Разсъждение

Св. Антоний учи: „Страхувай се да не би да станеш известен с някое твое дело. Ако почнат да те хвалят за твоите дела, не се радвай и не се наслаждавай на това; пази ги в тайна и не позволявай никому да говори за тях“. Колко повече ще са мирът и радостта между хората, ако хората със сърце приемат и една част от тези думи! Св. Теофил, макар и да живял усамотено в Света гора като обикновен монах, бил известен във всички източни патриаршии както със своята ученост, така и с добродетелния си подвижнически живот. Случило се веднъж цариградският патриарх Теолипт да посети Солун. Архиепископският престол в това време бил свободен. Солунските християни единодушно помолили патриарха да им постави за архиепископ Теофил. Патриархът, земляк и приятел Теофилов, собственоръчно написал писмо до Теофил, с което го призовал да приеме архиепископския престол. Смиреният Теофил се боял от човешката слава, но не можел и лесно да откаже на патриарха, веднага приел велика схима, известил за това на патриарха и добавил: „Ако Бог е рекъл, ще се видим в Царството небесно“. Така духовните великани, които Църквата нарича светии, са се страхували от суетата и човешката слава.

БЕСЕДА за живия камък

 Като пристъпвате към Него… и вие сами, като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом, свето свещенство (I Петр. 2: 4 – 5).

Какво означава „камък“, братя, ако не постоянство? На какво ни учи камъкът, братя, ако не на постоянство? Живият камък пък означава безсмъртие. Жив Камък апостолът нарича Христа Господа, затова, че той е безсмъртен и дарител на безсмъртието. Живи камъни апостолът нарича и християните, като причастни на Христовото безсмъртие. Какво мислят невярващите за ставащото с човека в края на краищата? Те мислят, че в края на краищата, с човека се случва същото, което се случва и с камъните – човекът умира, става безчувствен и се превръща в прах. А камъкът винаги[1] е мъртъв, безчувствен и под въздействието на околната среда се превръща в прах. И тъй, невярващи и вярващи сравняват човека с камък, невярващите – заради мъртвото състояние и безчувствието на камъка, а вярващите – заради трайността и постоянството на камъка. За първите камъкът е символ на смъртта, за вторите – символ на безсмъртието. Наистина, без Христа, хората са били и винаги си остават като мъртви камъни. Но Христос е като Жив Камък – докоснете се само до Него и вие ще бъдете като живи камъни. Като зида къщата, зидарят взима само онзи камък, който е издялан и подходящ добре да легне върху другите камъни в зида; неодялания, острия и трошливия – отхвърля. Като съгражда дома или храма на Своето безсмъртно Царство, Христос избира човеците, както зидар камъните, с една особеност, а именно – живите, духовно живите. Духовно мъртвите хора Господ отхвърля като негоден материал, а взима само онези, които са живи, приличат на Него, и които добре прилягат към другите живи камъни, а това са ангелите, пророците, апостолите и въобще светиите. Да се постараем, братя, да бъдем свещен материал за свещения дом на Христовото Царство, което Той денонощно зида, та в края на времената напълно да го завърши.

О, Господи Иисусе, Строителю на небесното Царство, оживи ни с Твоя Свят Дух и вгради и нас като живи камъни в дома на Твоята вечна слава. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – вече (бел. прев.).

Разсъждение

Примерът на св. Неделя – красива девойка, примерът на св. Астион – богат юноша, и двамата предали се на мъчение и смърт за Христа Господа, ни навеждат към размишления за онези млади хора, които в историята, с помощта на несравнимата сила Христова, побеждават себе си, а чрез това и всичко. Извоюването на победа над самия себе си е най-голямата победа. Такива победители в Църквата са хиляди, много хиляди. Св. Киприян, пишейки за девството, казва: „Да се победи наслаждението е най-голямата наслада, и няма по-голяма победа от победата над своите желания. Онзи, който е победил един неприятел, се е показал по-силен от някой друг, но онзи, който е победил похотта, се е показал по-силен от себе си, По-лесно е да се победи всяко зло, отколкото наслаждението, защото всяка друга злина е отблъскваща, докато злината на наслаждението е привлекателна. Онзи, който се освободи от желанието, освобождава се и от страха, защото чрез желанието се ражда и страха.

БЕСЕДА за словесното мляко

Като новородени младенци, ламтете за неподправеното словесно мляко, та с него да пораснете за спасение, защото вкусихте, че Господ е благ (I Петр. 2: 2 – 3).

Великият апостол гледа на християните като на новородени деца. Кръщението е ново раждане и от кръщението на човека се започва нов живот. А за новородения духовна необходимост е да се храни с добра храна[1], също като телесно новородения. Каква храна препоръчва апостолът на християните? Словесно неподправено мляко. Младенецът по тяло се храни с майчиното мляко, което е само предобраз на истинското мляко, на словесното мляко, с което трябва да се храни духовният младенец. А кое е това словесно и неподправено мляко, с което християнинът трябва да се храни? Сам апостолът отговаря на това, като казва: Защото вкусихте, че Господ е благ. Това е, значи, Сам Господ Иисус, живият и животворящият. Христовите слова са словесното и неподправено мляко. Блазе ви, братя, ако насищате своята душа с Христовите слова като с вкусно мляко, защото вашата душа ще порасте, ще се облагороди и ще стане годна за Божието Царство. Христовите чудеса са словесно и неподправено мляко. Блазе ви, братя, ако насищате душата си с това вкусно мляко, защото ще бъдете подобни на ангелите, които денонощно възпяват Божиите чудеса. Христовото Тяло и Кръв са словесно и неподправено мляко. Блазе ви, братя, ако насищате душата си с това вкусно мляко, защото ще бъдете членове на живото и безсмъртно Тяло Христово на небесата. Христовата възкръсна победа над смъртта е словесно и неподправено мляко. Блазе ви, братя, ако насищате душата си с това вкусно мляко, защото още в този живот ще триумфирате като победители, а в онзи ще застанете от дясната страна на Победителя Христос. Самият Христос, братя, е словесно и неподправено мляко. Да желаем това мляко пред всяко друго, та да възраснем за спасение. То е истинската храна за спасението; всичко останало е тление и гроб.

О, Господи Иисусе, Агнецо Божий, Който си словесното и неподправено мляко, нахрани ни със Себе Си, както си нахранил Твоите свети апостоли, та и ние да възраснем достатъчно за спасение. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В духовен смисъл (бел. прев.).

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ –  6 ЮЛИ

РАЗСЪЖДЕНИЕ

От къде ние знаем, че има живот след смъртта? Знаем го от Христа Господа, въз основа на Неговите слова, Неговото Възкресение и многото Негови явявания след смъртта Му. Философите, които признават живота след смъртта, го признават вследствие на своето умуване, а ние го признаваме вследствие на опита, особено от опита на светите човеци, които нито са умеели, нито са могли да разказват неистина. Когато свети Сисой лежал на смъртна постеля, лицето му било твърде светло. Около него стояли монасите - негови ученици. Тогава св. Сисой погледнал и казал: „Ето, авва Антоний дойде!“. Почакал малко и пак казал: „Ето, дойдоха пророците!“. При това лицето му още повече засияло, и той казал: „Ето, дойдоха апостолите!“. След това казал: „Ето, дойдоха ангелите да вземат душата ми!“. Накрая лицето му засияло като слънце, всички налегнал голям страх, а старецът казал: Ето, вижте всички, дойде Господ. Ето, Той казва: „Донесете ми от пустинята избрания съсъд!“. След това, светецът предал своя дух. И колко [ още] подобни видения е имало. И то от най-надеждни свидетели.

