Скръбно е, че и сега се намират последователи на него (на Авесалом) младежи, пускащи дълги букли и къдрици и изиска­ността им затъмнява изискаността на женските украшения... Над­ценявайки своя ум, те не знаят, че повече безчестят себе си, от- колкото да се украсяват... (Св. Йоан Златоуст)

Разсъждение

Ако някога на престола на земно царство е седял цар светец, то това е бил свети крал Стефан Дечански. Гърцитe, които гледали на славяните като на варвари, се удивлявали на красотата на душата на св. Стефан като на едно рядко срещано чудо за своето време. Когато император Кантакузин изпратил по някакви държавни дела при Mилутин игумена на манастира Пантократор, покрай другото крал Милутин попитал и за своя син Стефан. „Питаш ме, кралю, за втория Иов? – рекъл игуменът. – Бъди уверен, че неговата бедност стои по-високо от твоето кралско величие“. Гръцкият[1] император най-напред се отнасял със слепия крал твърде сурово; затворил го в едно отделение на двореца и забранил всякакъв достъп до него; а после го изпратил в манастира Пантократор, та там от тежките монашески подвизи да отслабне и да умре. Но Бог пазил блажени Стефан и той извършвал подвига на поста и молитвата като най-добрите монаси. За неговaта мъдрост се заговорило из целия Цариград. Императорът започнал да го уважава и често търсел съвети от него. Така например, Стефан допринесъл да се унищожи известната Варлаамова ерес, против която се борил и св. Григорий Палама. (Вж. Синаксара – втора неделя на великия пост). Варлаам по това време се намирал в Цариград и с ловки сплетни придобил много последователи от първенците в двореца и в Църквата за своята ерес[2]. В недоумение, Императорът повикал Стефан и го попитал как да постъпи с Варлаам. Мъдрият Стефан му отговорил със словата на псaлмопевеца: Аз ли да не мразя ония, които Тебе мразят, Господи! И добавил: „Опасните хора трябва да се изгонят от обществото“. Като чул това, император Кантакузин веднага прогонил с безчестие Варлаам от столицата.

БЕСЕДА за Твореца на новия човек

За да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир (Ефес. 2: 15).

Идвайки на земята, човеколюбивият Господ е дошъл за всички хора, а не само за някои. Евреите Го очаквали като Месия – Той дошъл като Месия. Езичниците Го очаквали като изкупител – Той дошъл като Изкупител. Той дошъл с еднаква любов и към евреите, и към езичниците. Освен евреите и езичниците трети нямало на земята. Евреите единствени на света вярвали в единния Бог; езичниците се кланяли на идоли. Но и евреите били потъпкали вярата със своите беззакония, така че нищо не знаели. Тъй че по незнание евреите и езичниците били еднакви. А още повече от проклятието заради греха, което от Адама [до Христа] тегнело над черната земя. И тъй като старият Адам не принадлежал само на евреите, а и на езичниците, защото и едните, и другите произлезли от него, тъй и Новият Адам не принадлежал само на едните от тях, защото спасил и едните, и другите. Господ Иисус не можел да толерира царството на евреите, т.е. царството на празния законнически формализъм, нито пък елинското царство (въобще езичеството), т.е. царството на натуралистическите басни и демонските магии и врачуване. Но той взел и двамата болника, и изцелил и двамата. Изцелил двамата и създал [от тях] нов човек. А той е Божията Църква. Така Господ отхвърлил еврейщината и езичеството, и създал Свята света Църква.    

O, всеблагѝ и всемъдри Господи Иисусе, неизречимо добро, премъдро е всичко, което си извършил! На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски          

[1] Неточност. Кантакузин е византийски император от 1347 - 1354 (бел. прев.).

[2] В ориг. – за своето мислене (бел. прев.).

Авва Серен каза:

„Не е възможно един и същ демон да внушава на човека всяка страст. За всяка страст има определени духове, които внушават само нея. Едни изпитват наслада от нечистота, от сквернотата на похотите и от тяхната смрад, други - от богохулства, един се радва на гняв и ярост, а друг - на униние, един - на тщеславие, а друг - на гордост. И на всеки дух му харесва да внушава именно страстта, която, както той забелязва, душата приема с охота.

ДО МОНАХ СИМЕОН: ЗА ДЕНЯ И НОЩТА (Лук. 17)

В беседата си за края на света и идването на Сина Човечески Господ Иисус Христос използва последователно думите „ден" и „нощ". Той сравнява Своето Второ пришествие с внезапността и бързината на мълнията и казва: „Тъй ще бъде и Син Човеческий в Своя ден”. След това продължава: „В оня ден, кой­то бъде на покрива да не слиза” И малко след това: „В нея нощ ще бъдат двама на една постелка”.Говори за едно и също време, а използва ту израза „в оня ден", ту израза „в оная нощ". Питаш: как да си обясним това?

Безпогрешна е всяка дума, изречена от Христовите уста, безпогрешни са и тези Негови думи. Говорейки за Своя ден, Той има предвид Своето Вто­ро пришествие, а говорейки за онази нощ - края на този свят и век. Това е едно и също време; по-точно това е границата между времето и вечността, между смъртта на времето и живота на вечността. Когато слънцето потъм­нее, за да не възсияе никога повече, и се яви светлото знамение на Сина Човечески, за да засияе завинаги, тогава и времето ще свърши. Времето ще свърши и ще настъпи Денят Господен, в който цялата тази материална все­лена с шум ще премине, стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а земята и всички неща по нея ще изгорят. Това ще бъде последната среща на деня и нощта и вечната им раздяла. А когато се говори за последната среща и ве­чната раздяла на деня и нощта, няма особено значение дали ще бъде казано: „в оня ден" или в „оная нощ". Това, което сега и засега, докато в кръговрата на времето се сменят последователно ден и нощ, изглежда противоречиво, на прага на съдбоносната граница между преходното и вечното ще изгуби своята противоречивост.

Мир на теб и благословение от Бога.

Автор Св. Николай, еп. Жички и Охридски

ОТГОВОР:  „ПЕЧАТ НА ДАРА НА СВ. ДУХ“.

При произнасянето свещеникът помазва кръстообразно новокръстения със свето миро по челото, очите, ноздрите, устата, ушите, гърдите, ръцете и нозете, като на всяко помазване казва:  „ПЕЧАТ НА ДАРА НА СВ. ДУХ“.

 
ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“– 10 НОЕМВРИ

Разсъждение

Пречудни са пътищата на Божия Промисъл, проявил се и при един изключителен случай в манастира Дохиар, по времето на блажени Неофит – племенник на св. Евтимий. След Евтимиевата смърт Неофит започнал да гради нова и по-голяма църква на св. Николай Чудотворец, но средствата не му достигнали, и той почнал да моли Бога за помощ. И Бог му помогнал по чуден начин. Срещу Дохиарския манастир се намирал остров Лонгос, или Сика. На този остров Неофит имал един малък метох, до който наблизо имало една каменна статуя на човек. На тази статуя било написано: „Който ме удари по главата, ще намери много злато“. Мнозина са удряли статуята по главата, но нищо не са намирали. Неофит пратил [на острова] с някакво поръчение манастирския послушник Василий. Този Василий един ден стоял пред статуята и се чудил на тайнствения надпис. Тъкмо тогава изгряло слънцето и статуята хвърлила сянката си на запад. Василий взел камък и ударил главата на сянката, започнал да копае и намерил котел, пълен със златни монети. Веднага отърчал и известил на игумена Неофит. Игуменът наредил на трима честни[1] монаси да отидат с манастирската ладия и Василий и да донесат златото. Отишли, значи монасите, натоварили златото на ладията и веднага потеглили назад. Но като били в морето, дяволът вкарал в главите им мисълта да присвоят това злато за себе си. И тази троица честни монаси, прелъстени от дявола, завързали Василий с въже, на врата му повесели камък и го хвърлили в морето. Когато Василий потънал на дъното, изведнъж му се явили като двама светли юноши архангелите Михаил и Гавриил, взели го и го пренесли в Дохиарската църква, и го оставили в заключената църква пред царските двери. На другия ден монасите, като отишли в църквата, намерили Василий вързан да лежи пред олтара. Игуменът го разпитал и узнал за чудесния случай с него. В това време пристигнали и онези трима монаси, които, като видели Василий жив, останали като от гръм ударени. Техният игумен заслужено ги наказал, а златото взел и довършил църквата, но не я посветил на св. Николай, а на св. архангели Михаил и Гавриил. Ето защо, старата Евтимиева църква се нарича църквата на св. Николай, пък новата – „Св. архангели Михаил и Гавриил“.

БЕСЕДА за единствения мир и Помирителя

Защото Той е нашият мир. Който направи от двата народа един. (Ефес. 2: 14).

Между израилтяните и езичниците е зеела бездна, която никой от смъртните не можел да запълни и изравни. Единствено Господ Христос е могъл да го стори и го сторил. Онова, що било отдалечено, Той го приближил и съединил. С какво? Със Своята Кръв. Именно със Своята [само]жертва Той заменил всички останали жертви. С това Той изкупил и заменил със Себе си цялата природа, от която хората взимали и принасяли жертва на Богa

(или на богове)[2]. Една жертва е достатъчна и за израилтяните и за езичниците – това е Христовата жертва. По-нататък животинската кръв е разделяла израилтяните и езичниците и по място, където е била пренасяна, и по божеството, на което е била пренасяна, и по вида на животните, от които е пренасяна, и по начина, по който е пренасяна. Сега Христовата пречиста кръв е пролята[3] вместо всички тези кърви и тази кръв Христова обединява и побратимява израилтяните с езичниците. И едните, и другите стават кръвни братя така, както и ние всички вярващи сме кръвни братя чрез кръвта Христова, с която сме изкупени от проклятието, и с която сега се храним[4]. Той разрушил стените и оградите, които разделяли израилтяните и езичниците, и съчетал в едно ръцете и сърцата им. С какво? Със Своето Тяло. Т.е. с живата истина – с въплътената в Себе Си истина. Истината заменила сянката на закона при израилтяните и басните при езичниците. Той отдалечил и двете[5] и показал живата Истина в Тяло. Светът я видял и се зарадвал.

О, Господи Иисусе Христе, преблаги Изкупителю наш, съедини сърцата на нас, верните Твои [раби]. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски                           

[1] Свт. Николай не е поставил кавички около определението, но то по-скоро е иронично, което ще проличи от следващите редове (бел. прев.).

[2] Т. е. на идолите (бел. прев.).

[3] В ориг. – дошла (бел. прев.).

[4] Т.е. св. Причастие (бел. прев.).

[5] Т.е. сянката на закона и езическите басни (бел. прев.).

В началото, когато монахът току-що е приел пострижение, на бесовете не им се позволява да изкушават силно човека, за да не би това да го порази и уплаши и той да се върне в света. Но според мярата на изминалото време и на преуспяването в подвига до него биват допускани борби с плътски пожелания и от всякакъв вид сладострастие.

И когато търпи огорчения, му се налага да се смирява, да плаче, да се самоосъжда и самоупреква за всичко, е което е грешил и греши. Така чрез изкуше­ния той се учи на търпение, опитност и разсъждение и със сълзи се обръща към Бога. А Бог винаги разрушава козните на врага и дава по мъничко на човека. Но някои паднаха духом и или свършиха със себе си, или се върнаха в света, понеже печалта ги погълна.

ОТГОВОР: МИРОПОМАЗВАНЕ.

Разсъждение

След дълга раздяла със своя другар Паисий посетил Иоан Колов и встъпил в разговор с него. Двамата взаимно се попитали каква добродетел са придобили. Паисий рекъл: „Никога слънцето не ме е виждало да ям“. А Иоан Колов рекъл: „Мене пък никога не ме е виждало да се гневя“. Като поучавал братята в скита, св. Иоан разказвал[i] тази притча за каещата се човешка душа: „В един град живеела жена красавица, но блудница, която имала много любовници. Един княз предложил на тази жена да я вземе за съпруга, ако обещае да живее честно и вярно в брака. Тя обещала. Князът я взел в своя дворец и се венчал за нея. Като разбрали за това, нейните предишни любовници решили някак си да я върнат на стария ѝ път, при себе си. Но не смеейки да се явят пред очите на княза, те отишли зад двореца и започнали да подсвиркват. Жената чула подсвиркването и го познала. Веднага запушила ушите си, прибрала се във вътрешната стая на двореца и заключила вратата зад себе си. Така се избавила от нови изкушения“. Св. Иоан обяснявал тази притча така: „Жената блудница – това е душата; нейните любовници – страстите; князът – Христос; вътрешната стая – небесната обител; любовниците, които подсвиркват и я мамят – демоните. Ако душата непрестанно загърбва своите страсти и прибягва при Бога, и страстите, и демоните ще се уплашат и ще избягат от нея.

БЕСЕДА за спасяващата благодат

По благодат сте спасени (Ефс. 2: 5-8).

Кой може да разбере и признае, че сме спасени по благодат? Че сме спасени не чрез нашите заслуги и дела, а по Божията благодат – кой може да разбере и признае това? Това може да разбере и признае само онзи, който е разбрал и видял, от една страна, бездната на смъртта и тлението, в която, поради греха, човекът бил хвърлен, а от друга страна, висотата, честта и славата, до които човекът е бил въздигнат в Царството небесно, в безсмъртния свят, в дома на живия Бог – само той може да разбере това и да го признае. Едно дете пътувало през нощта, спъвало се и падало от дупка в дупка, от яма в яма, докато накрая паднало в една дълбока яма, от която по никакъв начин не можело да излезе само. Когато детето се предало в ръцете на своята съдба, мислейки, че това е краят му, неочаквано някой застанал над ямата, спуснал му дълго въже и извикал на детето да се хване и да се държи здраво за въжето. Това бил един царски син, който взел детето, измил го, облякъл го, завел го в своя дворец и го поставил до себе си. Дали заради своите заслуги и дела се спасило това дете? Не, ни най-малко. Неговата заслуга е, че се хванало и се държало за подаденото въже. С какво детето е спасено? С милостта на царския син. В отношението на Бога към хората тази милост се нарича благодат. По благодат сте спасени. За кратко време апостол Павел повтаря тези думи два пъти, та вярващите да ги знаят и запомнят. Да знаем и ние, братя, и да помним, че сме спасени по благодат, чрез Господа Иисуса Христа. Бяхме в челюстите на смъртта, а ни е даруван живот в двореца на нашия Бог.

Господи Иисусе Христе, Спасителю наш, спасени сме чрез Тебе. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[i] В ориг. - употребявал,  използвал (бел. прев.).

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 8 НОЕМВРИ

Разсъждение

Че Божиите ангели са в непрестанно общение с този свят, ясно и неопровержимо свидетелства Свещеното Писание. Частично от Свещеното Писание, частично от Свещеното Предание, православната Църква е узнала имената на седемте предводители на ангелските сили и те са: Михаил, Гавриил, Рафаил, Уриил, Салатиил, Иегудиил, Варахиил (освен това, някои споменават и осми – Иермиил). Михаил на еврейски език означава „който е като Бог“ или „кой е равен на Бога“. Св. Михаил още от първите християнски времена се изобразява като вожд, който в дясната си ръка държи копие, с копието пробожда Луцифер – сатаната, а в лявата – зелено палмово клонче. На върха на копието има платнена панделка с червен кръст. Архангел Михаил е особено почитан като пазител на православната вяра и борец против верските ереси. Св. Гавриил значи „мъж Божий“, или „крепост Божия“. Той е благовестник на Божите тайни, особено на тайната на Боговъплощението, и на всички останали тайни, свързани с нея. Изобразява се така – в дясната ръка държи фенер със запалена вътре свещ, а в лявата – огледало от [направено от] зеления камък яспис. Огледалото символизира[1] Божията премъдрост като съкровена тайна. Св. Рафаил значи „Божие изцеление“ или „Бог Изцелител“ (Тов. 3: 17; 12: 15). Изобразява се тъй – води в дясната си ръка Товия, който носи риба, уловена в Тигър, а в лявата държи алабастрен лекарски съд. Св. Уриил – „огън“, или „Божия светлина“ (3 Ездра 3: 1;  5: 20). Изобразява се така – в дясната ръка държи меч [насочен] против персите, а в лявата – огнен пламък. Св. Салатиил значи „Божий молитвеник“ (3 Ездра 5: 16). Изобразява се с наведено лице и очи, а ръцете си е сложил на гърдите си като на молитва. Св. Иегудиил – „прославител Божий“. Изобразява се как държи в дясната си ръка златен венец, а в лявата – тройно сплетен бич. Св. Варахиил – „благослов Божий“. Изобразява се с бели рози върху гърдите. Иеремиил – „възвишение Божие“ (3 Ездра 4: 36). Почита се като вдъхновител и подбудител на възвишените помисли, които човек въздига към Бога.

БЕСЕДА за това, как Христос оживотворява хората, умъртвени от греха

Макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа (Ефес. 2: 5).

Бог първо оживотворил Христос, първо Него като човек вдигнал от гроба. А Христос е нашият Глава. За да възкръснели всички верни, трябвало първо да възкръсне Главата. Когато възкръснала Главата, тогава е подготвено и възкресението на цялото тяло, с всички негови части. Затова апостол Павел говори за нашето възкресение като за свършен факт. Бог и нас и тях  възкреси… и постави на небесата в Христа Иисуса. Заедно с Христос като човек Бог възкреси и нас, които преди бяхме мъртви от греховете и умъртвени от греховете. Не само ни удостои с възкресение заедно с Христа Господа, но и нещо повече – Той ни постави на небесата в Христа Иисуса, над целия свят на безплътните духове. Бог, братя, не се е явил на земята за някакво обикновено и дребно дело, а за едно съвсем необикновено и велико и превелико дело. Когато някой земен цар посети дадено място в своята държава, благодеянията от неговото посещение се усещат дълго на това място. Царят Господ посети земята и хората на земята. И благодатта от това посещение ще се усеща до края на времената. Това посещение за нас значи живот вместо смърт, слава вместо срам, приближаване към Бога вместо отдалечаване, благословия вместо проклятие. С една дума: възкресение от мъртвите и вечно царуване на небесата с Христос.

О, Господи, благодарим Ти, о, Господи прославяме те. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – означава (бел. прев.).

Ти казваш, че вярваш в Бога, но никак не можеш да повярваш в съществува­нето на демони. Има притча за един странник, който, като дошъл в Египет, поискал на всяка цена да се изкъпе в река Нил, за да има после за какво да разказва. Местните жители го предупреждавали, че в Нил има крокодили и не бива да влиза надълбоко. Но той не вярвал в съществуването на крокоди­лите, надсмял се над тези „бабешки приказки" и като добър плувец, уверен в собствените си сили, навлязъл навътре в мътния Нил. Внезапно един крокодил показал глава над водата и с острите си като трион зъби разсякъл плувеца на две. И така този нещастен храбрец, който приживе не вярвал в съществуването на крокодилите, нямал време да повярва в това и в смъртния си час.

Отричайки съществуването на зли духове, ти отричаш голяма част от евангелските истини. Отричаш, че дяволът е изкушавал Христос, че Христос е изгонвал бесове и че е съкрушил демонската власт над хората. Защото най-близкият ученик на Господа - свети Иоан - твърди, че Христос е дошъл в света, за да унищожи властта на дявола над хората. Той казва: „Затова и се яви Син Бо­жий, за да разруши делата на дявола” (1 Иоан. 3:8). Един велик поет е писал:

„Да, има по небето и земята неща,

които нашата нещастна философия не е дори сънувала”.(Шекспир)

Ти отричаш съществуването на зли духове не защото сам искаш това, а защото дяволът го иска. Бил ли си на война? Всяка войска устройва засади и умело се укрива, та неприятелят да помисли, че я няма. За всеки пълководец е голяма радост да узнае, че врагът не подозира за неговото присъствие и за присъствието на войската му. Някога дяволът се е явявал открито на хората и предизвиквайки страх, ги е улавял в своите мрежи. А в наше време тактиката му е да се крие; той се радва, когато хората не вярват, че го има. Страхувам се обаче, че дяволът е най-близо именно до онези, които отричат неговото съществуване.

В този свят ние сме като на бойно поле, в битка против враговете - ви­димите и невидимите. Горко ни, ако отречем съществуването на невидими врагове. Каква полза за нас, ако победим мечките и вълците, но ни ухапе скритата в тревата змия?

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски