Как се получава така, че тези, които живеят в света, не спазват пост, пренебрегват молитвата, не посещават бдения, насищат се с всякаква храна, да­ват и вземат каквото искат, нападат се един друг, през по-голямата част от деня се занимават само с това да дават клетвени обещания и да не ги изпълняват... И при все това не падат, даже не казват: „Съгрешихме“, и не се отстраняват от човешкото общество. Докато ние, монасите, прекарваме цялото си време в пости, бдения, поклони, сухоядене, лишаваме се от всякакво утешение на плътта... И при все това скърбим, плачем и казваме, че сме погинали и виновни за геената огнена?

Старецът тежко въздъхна и рече:

Вярно каза, брате, че в света хората не падат. Защото, след като са паднали само веднъж, и то по най-страшния и тежък възможен начин, вече не могат да станат, а няма накъде повече да падат. Остават в предишното си паднало състояние, не разбирайки съвършено нищо, и дори не знаят, че са паднали, и каква нужда има дяволът да воюва е тези, които постоянно лежат на земята? Монасите пък се опълчват открито против врага и постоянно се сражават с него. Затова ту побеждават, ту биват побеждавани. И не се уморяват да падат и да стават, да нападат и да отстъпват, да нанасят удари и да поемат такива, докато чрез Божията благодат не надделеят и не закалят всичко слабо и немощно, каквото е имало в тях. И тогава ще се помирят съвършено с Бога и ще намерят покой, постоянно наслаждавайки се на мира и радостта Му.

Учудвате се, че в днешна Русия цари страшен глад. Такъв глад, че дори и в бедната Австрия милосърдни хора събират милостиня за гладуващия руски народ! Как така няма хляб в безбожническия „Рай", където телесният хляб е издигнат в култ като божество и където всичко е принесено в жертва на плътта и на хляба, който я храни? Ето, руските безбожници са пожертва­ли заради хляба и Бога, и Божия Син, и Църквата, и вярата, и душата, и Не­бесното Царство, и десетки хиляди църкви и манастири, и стотици хиляди свещеници, монаси и монахини, и милиони хора от аристокрацията и сред­ното съсловие! В жертва на хляба е принесено всичко, което е недопустимо да се жертва; всичко възможно е било превърнато в хляб - и пак няма хляб!

Един огромен континент от Полша до Япония е превърнат във фабри­ка за хляб - и няма хляб!

Целият човешки разум, всичкият работен добитък, всички челични ма­шини напрегнато работят, за да извлекат от земята онзи земен прах, който се нарича хляб, и да напълнят човешките стомаси - и пак празните стомаси пеят тъжната песен на глада!

Какво означава това?

Това означава, че господари на хляба са не хората, а Творецът на света.

Това потвърждава верността на Христовите думи, че Творецът дава на хората хляб в изобилие, когато те го искат от Него не като главното нещо в своя живот, а като нещо второстепенно. „Но търсете първом царството на Бога и Неговата правда, и всичко останало ще ви се придаде”. Така е заповядал на  хората Господарят на духа и Господарят на хляба.

Когато животните търсят хляб като първо и главно нещо - дава им се,  понеже са животни. Когато хората търсят хляб като първо и главно нещо не им се дава, за да осъзнаят, че не са животни, а хора.

Каква полза да се оре с трактори и да се сее от аероплани, когато слънцето и облаците са в други ръце? Наистина каква полза да изореш и посееш за шест дни цял един огромен континент, когато човек няма  власт да заповяда нито на семето да покълне, нито на земята - да го отхрани, нито

на червеите - да не го изядат, нито на слънцето - да не го изгори, нито на  облака - да го напои, нито на водата - да не го залее?

Русия е богата земя, но Египет е бил още по-богат. И в богатия Египет глад морил хората в продължение на седем години. Поради каква причина? Не заради човешката леност или неумение - съвсем не - хо­рата от векове знаели добре да обработват земята, а защото фараонът се  противил на Всевишния, Който държи в своя власт и земята, и слънцето, дъжда, и семето, и червеите, и всички вредители. Един богобоязлив  човек, Иосиф, спасил в името Господне Египет от гладна смърт. И спасението от глада на нашите братя в Русия не е в стоманата, нито в парите, нито в човешката изобретателност и техника, а единствено и само в Бога. И това спасение Всевишният ще изпрати само чрез и заради онези хора, които се изпълнят със страх Божи.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

С какво светиите толкова много са се възвисили и прославили в очите на небето и хората? Главно – със смирение и служение. Св. Мартин, още преди кръщението си, като офицер имал един слуга, на когото гледал повече като на брат, а не като на слуга. Често пъти той служил на слугата си, без да се срамува от това, а напротив – радвал се. Когато св. Иларий пожелал да го ръкоположи за свещеник, той със сълзи отклонил тази чест и замолил епископа само да му се позволи да бъде монах в някое затънтено място. Веднъж св. Мартин пътувал от Франция за Панония да навести своите родители. Като преминавал Алпите, го хванали разбойници и искали да го убият. Когато един от разбойниците замахнал да го посече, Мартин не се уплашил, не поискал и не замолил за пощада, а останал напълно спокоен, като че ли нищо не се е случило. Разбойникът се зачудил на такова поведение, свалил меча и попитал Мартин кой е той. Мартин казал, че е християнин и затова не се уплашил, защото знае, че Бог по великата Си милост винаги, и най-вече в часове на опасност, е близо до хората. Всички разбойници се удивили на рядко срещаната добродетел на този Божи човек, а онзи, който замахнал с меча върху Мартин, повярвал в Христа, кръстил се и по-късно се замонашил. Когато епископската катедра в Тур овдовяла, всички желаели да поставят Мартин за епископ, ала Мартин не искал и да чуе за това. Но някои граждани на Тур с хитрост го извели от манастира и го отвели. А именно, те дошли пред портата на Мартиновия манастир и съобщили на игумена, че някой си болен чака пред портата и го моли да излезе и да го благослови. Когато Мартин излязъл, те го взели, отвели го в Тур и го поставили за епископ. Като остарял, предузнал за своята близка смърт и съобщил за това на братята, а те заплакали силно и го молели да не ги оставя. Светецът, за да ги утеши, се помолил пред тях на Бога, казвайки: „Господи, ако още съм потребен на твоите люде, не се отказвам да се потрудя. Нека бъде Твоята свята воля!“.
 

 БЕСЕДА за вечерния плач и утринната радост
 

Вечер настъпва плач, а сутрин – радост (Пс. 29: 6).
 

Бог наказва и Бог весели. Една покайна мисъл вече смекчава Божия гняв. Защото Бог не се гневи на хората, както се гневи неприятелят, а като баща на своите деца. Неговият гняв е за миг, Неговата милост – безкрайна. Ако вечер наказва, сутринта вече радва. Та да го познаят хората и в наказанието, и в помилването. О, братя мои, ако хората започнат да познават Бога като Добротворец, не биха го познавали като наказващ Съдия. Вижте, и Бог се радва повече, когато го познаваме по милостта, а не по гнева. Но има хора твърде неблагодарни и несмислени, които никак не се сещат за Бога, когато Бог им дава и ги милва, а се сещат за Него само тогава, когато Той започне да ги бие и наказва било с болести, или смърт на роднини, или с неуспех и срам между хората, или с огън, или с меч, или със земетресения, или с наводнения, или с многобройни други тояги и пръчки, с които Той шиба непробудените, опомня неблагодарните, вразумява оглупелите, подсеща всички и всеки, че Той е Творец и Господар, и Дарител, и Съдия.
Вечер настъпва плач, а сутрин – радост. Тези [слова] още означават, че нощта е за плач, молитва, покаяние и богомислие. Нощта е особено [подходяща] за плач, а без плач няма истинско покаяние. През нощта човек безпрепятствено мисли за своите дела, своите думи и мисли и се кае за всичко, което е вършил против Божия закон. Ако човек плаче покайно през нощта, през деня ще се радва, ще се радва като новороден, като окъпан, като освободен от бремето на греха. Ако пък прекарва нощта в грях и безумна веселба, ще съмне денят му скръбен и плачевен.

О, Господи Иисусе, Спасителю и Учителю наш, наказвай ни, но ни прощавай, бичувай ни, но ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин

Автор –  Св. Николай, еп. Жички и Охридски