10 НОЕМВРИ / 28 ОКТОМВРИ (СТАР СТИЛ)

СВЕЩЕНОМЪЧЕНИК БОРИС НЕВРОКОПСКИ

СВ. МЪЧЕНИЦИ ТЕРЕНТИЙ И НЕОНИЛА

СВ. СТЕФАН САВАИТ

СВ. ДИМИТРИЙ РОСТОВСКИ

СВ. АРСЕНИЙ СРЪБСКИ

СВ. ПАРАСКЕВА

ПО ТЕХНИТЕ СВЕТИ МОЛИТВИ, ГОСПОД ДА ПОМИЛВА И СПАСИ ВСИЧКИ НИ. АМИН.

Разсъждение

Чудо на св. Димитрий Солунски. Че светиите Божии живеят на небесата, облечени във велика слава и сила, православните християни го знаят не по някакво свое умуване, а от истинската помощ и явяване на светците. Понякога те се явяват [по начин, по който] човек ги вижда и чува, понякога само ги вижда или само ги чува, а понякога невидимо и без думи те влияят на нашите  мисли, на нашето състояние и върху делата ни. Между многото чудеса на св. Димитрий е забележително и следното. В храма на св. Димитрий в Солун бил назначен за църковен служител един младеж на име Онисифор. Неговото главно задължение било да води сметките за свещите и кандилата. Този младеж започнал да краде свещи, да ги носи вкъщи и после пак да ги продава. Явил му се св. Димитрий и му казал: „Брате Онисифоре, не ми е угодно това, което вършиш, защото крадеш свещи и с това вредиш на другите, а най-вече на себе си; откажи се от  това и се покай“. Онисифор се уплашил и засрамил, и за някое време спрял да краде свещи. Но по-късно забравил и отново започнал да краде. Една сутрин някакъв виден човек донесъл големи свещи, запалил ги на гроба на светеца, помолил се и си излязъл. Онисифор пристъпил към свещите и протегнал ръка с намерение да ги вземе. Но в това време чул глас като гръм: „Пак ли почваш?“. Като  поразен от мълния , Онисифор паднал на земята и изгубил съзнание. Надошли хора, вдигнали го и той постепенно, като дошъл на себе си, разказал всичко, което му се случило. Всички се ужасили и прославили Бога.

БЕСЕДА за ревността по Божия дом

Защото ревността за Твоя дом ме яде и хулите на ония, които Те хулят, падат върху мене (Пс. 68: 9).

Небесата са дом Божий. Църквата Божия е дом Божий. Телата на вярващите човеци са дом Божий. Там, където е Бог, там е домът Божий; а където е домът Божий, там е и светинята. [Когато] хората безчестят светинята, царственият пророк се гневи и гори от ревност. Всички хули към светинята Божия той приема на себе си и те падат върху него като огън, който все повече разпалва ревността му. Хората безчестят светинята, като не вярват и отричат онова, което сам Бог е открил  на човеците за тяхното спасение. Когато хората се противят на истината, или като еретически изопачават истината, или като своеволно съдят по плътския си разум за своя Христос Господ, или като се съмняват в [съществуването на] ангелите и светиите, в Съда и безсмъртното Царство Христово, и във вечните мъки на неразкаялите се грешници, във всички тези и подобни случаи разбойнически нападат Божия дом и безчестят светинята на дома Божий. Тогава в праведното сърце се надига ревност против богоборството и богохулството. Също така хората нападат светинята на Божия дом, като се отнасят недостойно спрямо Църквата Божия, когато немарят за църковните наредби, лениво изпълняват църковните заповеди и злобно се отнасят към църковните служители. И тогава в праведното и набожно сърце се разпалва ревност за светинята на Божия дом. Накрая и унижението на човешкото тяло, отдаването на страстите, служенето на греховете, грабежите, грубостта, пиянството и други зли дела – всичко това е нападение на светинята на Божия дом, всичко това е богохулство и човекохулство. И отново се надига ревността на ревнителя за светинята, и свети пред хората като небесен пламък. О, братя мои, да се поучим от Христовата ревност за светинята на Божия дом (Иоан 2: 17), и от ревността на апостолите и светите отци на нашата Православна Църква. Да ревнуваме за нашето спасение повече, отколкото дяволът денонощно ревнува за нашата гибел.                                                                   

О, Господи Иисусе Христе, пример на ревност за светинята, дай и нам една искра от Твоята ревност, та като ревнуваме, да заприличаме на Тебе и да се спасим чрез Тебе. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Одна крестьянка из Валева рассказывала нам о смерти своей соседки:

«Живаничи – люди богатые, на виду. Но никто из них и думать не хотел о Боге, о душе. В церковь они не ходили, постов не соблюдали, милостыни не подавали. На днях умерла А., женщина их рода. Смерть ее, как и вся жизнь, заслуживает того, чтобы о ней рассказать. В молодости она бегала за многими мужчинами. Запутала и своего деверя, который впоследствии из-за нее покончил с собой. Со своим мужем она не разговаривала целых четыре года. Сама рассказывала, как душила и травила своих детей в утробе, чтобы не родились. Муж ее умер в Страстной Понедельник этого года. Когда он болел, жена к нему даже подойти не хотела, хотя и я, и многие другие говорили ей, что нужно пойти к умирающему мужу и с ним проститься. На смертном одре муж проклял ее: «Дай Бог, чтобы она разложилась от язв!» И сразу после смерти мужа А. на самом деле заболела. Тело от пояса до ступней покрылось язвами. Я видела, что вся она в гное. Четыре женщины ухаживали за ней, переворачивали и обрабатывали язвы. А она совсем не владела собой. Била руками по воздуху и орала: «Отойдите! Уйдите! И уберите от меня этих детей».

«Каких детей? – спрашиваем. – Мы не видим здесь никаких детей». Но она продолжала кричать: «Гоните их! Как это вы не видите?! Вот они, вокруг меня и лезут на меня!..»

Это были дети, которых она в утробе своей душила и травила. Я ей не раз говорила: «Позови, сестра, священника, исповедайся и причастись». Но она не слушалась. Наконец я уговорила, и она позвала священника. Но когда батюшка пришел, у нее отнялся язык, и она не смогла ничего сказать. Так после тяжелой и продолжительной болезни, вся в язвах и смраде, еле испустила дух несчастная моя соседка А.! И жители всей окрути нашей содрогались от ужаса. Только о ней сейчас и говорят».

                                         9 ноември / 27 октомври (стар стил)

                                                СВ. МЪЧЕНИК НЕСТОР

                                        СВ. ДИМИТРИЙ БАСАРБОВСКИ

Тропарь мученику Нестору Солунскому, глас 4

Му́ченик Твой, Го́споди, Не́стор,/ во страда́нии свое́м вене́ц прия́т нетле́нный от Тебе́ Бо́га на́шего,/ име́яй бо кре́пость Твою́,/ мучи́телей низложи́,/ сокруши́ и де́монов немощны́я де́рзости:/ того́ моли́твами// спаси́ ду́ши на́ша.

Кондак мученику Нестору Солунскому, глас 2

Страда́льчествовав до́бре, безсме́ртную сла́ву насле́довал еси́ ны́не,/ я́ко во́ин изря́дный Влады́ки был еси́, моли́твами Дими́трия му́ченика:// с ним у́бо, Не́сторе му́дре, моля́ не преста́й о всех нас.

Ин кондак мученику Нестору Солунскому, глас 4

Благоче́стия непобеди́маго во́ина/ и и́стине согла́сника и ору́жника/ вси по достоя́нию восхва́лим Не́стора вели́каго днесь/ и к нему́ возопие́м:// моли́ Христа́ Бо́га о всех нас.

Тропар на св. Димитрий Басарбовски

На тебе, Отче, който подражава, сигурно ще се спаси, защото, поел кръст, си последвал Христа; и на дело си учил да се презира плътта, защото е преходна, а да се грижи за безсмъртната душа. Затова и с ангели ще се възрадва, преподобни Димитре, твоят дух.

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 26 ОКТОМВРИ

Разсъждение

Чудо на св. Димитрий Солунски. Св. Димитрий  приживе бил солунски воевода, останал такъв и след смъртта си. Неговото присъствие в Солун хората са усещали особено по време на големи нещастия. Той защитавал града, отклонявал бедите, отблъсвал завоевателите и помагал на всеки, призовал неговото име. Ето един чуден случай [за проявата] на неговата необикновена помощ на хора в беда. Веднъж варварите нападнали Солун, но не успели да го превземат. Разгневени от това, те подпалили цялата околност и отвели в робство две хубави девойки, които подарили на своя княз. Девойките умеели добре да бродират. Князът, като видял някои техни ръчни изработки, им казал: „Слушал съм, че по вашите земи има велик Бог – Димитрий, че той прави големи чудеса, избродирайте ми на платно неговия образ“. Девойките му отговорили, че Димитрий не е Бог, а Божий служител и помощник на християните, и първом отказали да бродират образа на светеца, но князът, като ги заплашил със смърт, сторили заповяданото и до деня на св. Димитрий завършили работата. В навечерието на празника, значи, и двете гледали своята бродерия и плачели заради това, че този празник ще прекарат в робство, и второ, че избродирания образ на своя най-скъп светия, трябвало да дадат на нечестивия варварин. Двете девойки се молели на св. Димитрий да им прости. Тогава се появил св. Димитрий и взел двете девойки, както някога ангел [взел] пророк Авакум, пренесъл ги в Солун и ги поставил в своя храм. В църквата се служило всенощно бдение и имало твърде много народ. Като разбрал [народът] за чудесното спасение на тези християнски девойки, всички прославили Бога и Неговият велик служител и воевода св. Димитрий.

БЕСЕДА за сърцето готово за Бога

Готово е сърцето ми, Боже, готово е сърцето ми (Пс. 57: 7).

Блазе на онзи, братя, който може да каже тези думи на своя Господ! Блажен е онзи, чието сърце е готово да следва волята Божия. В това е и готовността на човешкото сърце, радостно да следва Божията воля, без да се смущава от никакви свои помисли и желания. Покаялият се [впоследствие] цар Давид първо вървял след своите греховни мисли и желания и бил като ладия в бурно море. Но като видял, че бурята ще го потопи, обърнал се към Бога с велико покаяние и плач, и предал ладията на своя живот напълно в ръцете Божии. Готово е сърцето ми, Боже, готово е сърцето ми! – възкликнал той с велик душевен мир, защото знаел, че е предал душата си в ръцете на най-вещия Кормчия. Беснее ли пак буря, напират ли ветрове и вълни, той не се плаши, защото е уверен, че нищо не може да разбие неговата ладия, и че безопасно ще доплава в тихо пристанище. Готово сърце означава сърце, освободено от всички светски желания и мечтания и изпълнено единствено със стремеж към Бога и любов към Бога. Готово сърце означава сърце,  излекувано от всяко безспокойство, грижа и страх, и утешено и окуражено с присъствието [в него] на Божията благодат. Ще пея и ще славя. Тъй продължава псалмопевецът. И това показва колко наистина е готово неговото сърце. Именно, той не се гордее с царската си слава, а я отнася към Бога. Той се понизил пред Бога докрай[1], цялото му услаждане е да величае и прославя Бога. Неговата лична слава само му дава повод за прославяне на неговия преславен Бог. О, братя мои, да се потрудим, та и нашето сърце скоро да е готово пред Бога – готово да чуе Божията реч, готово да следва волята Божия, готово да прослави живия Бог.

О, Господи Боже, Сътворителю наш безсмъртни, помогни ни да приготвим нашето сърце, та да бъде съсъд на Твоята животворна благодат. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – до нищо (бел. прев.).

