РАЗСЪЖДЕНИЕ

Милостинята не бива да се дава с гордост, а със смирение, като се гледа на оногова, на когото се дава, като на по-добър. Нима Сам Господ не е казал: Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили (Мат. 25: 40)? Теофан Изповедник още като дете имал ум, просветен от Христовата светлина. Веднъж, вървейки по улицата, видял необлечено дете. Tой бързо свалил дрехата си и облякъл детето, и така го стоплил и върнал към живота. Tой се върнал вкъщи гол. Зачудените му родители го запитали къде му е дрехата, на което Теофан отговорил: „Облякох Христа”. Затова му била дарувана Христовата благодат, та по-късно станал велик подвижник, страдалец за вярата и чудотворец. Ако подаваме милостиня в името на някой друг или в свое име и не можем да избегнем гордостта, появи ли се в сърцето, тя унищожава всички добри дела. Когато даваме на просяк като на просяк, а не като на Христос, не можем да избегнем гордостта, нито презрението. A каква полза има за човек да даде милостиня, ако се гордее със себе си и презира човека? Добродетелта не е добродетел, ако се смеси с грях, както млякото не е мляко, когато се смеси с газ или оцет.  

БЕСЕДА за свидетелството на Бога за Бога

Ако Аз свидетелствам за Себе Си, свидетелството Ми не е истинско (Иоан. 5: 31).

Така Господ говорил на един неверен и лъжлив род. Той казал тези слова на еврейските старейшини не като поука, а като изобличение. Те не вярвали на един човек, когато той говорел за себе си, а търсели двама свидетели. Да не си и помисляте, братя, че онова, което Господ казва за Себе Си, не е истинно, a че евреитe не са го приемали за истина. Оттук, по тълкованието на светите Отци, думите: свидетелството Ми не е истинско трябва да се разбират в смисъл, че това свидетелство не е било истинско в очите на евреите. Всяко слово, което Господ Иисус е изричал за Себе Си, е истина, Той е казал на друго място: Макар Аз Сам да свидетелствам за Себе Си, свидетелството Ми е истинско (Иоан. 8: 14). Тук Господ поучава, там е изобличавал; тук потвърждава как в действителност стоят нещата, а пък там – как са изглеждали те на евреите. Евреите не вярвали на Неговото свидетелство за Себе Си, а търсели други свидетелства. И Той им привел три необорими свидетелства: първото – свидетелството на Неговите собствени дела: Тия дела, що Аз върша, свидетелстват за Мене (Иоан. 5: 36); второто – свидетелството на Неговия небесен Отец, Който е свидетелствал за Него като за Свой Син на Иордан и на Тавор: И пратилият Ме Отец Сам засвидетелства за Мене (Иоан. 5: 37); и накрая  третото свидетелство – на Светото Писание: Изследвайте Писанията... И те са, които свидетелстват за Мене (Иоан. 5: 39). Какви свидетелства още са необходими на човек, който има поне малко разум? Ала разумът на еврейските старейшини е бил помрачен до такава степен, че те не са могли нищо да видят и нищо да разберат.

       Когато човеколюбивият Господ сторил всичко, което трябвало да извърши, за да спаси и еврейските старейшини, и когато те отхвърлили всички свидетелства за Него, а с това отхвърлили и своето спасение, тогава Той им рекъл: Макар Аз Сам да свидетелствам за Себе Си, свидетелството Ми е истинско.

       О, братя мои, да не бъдем с каменни сърца като онези заслепени старейшини и да не отхвърляме единственото свое спасение. Да не издирваме никакви други свидетелства, а да вярваме на онова, което Сам Господ Иисус е казал за Себе Си. А Той е казал за Себе Си, че е Истина[1], И с тази Истина се храним и спасяваме.

       О, Господи Иисусе, Истино жива, Истино вечна, не си отивай от нас, а ни просвети и ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1]  Срв. Иоан 14:6 (бел. прев.).

Разсъждение

    Свети Дионисий Ареопагит разказва за безпределната радост, външното и вътрешното озарение и неописуемото благоухание, които е изпитвал и усещал в присъствието на Пресвета Богородица, когато я е посетил в Иерусалим. В своя възторг той казва, че ако не бил познал Eдинния истински Бог, би признал за Бог Нея – Пресветата Дева Мария. Такова силно и изключително впечатление е оставяла Пресветата Дева още през времето на Нейния телесен живот на земята. А несравнимо по-голяма сила и слава тя е получила след телесната си смърт, когато по Божията воля е възвисена над ангелските сили. Нейната сила произхожда от непрестанните Ѝ молитви към Бога за верните, за всички, които прибягват за помощ към Нея. На св. Иоан Новгородски, когато с целия народ се молил на Нея за помощ срещу неприятелските войски, било открито, че и Тя в този час със сълзи умолява Господа за спасението на града[1]. И Новгород бил избавен чрез чудо.

      Както е страдала заради Своя Син, разпънат [на Кръста], така Пресветата Пречиста Божия Майка изпитва състрадание към всички несретници, които се обръщат за помощ към Нея. Може да се каже, че цялата земя е изпълнена с чудесата на Нейната милост. В Белград и до днес е жив един кафеджия, Ц. Й., родом от село Лабунища, край Струга, който сляп бил заведен от майка си в Калишкия манастир[2], където, след като свещеникът му прочел молитви пред иконата на Света Богородица, отново прогледнал. Първият отшелник ѝнок в Почаев видял огнен стълб от небето до земята и в този пламтящ стълб съзрял Пресвета Богородица. Тя била застанала на една скала[3], и после от това място бликнал извор с целебна вода, която и до ден-днешен изцерява множество болни.

 БЕСЕДА за единодушието на Сина и Отца

Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори (Иоан. 5: 19).

     Как трябва да разбираме тези думи, братя? Да не би, както са ги схващали някои еретици, а именно, че Синът е бил по-малък от Отца и не е толкова силен като Бог Отец. Не, в никакъв случай. Устата, които така са тълкували словата на Господа, са изричали безчестие. Тези думи трябва да се разбират, както са ги разбирали светите наши Отци, сиреч, че Синът е равен във всичко на Отца и че заради Тяхното равенство волята и любовта, и премъдростта на Синa не може в нищо да е противна нито на волята на Отца, нито на любовта на Отца, нито на премъдростта на Отца. Така нито Отец може да върши нещо противно на Сина, нито пък Дух Свети – противно на Отца и Сина.

      Всичко, което Отец желае, люби и мисли, това същото желаят, любят и мислят Синът и Светият Дух. Несравнима хармония, неразделно единство, неизказaно битие! Ясно е тогава, че Синът и не може[4], и не иска да върши нищо Сам от Себе Си по Свое изволение, без [запазване на] хармонията и единството със силата на Отца и волята на Отца. Че това тълкуване е правилно, Сам Господ засвидетелства със следващите Свои думи: Защото, както Отец възкресява мъртви и оживотворява, тъй и Синът оживотворява, които иска. Виждате ли равенството на волята и силата? Това, което желае Отец, желае и Синът; това, което може Отец, може и Синът. Никой, значи, да не разделя Божеството и така сам да навлича проклятие върху себе си. Бог не може да се раздели и всеки, който дръзне да дели Божеството и да умалява някое Лице, a Друго да обявява за по-висше, не може да се спаси.

    Пресвета Троице, Боже наш, Троичен по иптстаси Един по естество, Живот, Светлина и Любов, погледни на нас и ни помилуй. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – св. Николай, еп. Жички и Охридски
 

[1] В ориг. – за тях (бел. прев.).

[2] Прочут манастир, известен и като Калищки, в същия район, с чудотворна икона (Калишка) на Пресвета Богородица, впечатляваща и с това, че лицата на Божията Майка и Младинеца са изобразени много тъмни (бел. прев.).

[3] В ориг. – камък (бел. прев.).

[4]  Естествено, „може” и „не може” по отношение на всемогъщия Бог се употребяват в текста и следва да се разбират богоприлично и благоразумно, в съгласие със светоотеческите творения, в които изчерпателно се изяснява този въпрос (напр. тълкованията на Евангелието от св. Иоан Златоуст, св. Кирил Александрийски и др.) (бел. прев.).

 Блажени тези, които мъжествено и с надежда са препасали чреслата си и от любов към Бога са се хвърлили в морето на скърбите - просто и без да мислят за последиците, не са се уплашили от надигащите се бурни вълни и смут, не са се ужасили от бурята! Те скоро ще намерят подслон в пристанището на Царството Божие, ще отпочинат в шатрите на добрите труженици и ще се възрадват от сбъдването на надеждите си. Който тича с надежда, не се обръща назад, ако пътят е труден и каменист, и даже не спира да се огледа. Едва след като благополучно извърви пътя, той отново ще си спомни за превратностите и теготите му и ще въздаде благодарност на Бога за това, че незнайно как го е спасил от толкова много и толкова ужасни бедствия.

А тези, чийто ум е зает с множество мисли, които искат да бъдат „мъдри в очите си“, които се задълбочават в хитросплетенията на помислите, които предварително вече се боят и се опитват да предугадят възможна щета - такива хора най-често остават да седят на прага на собствения си дом. Както правилно казва за тях Писанието, ленивецът, пратен на път, казва: „лъв на пътя! лъв по стъгдите!“ (Притч. 26:13). И както онези, които казаха: „Видяхме синовете на исполините, и бяхме в очите им като скакалци“ (ср. Числ. 13:34), тъй са и тези, които вечно искат да бъдат мъдри, а дори не се опитват да поставят начало.

Нека прекалената мъдрост не бъде клопка и погибел за теб! Но дерзай в Господа и се залови за работа, поеми с ревността на новоначален по пътя, който коства много кръв. Изобщо не се безпокой и не се замисляй прекалено за тялото, в противен случай ще бъдеш лишен от Божествено познание. Защото и земеделецът никога не ще посее, ако е прекалено предпазлив или чака хубаво време. По-добре да умреш за Господа, отколкото да живееш в срам и леност!

Ако искаш да поставиш начало на Божието дело, първо дай обет на Бога, че не ще живееш живота на тоя век - така, сякаш очакваш смъртта и напълно си се отчаял по отношение на земния живот. Дръж това в ума си - и тогава с Божия помощ ще можеш да се бориш и да победиш. Упованието на временния живот отслабва разума и не позволява на човека да преуспее в доброто. Затова не пристъпвай към добро дело небрежно или с двоедушие, в противен случай мъченията ти ще бъдат непоносими, а трудът ти на земеделец прекалено тежък. С мъжество и непоколебима вяра в Бога постави добро начало и знай, че Господ е милостив и е готов помощник и щедър въздаятел за всички, които Го търсят. И дава благодатта Си не според мярата на труда ни, а според силата на устрема и вярата на душата ни. Защото Сам Той каза: Както си повярвал, нека ти бъде (Мат. 8:13).

Който иска да върви след Него, нека съгласно думите на Спасителя (вж. Мат. 16:24) се отрече от себе си и тогава ще може да вдигне кръста си и да следва Христа. А кръстът означава, че човек е готов на всякаква скръб, охулване или дори на смърт. Ако човек е осъден на разпване, умът му е обладан от мисълта за смъртта, и когато излиза да бъде разпнат, в него вече няма нищо общо с живота на тоя век. Точно така е и този, който се стреми да изпълни казаното от Господа. Защото с тези Свои думи Господ учи: „Който иска да живее в тоя свят, е погинал за истинския живот, а който в мислите си е готов и да погуби душата си заради любовта си към Мен, той без вреда и пречки ще достигне до вечния живот. Тъй че - казва Господ, - отсега насетне приготви душата си за пълна гибел за временния живот и ще ти дам вечен живот, както и ти обещах. А в този живот ще ти докажа на дело обещанието Си - още тук ще получиш уверение и залог за бъдещите блага. Но ако първо не се отречеш от сегашния живот, не ще придобиеш бъдещия!“.

Напуснал си своя роден град още като младеж. Живял си в чужбина чети­ридесет години. Работил си във фабрика за четки и след време си станал неин собственик. Силно си искал да забогатееш и си забогатял. Оженил си се; жена ти е починала. Господи, колко много са дните в тези четиридесет годи­ни и всички тях ти си преживял с мисълта за онзи прекрасен момент, когато ще се върнеш в своя роден град, между старите си приятели, и ще започнеш да вършиш наляво и надясно добри дела за почуда на целия град. В далеч­ната чужбина душата ти е била празна. Намирал си утеха само в спомените за родината, за приятелите и познайниците. Накрая си продал всичко. До­шъл желаният час и ти си се върнал в свидния си роден град. Но, уви, какво разочарование. През тези четиридесет години всички твои приятели от мла­достта, сродници и познати били починали. Навсякъде непознати лица, нови хора. Търсиш старите къщи - няма ги. Питаш за старите фирми - изчезнали са. Хлопаш по вратите на някогашните си приятели - отварят ти непознати хора и с учудване отговарят, че не ги познават. Отново си в чужбина. Отново празнота, още по-тягостна от предишната. Твоят керван е отминал и е дошъл друг. Децата се тълпят около теб като около чужденец. Хората извъртат глава и казват: не го познаваме. Стегнала ти се е душата; излязъл си извън града, седнал си на хълма и си заплакал: „Къде е моят град? Коя е моята земя, моята родина? Накъде сега?" Натам, накъдето са отишли всички онези, които на­празно търсиш. Ти принадлежиш на небесния град, на горния Иерусалим, на обетованата земя, на небесната родина. Натам е отпътувал твоят керван, а ти се присъедини към новия и се радвай. Защото и този нов керван пътува по същия път, към същата цел. Четиридесет години твоята душа е била из­пълнена с призрачни сенки; затова сега се чувства празна и пуста. Изпълни я сега - щом не си направил това по-рано - с нещо непреходно, безсмъртно, Изпълни я с Бога, Твоя Създател. Вярвай в Бога и вярвай на Христос. Върши добрите дела, които си мислил да вършиш; върши ги наляво и надясно и не търси хорското възхищение, а Божията милост. И новите хора в родния ти град ще те обикнат, както биха те обичали и онези, които са си отишли. Защо­то и тези нови хора чувстват, тъгуват, копнеят. И те търсят истински човек. Бъди тяхното откритие - нека се радват.

 Мир на теб и утеха от Вечния Бог!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Победата над гнева е една от най-великите победи на воина Христов. Обикновено ние се гневим или на ония, които искаме да отвърнем от греха, или на тези, които ни клеветят. Ала при това забравяме, че гневът е смъртен грях и в желанието си да спасим други, [гневейки се], себе си погубваме, както казва св. Макарий. Гневенето срещу враговете обикновено е свързано с друго едно злобно чувство – отмъстителността. Св. Евпсихий победил в такава степен гневната страст в себе си, че преди да бъде посечен[1] една част от огромното си имущество раздал на сиромаси, а другата – на своите клеветници, заради които бил изтезаван и накрая умъртвен[2] Той смятал клеветниците си за свои благодетели. Св. Златоуст пише: „Да отсечем крилете на гнева и злото няма да се издигне. Гневът е смъртоносна болест, която може да погуби душите ни… Гневът е страховит огън, поглъщаш всичко… Ако разгневеният човек би могъл да види себе си, когато се гневи, не биха му били нужни никакви други увещания (да не се гневи), защото няма нищо по-неприятно от лицето на разярения.” Авва Амон признава за себе си: „Преживях 14 години в скита, молейки Бога ден и нощ да ми дарува победа над гнева.”

БЕСЕДА  за духовната храна

Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил (Иоан. 4: 34).

      Ето любов! Ето наставление! Ето смирение! Ето пример! Както в хляба се съдържа всичко необходимо за нашето тяло, така и във всяко слово на Господ Христос има всичко, което е потребно за нашите души. Божественaтa единосъщност по природа на Отец и Син се проявява в любовта на Отца към Сина и на Сина към Отца. Който обича, слуша [обичания]. Ако искаш да узнаеш колко голяма е твоята любов към Бога, измери степента на своето послушание на Божията воля и веднага ще разбереш това. Липсата на послушание е сигурен признак за отсъствие на любов. Любящият с наслада изпълнява волята на обичания. Божият Син толкова силно люби Своя Отец, че изпълняването на волята на Отца е най-сладката храна за Сина. Каква е волята на Отца? Спасението на човеците. Господ, Синът Божий, е изпитвал неутолим глад за изпълняване на волята на Отец. И се е чувствал нахранен с най-вкусни ястия, когато е спасявал някого.

      Виждате ли колко духовно извисен е Христос! Неговите ученици Му донесли храна от града и Го молели да яде: Равѝ, яж! Но в този час Той бил зает с най-важното си дело – спасяването на човешките души. Тук е самарянката, готова да приеме учението за спасението, към Него идват и всички жители на град Сихар, Царството Божие се приближава; голямата нива е готова за спасителната жътва. Ето това за Христос е храна, по-вкусна от всички ястия и лакомства на този свят. Тялото е машина, в която пътува Царят човек. Когато царят върши своето царско дело, когато откупва от робството царските синове, машината трябва да стои настрана и да не пречи на царското дело. Царят се е устремил изцяло към спасението на своите възлюбени синове и това са неговите храна и питие, неговата награда, едничката му радост и достойнство.

     О, братя мои, да бихте осъзнали как гладува Господ Христос и в днешно време за нашето спасение! Нима да Му не дадем  храната, която Той обича най-много? Кой за нас е по-скъп гост, по-близък роднина, по-верен приятел от Него? И щом къде-къде по-обикновени гости и по-далечни роднини, и неверни приятели гощаваме с такива ястия, които знаем, че обичат, как да не нагостим нашия Господ с единствената желана от Него храна? Да се заемем със собственото си спасение, към което Той ни призовава. Това за него е най-любимата гозба. От всяка друга храна Той отвръща глава.  

     О, Господи Иисусе, Човеколюбче, ненаситен [за нашето спасение], помилуй ни и ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 Автор – св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – преди смъртта си (бел. прев.).

[2] Това станало, когато мъченикът бил пуснат от тъмницата, та по Божия промисъл да употреби голямото си богатство по споменатия начин, вместо то да бъде отнето (имуществото на християните често се е конфискувало) от властите или разграбено от езичниците (бел. прев.).

На тези, в които любовта към благочестието току-що се събужда, пътят към добродетелта им се струва тежък и скръбен. Но то не е защото той наистина е такъв, а защото човешката природа от младенчество е свикнала с всякакъв вид наслаждения. А на тези, които са успели да изминат този път дори само наполовина, той им изглежда приятен и много лек. Защото, ако подчиним лошото на добър навик, под влияние на доброто то ще изчезне веднага след спомена за низките страсти. А после душата винаги ще шества с радост по пътя на добродетелта. Затова Г оспод, когато ни завежда до пътя на спасението, казва: „Колко тесни са вратата и стеснен е пътят, водещ към Царството, и малцина вървят по него“ (ср. Мат. 7:13-14). А на тези, които от цялото си сърце желаят да се обърнат към изпълняване на Христовите заповеди, Той казва: игото Ми е благо, и бремето Ми леко (Мат. 11:30).

Затова в началото на подвига трябва да принуждаваме волята си към изпълняване на светите Му заповеди. А тогава благият Господ ще види по стремежите и трудовете ни, че от цялата си душа желаем да служим на славните Му заповеди, и ще ни спусне светата Си воля. Сам Господ ще насочи волята ни към това, непрекъснато и с искрена радост да вършим добро. И именно тогава действително ще почувстваме, че Бог пробужда у нас и стремежа, и действията, угодни Нему.

Вие казвате, че вярвате в Бога и смятате това за достатъчно. И бесовете вярват и треперят - казва апостол Иаков (Иак. 2:19). А вие, като човек, трябва да притежавате нещо повече. Да кажем, че някой Ви дължи пет раз­лични неща, а Ви върне само едно. Няма ли да се разгневите? И от Вас Тво­рецът очаква пет неща, а Вие Му предлагате само едно. Тези пет неща са следните: вяра в Бога,познаване на Божията любов,познаване на Божията воля,

познаване на Божиите действия,

познаване на Божия съд.

До самата вяра в Бога Вие сте могли да стигнете, както би стигнал и един езичник, който, съзерцавайки природата, прави заключение, че творението трябва да има творец. Но без Христовото евангелие езични­кът не може да познае всичко останало. Защото чрез Христос се е явила Божията любов към хората. Чрез Христос ни е открита Божията воля, т.е. какво Бог очаква и иска от хората. Христос ни е открил Божиите действия в природата и в живота на човека. Христос ни е открил и как Бог съди човешките дела, и как ще съди целия свят в края на времената. Ако Вие мислите, че Ви е достатъчна само вярата в Бога, аз Ви питам: как ще научите какво да правите, за да се спасите? Ето, и евнухът на етиопската царица е вярвал в единия Бог, поради което предприел дълго и трудно пътуване от Етиопия чак до Иерусалим, но пак е питал апостол Филип какво трябва да прави, за да се спаси (виж Деян. 8:31). Откъде ще узнаете как да се приближите до Онзи, в Когото вярвате? Как ще разбе­рете кое е добро и кое е зло? И как да се утвърждавате в доброто и да се пазите от злото? Как ще узнаете какво иска Бог от Вас и каква награда Ви обещава? Кой ще Ви каже - нима безсловесната природа - как да се молите Богу и какво да просите от Него? Бесовете не питат за всичко това, защото не търсят спасение. А Вие, разбира се, искате да се спасите и затова трябва да питате и да научите всичко онова, което истинската вяра в истинския Бог води след себе си.

И тъй, не е достатъчна само вярата в Бога - необходимо е и всичко ос­танало, което Спасителят на света е открил на хората и което очаква от тях. Ако беше достатъчно само онова, което природата ни загатва и което Вие считате за задоволително, то тогава и идването на Сина Божи в света би било ненужно, и мъките Му на кръста - безсмислени. Затова побързайте, докато смъртта не ви е застигнала, да облечете мъртвия скелет на Вашата вяра в плът и живот.

Бог да Ви помага!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

     Християнството е изкоренило от човешкото общество множество варварски обичаи. Ала някои от тези обичаи, възхвалявани от езичниците, а срамни за християните, и в днешно време като смрадна гной се процеждат от привидно излекуваните рани. Един от тези обичаи е краденето на мома. По повод на един такъв случай св. Василий в писмо строго повелява на свой свещеник: „Употреби всички усилия, когато намериш тази девица, да я отведеш и върнеш на родителите, а похитителите да лишиш от молитвено[1] общение, и обяви за отлъчени също и онези, които са им помагали; според моето предишно нареждане отлъчи от молитвено общение за 3 години всекиго от тях заедно с целия му дом. А онова село, което е приело отвлечената (мома), укривало я е и даже насилствено я е задържало, също отлъчи от молитвено общение, без да правиш изключение за никого[2], та всички да се научат [такъв] похитител да прогонват от себе си като някаква змия или друг някакъв звяр и враг на обществото, а на ощетените да оказват помощ”.

БЕСЕДА за двете раждания

Pоденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух (Иоан. 3: 6).

     Тези слова, братя, не са  слова на пророк или апостол, а са изречени от Самия Господ, от пречистите Му уста. И както всяко слово на Господа е могъщо и спасително, така и в тези Негови думи се съдържат сила и спасение. Затова трябва със страх и внимание да изследваме тези думи и да ги приложим към нашия живот. С тези слова Господ иска да разкрие превъзходството на духа над плътта. Както плътта се ражда от плът, така и духът трябва да се роди от Дух. Нашето духовно рождение е от Духа Божий, по Божия благодат, а не по естество – то е новото раждане, за което Господ е говорил на иудейския началник Никодим. Никодим не разбрал тези Христови думи, както и днес не ги проумяват онези, при които плътта е взела надмощие над духа. Хората, при които плътта властва над духа, за всичко мислят и съдят плътски, докато човеците, при които духът властва над плътта, за всичко мислят и съдят духовно. Тези, които за всичко мислят и съдят плътски, и своя дух правят плътски, докато мислещите и разсъждаващите духовно одухотворяват и плътта си. Това е все едно някой да разменя злато и всичко да обръща в книжни пари – такива са първите, дето и безсмъртното в себе си превръщат в смъртно. А пък вторите са като разменящите книжни пари и обръщащите ги в злато, понеже те не само не погубват безсмъртното в себе си, а и смъртното[3] правят безсмъртно. Евреите са тълкували закона и пророците плътски, затова не са познали Господа Христа, а са разпнали Господа на славата (1 Кор. 2:8). Докато онези, които, озарени от благодатта на Божия Дух, познали Господа Христа, и закона, и пророците изтълкували духовно. И не само закона и пророците, но и цялата сътворена природа, и целия свой живот на земята. Ако нашето тяло, братя, по необходимост се ражда от плът, противоестествено е духът ни да се ражда от плътта. Нека духът ни се роди от Божия Дух и тогава ще бъдем естествени и по плът, и по дух. Това е нашата възвисена и безгрешна природа, която е имал Адам в рая преди греха. Не е възможно и не е необходимо тялото ни повторно да се роди от тяло, ала може и е необходимо, и никога не е късно [в тукашния живот] нашият дух да се роди отново – да се роди от Божия Дух.

       О, Господи Иисусе Христе, Единородни Сине Божий, помогни ни преди смъртта да се родим повторно чрез Божия Дух, та нашият дух да бъде наистина роден от Духа. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Т.е. църковно (бел. прев.).

[2] Тези думи не бива да се разбират крайно. Немислимо е да се допусне, че св. Василий прилага еднакви санкции към виновните и невинните – напр. незнаещите и неподозиращи нищо за извършеното злодеяние (бел. прев.).

[3] T.е. плътта, тялото (бел. прев.).

Всеки кръстен в Православието придобива благодат по тайнствен начин. А укрепва в нея чрез изпълняване на заповедите. А заповедта Христова, ако я изпълняваме осъзнато и с определена цел, дарява утешение според мярата на скръбта, която сърцето е понесло.

В PDF формат. Ако някой желае да му я пратя на ел. адрес, нека да посочи къде да  му я пратя.

Veni, vidi, и споделям...

Книжката, която предлагам е на сръбски. Но, надявам се, всеки, който има време и желание, па положи и малко усилия ще може да я прочете и разбере. Пък ако даде Бог, може, в благовремие, да я преведа на български. Но най-добре се помолете да се яви истински преводач.

На всички пожелавам ползотворно четене.

Архимандрит Сава

P.S. Ако някой прояви желание да я преведе, да ми съобщи. За да не правим и двамата едно и също нещо. Времето не е пари. Безценно е. Тези дето са на моите години вероятно го осъзнават. Младите да се учат от грешките на другите, защото няма да им стигне времето да ги повторят всичките...

Дивни са твоите наблюдения, доблестна душо. Без искрена и твърда вяра в Живия Бог няма храброст. А където няма храброст, хората си служат само с лукавство и интриги. Само Гацко, казваш, е дало повече юна­ци, отколкото един европейски град. Ами Невесине, ами Дробняци! Всички онези юначни люде, които ти споменаваш в писмото си: поп Богдан Зимонич, Ивица Церович, Иаков Дакович, Стоян Ковачевич и други, са имали детска вяра в Бога и в крайната победа на правдата - проста и чиста, неразядена от съмнения и неопетнена от нечисти сметки. Онези, които се боят от  Бога и обичат народа си, не могат да не бъдат юнаци. За тях смъртта е шега. А който не се бои от смъртта, от какво друго може да се бои? Онова, което разказват очевидците за поп Богдан, не може, мисля, да се намери дори в ле­гендарния индийски епос. Той така силно вярвал, че Провидението го пази и че не може да загине, че викал на уплашените си другари: „Скрийте се зад гърба ми". А колко широк бил гърбът на поп Богдан, ти по-добре знаеш, защото си го виждал на живо.

Такова е било тогава времето и от такъв вид - юначеството. На мен ми  е много мила твоята искреност и това, че отдаваш дължимото и на храбреците мюсюлмани. Но и между тях се споменават като храбреци само онези, които са вярвали в Бога и са се бояли от Него. По мое мнение, не турската сабя е покорила Балканите и Европа до Виена, а силната вяра на турците. Заедно със силната вяра е вървяла и здрава дисциплина, и доблест. Въоръ­жени с това невидимо, но и до днес решаващо оръжие, турците са били в  състояние да създадат държава от Индия до Будапеща, една от най-големи­те държави в историята; да я създадат и да я удържат по-дълго, отколкото англичаните владеят Индия. Когато султан Сюлейман със стохилядна армия тръгнал от Одрин срещу Унгария, той издал заповед да бъде отсечена главата на всеки войник, който се осмели да граби или обижда народа в земите, през които преминавали. Както в Стария Завет! Но в лицето на херцеговците и черногорците този храбър азиатски народ намерил достойни съперници във вярата и честта. Толкова по-славни са имената на онези твои земляци, които се боят от Бога и обичат своя народ.

А сега се оплакваш, че след войната героите и героизмът са изчезнали. Това мирновременно поколение ти прилича, казваш, на куп пиявици,

които са се впили в земните наслади, плод от кръвта на балканските герои и мъченици. Но нима войната е престанала? В Книга Иов пише: ,,Човек е във война на този свят”. Преди края на живота си апостол Павел възкликва :,,Добра война воювах”.

Войната не винаги е война с пушки и мечове. Има и друг вид война - за живота и за душата. Тази война се води и сега. Някой се бори с болестите, някой с изкушенията, някой за своето лице и своята чест, някой в защита на слабите и немощните и т.н. А където има борба, там трябва да има и герои. Ако тези герои не са видни навсякъде и от всички, това не означава, че ги няма. Има ги, има ги мнозина. Има ги и в домовете, и по улиците, и в болни­ците, и по нивите. Защото в живота героизмът не е дял само на генералите, но и на редниците.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски