ДО ПЕЧАТАРЯ Й. К.: ЗА ЦЕЛУВАНЕТО НА РЪКА НА СВЕЩЕНИКА
Старият Ви свещеник е починал и на негово място е дошъл съвсем млад семинарист. Вие на драго сърце сте целували ръка на стария свещеник, но сега Ви е неудобно да целувате ръка на новия, който е много по-млад от Вас. Нима не сте чували историята за княз Милош и младия свещеник? Тази история е следната. Един млад свещеник служил литургия в Крагуевац в присъствието на княз Милош. Старият княз бил необикновено набожен. Служба не почвала без него. В храма стоял като вкопан на своето място и съкрушено се молел на Бога. Когато литургията завършила, младият свещеник изнесъл кръста и нафората. Князът целунал кръста и понечил да целуне и ръката на свещеника. Но младокът я дръпнал назад, срамувайки се старият владетел на държавата да му целува ръка. Княз Милош го погледнал и казал: „Дай ми ръката си да я целуна! Аз не целувам твоята ръка, а твоя чин, който е по-стар и от теб, и от мен".
С това мисля, че всичко е казано и обяснено. Там, в църквата, старият княз изрекъл думи, вдъхновени сякаш от Самия Божи Дух. Помислете сам: ако вашият свещеник е на двадесет и пет години, то неговият чин е на хиляда и деветстотин години. И когато Вие целувате ръката му, целувате онзи чин, който е преминал от Христовите апостоли върху хиляди служители на Божия олтар. А целувайки свещеническия чин, Вие целувате ръка на всички велики светци и достойни духовници, които са носили този чин от апостолите до днес. Целувате ръка на св. Игнатий, св. Николай, св. Василий, св. Сава, св. Арсений, св. Иоаникий и много, много други, които са украсявали земята, а сега украсяват небето и които са наречени „земни ангели и небесни човеци". Целуването на ръката на свещеника не е обикновено целуване, а по думите на ап. Павел свето целуване (1 Кор. 16:20).
И така, целувайте без стеснение ръката, която благославя, и чина, който е благословен от Светия Дух. А да целуваме ръка на по-млад по възраст от нас, както и да слушаме по-млад от себе си е полезно по още една причина - то ни пази от гордост и ни учи на смирение.
От Бога Вам мир и радост!
ВЪПРОС:
Какво е религията? Цел или средство?
ОТГОВОР:
За религиозно зависимия човек е цел. За вярващия християнин е средство . Целта е Бог.
ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 31 ОКТОМВРИ
Разсъждение
Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене (Мат. 10: 38). Св. преп. мъченик Тимотей Евсигменски (29 октомври) най-напред бил женен човек и имал две дъщери. По-късно, когато като монах решил да пострада заради Христа, и вече подготвен за пътя на страданието, помолил игумена за благословия да се отбие в своето село Кисани, та да се види и опрости със своите дъщери. Игуменът не му разрешил от страх да не би тази среща да го разнежи и отклони от мъченичеството му за вярата. Но Тимотеевото село било на пътя за Пропандита, закъдето Тимотей се бил упътил. Като минавал през своето село, срещнал един съсед, поразговорил се и чрез него поздравил дъщерите си. Напразно съседът му го увещавал да се отбие, да се види с дъщерите си и да си почине. Тимотей се опростил [със съседа] и бързо се отдалечил по своя път. Дъщерите чули от съседа за своя баща и припнали да го видят. Открила се рядка и величествена гледка. Дъщерите тичат да прегърнат своя баща, а бащата бяга от своите дъщери, та да не би да се огреши, като наруши заповедта на игумена. Дъщерите тичат бързо, а той още по-бързо. Дъщерите бързат да прегърнат своя родител, а Тимотей бяга от тях и бърза да прегърне смъртта. Дъщерите му се изморили и отчаяни се върнали, а баща им се отдалечил. Преди смъртта си Тимотей помолил духовника Герман да свърне в неговото село и да извести на дъщерите му за неговата мъченическа кончина. Герман изпълнил заръката. Турците посекли Тимотей и хвърлили тялото му в реката, а Герман успял да вземе само една негова дреха, която донесъл в Кисани и като намерил Тимотеевите дъщери, разказал им за героичната смърт на техния баща и им показал неговата дреха.
БЕСЕДА за увереността на праведника, че няма да умре
Няма да умра, но ще живея и ще разгласям делата Господни (Пс. 117: 17).
Кой може да каже: няма да умра? Онзи, който се държи за живия Господ. Кой може уверено да твърди: ще живея? Онзи, който вижда живия Господ пред себе си. Енох и Илия не умрели, а били взети живи във вечния живот. Господ ги взел по Своята милост за доказателство пред хората, че има вечен живот. Господ умрял и възкръснал със Своята сила за доказателство пред хората, че има възкресение на мъртвите. Апостолите и светиите умрели, но много от тях, по своето човеколюбие, се явили от другия свят за доказателство пред хората, че има вечен живот. Така и онези, които били взети, и онези, които умрели, живеят с възкръсналия Господ Христос в безсмъртното царство. Няма да умра, но ще живея – с голяма увереност казал цар Давид, макар и да живял на земята преди възкресението Господне и преди проповедта за общото възкресение на праведниците. С още по-голяма увереност всеки от нас, християните, трябва да каже така: Няма да умра, но ще живея, защото нашият Господ е основа на нашата вяра, защото нашите очи видяха и ушите ни чуха повече, много повече, отколкото очите и ушите на цар Давид. След Кръста Христов дяволът станал като дим, а след възкресението Христовo смъртта станала като мъгла, през която се излиза на слънчевото поле на безсмъртието. Блажен е онзи, братя, който се е удостоил да бъде жив и да разглася делата Господни!
Господи живий, оживи нас и ни спаси. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски