Разсъждение

О, да бихме полагали поне толкова труд за душата, колкото полагаме за тялото! О, да бихме имали волята да се украсяваме за Бога и пресветлите Божии ангели поне толкова, колкото външно се гиздим със суетни и нетрайни шарении! Пелагия и Таисия първоначално се грижели само за тялото, докато техните души били като вързани роби в тъмницата на плътта. Те и двете били украсени само със суета, облечени със суета, окичени със суета, обкръжени със суета, потопени в суетно ласкателство. Но каква внезапна промяна! Какъв божествен обрат в техния живот! По-чуден, отколкото ако дива ябълка [киселица] да почне да ражда сладки плодове; или ако мътна и смърдяща вада по някакъв начин се избистри и в нея потече чиста питейна вода. Когато епископ Нон, заедно с другите епископи, за първи път видял външния вид на грешницата Пелагия, облечена в най-скъпи дрехи, сресана, украсена, окичена с пръстени, гердани и обици, напарфюмирана и обкръжена от роби – като я видял, епископ Нон заплакал и рекъл на другарите си: „Наистина, аз много научих от тази жена. Господ ще я изправи на Страшния съд и с нея ще ни укори. Как мислите? По колко часа тази жена прекарва в стаята си да се мие, да се облича, да се разкрасява, да се оглежда в огледалото – и защо? Само за да изглежда пред хората по-хубава. А ние, които имаме безсмъртен Жених на небето, не се стремим да украсим нашите окаяни души, не бързаме да ги умием със сълзи на покаяние и да ги облечем в красотата на добродетелите, та да се покажат по-хубави пред Божиите очи!“

БЕСЕДА за това как накрая врагът ще остане без оръжие

У врага съвсем не стигна оръжие и градовете Ти разруши; с тях загина споменът им. (Пс. 9: 7).

Врагът на човешкия род, палачът на хората и човекоубиецът още отначало употребил всички оръжия и всички клопки против човека. Денонощно измислял нови оръжия и нови уловки, та само и само да погуби някого и като ревящ лъв обикаля и търси кого да глътне (I Петр. 5: 8), като отровна змия се спотаява и чака своята плячка, като паяк разпростира своите мрежи, само и само да хване някоя човешка душа и да я хвърли в своето смрадно царство. Езическите народи са като негови крепости[1]. До Христовото пришествие той господствал в тях необезпокояван и пълновластно. Идолослужението било служение на него; врачуването и гадателство било служение на него; защитавал и насърчавал разюздаността и разпуснатостта между хората; жертвоприношението на хора, страстен огън, разпри, войни, злодеяния – всичко това било наслада за него. Но накрая останал без оръжие, неговите крепости били разрушени, споменът за него погинал с шум. Краят, за който споменава пророкът, е пришествието на Христа Господа на земята. Господ показал Своята сила над дявола, победил неговите изкушения на планината; показал Своята власт, като изгонвал от хората дяволите и им заповядвал да идат насам или натам; със страданията и възкресението Си показал непобедимото Си господство над греха и смъртта. И което може би е най-важното – разрушил ада и разпръснал демонската сила. Той не пожелал да унищожи демоните, а ги пръснал и строшил оръжията им, строшил ги и ги разпръснал като евреите, и още по-страшно от евреите. Освободил народите от тяхната власт, и което е по-важно – дал на хората власт над демоните, та с Неговото име да ги прогонват от себе си. Виждате ли как Господ е съединил Своята победа над демоните със Своята милост към хората? Той обезсилил и поразил демоните, смутил ги, разпердушинил ги, и ги предал под властта на хората. Така някогашните роби станали господари, а някогашните господари – роби. Но Господ не дал власт на всички хора над демоните, а само на онези, които вярват в Него и спазват заповедите Му. Дал им власт, дал им и оръжие. Оръжието е Кръстът.

О, Господи Боже наш, Спасителю наш от дяволската власт, помогни ни да извършим и онова, най-малкото, което си ни оставил да направим. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – градове (бел. прев.).