Вие, честни отче, считате за „дреболии" облеклото на свещеника, брада­та и косата му и се учудвате, че висшата църковна власт обръща внима­ние на този въпрос. Същевременно по-нататък в писмото си пишете за нуж­дата от реформа във външния вид и поведението на свещениците и нейната важност. Как да се съвмести това: и „дреболии", и „важна реформа"? Всеки приятел на Църквата трябва да се запита: защо офицерите на земния цар не се бунтуват срещу своите униформи? Нито пък митничарите, данъчните, лесничеите или железничарите? Те без ропот носят онова, което други са им определили като униформа и се държат така, както изискват служебните им правилници. Може ли тогава единствено офицерите на Небесния Цар да въстават срещу своите униформи и правилата за своето поведение? Ако народът иска да вижда своя свещеник в расо, с брада и дълга коса, тогава всички останали съображения трябва да се оставят. Ако за народа е непри­емливо да вижда своя свещеник облечен като търговец, избръснат и ниско подстриган, то тогава тази „реформа" трябва на всяка цена да бъде отхвър­лена като накърняваща религиозната съвест на църковния народ. В тези неща критерий е народното чувство и народният съд, а не индивидуалният вкус на отделните свещеници. Освен това, щом като дългата брада и коса не пречат на поетите, на художниците, та дори и на социалистическите вода­чи, то защо да бъдат в тежест на Христовите свещеници, на духовниците и народните пастири?

Блажени Иероним с ирония пише за наконтените свещеници от своето време: „Срамно е да се каже, но има хора, които приемат свещенически или дяконски чин с цел да общуват по-свободно с жените. Те се грижат изклю­чително за своето облекло, докарват се в прическата си, носят скъпоценни диамантени пръстени; пазейки се да не се напрашат, едва докосват земята с нозете си. Ще помислиш, че това са младоженци, а не свещеници".

В античността брадата била отличителен белег на философите. Вед­нъж в Рим поради появата на множество философи шарлатани императо­рът наредил всички философи да обръснат брадите си. Най-великият фи­лософ от това време Епиктет отговорил на императорската заповед така: „Кесарят може да ми вземе главата, но не и брадата". Така ценял той този външен белег на своето звание.

Това е дреболия - ще кажете. Дреболия е, без съмнение. В сравнение с душата и характера на един християнин облеклото, брадата и косата са съвсем дребно нещо. Но животът се състои от важни неща и от дреболии. А нашата вяра е така фина и изтънчена, че и дребните неща могат да бъдат от полза или да навредят. Щом словесното стадо иска пастирите му да се раз­личават от него по външност и да имат утвърдени знаци за разпознаване, трябва ли да се противим на това?

Католическите мисионери в Китай, държейки сметка за психологията на средата, в която проповядват, не се срамуват да носят плитки, дълги кафтани и китайски шапки. Защо христолюбивите свещеници да се противят на народа и заради незначителното да поставят под въпрос важното в ду­ховния живот и възрастване?

Мир Вам от Господа!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

ОТГОВОР: „Опознай преди всичко себе си, за да можеш да опознаеш и Бога“

( Св. Киприан Картагенски )

Разсъждение

Наказание и награда! И двете са в Божията ръка. Но както този земен живот е само сянка на истинския живот на небето, така наказанието и наградата на земята са само сянка на истинското наказание и награда във вечността. Главните гонители на светеца Божий Златоуст били Теофил – патриарх Александрийски, и царица Евдоксия. След мъченическата[1] Златоустова смърт и двамата ги постигнало люто наказание. А именно – Теофил полудял, а Евдоксия била натирена от двореца на цар Аркадий. Евдоксия скоро се разболяла от неизлечима болест, по тялото ѝ се отворили рани и червеи закипели из раните. Такава смрад се разнасяла от нея, че не било лесно човек да мине дори по улицата пред нейния дом. Лекарите употребили най-хубавите мазила, аромати и благовония само колкото да премахнат смрадта от скверната царица, но нямали голям успех. Накрая царицата умряла в смрад и мъки. Ала и след смъртта ѝ Божията ръка тегнела над нея. Цели 34 години, докато цар Теодосий не пренесъл мощите на св. Златоуст в Цариград, ковчегът с нейното тяло денонощно се тресял. А какво станало със Златоуст след смъртта му? Награда, награда, каквато само Бог може да даде. Аделтий – епископ Арабски, който приел изгнаника Златоуст в своя дом в Кукус, молил Бога да му покаже къде се намира Иоановата душа. Веднъж на молитва Аделтий бил като че ли вън от себе си и видял един сияен юноша, който го завел на небесата и му показал по ред иерарсите, пастирите и учителите, назовавайки всекиго по име. Но така и не видял Иоана. Ангелът го повел към изхода на Рая, а Аделтий бил много нажален. Когато ангелът го попитал за причината на неговата скръб, Аделтий отговорил, че му е мъчно, дето не видял любимия си учител – Иоан Златоуст. Ангелът му отговори: „Него не може да го види човек, докато е в тяло, защото той е до Божия престол заедно с херувимите и серафимите“.

БЕСЕДА за основата и крайъгълния камък

Утвърдихте [се] върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за крайъгълен камък (Ефес. 2: 20).

Основа на апостолите и пророците са, братя, животът и делата на апостолите и пророците. Това са Старият и Новият завет. Кой свързва апостолите и пророците? Господ Христос. Без Него нито пророкът ще разбере апостола, нито апостолът пророка. Той пък е изпълнението на пророците и свидетелството на апостолите. Така, че Той е крайъгълният камък, Който свързва пророците и апостолите и ги държи ведно, както крайъгълният камък държи зидовете. И Старият, и Новият завет – целите са съединени в Него, осмислят се в Него, кръжат около Него, вдъхновяват се от Него, поддържат се от Него – от Господ Иисус Христос. Езичниците и евреите къде биха се срещнали и разбрали, ако не в Иисуса Христа Господа? Никъде освен в Него. В Него и чрез Него те се съединяват в един Нов Човек, в едно безсмъртно тяло, в една свята и съборна Църква. Тялото и душата се съединяват във висше свето приятелство само чрез Господ Иисус. Връзката на душата и тялото била враждебна чак до Неговото идване в тяло; и това враждуване накланяло към погубване на душата. Той ги  помирил и осветил. Така Той станал крайъгълен камък на всеки безсмъртен и богоугоден градеж, независимо дали се отнася за един човек, или за едно семейство, или народ, или за целия човешки род, или сега, или в миналото, или в бъдещето, или в старозаветно, или в новозаветно време. Той е носещият стълб[2] на всеки градеж, тъй като той е Глава върху тялото на Божията Църква.

О, Господи Иисусе Христе, опоро на нашето спасение, помилуй и спаси нас. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] авторът употребява думата мъченическа. Формално св. Иоан Златоуст не е убит, но заради претърпените от него страдания, без да се притесняваме от неточност, може да наредим лика му между мъчениците, което и прави в случая св. Николай (бел. прев.).

[2] В ориг. – главната стена (бел. прев.).