Питаш: как би могъл да направиш своя син господин? Да не се мъчи, казваш, както ти си се мъчил в живота. „А аз, пишеш, много съм се мъчил и страдал, но съм запазил вярата и почтеността си". Човече Божи, та тогава ти си истински господин в християнски смисъл. В християнски смисъл истински господин е онзи, който запази господска душата си във всички житейски мъки и страдания; докато в светски и езически смисъл господин е онзи, чиято душа непрестанно се намира в опасност поради външното господство, чест и власт. Истинското господство е в нас, а не върху нас. Осигуреният хляб и безделието са сигурна гибел за душата и развала за характера. У дома имахме два плуга: единият чист и блестящ, а другият - ръждясал. Моят чичо имаше обичай да нарича чистия и блес­тящ плуг „господин плуг". „Днес ще орем с господин плуг, казваше той, а онази ръждилка оставете - нека си ръждясва!" Истинското господство, блясъкът на душата и красотата на характера се постигат със служение. „Пък Аз съм между вас като слуга” - е казал Христос на апостолите. Учил е и тях да бъдат слуги на земята, за да запазят господската си душа и да гос­подстват вечно на Небесата. И наистина апостолите са били като чисти и бляскави плугове, с помощта на които Стопанинът на света е преорал целия свят и е посял благородното семе на небесното господство и цар­ство. Истински господин е онзи, който има господска душа и господски характер; който не забравя своя господски, небесен произход от Бога; който възнася своите мисли и молитви към своя Божествен Отец; който обича истината и търси правдата в името на Бога на истината и правдата; който върши дела на доброта и милосърдие, не презира слабия и не завижда на силния;

който смята себе си за слуга на Бога и на народа;

който използва своя земен живот не за лентяйство и ръждясване, а за прослава на Бога и за спасение на себе си и на ближните;

който в богатството се чувства бедняк, а в бедността - богат с Бога; който с благодарност приема, с надежда търпи и с вяра умира; който по думите на апостол Павел предпочита да е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения за Христос

Всички, които са оставили лъжовното земно богатство, са Божии госпо­да, Христови благородници и небесни аристократи.

Мир на теб и благословение от Бога!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ –  1 АВГУСТ

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Слабия обикновено се защита с лицемерие, а силния - с насилие. Но, че  човек не може да защити своя живот пред Бога нито с лицемерие нито с насилие, ясно ни показва примера със светия старец Елиазар и цар Антиох. Когато царя - насилник извел Елиазар на съд, и го принуждавал, ако желае да запази живота си, да яде свинско месо, Елиазар категорично отказал. Тогава някои Елиазарови приятели подменили с друго свинското месо и го молели да яде пред царя и народа, та тъй да опази живота и съвестта си. Старецът отказал на това предложение, и казал на приятелите си: „Не прилича на мене стареца да лицемернича за съблазън на много млади“. Старецът загинал телесно, но запазил душата си. Насилника цар Антиох, пък го настигнало Божието наказание още през този живот. Налегнала го някаква страшна вътрешна болест, и неговото тяло завряло от червеи, и от него надалеко  се разнасяла смрад. В своето отчаяние той си спомнил за невинно пролятата кръв на хиляди и хиляди човешки същества, които по негова заповед били избити безпощадно, уплашил се от Бога, и започнал да изповядва единствения Бог, Когото преди гонел, като преследвал вярващите в Него. Но небесната милост не се проявила върху него.

БЕСЕДА за пророческите видения

Видение на Исаия, син Амосов ( Исаия 1, 1 )

Който има разум, може да познае единствения истински Бог. Който е неразумен, нека да слуша разумния, и ще се спасят и единия и другия. Бог се познава ясно чрез естествените творения, още по-ясно чрез вдъхновените Божии човеци, а най-ясно чрез Господ Христос. Вдъхновените Божи човеци, преди Христа, са пророците. Между първите е бил Исая, син Амосов. Духът Божи е отворил очите му, и той е видял нещо, което другите хора не са видели. Затова своето пророчество към народа той нарича видение ( или привидение, призрак ). Как пророците са виждали небесните тайни и тайните на бъдещи случки - това не може да се опише; то само се преживява само от онзи, комуто Бог дарува. Виденията на светите пророци са истински, защото до сега словата за небесните явления в тези видения по-късно напълно се потвърдили. Истински са и за това, че те послужили за доброто на хората и ги връщали от пътя на злото към доброто. Истински са и за това, че пророците безстрашно ги съобщавали, без оглед на страданията, които понасяли от това, та даже и без оглед на лютата смърт, която много от тях претърпели. Какво спечели Исая от земята и от хората за своето видение? Богатство, чест, или високо звание? Евреите го прерязали с трион! Това е богатството, това е честа, това е славата на пророка - да пострада за Божията истина.                                            

Да се вслушаме, значи, в Божиите пророци, защото те са пътя, който води в града на Великия Цар, те са лъчите на великото Слънце на Правдата – Христос, Което по цялата земя[1] осветява хората  с небесна светлина и им показва Слънцето.

О, Господи Христе, Който чрез пророците си показал Себе си, и си подготвил път за дохождането Си в нашата долина, помогни ни. Помогни ни да познаем чрез Твоите свети пророци Твоята светлина и Твоя промисъл. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – голям кръг

      Имаше един благочестив човек, ревнител на жи­вота по Бога, на име Карион. Той слушаше за блаже­ния живот на подвижниците, почиташе го и като се устреми от цялото си сърце към него, сам, по своя воля, дойде в скита. И понеже имаше роден син, го взе със себе си. Отглеждаше го там и всички знаеха, че му е роден син. Името на момчето беше Захария. Когато то порасна, това започна да съблазнява мно­зина братя и сред тях се надигна голям ропот срещу него. Като чу това, авва Карион каза на сина си:

-     Захария, стягай се да си вървим оттук, понеже отците роптаят.

-     Авва - отвърна синът му - тук всички знаят, че съм ти син. А ако отидем на друго място, никой няма да каже, че съм ти син.

-     Приготви се - казва му старецът, - отиваме в Тиваида.

И отидоха там. Но едва се бяха настанили в една килия и бяха поживели няколко дни, и срещу сина се надигна същият ропот.

-     Захария - казва авва Карион, - стягай се, оти­ваме в скита.

Отидоха, но и там след няколко дни се надигна ропот срещу тях.

Тогава синът му Захария отиде при Нитрийското езеро, съблече се и навлезе във водата, като се пото­пи чак до носа. Остана там толкова, колкото можа да издържи, докато тялото му не беше напълно обезоб­разено и той не заприлича на прокажен (това се по­лучи, понеже солта и лугата, разтворени във водата на езерото, разядоха кожата му). Тогава той излезе от водата, облече си дрехата и се върна при баща си. Той едва го позна. А когато по обичая отидоха в хра­ма за свето Причастие, свети Исидор презвитер по­лучи откровение за онова, което беше направил юно­шата. Видя го и рече с удивление:

- Захария, чедо, миналата неделя ти дойде и се причасти все още като човек, а сега си станал ангел.

 Какво си се уплашил? Бедняци са въстанали против твоето богатство и ти си се оставил на страха! Открай време е така: бедните гледат богатите с неприязън. Твоето богатство е твоята вяра. Тя обхваща небето, вечност­та, живота, истината, правдата, радостта, светлината, ангелите, песента. А онези, които нямат всичко това, се бунтуват срещу теб, притежателя на ис­тинското богатство. Ех, да бяха се бунтували, защото искат сами да станат богати, та да се радваме. Но не: те искат само да направят и тебе бедняк. В това е разликата между онези, които се бунтуват срещу светските богаташи, и онези, които въстават срещу духовните богаташи. Първите искат да отне­мат и да присвоят, а вторите - да отнемат и да захвърлят. Първите често са подтиквани от нужда, понякога и от завист, а вторите - от злоба. А злобата се храни от мрака на невежеството и в недрата си носи своето собствено наказание. Ако мразиш злобния, наказваш го двойно. Ако се страхуваш от него, наказваш себе си. „Не се стряскайте в нищо от противниците” - ни учи апостолът – „защото противенето им е тям доказателство за погибел, а вам - за спасение. И това е от Бога” (Фил. 1:28). Всевиждащият вижда и теб, и проти­вниците ти; непрестанно ви наблюдава от сутрин до вечер и от вечер до сутрин. Мисли за Него и няма да се страхуваш. Един храбър младеж ми писа как се бори за душата си. „Когато си представя, че Бог е до мен, ни най-малко не се страхувам от враговете; но щом мисълта за Божията близост ме напусне, обхваща ме страх." Дори овцата не се страхува, когато е край своя пастир. Долепи се и ти до добрия Пастир, до Христос. Моли Му се да не те оставя. Моли Му се също да отвори очите и сърцата на враговете на вярата, за да прогледнат и да видят, че са врагове единствено на себе си и на никой друг. За да прогледнат и да видят своето единствено спасение.

Мир на теб от Господа!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Ако тихият инок Терапонт го познаваха малцина дори в Оптина, то другият сибиряк, инок Трофим, който пристигна в манастира през ав­густ 1990 година, беше известен, май, на всички наоколо. В Оптина не е на мода подобна дързост - да се обръщат към монасите по име, а обе­зателно ще рекат: „Отец Терапонт“. Към Трофим, беше изключение, всички се обръщаха по име, но това си има свое обяснение. Поклонникът Виктор, работил по послушание в Оптина, си спомня: „Трофим беше духовен Иля Муромец и така по богатирски щедро изливаше своята любов върху всички, че всеки го смяташе за своя най-добър приятел. Аз също“. „Той беше на всеки брат, помощник, роднина“, - каза за инок Трофим игумен Владимир.

   Той не можеше да отлага. И ако от далечния Сибир Трофим беше пристигнал в Оптина с мисълта за монашество, този монашески живот според него трябваше да започне не в далечното бъдеще, а непременно днес, от сутринта.

   Веднъж местният жител Николай Жигаев го поканил на гости. Жена му сложила празнична трапеза и с Трофим хубаво си поговорили по мъжки за това, което им тежало на душата. Те седели дълго, като Николай му разказвал, че вече бил завършил втори курс на института, когато открили, че носи кръст: „Извикаха ме и ми поставиха условие: ако свалиш кръста, ще те оставим, а с кръста ще изхвърчиш от института. А аз им поставям моето условие: вземете ми първо главата, а после вече сваляйте и кръста. Отдавна вече щях да съм инженер, а сега ето - само тора и вилата си зная“.

   По време на разговора Николай отначало не забелязал, че чашката с водка пред Трофим стои непокътната.

   -  Ти защо не пиеш? - учудил се той.

   -  За тебе си мисля. Днес, май, станахме побратими.

   -  Вярно, побратимихме се, - казал Николай. - Хайде да запалим!

   -  Отказах ги, - отговорил Трофим. - Дойдох при Бога.

   Целият ми живот е в Бога. И от Оптина няма да си отида. Живота си ще дам, но ще остана тук.

   След този случай Николай обявил на местните хулигани, че Трофим е най-добрият му приятел. И ако някой дори с пръст го пипне, има приготвена за него тояга.

   Между другото, не беше нужно някой да защищава Трофим. Той беше от тези, за които казват - богатир. Като на шега ръжен връзваше на фльонга. А веднъж беше нещо разстроен и както държеше между пръстите си дебел пирон, сътвори молитва: „Господи, помилуй!“ Пиронът след това стана на спирала.

   У него всичко беше голямо като у богатир: не ръце, а ръчища, не крака, а крачища. И вървеше с такава стремителна походка, че светлите му прави коси се вееха като вятър от бързото му ходене. Сигурно, най-добрия портрет на Трофим би нарисувало дете, като нарисува, както правят децата, сини очи върху половината лице и при това с пронизителна синева.

   Един художник, който рисуваше в Оптина етюди, каза като видя инок Трофим: „Вижте - викинг. Какъв типаж!“ Може би той е знаел за моряшкото минало на инока, а може би, просто е забелязал типажа.

   Никой в манастира на беше обичан така, както монах Трофим и никой, вероятно, не е бил наказван повече от него. Самият инок разказваше за това така: „Отначало от гордост исках да направя всичко по своему, а заради непослушанието бесовете бият силно. Затова пък като се научиш на послушание, толкова хубаво ти става на душата.“

   Името Трофим в превод от гръцки означава „възпитаник, питомец“. Той наистина е възпитаник на Оптина и любимото и чедо, надарено с толкова рядък за нашия горд век дар - дара на Ученика. А за да покажем какво представлява трудът на ученичеството, при който наистина се учат от грешките си, ще разкажем как инок Трофим изпълняваше епитимията си. Случваше се оптинци да се съкрушават - ох, Трофим пак прави поклони и това е по наша вина! Помня как в манастира изпекоха първия собствен хляб, а хлебар тогава беше Трофим. И в общото ликуване - първият манастирски хляб! - половин Оптина се натъпка във фурната да го опита. А хлябът беше горещ и толкова вкусен, че без благословение го преполовиха, а епитимията за това понесе Трофим. Та ето, той възприемаше епитимията като милост Божия, изпреварваща Страшния Съд, а земните поклони просто ги обичаше.

   Веднъж в Оптина гостува Владиката и като гледал колко жизнерадостно инок Трофим изпълнява епитимията си, правейки с охота земни поклони, отбелязъл с уважение: „Добър инок“.

   Някой може да каже, че за това не трябва да се пише. Но в манастира идват хора с далеч не ангелски крила на раменете, а истинският подвижник до смъртта си е ученик. И да се зачеркне трудът на ученичеството от живота на инок Трофим означава да се зачеркне подвигът му. В Трофим я имаше тази неукротимост на стремежа към целта - само Оптина и само монашеството. И Господ постави препятствие на пътя му, окрупнявайки, вероятно, целта: не просто да влезе, както мнозина влизат в Оптина, но и да бъде неин достоен питомец.

   Инок Трофим беше чужд на топлохладността в любовта към Бога и хората - целият огън на душата си той отдаде на Господ Бог.

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 31 ЮЛИ

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Отшелниците в пустинята се трудят да отсекат своята воля и да живеят по волята Божия. Някой неправилно мислят, че отшелниците живеят съвсем усамотено. Но никой отшелник не мисли така. Той живее в общение с Бога, Божиите ангели, и починалите светии. Където е човешкия ум, там е и неговия живот. А ума на отшелника е в най-висшето, най-чистото и най-многобройно общество, в каквото един човек може да бъде. Веднъж авва Марко попитал св. Арсений Отшелник: „По каква причина ти отбягваш нашето общество и разговорите с нас?“. Арсений отговорил: „Бог вижда, че ви обичам, но не мога да бъда заедно и с Бога и с хората. На небето, хиляди, и хиляда хиляди имат една воля а при хората волите са много е различни. Затуй не мога да оставя Бога и да бъда с хората“.

БЕСЕДА  за последното очакване

Затуй, възлюбени, като очаквате това, постарайте се да се намерите пред Него в мир, неосквернени и непорочни ( 2 Петр. 3. 14 )

Кое е нашето последно очакване, братя? През нощта очакваме деня, през деня очакваме нощта, и отново ден, и отново нощ. Но тези очаквания не са нашето последно очакване. Кое е нашето последно очакване, братя? В радостта се тревожим очаквайки скръб, в скръбта с надежда очакваме радост, и отново скръб, и отново радост. Но тези очаквания не са нашето последно очакване. Нашето последно очакване, братя, е очакването на Божия Съд. Когато дойде Съдът Божий, Страшния ден, който е пламтящ като пещ, тогава ще се дочака заслуженото - деня за едни няма да се смени от нощ, и нощта за други няма да се смени от ден; за едни радост несменяща се със скръб, скръб за други, несменяща се с радост. Това, братя, е последното очакване на човешкия род, независимо дали го знае или не, дали е мислил за него или не.               

А вие, вярващите, трябва да го знаете, и трябва да мислите за това. Това знание да бъде върхът на всички ваши знания, тази мисъл да управлява всички други ваши мисли. Към това знание и размишление добавете още и онова, което е най-важното - добавете вашето старание да бъдете чисти и прави ( или казано по-точно – в мир, неосквернени и непорочни). Старайте се да бъдете чисти по ум и сърце, с чиста съвест и в мир с Бога. Само така последното очакване не ще ви завари ненадейно, нито ще ви хвърли в нощ без ден, и в скръб без радост. Както всичко в живота на Господ Иисус е неочаквано за хората, така ще бъде неочаквано и Неговото второ пришествие - в сила и слава Неочаквано било Неговото Рождество от Пречистата Дева, неочаквана е и Неговата бедност, неочаквано е и Неговото чудотворство, и всяко дело, и всяко слово, и унижението и доброволната смърт, и Възкресението, и Възнесението, и Църквата, и разпространението на Неговата вяра. Неочаквано ще бъде и Неговото второ пришествие, най-страшното от всички неочаквани неща.

О, Господи, Съдия праведен, как ще Те посрещнем ние - необлечени в чистота, непорочност и мир? Помогни ни, помогни ни, да се подготвим що - годе за страшната среща с Тебе. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

         Дъщерята на един придворен се разболя и цялото и тяло беше разслабено. Тя беше благочестива и се придържаше към християнските догмати. А зетят на светеца (мъжът на сестра му), напротив, беше лют до безумие иконоборец.

Блаженият излезе да ги посрещне и с молитва с кръстно знамение избави болната от тежкия недъг. Но що се отнася до зетя, светият, колкото и да го вразумя­ваше, не успя да го убеди да се откаже от безумието. Тогава, като презря роднинските чувства и като забра­ви заради благочестието родната кръв, светият прибягна към наказание - чрез молитва му отне зрението.

Така ревността за истинско богопочитание над­деля над природата и истинската любов към Бога се оказа в него над роднинските чувства. Дъщерята на сановника в действителност нямаше родствена връз­ка с него, но почиташе християнските догмати и све­тият я избави от болестта. Той, обаче ослепи другия, макар да му беше зет, понеже онзи се опълчваше про­тив божествените икони - като наказание за слепо­тата на ума му отне телесното зрение.

В манастира не разпитват и не разказват за миналото. И за Игор се знаеше само това, че е старателен, мълчалив и скромен до незабележимост. А за тази незабележимост си струва да се разкаже отдел­но, защото времената бяха такива - ярки, бурни, с една дума новоначални. Тогава имаше малко монаси в манастира, затова пък разпа­лените младежи, които знаеха за монашеството само от книгите, бя­ха много. А книгите разказваха за дивните подвижници от древност­та, за исихастите, за затворниците и младежите влюбено им подра­жаваха.

С една дума, новоначалните „исихасти“ със суров вид, премятаха броениците, много майсторски правеха земни поклони, а един поклон­ник веднага стана затворник, като си изкопа землянка в Оптинската го­ра. Неговият затвор приключи с такъв велик провал, че по-добре е да го премълчим. Затова само ще цитираме думите на игумен П за „подвиж­ниците“ от този род, когато той веднъж каза ядосано: „Манастирът е пълен с народ, а няма кой да работи - всички са „исихасти“!

Мечтателите, които си въобразяваха, че са „исихасти“, след това се върнаха в света, като се убедиха, че подвигът на монашеството е по си­лите на малцина. И един от тези малцина беше мълчаливият московча­нин Игор Росляков.

Той действително умееше да живее някак незабележимо. Не участ­ваше в младежките компании, когато се събираха да пият чай. А ко­гато в килията започваха бурни дебати за монашеството, той неза­бележимо изчезваше, като се уединяваше някъде с книга в ръка. Веднъж през нощта пътували с манастирското автобусче от Оптина за Москва и един запален поклонник предложил да прекарат нощта в подвига на общата молитва. „Е, какви подвизи от нас, немощните? - казал Игор. - Поне четири часа, но трябва да спим“. И веднага зас­пал спокойно.

Игумен Владимир: „Като сортирахме картофите, седнем в кръг и започваха разговори, шеги. Нали бяхме млади! А Игор седне встрани, сложи пред себе си три кофи и работи мълчешком“.

„Само Бог и душата - това е монахът“, - записва той в дневника си през онези дни думите на светител Теофан Затворник. Но тази мощна работа на духа останала скрита от всички.

Нито тогава, нито по-късно в манастира дори и не подозирали, че абсолвентът от факултета по журналистика на МГУ Игор Росляков е майстор на спорта, европейски шампион, капитан на представителния отбор на МГУ по водна топка. Едва след много години в манастира до­несоха снимка от вестник „Известия“, където Игор Росляков държи в ръцете си шампионската купа, като поясниха, че в света той е бил зна­менитост. Но кой можеше да се досети тогава за това?

Тогава все още не кръщаваха в манастира поради липса на условия. Но от Москва пристигна поклонницата Ирина с такива скърби, че благочинният не можеше да откаже на молбата и за кръщение. Кръщаваха я в дълбокия извор на преподобния Пафнутий Боровски. „Аз я кръстих, - спомня си игумен Мелхиседек, - а Игор държеше Ирина за ръката, за да не се удави. И ето, че след третото потапяне Игор видя, че от очите на Божията раба Ирина изхождат лъчи светлина“. Благодатта при кръ­щението се дава всякога, но тогава благодатта била зрима.

Защо именно на Игор било дадено да види светлината на благодат­та, е неизвестно. Но той действително беше особено чувствителен към благодатта и на Пасха това се забелязваше. Христовото Възкре­сение той преживяваше с такава сила, че в сияещите му очи изведнъж се появяваха сълзи и той сякаш живееше извън времето. Можеше да стои две литургии поред, без да може да се насити на пасхалната бла­годат и даже без да забележи, че всички отдавна са разговяли и спят. Пасха беше за него онова тайнство, в което душата чува зова на бъ­дещия век, а той, както изглежда, го чуваше. Ето някои бележки от дневника му:

„10 април 1988 г. Пасха. Моята трета Пасха.

Времето е мистична същност. Питам се: имаше ли пост или не? Имаше ли служба или не? Така един ден ще се наложи да попитаме и за живота си. Кое съществува реално? Душата. Очистена от греха или окаляна от него.

„Ликуй ньше и веселися, Сионе...“ - именно ликувай(!). Това е със­тояние на духа, затова то е вътрешно, а не временно.“

 „30 април 1989. Пасха.

Милостта Божия се дава даром, но ние сме длъжни да принесем на Господа всичко, което имаме.“

Той вече беше йеромонах Василий, когато хората от паството на Оптинското подворие в Москва му задали въпроса: „Батюшка, имате ли някакво особено съкровено желание?“ - „Да, - отговорил той. - Бих искал да умра на Пасха с камбанен звън.“ Това се сбъдна./ Следва /

Книгата се качва в интернет със любезното съгласие на издателя.

Тя може да бъде намерена и в издателство „ВИТEЗДА“ ,

гр. Костенец ул. „Пчелинска“ 59 Б   

GSM 0888 970 887

НАЧАЛОТО

„Край стените на манастира расте по-висока от мене коприва“ - на­писал в дневника си през лятото на 1988 година новият оптински пок­лонник Игор Росляков. А ръстът на новия поклонник беше около два метра и копривата през това лято наистина правеше впечатление. Оптинската пустиня все още беше в руини и изглеждаше като след бом­бардировка - развалините на храмовете, камари счупени тухли и пла­нини от боклук наоколо. А над руините стърчеше непроходим гъсталак - двуметрова коприва и пелин.

Разрухата беше толкова потискаща, че местните жители признаваха впоследствие, че никой от тях не е вярвал във възраждането на Оптина. И ако преди революцията в манастира са били действащи девет храма, сега картината беше такава. От храма в чест на Казанската икона на Божията Майка бяха останали само порутените стени - ни прозорци, ни врати, а на мястото на купола - небето.

Разказва баба Доротея от село Ново-Казачие: „След революци­ята в Оптинската пустиня отвориха почивна станция. Събраха ни мес­тните деца, дадоха ни пари, подаръци и стъргалки, като ни наредиха да остържем ликовете на светиите от стените на храмовете. Директо­рът на почивната станция се отнасяше ласкаво с нас, галеше ни по главичките и повтаряше: „Старайте се дечица, старайте се!“ И ние, глупачетата, се стараехме! Бях още малка и не стигах до ликовете на светиите. Но остъргах тогава краката на един светия и смятай, че са­мата аз се лиших от крака: оттогава съм с болни крака и цял живот куцам. Но, вярвайте ми, радвам се на своята болест и само благодаря на Бога. Болят ме краката, но пък расте надеждата ми: може би, Гос­под ще ме помилва?“

Освен това местните жители разказваха, че когато след революцията в Оптина палели огньове с иконите и хвърлили в пламъците Разпятие­то, от Кръста - това всички го видели - бликнала кръв.

„Когато в манастира пристигнаха първите монаси, - разказваше мес­тният жител Николай Изотов, - гледахме ги изумени: някакви брадати мъже в раса. Направо като във филмите преди революцията!“ Първите монаси били малко. И през лятото на 1988 година братството на манастира се състояло от отецът настоятел^[1], двама йеромонаси,

двама йеродякони и четирима послушника, към които скоро се присъединил московчанинът Игор Росляков, който станал един от първите оптински ле­тописци.

За съжаление, написаната от него летопис с времето била изгубена. Но по-късно бе намерен неговият монашески дневник, в който за глав­ните събития от онези години се разказва вече на езика на стихирите: „Восста из мертвнх земле Оптинская, яко иногда Лазарь четверод-невний; прииде Господь по мольбам отцев преподобнмх на место погребения ея и рече: Гряди вон. Восста пустьшь и на служение исшед, пеленами обвита...“ („Въздигна се от мъртвостта земята Оптинска както някога Лазар от гроба в четвъртия ден. Дойде Господ по молитвите на преподобните нейни отци там, където беше вече погребана, и рече: Из­лез от гроба, въздигни се свята пустиньо и излез на служение, ако и в пелени погребални все още обвита.“)

Това наистина е исторически ден, когато „възкръсна пустинята“. На 3 юни 1988 година, на празника на Владимирската икона на Божията Майка, в Надвратния храм в нейна чест, в Оптинската пустиня бе от­служена първата Божествена литургия.

В мъничкия Надвратен храм успяха да влязат малцина. По-голямата част от богомолците стояха на двора, а сред тях и местната жителка, вече покойната баба Устина Дементиевна Гайдукова.

Разказът на Устина Дементиевна Гайдукова: „Помня как се вър­на от лагера нашият оптински свещеник йеромонах Рафаил (Шейченко). Слаб, като сянка - само очи бяха останали на лицето му. „Отче, - каз­вам му, - измъчвам се без църквата, тежко ми е без Оптина! Искам да избягам оттук“. - „Не, - казва, - Устя, остани тук. Запомни, нашата Оп­тина ще я отворят пак и ти ще доживееш до този ден“.

След този разговор минали почти четиридесет години и младата же­на се превърнала в прегърбената баба Устя. И когато, задъхвайки се от старост, тя дойде на първата Божествена литургия, отначало се натъжи при вида на руините, като не вярваше в никакво възстановяване: в СвятоВведенския събор вместо под, имаше оставен от тракторите коловоз, а в Надвратния храм - остъргани стени и вместо иконостас - шперплат. „Нима това е нашата красавица Оптина?“ - тъгуваше бабата, като си спомняше белоснежните храмове над реката и позлатените лози по иконостасите.

Но ето, че беше отслужена първата Божествена литургия и такава вълна от благодат изпълни изведнъж сърцата, че непознати хора се хвърлиха да се прегръщат един друг като близки роднини. А баба Устя заплака, като възклицаваше колкото и глас държи: „Доживях! Доживях! А аз не вярвах. Господи, слава Тебе, доживях!“

В същия ден в далечния Гомел прозорливата старица схимонахинята Серафима (Бобкова) също възхвали Бога, като каза: „Доживях!“ Тя би­ла още послушница от Шамордино, когато през 1931 година умиращият в заточение преподобен Оптински старец-изповедник Никон и предре­къл преди смъртта си, че тя ще доживее до отварянето на Оптина и ще се върне в родното Шамордино. Оттогава изминали 57 години и когато се отвори отново Оптинската пустиня, старица Серафима беше на 103 години, а на 105 години тя се върна в родното Шамордино.

Дали пък Господ не дари такова дивно дълголетие на тези две вестителки, за да ни яви силата на пророчествата на руските изповедници и новомъченици? Оптина поведе своето начало от чудото на сбъдването на пророчеството и от много други чудеса. Запазил се е записаният на магнетофон разказ на Игор Росляков за Оптина от онова време: „Така­ва благодат, че сякаш краката не докосват земята. При кладенеца на преподобния Амвросий бе изцелена една жена, но отначало криела. Страхувала се да говори“. С една дума, ставаха толкова много чудеса, че с две думи не могат да се разкажат.

Ето още един откъс от дневника на Игор Росляков:

„17 ноември 1988 г.

Иконите на Казанската Божия Майка и на преподобни Амвросий за­почнаха да мироточат. Майко Божия, укрепи ни! Старче Свети, застъпи се за обителта си!“

Ето как стана това. През нощта на 16 срещу 17 ноември развълнува­ният дежурен по храм съобщи на игумена: „Батюшка⁶, Казанската мироточи!“ Монаси и поклонници се втурнаха към храма и по дивното благоухание стана ясно, че мироточи и иконата на преподобния старец Амвросий. Мироточението беше обилно и продължи през целия ден.

На 17 ноември 1989 г. иконата на Казанската Божия Майка пак мироточеше. На 17. 11. 1990 г. мироточението се повтори пак. И всеки път точно на 17 ноември. В манастира прегледаха всички календари и стари Минеи, за да разберат дали на този ден не се пада някой забра­вен днес празник. Отговорът се появи в архива на манастира. Случай­но извадиха една папка с документи и просия датата 17 ноември 1987 година - денят, в който беше подписан указът за връщането на Оптинската пустиня на Руската Православна Църква. Не хората или обсто­ятелствата възродиха манастира, а самата Царица Небесна се застъп­ва за загиналата обител, известявайки ни за това чрез датите на мироточението.

* * *

Така започна възраждането на Оптинската пустиня и Игор Росляков беше един от първите и заселници. Три месеца преди идването в манас­тира той написал в дневника си:

„12 март 1988 година.

Сутринта мама намери моето кръщелно кръстче. На 27 години съм...

...По време на Всенощното бдение се изнася кръста (Неделя Кръсто- поклонна на Великия пост). Наистина кръстен ден!“

* * *

За Божиите знаци. Когато през 1984 година Игор, след като повяр­вал, започнал да ходи на църква, един богомолец казал за него: „Мо­нах се моли“. За никакво монашество не си и помислял той тогава. Но първият храм в живота му бил Елоховският Богоявленски събор в Москва, а селцето Елохово, нека припомним, е родното място на Ва­силий Блажений. Като влязъл в храма, Игор веднага си намерил закътано място около иконата на Василий Блажений. И ако се застане на това място, където той винаги се е молил, право пред очите, на ико­ностаса се пада голямата икона на Архистратиг Михаил с празнична икона отгоре - Въведение на Пресвета Богородица. Ще минат години и при монашеското пострижение той ще бъде наречен в чест на Васи­лий Блажений, а след това на Събора на св. архангел Михаил и други­те Небесни безплътни сили ще го ръкоположат за йеромонах в СвятоВведенския събор в Оптинската пустиня. Но бъдещето било още скрито за всички, когато на 21 юни 1988 година на Оптинския храмов празник на великомъченик Теодор Стратилат, в манастира се появил нов заселник - московчанинът Игор Росляков.

/ Следва /

Книгата се качва в интернет със любезното съгласие на издателя.

Тя може да бъде намерена и в издателство „ВИТEЗДА“ ,

гр. Костенец ул. „Пчелинска“ 59 Б    

GSM 0888 970 887

КЪМ БОГОЛЮБИВИЯ ЧИТАТЕЛ

Ето вече много години в манастира Оптинска пустиня^[1] всекидневно, по време на Божествената литургия поменават убитите братя йеромо­нах Василий (Росляков), инок^[2] Трофим (Татарников) и инок Терапонт (Пушкарьов). Многобройни поклонници идват отвсякъде да се покло­нят на техните свети гробове и да изпросят благодатна помощ при ду­ховни и житейски нужди.

Вестта за мъченическата смърт на тримата оптински монаси от ръка­та на сатанист на Пасха през 1993 година като небесен гръм проряза всекидневието, потресе душите и сърцата на хората.

„Боже наш, помилуй нас!“ - въззова към Господа със сетни сили смъртно раненият в гърба със сатанински меч оптински инок Трофим.

Много от нас са чели за древните Христови мъченици и са били по­разени от тяхната непоколебимост и твърдост във вярата. Но всичко това е ставало някога, в далечното минало. Случилото се изведнъж властно ни напомни, че „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки“ (Евр. 13:8), че животът на всеки човек, по думите на Апостола, е „пара, която се явява за малко време и изчезва“ (Иак. 4:14) и от това, как прекарваме своето земно битие, зависи нашият бъдещ вечен живот.

Настоящата книга е сборник, съставен от житийни разкази за новомъчениците и свидетелства на очевидци на техния монашески път и подвиг, както и на чудесата, ставащи по техните молитви. За основа на книгата е взета част от повествованието на Нина Павлова, която живее в Оптина от 1988 година и е била в близко общение с новомъчениците. По благословението на старците тя пише своя летопис на събитията въз основа на своите дневници. „В православната литература е прието за­ради смирението авторът да скрива името си, но в мартирологията^[3] съществува особен чин на свидетеля. В първите векове на християнството мъчениците, пострадали за Христа, били причислявани към лика на светиите без канонизация - по свидетелските показания на очевидците, които също често ставали мъченици. В мартирологията отсъства анонимният свидетел или боязливият свидетел. Ето защо в книгата присъст­ват имената на очевидците на живота и подвига на тримата Оптински новомъченици“.

^[1] ПУСТИНЯ - навсякъде в текста на книгата думата не означава известното географско понятие, а изолирано от живота, усамотено, тихо и спокойно място сред природата. Сравни: Великата Рилска пустиня от Ив. Вазов, който заимства това понятие от йеро­монах Неофит Рилски.

^[2] ИНОК - в българския по-рядко употребявана дума за монах. Повече се употребява в руския и църковнославянския език.

¹ МАРТИРОЛОГИЯ - от мартир - мъченик, описва живота и страданията на християнс­ките мъченици

/ Следва /

Книгата се качва в интернет със любезното съгласие на издателя.

Тя може да бъде намерена и в издателство „ВИТЕЗДА“ ,

гр. Костенец ул. „Пчелинска“ 59 Б    

GSM 0888 970 887

За това, че трябва да обичаме роднините си по плът не по-малко от другите братя, ако те приемат същия начин на живот. А ако начинът им на живот е противоположен на този, трябва да ги избягваме, понеже нанасят вреда на

душата

1.     Из житието на свети Пахомий

Бече бяха минали много години, откакто Тео­дор - ученик на Пахомий, и при това най-ревностният - беше приел монашество. Пафнутий, брат на Те­одор, дойде в манастира и помоли и той да стане мо­нах. Но Теодор, като негов роден брат, не искаше да общува с него (понеже вече беше съблякъл от себе си ветхия човек) и Пафнутий много се огорчаваше от това и често плачеше. Щом узна за това, великият рече на Теодор:

- Към такива хора, брате, е добре в началото да проявяваме снизхождение. Току-що посаденото дърво

се нуждае от грижи. По същия начин се нуждае от гри­жи и този, който едва започва подвига, докато още не се е изпълнил с благодат и не е укрепнал във вярата.

След тези думи Теодор послуша отеца и както му беше наредено, започна във всичко да подкрепя брат си. Добре усвои думите на стареца.

Описвате как един ваш съгражданин, представяйки се за учен, започнал да събира пари от всички, а също и от Вас, за да изработи на всекиго  крила за летене. Хората му повярвали и давали, но накрая се оказало, че  той ви е измамил и сякаш на някакви невидими криле е изчезнал от града. „Днес човек не знае в какво и на кого да вярва", завършвате Вие писмото си. И тук някои християни понякога питат: в какво да вярваме? Ще бъде по-лесно да отговорим на този въпрос, ако първо определим на кого да вярваме.

Най-лесно е да повярваме на онзи, който покаже следните три качества: правдивост, знание и любов. И децата вярват най-много на своите родители, защото са уверени в тяхната правдивост, знание и любов към тях. Така и ние вярваме на Иисус Христос, защото сме убедени, че е истинен, че ни познава и обича. „Вярвайте Ми” (Иоан. 14:11) - е казвал Той на учениците Си. И те са оставили всичко и са Го последвали, защото са Му вярвали. Ние вярваме на случайния кочияш, когото по тъмно наемаме, за да ни откара, където желаем; вярваме на непознатия гостилничар, че няма да ни отрови, когато ни дава   храна и питие; вярваме на непознатия гост, когото приемаме да пренощува, че няма да ни убие и ограби; вярваме на овчаря на кръстопътя, че ще ни по­сочи правилния път; вярваме на случайния просяк, че наистина е беден и му    даваме милостиня. Вярваме ежедневно и на стотици други непознати хора, макар да нямаме доказателства за тяхната правдивост, за тяхното знание, а още по-малко за тяхната любов към нас.

Целият ни живот се основава на вярата. Ако унищожите вярата, ще па­рализирате целия човешки живот. И тъй, ако ежедневно вярваме на различ­ни знайни и незнайни хора, то как да не вярваме на Христос, в Когото не е имало неправда, Който е потвърдил Своето знание с мощни дела и чудеса и Който е засвидетелствал Своята любов към нас с кръстни мъки и смърт? А ако вярваме на Него, лесно ще повярваме и във всичко, което Той е казал, открил, заповядал и обещал. Както във всекидневните и обикновени неща, така и по отношение на небесните тайни, човек трябва първо да се запита на кого да вярва. И едва след това в какво да вярва.

Благословението Христово да бъде върху Вас и върху Вашето семейство!