Разсъждение

      Напразно се трудят хората да открият неща, които Бог промислително скрива от тях. Ако Бог не бе позволил, никога човеците не биха открили златото и среброто под земята, нито пък силата на водната пара, ни яркото електрическо осветление. Напразно Ирод избил множеството младенци във Витлеем, само за да убие и Единствения. Този Единствен се скрил от очите и мечa на Ирод. Напразно Ирод е търсел и Иоан. Вижте какво чудо: войниците преследват старицата Елисавета, която бяга с Иоан на ръце и не могат да я настигнат! Разяреният Ирод повикал пророк Захария и му изкрещял: „Дай ми сина си Иоан!”. А старият свещеник кротко отговорил на царя: „Аз сега служа на Господа Бога Израилев, та не знам къде се намира моят син”. Ирод, обезумял от гняв, заповядал да убият Захария вместо Иоан. Царските слуги отишли в храма и рекли на Захария: „Къде си скрил сина си? Дай ни го, защото царят така нареди. Ако не ни го дадеш, ще умреш ти.”. Захария отвърнал: „Вие ще убиете тялото ми, но Господ ще приеме душата ми”. И Захария бил убит, но това не  укротило Ирод. Злият цар ден и нощ не намирал покой, защото го мъчело подозрението, че никой друг освен Иоан не може да е онзи новороден Цар, за Когото му известили мъдреците от Изтока. Но напусто се трудел Ирод да намери оногова, когото Бог промислително скрил от него.

БЕСЕДА за необходимостта от второ, духовно раждане

Ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие. (Иоан. 3: 3).

      Така рекъл Господ Иисус на еврейския началник Никодим, a Никодим с изумление запитал: Как може да бъде това?, тоест как може човек да се роди отново? И днес мнозина се питат: Как плътският човек може да стане духовен? Как грешникът може да стане праведник? Как благодатта Божия може да влезе в човека и замести плътското мъдруване и плътските желания? Как Светият Дух може да озари човешкото сърце? Как е възможно водата да се претвори във вино? Ние знаем, че когато Дух Божий е слязъл върху апостолите, апостолите са станали други хора, нови, повторно родени. И от хиляди примери ни е известно как хора с плътски помисли и живот по плът са се преродили[1] в духовни човеци, родени отново. Ние знаем, че това е ставало, става и днес под действието на благодатта на Бог Дух Свети. Не е необходимо да питаме как става това. Достатъчно ни е да знаем, че става, и да се трудим това да стане и със самите нас. Защото благодатта на Светия Дух се дава на всеки, който я търси и който се подготвя да я приеме. Няма по-тежко занятие от това да се обясняват духовните предмети на хора, които са навикнали да мъдруват и съдят само по плътски. Св. Златоуст казва: „Душа, предадена на страстите, не може да постигне нищо велико и благородно, понеже страда от тежка слепота, както очите се помрачават от гнойни изтечения”. Обикновено най-плътските хора разпитват за най-възвишените божествени тайни. Но не питат, за да узнаят пътя за своето спасение, а с цел да смущават верните, да се подиграват с вярата и да оправдаят своя грешен и страстен живот. Нямайки сила да се изкачат даже на първото стъпало от стълбата към небето, те бленуват за най-горното. Когато, братя, такива ви разпитват за предълбоките тайни на новото раждане на душата и Царството Небесно, кажете им най-напред да изпълняват десетте Божии заповеди. Ако направят това, душата им ще се отвори за проумяване на божествените тайни толкова, колкото е необходимо това разбиране за очистването им от греховете и страстите и за вечното им спасение.

     О, Господи Иисусе Христе, преблаги и всемъдри Учителю наш, помогни ни с умовете си да разберем и със сърцата си да приемем толкова от Твоята премъдрост, колкото е потребно за нашето спасение. Помогни ни да се въздържаме от излишно любопитство. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Не става дума за физическо прераждане, както го разбират последователите на някои източни учения, а за нравствено преобразяване на човека (бел. прев.).

Брате, в нито едно дело не бъди нехаен, за да не се пробуди в теб действието на врага. Както разрушена къща извън града придобива лоша слава, така и душата на новоначалния, ако е ленив, става прибежище на всички срамни страсти.

Говорейки за Своето Второ пришествие, Христос нарича хората ту сто­пани, ту слуги. Той предупреждава всеки с бдителност и внимание да очаква Него, Господа на славата и Съдията на света. Всеки човек е господар и стопанин на духовните блага, които са в душата му. Като такъв, той трябва да пази своето вътрешно богатство с поне толкова усърдие и предпазливост, с колкото един стопанин пази своето външно, земно богатство. „Ако стопа­нинът на къщата знаеше, в кой час ще дойде крадецът, той щеше да стои буден и нямаше да остави да му подкопаят къщата” (Мат. 24:23). Но който не знае кога ще настъпи това време, трябва да внимава постоянно, и денем, и нощем. Така постоянно трябва и ние да пазим душите си от демоните, от злите и невидими крадци, за да не разграбят нашето съкровище и да не ос­тавят душата ни празна и пуста в деня на Христовото пришествие.

Господ ни нарича слуги, защото в този век ние използваме богатство, дадено ни назаем от Бога. На това място Той говори най-вече за народните водачи, които в името на Бога и като слуги Божии са длъжни да се грижат за народа. По-нататък Христос разделя народните водачи на верни и лоши. Верният и мъдър слуга - цар или свещеник, родител или учител - ще живее в непрестанно очакване на своя господар - т.е. Христос - и ще се старае да раз­дава на Божиите чеда храна навреме, т.е. правилно и методично. Това озна­чава да ги храни със съвети и примери от Божието учение, да ги пази от всяко зло и да ги подготвя за Небесното Царство. А лошият слуга казва в сърцето си: „Няма да си дойде скоро господарят ми” и започва да бие и глобява наро­да, да прекарва времето си в преяждане и пиянство. Но господарят ще дойде неочаквано и ще накаже лошия слуга. Виждам, че Ви смущава именно това наказание. Как господарят ще накаже лошия и неверен слуга? Ще го разсече на две. Питате: какво би могло да означава „ще го разсече на две"? Мисля, че означава: ще отдели душата от тялото му и тялото ще предаде на земното тление, а душата - на адския огън, „където ще бъде плач и скърцане със зъби”.

Ето какво ще се случи с лошия слуга, който не очаква завръщането на господаря си, който поставя не себе си в служба на народа, а народа в служ­ба на себе си.

От Бога Вам здраве и спасение!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Често [чудотворната] сила на светците след смъртта [им] е много по-голяма от тази, докато са били живи. „Затова и Бог ни е оставил мощите на светеца”– казва св. Златоуст в своята ненадмината беседа за св. Вавила. Св. Вавила бил погребан в Антиохия. Иператор Гал[1], от благочестиви подбуди, пренесъл мощите на св. Вавила в предградието Дафне. Издигнал там малка църква и положил мощите на мъченика в нея. В Дафне било и прочутото капище [ориг. – храм] на Аполон, построено на същото място, където, съгласно езическите басни, една девойка се превърнала в дафиново дърво, за да се спаси от „бог” Аполон, който я преследвал заради необузданата си плътска страст към нея. Тук се намирал идол на Аполон, който уж предсказвал на всекиго какво ще му се случи. Ала откакто мощите на св. Вавила били положени в близкия храм, демонът в идола онемял и престанал да прорицава. Когато император Иулиан Отстъпник тръгнал на гибелнaта война срещу персите, той се отбил в това капище и запитал идола за изхода от похода, предприет от него. Кумирът страхливо отвърнал, че не може да даде ясен отговор „заради мъртъвците”, погребани в близост до него. Казаното се отнасяло само за св. Вавила, чието присъствие чрез мощите му затворило устата на демона. Иулиан наредил мощите на св. Вавила да се пренесат обратно в Антиохия. Но щом били пренесени мощите на мъченика, паднал огън от небето и изгорил капището на Аполон, разрушавайки го навеки. Иулиан се отправил срещу персите и по ужасен начин загубил богомерзкия си живот. Такава била силата на Христовия мъченик след смъртта му: той накарал демона да онемее, свалил огън от небето и разрушил идолското капище, а безбожния император - отстъпник наказал с позорна смърт.

БЕСЕДА за претворяването на водата във вино

Начало на чудесата… в Кана Галилейска (Иоан. 2: 11).

                Всемогъщ е нашият Бог и Неговата мощ е безпрeделна и неописуема. Със Словото Си Той е сътворил всичко, което е сътворено. Словом Господним небеса утвердишася. Със Своето Слово Той е създал човешкото тяло. Чрез Божието Слово мъртвата земна пръст се претворява в плът човешка, в животинска плът, в растителна плът. Чрез Божието Слово течната вода се превръща в пара, а парата – в лед и сняг. Посредством същото това Слово водата в лозата става на вино и вино веселит сердце человека. Какво чудо е за въплътеното Слово Божие, за нашия Господ Христос в Кана [Галилейска] да превърне водата във вино? За нас, помрачените от греха хора, това е велико чудо, за нашата покварена от греховете природа е чудо непостижимо. Но не е ли вършенето на чудеса най-обикновено нещо за Твореца? Когато слугите напълнили шестте грамадни делви с вода, Господ Христос им рекъл: „Налейте сега и занесете на стария сват“. Той даже и не казал: да стане водата на вино, а само си го помислил. Ала Божият помисъл има същата сила, както и Божието слово. Защо е написано, че това е било начало на чудесата, когато Господ, изглежда, и преди това е правил други чудеса? Затуй, братя, че превръщането на водата във вино е основно Христово чудо и явява същината на всички Негови чудеса. Разтляна и обляна в сълзи[2] била човешката природа – тя трябвало да се превърне във вино. Божията искра в човека била угаснала и трябвало отново да се разпали. Болестта е като водата, здравето – като виното; смъртта е като водата, животът – като виното; незнанието е подобно на вода, а истината е като вино. Следователно, всеки път, когато Господ е изцерявал болни, очиствал омърсени, съживявал мъртви и просветявал заблудени, Той всъщност е претворявал водата във вино.

         O, Господи Боже наш, дивни Претворителю на водата във вино, с Твоя Божествен пламък разгори угасналите ни огнища. Превърни в божествено вино водата [на греха] в нашето естество. За да се уподобим на Тебе и като подобни на Теб да можем да пребиваваме в Твоето безсмъртно Царство с всички Твои ангели. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – Император Гал, брат на Иулиан – Отстъпник, по време на съвместното си царуване с Костанций, син на св. Константин …  За по-голяма яснота в основния текст изречението е съкратено (бел. прев.).

[2] В ориг. – водниста и разплакана (бел. прев.).

Един брат попита стареца:

-                      Защо постоянно унивам?

-                      Защото още не си видял Слънцето — отговори той.

Старецът каза:

-                      Да се самопринуждаваш във всичко - в това е пътят към Бога.

 Същият старец каза:

-                      Който се самопринуждава заради Господа, е подобен на изповедник.

Братята попитаха едного от отците:

-                     Защо душата се отклонява към нечистота, а не се устремява към обещанията, които Бог възвести в Писанията?

-                      Мисля - рече старецът, — че не е опитала от небесното и затова жадува за нечистото.

 Един брат казва на авва Пимен:

-                      Тялото ми изнемогна, а страстите ми не изнемогват.

-                      Бодлив бурен са тези страсти - отговори старецът.

Имаше предвид, че този, на когото му се налага да изкоренява бодили, наранява ръцете си до кръв.

Така и изкореняването на страстите коства големи трудове и страдания.

Авва Йосиф каза на авва Лот:

-                      Невъзможно е да станеш монах, докато не станеш целият като пламтящ огън, не отхвърлиш честта и покоя, не отсечеш пожеланията на сърцето и не спазваш, според силите си, всички Божии заповеди.

ДО БЪЛГАРСКИЯ ПРОФЕСОР ХРИСТО  И. :  ЗА МИРА И БРАТОЛЮБИЕТО

Благодаря Ви за поздравленията по случай Рождество Христово. Бла­годаря за добрите думи и пожеланията за мир и братолюбие меж­ду българи и сърби. Христос е нарекъл миротворците Божии синове. Миротворци са онези народни водачи, които водят мирни преговори и сключват мирни споразумения. Миротворци са и онези предприем­чиви и талантливи хора, които осъществяват контакти с колегите си от съседни страни и създават условия за взаимно сътрудничество вместо за война. Но миротворци са и всички онези земеделци и пастири от Стара планина и Шар планина, които в усамотение възнасят топли молит­ви към Всевишния за мир и блага воля между нашите народи. Бъдете уверени, че техните въздишки и молитви - недоловими и незнайни за света - имат голямо, може би решаващо значение за установяването на мира. На Твореца на Вселената не са нужни нито телеграф, нито радио, за да чуе шепота на човешките души. Той е безкрайно милостив към простия народ и вниманието Му непрекъснато е насочено към народ­ното сърце. На много места в Евангелието се споменава, че Христос е изпитвал жалост към народа. „Жал Ми е за народа” (Мат. 15:32). И при друг случай отново: „Иисус, като излезе, видя множество народ и се смили тях, защото бяха като овци, които нямат пастир (Марк. 6:34). И по друг повод: „И като излезе, Иисус видя много свят; и смили се над тях и изцели болните им” (Мат. 14:14). На земята донякъде се води сметка за чувствата и мислите на простия народ, но на Небето - изцяло. Между светските политици е популярен изразът: „да се гради политика върху желанията и очакванията на народа". И Творецът насочва народните съдбини към благоденствие или към трудности съобразно благочестието и вярата в доброто у народите.

У мен все още буди вълнение една трогателна сцена, на която бях свидетел миналата година в Самоков, в старата самоковска църква. Един обикновен занаятчия стоеше със запалена свещ в ръка и внима­телно гледаше българските и сръбските свещеници пред олтара. Когато молитвите и речите завършиха, той с просълзени очи извика: „Мир и братство! Мир и братство - за да не бъдем проклети навеки!" Мирът и братолюбието са общ копнеж на вашия и нашия народ - народ прост,

но многомилионен, православен и мил Богу. Върху този копнеж, върху

тези благородни чувства на народното сърце Провидението кове днес  новата съдба на нашите народи. А всички, които се противят на това, готвят за себе си позор и унижение. Защото тамянът, който двата братски народа принасят върху жертвеника на своите сърца, не е вече тамя­нът на Каин (в противоположност на Авел), а тамянът на св. Сава и на св. Иоан Рилски.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 3 СЕПТЕМВРИ

Разсъждение

      Този, който иска да се спаси, трябва непременно да бъде послушен на духовните власти[1]. Без послушание е възможно човек, въпреки най-голямото си желание за спасение, да се окаже в пропаст. Великите светци, които са определили послушанието като условие за спасение, самите те са показали съвършено послушание. Когато св. Симеон избрал да се подвизава на стълп, това, като нов подвиг, изненадало всички подвижници. Не знаейки дали такова подвизаване е по внушение на Божия Дух или е от дух на гордост, пустинните отци и свещеници изпратили някои да разберат това, като им заръчали от тяхно име да наредят на св. Симеон да слезе от стълпа. Ако той не пожелае да слезе, значи възкачването му на стълпа произтича от дух на гордост. В случай че изпълни заповедта и тръгне да слиза, нека го оставят да стои горе, понеже неговата готовност да ги послуша ще покаже, че подвигът му е от Светия Дух. Когато изпратените дошли при св. Симеон и му съобщили, че съборът на светите пустинни отци нарежда да слезе от стълпа, Симеон незабавно започнал да се спуска надолу по стълбата. Виждайки това, зарадваните пратеници викнали: „Не слизай, отче свети, но остани където си; сега видяхме, че твоят подвиг е от Бога”.

 БЕСЕДА за Словото Божие, явено в плът

И Словото стана плът (Иоан. 1: 14).

      Ето, братя, едно ново начало, благословено и спасително за нас. Това е началото на нашето спасение. Адам беше в плът, когато падна под властта на греха и смъртта. Сега Създателят на Адам се явява в плът, та да избави Адам и Адамовото потомство от властта на греха и смъртта. Синът Божий, Словото, Премъдростта, Светлината и Животът, слезе сред човеците в човешко тяло и с човешка душа; въплъти се, без да се отделя от Своето Божество и без да се разделя от Своя Отец. Оставайки Какъвто е, с всичко, което предвечно и вечно притежава, единственото нещо ново, което приема Той, е човешката природа. Неговите вечни свойства при въплъщението не са се умалили, нито се е променило положението Му спрямо Отца и Духа. Погледнете, Отец и на Иордан, и на Тавор свидетелства: Този е Моят възлюбен Син! Не казва: Този беше Моят Син, а: Този е Моят Син. А Светият Дух е бил с Него и при телесното Му зачеване, и през всички дни до края на Неговото служение на земята. Божествената и човешката природа в Него бяха съчетани, но не смесени. Как? Не питай за това ти, който сам не можеш на себе си да обясниш как са съчетани в теб душата и тялото. Знай само, че Бог е слязъл и живял на земята, и е донесъл на човеците неизказано богати дарове – дарове царски, нетленни, непреходни, безценни и незаменими. Знай го и нека сърцето ти ликува от радост. И се потруди да умиеш [духовните си] ръце, да очистиш всичките си чувства, да направиш душата си чиста, да направиш сърцето си бяло, да просветиш ума си, та да приемеш тези царски дарове. Защото те не се дават на нечист.

     O, Господи Иисусе Христе, помогни да се очистим и умием чрез Твоята Кръв и Твоя Дух, за да се сподобим с Царските Ти дарове. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 Автор – св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] С това в днешно време се злоупотребява. Не бива, ако духовните власти са отстъпили от духа и истините на вярата, да се проявява сляпо послушание към тях (бел. прев.).

              
     Блажената Синклитикия каза: „Тези, които се посвещават на Бога, в началото ги чака силна бран и теготи, а сетне - неизказана радост. Ако някой трябва да накладе огън, той първо ще се задавя от дима и ще плаче, но после ще постигне каквото му е било нужно. Точно така сме и ние - ако искаме да запалим в себе си божествен огън, трябва да се стремим към това чрез молитва и труд. Защото Господ каза: Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал! (Лук. 12:49). А някои, макар да успяха известно време да търпят дима, не получиха огън поради собственото си малодушие, понеже паднаха духом и нямаха мъжеството да търпят докрай“.

Прочел си някъде случка от живота на св. Иоан Востърски. Веднъж, кога­то блаженият Иоан стоял на молитва, духовният му взор се отворил и той видял демони. Те нито смеели да се приближат до Божия човек, нито ис­кали да се отдалечат. Като ги видял обзети от страх, свети Иоан ги попитал от какво най много се страхуват. „От три неща - отговорили демоните: - от онова, което вие християните носите на врата си; от онова, с което се миете в църква; и от онова, което ядете в църква". „А от тези три неща - отново по­питал светецът, - кое е най-страшното за вас?" „Онова, което ядете в църк­ва" - отговорили му обитателите на ада.

Нима не ти е ясно? Това, което християните носят на врата си, е кръ­стът. Онова, с което се кръщават или поръсват в църква е светената вода. А онова, което ядат в църква е Светото Причастие. Кръстът е знамение на по­бедата чрез страдание от любов. Светената вода очиства и означава духов­ната и телесна чистота. Причастието е небесна трапеза, където на душата се предлагат за храна Тялото и Кръвта на Господа. Нима е чудно, че адовите сили треперят от тези три светини? Треперят и нашепват на хората съвсем противоположни съвети, а именно:

на всяка цена да избягват всяко страдание - с това те искат да изко­ренят от човешките сърца любовта и човеколюбието;

да живеят в греховна нечистота - с това искат да отдалечат хората от пречистия Бог и да ги направят свои поданици и близки сродници;

да морят и накрая да уморят своята душа с глад, като не ѝ дават ни­каква божествена храна - за която душата по природа копнее, - а да се хра­нят само със земна храна като животните.

А от причастието адските духове се боят най-много, защото то е венец на човешкото възхождане към Бога и на единението с Него.

От Бога мир и благословение!

Автор – Св. Николай еп. Жички и Охридски

Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

     Православната Църква от опит знае безброй примери, когато всемогъщият Бог проявява Своята мощ посредством малки и неодушевени вещи – особено чрез тези, които служат като  символи на въплъщението, живота и страданието на нашия Господ Иисус Христос, каквито са кръстът, иконите на Богородица и светиите, светената вода, елеят, мирото и др. Такова е било и чудото с иконата на Пресветата Божия Майка през 1748 година в дома на помешчика Хитрово, близо до град Калуга, Русия. Един ден две слугини на дворянина, подреждайки стари вещи на тавана на къщата, открили навито платно, на което бил изобразен дивен женски лик. От този лик се излъчвали святост и благочестие. Едната от слугините била скромна и мълчалива, а другата – суетна и бъбрива. Първата, поглеждайки Изобразената на платното, я нарекла „игумения”. А Евдокия – така се казвала лекомислената бъбрица – не признавала това и се подигравала на смирената си другарка. За да предаде още по-голяма сила на дръзките си приказки, тя плюла върху картината. В този миг Евдокия паднала на земята, почнала да се гърчи, ослепяла, онемяла и изпускала пяна от устата си. Същата нощ света Богородица се явила на родителите на окаяната девойка, разказала им какво е станало с тяхната дъщеря и им заръчала да повикат свещеник, за да се помоли пред намерения образ и да поръси със светена вода девойката – и тя ще се изцери. Когато това било направено, Евдокия оздравяла и оттогава променила нрава си и станала тиха и сдържана. Така се разбрало, че картината е чудотворен образ на Пресвета Богородица. Иконата била пренесена в една църква в град Калуга, където се намира и днес, и продължава да върши чудеса.

БЕСЕДА за Словото Божие – Творец на света

То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана (Иоан. 1: 2-3).

Евангелистът говори, братя, за чудесното Слово Божие, за словесната, разумна Реч, за вечната Премъдрост Божия, за съвечния Син Божий. Това чудесно Слово е единосъщно с Отца и Светия Дух, а  се различава ипостасно и от Отца, и от Духа, понеже се ражда от неродения Отец. Беше, е и ще бъде. Кога беше То у Бога? „В начало“ – казва Евангелистът. Но какво означава това: „в начало“?  Същото като: първо и преди всичко друго. И така, Словото Божие бе у Бога, вечно единосъщно с Отца и ипостасно като Син, но още невъплътено. По-късно Словото Божие се въплътило и в тяло се явило  на човешкия род. Докато е било невъплътеното Слово у Бога, всичко чрез Него стана. Небето и земята, духовният свят и земният свят – всичко стана чрез Него, чрез това Божие Слово, докато То било още невъплътено у Бога. Без Словото Божие не станало нито едно от онова, което е станало.  То бе животът и светлината, и светлината в мрака свети, и мракът я не обзе. Мрак представляват най-вече смъртта и грехът. Този мрак не обзе Сина Божий. Ала и целият сътворен свят, сравнен с Бога, е като мрак, а светлината в мрака е Словото Божие, словесната, всепокоряваща, царствена Божия Премъдрост. Всяко творение би било мрак, ако не го огряваше тайнствената сияйна светлина на Сина Божий, чрез Когото е станало всичко, което е станало. То било в началото у Бога. А какво е станало с Него след това? И Словото стана плът. До този момент била историята на сътворяването на света, а оттогава започва историята на спасението на човешкия род.  Но ставайки плът, Словото Божие не се отделило от Бога Отца, и от Духа Светаго, понеже божествената Троица е неразделна, но само се облякло в тяло и приело човешка душа, за да може Слънцето над всички слънца чрез завесата на плътта да се приближи до човеците и да спаси човеците. О, братя мои, колко умилителна и неописуемо дивна е тайната на Божието въплъщение. Ако в сърцата си приемем с любов тази тайна, по-достъпна ще стане тя и за нашия разум. 

О, Господи, благий Спасителю, слава на Отца и радост на Светия Дух, помилуй и спаси нас. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – св. Николай, еп. Жички и Охридски

      


Не презирай този, който на старини е решил да пристъпи към подвига на монашеския живот. Защото Господ не отхвърли и онези, които дойдоха в единайсетия час (вж. Мат. 20:6). Освен това не знаеш, възможно е, този човек да е избран съсъд.