Евангелие за талантите

Мат. 25: 14 – 30 Зач. 105

       Бог създава неравенството; хората роптаят срещу неравенството. Дали хората са по-мъдри от Бога? Щом Бог е създал неравенството, значи е по-мъдро да има неравенство, отколкото да няма неравенство.

       Бог създава неравенството за добро на хората; но хората не могат да видят своето добро в неравенството.

       Бог създава неравенството заради красотата в неравенството; хората не могат да видят красотата в неравенството.

       Бог създава неравенството от любов, която се разгаря и поддържа неравенството; хората не могат да видят любовта в неравенството.

       Това е прастарият човешки бунт на заслеплението против прозорливостта, на безумието против мъдростта, на злото против доброто, на грозотията против красотата, на злобата против любовта. Още Адам и Ева се предали на сатаната, та само и само да са равни с Бога. Каин убил брат си Авел, защото жертвите им не били еднакво приети от Бога. От тогава та досега продължава борбата на хората против неравенството. А и от тогава до сега Бог създава неравенство. И преди това, ще кажем, че Бог е сътворил и ангелите различни.

       Бог иска хората да са различни във всичко външно; по богатство, сила, чин, образованост, положение и т.н. и не препоръчва в тези неща никакво надпреварване. Не търсете първи места, заповядва Господ Иисус. Бог иска от хората умножаване на вътрешните добродетели – вяра, доброта, милосърдие, любов, кротост, благост, смирение и послушание. Бог е дал и външни и вътрешни блага. Но на външните блага Той гледа като на по-евтини и по-незначителни от вътрешните блага. Външните блага Той дал за преживяване, както на животните, така и на хората. Но богатата съкровищница с вътрешни, духовни блага, Той излял само в човешките души. Бог е дал на човека нещо по-висше, отколкото на животните, затова Той и иска от човека повече, отколкото от животните. Това „повече“ се състои в духовните дарове.

       Външните блага Бог е дал на човека за да служат на вътрешните. Защото всичко външно служи като средство на вътрешния човек. Всичко временно е отредено за служба на вечното; и всичко смъртно е отредено за служба на безсмъртното. Човек, вървящ по обратния път, който пропилява своите духовни дарове изключително за придобиване на външни, временни блага и богатства, власт чин, светска слава, прилича на син, който е наследил от баща си много злато, па вземе че го пропилее в купуване на пепел.

       За хората, които почувстват положените в своите души Божи дарове, всичко външно става незначително, както при онзи, който от основното училище отиде в университет.

       Само за външни блага се борят невежите, а не мъдрите. Мъдрите водят една трудна и полезна борба – борба за умножаване на вътрешните блага.     За външно равенство се борят онези, които не умеят или не смеят да погледнат в себе си, нито пък да заработят върху вътрешната, върху най-важната нива на своето човешко битие.

       Бог не гледа на човека, какъв е на този свят и какво има, как е облечен, нахранен, образован и почитан от хората – Бог гледа на човешкото сърце. С други думи, Бог не гледа на външното състояние и положение на човека, а на неговия вътрешен напредък, възрастване и богатеене в дух и истина. За това се говори в днешното евангелско четиво и притчата за талантите, или духовните дарове, които Бог е вложил в душата на всеки човек, разкрива големите вътрешни различия на хората според тяхното естество. Но тя разкрива и нещо много повече. Със своите орлови криле тази притча прелита над цялата продължителност на човешката история, от началото до края. Който напълно разбере дори и само тази притча на Спасителя, и приложи поуката от нея в своя живот, ще придобие вечно спасение в Божието Царство.

       Защото Той ще постъпи като човек, който, тръгвайки за чужбина, повика слугите си и им предаде имота си: и едному даде пет таланта, другиму два, другиму един, всекиму според силата; и веднага отпътува. Под човек, трябва да се разбира Бог Всевишний, дарителя на Своите благи дарове. Под слуги се разбират ангелите и хората. Тръгването на път означава Божието дълготърпение. Талантите са духовните дарове с които Бог дарява Своето разумно творение. Че всички тези дарове са големи показва тяхното подчертано название – таланти. Защото един талант бил много пари, и имал стойност на 500 златни дуката.[1] Казахме, че Господ нарочно нарекъл Божиите дарове, таланти, за да покаже големината на тези дарове; да покаже, че преблагият Творец е надарил богато Своето творение. Даровете са толкова големи, че и онзи, който е получил един талант, е получил съвсем достатъчно. Под човек се разбира и самия Христос Господ, което се вижда от думите на евангелист Лука: Някой си благороден човек. Този благороден Човек е сам Христос Господ, Синът Божий, Най-Благородният. Още по-ясно това се вижда от по-сетните думи на същият евангелист: Заминаваше за далечна страна, да получи за себе си царство и да се върне (Лк. 19: 12). След Своето Възнесение, Господ възлязъл на небето за да получи за Себе Си Царство, обещавайки на света, че пак ще дойде на земята като Съдия. Когато под човек се разбира Господ Иисус, така под слугите трябва да се разбират апостолите, епископите, свещениците, и всички вярващи. Над всекиго от тях Дух Светий е излял много благи дарове, но различни, та да един другиго да се допълват, и така всички да се усъвършенстват морално, и да възрастват духовно. Има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички; Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза; и този същият Дух, разпределя всекиму поотделно, както си иска (I Коринт.12: 4 – 11). Чрез тайнството Кръщение, всички верни добиват тези дарове в изобилие, а чрез останалите  църковни тайнства, Бог ги усилва и умножава. Под петте таланта, някои тълкуватели разбират петте чувства на човека, под двата таланта – душата и тялото, под един талант - единството на човешката природа. Петте телесни чувства са дадени на човека в служба на духа и спасението. С тялото и душата човек трябва внимателно да служи на Бога и да богатее с богопознание и добри дела. Човек изцяло трябва да се посвети в служба Богу. В детството си човек живее с петте си чувства, изпълнен с чувствителен живот; в по-голяма възраст човек чувства в себе си раздвоение в себе си и борба между плътта и духа; а в духовно зряла възраст човек е духом единен, побеждавайки разделението от пет и две в себе си. Но точно в тази зряла възраст, когато човек помисли че е победител, го застрашава най-голямата опасност от непослушание към Бога. Достигнал най-големи висоти, тогава,  той пада в най-дълбока пропаст и закопава своя талант.

       Всекиму Бог дава дарове според неговата сила, т.е. колкото всеки може да понесе и използва. Разбира се, Бог раздава даровете на хората и според плана на Своето домостроителство. Както строителите на един дом нито имат еднакви умения, нито работят една и съща работа, а един прави това, друг – друго, всеки работи според своите умения!

       И веднага отпътува. Тези думи означават бързина с която Бог твори. Когато Бог сътворил света, го сътворил мигновено. И когато Господ Иисус дошъл на света заради новото творение, заради обновяването на света, Той бързо свършил Своето дело: открил и раздал даровете, и веднага заминал.

       Какво, следователно направили слугите с получените талант?

       Който взе петте таланта, отиде, употреби ги в работа и спечели други пет таланта;
също тъй и който взе двата таланта, спечели и други два; а който взе единия талант, отиде, та разкопа земята и скри среброто на господаря си. Всички отношения и търговски дела, които съществуват между хората са картина на онова, което става, или което трябва да се случва в царството на човешките души. От всеки, който наследи някакъв имот, хората очакват той да го увеличи; от всеки, който е придобил нива, се очаква да я обработва; от всеки, който е изучил някакъв занаят, се очаква да работи този занаят, както са своя полза, така и за полза на съседа си; от всеки, който владее някакво ръкоделие, се очаква да го покаже; от всеки, който е вложил пари в търговията, се очаква да умножи тези пари. Хората се движат, работят, изкусуряват предметите, събират имущество, разменят, продават и купуват. Всеки се труди да препечели необходимото му за живота, всеки се старае да подобри своето здраве, да задоволи своите катадневни потребности, и да подсигури за продължително време своето съществуване. Всичко това е само картина на онова, което човек трябва да прави за своята душа. Защото душата е важна. Всички наши външни потребности са картина на нашите душевни потребности, и напомняне и поучение да се потрудим и за нашата гладна и жадна, гола и болна, нечиста и тъжна, душа. Затова всеки един от нас, който е приел от Бога пет, или две, или една мяра вяра или мъдрост, или човеколюбие, или страх Божий, и копнеж за душевна чистота и сила, или кротост, или богопослушание, трябва да се труди поне да удвои тази мяра, както направили първите двама слуги, и както обикновено постъпват хората, които се занимават с търговия и занаятчийство. Онзи, който не умножи дадения му талант, па колкото таланта и да е бил малък, ще бъде отсечен като безплодно дърво и хвърлен в огъня. Тъй, както постъпва стопанинът с безплодното дърво, което напразно присажда, окопава и огражда а то не дава никакъв плод, тъй ще постъпи върховният Стопанин на тази вселенска градина, в която човеците са най-скъпоценните Негови дървета. Сами вижте, с какво учудване и презрение хората гледат на онзи човек, който като наследил имот от своя баща, нищо не прави, а само стои и разпилява наследството за телесните си потребности и за плътски удоволствия! И най-бедния просяк не трупа върху себе си толкова презрение от хората, като такъв егоистичен ленивец. Такъв човек е истинско изображение на духовния ленивец, който от Бога е получил талант вяра, или мъдрост, или красноречие, или каквото и да е благо, па го не използва, а го държи закопано в блатото на своето тяло, не го умножава с труд, от гордост не го показва никому, и от егоизъм не го използва за никого.

       След дълго време дохожда господарят на тия слуги и поисква им сметка. Бог не е отдалечен от хората и за миг, а камо ли за дълго време. Неговата помощ за хората се излива катадневно като пълноводна река, но Неговият Съд, Неговото оправяне на сметките с хората идва след дълго време. Бърз за всеки, който го призове за помощ, Бог е бавен за отплата към който Го оскърбява, и който безцелно пропилява Неговите дарове. Тука иде реч за Страшният Съд, когато удари последният час и всички работници бъдат повикани за своята заплата.

       И като пристъпи оня, който бе взел петте таланта, донесе други пет и казва: господарю, ти ми предаде пет таланта: ето, аз спечелих с тях други пет. Господарят му рече; хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си. Дойде също и оня, който бе взел двата таланта, и рече: господарю, ти ми предаде два таланта: ето, аз спечелих с тях други два. Господарят му рече; хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си. Един по един слугите пристъпват към своя господар и дават сметка за онова, което са получили и за онова, което са спечелили. Един по един, и ние, ще трябва да пристъпим към Господарят на небето и земята, и пред милиони свидетели да дадем сметка за полученото и спечеленото. В него час нищо не ще може да се скрие или поправи. Защото, Господ, със Своята светлина, ще освети всички присъстващи, така че всеки ще узнае всичко за всекиго. Ако в този живот сме успели да удвоим своите таланти, ние с ведро лице и свободно сърце ще застанем пред Господа, както и тези първите двама добри и верни слуги. Ще бъдем осияни от лицето на Господаря, и, чрез Неговите слова добри и верни рабе! ще получим вечен живот. Но тежко ни ако застанем пред Господаря и Неговите свети ангели, като онзи зъл и ленив раб, с празни ръце!

       Какво означават думите в малко си бил верен, над много ще те поставя! Означават, че всички дарове, които на този свят приемаме от Бога, па колкото и големи да са те, са малки в сравнение с онези блага, които очакват верните на онзи свят. Защото е писано: Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обича (I Коринт. 2: 9). И най-малкия труд, заради Божията любов, Бог награждава с царски дарове. За онова, малкото, което верните претърпяват в този живот от послушание към Бога, и за онова, малкото, с което са се потрудили за своята душа, Бог ще ги увенчае със слава, каквато всички царе на този свят нито са познавали, нито са имали.

       А ето, какво се случва със лукавите и неверни слуги:  Пристъпи и оня, който бе взел единия талант, и рече: господарю, аз те знаех, че си жесток човек: жънеш, дето не си сеял, и събираш, дето не си пръскал; и като се уплаших, отидох, та скрих таланта ти в земята; ето ти твоето. Такова оправдание за своето лукавство и  своята леност представя този, третия слуга, пред своя господар! Но той не е сам. Но колко много има между нас, които хвърлят вината за своето лукавство, немарливост, бездействие и егоизъм на Бога! Не признавайки своята греховност, и не познавайки човеколюбивите Божии пътища, те роптаят против Бога заради своите немощи, болести, сиромашия и неуспехи. Преди всичко, всяка дума, която ленивият слуга казва на господаря си, всъщност е лъжа. Къде Бог жъне, където не е сял? И къде събира, където не е пръскал? Има ли, каквото и да е добро семе, което да не е посадено от Бога? И съществуват ли в цялата вселена, каквито и да са добри плодове, които да не са от Божият труд? Лукавите и неверните се оплакват, например, когато Бог взима децата им: „Ето - казват – как Бог немилостиво взима преди време нашите деца!“. А как така са ваши? Не бяха ли първо Негови, преди да ги наречете свои? И защо без време? Нима Онзи, Който е сътворил времето не знае, кога за какво е време? Нито един стопанин не чака цялата му гора да остарее, па чак тогава да я сече, а когато, каквото му потрябва, отсича – и старо и младо, и онова, което е порасло, и онова, което сега расте, според това, което му е необходимо. Вместо да роптаят против Бога и да проклинат Онзи, от когото зависи всеки техен ден, по-добре ще да е кажат както е казал праведният Иов: Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне! Как лукавите и неверните, роптаят срещу Бога, когато град удари житото; или когато корабът със стоката потъне в морето; или когато ги сполетят болести и немощи; роптаят и говорят, че Бог е жесток! А говорят това само защото или си не спомнят за своите грехове, или защото не могат от това да си извлекат поука за спасението на своите души.

       На лъжливото оправдание на своя раб, господарят отговаря: Лукави и лениви рабе! Ти знаеше, че жъна, дето не съм сеял, и събирам, дето не съм пръскал; затова трябваше парите ми да внесеш на банкерите[2], а аз, като дойдех, щях да си прибера своето с лихва. Търговците на пари се наричат сарафи. Това са онези, които обменят един вид валута в друг, и така чрез обмяната получават печалба. Но всичко това има преносен смисъл. Под банкери трябва да се разбират добродетелните човеци; под пари – Божиите дарове; а под лихвата – спасението на човешките души. Виждате ли, че всичко, което се случва външно между хората,  е само образ на онова, което става, или което трябва да се случва в духовното царство на този живот? Даже и образа на сарафите, е използван като образ на духовната същност вътре, в самите хора! С това Господ иска да каже на ленивите слуги: „Като си добил един дар от Бога и не си го използвал за своето спасение, защо поне не го даде на някой добродетелен, на някой духовен човек, който би искал и би съумял да предаде този дар и на други хора, които се нуждаят от него та по-лесно да се спасят? И като дойда да намеря повече спасени души на земята; повече верни, повече облагородени, повече милосърдни и кротки. Вместо това, ти си закопал таланта в пръста на своето тяло, което е изтляло в гроба ( защото така Господ ще постъпи на Страшният съд), и което сега с нищо не ти помага!“.

       О, колко ясно и страшно е поучението за онези, които имат големи богатства и не ги делят със бедните; или много мъдрост, и я държат заключена в себе си, като в гроб; или каквито и да са добри и полезни способности, и не ги показват никому; или голяма власт а не защитават бедните и потиснатите; или велико име и слава, а с един лъч не искат да осветят онези, които са в тъмнина! Най-меко казано, те са крадци. Защото смятат Божия дар за свой; присвоили са си чуждото и са скрили даруваното. Но не само са крадци, а и убийци. Защото не са помогнали да се спасят онези, които са можели да спасят. Техният грях не е по-малък от греха на човек, който с въже в ръка стои край реката и вижда някой, който се дави и не му хвърля въжето за да се спаси. Наистина, на такива Господ ще каже онова, което е казал в тази притча на лукавия раб:

       Вземете, прочее, от него таланта и го дайте на оногова, който има десет таланта; защото всекиму, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има; а негодния раб хвърлете във външната тъмнина: там ще бъде плач, и скърцане със зъби.   И в този живот се обикновено случва, да се взима от онзи, който има малко и да се дава на онзи, който има много. И това е само образ на онова, което се случва в духовното царство. Не отнема ли бащата парите от разпуснатия син, и не ли ги дава на разумния син, който умее да ги използва полезно? Не взима ли офицера мунициите от ненадеждния войник, и не ги ли дава на добрия и верен войник? От неверния раб, Бог взима Своите дарове още в този живот; немилосърдните богаташи обикновено доживяват до банкрут и умират в бедност; егоистичните мъдреци завършват в крайно скудоумие или лудост; възгорделите се светии падат в грях и завършват като големи грешници; деспотичните властници доживяват до поругаване, позор и безсилие; свещениците, които не са наставлявали другите нито със слово, нито със пример, падат във все по-големи и по-големи грехове, докато в тежки страдания не се разделят с този живот; ръцете, които не вършели онова, което умеели да вършат, затреперват или се схващат; езикът който не искал да говори истината, която е могъл да каже, надебелява или изсъхва; и въобще, всички укриватели на Божиите дарове, завършват като бездарни просяци. Онези, които не умеели да делят, докато имали, трябва, като им се отнеме имането, да се научат да просят. Ако не се отнеме от някой зъл и коравосърдечен егоист дадения му дар точно преди смъртта му, ще се вземе от неговите близки потомци или роднините, на които неговия дар се е паднал в наследство. Но важното е, че на неверния се отнема дадения му талант, и като се отнеме, той [неверният] се предава на съд. Защото Бог не иска да осъди никой, докато в него е Неговият благодатен дар. И на осъденият от земният съд, преди да започне изпълнението на присъдата, се отнемат дрехите, и се облича в затворническо облекло, облекло на присъдата и срама. Така и всеки непокаял се грешник, най-напред ще бъде разголен от всичко божествено, което било на него, и ще се хвърли във външната тъмнина, където ще бъде плач, и скърцане със зъби.

       Тази притча ясно ни показва, че ще бъде осъден не само онзи, който върши зло, а също така и онзи, който не прави добро. И апостол Иаков казва: И тъй, грях ономува, който знае да прави добро, а не прави (Иаков 4: 14). Цялото Христово учение и Христовия пример ни насочва към вършене на добро. Въздържането от зло е отправна точка, но целия житейски път на един християнин трябва да е постлан с добри дела като с цветя. Вършенето на добри дела, безкрайно много помага за въздържането от зли дела. Защото е трудно на някой да се въздържа от зло, а същевременно да не прави добро, и да се запази от грях, без да върши добри дела.

       Освен това, тази притча потвърждава, че Бог е еднакво милостив към всички хора; защото на всеки сътворен човек е дал някакъв дар; наистина, на някого - по-голям, на някого – по-малък, което не изменя същността, защото Той изисква повече от онзи, комуто е дал повече, и по-малко от онзи, комуто е дал малко. Но всекиму е дал достатъчно за да може да се спаси и да помогне за спасението на другите. Затова ще е неправилно да се мисли, че в тази притча Господ говори само за различните богаташи на този свят. Не; Той говори за всички хора, без изключение. Всички, без изключение, са пратени на този свят с някакъв дар. Вдовицата, която в Иерусалимския храм пуснала последните си две лепти, била твърде бедна от към пари, но не била бедна от дара на пожертвованието и страха Божий. Напротив, чрез добрата употреба на тези дарове, па макар и заради сиромашките две лепти, тя била похвалена от Самият Господ Иисус. Истина ви казвам, че тая бедна вдовица тури повече от всички (Марк 12: 43). Но да вземем и възможно най-лошия и най-загадъчен пример. Представете си един сляп и глухоням човек, който като такъв прекарал целия си живот на земята, от раждането до смъртта. Някои от вас ще се запитат: „Та какъв дар има от Бога такъв човек? И как той ще се спаси? Има дар. И то велик. Ако той не вижда хората, хората виждат него. Ако не раздава милостиня, той подбужда другите хора към милосърдие. Ако не може със думи да напомня за Бога, самият той е живо напомняне за Бога. Ако не проповядва със слова, той служи като доказателство на проповедта за Бога. Наистина, той може мнозина да приведе към спасението, а чрез това да спаси и себе си. Но да знаете, че слепите, глухите, и немите, обикновено не спадат към онези, които закопават своя талант. Те не се крият от хората, и това е достатъчно. И всичко което могат да покажат, те го показват. Самите себе си! И това са пари, които влагат в оборот и с лихва връщат на Господарят. Те са Божии раби, предупреждение Божие, Божий призив. Те изпълват човешките сърца със страх и милосърдие. Те представляват страшна и ясна Божия проповед, врязана в плът. Точно онези, които имат очи, уши и език – те са онези, който най-често закопават своя талант в земята. На тях е дадено много, и когато от тях се поиска много, те няма да могат да дадат нищо.

       И така, неравенството е поставено в самия фундамент на сътворения свят. Но на това неравенство трябва да се радваме, а не да се бунтуваме против него. Защото е поставено от Любов, а не от омраза, от Разум, а не от безумие. Човешкия живот не е грозен заради отсъствието на равенство, а поради отсъствието на любов и духовен разум в хора. Внесете повече божествена любов и духовно разбиране в живота, и ще видите, че и два пъти по-голямо неравенство с нищо не може да попречи на човешкото блаженство.

       Тази притча за талантите внася светлина, разум и мир в нашите души. Но тя ни и подсеща и подтиква да не отлагаме извършването на делото, за което сме пратени от Господа на този свят. Времето тече по-бързо и от най-бързата река. И скоро ще настъпи края му. И никой не ще може вече да се върне от вечността за да вземе забравеното и да свърши несвършеното. Затова да побързаме да се възползваме от  дадения ни дар Божий – взетия от Господаря на господарите талант.

       На Господа Иисуса, слава и хвала за това божествено поучение, както и за всички [други], заедно с Отца и Светия Дух – Троица единосъщна и неразделна, сега и всякога и вовеки веков. Амин.

Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Таланта, както и дуката, в различни времена и места са имали различна стойност. Накратко, става дума за огромно количество злато (бел. прев.).

[2] В сръбския текст  - търговците. Получава се леко несъвпадение, но това не променя смисъла на написаното (бел. прев.).

Когда Австрия оккупировала Герцеговину, в Мостаре епископом был Игнатий, грек по национальности. Вообще, люди считали его святым. Австрийские власти решили отправить владыку Игнатия на покой, а вместо него поставить Леонтия Радуловича, тогдашнего архимандрита. Игнатий узнал, что затевается, а также и то, что в этом замешан и Леонтий лично. Когда явилась депутация, в которой был и Леонтий, сообщить Игнатию об отправке его на покой, владыка принял это сообщение с обидой, но молча. А после этого он пошел в церковь, зажег свечи и проклял всех постаравшихся отправить его на покой. Леонтий вскоре был рукоположен во епископа, но, отслужив лишь одну Литургию, скоропостижно умер. А у всех, кто вместе с ним участвовал в устранении Игнатия, род прервался.

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 22 СЕПТЕМВРИ

Разсъждение

Когато човек усети върху себе си Божията милост, сякаш се събужда от глупав и безчувствен сън и се срамува от дълговременната си слепота за непрестанното Божие милосърдие. По времето на цар Иустиниан главен царски събирач на данъците за Африка бил някой си Петър – човек много богат, но крайно коравосърдечен и твърде немилостив. Веднъж просяците се оплаквали помежду си, че никой от тях нито веднъж не е получил милостиня от Петър. Тогава един от просяците се обзаложил, че той ще успее да изпроси някаква милостиня от Петър. Отишъл при скъперника и непрестанно го молил за милостиня, докато онзи така се ядосал, че го ударил  с един хляб, понеже нямал нищо друго под ръка. Радостен, просякът взел хляба и побягнал. Веднага след това Петър ненадейно се разболял тежко и имал такова видение: видял себе си в другия свят, изтезаван от демоните. На едната страна на везните демоните натрупали Петровите грехове, така че везната съвсем натежала. От другата страна стояли ангелите, натъжени, че нямат нито едно добро дело от живота на Петър, та да го сложат от празната страна на везните. Един от ангелите казал „Наистина нямаме какво да поставим освен един хляб, с който [Петър] удари просяка”. Тогава ангелите бързо поставили хляба върху празната страна на везните и този един хляб натежал повече от всички Петрови грехове, поставени от другата страна на везните. Когато видението свършило, Петър рекъл сам на себе си: „Действително, не бе привидение това, а живата истина, защото видях всичките си грехове още от младини. А щом толкова ми помогна един хляб, който хвърлих по просяка, колко ли могат да помогнат многобройните дела на милостиня, направени от сърце и с кротост”. Оттогава Петър станал най-милостивият човек в своя град. Целия си имот раздал на сиромасите; като приключил с имота, продал за 30 жълтици самия себе си в робство, па и тази сума раздал като милостиня на бедните в името Христово. Затова бил наречен Петър Милостиви.

БЕСЕДА за Бог Дух Утешител

И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки (Иоан 14: 16).

Там, където има любов, братя, няма заповед, а молбата заменя заповедта. При тези, които се обичат, молбата има по-голяма сила отколкото заповедта при тези, които не се обичат. Светата Троица представлява върховно царство и величие на любовта. Исаия нарича Светата Троица велик съвет (Ис. 9: 6), а въплътеният Син Божий, Чуден Съветник, Ангел, т.е. Пратеник[1].

Как се съгласува съветът в Божието единство? И ти си един, но се съветваш сам със себе си. Твоят ум пита твоята воля: можеш ли – и пита сърцето: искаш ли? А волята и сърцето питат твоя ум: можеш ли? Но въпреки това съветване вътре в тебе, ти си един човек, една личност. Разбира се, това е само бледа прилика и сянка на Света Троица и Нейния съвършен съвет. Защото в Света Троица има пълна равнопоставеност и хармония между Нейните ипостаси. Онова, което Отец желае, веднага го пожелава и Синът, и Дух Светий. И ще ви даде друг Утешител. Виждате как Синът Божий е сигурен, че за каквото Той и да замоли и посъветва, веднага ще бъде възприето от Великия Божествен Съвет. И Отец ще се съгласи да изпрати Духът, и Духът ще се съгласи да отиде. Син Божий не казва: Аз ще помоля Отца да ви даде и вярвам, че Той ще ви даде; не това; [а казва]: И Аз ще помоля… и ще ви даде. Той предварително знае, че Отец ще даде онова, което би поискал. Той знае това, ако може така да се каже, от предвечния си опит. Защото през цялата вечност между Отца, и Сина, и Духа Светаго владее хармония. Ще ви даде друг Утешител. С тези думи се разкрива пълното равенство на Сина и Светия Дух. Отец ще ви прати друг Утешител, равносилен с Мене, единосъщен с Мене, равночестен с Мене. Той може напълно да Ме замени по Свой начин, съгласно Своята дивна ипостас, по която единствено се различна от Сина.

О, Братя мои, виждате ли как цялата Света Троица взима участие в нашето спасение? Виждате ли чии сме? Виждате ли какво достойнство е дадено на нас, смъртните и грешните? О, пресвета и преславна Троице, Боже наш, помилуй и спаси нас. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Според славянския превод, в съгласие с превода на 70-те тълковници, там Господ е наречен „Ангел на Великия Съвет” (гръц. Μεγάλης βουλῆς ἄγγελος). В синодалния превод на български това определение на Бог Син не се открива, а в стих 6, глава 9 от Книгата на пророк Исаия следва направо: „Чуден, Съветник, Бог Крепък…” –  (коментар на Г.)

5 ОКТОМВРИ / 22 СЕПТЕМВРИ (СТАР СТИЛ)

СВЩМЧК ФОКА ЕП. СИНАЙСКИ

СВ. ПРОР. ИОНА

     ПРЕП. ИОНА ПРЕЗВИТЕР

      СВ. КОЗМА ЗОГРФСКИ

Тропарь священномученику Фоке Синопскому, глас 4

И нра́вом прича́стник,/ и престо́лом наме́стник апо́столом быв,/ дея́ния обре́л еси́, Богодохнове́нне,/ в виде́ния восхо́д,/ сего́ ра́ди, сло́во и́стины исправля́я,/ и ве́ры ра́ди пострада́л еси́ да́же до кро́ве,/ священному́чениче Фо́ко,/ моли́ Христа́ Бо́га// спасти́ся душа́м на́шим.

Кондак священномученику Фоке Синопскому, глас 6

Я́ко святи́тель принося́, о́тче, же́ртвы,/ на коне́ц себе́ прине́сл еси́ же́ртву жи́ву,/ свиде́тельствовав зако́нно о Христе́ Бо́зе,/ от А́нгел укрепля́емый,/ и смерть изволя́я,/ сый с вопию́щими тебе́:// прииди́, Фо́ко, с на́ми, и никто́же на ны.

Тропар на св. Козма Зографски

Подражаващ на делата на Родения в пещера, си се поселил в пещера, блажени; претърпял демонски нападения даже до смърт, твоето нетленно тяло бе взето в тайните съкровищници до втория съд и възкресение. Слава на Далия ти сила, слава на Увенчалия те, слава на Прославилия те в Царството Небесно.

Протоиерей С. из Тополы рассказал нам о тяжелой болезни одной женщины в его приходе.

Долго она болела. Муж много денег потратил на докторов, но облегчения не последовало. Пролежав долгое время в горячке, она вся высохла, у нее уже мясо отставало от костей из-за болезни и долгого лежания, так что кости были видны. В конце концов позвала она священника. Когда тот пришел, женщина исповедовалась.

Она состояла во втором браке, выйдя замуж за человека, у которого был ребенок, только начавший ходить. И ребенка мачеха не любила. Как-то раз приготовила она обед, чтобы нести его в поле, но тут ребенок проснулся и расплакался. Она не могла его ни успокоить, ни взять с собой. Взбешенная, схватила ребенка в руки, подняла вверх и бросила на пол. После этого понесла обед в поле. А когда вернулась, пасынок лежал на полу мертвый. Ребенка похоронили, но ни отец, ни кто иной не узнали о причине его смерти. Мачеха носила тайну в себе, пока страшная болезнь не приковала ее к постели. Она понимала, что Бог послал ей мучения за зло, сотворенное по отношению к ребенку. И ей уже не хотелось ни выздоравливать, ни жить. Она только просила священника прочитать две молитвы: разрешительную и на исход души – чтобы Господь отпустил грех и принял ее душу. Совершив обряд, священник ушел. На следующий день его позвали отпевать эту женщину.

Разсъждение

Ако твърдо сме решили да живеем според Божия закон, не трябва да се боим от никакво насилие от неразумни хора, защото на онзи, който истински е започнал да живее по Божия закон, всичко, което му се случва от хората, се случва за негова полза и за слава Божия. Особено не бива да се боим от принудително преселване от място, което обичаме, на място, което не искаме. Вместо напразен страх и плиткоумно вайкане, по-добре да изпитваме промисъла Божий за нас. С какво е навредила на Иосиф злобата на неговите братя? Нима насилственото му отвеждане в Египет не го прославило, нима не спасил братята си от глад и не станал първопричина[1] за чудните Божии дела чрез Моисей впоследствие в Египет и в пустинята? Езичниците и еретиците често прогонвали православните християни във варварските земи[2]. И какво са постигнали с това? Дали са унищожили Православието? Не, утвърдили го още по-силно в душите на прогонените и го разпространили между варварските народи. Злобният еретик Луций прогонил от Египет двамата славни Макариевци[3] заедно с неколцина тавенски отшелници на един варварски остров, където всички жители били идолопоклонници. Но тези свети мъже, с поученията и живота си, скоро успели да покръстят жителите на целия остров. По- късно този остров бил наречен „Остров на Покаянието“.

БЕСЕДА за Божеството на Сина и единосъщието с Отца

Който е видял Мене, видял е Отца (Иоан 14: 9).

Господи, покажи ни Отца и стига ни – казал Филип. На тези думи Господ Иисус му отговорил: Толкова време съм с вас и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца. Така отговорил Господ на Своя ученик. Филип пожелал да види Бога с телесните си очи. Три години гледал той Христос и не го познал като Бог. Защо? Защото преди слизането на Дух Свети, Филип гледал с тялото в тяло, т.е. с телесните си очи гледал Господа Христа като човек. Той още не виждал Божеството във Въплътения Син Божий, а искал да види Отца!

Който е видял Мене, видял е Отца. С това Господ не казва, че Той е Бог Отец, не, а че Той и Отец имат едно битие. Доколкото е било възможно Бог да се покаже на хората, Той се показал чрез Бог Син, Който се явил на хората като човек. Бог Отец не се е въплътил; само Бог Син се е въплътил. Как, иначе да покаже Той Своя Отец пред телесните очи на смъртния човек? Затова първо Синът се въплътил, та чрез Себе Си да покаже на хората и Себе Си, и Отца, и Светия Дух – единосъщно Божество, троично по ипостас.

Който е видял Мене, видял е Отца. Тук Господ подразбира Своето Божествено естество. В него Той е напълно еднакъв и единосъщен с Отец. Ако Филип е могъл да види в това време Божественото естество Христово, не би поставил това искане: покажи ни Отца. Естествено той не можел да види Божественото естество, което е духовно и невидимо, ала е могъл да види, и то да види ясно, великите Христови дела като проява на Неговото Божествено естество. И днес, братя, някои хора казват: покажете ни Бога, па щем да повярваме! Кажете им: Ето, показваме ви Господ Христос – вярвайте! Деветнадесет века Съм с вас, хора, нима още не сте Ме познали? Деветнадесет века са изпълнени с Неговата слава, с чудеса, сила, благодат, милост, светии и мъченици! А малоумните още питат: къде е Бог?

О, Христе Господи, Боже наш, отвори духовните очи на онези, които още не виждат величието на Твоята слава. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. –  създал условия (бел. прев.).

[2] В ориг. – предели (бел. прев.).

[3] Св. Макарий Велики и св. Макарий Александрийски (Гражданинът) (бел. прев.).

СВ. АПОСТОЛ КОДРАТ

СВТ. ДИМИТРИЙ РОСТОВСКИ

Тропарь апостолу от 70-ти Кодрату, епископу Афинскому и Магнезийскому, глас 3

Апо́столе святы́й Кодра́те,/ моли́ ми́лостиваго Бо́га,/ да прегреше́ний оставле́ние// пода́ст душа́м на́шим.

Кондак апостолу от 70-ти Кодрату, епископу Афинскому и Магнезийскому, глас 8

Я́ко священнонача́льника че́стна и страда́льца тверде́йша,/ вселе́нная прино́сит Тебе́, Го́споди, Кодра́та апо́стола/ и пе́сньми почита́ет честну́ю его́ па́мять,/ прося́щи всегда́ прегреше́ний оставле́ния// тем дарова́тися пою́щим его́, Благоутро́бне.

Тропарь святителю Димитрию, митрополиту Ростовскому, глас 8

Правосла́вия ревни́телю и раско́ла искорени́телю,/ Росси́йский целе́бниче, и но́вый к Бо́гу моли́твенниче,/ списа́ньми твои́ми бу́их уцелому́дрил еси́,/ цевни́це духо́вная, Дими́трие блаже́нне,// моли́ Христа́ Бо́га спасти́ся душа́м на́шим.

Кондак святителю Димитрию, митрополиту Ростовскому, глас 4

Звезду́ Росси́йскую от Ки́ева возсия́вшую,/ и чрез Но́вград Се́верский в Росто́в дости́гшую,/ всю же страну́ сию́ уче́ньми и чудесы́ озари́вшую,/ ублажи́м златослове́снаго учи́теля Дими́трия,/ той бо все́м вся написа́, я́же к наставле́нию,/ да всех приобря́щет, я́коже Па́вел Христу́,// и спасе́т правове́рием ду́ши на́ша.

Разсъждение

                Самоубийството е смъртен грях и хула[1] против Светия Дух, който дарява живота. Самоубийството е по-страшен грях от убийството, защото за греха убийство човек може и да се покае, докато за греха самоубийство няма покаяние. Ето два случая на преголеми изпитания, при които малодушните биха извършили самоубийство, и в които светите Божии люде се проявили като герои. Св. Евстатий един ден попаднал в следното положение: на брега на една река оставил единия си син, пренесъл другия на отсрещния бряг и връщайки се да пренесе и другия си син, видял как лъв хванал момчето и го отнесъл. Погледнал към другия бряг и видял как вълк грабнал другия му син и го отнесъл. Малодушният в такъв случай би се удавил и сложил край на живота си. Евстатий, изпълнен с тъга, не извършил самоубийство, а с надежда в Бога, проживял 15 години като наемник. И дочакал този търпелив човек пак да види двамата свои синове. Така Бог наградил неговите вяра и търпение. Св. Иларион като младеж бил принуден да се потурчи. Но съвестта му започнала да го мъчи и той никъде нямал (душевен) мир. Върнал се в християнската вяра, замонашил се, предал тялото си на голям пост и всякакви тежки подвизи. Но душевният му мир не се върнал. Малодушният и маловерният би извършил самоубийство. Но Иларион избрал несравнимо по-добър път. Със своя духовен отец – Висарион – отишъл в Цариград и не само че явно изповядал Християнската вяра в султанския дворец, ами посъветвал и Баш агата да иде в Русия и да се кръсти. След поругаване и мъчения този храбър младеж бил посечен. И Бог го прославил и на небето, и на земята. Неговите свети мощи и до ден-днешен източват чудеса. А къде е славата на самоубийците? Къде са техните мощи?

БЕСЕДА за единствения Път, Истина и Живот

Аз съм пътят и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене (Иоан 14: 6).

      Тези думи, братя, не само са казани, а са залети с кръв и потвърдени с възкресението, от Светия  Дух са насадени в сърцата на вярващите и Църквата от век във век ги е доказвала и доказва.
      От всички блага на земята хората най-много обичат живота. Хората обичат живота, даже повече от истината, макар че без истината няма живот. Ако върховно благо е животът, истината е темел на живота. Който обича живота, трябва да обича и истината. Но къде [кой] е пътят към истината? Аз съм пътят, казва Господ. Той не казва и Аз Съм път, та да не би някой да помисли, че има и друг път към истината, извън Господа Иисуса. Но Той не е само път, а и истина, и живот – да не помисли някой, че има някоя друга истина и някой друг живот извън Господа Иисуса. Той се родил като човек, за да покаже пътя на хората; затова се и разпнал, та със Своята Кръв да отбележи пътя. „Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене. Това трябва да разберат онези, които се залъгват, мислейки, че могат да познаят Бога и да влязат[2] в Царството Божие и без Господ Иисус Христос. Това е лъжлива надежда, това е отчаяна самоизмама, отсечена от Господ с горните слова. И апостолът, който чул тези думи и ги записал в Евангелието, ги изрича в своето послание така: Който отрича Сина, няма и Отца (I Иоан 2: 23).  

О, Господи Иисусе, благословени и извор на благословение, наистина Ти си нашият Единствен Път, Единствена Светлина, Единствена Истина, Единствен Живот и Животодавец. Тебе изповядаме пред човеците и пред ангелите като Единствен Бог и наш Спасител. Помилуй ни и ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – предизвикателство, упорство, противене (бел. прев.).

[2] В ориг. –  да се сдобият (бел. прев.).

                                СВ. ЕВСТАТИЙ ПЛАКИДА И ДРУЖИНАТА МУ

Тропарь великомученику Евстафию Плакиде и иже с ним, глас 4

Му́ченицы Твои́, Го́споди,/ во страда́ниих свои́х венцы́ прия́ша нетле́нныя от Тебе́, Бо́га на́шего:/ иму́ще бо кре́пость Твою́,/ мучи́телей низложи́ша,/ сокруши́ша и де́монов немощны́я де́рзости./ Тех моли́твами// спаси́ ду́ши на́ша.

Перевод: Мученики Твои, Господи, подвигом своим венцы нетленные получили от Тебя, Бога нашего; ибо они, имея силу Твою, мучителей низложили, сокрушили и демонов немощные дерзости. По молитвам их, Христе Боже, спаси души наши.

Кондак великомученику Евстафию Плакиде, глас 2

Стра́сти Христо́вы я́ве подража́в/ и Сего́ испи́в усе́рдно ча́шу,/ о́бщник, Евста́фие, и сла́вы снасле́дник был еси́,/ от Сама́го всех Бо́га// прие́мля с высоты́ боже́ственное оставле́ние.

Один житель Призрена рассказывает нам это происшествие последних дней турецкого владычества:

«Был у нас в Призрене хорошо известный Ё., торговец ружейной амуницией. Он имел лавку в городе и долгое время был попечителем церковного прихода святого Василия под Призреном. Народ в то время щедро жертвовал на церкви, особенно на церковь св. Василия, где совершалось много чудес. Но попечитель из пожертвованных денег отдавал церкви только часть, а другую часть забирал себе. Таким образом он разбогател и вошел в число первых господ Призрена. Однажды ночью послышалась стрельба, словно из пушек. Все выскочили посмотреть, что происходит. И увидели пожар. Побежали на торговую площадь. Оказалось, что горит лавка Ё. и пламя из нее вырывается во все стороны. Рядом, под одной крышей с этой лавкой, находились и другие. Но сгорела только она, причем дотла, а соседские, расположенные совсем рядом, остались целыми. После этого мы пошли к Ё. домой, и один торговец у него спросил: «А не крал ли ты деньги у св. Василия?» Ё. помрачнел и ответил: «Я не крал, но брал и пользовался, а также давал пользоваться другим».

Услышав это, мы усомнились в истинности слов, покивали головами и разошлись».

В Студеничком районе нам рассказали об одном клятвопреступнике и о страшной каре Божией.

Некий Браович был человеком очень наглым, жил в ссоре со многими. И вот он начал таскаться по судам со своим соседом из-за какой-то межи. В итоге Браовича вызвали в суд, чтобы он дал клятву, что спорный участок является собственностью именно его, а не соседа. И Браович дал ложную клятву. В тот день, в то же самое время, его сын колол дрова перед домом. И как раз в тот момент, когда отец ложно клялся в суде, от полена отскочила щепка и выколола сыну глаз. Так юноша из-за отцовского греха остался одноглазым навсегда.

Разсъждение

    И мъртвите усещат и знаят за добрите дела, направени за тях. В това християнинът не трябва да има никакво съмнение. Доброто дело като електрически ток се разпростира по целия небесен свят. Някой си царски чиновник Магистриян бил пратен някъде от царя по важна работа. Пътувайки, Магистриян видял [един] мъртъв бедняк, напълно гол. Той се съжалил, съблякъл своята дреха[1], облякъл мъртвеца и честно го погребал. След известно време нещастен случай постигнал Магистриян – той паднал от коня и счупил крака си. Дълго лежал болен на постелята си. Веднъж се събрали около него няколко лекари, за да се посъветват за болестта му. Лекарите намерили за необходимо кракът да се отреже. През тази нощ Магистриян не могъл да заспи, а само тъгувал и плачел. В полунощ изведнъж му се явил един човек и го попитал: „Защо плачеш?“. След като Магистриян му обяснил, непознатият човек разтрил с ръка болния крак и кракът оздравял. „Заради Бога, кажи ми кой си ти?“, попитал Магистриян. На това непознатият отговорил: „Погледни към мене и виж – това не е ли твоята дреха? Аз съм онзи, когото ти видя гол и мъртъв, и когото облече с тази дреха. И ето, за това добро дело Бог ме прати да те изцеля. Благодари на Бога!“.

БЕСЕДА за Христовата тъга

 Душата Ми сега се смути, и що да кажа? Отче, избави Ме от тоя час? Но затова и дойдох на тоя час (Иоан 12: 27).      

В този земен свят няма нищо по-реално от Господ Иисус Христос – нищо по-реално като Бог и нищо по-реално като човек. И наистина, този свят извън Иисуса Христа изглежда като призрак. Нито земята, нито водата, нито въздухът, нито светлината се доближават с реалността си до реалността, която Той има. Гледай, всичко ще премине, а Той ще остане. Наистина, Той е крайъгълният камък на непреходния свят и само онзи или онова, което се прилепи твърдо към този камък, може да пребъде в този непреходен свят и в тази непреходна реалност. Бурните, ала немощни вълни на времето сърдито са удряли и днес удрят ту по божествената Христова реалност, ту по Неговата човешка реалност. Колкото трябвало да се трудят християните, за да отворят очите на безбожниците и да им докажат Христовото Божество, толкова трябвало да се трудят, за да отворят очите на еретиците и да им докажат Неговото човешко естество. Но Всезнаещият Свети Дух се постарал и чрез евангелистите предварително приготвил оръжие за християнските борци. Душата ми сега се нажали[2]. Нима Господ щял да изпитва тъга, ако не бил (и Е) истински човек, подвластен на всички немощи на телесното естество, освен на греха? И не само тъга, но и страх: Отче, избави Ме от тоя час. Това казва немощното човешко естество, което се ужасява от смъртта (защото иде реч за смъртта ), ала не грешното[3], а безгрешното Негово човешко естество, защото Господ веднага добавил: Но затова и дойдох на тоя час. Виждате ли колко е важна Христовата смърт? Ние сме изкупени с нея, с нея сме и спасени. Нека никой не остава единствено с Христовото учение, нека [всеки] се пренесе на Голгота и с ужас да види кървавата Жертва на Кръста, Която се принесе за [изкупление] на нашите грехове, и за нашето спасение от смрадните челюсти на преизподния змей.

      О, Господи Иисусе, Който пострада заради нас и нашето спасение, помилвай ни още веднъж и още веднъж. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – риза (бел. прев.).

[2] В синодалния български превод – Душата Ми сега се смути (бел. прев.).

[3] В смисъл – слабото, немощното, което при всички хора, с изключение на Господ, се огъва пред греха (бел. прев.).