Рассказал нам протоиерей С. Гужвич из Тополы:

«В Тополе жил некий С. М. Он получил образование в Париже, но поскольку принадлежал к роду Караджорджевичей, то во время правления Обреновичей не мог получить никакой должности на государственной службе. Поэтому оставался в Тополе, где жил в своем доме. Этот человек в Париже утратил веру в Бога и ни во что не верил, да к тому же еще публично, перед людьми, всегда и всюду высмеивал веру Божию. Но он заболел и оказался на смертном одре. Тогда позвал протоиерея Джорджевича, чтобы исповедаться, и рассказал: «Является мне постоянно кто-то и наказывает: исповедайся и покайся, иначе не сможешь ни умереть, ни жить». Тогда протоиерей Джорджевич исповедовал и причастил его, после чего С. М. легко испустил дух».

Разсъждение

Покрай другите тайнствени усещания[1] от духовния свят светците са имали и усет за благоуханието на добрите дела и за смрадта от нечистите духове. При всяка проява на светли и чисти духове се разливало животворно благоухание а при всяка поява на тъмните нечисти духове с разнасяла задушаваща и непоносима смрад. Според смрадта [когато тя се разнасяла] светиите можели да узнават от каква страст е обзет даден човек. Така св. Ефтимий Велики усетил смрадта от блудната страст на някой си монах Емилиан от лаврата на св. Теоктист. Отивайки веднъж на утреня, Евтимий минал покрай килията на Емилиан и усетил смрадта на блудния демон. Емилиан не вършел никакъв грях, освен това дето в този момент имал блудни помисли, нявявани в сърцето му от нечистия демон. И светията усетил присъствието на този демон край този монах. Още по-чудна сила на това усещане се проявила веднъж при св. Иларион Велики. Някой си човек, скъперник и сребролюбец, бил пратил нещо от своите зеленчуци. Когато ги поставили пред Иларион да хапне, светецът рекъл: „Махнете ги оттук, не мога да търпя смрадта, която излиза от този зеленчук! Нима не чувствате как смърди на скъперничество?“. Когато братята се зачудили на тези думи, Иларион им рекъл да занесат зеленчуците на воловете и ще видят, че воловете няма да ги ядат. Исихий, Иларионов ученик, занесъл зеленчуците и ги сложил пред воловете. Воловете само ги помирисали и, ревейки, отвърнали глави.

БЕСЕДА за бягството от света и пребиваването в пустинята

Далеч бих се отстранил и бих останал в пустинята.(Пс. 54: 7).
 

От кого, братя, пророкът избягал в пустинята? От злите неприятели, от страстите и суетата. Защо избягал в пустинята? Защото това е начин за победа над злите неприятели, над страстите и над светската суета. Малко са тези, дето искат[2] пустинята, затова е избягал там. Хората се борят за градове и земя, за власт и богатство, а не за пустинята. И вътрешните врагове на човека, страстите и суетата, в градовете непрестанно се разпалват с нов огън, докато в пустинята угасват и изчезват. Смъртни ужаси ме нападнаха – казва пророкът преди това. И това е причина да бяга в пустинята. Трябвало да подготви душата си за другия свят, за срещата с Бога. Даже и царят не може да избяга от смъртта, нито може да избяга от съда. Живеейки в разкош и непрестанно веселие, човек наистина е като замаян[3] от питиетата на този свят. Но сред разкоша и веселието мисълта за смъртта ще го изтръгне и пробуди. Ах, трябва да се мре! Този свят трябва да се остави! Пред Бога и пред ангелите трябва да се застане! Къде ми е душата? Къде ми са делата? С какво ще си отида от този свят и с какво ще отида на онзи свят? Хиляди и хиляди са онези, които са се пробуждали с такова питане от греховния сън, бягали са в пустинята, та ден и нощ да изправят душата си и да чистят своето сърце с покаяние, пост, молитва, бдение и останалите доказани средства, с които човек убива страха от смъртта и се осиновява от Бога.

О, Господи Иисусе Христе, Наставниче наш премъдри и преблаги, Който и сам Ти си се отдалечавал понякога от хората в усамотение, помогни ни да съберем душата си и да се подготвим за Твоето пресветло Царство. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – наблюдения (бел. прев.).

[2] В ориг. – грабят (бел. прев.).

[3] В ориг. – приспан (бел. прев.).

                                          СВ. МЪЧЕНИЦИ МАРКИАН И МАРТИРИЙ

                                                                        СВ. ТАВИТА

Тропарь мученикам Маркиану и Мартирию, глас 1

Му́ченик дво́ица единонра́вная,/ Маркиа́н с Марти́рием сла́вным, А́риево нече́стие разруши́ша/ и Соприсносу́щна Сы́на Отцу́ и Ду́хови ве́ровати научи́ша,/ Па́влу повину́ющеся и́стинных повеле́ний учи́телю,/ те́мже мече́м убие́ни, умро́ша;/ и при́сно со Христо́м живу́ще,/ о нас Того́ мо́лят// спасти́ ду́ши на́ша.

Кондак мученикам Маркиану и Мартирию, глас 4

Подви́гшеся до́бре от младе́нства,/ Маркиа́не с му́дрым Марти́рием,/ отсту́пника А́рия низложи́сте,/ невре́дно сохра́нше Правосла́вную ве́ру,/ Па́влу после́дующе, му́дрому учи́телю,/ те́мже с ним обрето́сте живо́т,// я́ко Тро́ицы побо́рницы изря́днейшии.

Тропарь праведной Тавифе Иоппийской, глас 4

Днесь ве́ра Христо́ва утвержда́ется ка́менем ве́ры,/ и ликовству́ет в весе́лии Иоппи́я,/ псало́мски славосло́вят Жизнода́вца Сы́на Бо́жия ве́рнии,/ ви́дяще соверша́емо ве́лие чу́до:/ первоверхо́вный апо́стол глаго́лет,/ и уме́ршая востае́т от гро́ба,/ ю́же Низложи́тель сме́рти да́рует Це́ркви,/ да украша́ются во о́браз ея́ доброде́тельми лю́ди./ Прииди́те у́бо, христиа́не,/ принесе́м ко святе́й моле́ния на́ша:/ блаже́нная Тави́фо и милосе́рдная,/ вознеси́ на́ша воздыха́ния Пресвяте́й Тро́ице,/ и моли́ся со дерзнове́нием,/ да сы́нове све́та Преве́чнаго бу́дем,/ да сподо́бимся Бо́жия ми́лости,/ да пребыва́ем в любви́ Боже́ственней,// и да ца́рствует мир во вселе́нней.

Кондак праведной Тавифе Иоппийской, глас 4

Ужаса́хуся Иоппи́йстии лю́дие, и дивля́хуся А́нгели Бо́жии,/ егда́ Исцели́вый Енне́я воззва́ от ме́ртвых се́рну нарица́емую, милосе́рдием преукра́шенную,/ о не́йже к нему́ взыва́ху вдови́цы неиму́щия./ И ны́не, Тави́фо блаже́нная, услы́ши моли́твы на́ша, к тебе́ приноси́мыя,/ и испроси́ у вся́ческих благ Пода́теля ми́лости и щедро́ты ве́рным Его́,/ да блажа́ще тя, вопие́м ти:// ра́дуйся, доброде́тели нас науча́ющая.

Разсъждение

Когато свещено лице върши беззаконие, го настига много по-тежко наказание, отколкото ако такова беззаконие върши обикновен мирянин, който е по-малко посветен в тайните на Божията воля. Св. Арета бил монах в Печерския манастир, но бил много сребролюбив. В килията си натрупал голямо богатство, от което на никого не давал и копейка[1]. Но веднъж се разболял твърде тежко и видял наяве как дяволите отнемат душата му от ангелите, викайки: „Наш е, наш е!“, изтъквайки за доказателство Аретовото сребролюбие и коравосърдечие. Като оздравял от болестта, Арета изправил своя живот и оттогава имал всички земни блага за нищо. Човеколюбивият Бог му простил и впоследствие му дал голяма благодат. Един монах от манастира, където се упокоил блаженият цар Елезвой, навикнал често да се отбива в кръчмата, там се напивал, та чак безчинствал и с жени. Веднъж, през деня, като се връщал от кръчмата, го нападнала страшно голяма змия, и го подгонила по петите. В голямата си мъка и притеснение монахът извикал: „Заради [молитвите на] на свети праведни Елизвой, отстъпи от мене!“. И змията изведнъж спряла. А монахът чул как змията проговорила с човешки глас: „Ангел Божий ми заповяда да те ухапя заради твоята сквернота, защото си обещал да служиш на Господа в чистота, а сега омърсяваш своето тяло и гневиш Светия Дух“. Монахът се заклел повече никак да не съгрешава, върнал се в манастира и до смъртта си повече не съгрешавал. Така Бог, по молитвите на св. цар Елезвой, го наказал и помилвал.

БЕСЕДА за явното пришествие на Бога

 Иде нашият Бог, и не в безмълвие (Пс. 49: 3).

Различно е призванието на съдията от призванието на воеводата. Воеводата не се разкрива веднага пред неприятеля, а оставя неприятеля да съди за него, както си иска; защото за воеводата е важна победата. Съдията пък веднага се показва на онези, които ще съди. Различно е и призванието на учителя от призванието на съдията. За учителя е важно да научи своите възпитаници; затова той често пъти слиза на нивото на своите възпитаници, и им говори като техен приятел. Съдията пък трябва от началото до края да бъде пред съдените като съдия и нищо друго. Друго е и призванието на лекаря от призванието на съдията; и различието в тези две призвания е толкова очевидно, колкото и в първите два случая. Бог, братя, се явил на света в човешка плът; явил се е като воевода, като учител и като лекар. Но още не се е явил на света като съдия. В първия случай Той премълчал да каже явно за Своето най-високо достойнство, а оставил неприятелите, възпитаниците и болните да съдят за Него, както си искат[2]. Който правилно е преценил, той Го познал като Бог, скрит в човешко тяло, и по думите, и по делата, и по човеколюбието, по небесните знамения при Неговото Рождество, при разпятието, при Възкресението и при Възнесението. Но комуто умът бил помрачен от някаква злобна страст, не успял да Го познае, нито признае за Бог. Ала когато дойде като Съдия, тогава никой няма повече да Го пита: „Ти ли Си?“, нито пък, „Кой Си Ти?“ – всички на мига ще разберат, че наистина е Той. Пред Него ще тръбят ангели; на небето ще сияе Неговият Кръст, пред Него ще гори огън и голяма буря ще се вижда около Него. Тогава и вярващ и невярващ, праведник и грешник ще погледнат и познаят [Него] – Съдията. Тогава ще се зарадват само онези, които по-напред са Го узнали като Бог – в пещерата и на Кръста. Ще се зарадват наистина онези, които в Съдията ще познаят Онзи, с Когото [заедно] са воювали, от Когото са се научили и от Когото са излекувани.

О, Спасителю преславни, помилуй нас и ни изправи преди Твоето пришествие. На Тебе слава и похвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – една лепта (бел. прев.).

[2] В ориг. – знаят (бел. прев.).

Старая Ленка Я. рассказала нам о смерти своей сестры Любицы. Когда Любица тяжело болела, родные находились возле нее день и ночь. Но, измотанные необходимостью все время бодрствовать, как-то попросили Ленку, чтобы она одну ночь посидела с больной. Смерть Любицы ожидалась в любой момент. В ту ночь с Ленкой вместе была и Цая, другая сестра. Любица начала говорить: «Вот мой брат Мика» (А Мика, бывший офицером, погиб вместе с королем Александром Обреновичем). «Мика, дай мне воды попить!» Присутствующие никого не видели, но после этих слов заметили, что Любица сложила рот так, будто воду пьет. Затем она стала разговаривать со своей умершей матерью. У нее больная тоже просила воды и, будто бы напившись, чмокала губами, как человек, утоливший жажду. Потом она внимательно слушала, что ей говорит мать. И вдруг воскликнула: «Ах, мама, это много, много! Неужели целый месяц? Это ужасно долго, много!» После этого отвернулась и замолчала. Когда Цая и Ленка спросили, с кем и о чем она разговаривала, больная ответила: «Это моя мама говорила со мной. Сказала, что я должна так мучиться еще целый месяц. Ах, подумайте только – еще целый месяц!» Это было накануне праздника Архангела Михаила. Как раз в праздник святого Николая, то есть через месяц, Любица отдала Богу свою душу.