-                     Виж колко е нагъл тоя монах - даже нощува в гробница! Хайде да го уплашим! Защо да го плашим! - отвърнал вторият. - Той и без това си е наш - върши всичко, каквото поискаме: яде, пие, говори празни приказки, изостави си правилото. Не е нужно да си губим времето с него! По-добре да идем да помъчим онези, които ни мъчат, които ден и нощ се борят против нас с молитва и различни подвизи.

Върнали сте се от дълго пътуване из страната. Не можете да се начудите как простият народ, неук и необразован, е могъл да създаде такива уди­вителни произведения на словесното и приложното изкуство. Имате осно­вание да се учудвате. Наистина простият народ е сътворил такава сладко-звучна поезия, създал е такива прекрасни образци на приложното изкуство, издигнал е такива архитектурни шедьоври, изрекъл е такива дълбоки ми­сли и е утвърдил такива мъдри обичаи, каквито нито един отделен човек, колкото и надарен и образован да е бил, не е успял досега да достигне, камо ли да надмине. Всичко това народът е могъл да сътвори единствено по Бо­жие вдъхновение.

Тези възвишени произведения на народното творчество са свидетел­ство и доказателство за съществуването на Бога и за Неговия Промисъл. За­щото без Божието влияние и съдействие не е възможно да се обясни цялото това ненадминато по своята красота и мъдрост творчество на простия на­род, на обикновените селяни и селянки, на неграмотните козари и водени­чари. Разковничето на тайната е в това, че народът се е осланял във всичко на Бога, молел Му се е и Бог му е давал Своя Дух, Който е ръководел мислите  и чувствата, езика и ръцете му. А образованият човек, който се надява само на себе си, Бог оставя на собствените му сили и той дава само това, което човек сам, без Бога, може да даде. Как обикновеният и необразован гали­лейски рибар Иоан е могъл да напише четвъртото Евангелие? Как риба­рят Петър е написал своите божествени послания? Земята не може да даде обяснение за това. Без съмнение тук се е намесило небето. Светите Божии човеци са говорили, просветени от Светия Дух. И както Вие сега се чудите на простия народ, така някога евреите са се чудили на Христос: „И чудеха се иудеите, казвайки: как Тоя знае книга, когато не се е учил? Иисус им отговори рече: учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил” (Иоан. 7:15-16). И макар че личността на Христос е изключителна във всяко едно отношение, все пак нещо подобно би могло да се каже и за народа: народната мъдрост не е народна, а Божия. Народът чувства и носи вярата в това в сърцето си - чувства и вярва, че без Бога се песен не изпява, без Бога се къща не съгражда, без Бога се елек не извезва, без Бога се празник не празнува.

Aвтор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение
 

Ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно (II Кор. 5: 1). Всички наши трудове пред Бога имат една цел – да заслужим, според нашите сили, това неръкотворно жилище на небето. Индийският цар Гундафор намислил да си построи чуден дворец, такъв, какъвто няма никъде по земята. Когато неговият служител Аван търсил опитен майстор, който да съзида такъв дворец за царя, по Божи промисъл срещнал апостол Тома, който му казал, че е майстор и никой не може да построи онова, що царят желае, освен него. И тъй, Тома получил много злато от царя за построяването на двореца. Но като се разделил с царя, раздал всичкото злато на сиромасите. След две години царят пратил служителя си да попита Тома дали е готов дворецът. Защото дворецът трябвало да се построи някъде далеч от столицата. Тома отговорил: „Всичко е готово, освен покрива“. Поискал още пари от царя и царят му дал. А Тома пак раздал всичко на сиромасите и започнал да обикаля из царството и да извършва своята служба, т.е. да проповядва Евангелието. Царят узнал, че Тома даже не е започнал да строи двореца, хванал го и го хвърлил в тъмница. Същата нощ умрял царският брат и царят потънал в голяма скръб. Ангел взел душата на умрелия, развел я из рая, показал ѝ един пречуден дворец, какъвто човек и на ум не може да си представи. Душата на умрелия пожелала да влезе в този дворец, ала ангелът ѝ казал, че не може, защото този дворец е на неговия брат, който му е построен от апостол Тома чрез неговата милостиня. Ангелът върнал душата [на умрелия] отново в тялото му. Когато братът дошъл на себе си, казал на царя: „Закълни ми се, че ще ми дадеш каквото поискам“. Царят се заклел. Тогава брат му казал: „Дай ми твоя дворец, който имаш на небесата“. Учудил се царят и се усъмнил дали може да има дворец на небесата. Но когато брат му подробно му описал [какво видял], царят повярвал и веднага освободил Тома от тъмницата и като чул от неговите уста словата за спасението и вечния живот, се кръстил заедно с брат си. След това царят се потрудил с нови дела на милосърдие и с тях си построил пречуден дворец на небесата.

БЕСЕДА за царското покаяние
 

Всяка нощ обливам леглото си, със сълзи измокрям постелката си (Пс. 6: 7).

Денят се сменя с нощ, а нощта – с ден. Нека и нашето дневно покаяние да се сменя с нощно, а нощното – с дневно. Дневното покаяние се изразява главно с добри дела, а нощното – с молитви, въздишки и плач. Така се издължаваме на дните и нощите, т.е. изпълваме ги с онова, което е най-полезно пред Бога, и което ще дойде с нас на Божия съд. Погледни цар Давид и виж пример на истинско покаяние. Не е достатъчно да изповядаш пред свещеник своя грях и веднага да го считаш за простен. Гледай – и Давид признал пред пророк Натан своя грях, като казал: Съгреших пред Господа (II Цар. 12: 13). Ала този велик цар не смятал това за достатъчно, а непрестанно молитвено въздишал пред Бога и всяка нощ със сълзи на покаяние умивал своя грях. Даже и лежането в постелята не му служило за почивка, а за съкрушителен покаен плач, плач [съпроводен] с въздишки. Не казвай: „Давид убил и прелюбодействал, имало е защо да се кае“. А нима ти с омразата си не убиваш хората и с нечистите си мисли и пожелания не прелюбодействаш? Този живот не е за самооправдание, братя, а за самоизобличаване. Блажен е само онзи, когото Бог ще оправдае на Страшния Съд. Покаянието не е делo за един час или за един ден. То трябва да бъде наше вътрешно занимание до края на живота ни. Всяка нощ обливам леглото си, казва Давид. Това не значи, че денем не трябва да се каем, а че за сърдечното, душевното[1] покаяние нощта е по-удобна, отколкото денят. В нощната тишина нашите грехове и Божият Съд са по-ясно пред очите ни. И нощта не ни ли напомня по-ясно за смъртта от деня? И нашата постеля за близкия гроб?      

О, Господи, праведни и чудни, ние не можем да се покаем истински без Твоята помощ. Помогни ни, Всеблагий, да видим греховните си рани и да усетим смрадта им, та да заридаем над самите себе си, преди нашите сродници да заридаят над нашите мъртви тела; преди, Господи, преди нашите ангели пазители да заридаят над нашите пропаднали души, когато се хвърлят в неугасимия огън. Помогни ни и ни спаси, Господи Боже наш. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски            

[1] В ориг. – изливането на душевното покаяние (бел. прев.).