Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ПРАВОСЛАВНИ ЧЕТИВА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други
Прочетен: 1756320 Постинги: 3813 Коментари: 0
Постинги в блога от 02.11.2019 г.
  3 НОЕМВРИ / 21 ОКТОМВРИ (СТАР СТИЛ)

СВ. ИЛАРИОН ВЕЛИКИ

СВ. ИЛАРИОН МЪГЛЕНСКИ



Тропарь преподобному Илариону Великому, глас 8

Сле́з твои́х тече́ньми пусты́ни безпло́дное возде́лал еси́,/ и и́же из глубины́ воздыха́ньми во сто трудо́в уплодоноси́л еси́,/ и был еси́ свети́льник вселе́нной, сия́я чудесы́,/ Иларио́не, о́тче наш:// моли́ Христа́ Бо́га спасти́ся душа́м на́шим.

Ин тропарь преподобному Илариону Великому, глас 8
Я́ко и́ноков утвержде́ние, наста́вник же гра́ждан пусты́нных,/ и чудотво́рец благода́тию Вели́кому Анто́нию подо́бяся,/ помо́щник в страсте́х бе́дствующим неотсту́пен, Иларио́не о́тче наш,// моли́ за чту́щия святу́ю па́мять твою́.

Кондак преподобному Илариону Великому, глас 3

Я́ко свети́льника незаходи́маго, у́мнаго тя Со́лнца,/ соше́дшеся днесь восхваля́ем в пе́снех,/ возсия́л бо еси́ су́щим во тьме неве́дения,/ вся возводя́ к Боже́ственней высоте́, Иларио́не./ Те́мже вопие́м:// ра́дуйся, о́тче, всех по́стников основа́ние.

Тропарь святителю Илариону, епископу Меглинскому


Чу́до яви́вся извеще́ния,/ де́лы возсия́л еси́ доброде́телей Бо́жиих,/ мона́шествующих ли́ки упасл еси́,/ архиере́йская седа́лища изчи́стил еси́,/ ерети́ческаго же напа́дания не усумне́вся,/ це́ркви Христо́вы воздви́гл еси́,/ преподо́бне Иларио́не,/ у́мер, я́ко спя,/ те́ло же твое́ це́ло и нетле́нно соблюдено́ бысть,/ и подае́т цельбы́ боля́щим от разли́чных неду́г,/ и де́моны прогоня́ет,/ сего́ ра́ди мо́лим тя:// моли́ спасти́ся душа́м на́шим.

Кондак святителю Илариону, епископу Меглинскому, глас 3

Я́ко светоно́сна яви́ся, архиере́е, па́мять твоя́,/ тьму разруши́ уны́ния и свет облиста́ даро́в Небе́сных,/ вся созыва́ющи на ра́дость,/ от Бо́га бо, Иларио́не, благода́ть обре́л еси́// и мона́хов был еси́ степе́нь.

                              image


                            image


 
Категория: Други
Прочетен: 235 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 02.11.2019 17:45
 НЕДЕЛЯ ДВАДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

 

Евангелие за Господ Възкресителя

 

Лк. 7: 11 – 16, Зач. 30

 

Мнозина хора са се наричали спасители на човечеството, но кой от тях е помислял да избави човека от смъртта? В историята е имало много победители, но кой от тях е победил смъртта? Много царе е имало на земята, които са смятали живите хора за свои поданици, но кой от тях е смятал и мъртвите, като живите, за свои поданици?

       Никой, освен Единственият несравним Господ Иисус Христос. Той е не само нов Човек, Той е новият свят, Творецът на новия свят. По един и същи начин Той разорал нивите на живите и на мъртвите и посял новото семе на живота. Мъртвите за Него били като живи, а живите – като мъртви. Смъртта не била граница на Неговото Царство. Той унищожил тази граница и поставил Своето Царство назад до Адам и Ева и напред до последния роден на земята човек. По друг начин Той гледал на смъртта и живота на човеците, не като другите хора. Той гледал и виждал, че животът не свършва със смъртта на тялото, а истинската смърт умъртвява някои хора и преди телесната им смърт. Той виждал в гроба много живи и много мъртви в живи тела.

       И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият – казал Той на Своите апостоли (Мат. 10: 28). Със смъртта на тялото, значи, не настъпва и смъртта на душата; тя може да настъпи поради смъртните грехове, по-рано или по-късно, без оглед на телесната смърт.

       Със Своя духовен поглед, Господ Иисус виждал във времето така, както мълнията разсича облака, и пред Него се откривали живите души, както на тези, които са умрели отдавна, така и на онези, които още не са родени. Пророк Иезекиил видял във видение поле, пълно с мъртвешки кости и не знаел, докато Бог не му открил, дали тези кости ще оживеят. Сине човешки, ще оживеят ли тия кости? – попитал Господ. Аз отговорих: Господи Боже! Ти знаеш това (Иезек. 37: 7). Христос не гледал мъртвите кости, а живите души, които са пребивавали, и които ще пребивават в тези кости. Човешкото тяло и човешките кости са само одежда и оръдие на душата. Тази одежда остарява и се разпада като овехтяла дреха. Но Бог ще обнови тази одежда и отново ще облече в нея упокоените души. Христос дошъл, за да разкъса един прастар човешки страх, но и да донесе един нов страх за онези, които съгрешават.

       Старият страх на хората е страхът от телесната смърт; новият страх трябва да бъде страх от духовната смърт. И този страх Христос обновил и усилил. В страха си от телесната смърт хората призовават целия този свят на помощ; грабят от този свят, само и само да си осигурят по-дълго и колкото може по-безболезнено оставане в своето тяло. Безумнико – ще каже Бог на плътския богаташ, но духовен сиромах, – нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане? (Лк. 12: 20). Безумен, значи, Господ нарича онзи, който се страхува за тялото си, а няма страх за душата си. Господ казал още и: Животът на човека не се състои в това да преумножава имотите си (Лк. 12: 15). Кой дава живота? Живият Бог, Който със Своето Слово оживотворява душата, а душата –тялото. Със Своето Слово Господ е възкресявал и възкресява грешните души, мъртвите, преди телесната смърт, души. И освен това е обещал да възкреси и мъртвите тела на умрелите хора. С опрощаването на греховете със Своето животворно учение и Своите пречисти Тяло и Кръв, Той е възкресявал и възкресява мъртвите тела. Той е потвърдил това, както със Своите думи, така и на  дело с възкресяването на някои мъртъвци още през Своя живот на земята, както и със Своето Възкресение. Истина, истина ви казвам – казал Господ, – иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят (Иоан 5: 25). Много големи грешници, чули гласа на Сина Божий и душите им оживели. Но и много телесни мъртъвци, чули гласа на Сина Божий и отново оживели. Един такъв случай се описва в днешното евангелско четиво:

       На другия ден Иисус отиваше в града, наречен Наин; и с Него вървяха мнозина от учениците Му и много народ. Това станало скоро след чудесното изцеление на сина на римския стотник в Капернаум. Бързайки да върши добро и с това да даде пример на всички вярващи, Господ тръгнал от Капернаум покрай планината Тавор. Зад планината, на склона Ермон, и до днес съществува село Наин, някога град, ограден със стени. Господ вървял, съпровождан от учениците си и много народ. Всички те били видели многобройните Христови чудеса в Капернаум, но всички били жадни да видят още и да чуят още. Защото Христовите чудеса били нещо нечувано и невиждано дотогава в Израил, а Неговите думи били като река от мед и мляко.

       А когато се приближи до градските врата, ето, изнасяха мъртвец, едничък син на майка си, а тя беше вдовица; и много народ вървеше с нея от града. Тъкмо Господ с придружаващите Го стигнал пред портите на града, и оттам излязло насреща им шествие, което съпровождало един мъртвец. Така се срещнали Господарят и слугата, Животодарителят и смъртта. Умрелият бил юноша, което става ясно от думата, изречена от Христос: Момко! И още от това, че Той го предаде на майка му, след като го съживил. Майката на умрелия трябва да е била от заможна и известна къща, което си личи от многобройните участници в шествието – и много народ вървеше с нея от града.

       Като я видя Господ, смили се над нея и рече ѝ: не плачи. Придружителите били много, веднъж заради майката, която била от известна къща, второ, заради големия удар, нанесен ѝ от загубата на единствения ѝ син. Скръбта на всички присъстващи трябва да е била голяма и тази скръб още повече се усилвала от отчаяния плач и нареждане на майката. Защото, макар всички ние да очакваме състрадание в нашата скръб, когато смъртта грабне някого от най-скъпите ни, едва ли може това състрадание да смекчи нашата мъка и огорчение. Когато безсилието утешава безсилие, утехата е слаба. Има едно тайнствено усещане, което обзема всички онези, които стоят около мъртвеца, едно усещане, което рядко се споделя [с другите] – това е срамът от смъртта. Хората не само се страхуват от смъртта, но те се и срамуват от нея. Този срам е доказателство, много по-силно от страха, че смъртта е последица от човешкия грях. Както болният се срамува да покаже на лекаря своята тайна рана, така и всички съвестни хора се срамуват да покажат своята немощ пред смъртта[1]. Този срам от смъртта доказва нашия безсмъртен произход и нашето безсмъртно предназначение. И животните се крият, когато умират; като че ли и те усещат срам от смъртта. А какъв ли е срамът на високопросветените духовни хора? Какво ще ни помогнат всички наши крясъци и нашата врява, цялата ни суета, всичката чест и слава, в часа, когато почувстваме, че се троши глиненият съд, в който е бил животът ни? Обзема ни срам, както заради слабостта на този съд, така и заради безумната суета, с която през целия си живот сме пълнили този съд. Защо да крием – обзема ни срам заради смрадта, с която сме изпълнили нашия телесен съд, и която след смъртта ни ще изтече от него не само на земята, но и пред небето. Защото нашето духовно съдържание изпуска или благоухание, или смрад върху душата и човешкото тяло в зависимост от това с какво и как сме изпълвали своя дух: с небесно благоухание, или със смрадта на греха.

       Господ Иисус се съжалил над отчаяните хора. Той често се съжалявал над човешката немощ.

        Като видя тълпите народ, съжали ги, задето са изнурени и пръснати като овци, които нямат пастир (Мат. 9: 36). Когато овцете видят пастира, нито са объркани, нито са пръснати. Ако всички хора имаха непрестанно пред очите си живия Бог, нямаше да са объркани и разпръснати. Но едни Го виждат, други искат да Го видят, трети въобще не Го виждат, четвърти се подиграват на онези, които Го виждат и искат да Го видят. Затова хората са объркани и разпръснати, т.е. всеки за себе си е пастир и всеки върви по свои пътища. Ако хората имаха поне половината страх от всеприсъствието на Бога, колкото страх имат от смъртта, нямаше да се страхуват от нея; още повече – на света нямаше да се знае за смъртта. В този случай Господ особено [силно] се съжалил над бедната вдовица и ѝ казал: Не плачи! Той видял и прочел какво е в душата ѝ. Като умрял мъжът ѝ, тя се почувствала самотна; сега, като умрял и единственият ѝ син, тя се почувствала съвършено самотна. А къде е живият Бог? Нима някой може да е самотен, бидейки в близост до Бога? И нима за истинския човек може да има нещо по-близко от Бога? Бог не е ли по-близо до нас от отец и майка, от братя и сестри, от синове и дъщери? Той ни дава и взима сродниците, но Той не се отдалечава, нито остарява окото Му над нас, нито Неговата любов към нас се променя. Всички ужилвания на смъртта са така пресметнати, че повече да се приближим към нашия Бог, към живия Бог.

       Не плачи! – Господ утешава скърбящата майка. Така говори Онзи, Който не мисли като мнозина от нас, че и душата на умрелия момък, при заминаването на тялото, е отишла в гроба; Онзи, Който знае къде е душата на умрелия; Онзи, Който всъщност държи душата в Своята власт. С тези, същите думи, и ние утешаваме скърбящите. Не плачи! Макар, че и нашето сърце е изпълнено с плач. Но освен това, и съболезнование, ние се чувстваме безсилни да предложим нещо друго на скърбящите. Силата на смъртта така е надвишила нашата сила, че ние пълзим като буболечки в нейната сянка; и закопавайки мъртвеца в земята, винаги чувстваме, че закопаваме и една част от себе си в гробната тъмнина на смъртта. Господ не казва на жената: Не плачи!, за да покаже, че въобще не трябва да се плаче за умрелите. Ето, и Той плакал над мъртвия Лазар (Иоан 11: 35); предварително плакал за мнозината, които ще пострадат при по-късното разорение на Иерусалим (Лк. 19: 41), и накрая похвалил като блажени онези, които плачат, защото те ще се утешат (Мат. 5: 4). Нищо не смирява и не очиства човека така, както плачът. В православната методика на спасението плачът се явява между първите средства за очистване на душата, сърцето и ума. Не само че трябва да плачем за умрелите, а и за живите и особено за самите себе си, както и Господ препоръчал на иерусалимските жени: Не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си (Лк. 23: 28).

Само че има разлика между плач и плач. Апостол Павел поръчва на солуняните: Да не скърбите, както и другите, които нямат надежда (I Сол. 4: 13), т.е. като езичниците и безбожниците. Защото те скърбят за умрелите като за напълно изгубени. Християните пък трябва да скърбят за умрелите не като за загубени, а като за грешници, и тази тяхна скръб трябва винаги да е придружена с молитва към Бога, та Бог да опрости греховете на умрелите и да ги въведе по Своята милост в небесното Царство. Заради своите грехове християните трябва още повече да скърбят и плачат и за самите себе си, но отново – не като онези, които нямат вяра и надежда, а напротив, точно защото имат вяра в живия Бог и надежда в Божията милост и вечния живот.

       Но щом като плачът е толкова полезен в християнския смисъл на думата, защо Господ казва на майката на умрелия момък Не плачи! Отново това е един съвсем различен случай. Тази жена плачела, защото нямала надежда; и поради това не плачела за греховете на своето дете, нито пък за своите собствени, а за телесната загуба на детето си, за неговото мнимо унищожение и за вечната раздяла с него. Впрочем, тук присъствал Синът Божий, владетелят на живите и умрелите. В Негово присъствие не трябвало да се плаче, както не е трябвало в Негово присъствие и да се пости. Когато фарисеите Го упрекнали, че Неговите ученици не постят, както правели Иоановите ученици, Господ отговорил: Нима можете накара сватбарите да постят, когато с тях е младоженецът (Лк. 5: 34)? Така също – трябва ли някой да плаче в присъствието на Живототвореца, в Чието Царство няма мъртви, а само живи? Ала скърбящата не познавала Христа, нито Божията сила. Тя скърбяла за своя единствен [син] с безнадеждна скръб, с каквато скърбели по това време всички евреи, както и елините, които или нямали, или били изгубили вярата във възкресението на мъртвите. Милосърдният Господ се съжалил над тази безумна нейна скръб и казал: Не плачи! Той не ѝ казал да не плаче в онзи смисъл, в който мнозина и днес казват „не плачи“ на скърбящите за техните умрели, т.е.: „Не плачи, с плач не можеш го върна, такава е съдбата! Всички ще минем по този път!“. Това е неутешаваща утеха, която ние даваме на другите, но която не утешава и нас, когато идва от другите. Друго подразбира Христос, когато казва на жената: Не плачи! Всъщност казва: Не плачи!, „защото Аз съм тук! Аз съм Пастирът на всички овце и нито една овца не може да се скрие от Мене, без да знам къде. Твоят син не е умрял така, както ти мислиш, а само душата му се е отделила от тялото. Аз имам власт над неговата душа, както и над тялото му. Заради твоята скръб, незнание и неверие, както и заради незнанието и неверието на всички около тебе, Аз отново ще съединя душата на детето ти с неговото тяло, ще го върна отново към живота, не толкова заради него, а заради тебе и заради този народ. Та всички да повярват, че живият Бог бди над хората, и че Аз съм Онзи, който е трябвало да дойде като Месия и Спасител на света“. В такъв смисъл, значи, Господ казал на майката: Не плачи! И като изрекъл тези думи, пристъпил към дело.

       И като се приближи, допря се до носилото; носачите се спряха и Той рече: момко, тебе думам, стани! Допирането до мъртвец или до вещите на мъртвец се смятало от евреите за нещо нечисто и било забранено. Тази забрана имала своя смисъл, докато в Изрaил се почитал Бог и човешкият живот се ценял повече от всичко на земята. Но след като се смалило истинското богопочитане и почитането на човешкия живот, тогава много от заповедите, та и тази между тях, станали като суеверие и се издигнали на първо място вместо главните Божии заповеди. Например, така станало и с обрязването на плътта, и с неработенето в събота. Духът на тези заповеди бил съвсем изгубен и вместо духа останало обожаването на формата или буквата на заповедите. Христос възстановил духа и живота на тези заповеди, но сърцата на народните водачи – пазителите на Божия Закон, дотолкова били потъмнели и вкаменени, че те искали да убият Христа, защото в събота изцелявал болни (Иоан 5: 16)! За тях съботата била по-важна от човека, та чак по-важна и от самия Син Божий. Но Господ не обръщал внимание на сръднята на водачите. При всеки случай Той продължавал да подчертава, че животът и спасението на човешките души са по-важни от умъртвените стари предания и обичаи. Той искал да изтъкне това и в този случай, като нарочно се допрял до носилката с мъртвеца. Но чудото на възкресението, което в този случай Господ направил, било толкова поразително, че безсилните еврейски старейшини не посмели сега да отворят уста и да отправят упрек.

       Момко, тебе думам, стани! Господ Иисус заповядвал на мъртвеца от Свое име, а не като пророците Илия и Елисей, които се молели на Бога, Той да възкреси мъртвите. Те били слуги на живия Бог, а това е Неговият Единороден Син. Със Своята Божествена власт, значи, заповядва на момъка да оживее и да стане. Тебе думам! Тези думи Господ не използва при нито едно друго възкресение на мъртвец – с това иска да покаже, че върши това дело изключително със Своята божествена сила. С това иска да покаже, че Той има власт над мъртвите, както и над живите. Защото това чудо не станало поради вярата на майката на този момък, какъвто е случаят с възкресяването на щерката на началника Иаир; нито пък някой от погребалната процесия очаквал такова чудо, както било в случая с възкресяването на Лазар. Не, това чудо не станало заради вярата на някого, нито поради нечие очакване, а изключително чрез силните слова на Господ Иисус.

       Мъртвецът, като се подигна, седна и почна да говори; и Иисус го предаде на майка му. Творението чуло своя Създател и изпълнило заповедта. Онази, същата божествена сила, Която първоначално вдъхнала животворящ дух в прахта и в сътворения от прах човек, действала и сега, за да оживее мъртвият прах; кръвта да потече и очите да се отворят; ушите да прочуят и езикът да проговори; костите и плътта да се раздвижат. Където и да била душата на умрелия момък, тя чула гласа на своя Господар и веднага се върнала в тялото, та заедно с тялото да изпълни Неговата заповед. Поданикът познал гласа на своя Цар и веднага се отзовал. Момъкът се изправил, седнал на носилката и почна да говори. Защо веднага започнал да говори? За да не помислят хората, че това е някаква вълшебна илюзия, да не помислят, че някакъв призрак е влязъл в тялото и го е изправил на носилката. Всички трябвало да чуят гласа и думите на оживелия, та да нямало и най-малкото съмнение, че това бил той, а не някой друг в него. По същата тази причина Господ взел момъка от носилката и го предал на неговата майка – и Иисус го предаде на майка му. Когато майката го познае, приеме и прегърне, тогава и в останалите присъстващи ще изчезнат съмнението и страхът. Освен това, Господ го взима със собствените си ръце и предава на майка му, та да ѝ покаже, че ѝ го дава в дар и сега, както и тогава, когато го е родила. Животът е дар Божий. Животът на всеки човек Бог дарява от Себе Си[2]. Бог не се гнуси да хване за ръката нито един сътворен човек и да го упъти в този земен, временен живот. И затова Господ взима възкръсналия момък и го предава на майката, та да ѝ покаже, че Той не напразно ѝ е казал: Не плачи! Когато казал това, Той вече мислел да я утеши не само с тези думи, които скърбящата майка през този ден могла да чуе от мнозина познати, а с едно дело, което представлява неочаквана и съвършена утеха. Най-после и затова, та и нас да научи, че като вършим някакво добро дело, трябва да го вършим с наши сили, внимателно и благодушно, а не чрез другите; не небрежно, без досада, колкото да се отървем от онзи, към когото проявяваме милосърдие. Вижте каква красота и любов има във всяка дума и във всяко действие на нашия Господ Спасител! Той и в този случай, както винаги, преди и след това, показва, че не само всеки дар Божий е съвършен, а е съвършен и начинът, по който Бог дарява.

       И страх обвзе всички, и славеха Бога и казваха: велик пророк се издигна между нас, и Бог посети Своя народ. Христос успял със Своето внимателно отношение към момъка и майка му да отклони страха от демони и вълшебство, но въпреки това, все пак страхът останал. Но този страх бил добър, защото е бил страх от Бога и предизвиквал похвала и прославяне на Бога. Народът говорил за Христос като за велик пророк. Народът очаквал велик Пророк, Когото Бог обещал още на Моисей да прати при израилския народ (Второзак. 18: 18). Този народ още не можел да се извиси до приемането на Христос като Син Божий. Но духът на този народ, дух толкова помрачен и смачкан от народните водачи, могъл добре да се възвиси и да проумее Христос Господ като велик Пророк. Ако народните водачи, които също виждали многобройните Христови чудеса, могли да се издигнат поне до това разбиране на простия народ, те биха се въздържали от страшното злодеяние да осъдят и убият Божия Син. Но всеки вършел подобаващи му чудеса, според своя дух и сърце; Христос възкресявал мъртви, а еврейските водачи взимали живота на живите. Той бил Човеколюбец, а те човекоубийци и богоубийци. Той бил Чудотворец на добро, а те били чудотворци на зло. Но в края на краищата тези зли водачи не могли да вземат ничий живот от само себе си. Всички пророци, които те убили, останали вовеки веков живи и пред Бога, и пред хората, докато тези [водачи] оставали като змии, в сянката на тези пророци, та да се лутат от поколение в поколение и от всяко поколение да получават осъждане и проклятие. Така също, убивайки Христос, те не убили Него, а себе си. Онзи, Който така лесно възкресявал другите, възкресил и Самия Себе Си, и се явил на небето и на земята като най-ярка Светлина, Която, колкото повече се гаси, толкова по-силно пламти и все по-ясно свети. Тази Светлина на светлините още веднъж, и то скоро, ще се яви на земята пред всички живи и мъртви. Това ще стане тогава, когато Господ Иисус ще дойде, за да приключи човешката история, да възкреси мъртвите от гробовете и да съди всички човешки същества, които са живели на земята, започвайки от Адам, та до края на времената. Тогава още веднъж, и то в най-пълна мяра, ще се изпълнят словата на Спасителя: Истина, истина ви казвам: иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят.

Чудото с възкресението на сина на вдовицата в Наин станало, колкото от милосърдие към скърбящата майка, толкова и за да помогне на нашата вяра в последното всеобщо възкресение, в чудото над всички чудеса, в правдата над всяка правда и в радостта над всяка радост.

       На Господа Иисуса, слава и хвала, заедно с Отец Свети Дух – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги и вовеки веков. Амин. 

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

[1] В ориг. – да покажат своята смъртност (бел. прев.).

[2] В ориг. – Бог дарява от Своята ръка (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 154 Коментари: 0 Гласове: 0
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 20 ОКТОМВРИ

 

Разсъждение

 

Дивно милосърдният Бог ръководи онези, които са предали своята воля на Неговата и [поверили себе си] на Неговите грижи. Както свещарят от мекия восък прави такива свещи, каквито пожелае, така и премъдрият Бог прави от верните Свои слуги безсмъртни светилници в небесното царство. Св. новомъченик Игнатий бил изцяло предан на Бога още като дете и желаел да стане монах и мъченик за вярата. По време на Карагеоргиевото въстание турците събирали войска от българите против сърбите; стигнали и до дома на Георги – Игнатиевия баща, да видят има ли някой годен за войската. Видели, че Георги е физически добре сложен и силен мъж, турците поискали да го вземат във войската. Ала Георги решително казал: „Не мога да ида против едноверни християни“. Разярените турци веднага го убили на място. Младият Игнатий се скрил в някаква съседна къща, след това избягал в Румъния, но желанието за монашество го отвело на Св. Гора. Ала той искал нещо повече от монашество – искал мъченичество. Една нощ, като се молил със сълзи пред иконата на Пресвета Богородица, Тя да му отвори пътя за мъченичество, чул някакъв шум и видял как от иконата се отделил венец и застанал върху неговата глава. Скоро след това той пострадал мъченически от турците и приел венеца на вечната слава. 

БЕСЕДА за старите и новите сказания за Божиите чудеса

 

Боже, с ушите си сме чули, нашите отци са ни разказвали за делото, което си сторил през техни дни, в стародавни дни (Пс. 41: 1).

 

Така цар Давид говори от името на своя народ. И изброява няколко Божии дела, които Бог направил за Израилския народ. За всички тези дела Божии и ние научаваме[1], братя, от Свещеното Писание – и за още колко и какви, за които Давид не знаел, защото станали след него! Освен това, за което Давид бил чул, не чуваме ли ние за несравними по-чудни и по велики дела на Божия Промисъл и Божието човеколюбие? Синът Божий се въплътил от Пречистата Дева и живял между хората, предложил им[2] мъдрост, направил чудеса, умъртвил смъртта, посрамил дявола, дал сила на Своите последователи. За това Давид не е слушал, а ние сме чули, защото това са ни го показали[3] нашите духовни отци – апостолите, мъчениците, праведниците – целият лик светии от време оно, от стари времена до ден днешен. И не само те са ни го показали, а Дух Свети ни го показва чрез [и в] светата Църква, чрез [и в] благодатните тайнства, чрез безбройните и безбройни чудеса. Ето причина за голяма радост, ала и за голям страх. Защото много ни е дадено, но много и ще се иска от нас. На нас е дадено по-голямо духовно богатство, отколкото на всички живели преди Христа, по-голяма мъдрост и знание, по-голяма слава Божия и сила, много, много повече примери за Божията любов към хората и любовта на хората към Бога. Запитайте се, богаташи над богаташите, какво сте дали за всичко това и какво ще дадете на Бога? Потрудете се, за да не се посрамите на Божия Съд. Като сън изчезват и ще изчезнат[4] скоро всичките ви дни на земята. Скоро гласът на ангелската тръба ще призове всички народи и всички хора на Страшния Божи Съд. Потрудете се да не се посрамите. Защото не ще може да кажете: „Не сме знаели, не сме имали!“. Знаете и имате повече откровения, отколкото са имали Давид и Соломон. И от вас повече ще се иска, отколкото от тях.

О, Сине Божий, велики и чудни Господи Боже и Спасителю наш, всеки ден и всеки час ни напомняй за Твоята свята Кръв, проляна за нас. Да не забравяме, Господи, и да [не се подхвърлим ] на вечно осъждане. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 

[1] В ориг. – слушаме (бел. прев.).

 

[2] В ориг. – излял (бел. прев.).

 

[3] В ориг. – явили (бел. прев.).

 

[4] В ориг. – отдалечават, избягват (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 132 Коментари: 0 Гласове: 0
 О святом Николае в Харбине


Владыка Димитрий из Харбина рассказывает нам следующее: «На вокзале в Харбине русские когда-то установили большую икону святителя Николая, и она там находилась много лет. Набожные русские возжигали свечи перед отъездом или после счастливого возвращения из путешествия. Глядя на русских, эту икону стали почитать и китайцы – они также ставили свечи. Когда же русские безбожники взяли железную дорогу в свои руки, они приказали икону с вокзала убрать. Однако против этого выступили прежде всего китайцы, говорившие так: «Чем вам мешает этот добрый старец? Он находится здесь уже столько лет, и от него мы никакого зла не видели. Не дадим его трогать, убирать отсюда». Безбожники побоялись народного протеста и оставили икону там, где она была. Как ни удивительно, а десяток лет икона простояла на Харбинском вокзале при власти русских безбожников. Святой Николай не позволил, чтобы его удалили. А это еще более укрепило и у православных русских, и у язычников китайцев ревность ставить свечи перед ней. Позднее железная дорога перешла в руки японцев, и, естественно, икона осталась на своем месте до наших дней. Однако в том, 1935-ом, году произошло нечто, привлекшее к иконе еще большее внимание всего Харбина. Там за городом, возле реки Сунгаре, есть гора. Власти собрались на этом месте что-то строить, и гору нужно было копать. Копали долго и много. Однажды китайские дети играли под этой горой, уже сильно подкопанной. Да гора уже была подрыта настолько, что ее верхняя часть нависала, как некая, можно сказать, крыша. И вот как раз под этой крышей китайские дети играли, когда вдруг явился некий белобородый старик и велел сейчас же убегать оттуда. Дети беспрекословно послушались старика, испугавшись его появления больше, нежели чего бы то ни было иного. И как только дети убежали, гора обвалилась со страшным грохотом. Останься там, дети бы все погибли. А увидев обвал горы, дети рассказали, что там погиб такой-то дедушка. Рабочие провели раскопки, но старика не нашли. Но кто-то из тех детей после случившегося оказался на вокзале и, когда увидел икону святителя Николая, закричал: «Вот он, тот старик, который нам явился и прогнал нас из-под горы!»



Свт. Николай, е. Жички и Охридски
 
Категория: Други
Прочетен: 130 Коментари: 0 Гласове: 0
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 1756320
Постинги: 3813
Коментари: 0
Гласове: 961
Календар
«  Ноември, 2019  >>
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930