БЕСЕДА за страшната цена на изкуплението

Не с тленни неща - сребро или злато, сте изкупени от … но с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос (I Петр. 1, 18-19)

Могъл ли, братя. е някой някога, със сребро и злато да купи лекарство против греха? Никой - никога. Могъл ли е, братя, някой някога от сребро и злато да изкове оръжие против греха? Никой - никога. Могъл ли е, братя, някой някога с помощта на среброто и златото да се откупи от смъртта? Никой - никога. Трябвало нещо много по-скъпо от среброто и златото да бъде лекарството, оръжието и откупа. Трябвало скъпоценната Кръв на Божия Син да се излее върху греховните рани, та те, да се изцелят. Трябвало скъпоценната Кръв на Божия Син да се устреми против злите духове, та със Своята сила да ги изгори и отгони от хората.  Трябвало скъпоценната Кръв на Божия Син да поръси земното гробище, за да умъртви смъртта, а мъртвите да оживеят. Непорочния и чист агнец Божий бил заклан за нас, за да ни измъкне от силните зверски челюсти. Този скъпоценен пир Бог дал за да възвести свободата на хората. И грехът, и дяволът, и смъртта се нахвърлили със силата си върху непорочния и чист агнец Божий. Умъртви ли Го, но се отровили от Неговата Кръв. Отсъдено било тази Кръв да бъде за тях отрова, а за хората - живот и спасение.                                                                          

О, братя мои, ако не знаете, колко отровен е греха, и колко зъл е дявола, и колко е люта смъртта, преценете по величието на откупа, с който сме откупени от тяхното робство. Скъпоценната Кръв Христова - това е откупа за нас от робството!      Помнете, братя, ако отново доброволно, по лекомислие и злоба, се предадем на онова тройно робство, че няма вече, няма никой, нито на небето, нито на земята, който би могъл да даде откуп за нас. Защото скъпоценния откуп е един, и Той е даден веднъж за винаги.

О, Господи милосърдни, укрепи ни да останем в свободата, която си ни дарувал Ти. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Как Моисей, чрез удар с жезъла, е извлякъл вода от скалата? Как Бог е пуснал мана от небето и нахранил израилския народ в пустинята? Така питат онези, които имат твърде слаба представа за силата на Всесилния Бог. Освен това се чудят защо такива чудеса не се повтарят, та да повярва целият народ в Бога. Но израилтяните видели с очите си безброй Божии чудеса и все пак не са повярвали. Впрочем Бог повтаря древните велики чудеса там, където и когато е необходимо. Веднъж, когато в Атанасиевата лавра настанал глад, братята се разотишли – кой където види. Унил, Атанасий, тръгнал да търси друго място. „Къде отиваш?“ – го попитала една жена на пътя. „Коя си ти?“ – я попитал Атанасий, учуден, че вижда жена в Света гора, където достъпът на жени е забранен. „Аз съм Онази, на Която ти си посветил твоята обител. Аз Съм Майката на твоя Господ“. „Боя се да ти повярвам – казал Атанасий, – защото и демонът може да се преобрази в ангел на светлината. С какво ще ме увериш в достоверността на Твоите думи?“. Тогава Света Богородица му казала: „Удари с жезъла си тази скала и ще познаеш Коя Съм Аз, Която говоря с тебе. И запомни – завинаги ставам Икономка на твоята лавра“. Атанасий ударил с жезъла си в скалата – от това скалата затрещяла и се разпукала като от гръмотевица, и от пукнатината на разцепилата се скала потекла вода. Уплашен, Атанасий се обърнал да се поклони на Светата Пречиста, но Тя вече била изчезнала. Той се върнала в своята лавра и още повече се удивил, като намерил всички хамбари препълнени с жито. Ето повторение на великите чудеса, с които се потвърждават древните чудеса, и чрез които вярващите укрепват своята вяра.

БЕСЕДА за трезвението на ума

Заради това, възлюбени, като препашете чреслата на ума си, бидейки бодри (I Петр. 1: 13).

Умът, братя, е водач на душата и съветник на душата. Бог е дал на животните само душа[1], затова не е им дал свобода, тях Той ръководи със Своя ум. Бог е дал на човека душа и ум, а с ума и свобода. Умът и свободата са неразделни. Затова са несъществени всички философски бръщолевения за това, че човекът наистина има ум, но няма свобода. Защото от всекидневния опит е ясно, че свободата е неразделен спътник на ума. Но както човек няма съвършен ум, тъй няма и съвършена свобода, и в определена степен е под надзора и Божието ръководство. Единствено Бог има съвършен ум и съвършена свобода, а ние сме само образ и подобие (лика и прилика) на Божия ум и свобода. Ние имаме достатъчно ум, за да можем да разберем волята Божия, и достатъчно свобода, за да можем да решим дали да изпълняваме Божията воля. Когато умът изгуби самостоятелната си ръководна сила над душата, в душата настъпва многоначалие, което значи объркване, хаос и гибел. Какво означават думите на апостола: препашете чреслата на ума си, бидейки бодри? Значат – не позволявайте на своя ум да фантазира, а го съсредоточете в размисъл за Божия закон. И още – не позволявайте на своя ум да злоупотребява с богодадената му свобода за сурване на душата в робство на тялото, света и дявола, а го приковете към Христа като на кръст, та душата да възкръсне в Христа. И още значат – оградете своя ум от всякакви самоволни мечтания, от които той се опива и пада в плен на дявола, а го дръжте препасан в дълбините на своето сърце, където да бодърства с молитва и да се очиства с плач. С една дума, това означава – упражнявайте ума си да не злоупотребява със своята свобода за похулване на Бога, а да умъртвява страстите на душата.

О, Господи Иисусе, Ум Божий и Премъдрост Божия, помогни ни да впрегнем ума си, та да мисли само за онова, което е от Тебе, и Което е Твое, та мъдро да ръководи душата към спасение. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски  

[1] Да се разбира – живот (бел. прев.).

Разсъждение

Ако целият ти живот е преминал гладко и безгрижно, плачи над самия себе си. Защото и Евангелието, и опитът на народа в един глас твърдят, че никой, без големи страдания и мъка, не е оставил каквото и да е велико и полезно дело, нито пък се е прославил на небесата. Ако ли пък целият твой живот е напоен с пот и сълзи за достигане на правдата и истината, радвай се и се весели, защото, наистина, голяма ще е твоята награда на небесата. Не се поддавай никога на безумната мисъл, че Бог те е оставил. Знае Бог точно колко можеш да понесеш и отмерва страданията и мъките за всекиго. „Както хората знаят – казва св. Нил Сорски, – каква тежест може да носи конят, каква магарето, каква камилата, и според това ги товарят – според техните сили; както грънчарят знае колко време трябва да държи грънците в огъня, та нито да се напукат, нито пък да останат недопечени – как Бог не ще да знае на коя душа, колко и какви изкушения да проводи, за да я подготви и направи способна за Небесното Царство.“

БЕСЕДА за спасението на душата като завършек на вярата

Краят на вашата вяра – спасението на душите (I Петр. 1: 9).

Какъв е завършекът на вярата, братя? Спасението на душата. Каква е целта на вярата? Спасението на душата. Какъв е плодът на вярата? Спасението на душата. Ние, значи, не сме във вярата заради вярата, а вярваме заради спасението на нашите души. Никой не пътува заради пътя, а заради някого, или заради нещо, което го очаква в края на пътя. Никой не хвърля въже във водата, в която някой се дави, заради въжето, а заради удавника – за да го спаси. И вярата Бог ни я е дал като път, в края на който пътниците ще получат спасение за своите души. Като въже Бог е подал вярата на нас, давещите се в тъмните води на греха, невежеството и порока, та с помощта на вярата да спасим душите си. Това е предназначението на вярата. Който знае каква е цената на човешката душа и какво означава спасение на душата, той трябва да признае, че на този свят няма нищо по-потребно и по-полезно от вярата. Търговецът, който носи в глинено гърне скъпоценен камък, грижливо и внимателно съхранява гърнето, крие го и го бди над него. Дали заради гърнето търговецът полага толкова труд и грижа? Не заради гърнето, а заради скъпоценния камък, който е в гърнето. Целият ни земен живот е като глинено гърне, в което е скрита една неизплатима скъпоценност. Тази скъпоценност е нашата душа. Гърнето е евтино, ала скъпоценността си е скъпоценност. Трябва да имате вяра: първо – в скъпоценността на човешките души; второ – в бъдещата светлина и живот на душата в Царството  Божие; трето – в живия Бог, който очаква да му върнем душата, която Той ни е дал; четвърто – във възможността душата да погине в този свят. Който има пред очи това,  четвъртото, той ще знае да пази душата си, и още ще знае, че спасението на душата е краят на неговия път и целта на неговото вярване, плодът на неговия живот, смисълът на неговото пребиваване на земята и оправдание на неговите страдания. Ние вярваме заради спасението на нашите души. Който има истинска вяра, трябва да знае, че вярата е заради спасението на душата. Който мисли, че неговата вяра служи за нещо друго, а не за спасение на неговата душа, нито има истинска вяра, нито познава скъпоценността на своята душа.

О, Господи преблагий, Ти Си ни дал светла и победоносна вяра, Ти я укрепи и запази в нас, та непосрамени да застанем с чисти и светли души пред Твоя Съд. На Тебе слава и похвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

                              

                                       




37. Пресвета Богородица „Икономисса“ („Домоуправителка“)

Празнува се на 18 юли

       •     Други наименования:

„Икономка“,

„Игуменка на Света Гора“

       •     Произход: Света Гора (Атон), Лаврата на св. Атанасий

       •     Особена дарба: избавя от глад и сиромашия.

       •     История

       През X век великият подвижник св. Атанасий Атонски основал на Света Гора лавра, в която отвсякъде се стичали монаси, привличани от висотата и строгостта на подвизите на нейния основател. Св. Атанасий с радост приемал всички, които отивали при него, и заедно с тях се трудел на монастирските послушания.

       Веднъж новосъздадената лавра била споходена от тежко изпитание. Настъпил глад и монасите, въпреки строгия си живот, не могли да понесат постигналото ги изкушение и напуснали монастира. Лаврата опустяла. В нея останал само св. Атанасий, но по-късно и самият той решил да замине на друго място. В дълбока скръб той тръгнал към Карея с игуменския жезъл в ръка. След като два часа ходел из стръмните атонски пътеки, старецът се изморил и се канел да приседне на един камък край пътя. Изведнъж той видял жена със синьо покривало на главата и много се учудил, тъй като на Атон е забранено да влизат жени. Тя го попитала: „Къде отиваш, старче?“ „Коя си ти и как си дошла тук? - строго попитал св. Атанасий. И защо ти е да знаеш къде отивам? Виждаш, че съм тукашен монах.“ „Зная твоята горест и мога да ти помогна - отвърнала непознатата, - но преди това искам да разбера къде отиваш.“ Тогава св. Атанасий ѝ разказал своята скръб. Жената отвърнала: „Та това ли не си могъл да понесеш? Заради късче хляб изоставяш обителта, която ще се прослави от род в род? Това в духа на монашеството ли е? Къде е вярата ти? Върни се, аз ще ти помогна.“ - „Коя си ти?“ - запитал я св. Атанасий. „Аз съм тази, на чието име ти посвещавам своята обител. Аз съм Майката на твоя Господ“ — отвърнала Жената. „Страхувам се да вярвам - отговорил старецът, - понеже и бесовете приемат образ на ангел. С какво ще ми докажеш истинността на думите Си?“ „Виждаш ли този камък - отговорила Пресвета Богородица, - удари по него с жезъла си и тогава ще познаеш Кой говори с теб. И знай, че отсега завинаги ще бъда Домоуправителка (Икономка) на твоята лавра“.

       Св. Атанасий ударил с жезъла в камъка и от него с шум потекла вода. Поразен от чудото, старецът искал да се хвърли в нозете на Божията Майка, но Тя станала невидима. Когато се върнал в обителта намерил хранилищата пълни догоре с всичко необходимо. Скоро тук отново се събрали много братя. И до днес лаврата, по волята на Небесната Царица, няма иконом, а само помощник-иконом.

       Св. Атанасий и друг път се удостоил да получи свидетелство, че Пресвета Богородица благоволи към неговата лавра и се грижи за нея. Веднъж един от подвижниците на монастира, благочестивият монах Матей, по време на утринното богослужение се удостоил да види Божията Майка. Тя влязла в храма заедно с двама ангели и започнала да обхожда братята, като раздавала монети с различна стойност според усърдието, с което всеки един се молел. И самият очевидец на това видение за своя голяма радост се удостоил да получи няколко монети от пречистите ръце на Небесната Царица.

       Скоро в монастира била нарисувана и самата икона „Икономисса“. На нея Божията Майка е изобразена седяща на трон и държаща Богомладенеца Иисус Христос. От двете страни на трона в молитвено положение, стоят св. Михаил Синадски* и св. Атанасий Атонски със своята лавра в ръце.

       Иконата се чества на 18 юли (5 юли, ст. ст.), когато се празнува и паметта на св. Атанасий Атонски.

       На мястото, където Пресвета Богородица се явила на св. Атанасий по пътя към Карея, е издигната неголяма църква в чест на Живоприемния източник (извор) на Божията Майка. В тази църква се намира икона, изобразяваща чудото. Тук е построена и покрита галерия за отдих на поклонниците. Изворът и досега продължава да утолява жаждата на пътниците и да източва изцеления.

       * Св. Михаил Синадски (1 818) за своя под-вижнически и девствен живот още млад бил посветен за епископ Синадски от св. Тарасий, патриарх Константинополски. Участвувал в VII Вселенски събор (787 г.). Императорът иконоборец Лъв Арменец го отстранил от епископската катедра и го изпратил на заточение, където след много страдания Христовият изповедник починал.

Разсъждение

Любовта е всесилна. Тя може, между останалото, да облекчи и съдбата на умрелите грешници. Православната Църква решително потвърждава това и настоява за умрелите да се четат молитви и да се раздава милостиня. Пребогата във всичко, от духовния си опит Църквата знае, че молитвите и милостинята за умрелите им помагат в другия свят. Света Атанасия игуминия (12 април) преди смъртта си завещала на своите сестри всеки ден, в продължение на 40 дена след смъртта ѝ, да слагат трапеза за сиромасите и бедняците. Нейната заповед сестрите изпълнявали само 10 дена и престанали. Тогава светицата се явила на сестрите, придружавана от два ангела, и им казала: „Защо сте престъпили заповедта ми? Да знаете, че милостинята и молитвата на свещеника за душите на умрелите в продължение на 40 дена умилостивяват Бога. Ако душите на умрелите са грешни, чрез това те получават прошка на греховете от Бога, а ако са безгрешни, тогава добрината за тях служи за спасение на самите добротворци“. Разбира се, става дума за милостиня и молитва, свързани с голяма любов към душата на умрелите. Такива милостиня и молитва наистина помагат.

БЕСЕДА за радостта от вярата в Христос

Когото обичате, без да сте Го видели, и в Когото вярвайки сега, без да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост (I Петр. 1: 8).

Това са думи на свети апостол Петър. Той е видял Господа и Го е обичал. Той е виждал Господа и е вярвал в Него. Точно затова хвали любовта на онези, които не са видели Господа, и вярата на онези, които не са го гледали със собствените си очи. Сам Господ е казал: Блажени, които не са видели, и са повярвали (Иоан 20: 29 ). Блазе на онези, които не са видели Господа, както го е виждал апостолът, ала все пак Го обичат с апостолска любов. Блазе на онези, които не са гледали Господа, както го е гледал апостолът, ала все пак имат вярват в Него с апостолска вяра! О, братя мои, ако не виждаме Господа, ние виждаме Неговото дело, което е осветило цялата човешка история от край до край и е разкрило духовното значение на всяка поднебесна твар. Ако Господа не виждаме – виждаме Неговата свята Църква, съзидана върху Неговата пречиста Кръв от многобройните светии, праведници и безчислените души, кръстени в Неговото име през вековете и във вековете. Ако не гледаме Господа лице в лице, както са Го гледали апостолите, ние вярваме, че Той е между нас с Тялото и Кръвта, с които ние по Негова заповед се причастяваме, и причастявайки се, се радваме с неизказана радост.                                                                                                                                                                                            

Жив е Господ, братя, близо е Господ! Това е нашата непоколебима вяра и това е огнена искра, която разгаря сърцата ни в пламъка на любовта към Господа – живия и близкия.                                                                                                                                  

  Като знаем, че Господ, нашият Сътворител, от любов слязъл на земята и се явил като човек заради нас, и като знаем, че Той бил умъртвен, и се явил жив, какви по-здрави основи трябват за нашата вяра и какво по-силно оправдание на нашата любов [е необходимо]?                                                                                                                                                                                          

  Жив е Господ, братя, близо е Господ. До ден-днешен. Той се явява на много праведни души, които Му служат с търпение.

О, Господи живий, Ти бе мъртъв и оживя – съживи в нас, до последния ни дъх, вярата и любовта, та чрез вярата и любовта да се удостоим, като Твоите свети апостоли, да видим Тебе лице в лице. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Евангелие за голямата вяра

Мат. 8: 5 –13, Зач. 25

Ако човек не придобие дълбоко смирение, кротост, скромност и послушание пред Бога, как ще се спаси? Как ще се спаси безбожникът, щом като  праведникът едвам се спасява? (I Петр. 4: 18). Водата не се задържа по високите планински канари, а в равните и в ниските места. Нито пък Божията благодат се задържа върху горделивите хора, които се превъзнасят и упорстват пред Бога, а върху смирените и кротките, които са потопили своята душа в смирение, кротост и самоунижение пред Божието величие и послушание на Божията воля.

Когато питомната лоза, която стопанинът грижливо и продължително обработва, изсъхне от болест, тогава той я изкоренява и я хвърля в огъня, и на нейното място присажда калеми от дива лоза.

Когато синовете забравят бащината любов и въстанат против баща си, какво прави тогава бащата? Прогонва синовете от дома си и на тяхно място осиновява своя наемник.

Така е и в природата, така е и между хората. И невярващите казват: „Тъй е по природните закони, тъй е и по човешките закони“. Но вярващите не говорят така. Онези, които са отметнали завесата на природните и човешките закони и са погледнали в пламтящите очи на тайната на вечната свобода, говорят по друг начин. Те казват: „Това е по Божията воля, за наше вразумление“. Това е написано с Божия пръст и тези, които умеят да четат Божия ръкопис, написан с огън и Дух чрез предметите и случаите в природата и чрез вещите и случаите между хората, единствено те разбират смисъла на всичко. Онези пък, пред чиито очи природата и човешкият живот изглеждат като една камара от букви без дух и смисъл, те говорят за случайност и казват: „Всичко, което се случва с нас и около нас, става случайно“. С тези думи сякаш искат да кажат, че тази огромна камара от букви се движи и обърква от само себе си, и от безумната бъркотия понякога се случва ту това, ту нещо друго. Ако Бог не беше Бог на милостта и състраданието, Той би се присмял на тази лудост на материалистичните тълкуватели на света и живота. Но има един, който злорадо се смее на тази лудост – това е злият дух, врагът на човешкия род, в когото няма милост и състрадание към хората.

Когато гъската ходи по шарен килим, постлан на земята, тя може да помисли, че всички шарки и цветове на килима са се получили случайно, както и че килимът случайно е поникнал от земята, както и тревата – според гъшия ум – случайно е поникнала от земята. Ала тъкачката, която е изтъкала и нашарила килима, знае, че той не се е появил отнякъде случайно, както знае защо всяка шарка и цвят са подредени едни след други. Само тъкачката знае да чете и тълкува по килима, изтъкан от нейните ръце, но ще знаят и онези, на която тя разкрие [своя замисъл]. Така невярващите напразно тъпчат по пречудния килим на този свят и говорят за случайност. Само Бог, Който е изтъкал този свят, знае какво означава всяка нишка в светската тъкан; знае и онзи, който се е удостоил да узнае от Бога. Прозорливият Исая пише: Защото тъй казва Високият и Превъзвишеният, вечно Живеещият, – Светий е Неговото име: Аз живея в небесната височина и в светилището, също и със съкрушените и смирените духом, за да оживявам духа на смирените и да оживявам сърцата на съкрушените (Исая 57: 15). Бог е на земята, значи, само с онези, които са със съкрушени сърца и смирен дух. А с които Бог пребивава, на тях, чрез предметите и случващото, се откриват тайните на света и живота, на духовните дълбини на цялото Негово       творение.

Със съкрушени сърца и смирен дух били Авраам, Исаак, Иаков, Иосиф, Моисей и Давид, затова Бог бил с тях и обещал да бъде и с техните потомци, докато те бъдат със съкрушени сърца и смирен дух. Но когато хората се възгордеят от своето близко[1] общуване с Бога, тогава падат в по-дълбока пропаст от онези, които нямат никакво познание и общение с Бога. Най-очевидния пример за това ни дава израилският народ, т.е. потомството на великите и богоугодни праотци, които споменахме. Възгордял се от общението с истинския Бог, този народ започнал да презира всички останали народи, като [ги смятал за] плява на Божия харман. Но с това сам себе си опропастил, защото неговата гордост така го заслепила, че от всичко, което Бог му открил чрез своите пророци и угодници, той запомнил и задържал [в мислите си], че е богоизбран народ. Духът и смисълът на древното Божие откровение за него напълно изчезнали и Свещеното Писание било в очите на този народ като камара от неразбираеми думи. И когато Господ Иисус се явил с новото откровение в света, еврейският народ не само че в заслепението и неразбирането си на волята Божия бил слязъл до нивото на езическите народи, а в помрачението на духовния си взор и вкаменяването на сърцата ги надминавал многократно.

    Днешното евангелско четиво ни говори за разсъждението на самия Спасител за това. То ни описва един случай, който показва здравето на болните и болестта на здравите, вярата на езичниците и неверието на онези, които, хвалейки се, наричали себе си избрани и правоверни. И това евангелие е написано за поучение през всички векове и за всички поколения, па и за нашето време и нашето поколение. Това поучение е остро като херувимски меч, ясно е като слънцето, свежо е като планинско цвете и е изненадващо. За да ни устраши със своята острота, да ни просвети със своята яснота и да ни изненада в нашето сегашно духовно безхаберие и немарливост. И още, особено да ни напомни на нас – християните, да не се самозабравяме и да не се възгордяваме с това, че ходим в църквата, молим се на Бога и изповядаме Христа, за да не се окаже, че пред Божия съд онези, които са вън от Църквата, са с по-голяма искрена вяра и повече добри дела.

А когато влезе Иисус в Капернаум, приближи се до Него един стотник[2], молеше Го и казваше: Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда. Капитан, стотник или центурион е бил всеки началник на военен гарнизон в Капернаум – главен град до Галилейското езеро [море]. Дали той [стотникът] бил непосредствено под римска власт или под властта на Ирод Антипа, е спорно, но важното в случая е, че той бил езичник и не бил евреин. Това е първият римски офицер, за когото се споменава в Евангелието, че е повярвал в Христа. Вторият бил стотникът на стражата, стояща край Христовия кръст, и който, при издъхването на Господа, виждайки страшните знамения в природата, извикал: Наистина Божий Син е бил Тоя Човек! (Мат. 27: 54). След това се споменава стотник Корнилий от град Кесария, който бил кръстен от апостол Петър (Деян. 10 гл.). И макар че били езичници, те видели истината и живота в Христа и повярвали в Него, за разлика от цялата орда свръхучени, ала заслепени еврейски книжници.

Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда. Не точно слуга, а момък или ординарец[3] – според гръцката дума в евангелието. Най-вероятно е този момък да е бил войник, тъй като молителят е офицер. Болестта била тежка[4] – парализа, и момъкът, както казва евангелист Лука, вече бил на умиране. А той бил високо ценен от стотника, който, като чул, че Христос е дошъл в Капернаум, лично застанал пред Него и Го замолил да помогне на скъпия му момък.  

Който прочете описанието на този случай от двамата свети евангелисти – Матей и Лука, на пръв поглед може да реши, че между двете описания има голяма разлика. Защото Матей пише, че стотникът сам, лично пристъпил към Христа и Го помолил, а според Лука най-напред изпратил иудейските стареи и чрез тях първо отправил своята молба, а след това, когато Господ тръгнал към неговия дом, той пратил насреща Му своите приятели, за да Му кажат да не влиза в неговия дом, защото той – стотникът, не бил достоен за това, а само [Господ] да каже дума и слугата ми ще оздравее. Наистина, разлика между двете описания има, ала противоречие няма. А цялата разлика е в това, че Матей изоставя и не споменава за двете просби, които стотникът праща пред Господа, а Лука пък изоставя и не споменава, че накрая и стотникът, въпреки своето съкрушение и смирение пред Христовото величие, излязъл пред Него. Такова прекрасно допълване на евангелистите предизвиква у човек само радост и удивление. Защото, ако всички събития са описани еднакво от всички евангелисти, по думите на Златоуст, ще изглежда, че евангелистите са преписвали един от друг. И защо ще са необходими четири евангелия? На всеки мирски съд са необходими двама свидетели да свидетелстват, за да се потвърди нещо, а Бог, в лицето на четиримата евангелисти, ни е дал два пъти по двама свидетели, та тези, които желаят спасение, да могат лесно и бързо да повярват, а онези, които погиват, да нямат оправдание. И освен това, Бог ни е дал четирима евангелисти – въпреки че Той можел цялата мъдрост за нашето спасение да изкаже чрез един-единствен; та ние да се вгледаме в тяхното взаимно допълване и така да се научим, че и на нас е отредено да се допълваме в този живот според различните, приети от Бога, духовни дарби (I Кор. 12: 1), както членовете на едно тяло, които един на друг си помагат, всеки според своите свойства, за да се съзижда [тялото] в любов (Ефес. 4: 16).

И така, значи, като имаме пред себе си двете описания, ние ясно можем да си представим картината на събитието, за което иде реч. Като чул за славата и силата на Господа Иисуса, и чувствайки своята човешка греховност и недостойнство, стотникът първо замолил еврейските стареи да отидат при Господа и да Го повикат. Ни най-малко не бил сигурен, че Той ще дойде. Стотникът можел да си помисли: „Ето, аз съм идолопоклонник и грешник. Като чуе моето име, кой знае дали ще иска да се съгласи да влезе в моя дом. По-добре да пратя евреите при Него, па ако откаже, да откаже на тях, а ако се съгласи да дойде…, ще видим”. А когато разбрал, че Господ се е съгласил, целият се развълнувал и смутил. Сега той праща своите приятели да кажат на Христа да не влиза в дома, на него – грешния и недостойния, а кажи само дума и момъкът ще оздравее. Но тъкмо приятелите му застанали пред Господа и му съобщили молбата на стотника, ето че пристигнал и самият той. Обзет от голямо вълнение, стотникът не могъл да остане в къщата. Ето, Той идва под неговия покрив! Не, не, приятелите му още не знаят кой е Той и не ще съумеят да кажат каквото трябва. А за еврейските стареи може би вече знаел, че те не обичали Христа, нито пък вярвали в Него. Затова той трябвало да побърза, за да Го посрещне, защото вече знаел, че Той няма да му откаже, та така да го унизи пред народа. Та той е офицер.

Наистина, евреите казали на Христа добри думи за стотника: Той заслужава да му сториш това, защото обича народа ни, и синагогата той ни построи. Но всичко това, което те казали, не се отнасяло за същината на нещата. Евреите оценявали добротата на стотника по своята лична изгода, която имали от него. Обича народа ни. Останалите римски офицери и чиновници презирали евреите. А този ги обичал. И синагогата той ни построи. Искат да кажат: „Похарчи свои пари, а нашите икономиса. Построи ни необходимата синагога, която в противен случай ние трябваше да построим и заплатим“. Всички говорили така, като че говорили на Каифа, а не на Христа. На всичко това Господ нищо не казва, а само мълчи и тръгна с тях. След това пред Христа застават приятелите на стотника и най-накрая самият стотник.

Срещайки се лице в лице с Христа, стотникът, разбира се, трябвало да повтори всичко, което вече било предадено на Господа. Иисус му казва: ще дойда и ще го излекувам. Вижте как говори Онзи, Който има власт и сила! Не казва: „Ще видим!“. Нито го пита, както [питал] други: „Вярваш ли, че мога да сторя това?“, защото вече вижда сърцето на стотника и знае неговата вяра. Отговаря му решително, както нито един лекар не се е осмелявал да говори: Ще дойда и ще го излекувам. Господ преднамерено отговаря така категорично и ясно, за да предизвика пред евреите следващия отговор на стотника. Защото, когато Бог върши някои дела, Той ги върши така, че тези дела да бъдат полезни не само веднъж. Христос пожелал да използва този случай многостранно: да излекува болния, да открие великата вяра на стотника и да укори евреите заради неверието им, и да изрече едно голямо пророчество за Царството – за онези, които мислят влизането си в Царството за сигурно, но не ще да влязат, и за онези, които не мислят [така], а ще влязат.

А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее. Каква огромна разлика между това пламенно сърце и хладните законнически и фарисейски вярвания! Разликата не е по-малка от разликата между огъня, който гори, и огъня, нарисуван на хартия. Когато един фарисей поканил Христа в дома си на вечеря, мислил в своята законническа гордост, че с поканата си прави чест на Господа, а не Господ – на него и на неговия дом, затова, че влиза под покрива му. И в тази си гордост и надменност фарисеят пренебрегнал чак и обичайните прояви на гостоприемството – не донесъл на своя Гост вода за измиване на нозете, нито Го посрещнал с целувка, нито помазал главата Му с благоуханен елей (Лк. 7: 44 – 46). А ето – колко е съкрушен и смирен пред Господа този „езичник“, на когото не било дадено да познава Моисей и Пророците, и който е притежавал своя естествен ум като единствената светлина за разпознаване на истината от лъжата и доброто от злото! Той знае, че за всеки друг човек ще е чест да влезе в неговия дом, ала той не вижда в Христа обикновен човек, а самия Бог. Затова и казва: Аз не съм достоен да влезеш под покрива ми. Каква силна вяра в Христос и Неговата сила! Но кажи само дума, и болестта ще побегне, и слугата ми ще оздравее! Даже сам апостол Петър, за продължително време, не успявал да добие такава силна вяра. Стотникът чувства в Христовото присъствие присъствието на самото небе, на небесния огън и на небесната светлина. Защо такъв огън да влиза под неговия покрив, като е достатъчна една искра? Защо цялото Слънце да влиза в къщата, когато е достатъчен един лъч? Ако стотникът познавал Свещеното Писание, както го познаваме днес ние, то би казал на Христос: „Ти, Който със слово си сътворил света и човека, Ти можеш със слово да вдигнеш и болния! Една-единствена Твоя дума ще е достатъчна, защото тя е по-силна от огъня и по-светла от слънчевите лъчи, но кажи само дума! О, как тази силна вяра на един езичник днес може да засрами мнозина от нас, които сто пъти по-добре познаваме Свещеното Писание, а пък имаме сто пъти по-слаба вяра!

Но с тези думи стотникът не свършва, а продължава да разкрива как [непоколебимо] вярва в силата Христова: Защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; и другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави. Какво е един стотник? Той има власт над стотина души, а стотина други имат власт над него. Но тези, които са под него, трябва да го слушат. А щом той, като човек под по-висока власт и комуто лично е дадена малко власт, може да заповядва на своите войници и слуги, колко повече може Христос [да заповядва], който не е под ничия власт и Който сам по Себе си е върховната власт над природата и хората! И щом като толкова хора се покоряват на думите на стотника, как всички творения не ще се покорят на Божието слово, което е силно като живота, остро като меч и страшно като бич (Втор. 32: 46 – 47; Иоан 12: 50; Ефес. 6: 17; Притч. 2: 6 – 7; Иов. 5: 21)? Кои всъщност са тези Христови войници и Негови слуги? Всички живи същества не са ли Негова войска? Не са ли ангелите, светиите и всички богобоязливи хора Христови войници? Ами всички сили в природата и смъртта, и болестите – не са ли негови слуги? Господ заповядва на живота: „Иди в това и в това същество, и животът отива; върни се, и животът се връща. Той праща живота. Той допуска смъртта и болестите. Той въскресява и Той изцелява. От Неговите слова, като пламък от силен огън, се появява ангелското войнство. Той рече – и всичко стана; Той заповяда – и всичко се яви (Пслм. 32: 9). Никой не може да устои на Неговата сила, нито с нещо да се противопостави на Неговите думи. Никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек (Иоан 7: 46). Защото Той не говорил като подчинен, а като Господар, като такъв, който има власт (Мат. 7: 29). Като такъв, стотникът Го замолил: Кажи само дума и слугата ми ще оздравее! Да се прогони болестта от парализирания момък е дело, което не могат да извършат всички смъртни хора на земята; но за Христос то е дребна работа. За това дело Той не трябва да се труди и на крака да отиде в къщата на стотника; не трябва да се среща и с болния; не трябва да го хваща за ръка и да го изправя. Само нека каже дума и работата ще бъде свършена. Ето, такива били мислите на стотника за Христа и такава била вярата му в Христа.

Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра. Защо Христос се удивлява, като Той предварително знаел какво ще Му отговори стотникът? Не го ли е подтикнал Той да Му отговори на необикновените думи: Ще дойда и ще го излекувам? Защо, значи, сега се удивлява? Удивлява се за вразумление на онези, които вървели след Него. Удивил се и заради нас, за да ни покаже на какво трябва да се удивляваме в този свят. Удивил се на великата вяра на един човек, за да научи Своите последователи и те да се удивляват на великата вяра. Наистина, нищо в този свят не е толкова достойно като великата вяра на един човек. Христос не се учудил на красотата на Галилейското езеро [море]; защото каква красота е това пред небесната красота, която Нему е известна. Нито пък се удивил на голяма човешка мъдрост, нито на богатството, нито на силата; защото всичко това е нищо пред богатството, мъдростта и силата, Нему познати в Божието Царство. Нито пък се учудил на голямото народно множество на празника в Иерусалим, защото такова множество е нищожно и бедно пред светлите и безбройни небесни ангели, които Той е гледал от сътворението на света. Когато другите се удивлявали на красотата на Соломоновия храм, Той предсказвал разрушението на този храм до основи. Само голямата вяра на човека е за удивление. Това е най-голямото и най-силното нещо на земята. Защото чрез вярата робът става свободен, аргатинът става син Божий, смъртният човек става безсмъртен. Когато праведният Иов, в гной и рани, лежал върху праха на цялото си богатство и на всичките си деца, неговата вяра в Бога останала непоколебима. И сред гноя и раните той извикал: Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа и аз в плътта си ще видя Бога. Аз сам ще Го видя; моите очи… ще Го видят (Иов 19: 25 – 27).

За кого Господ изказал своето удивление? За ония, които вървяха подире Му. Това са Неговите свети апостоли. За тяхно поучение Той се удивил. Разбира се, и останалите евреи, които тръгнали с Него за къщата на стотника, чули думите, с които Господ изразил своето удивление: Истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра. А именно – нито в еврейския народ, който би трябвало да има по-силна вяра от който и да е друг народ на земята. Защото, отначало, Господ Бог, чрез безброй чудеса и знамения и чрез речите на Своите пророци, открил Своята сила и могъщество и проявил грижи и любов към този народ. Но в Израил вярата била почти пресъхнала, избраните синове се бунтували против Отца и със сърцата и умовете си се отдалечили от Отца така, че умовете им се заслепили и сърцата им се вкаменили. Дори Неговите апостоли първоначално – та дори и Петър, а за Иуда и да не говорим, нямали такава вяра в Христос, каквото имал този римски офицер. Даже и Лазаровата сестра, в чиято къща Христос често дохождал [нямала такава вяра]; [такава вяра нямали] и Неговите сродници и приятели в Назарет, между които той бил отраснал. Сега Господ Иисус, виждайки със Своя дух до края на времената, изрича едно, тъжно за евреите и радостно за езическите народи, пророчество:

И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби. В по-голямата си част това пророчество вече се е изпълнило и днес също се изпълнява. На изток и на запад от еврейския народ живеели езически народи.[5] Много от тях напълно приели Христовата вяра, напр.: арменци, етиопци, гърци, римляни и всички европейски народи; много отделни части от араби, египтяни, индуси, перси, китайци, негри, малайци [приели християнството], докато синовете на царството, т.е. евреите, първите, на които Царството било предложено, до ден днешен останали упорити в своето неверие в Христос. Ала заради това, както нито един друг народ, са разпръснати по целия свят, прогонени са от своите огнища и са презирани и мразени от народите, между които са се заселили като пришълци. Така техният живот, тук, на земята, станал външна тъмнина, плач и скърцане със зъби.[6] А на онзи свят, на безсмъртната трапезата, ще се окажат много от техните собствени праотци – Авраам, Исаак и Иаков, и повече хора от всички краища на света, от всички раси и от всички народи, отколкото ще бъдат евреите. И в онзи свят за синовете на царството, заради неверието им, ще бъде плач и скърцане със зъби. Изсъхналата лоза Стопанинът изкоренява и хвърля в огън, а на нейното място засажда калеми от дива лоза. Непокорните[7] на своя небесен Отец синове, той отделя завинаги от Себе Си, а на тяхно място осиновява Своя наемник. И така избраните стават неизбрани, а неизбраните – избрани. И първите биват последни, а последните – първи.

И рече Иисус на стотника: Иди си и, както си повярвал, нека ти бъде. И слугата му оздравя в същия час. След като изрекъл пророчеството,  веднага извършил чудото. Като че искал да награди с това чудо вярата на стотника и да потвърди Своето велико пророчество. Каза… и слугата оздравя. Както при сътворението – Рече Бог… Тъй и стана, така и сега – при новото творение, Господ казва само дума – и стана. Парализираният човек, когото цялото римско царство не могло да спаси, от едно божествено слово на Спасителя се изправя и оздравява. Болестта е Божий слуга и когато Господарят заповяда: „Иди“, тя отива; и като каже „ела“, тя идва. Без лекарства и мехлеми болният оздравява, защото слугата узнава заповедта на своя Господар и бяга. А лекарствата и мехлемите не лекуват – Бог лекува. Бог лекува непосредствено със Своето Слово или косвено чрез лекарства и мехлеми – според малката или голямата вяра на болния. В целия обширен свят няма лек, който би могъл да прогони болестта и да върне здравето без Божията сила, без Божието присъствие, без Божието Слово.

Слава на Живия Бог за Неговите безчислени изцеления на Своите верни чрез Своето всемогъщо Слово, в миналото и в днешното [време]. Да се поклоним на Неговото свято и всемогъщо Слово, чрез Което Той обновява, лекува болните, изправя падналите, прославя презрените, утвърждава вярващите и обръща невярващите. И всичко това [върши] чрез Своя Единороден Син – нашия Господ и Спасител (Иисус Христос), и със силата на Светия Дух. Заедно с ангелското войнство и със светиите да се поклоним на Отца и Сина, и Светаго Духа – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги и вовеки веков. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – често (бел. прев).

[2] В ориг. – капитан (бел. прев).

[3] В ориг. – послушник. Да се прави разлика от послушник в манастир, за който в сръбския език се използва думата „искушенец“ (бел. прев).

[4] В ориг. – страшна (бел. прев).

[5] Господ не казва „много езичници“, а само мнозина ще дойдат от изток и запад, но е пределно ясно, че има предвид езичниците. Защо не казва „езичниците“? За да не дразни иудеите, затова казва от изток и запад (Блж. Теофилакт) (бел. авт.).

[6] „най-накрая“ или „външна“ - „in tenebras exteriores“. Този, когото Господ изгони вън – „foras“, като из врата, губи светлината. Затова тъмнината е наречена външна. (Блж. Иероним). Но това всъщност означава разделяне и пълно отдалечаване от Бога; пребиваване в чужда страна, далечна земя, още по-отдалечена от онази, в която блудният син гладувал и от глад чак завидял на свинете и на тяхната храна. (бел. авт и на прев.).

[7] В ориг. – разбунтувалите се, бунтуващите се (бел. прев.).

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Всяко нещо[1], с което хората се хвалят като достижение на своя разум, всъщност им е открито от Божия промисъл; и всяко открито нещо има две свои предназначения, едното е материално, а другото духовно. Часовникът е един прекрасен уред; ала той не е предназначен само да ни показва времето през деня и нощта, а да ни напомня и за смъртта. Това е неговото духовно предназначение. Когато едната стрелка отброи секундите и минутите, а другата застане на кръгъл час, часовникът бие. Тъй и часовникът на нашия живот отмерва, когато се отброят дните, месеците и годините на живота ни. Затова св. Тихон Задонски съветва всеки християнин да размишлява – 1) че времето на нашия живот непрекъснато отминава; 2) че е невъзможно да върнем изминалото време; 3) че миналото и бъдещето време не е в наша власт, а само това, в което живеем; 4) че края на нашия живот е неизвестен, и заради това, всеки ден, всеки час, и всяка минута, трябва да сме готови за смъртта; 5) че заради това, трябва да пребиваваме в непрестанно покаяние; 6) че заради това, трябва, всеки миг да бъдем в покаяние и разположение на духа, каквото искаме да имаме в смъртния си час.

БЕСЕДА за изпитанията на нашата вяра

Та изпитаната ваша вяра да излезе по-драгоценна от нетрайното, макар и чрез огън изпитвано злато, за похвала и чест и слава, кога се яви Иисус Христос (I Петр. 1, 7)

Нашата вяра, братя е изпитвана по-често отколкото люлеената от вятъра тръстика. Изпитанията са като вятъра; слабата вяра се прекършва, силната става още по-силна. Изпитанията са и като огън, в който сламата изгаря, а златото се пречистя. Нашата вяра се изпитва от човешките мъдрувания и предположения. Това са твърде силни ветрове. Но ние можем да ги преодоляваме, ако пазим Божиите заповеди, и ако срещу тези ветрове поставим учението на Христовата вяра. Освен това, нашата вяра се изпитва от страха и срама; страха от хората, които гонят вярата, и срама от хората около нас, които презират вярата. И това са силни ветрове, които трябва да преодолеем, ако искаме да останем живи. Как да ги преодолеем?                          

Със страха от Бога, който трябва да е по-силен в душите ни от страха от хората; и срама от апостолите, светителите и мъчениците, които не се срамували от своята вяра пред царете, князете, и мъдреците на този свят.                   

Освен това, нашата вяра се изпитва и от страданията и бедите. Те са огън, в който нашата вяра или ще изгори като слама, или ще се кали като нагрято желязо. Това изпитание ще преодолеем като си спомняме за Разпнатия за нас на Кръста  Христос, и толкова хилядите страдалци за вярата, които с търпението си победили и са излезли от огъня като злато, което през вековете сияе между ангелите и между човеците.                    

Нашата вяра се изпитва и от смъртта, от смъртта на нашите роднини и приятели, и въобще от смъртта на хората. Това е лют огън, в който много са изгорили своята вяра. Не е ли смъртта край на всичко? Не е, вярвай, че тя е начало на всичко, ново начало на истинския живот. Вярвай в Христовото Възкресение, вярвай в задгробния живот,  вярвай в общото възкресение и Страшния Съд.

О, Господи благий, укрепи вярата в нас и ни помилуй. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
 

[1] В ориг. – уред, приспособление

Разсъждение

Връзката между този и онзи свят християните засвидетелстват с молитвата и милостинята за умрелите. Църквата от този и Църквата от другия свят е една Църква, едно тяло, едно естество, както корените на дърветата под земята съставляват един организъм със стеблото и клоните над земята. От това става ясно как ние съставляваме Църквата на земята, как ние получаваме помощ от светиите и праведниците в небесната Църква, както и това, че умрелите грешници в онзи свят могат да получат помощ от нас [които сме] на земята. Св. Атанасий казва: „Както виното затворено в бурето усеща, че цъфти лозето на полето, и самото вино започва да цъфти заедно с него, така и душите на грешниците получават някакво облекчение от безкръвната жертва, принесена за тях, а и от милостинята, направена за тяхно упокоение“. Св. Ефрем Сирин привежда същия пример с виното и лозето и заключава: „Щом между растенията има такова взаимно усещане, нима молитвата и жертвата за умрелите няма да е още по въздействаща?“. 

БЕСЕДА за това как трябва да се радваме в Христа

Затова радвайте се (в Христа), макар сега и да поскърбите малко (ако е потребно) в различни изкушения (I Петр. 1: 6).

Това е казано от св. апостол Петър, чийто живот е бил изпълнен с много беди и чести скърби. Това е казано от човек, оставил своя дом и челяд, и тръгнал след Христа; който заради Христа претърпял много страдания – от глад, от жажда, от евреи, от римляни, от лъжепророци, от груби езичници; и който най-накрая е разпнат на кръст заради Христа Господа. Онзи, който в своя живот бил немилостиво бичуван от тежки скърби и големи беди, ни съветва да се радваме в Христа, та тази ни радост да погълне несравнимо по-малките ни скърби и изкушения. Ала защо, братя, да се радваме в Христа? Затуй, защото Той ни е показал същността на най-голямата и най-добра надежда и бленувания на човешкия род; открил ни е единствения Бог – живия, всесилния, всемъдрия, всемилостивия, и ни е дал правото да се наричаме Негови синове; открил ни е и ни е показал безсмъртния вечен живот, несравнимо по-добър от този живот на земята; открил ни е духовното царство, царството на ангелите и праведниците, царството на всяко добро, истинска светлина и правда; открил ни е и ни е показал целта на нашето съществуване тук, на земята и смисъла на нашите трудове и страдания в този временен живот; открил ни е океана на небесните радости, пред които всички наши скърби и беди са като капка мътна вода, която не може да размъти този океан. О, братя, каква радост ни очаква! О, братя, каква ниска цена иска Господ от нас, за да купим тази радост, в която се къпят ангелите и плуват праведниците! Само да изпълним няколко Негови кратки заповеди – това е цялата цена!

О, Господи Иисусе, пречудни Изворе на нашата радост, награда, любов, слава и похвала, сложи Твоя пръст на устните ни и не давай на мътните капки на скърбите и бедите да ни отровят. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
 

Разсъждение

Грижа за добруването на всички хора. Такава грижа изпълвала възвишения дух и благородното сърце на светите апостоли. Пишейки за апостол Павел, Златоуст го нарича „отец на целия свят“. „Сякаш той – казва Златоуст – е родил целия свят, така се безпокоил, трудил се и се стараел всички да въведе в Царството“. Наистина, превисоко е това звание „отец на целия свят“, но ако то може да бъде отнесено след Бога към някои други, това могат да бъдат само Христовите апостоли. По родителските си грижи за цял свят те наистина са „отци на целия свят“. Има много майки в света, които по-малко се грижат за добруването на своите деца, отколкото апостолите са се грижили за добруването на своите гонители и врагове. Своя най-голям враг – Симон Влъхва, апостол Петър два пъти спасявал от смърт – веднъж, когато народът искал да го изгори, и втори път, когато щяло да го разкъса куче. И помислете как светът се издължил на своите благодетели! Като на най-големи разбойници и злодеи! О, колко са верни думите на св. Киприан, който казва: „Докато сме в тяло, с християните се случва същото, което и на езичниците; разликата е само в духа“.

БЕСЕДА за силата и действието на добрите дела

Защото такава е волята Божия – с добротворство да обуздаваме невежеството на безумните човеци (I Петр. 2: 15).

Трудно е, братя, да се спори с безбожниците; трудно е да се разговаря с безумните; трудно е да се убеждават озлобените. Безбожния, безумния и озлобения трудно ще ги убедиш с думи. По-скоро ще ги убедиш чрез дела. Щом видят добрите ви дела, да прославят Бога (I Петр. 2: 12). На онези, които искат да спорят с вас, сторете добрина и ще спечелите спора. Едно дело на милосърдие по-бързо ще вразуми безумния и успокои озлобения, отколкото многочасов разговор. Ако безбожието и злобата идват от невежество, това невежество е като беснуване, което най-бързо се обуздава с добротворство. Ако ти спориш с безбожника по неговия бесовски начин, ти усилваш беса на безбожието. Ако с безумния разговаряш с ругатни, мракът на безумието се сгъстява. Ако мислиш да убедиш озлобения с гняв, само повече разгаряш огъня на злобата. Кроткото и благо дело е като водата за пожара. Спомняй си винаги за светите апостоли и за техния успешен начин за общение с човеците. Ако безбожникът те предизвиква, то не те предизвиква човек, а дявол; човекът по природа е благочестив. Ако безумен те хули, то не те хули човек, а дявол; човек по природа е умен. Ако озлобеният те преследва, не те преследва човек, а дявол; човек по природа е добър. Дяволът те предизвиква на продължителни спорове и безплодни разговори, а от доброто дело бяга. Стори добро дело в име Христово и дяволът ще побегне, и тогава ти ще имаш работа с хората – благочестиви, умни и добри. Но всичко, което правиш, прави в име Господне.

Преблаги Господи, помогни ни да вършим доброто, и в Твоето име да побеждаваме с доброто. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Симон Петър и Симон Влъхва. Неприятелите на християнството често обичат да привеждат примери за големи чудотворци между езичниците, та с това да примамват лековерните, да унизят християнската вяра, а езичеството, чародейството, гадателството, сатанизма и всякакво шарлатанство – да възвишат. Няма съмнение, че и сатаната, чрез своите слуги, се опитва да прави чудеса, но всички тези чудеса на неговите слуги не произтичат от човеколюбие, съжаление, милосърдие и от вяра в Бога, а от гордост, себичност, суета и човекоомраза. Християнинът трябва да се поучи от апостолската история да различава Божествените чудеса от сатанинските измами и фантазии. Нека само да си спомни за апостол Петър и Симон Влъхва. Нека сравни Петровите чудеса с привидните Симонови чудеса. Апостолът превръщал каменните човешки сърца в благородни сърца, лекувал болни, възкресявал мъртъвци и всичко това с молитва и вяра в живия Бог; Симон Влъхва пък удивлявал хората с дяволски привидения. Апостол Петър бил приятел Христов, а Симон Влъхва – протеже на развратния цар Нерон, който свършил със самоубийство. Чудесата на езическите факири спадат към категорията на привиденията и измамите на Симон Влъхва. Както нагретият пясък отдалече прилича на вода, тъй и факирските „чудеса“ приличат на животворящите християнски чудеса.

БЕСЕДА за страха Божий

Със страх прекарвайте времето на вашето странстване (I Петр. 1: 17).

Това са думи на великия апостол Петър, думи, които имат двойно потвърждение от небесно вдъхновение и собствен опит. По небесно вдъхновение простият рибар Петър станал учител на народа, стълб на вярата и силен чудотворец. От собствен опит той разбрал, че цялата негова мъдрост и сила са от Бога и затова трябва да има в себе си страх Божий. Никакъв друг страх, а само страх Божий. Безумният се плаши само тогава, когато блесне мълния и удари гръм, а мъдрият се бои от Бога всеки ден и всеки час. Творецът на мълнията и гръмотевицата е по-страшен и от двете, а Той не се появява пред тебе от време на време като мълния и гръмотевица, а непрестанно е пред тебе и не се отдалечава от тебе. Затова не е достатъчно само от време на време да имаш страх Божий, а трябва и да дишаш със страх Божий. Страхът Божий е озон в задушната атмосфера на нашите души. Този озон доставя чистота и лекота, благоуханен аромат и здраве. Докато не бил утвърден в страх Божий, Петър бил само Петър, а не апостол, герой, учител на народа и чудотворец. О, братя мои, да не се веселим преди жътвата. Този наш живот не е жътва, а сеитба, труд, пот и страх. Земеделецът живее в страх, докато не събере плодовете от нивата. Да оставим и ние веселбата за деня на жътвата, а сега е време за труд и страх. „Дали ще бъда спасен?“ Този въпрос трябва да измъчва всекиго от нас, както земеделецътсе мъчи от въпроса: „Дали ще пожъна плод от моя труд на нивата?“. Всеки ден земеделецът се труди и страхува. Да се трудим и боим и ние през цялото време на живота си на земята.

О, Господи, страшни и силни, утвърди ни в Твоя страх. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски