нерядко, бесноватите да се хвърлят от някоя височина или да се удавят във водата, или да скочат в огън, или да се обесят. Злите демони ги подтикват към това. Защото тяхната цел е не само да затрудняват човешкия живот, а да погубят душата и за двата свята. Но често се случва Бог, по Своя премъдър промисъл, да запази хората от такава смърт.

       Но защо Господ Иисус изпратил злите духове точно в свинете? Той можел да ги прати в дърветата или в камъните; защо точно в свинете? Не за да изпълни желанието на дяволите, а за да поучи хората. Където са свинете, там е нечистота, а нечистите духове обичат нечистотата; и където я няма, те насила я правят. И където тя е малко, там те бързо се събират и от малкото правят много. А като се вселят и в най-чистия човек, бързо натрупват в него свинска нечистота. С това, че свинете се втурнали и бързо се издавили, Господ иска да ни научи, че лакомията и алчността са немощни помощници против демонските сили, и да ни напомни за поста. Кое е по-лакомо и алчно от свинята? Но ето, демонската сила бързо ги завладяла и погубила! Така става и с лакомите и алчни човеци, които мислят, че с многоядението стават силни. Впрочем, те не стават по-силни, а по-слаби – и физически и духовно.[4] Лакомниците са безхарактерни хора, слаби пред хората и още по-слаби пред демоните. Нищо не е по-лесно за демоните от това да ги блъснат и удавят в морето на духовната смърт! От това е ясна и поуката – колко е страшна демонската сила, когато Бог не я възпира. Демоните, които били само в двамата души, завладели и издавили само за няколко мига около две хиляди свине. Преди това Бог ги задържал, докато не дошъл Христос, за да покаже Своята сила и власт над тях; а след това Бог им позволил, за да се види демонската сила. Ако Бог допусне, демоните за няколко мига ще сторят на  всички хора по земята онова, което сторили на свинете. Но Бог е Човеколюбец и Неговата безгранична любов пази живота ни и ни защитава от най-лютите и най-страшните наши врагове.

       Ама някой ще каже: „Белким не Му е било жал на Господ за – първо, дето загинали толкова свине, и – второ, че е била нанесена такава загуба на гражданите?“. Отново сам дяволът навежда хората на такива мисли, та така той да се покаже по-милостив от Христа! Но с какво свинете са по-ценни от кратковременната трева? А щом Бог не пожалил белите кринове в полето, които днес се обличат в по-голям разкош от Соломон, а сутринта се изгарят в огъня – защо да му е жал за свинете? Или за Бог е по-трудно да създаде свиня, отколкото крин в полето? Ама някой пак ще възрази: „Не заради красотата, а за ползата“. А нима свинята е от полза за човека само когато го храни и угоява тялото му, а не и тогава, когато му помага да просвети душата си? А ето и това, казано от Господ на хората: От много врабчета вие сте по-ценни. Хората не са ли по-ценни и по-важни от много свине – та даже и от две, три хиляди свине? Нека всеки да помисли за своята лична цена и бързо ще се увери, че поуката за човечеството, чрез това събитие със свинете, е дадена на съвсем ниска цена. Защото трябвало очевидно, и почти драстично, да се покаже на затъпелия човешки род – първо, каква е бесовската нечистота, и – второ, каква е демонската сила. Никакви думи на света не могли тъй ясно да изразят това, както беснуването и издавянето на свинете, когато демоните ги нападнали. А какви думи биха могли да вразумят гражданите – езичници от Гергеса и Гадара, когато и това ясно и страховито доказателство – не доказателство, а показване, не могло да ги пробуди от греховния сън, да ги вразуми пред бездната, в която демоните безмилостно – както и свинете – ги влачели, нито да ги научи на вяра във всемогъществото на Христа!

       Защото, ето какво се случило по-натам: А свинарите избягаха, та разказаха в града и в околността. И жителите излязоха да видят що се е случило. И ето, цял град излезе да посрещне Иисуса и, като Го видяха, молиха Го да си отиде от пределите им. Страх и ужас изпълнили свинарите и гражданите – понеже бяха обзети от голям страх.[5] Всички видели нещо, дотогава нечувано и невиждано – бесновати човеци, от които дотогава години наред треперели, сега, ето, седят до нозете Иисусови, кротки и разумни. И слушали разказа на апостолите и на свинарите как Христос изцелил бесноватите човеци, как легион демони се разтреперили от страх само от появата на Иисус, как в страха си Го молели – като им не позволявал да пребивават в хората, да ги прати поне в свинете, и как най-накрая злите духове като вихър насмели свинете и ги хвърлили в морските дълбини. Всички чули това, всички разбрали това добре; видели двама нови души, допреди малко като двама мъртъвци, а сега очистени и възкръснали. Гледали лицето на кроткия Господ, Който стоял пред тях кротък и смирен, сякаш че не бил сторил по-голямо чудо от това, ако би катурнал и хвърлил в морето Гергесинския хълм – и след всичко това, тези оглупели граждани имали в сърцата и ума си само едно, а именно, че техните свине пропаднали безвъзвратно. Вместо да паднат на колене и да благодарят на Господа, че е спасил двама души, те скърбят, че свинете загинали! Вместо да поканят Господа на гости, те го молят да се махне от техните предели. Вместо да въздадат слава на Бога, те жално плачат за свинете! Но не бързайте да осъждате тези свинолюбиви гергесинци преди да се вгледате в днешното общество и да преброите своите свинолюбиви съграждани, които също така, както и гергесинците, повече обичат своите свине от живота на своите съседи. Или мислите, че днес са малко хората, та чак и между онези, които се с кръста кръстят и с уста и език изповядват Христа, готови да убият двама души заради ползата от две хиляди свине? Или мислите, че има много между вас, които биха пожертвали две хиляди свине, за да спасят живота на двама луди? О, нека такива да се засрамят и да не осъждат гергесинците, докато първо не осъдят себе си. Ако гергесинците днес станат от гробовете и започнат да броят, щяха да наброят в християнска Европа преголям брой свои единомишленици. Те поне молели Христос да си отиде от тях, а европейците гонят Христа от себе си. Само и само да останат сами със своите свине и със своите господари – демоните!

       Цялото това събитие, от началото до края, има и свой вътрешен смисъл. Но това, което казахме, е достатъчно за поучение, опомняне и пробуждане на всички онези, които се чувстват в тялото си като в гроб; които усещат действието на демонските сили в своите страсти, които като железни вериги ги стягат и влекат в бездните на гибелта; които въпреки това ценят човека в себе си, т.е. своята душа, повече от всички свине, от добитъка си, от цялото си земно имущество и богатство, и които търсят помощ и лек за своята болест от Лекаря, независимо от цената на всичко, което притежават.

       Цялото повествование завършва с думите: Тогава Той влезе в един кораб, отплува обратно и пристигна в града Си. Той и дума не казал на гергесинците. Какво ще помогне думата там, където не помага божественото чудо? Не ги укорил. Какво ще помогне укоряването на мъртвите гробове? Мълчаливо слязъл от хълма, качил се в ладията и си заминал. Каква кротост, какво търпение, каква божествена възвисеност! Колко нищожна е победата на онзи император[6] (Цезар), който гордо писал до своя сенат: „Дойдох, видях, победих!“. Христос дойде, видя, победи и не каза нищо. И с мълчанието направи Своята победа дивна и вечна. Затова, нека езичниците да се учат от примера на гордия император; ние ще се учим от примера на кроткия Господ Христос. Той не се натрапва никому. Но Който го приеме, приема живота, а Който го отхвърля, остава в кочината, във вечно беснуване и във вечната смърт.

       Господи Иисусе, Сине Божий, помилуй нас, грешните, изцели ни и ни спаси.

       На Тебе слава и хвала. заедно с Отца и Сина, и Светаго Духа – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – жестокоустите (бел. прев).

[2] Затова, че учениците Му и народът Го наричали човек, сега идват и демоните да признаят Неговото Божество. Зигабен (бел. авт.).

[3] В ориг. – всички конци ( бел. прев).

[4] „Аз знам, че лекарите не предписват на болните различни храни, а въздържание и гладуване. Да не би ти да искаш да кажеш, че лодкарите по-лесно могат да спасят претоварената лодка, отколкото умерено натоварената и по-леката?“ Василий Велики. Слово 10, „За поста“ (бел. авт).

[5] В ориг. – „бяха се уплашили твърде много“ (бел. прев.).

[6] В ориг. – войвода (бел. прев.).