14 НОЕМВРИ / 1 НОЕМВРИ (СТАР СТИЛ)
СВ. БЕЗСРЕБРЕНИЦИ КОЗМА И ДАМИАН
СВ. ИАКОВ КОСТУРСКИ И УЧЕНИЦИТЕ МУ СВ. ИАКОВ И
СВ. ДИОНИСИЙ
Тропарь святым бессребреникам Косме и Дамиану, чудотворцам Асийским, глас 8
Святи́и безсре́бреницы и чудотво́рцы, Космо́ и Дамиа́не, / посети́те не́мощи на́ша: // ту́не прия́сте, ту́не дади́те нам.
Кондак святым бессребреникам Косме и Дамиану, чудотворцам Асийским, глас 2
Благода́ть прии́мше исцеле́ний, / простира́ете здра́вие су́щим в ну́ждах, / вра́чеве, чудотво́рцы пресла́внии, / но ва́шим посеще́нием ра́тников де́рзости низложи́те, // мир исцеля́юще чудесы́.
РАЗСЪЖДЕНИЕ
Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене. (Мат. 10, 38). Св. преп. мъченик Тимотей Евсигменски (29 окт.), най-напред бил женен човек и имал две дъщери. По – късно, когато като монах решил да пострада заради Христа, и вече подготвен за пътя на страданието, помолил игумена за благословия да се отбие в своето село Кисани та да се види и опрости със своите дъщери. Игуменът не му разрешил от страх да не би тази среща да го разнежи и отклони от мъченичеството му за вярата. Но Тимотеевото село било на пътя за Пропандита, за където Тимотей се бил упъти. Като минавал през своето село, срещнал един съсед, поразговорил се и чрез него поздравил дъщерите си. Напразно съседът му го увещавал да се отбие , да се види с дъщерите си и да си почине. Тимотей се опростил [със съседа] и бързо се отдалечил по своя път. Дъщерите чули от съседа за своя баща, и припнали да го видят. Открила се рядка и величествена гледка. Дъщерите тичат да прегърнат своя баща, а бащата бяга от своите дъщери та да не би да се огреши като наруши заповедта на игумена. Дъщерите тичат бързо, а той още по – бързо. Дъщерите бързат да прегърнат своя родител, а Тимотей бяга от тях и бърза да прегърне смъртта. Дъщерите му се изморили и отчаяни се върнали, а баща им се отдалечил. Преди смъртта си Тимотей помолил духовника Герман да свърне в неговото село и да извести на дъщерите му за неговата мъченическа кончина. Герман изпълнил заръката. Турците посекли Тимотей и хвърлили тялото му в реката, а Герман успял да вземе само една негова дреха, която донесъл в Кисани и като намерил Тимотеевите дъщери, разказал им за юнашката смърт на техния баща и им показал неговата дреха.
БЕСЕДА за увереността на праведника, че няма да умре
Няма да умра, но ще живея и ще разгласям делата Господни (Пс. 117, 17).
Кой може да каже: няма да умра? Онзи, който се държи за живия Господ. Кой може уверено да твърди: ще живея? Онзи, който вижда живия Господ пред себе си. Енох и Илия не умрели, а били взети живи във вечния живот. Господ ги взел, по Своята милост, за доказателство пред хората, че има вечен живот. Господ умрял и възкръснал със Своята сила за доказателство пред хората, че има възкресение на мъртвите. Апостолите и светиите умрели, но много от тях, по своето човеколюбие, се явили от другия свят за доказателство пред хората, че има вечен живот. Така, и онези, които били взети, и онези, които умрели, живеят с възкръсналия Господ Христос в безсмъртното царство. Няма да умра, но ще живея – с голяма увереност казал цар Давид, макар и да живял на земята преди възкресението Господне и преди проповедта за общото възкресение на праведниците. С още по-голяма увереност всеки от нас, християните, трябва да каже така: Няма да умра, но ще живея, защото нашият Господ е основа на нашата вяра, защото нашите очи видяха и ушите ни чуха повече, много повече, отколкото очите и ушите на цар Давид. След Кръста Христов, дяволът станал като дим, а след възкресението Христовo, смъртта станала като мъгла, през която се излиза на слънчевото поле на безсмъртието. Блажен е онзи, братя, който се е удостоил да бъде жив и да разглася делата Господни!
Господи живий, оживи нас и ни спаси. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
Когда мы в 1933 году были в Софии, много там слышали о необычном происшествии с одним болгарским учителем, Барамовым. Этот человек был известен как большой безбожник. Но заболела его жена, и болезнь затянулась. Устав от забот, Барамов поехал из Софии в деревню, в гости к одному своему другу. Однажды на рассвете, когда учитель спал в своей комнате, его кровать затряслась так сильно, что он выскочил из постели и, решив, что началось землетрясение, побежал будить хозяина и всех домочадцев. «Землетрясение, землетрясение!» – кричал он. Все удивились, так как никто не почувствовал ни малейших толчков. Однако учитель был убежден, что произошло очень сильное землетрясение, от которого тряслась и даже сдвинулась кровать. Войдя в его комнату, хозяева обнаружили, что кровать действительно сдвинута со своего места. Это произошло в четыре часа утра. А в шесть часов Барамову сообщили, что именно в 4 часа умерла его жена. С тех пор учитель стал очень набожным.
Свт. Николай, еп. Жички и Охридски
13 НОЕМВРИ / 31 ОКТОМВРИ (СТАР СТИЛ)
Св. Апелий, , св. Урбан, св. Аристовул, св. Амплий, св. Наркис и св. Стахий
Св. Епимах
Апо́столи святи́и,/ моли́те Ми́лостиваго Бо́га,/ да прегреше́ний оставле́ние// пода́ст душа́м на́шим.
Кондак апостолам Апеллию, Урвану, Аристовулу, Амплию, Наркиссу и Стахию, глас 8
Я́ко свяще́нная сокро́вища Всесвята́го Ду́ха/ и Со́лнца Сла́вы сия́ния, по до́лгу воспои́м му́дрыя апо́столы,/ Апе́ллия, Урва́на же и Аристову́ла,/ Ампли́я, Нарки́сса и Стахи́я,// я́же благода́ть собра́ Бо́га на́шего.
Тропарь мученику Епимаху Новому, глас 4
Му́ченик Твой, Го́споди, Епима́х,/ во страда́нии свое́м вене́ц прия́т нетле́нный от Тебе́, Бо́га на́шего:/ име́яй бо кре́пость Твою́,/ мучи́телей низложи́,/ сокруши́ и де́монов немощны́я де́рзости./ Того́ моли́твами// спаси́ ду́ши на́ша.
Кондак мученику Епимаху Новому, глас 4
Многообра́зныя ра́ны претерпе́л еси́/ и вене́ц прие́м от Христа́ Бо́га,/ Ему́же о нас моли́ся, блаже́нне Епима́ше,/ ве́рно соверша́ющих па́мять твою́,// да спасе́т ду́ши на́ша.
ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“– 30 ОКТОМВРИ
Разсъждение
Големият син на Православната Църква, крал Милутин, спасил Балканите от унията. В момента, когато византийския цар загърбил съвестта си[1], този доблестен и богоносен славянски крал, застанал твърдо и с Божията помощ спасил Православието не само в своята земя, а и по всички балкански земи. Който отблизо изследва живота на свети крал Милутин, ще разбере защо Бог му е давал успех след успех през целия му живот и във всичките му дела. Когато Милутин се възкачил на престола, веднага обещал на Бога да построи толкова църкви, колкото години царува. 42 години царувал, 42 църкви построил. При някои църкви, като в Солун и Цариград, построил и болници за бедните хора, където бедняците да получават всичко безплатно. Освен това, той особено обичал да раздава от своето огромно богатство на сираците. Често пъти този силен и богат крал нощно време се преобличал като бедняк и с двама-трима свои слуги ходел сред народа, разпитвал за неволите на хората и щедро помагал на бедните човеци. Сред голямото си богатство той живеел съвсем скромно и патриархално, макар и да не показвал това пред чужденците. На скромен живот бил научен още в дома на баща си – крал Урош. Разказва се, че цар Михаил Палеолог пратил дъщеря си Ана заедно с една делегация в двореца на крал Урош, предлагайки своята дъщеря [за съпруга] на Милутин, та така да спечели сръбския крал за унията с Рим. А крал Урош, виждайки безумния разкош на византийската принцеса и нейните патриции, казал: „Какво е това и защо е? Ние не сме свикнали на такъв живот“. И с ръка посочил една сръбска принцеса с хурка в ръце. „Ето – казал – в какво облекло взимаме своите снахи!“.
БЕСЕДА за копнежа по Бога - единственият копнеж на праведника
Кого имам на небето? а с Тебе ли съм, на земята нищо не искам (Пс. 72: 25).
И на небето, и на земята върховното благо за пробудения човек е едно. Това благо е Бог. Безброй блага има на небето, но най-голямото благо е Небесният Цар. Безброй блага има на земята, но Творецът на тези блага е несравнимо над тях. Затова душата на пробудения човек пита [и констатира]: Кого имам на небето? А с Тебе ли съм, на земята нищо не искам[2]. Потребна ли му е река на онзи, който е доведен да пие от извора? И озърта ли се за овчарска вечеря оня, който е седнал на царската трапеза? Бог сам по себе е достатъчен да утоли целия глад и жажда на човека. Божии са небесата, Божия е и земята. Господарят на всички богатства е най-голямото благо; Творецът на всички наслади е най-голямата наслада; Носителят на най-голямата мъдрост е най-голямата мъдрост; Изворът на всички сили и милости е най-голямата сила и милост; Създателят на всички небесни и земни красоти е най-голямата красота. Никакво богатство не може на ум човеко да дойде, или да му се присъни, [богатство] каквото има в Бога, и то в най-голяма мяра. Затова, братя мои, да искаме Бога, за да придобием всичко; да търсим Бога, за да намерим всичко; да богатеем в Бога, та да сме богати във всичко.
Господи Боже наш, приближи се към нас, когато душата ни те иска. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
[1] В ориг. – съвестта отслабнала (бел. прев.).
[2] В сръбския и българския библейски превод на това изречение има известно разночетене (бел. прев.).
Старая Ленка Янич рассказала нам об одном удивительном случае ясновидения ее покойного сына Тасы, который умер три года назад. Перед смертью он вдруг начал кричать: «Бедный Любиша! Мама, Любиша поранил руку. Вот, кровь останавливает. Вот, перевязывает руку платком. Принеси, мама, стул, пусть Любиша сядет, он сейчас придет!» А Любиша – друг Тасы, который служил помощником у хозяина торгового предприятия на улице князя Михаила. Тогда мой сын Мика сразу же позвонил по телефону и позвал Любишу. Тот приходит – действительно с перевязанной рукой и рассказывает нам, как он только что поранился, упаковывая бумагу. Этот случай ясновидения больного всех нас изумил. А утром следующего дня Таса отдал Богу душу.
Свт. Николай, еп. Жички и Охридски
12 НОЕМВРИ / 30 ОКТОМВРИ
ИКОНА НА СВ. БОГОРОДИЦА „ОЗЕРЯНСКА“
ИКОНА НА СВ. БОГОРОДИЦА „ЧИСЛЕНСКА“
СВЕЩЕНОМЪЧЕНИК ЗИНОВИЙ И СЕСТРА МУ ЗИНОВИЯ
СВ. КРАЛ СТЕФАН МИЛУТИН
СВ. АНАСТАСИЯ СОЛУНСКА
СВЕЩЕНОМЪЧЕНИК АГАТАНГЕЛ (ПРЕОБРАЖЕНСКИ)
ПО МОЛИТВИТЕ НА ПРЕСВEТА БОГОРОДИЦА И НА ЧЕСТВАНИТЕ СВЕТИИ , ГОСПОД ДА ПОМИЛВА И СПАСИ НАС. АМИН.
ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 29 ОКТОМВРИ
Разсъждение
Но който претърпи докрай, ще бъде спасен (Мат. 10: 22) – е казал Господ. Вярата е единствената светлина в търпението, защото само по себе си търпението е непоносим мрак. Вярата е сияйна звезда в този мрак; вярата смекчава остротата на страданието; тя поддържа на своите крила цялата тежест на търпението. Св. Аврамий ни дава прекрасен пример на твърдост в търпението. На досадата, която му причинявал дяволът с различни изкушения и заплахи, малцина биха устояли да не оставят мястото и да се преселят на друго. Но Аврамий не щял да се пресели, та да не би злият демон да ликува, изтърпял я на мястото си и победил дявола. Епископът на тази област изпратил Аврамий да иде в едно езическо село и да се опита да приведе жителите на селото в Христовата вяра. След дълго колебание Аврамий тръгнал, като казал: „Нека бъде волята Божия, заради послушанието ще отида“. Първо съградил църква в онова село. След това строшил идолите пред лицето на селяните. Но те го набили и полумъртъв го изгонили от селото. Но той с плач молил Бога за тези хора, та Господ да отвори сърдечните им очи за познание на Христовата истина. И тъй, три години езичниците непрестанно го биели и гонели, а той непрестанно се молил за тях и не им се прогневил, „търпял с вяра като твърд камък“. И след три години, неговият труд и сълзи, прощаване и вяра били възнаградени. Изведнъж съвестта на селяните заговорила и всички вкупом отишли при Аврамий, поклонили му се и приели вярата от него.
БЕСЕДА за славата на името Божие
Благословено името на славата Му довека и цяла земя да се изпълни с Неговата слава! Амин и амин Пс. 71: 19).
Из пророческото сърце, изпълнено с благодат, се лее благодатна реч. За Царя и за Царския Син говори пророкът. За най-необикновения Цар – какъв е и как се явил на земята. Благословено името Му довека – първо казал пророкът, но сякаш недоволен от това, сега повтаря и добавя името на славата Му. Църквата Христова е слава Христова. Благословена е Неговата света Църква – плод на Неговите трудове, венец на Неговото унижение, дело на Неговите ръце, цвят от Неговата кръв! Благословено е и самото име на Неговата Църква – свято и спасоносно! Ще се изпълни с Неговата Църква, т.е. с Неговото дело, с Неговата слава, цялата земя. С думите си, от век във век, пророкът пророкува за безсмъртното Христово дело, т.е. за Неговата Църква. Тя ще се съзижда до края на времето, а ще се покаже цяла във вечността.
О, братя мои, да се потрудим да вградим душата си в Църквата Христова, в това живо и безсмъртно Тяло, чийто живот е безкраен и чиято красота няма име. Да се потрудим, за да не бъдем отхвърлени като негоден и непотребен камък, запратени в бездната на вечния мрак.
О, Господи Иисусе Христе, Царю и Сине на Царя, запиши ни в книгата на живота[1] и ни помени в Твоето Небесно Царство. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
Владыка Шабацкий Михаил рассказал нам об одном удивительном случае, произошедшем в то время, когда он был настоятелем монастыря Врачевшница. А в монастыре Драча тогда старейшиной был игумен Филофей. Этого игумена однажды пригласили в деревню Грбица отпеть усопшего. Когда отпевание закончилось, покойника провели на кладбище и опустили в могилу. Но вдруг усопший приподнял крышку гроба. Народ в страхе разбежался. Остался лишь один монах. И он спокойно помог ожившему покойнику встать.
«Что вы со мной делаете?» – спросил этот человек. «Да ты же еще вчера умер», – ответил монах. «Да сейчас ведь живой. И все время был жив на том свете; смерти и не видел». После этого человек прожил еще пятнадцать лет. Но все то время провел в молчании и молитвах. А когда к нему приставали, чтобы рассказал что-нибудь, вздыхая, отвечал: «Слава Богу за милость Его, но на том свете мне лучше было».
11 НОЕМВРИ / 29 ОКТОМВРИ (СТАР СТИЛ)
СВ. АНАСТАСИЯ РИМЛЯНКА
СВ. АВРАМИЙ ЗАТВОРНИК И БЛАЖЕНА МАРИЯ
Тропарь преподобномученице Анастасии Римляныне, глас 4
А́гница Твоя́, Иису́се, Анастаси́я,/ зове́т ве́лиим гла́сом:/ Тебе́, Женише́ мой, люблю́/ и, Тебе́ и́щущи, страда́льчествую,/ и сраспина́юся, и спогреба́юся Креще́нию Твоему́,/ и стражду́ Тебе́ ра́ди, я́ко да ца́рствую в Тебе́,/ и умира́ю за Тя, да и живу́ с Тобо́ю;/ но, я́ко же́ртву непоро́чную, приими́ мя с любо́вию, поже́ршуюся Тебе́./ Тоя́ моли́твами// я́ко Ми́лостив спаси́ ду́ши на́ша.
Кондак преподобномученице Анастасии Римляныне, глас 3
Де́вства вода́ми очище́нна, преподо́бная,/ му́ченичества кровьми́, Анастаси́е, венча́вшися,/ подае́ши су́щим в ну́ждах неду́гов исцеле́ние и спасе́ние, приступа́ющим от се́рдца,/ кре́пость бо тебе́ подае́т Христо́с,// источа́я благода́ть приснотеку́щую.
Тропарь преподобному Авраамию затворнику, Хиданскому, глас 8
В тебе́, о́тче, изве́стно спасе́ся е́же по о́бразу:/ прии́м бо крест, после́довал еси́ Христу́/ и, де́я, учи́л еси́ презира́ти у́бо плоть, прехо́дит бо,/ прилежа́ти же о души́, ве́щи безсме́ртней.// Те́мже и со А́нгелы сра́дуется, преподо́бне Авраа́мие, дух твой.
Кондак преподобному Авраамию затворнику, Хиданскому, глас 3
Во пло́ти, я́ко А́нгел, на земли́ яви́лся еси́,/ и поще́нием был еси́, я́ко дре́во насажде́нное,/ водо́ю воздержа́ния до́бре возрасти́вся,/ и тече́ньми твои́х слез скве́рну омы́в:// сего́ ра́ди яви́лся еси́ прия́телище Боже́ственное, Авраа́мие, Ду́ха.
Из моего дневника
Один белградский священник рассказал нам сегодня о необычном происшествии с одной развратной уличной женщиной в Белграде.
Как-то к вечеру пошла она по улицам ради своего мерзкого занятия. Проходя мимо какого-то сада, увидела человека, пытающегося повеситься: тот привязал веревку к ветви дерева и уже накинул себе петлю на шею. Женщина быстро перепрыгнула через ограду, достала из кармана свой перочинный ножик и перерезала веревку. Человек, уже потерявший сознание, упал на землю. Она растирала самоубийцу, пока тот не пришел в себя. А он, очнувшись, сказал: «Зачем ты это сделала. Я не могу жить, у меня ничего нет. Из-за нищеты я решил покончить с этой горькой жизнью». Женщина достала все деньги, которые были у нее при себе, и отдала человеку, пообещав, что в дальнейшем тоже будет помогать, пока он не найдет работу. Она продолжила свое непристойное занятие, а часть заработанного таким образом отдавала тому бедняге на жизнь. Но через шесть недель женщина слегла в постель с тяжелой болезнью. Пригласили к ней священника. В его присутствии женщина, уже умирающая, стала говорить: «Ангелы Божии, почему это вы ко мне пришли? Разве не знаете, какая я нечистая, грешная женщина?» Немного спустя она воскликнула снова: «О, Господи Христе, неужели и Ты пришел ко мне грешной? Чем я это заслужила? Неужели только тем, что спасла того беднягу от смерти? Ах, я недостойная! А как велика милость Божия!» Говоря это, она испустила дух, и лицо ее засияло, будто светом озаренное.
Вот что значит спасти душу человека. Вот как один случай милосердия к ближнему перевешивает многие грехи!
Евангелие за Господ Сеяча
Лк. 8: 5 – 15, Зач. 35
Целият свят е една дълга притча, съставена от безброй притчи. Като разказана притча е преходен този свят и всичко, което е в него. Но духовната ядка, която се съдържа в черупката на всички притчи, си остава завинаги и не загива.
Онези човеци, които пълнят само очите и ушите си, остават духом гладни. Защото духът се храни със съдържанието на тези притчи, а такива хора не са в състояние да разберат това съдържание.
Недуховният, чувственият човек, се храни със зелените листа на многобройни притчи и винаги си остава гладен и тормозен от глада. Духовният човек търси ядката на тези многочислени притчи и хранейки се с нея, бива сит и изпълнен с мир.
Притчи са и всички съществуващи неща, защото те, като зелени листа, или като черупка, обвиват скритата ядка. Притчи са и всички събития, които стават, защото и те са само одежда на духовното съдържание, на духовната ядка, на духовната храна.
Човекът в този свят е като потопен в морето на Божията мъдрост, съдържаща се в притчи. Но онзи, който гледа тази мъдрост само с очи, не вижда нищо, освен одеждата, в която е облечена тази мъдрост; гледа и вижда дрехата на природата, но духът и ядката на природата не вижда; слуша и чува природата, но слуша и чува безсмислени звуци, а смисъла не разбира. Нито с очи се вижда ядката на природата, нито с ушите се чува нейният смисъл. Духът се открива с дух; смисълът се открива с осмисляне; разумът се среща с разум, любовта чувства любовта.
Наистина, този свят е беден и жалък поради своята измамна преходност и който се улови за него като за нещо съществено само по себе си, ще падне и ще завие от болка и срам. Но този свят е и богата съкровищница на [скрити] поучения, и който така схване света и в този смисъл се възползва от него, няма да падне и да се посрами.
И сам Господ, заради поучение на хората, често е ползвал примери от природата, т.е. предметите и събитията от този свят. И често взимал за поучение обикновени неща и обикновени случаи, за да покаже какво полезно съдържание е скрито във всички тях. В необикновените и редки събития като в падането на звездите, в земетресенията, в големите войни и т.н. и обикновените хора търсят духовно значение. А само необикновените хора търсят и откриват духовен смисъл и в обикновените неща, и във всекидневните случки. Най-Необикновеният между всички необикновени, които са ходили по тази земя – Господ Иисус, нарочно взимал най-обикновени предмети от този живот, за да открие на хората тайната на вечния живот. Ето – кое е по-обикновено от солта, от кваса, от синаповото семе, от слънцето, от врабчетата, от тревата и полските кринове, от пшеницата и от пясъка? Никой от онези, които всекидневно гледат тези неща само с очите си, не би и помислил да потърси в тях скрити тайни на Божието Царство. А Христос се спрял точно на тези предмети и насочил вниманието на хората върху тях, откривайки им неизмеримите небесни тайни, скрити под техния външен вид.
Също така са прости и обикновени случаите, с които Господ си служил, за да представи и обясни целия духовен живот на човека, или цялата история на човешкото падение, или края на света и Страшния Съд, или Божията милост към грешниците. Векове наред хората са виждали обикновени случаи, подобни на онзи, който е описан в притчата за сеяча и семето, за пшеницата и плевелите, за талантите, за блудния син, за злите лозари, но никой не е и сънувал, че под листата на тези случаи се крие такава полезна ядка за човешкия дух, докато Господ сам не разказал тези притчи, не ги изтълкувал и не разкрил тяхното значение.
Днешното евангелско четиво предлага известната Христова притча за сеяча, която по своя външен вид описва един твърде обикновен случай, ала която в своето вътрешно съдържание крие сам Господ Иисус, човешките души, евангелското учение, причините за погибелта и пътя за спасението на човешките души – всичко наведнъж.
Излезе сеяч да сее семе. Колкото просто, толкова и тържествено начало! Т.е. дойде времето за сеене – мразовете и снеговете са подготвили земята, орачите са я изорали, запролетило се е и сеячът излиза да сее. Излиза сеячът от своя дом на своята нива, за да сее своето семе – не чуждото, а своето. Това е външната простота, а ето и вътрешната дълбочина – сеячът е Христос, семето е Евангелското животворящо учение. Човешкият род е подготвен, чрез хилядагодишни мъки, страдания и лутане, да приеме божественото семе на животворящото учение; пророците са разорали нивата на човешките души, а Христос засиял като пролет след дълготрайна ледовита зима и като сеяч излязъл да сее. Пророците са орачите, а Той е сеячът. Макар пророците и да засели някъде някакво семе, то не е било тяхно семе, а взето от Бога. А Христос излязъл да сее Своето семе. Лъжеучителите преди Христа взимали семе от дявола и го сеели по света като свое. А Христос не взима от никого, а наистина сее Свое семе. Излезе сеяч – но откъде и къде излязъл? Синът Божий излязъл от вечните недра на Своя Отец, но без да се отделя от тези недра. Излязъл в човешко тяло, за да послужи на хората. Появил се като светлина, която сияе от слънцето, но без да се отделя от слънцето. Излязъл като дърво от своя корен, но без да се отделя от него. Душите са Неговата човешка нива. Светът чрез Него стана, а Той дошъл на света – дошъл, значи, на Своята нива. Човешките души са сътворени чрез Него и Той дойде у Своите Си – излязъл, значи, на Своята нива. Той е истинският Сеяч и заради неоспоримата Своя собственост, чистота и правда на Своите пътища, отвсякъде е обкръжен с мир. А не като слугите, които от чуждия дом излизат и отиват на чуждата нива, и сеят чуждото семе, па понякога поради лошотията си се самозабравят, присвояват чуждото и го наричат свое, от което ги обкръжават неспокойство и страх.
И когато сееше, едни зърна паднаха край пътя и бяха потъпкани, и птиците небесни ги изкълваха; а други паднаха на камък и, като поникнаха, изсъхнаха, защото нямаха влага; други пък паднаха между тръни; и израснаха тръните заедно със зърната и ги заглушиха; а други паднаха на добра земя и, като изникнаха, дадоха плод стократен. Като каза това, извика: който има уши да слуша, нека слуша! Тези последни думи показват, че притчата има скрит смисъл. Защото всички хора имат уши и лесно могат да чуят гласа [на Христа] и думите на тази притча. Затова Господ казва: който има уши да слуша, нека слуша!
Цялата тази притча е ясна и правдива, дори когато в нея се вижда само описанието на един обикновен случай. Всеки земеделец може да потвърди от собствения си опит, че всичко това наистина се случва с посените на нивата семена. И всеки ще може да ви разкаже за своите усилия и мъки около нивата: да препречи пътеките, преминаващи през нея, да изхвърли камъните, да изскубе и запали тръните, та така да направи цялата нива добра земя. Но тази притча не е разказана заради онова, което е известно на всеки, а заради скрития смисъл, който по-рано не се е знаел. Тя е разказана заради дълбоката и вечна истина, която се крие в нея.
Нивата символизира човешките души; различните участъци символизират различните човешки души. Едни души са като земята край пътя; втори са като камениста почва; трети са като трънака в нивата; а четвърти – като добра земя, отдалечена от пътя и чиста от камъни и тръни. Но защо сеячът не хвърля семето само на добрата земя. А и по пътя, и по камънака, и по трънака? Затуй, защото Евангелското благовестие е явно, а не тайно; не е тайно и не се ограничава само върху един човек, каквито били многото тъмни и окултни[1] самозвани „науки“ на гърците и египтяните, които имали за цел повече владеенето на един човек или на група човеци над останалите хора, а не спасението на човешките души. Което ви говоря в тъмнина, кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте от покривите (Мат. 10: 27). Това заповядал Господ на Своите ученици – Главният Сеяч, на останалите сеячи. Той желае спасението на всички човешки души, защото иска да се спасят всички човеци, (I Тим. 2: 4) понеже не желае да погинат някои (II Петр. 3: 9). Ако Господ сеел Своето божествено учение само между добрите хора, тогава лошите щели да имат предлог и щели да кажат, че не са чули за Евангелието. И така биха приписали своето погиване на Бога, а не на своята греховност. Но те няма да погинат поради Божия вина, защото Бог е праведен, и никаква вина, и нищо лошо не може да се приближи до светлината на Неговата правда.
Затова, че три четвъртини от семената загиват, вината не e нито на сеяча, нито на семената, а на самата земя. Нито Христос ще е виновен, нито Неговото свето учение, че много хора погиват, а [ще са си виновни] самите хора. Защото те не проявяват труд и любов да отгледат семето; да го пазят от бурени; да го приемат в дълбините на своята душа и да го пазят до даване на плод и до жътва. Но въпреки че три четвъртини от нивата остават безплодни, Бог ще има обилна жътва от Своите слова. Както е казал чрез пророка: Моето слово, което излиза из устата Ми, се не връща към Мене празно, а изпълнява що Ми е угодно, и върши онова, за което съм го Аз пратил (Исаия 55: 11). Това, че някои хора не искат да се възползват от Христовите слова, не означава, че тези слова са казани напразно. За Бога всичко е възможно. Той може да стори така, че Неговата жътва от добрата земя да бъде преизобилна. В най-лошия случай Неговите слова ще се върнат при Него, ако не по друг начин, то като закопания талант от злия раб, или като мира, предложен на една къща, а тя не го приела. Както Господ заповядал на апостолите да поздравяват с мир всяка къща, в която влизат. И ако къщата бъде достойна, вашият мир нека дойде върху нея; ако ли не бъде достойна, вашият мир да се върне при вас (Мат. 10: 13).
Но по-добре да чуем как сам Господ разкрива вътрешния смисъл на тази притча. Защото това е една от малкото притчи в Евангелието, които сам Господ е изтълкувал. А я изтълкувал затуй, защото самите апостоли Го питали: А учениците Му Го попитаха и рекоха: какво значи тая притча? Той отговори: вам е дадено да знаете тайните на царството Божие, а на другите се говори с притчи, та, като гледат, да не виждат и, като слушат, да не разбират. Точно заради своята простота тази притча изглеждала твърде трудна за разбиране от учениците и мъчно приложима към духовния живот. Според евангелист Матей учениците първо задали въпроса: Защо с притчи им говориш? Евангелист Лука пропуска този въпрос и задава друг: Какво значи тая притча? Христос отговорил и на двата въпроса. Първо – Той прави разлика между своите ученици и останалите слушатели. Макар че учениците били прости хора, Божията благодат била върху тях; и макар че по това време те още не са съвършени, техните духовни очи били достатъчно отворени за да узнаят тайните на Божието Царство. Понякога на тях можело да се говори и направо, без притчи; но за другите не можело да се говори без притчи. А че и на апостолите невинаги можело да се говори без притчи, се вижда от следното изречение към тях: Това ви говорих с притчи; но настава час, когато няма да ви говоря вече с притчи (Иоан 16: 25). А защо говори на народа с притчи? Като гледат, да не виждат, и, като слушат, да не разбират. Т.е., ако им говореил направо и без притчи, те биха гледали с очите си и нямало нищо да видят, и биха слушали с ушите си, и нямало нищо да разберат. Защото духовните предмети не са видими за телесните очи, нито се чуват с телесните уши. А че смисълът на тези думи е този, е ясно от същото изречение на евангелист Матей – защото гледайки, не виждат, и слушайки, не чуват, нито пък разбират. Т.е., когато Господ им говори за духовни истини направо, без обвивката на притча, и ги сравнява със събитията от този чувствен свят, те не виждат тези истини, не ги виждат, нито пък ги разбират. Всички духовни истини са от другия свят – от света на духовното, от небесното – и само с духовни очи, слух и разум могат да се видят и усвоят. Но тези духовни истини са показани на този свят под одеждата на предмети и събития. При много хора погледът, слухът и разумът за духовните истини са изгубени. Мнозина виждат само одеждата, слушат само външния глас и разбират само външните свойства и вид на природата, предметите и събитията. Това са плътските очи, плътският слух и плътският разум. Господ Иисус знаел за слепотата на хората и затова, като премъдър Учител, ги водил от материалните предмети към духовните, и от естествените неща – към духовните. Затова им говорил с притчи, т.е. по онзи начин, който е единствено достъпен за техните очи, слух и разум.
След като отговорил на първия въпрос, Господ преминава към втория:
Тая притча значи: семето е словото Божие; а това, що падна край пътя, са ония, които слушат; но отсетне дохожда при тях дяволът и грабва словото от сърцето им, за да не повярват и се спасят. На народа Господ казал: бяха потъпкани и птиците небесни ги изкълваха, а на учениците казва: дохожда при тях дяволът и грабва словото от сърцето им. Първото се съдържа във второто, а второто обяснява първото. Както семето, което е паднало на пътя, е потъпквано от пътниците и изкълвавано от птиците, така и дяволът потъпква и грабва Божия посев – Божието слово, от сърцето на човека. Затова мъдрият стопанин огражда нивата; затова мъдрият човек прегражда пътищата към своето сърце, та злият дух да не ходи по тях и да не гази и унищожава всичко онова, което е посято в човешкото сърце от Бога. Когато прокараме път през сърцето си, тогава по този път преминават тълпи от хора и демони. Божественото семе тогава загива, а светът, освен че ще продължава да го тъпче, ами и ще сее и своето лошо семе. Такова разградено и за всекиго отворено сърце прилича на прелюбодейна жена, която изневерява на своя мъж, и от себе си прави смрадно сметище и безплоден път, на който налитат грабливите небесни птици, т.е. демоните. Никоя човешка душа не е тъй желана за тях от онази, която от себе си е направила отворен път. На камънака и в трънака семето поне покарва, а на пътя то не може да покара от пътниците и преминаващите – краката го стъпкват и дяволът го разпилява. Божественото семе се развива и принася плод само в девствената душа, която не е отворен път, а заградена и завардена нива. Ако трябва притчата да се обяснява с притча, тогава притчата за семената край пътя най-добре би се обяснила с притчата за блудницата.
Защо дяволът взима божественото слово от човешките сърца? Господ обяснява това с думите: За да не повярват и се спасят. От това е ясно, че вярата в Божието Слово е фундамент на нашето спасение. Онзи, който не пази Божието Слово постоянно в сърцето си – изключително само Божието Слово, сърцето му не може да се затопли от вярата, и следователно, душата му не може да се спаси. Докато сърцето му още не се стоплило от Божието Слово, дяволът бърза да Го открадне и да Го отнесе от него. Блазе на онзи, който пази Божието Слово в сърцето си като най-голямо богатство, и не пуска нито хората, нито демоните да тъпчат и разпиляват този свят посев.
А това, що падна на камък, са ония, които, кога чуят словото, с радост го приемат, ала нямат корен и временно вярват, а във време на изкушение отстъпват. Най-напред приемат [словото] с радост и за известно време вярват, а накрая от страх отстъпват. Като роб, който много години е бил в тъмница, и види, че някой му отваря вратата, и виква: „Излизай, свободен си!“, той най-напред се радва и се кани да излезе; но като помисли, че трябва да свикне с новия живот и работа, той се изплашва от новото, от неизвестното, и с охота отново се връща в тъмницата, и сам затваря тъмничната врата след себе си.
Сърцето на страхливеца е твърде земно и от привързаност към земното е окаменяло. Словото Божие най-добре расте при външни бури и ветрове както боровете в планината. Но страхливецът, който с радост е приел Божието Слово, се плаши от бурите и ветровете и изоставя Божието Слово, отхвърля Го, и отново се прилепя към земното. Земята бързо дава плодове, а за плода от Божието Слово трябва да се чака. При това страхливеца го разяждат съмнения – ако изпусна тези земни плодове, които са в ръката ми, кой знае дали ще дочакам да вкуся плодовете, които Словото Божие ми обещава? И така страхливецът се съмнява в Бога, а вярва на земното; съмнява се в истината, а вярва в лъжата. И вярата, нехванала корен в неговото вкаменено сърце, изчезва, и Словото Божие, паднало на камък, се връща при своя Сеяч.
Такива страхливци и днес са много между нас. По върха на техните сърца се зеленее вяра, но земята е твърде плитка, а под нея е корав камък. Като ги огрее великото слънце на Божията истина, при чиято светлина те виждат, че Словото Божие търси дълбочина, за да пусне своите корени до самото дъно на сърцето, до дъното на душата и до дъното на ума, тогава те се плашат. Те все още са съгласни да пуснат Бога в своето антре, като задържат всички останали стаи за себе си. Но като виждат какво слънце е Бог, как в Неговото присъствие нито една стая не може да остане в тъмнина, тях ги обзема страх. А такива хора по време на изкушения или преследване заради Словото (Божие) – това са бурите и ветровете – веднага отстъпват. Непостоянството във вярата е служба на един господар и обещание за служение на друг. Непостоянните всъщност служат на дявола, а обещават да служат на Бога. Но как Бог ще повярва на техните обещания, като те не са повярвали на Неговото обещание?
А това, що падна между тръните, са ония, които чуят словото, но в живота си се задавят от грижи, богатство и светски наслади и не принасят плод. Грижите са тръни, любовта към богатството е тръни, светските наслади са тръни. Когато Божието Слово попадне между тези тръни, пониква. Но не пораства, нито принася плодове, защото бива заглушено. Божието Слово не може да расте на никаква сянка. То расте само на ниви, на които е основният посев, и хвърля сянка върху всичко останало. Тук под грижи се разбират грижите за плътския живот; под богатство – външното забогатяване; под наслади – светските наслади, плътските, скоропреходни и тленни. Това са бурени, между които пречистата и нежна Божия билка не расте. Апостол Петър казва: Всичките си грижи Нему възложете, защото Той се грижи за вас (I Петр. 5: 7). Христос Господ ни възлага една- единствена грижа – грижата за душата, за спасението на душата. Но това е най-голямата грижа, която, като обгрижим, всичко останало ще се погрижи само за себе си. Всички останали малки грижи заглушават семето на тази най-голяма грижа, а без нея и те ще останат необгрижени, макар човек да живее с тях на земята и хиляда години. Истинското богатство е дар Божий, а не придобивка от хората или природата. Който се надява на богатството си, ще падне (Пртч. 11: 28). Той ще умре огорчен и недоволен като просяк и без да има никъде нищо, ще застане пред Божия съд. А наслажденията? Не са ли те онези плевели и тръни, които заглушават Божието Слово? И дали земните наслаждения наистина са това, за което ги мислят онези, които копнеят за тях? Ето – да чуем един [човек], който цял се е къпал в земните наслаждения, да чуем цар Соломон какво изповядва за себе си: Каквото и да пожелаеха очите ми, не им отказвах, не забранявах на сърцето си никаква веселба, понеже сърцето ми се радваше във всички мои трудове, и това ми беше дял от всички тия трудове. И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето – всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето! (Еклисиаст 2: 10 – 11). А ето какво говори и бащата на Соломон, по-мъдрият от Соломон: Господните повеления са праведни – веселят сърцето (Пслт. 18: 9); Твоите откровения приех като вечно наследие, защото те са радост за сърцето ми (118: 111); Радвам се на Твоето слово, както оня, който е получил голяма печалба (118: 162). Истинска наслада, богатство, радост и веселие е Словото Божие. Цялото богатство на този свят, наслажденията и радостите му са само мираж спрямо богатството, насладата и радостта в духовния свят, в Божието Царство.
А това, що падна на добра земя, са ония, които, като чуят словото, пазят го в добро и чисто сърце и принасят плод с търпение. Като каза това (Иисус), извика: който има уши да слуша, нека слуша! Добрата земя са добрите души, души, жадни за истината и гладни за любов. Както жаден елен тича и търси вода, така и добрите души тичат по сухата пустиня на този свят и търсят да утолят своята жажда и глад с вечната истина и непреходната любов. И когато на тези души падне роса и манна небесна от Христовите уста, те се къпят в радост, извисяват се високо до небесата и принасят преизобилен плод. През тези души минава само един път и по него ходи само Христос; за всички останали пътници и преминаващи този път е затворен. В тези души няма камънак и тръни, а само чиста, плодородна и мека земя, на която расте само един посев – онзи, който Христос Господ сее. Казано е: пазят го в добро и чисто сърце. Добрите хора не държат Христовите слова [само] на книга, защото книгата е извън човека и може да се изгуби; нито ги държат само в ума си, защото паметта е немощна и може да изневери[2]. Затова го пазят дълбоко в себе си, в своето сърце, в добро и чисто сърце, където нито се изгубва, нито се забравя, а расте като квас, принася плод като пшеница, като лоза весели човека и като елей от маслина помазва целия човешки живот, та той сияе като слънце.
Колко плод принася Христовото Слово на добрата земя? Едно сто, друго шейсет, а друго трийсет. Господ казал това по безкрайната Своя милост и снизхождение към хората. Той не иска от всички хора едно и също, а от някого повече, от някого по-малко, само и само да се спасят повече души и да наследят небесното Царство. Евангелист Лука споменава само за стократен плод – дадоха плод стократен – за да покаже въобще изобилието на плода от добрата земя. А Матей и Марк не говорят изобщо за трите различни количества плодове, които удовлетворяват Стопанина. Тук е изказана същата мисъл както и в притчата за талантите. И на раба с десетте таланта, както и на раба с четирите таланта, Господ казал едни и същи думи и ги наградил с еднаква награда: Добри и верни рабе!... влез в радостта на господаря си (Мат. 25: 23). Защото и в небесното Царство има степени на величие и власт, па и всички спасени не са в едно и също състояние, макар че всички са в неизказана светлина и радост. Който има уши да слуша, нека слуша! С тези думи Господ завършва тълкуването на притчата, както я завършил и преди това, пред народа. И още – извика. Тези думи се повтарят два пъти, и двата пъти се казва извика! Защо? За да пробуди вътрешния слух на оглушалите хора. За да звучи Неговата животворна мъдрост в столетията и да се чуе от всички човешки поколения до края на света. Затова извикал повторно и повторно казал: Който има уши да слуша, нека слуша! Човеколюбивият Приятел на хората извикал, Единственият Приятел на онези, върху които, като на мърша, са налетели черни грабливи птици; извикал, за да ги предупреди за опасността; извикал, за да посочи единствения тесен път на спасението от тлението и дима на този свят. Извикал кроткият и благ Господ, защото тук не става дума за нещо дребно, а за спасението на живота на хората; нито пък за дрехи, къщи и богатство, а за живота. Неговият вик не е от гняв към хората; Неговият вик е на нежна майка, която вижда пред децата си змия, и вика! Децата си играят и не виждат змията, а майката я вижда. А децата, като видят змията, не знаят по кой начин да се спасят, но майката знае. Затова майката вика на децата. Затова и Христос от началото до края на историята вика на хората: Който има уши да слуша, нека слуша!
Нему – живия и животворящ Господ и наш Спасител, Иисус Христос, слава и хвала, заедно с Отец и Дух Светий, единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги и вовеки веков. Амин.
Атор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
[1] В ориг. – магьоснически (бел. прев.).
[2] В ориг. – паметта е в края на човека и може да забрави (бел. прев).
