http://blagovestnik.bg/12-12-2019/

http://blagovestnik.bg/11-12-2019/

http://blagovestnik.bg/до-господин-йоксим-п-за-лошия-слуга/

http://blagovestnik.bg/10-12-2019/

                http://blagovestnik.bg/игумен-никон-за-нас-е-оставено-покая-6/

                        http://blagovestnik.bg/09-12-2019/

Евангелие за милостивия самарянин

Лк. 10: 25 – 37,  Зач. 53

       Господ Иисус Христос е дошъл да промени мерките и човешкото мислене.

       Хората измервали природата сама за себе си. И мярката била погрешна.

Хората измервали душата според тялото. И величието на душата се смалило до милиметри.

       Хората сравнявали Бога с човека. И Бог изглеждал зависим от човека.

       Хората измервали добродетелта с бързината на успеха. И добродетелта станала евтина и тиранична.

       Хората се хвалели със своя напредък, сравнявайки се с животните, които винаги тъпчат на един и същи път и на едно и също място. Небето презряло тази хвалба, а животните не я и забелязали.

       Мерили хората и роднинството, и близостта на човека спрямо човека или по кръвта, или по начина на мислене, или по разстоянието на домовете и селата, в които живеели на земята, или по езика, или по още стотици признака. Но всички тези мерки за роднинство и близост не могли да сродят, нито да сближат хората.

       Всички човешки мерки били погрешни и всички разсъждения – лъжливи. Христос е дошъл да спаси хората от незнанието и лъжите и да промени мерките и мисленето. И ги променил. Онези, които приели Неговите мерки и мислене, се спасили с истина и правда, а онези, които запазили старите мерки и мислене, до ден днешен скитат в мрак и търгуват с мухлясали заблуждения.

Природата не се измерва самоцелно, защото тя е дадена за служение на човека, за нея мярката е човекът.

       Душата не се измерва според тялото, защото тялото е дадено за служение на душата. Затова душата е мерило за тялото.

       Не се разсъждава за Бога според човека, както за грънчаря не се разсъждава според грънците. Няма мярка за Бога, защото Бог е мярката за всекиго и Съдия на всички.

       Добродетелта не се измерва с бързината на успеха. Защото колелото, което бързо се върти и излиза от калта, отново бързо се връща в нея. Добродетелта се измерва с Божия закон. Не се измерва човешкият напредък с животинското състояние, а със скъсяването на разстоянието между човека и Бога.

       А истинската мярка за родството – тази, която сродява и сближава хората и народите, е не толкова кръвта, колкото милосърдието. Бедата на един човек и милосърдието на друг сродяват и сближават двама души повече от кръвта на родни братя. Защото всяка кръвна връзка е временна и има някакво значение само в този временен живот, служейки като образ на здравата и вечна връзка на духовното родство. А духовните близнаци, които се раждат при срещата на бедата и милосърдието, остават братя във вечността. На братята, родени по кръв, Бог е само Творец, а на духовните братя, родени от милосърдието, Бог е Отец.

       Тази мярка за родство и близост между хората Господ Иисус предлага на човечеството в днешната евангелска притча за добрия самарянин – казваме предлага, не натрапва, защото спасението не е натрапено, а милостиво предлагане от страна на Господа и приемане от страна на човека. Блазе на онези, които доброволно приемат тази нова мярка, защото ще имат много братя и сродници в безсмъртното Христово Царство! А притчата гласи:

       И ето, един законник стана и, изкушавайки Го, рече: Учителю, какво да направя, за да наследя живот вечен? Опропастявайки живота си с изкушения, той уж търси да наследи вечния живот! Всъщност, този изкусител не мислел за своя живот, а как да застраши Христовия. Той искал да намери в Христа вина, смъртоносна вина против Моисеевия закон, за да може да Го обвини и така да Го погуби, а, като ловък законник и адвокат, да се прослави между себеподобните си. Но защо той пита за вечния живот, като нещо можел да научи и от тогавашния закон? Не е ли това награда, която законът обещава на онези, които го изпълняват: За да живееш дълго на земята (Изх. 20: 12; Ефес. 6: 3)? Наистина, пророците говорят за вечното Царство на Месията, а особено пророк Даниил говори за вечното Царство на светиите, но евреите по Христовото време разбирали вечността само като продължително време на земята. Затова най-вероятно изглежда, че този законник лично е чул или чрез другиго е узнал, че Господ Иисус представя вечния живот, различен от еврейското разбиране за вечността. Ненавистникът на Бога и на човешкия род, който, без успех, лично изкушавал Господа в пустинята, сега продължава да Го изкушава чрез заслепени хора. Защото, ако дяволът не бил заслепил законниците, нямаше ли да е най-естествено тези тълкуватели и „познавачи“ на Закона и пророците първи да познаят Христа Господа, първи да Му се поклонят, първи да тръгнат пред Него като Негови вестители и да разгласят пред народа благовестието за дошлия Цар и Месия?

       А Той (Иисус) му каза: в Закона що е писано? Как четеш? Той отговори и рече: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си.“ Господ знае какво е в сърцето на законника; виждайки неговата злоба, не иска да отговори на въпроса му, а го пита за Закона: в Закона що е писано? Как четеш? Това са два въпроса: първият – знаеш ли смисъла на написаното? И вторият – как четеш и разбираш написаното? Какво е написано, това са могли да знаят всички законници; но как трябва да се разбира написаното – никой от тях по това време не знаел. И не само по това време, а по-отдавна. Още Моисей, преди смъртта си, укорява евреите заради духовната им слепота и казва: Но и до днес Господ (Бог) ви не даде сърце да разумеете, очи да видите и уши да чувате (Втрзак. 29: 4). Учудващо е, че този еврейски законник посочва точно тези две Божи заповеди като най-спасителни, учудващо е по две причини: първата е, че тези две заповеди в Моисеевия закон не са поставени на първо място с останалите главни заповеди; още повече – не са написани една след друга, както ги подрежда законникът, че даже не са написани в една и съща Моисеева книга, а едната – в една, втората – в друга (Лев. 19: 18; Втрзак. 6: 5). И второ – учудващо е и затова, че евреите се стараели за изпълнението на другите Божи заповеди, ала за заповедта за любовта, никак. Те никога не могли да се издигнат до любовта към Бога, а само до страха от Бога. Това, че законникът поставил тези две заповеди една след друга и посочил тях като най-спасителни, може да се обясни с това, че той изглежда е знаел, че Господ Иисус поставя тези заповеди за любовта на върха на стълбата на всички заповеди и добродетели.

       Какво му отговорил Иисус? Иисус му каза: право отговори; тъй постъпвай, и ще бъдеш жив. Виждате ли как Господ не иска от слабите да понесат най-тежкия товар, а постъпва според техните сили? Познавайки коравото и необрязано законническо сърце, Той не му казва: „Вярвай в Мене като в Син Божий, иди продай и раздай на сиромасите всичко, което имаш, па вземи кръста си и върви след Мене, без да се обръщаш назад!“. Не – само му препоръчва да изпълни онова, което сам разбирал и изрекъл като най-важното в закона. За него и това е достатъчно. Защото, ако наистина обича Бога и ближния, за него скоро ще се открие и истината за Христос Господ. Когато при един друг случай богатият момък поставил на Господа същия този въпрос, само че без лукавство[1]: Какво да направя, за да наследя живот вечен?, Господ не му споменал позитивните заповеди за любовта, а повече негативните: Не прелюбодействай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствай, почитай баща си и майка си. И когато момъкът казал, че е изпълнил тези заповеди, Господ му поставил по-трудна задача: Всичко, що имаш, продай и раздай на сиромаси (Лк. 18: 22). От това познайте превеликата мъдрост на Господа като божествен Учител. Той заповядва всекиму да изпълни онази Божия заповед, която знае; па като я изпълни и узнае друга, му нарежда да изпълни и нея, и така трета, четвърта и т.н. Той не поставя тежко бреме на слаби плещи, а според здравината на плещите – и бремето. Това е и страшен укор за всички онези между нас, които все повече и повече искат да узнаят Божията воля, а не искат да изпълнят онова, което вече са узнали. Никой няма да се спаси само с узнаването на Божията воля, а [ще се спаси] с изпълнението ѝ. Напротив, онези, които много са узнали, а са изпълнили малко, ще бъдат по-страшно осъдени от тези, които по-малко знаели и по-малко изпълнили. Затова Господ казал на законника: Тъй постъпвай и ще бъдеш жив. Т.е. виждам, че знаеш тези велики заповеди за любовта, но същевременно виждам, че не ги изпълняваш; затова е безполезно да те уча повече, докато не изпълниш наученото. Законникът трябва да е почувствал укора в думите на Спасителя и се опитал да се оправдае: Но той, като искаше да се оправдае, рече на Иисуса: а кой е моят ближен? Този въпрос показва неговото жалко оправдание, а именно: той не знае кой е неговият ближен; от това е ясно, че той не е изпълнил заповедта за любовта към ближния. И тъй, вместо да улови Христа на дума, самият той се оказва уловен и принуден да се оправдава. Плетейки примка за Христа, той сам се уловил в нея. Падуть во мрежу свою грешници! Така се случвало с евреите винаги, когато изкушавали Христа. Изкушавайки Господа, те повече го прославяли, а себе си погубвали и си заминавали от него посрамени, както и онзи баща на лъжата – сатаната с пустинята. С какво този законник прославил Господа, като го изкушавал? С това, че му дал повод да каже притчата за добрия самарянин и да предложи божественото учение за това кой е нашият ближен – спасително учение за всички човешки поколения до края на времената. A кой е моят ближен?

       Отговори Иисус и каза: един човек слизаше от Иерусалим в Иерихон и налетя на разбойници, които го съблякоха, изпонараниха го и си заминаха, като го оставиха полумъртъв. Случайно един свещеник слизаше по тоя път и, като го видя, отмина. Също и един левит, като стигна до същото място, приближи се, погледна и отмина.

       Кой е този човек, който слизал от Иерусалим в Иерихон? Това е Адам и целият човешки род, който произхожда от Адама. Иерусалим означава небесната обител на първосътворения човек [с неговата] райска сила и красота, в близост до Бога и светите Божии ангели; Иерихон – земната долина на плача и смъртта. Разбойниците са злите духове, безбройните слуги на сатаната, който въвел Адам в греха на непослушанието към Бога. Като най-големи злосторници на човешкия род злите духове нападат хората, смъкват от душите им тяхната божествена одежда на страха, вярата и благочестието; чрез греховете и пороците раняват душата и тогава временно се отдалечават, докато душата в отчаяние лежи край пътя на живота и не може да мръдне ни напред, ни назад. Свещеникът и левитът означават Стария Завет, свещеникът означава Моисеевия закон, а левитът – пророците. За пребитото и изранено човечество Бог е изпратил двама лекари с определени лекарства: единият бил Законът, а другият – пророците. Но нито единият, нито другият лекар се осмелили да лекуват главните и най-дълбоки рани на болния, нанесени му от самия дявол, а се спрели само пред по-малките страдания, нанесени на човека от човека. Затова се казва, че и единият, и другият, като видели тежко ранения болник, отминали. Моисеевият закон само видял човечеството като тежко болен и, като го видя, отмина. Пророците не само го видели, но и пристъпили към болния, ала и те отминали. Моисеевото Петокнижие е описало болестта на човечеството и потвърдило, че за нея на земята лек няма, а истинското лекарство е при Бога на небето. Пророците се приближили по-близо до полуживата и издъхваща душа на човечеството, също потвърдили още повече усилващата се болест и утешили болния, казвайки му: „Ние нямаме лек, но ето, след нас идва Месията, Небесният Лекар.“ И отминали. Тогава дошъл истинският Лекар.

       Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него. А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и ако потрошиш нещо повече, на връщане аз ще ти заплатя. Кой е този самарянин? Това е сам Господ Иисус Христос. Защо Господ нарича Себе си самарянин? Затуй, защото евреите презирали самаряните като нечисти идолопоклонници. Не се смесвали и не общували едни с други. Затова самарянката при Иаковия кладенец казала на Господа: Как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка (Иоан 4: 9)? И тъй, значи, самаряните смятали Христос за евреин, докато евреите Го наричали самарянин: Ти си самарянин и в Тебе има бяс (Иоан 8: 48)! Казвайки тази притча на еврейския законник, Господ, от безкрайно смирение, сам Себе Си представя като самарянин, та така и нас да научи, че и под най-презряно име и звание ние можем да вършим големи добрини, понякога дори и повече от тези с велики и славни имена и звания. Господ нарича Себе Си самарянин и от любов към грешниците. Самарянин означавало същото, каквото и грешник. И когато евреите го наричали самарянин, Господ не отговарял на това. Той влизал под покрива на грешниците и ял, и пил с тях; та чак и открито обяснил, че е дошъл на този свят за грешниците, а не заради праведниците. Но нима в Негово присъствие можело да има и един-единствен праведник? Не са ли били всички хора покрити от грехове като от тъмни облаци? И не били ли всички души пребити и обезобразени от злите духове? Господ нарича Себе Си самарянин, за да ни научи да не очакваме Божията сила да се прояви само чрез великите и славните на този свят, а с почит и внимание да се вслушваме и в онова, което мислят и казват малките и презирани от този свят хора. Защото Господ често си служи с тръстика, за да разруши железните огради, и с рибарите, за да посрами царете, и с онези, които са най-малки, за да посрами тези, които в очите на хората са най-важни. Както и апостол Павел казва: Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните (I Коринт. 1: 27). Наричайки се самарянин, Господ дава да се разбере, че светът напразно очаква спасение от силната римска империя и от кесар Тиберий – спасението на света Бог е устроил чрез най-презирания народ в Римската империя – евреите, и чрез най-презрените от евреите – галилейските рибари, които били презирани от надменните книжници като идолопоклонниците самаряни. Божият Дух е свободен, Духът диша, където иска (Иоан 3: 8)[2], и не се съобразява с човешките рангове и оценки. Онова, което е високо у човеците, то е мерзост пред Бога, и онова, което е мерзост пред хората, то е високо пред Бога. Господ дошъл при човешкия род – дойде до него. Човешкият род лежал болен и отчаян, а Лекарят дойде до него. Всички хора са грешни и всички лежат проснати на земята, прилепнали към земята – само безгрешният Господ, чистият и здрав Лекар стои изправен. На друго място се казва: Дойде у Своите Си (Иоан 1: 11), за да се отбележи, че Той е дошъл в плът както всички други хора, не различавайки се външно от смъртно болните и грешниците. А тук се казва: дойде до него, за да се подчертае Неговото различие по сила, по здраве, по безсмъртие и непогрешимост от смъртно болните и грешниците.

       Той видял ранения, както го видял и свещеникът; приближил се към него, както се приближил и левитът; но направил и нещо повече, нещо много повече от свещеника и левита. Смилил се, превързал раните му, полял ги с елей и вино, качил го на добичето си и го откарал в странноприемницата, погрижил се за него, платил на съдържателя и обещал, ако се наложи, да доплати за предстоящите грижи около болния и харчовете за неговото лечение. И тъй, докато свещеникът хвърлил само един поглед на ранения, и докато левитът погледнал и пристъпил към него, то Месията, небесният Лекар сторил за него десет неща – десет (число, което означава пълнота на числата), та с това да се покажат всеотдайната грижа, трудът и любовта на Господа и Спасителя наш за нашето спасение. Той не само че го превързал и не го оставил край пътя, защото това не би било достатъчна помощ; нито пък само го закарал в странноприемницата и си заминал, защото съдържателят би казал, че няма какво да прави с неговия болен и ще трябва да го изхвърли вън, та затова Той предварително му заплатил за неговия труд и харч. Тук би спрял и най-милостивият човек. Ала Господ отива още по-далеч. Той обещава и по-нататък да се погрижи за болния и да доплати на съдържателя каквото още бъде необходимо. Това е съвършенството на милосърдието! Тогава, като се знае, че това не го прави брат, а самарянин на евреин, неприятел на неприятел, трябва да се каже: „Това е свръхестествено, небесно, божествено милосърдие. Това е образът на Христовото милосърдие към човешкия род“.

       Но какво означава превързването на раните? Какво – елеят и виното? Какво – добичето? Какво – двата динария, странноприемницата, съдържателят и завръщането на самарянина? Превързването на раните означава непосредствения контакт на Христос с болния човешки род. Със Своите пречисти уста Той е говорил в ушите на хората, със Своите пречисти ръце Той се докосвал до слепи очи, глухи уши, прокажени тела, трупове. Раните се превързват с мехлем. Сам Господ е небесен мехлем за грешното човечество. Той, сам със Себе Си, превързал израненото човечество. Елеят и виното означават милост и истина. Добрият Лекар първо помилвал болния, па тогава му дал лекарството. Но и милостта е лек, и поучението е лек. Радвайте се, казва Господ, па тогава поучава, предупреждава и заплашва. Не бой се, казва Господ на Иаир, па тогава възкресява неговата дъщеря. Не плачи, казва Господ на наинската вдовица, па тогава вдига от мъртвите нейния син. Господ първо показва милост, па тогава принася жертва. Неговото идване на света в човешка плът, в материално тяло, е по-голямата милост от всички дела на милосърдие; а Неговата Жертва на Кръста е по-голяма от всички жертви, откак свят светува, та до неговия край. Милост и съд ще възпявам, казва цар Давид (Пслт. 100: 1). Милостта е мека като елей; правдата е добра, но в известна степен и горчива за грешника, както виното за болния. Както елеят лекува раните на тялото, така и Господнята милост лекува измъчената и огорчена човешка душа; и както виното горчи, но сгрява утробата, така истината и Божията правда горчат на грешната душа, но когато дълбоко проникнат в нея, я стоплят и укрепват.

       Добичето означава човешкото тяло, което сам Господ взел върху Себе си, та да е по-близо и по-разбираем [за хората]. Както добрият пастир, като намери загубената овца, я мята на раменете си и радостно я носи в своята кошара, така и Господ взел на Себе Си изгубените [хора], та и те да са там, където е и Той. На този свят, наистина, хората живеят между демоните като овце сред вълци. Господ е добрият Пастир, Който е дошъл да потърси Своите овце и със Своето тяло да ги защити от вълците. И като дошъл, се съжалил над човеците, защото бяха като овци, които нямат пастир (Марк 6: 34). Човешкото тяло тук се изобразява като добиче, та с това да се покаже безсловесността на самото тяло без словесността на душата. Наистина, човек по тяло е животно като всяко друго животно. В това животинско тяло човек е облечен след Адамовото грехопадение. И направи Господ Бог на Адама и на жена му кожени дрехи, с които ги облече (Бит. 3: 21). Това станало тогава, когато след Адамовия грях на непослушание, той се оказал съвсем гол, когато се скрил от Божието лице. По своята крайна кротост и безкрайна любов към нараненото и полумъртво човечество живият и безсмъртен Господ сам се облякъл в тази ужасна, кожена и безсловесна телесна дреха. Та като Бог да бъде по-достъпен за хората, като Лекар да е по-достъпен; да бъде разпознаваем от овцете.

Странноприемницата означава светата Съборна и Апостолска Църква, а съдържателят – апостолите и техните наследници, пастирите и учителите на Църквата. Църквата е основана още през земния Христов живот, защото се казва, че самарянинът откарал ранения в странноприемницата и се погрижи за него. Господ е Основателят на Църквата и първият Работник в Своята Църква. Докато Той лично се грижел за ранения, не се споменава за съдържателя. А на другия ден, защото Неговото земно време изтекло, Той се обърнал към съдържателя и предал болния на неговото обгрижване.

       Два динария – според някои тълкуватели означават двата Божии Завета, дадени на хората: Стария Завет и Новия Завет. Това е Свещеното Писание, Свещеното Откровение на Божията милост и истина. Никой не може да се спаси от греха, от раната, нанесена на неговата душа, докато не познае що-годе Божиите милост и истина, открити в Свещеното Писание. Както човек само при силна ярка слънчева светлина вижда всички пътища пред себе си и избира по кой път трябва да насочи нозете си, така също единствено при великата светлина на Свещеното Писание човек гледа и вижда пред себе си всички пътища на доброто и злото, и ги различава един от друг. Но двата динария означават и двете природи на Господа Иисуса – божествената и човешката. Тези две природи Господ донесъл на този свят и ги поставил в служение на човешкия род. Никой не може да се спаси от тежките рани на греха, ако не признава тези две природи на Господ Иисус. Защото раните се лекуват с милост и истина; едното лекарство без другото не е лекарство. Господ нямало да може да покаже съвършена милост към хората, ако не се бил родил в плът като човек; нито пък като човек щял да може да открие на хората съвършената истина, ако не бил Бог. Двата динария означават и Тялото, и Кръвта Христови, Които са донесени в Църквата, за да лекуват и хранят грешниците. На ранения му трябват и превръзка, и мехлеми, и храна. Това е съвършеното лечение. Трябва храна и то добра храна. И както добрата храна, която лекарите препоръчват на болния на легло, заедно с превързването и мазането на раните, променя кръвта на свежа и чиста, т.е. онова, което съставлява основата на органичния живот на човека, така и тази божествена храна – Тялото и Кръвта Христови, променя из основи, укрепва и чисти човешката душа. Цялостното телесно лечение на човека е само образ на духовното лечение. И както, значи, при телесното лечение ползата от всичко е малка, ако болният не се храни, така и при духовното лечение ползата от всичко е малка, ако обърналият се грешник не се храни с добра духовна храна, т.е. Тялото и Кръвта Христови. А Тялото и Христовата Кръв, всъщност, отново означават милост и истина.

        На връщане – тези думи означават второто Христово Пришествие. Когато Той отново дойде като Съдия, не в унизителна материална дреха, а облечен в безсмъртно сияние и слава, тогава съдържателите на Неговата Църква – пастирите и учителите, ще Го познаят като някогашния Самарянин, който им е предал за обгрижване болната душа на грешника. Но той повече няма да е милостив самарянин, а праведен Съдия, който на всекиму ще въздаде по справедливост. Естествено, ако Господ съди по чиста небесна справедливост, малцина биха се спасили от вечния огън. Но Той познава нашата немощ и нашата болест и ще съди всекиго с голямо внимание така, че и една чаша студена вода, подадена на жадния в Негово име, ще се смята за заслуга (Мат. 10: 42).

Но все пак не трябва да се самозалъгваме и да се предаваме на безгрижие. Тука думата е за църковните пастири, за духовните водачи. На тях са дадени повече власт и благодат и повече ще се иска от тях. Те са солта на земята; ако се обезсоли, изхвърля се и се тъпче с нозе (Мат. 5: 13). Господ е казал, че мнозина първи ще бъдат последни, и последни – първи (Мат. 19: 30). А свещениците са първи в духовната Христова странноприемница. Те са призвани да се грижат за болните, да преглеждат раните им и да ги лекуват, и да ги хранят на честната трапеза на агнеца Божий с животворната Христова храна. Тежко им, ако не правят това! Те може и да са първи в този кратковременен живот, но във вечния живот те няма да имат дял. Господ е казал: Горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда (Мат. 18: 7). А от нито един човек в света не може да дойде такава [голяма] съблазън, както от нехайния свещеник – неговият малък грях съблазнява повече от големите грехове на другите хора. Блазе пък на духовните пастири, които вярно изпълняват завета на отсъстващия милостив Самарянин, разпореждайки се честно и разумно с Неговите два динария. Ще дойдат ден и час, когато Господ на всекиго от тях поотделно ще каже: Добри и верни рабе!... влез в радостта на господаря си (Мат. 25: 21)!

       След като казал тази дълбоко съдържателна и многозначителна притча, Господ запитал законника: И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците? Той отговори: оня, който му стори милост. Тогава Иисус му каза: иди и ти прави също така. Макар че законникът далеч не схванал цялата дълбочина и ширина на тази Христова притча, той трябвало да признае нейната правдивост толкова, доколкото я разбрал. Естествено, само в нейния външен, образен смисъл. Той не можел да не признае, че милостивият самарянин е истинският и единствен ближен на пребития и изпонаранен човек край пътя. Той не можел да каже: „Свещеникът е неговият ближен“, защото, бидейки свещеник, бил евреин – както и самият той. Нито пък можел да каже: „Левитът е бил неговият ближен“, защото и двамата са от същата раса, от същия род и с един език. Защото това би било свръхпротивно и на неговата безсъвестна съвест. Безполезно е сродството по име, по раса, по народност и по език там, където е необходима милост и само милост. Милосърдието е новата основа на сродството, което Христос установява между хората. Законникът не разбрал това, но онова, което и неговият ум прозрял в този конкретен случай, той трябвало да признае. Иди и ти прави също така, му казал Господ. Т.е., ако желаеш да наследиш вечния живот, трябва така да разбираш Божията заповед за любовта, а не както вие, законниците и книжниците, я разбирате. Защото вие гледате на тази заповед като на златен телец и я обожавате като идол, а не знаете нейния божествен и спасителен смисъл. Вие смятате за ближен само евреина, защото оценявате по име, по кръв и по език; даже и не всеки евреин, а смятате за свой ближен онзи, който е член на вашата партия, било законническа или фарисейска, или садукейска; та дори и не всеки свой съмишленик, а само онзи, от когото получавате полза, чест и похвали. Божията заповед за любовта вие тълкувате користолюбиво и затова тази божествена заповед е станала за вас истински златен телец, като онзи под Хорив, комуто се кланяли вашите праотци. Всъщност вие се кланяте на тази заповед, но нито я разбирате, нито я изпълнявате. Вероятно в този смисъл законникът може да е разбрал Христовата притча и трябвало да си иде засрамен. Този, който дошъл да засрами! А колко пък трябвало да се засрами, ако можел да схване, че тази притча се отнася лично за него! Ето, и той е един пътник от небесния Иерусалим за нечистия земен Иерихон, пътник, от когото дяволите смъкнали [одеждата на] Божията благодат, пребили го, изпонаранили го и го оставили край пътя. Моисеевият закон и пророците минали покрай него и не могли да му помогнат. И ето сега, когато Господ му казва тази притча, милостивият Самарянин вече се е навел над неговата болна душа, превързва я и я помазва с елей и вино. Самият той почувствал това, иначе не би признал правдивостта на Христовото поучение. Дали той е позволил да бъде отнесен в странноприемницата – т.е. в Църквата – и съвсем да се излекува, това всезнаещият Бог знае. Евангелието не говори за това.

       Така, по обиколен път Господ довел този законник до мисълта, макар и несъзнателно, в душата си да признае Него, Христос, като свой най-ближен и най-сроден. Господ го довел до, макар и несъзнателното, признание, че думите възлюби… ближния си като себе си значат: „Възлюби Господа Иисуса Христа като себе си“. На нас остава съзнателно и разумно да признаем и изповядаме това. Нашият най-близък ближен е Господ Иисус, а чрез Него са ни близки всички останали хора, които са в беда, и на които ние, в име Господне, можем да помогнем. Над всекиго от нас се е навел Господ Иисус и за всекиго от нас е оставил два динария, та да се лекуваме, докато не дойде Той. Докато Той не дойде в нашите сърца, та да не Го виждаме наведен над нас, а да го видим вселен и живеещ в тях [сърцата].

Но вижте как Господ съединява тези две заповеди в една! Обичайки Него като свой ближен, с това ние обичаме и Бога, и човека и така едновременно изпълняваме и двете заповеди за любовта. До идването на Господ в света тези две заповеди били разделени. Но с Неговото идване той ги слял в едно. Всъщност съвършената любов не може да бъде раздвоена, нито да е насочена към два предмета. В Стария Завет те били разделени, защото Старият Завет е подготвителното училище за висшата школа на любовта. В подготвителното училище органично слените предмети са разделени. Когато този единен и въплътен организъм на любовта се появил в [Личността] на Господ Иисус, изведнъж разчленението и раздвоението изчезнали, като че ли не са били. От тази любов във всички светове – и във временния, и във вечния, по-голяма няма. Донесено е на света ново, съвсем ново начало на любовта, нова и единствена заповед за любовта, която може да се изрече и така: „Обичай Господа Иисуса Христа, Сина Божий, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила и във всичките си мисли; обичай Го като самия себе си“. Чрез тази единствена и неразделна любов ще обичаш и Бога, и хората. Остави измамната надежда, о, смъртни човече, че ще можеш някога да обичаш Бога без и извън Христа. И не се самозалъгвай, че ще можеш някога да обичаш хората без и извън Христа. Той слязъл от небето и се е навел над тебе – ранения и болния. Виж Неговото лице и познай своя първообраз! Виж най-важния и най-близкия твой сродник! Само чрез Него можеш да станеш истински сродник на Бога и милостив сродник на хората. И като познаеш своето сродство с Него, всяко друго земно сродство ще ти изглежда като сянка и образ на истинското и безсмъртно сродство. Тогава и ти ще започнеш да постъпваш като Него; т.е. ще започнеш да гледаш на бедните и наскърбените, на голите и ранените, на пребитите и захвърлените край пътя като на свои най-близки сродници, по-близки и от кръвните сродници. И ще сведеш не толкова своето, колкото Неговото лице над тях; с Неговите превръзки ще превържеш раните им; с Неговите елей и вино ще ги полееш.

       И тъй, и тази притча, от която изкусителят законник схванал малко нещо и се възползвал, обхваща в себе си и обяснява цялата, от началото до края, човешка история и цялата, от начало до край, история на нашето спасение. С нея Господ ни учи, че само чрез Него ние можем да станем Божии сродници и сродници на хората. Само чрез сродството с Христос всяко друго наше сродство се облича в благородство и достойнство. Той ни призовава към многозаслужена любов към Него, към любов, която е единствената светлина, осветяваща ни Бога и хората, та дори и нашите врагове. Защото любовта към враговете е възможна само в единствената светлина от същото огнище  на любовта – Богочовека и нашия Спасител,  Господ Иисус Христос.

       Нему слава и хвала, заедно с Отца, Сина и Светаго Духа – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

       Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – без изкушение (бел. прев).

[2] Този стих в син. издателство на БПЦ е преведен „Вятърът духа, дето иска…“ , което е, меко казано, съвсем свободен превод. В църковнославянския, руския и сръбския е „Духът“. В гръцкия – πνεύμα (бел. прев).

http://blagovestnik.bg/08-12-2019/

http://blagovestnik.bg/до-една-самотна-жена-за-молитвата/

http://blagovestnik.bg/07-12-2019/

http://blagovestnik.bg/06-12-2019/

http://blagovestnik.bg/05-12-2019/

http://blagovestnik.bg/игумен-никон-за-нас-е-оставено-покая-5/

http://blagovestnik.bg/04-12-2019/

http://blagovestnik.bg/тропар-на-въведение-на-пресвета-богор/

http://blagovestnik.bg/03-12-2019/

http://blagovestnik.bg/игумен-никон-за-нас-е-оставено-покая-4/

   Христовата Църква има революционен характер. Тя е основана на революция, била е създадена от революционери и чрез революционизирането на човечеството е изявила своята най-голяма сила и своето най-велико сияние.

   Затова и християнската педагогика е революционна педагогика. Да се възпитават хората така, че да станат достойни членове на Християнската Църква, това винаги е означавало: да бъдат те революционизирани. Във Църквата думата възпитание има съвсем друго значение, не това, което тя има в учебниците по педагогика. На църковен език „възпитание“ значи: революционизиране, настройване революционно.

   Във всички педагогики се счита за необходимо да бъде очертан и изтъкнат „образецът за възпитание“. И християнската педагогика има своя възпитателен идеал. Това е Иисус Христос. Църквата винаги сочи на верните този идеал.

   Но, ако „възпитание“ на църковен език означава „революционизиране“, то на идеала на християнското възпитание - Христа би трябвало да се гледа като на революционер.

   Дали обаче Христос е бил революционер? - Този въпрос се налага с логическа необходимост.

   Ако революция не значи нищо повече от разрушаване и унищожаване, тогава да наричаме Христа революционер, би било страшно оскърбление.

   Ако пък революция значи „око за око“, и „кръв за кръв“, и „пламък заради пламък“, тогава революционерите ще да могат да назоват свой брат по-скоро всеки човек по света, но не - и Христа.

   Ако под революционер се подразбира: оня човек, който е слуга на своите слабости и съдия на чуждите, или пък тоя, който, само за да се огрее, е готов да запали целия свят, и за да се нахрани, е готов да глътне всичко живо, - тогава Христос не е никакъв революционер.

   Ако за революционери се условим да считаме само атентаторите и агитаторите на политически преврати, тогава не можем да наречем Христа революционер.

   И все пак ние със сигурност можем да кажем: Христос е бил революционер, и Христос е бил проповедник на революция. Революцията, която Той е направил в света, е най-великата и най-успешната от всички революции. Христос е наченал Своята революция със запалване малки пламъчета в душите на неколцина вярващи в Него. Тия пламъчета постепенно са се разгаряли в буен огън и все повече и повече са се разпространявали, запалвайки други пламъчета в душите на все повече хора, докато най-сетне е произлязъл пожар, в който са изгорели силни езически царства, и от който са възникнали нови придобивки и усъвършенствания: и културни, и политически и социални.

   Някой ще каже: „Христос е бил против външните революции. Той се е стремял да революционизира само човешката душа против собствените и слабости и грехове, и по този начин да предизвика само една вътрешна, морална революция, която носи изключително личностен характер, без да засяга обществения живот в цялост“.

   Но така може да говори само оня, който не е запознат с психологията на революциите въобще, и в частност - с психологията на революциите с верска подкладка. Всяка външна революция трябва да се предхожда от друга, вътрешна революция – революция в човешките души. Външната революция, която християнството е предизвикало в света, е само една естествена последица на вътрешната революция, чието семе е бил посеял Основателят на християнството през трите години на Своята обществена проповед.

   Христос не е вдигал бунт против държавната власт с цел да постигне една временна промяна от местно значение. Той е работил за една революция, която е имала за цел един всеобхватен и всесветовен основен преврат. Христос не е агитирал нито против Иродовата, нито против Августовата династия. В Неговите очи това е било дребна работа. Той е полагал основите на едно далеч по-значително дело. Той се е впускал много по-надалеч и по-надълбоко от всички революционери по света. От дървото на злото Той не е сякъл клоните и не е унищожавал листата му, но със секирата е удрял по самия корен. Той не е бързал да види колкото се може по-скоро успеха на Своята работа. Той е имал пълната вяра в благополучния завършек на Своето велико дело и съзнанието, че Бог Го е избрал да бъде Строител на един велик градеж, който не може да бъде иззидан за един човешки живот. Свършекът на тоя градеж ще стане в края на световната история. За такъв един градеж Той е издялал през краткото време на Своя земен живот малко камъни. Лицата, които първи са тръгнали след Христа, са били ония живи камъни, които Великият Строител е дялал за Своя градеж - Църквата. Много грижливо и внимателно е из- дялвал и оглаждал Строителят тия живи камъни, които пък от своя страна е трябвало да одялват и оглаждат други камъни.

   „Революционизирайте се първом против себе си, па тогава против света!" - такъв един девиз можем да изведем из главните Христови проповеди. Това е било „длетото“ за одялване и оглаждане.

- Светът е безсолен и блудкав! -говориш ти, приятелю мой. И сто пъти ми повтаряш това, и сто пъти революционно се настройваш ти против тоя „безсолен“ свят. И се гордееш с прозвището революционер, и се заканваш да преобърнеш света. Добре, но почни отначалото, а не от края! Тогава само ще ти повярвам. А именно : революционизирай се (настрой се революционно) най-напред против себе се, против своята блудкавост!

- Хората са реакционери и крадци, и лъжци, и прелюбодейци, и убийци -  казваш ти, приятелю мой. И сто пъти се революционизираш поради и срещу греховете на другите люде. Но революционизирай се първом против себе си! Чак след туй, с още по-голяма сила и право, ти би могъл да се революционизираш против другите. И едва тогава аз бих могъл да повярвам, че твоята революция ще има сигурен успех.

Това е Христовият метод: чрез революция към революция! Първом революция против злото в себе си, а след това революция против злото вън от себе си. Христовият ученик трябва да издържи една безпощадна критика от своя Учител. Христос никого не е заставял да тръгне след Него. Но оня, който доброволно би тръгнал след Него, Той го поставя пред тежък изпит. Който издържи тоя изпит за вътрешна революция, към която го насочва Христос, този придобива право да се революционизира против другите. Трябва да придобиеш правото за революционизиране против злото у другите хора. Това е най-дълбоката Христова мисъл. Това право човек не може да го припечели чрез никакви дипломи и чрез никакви звания, но само чрез труден вътрешен изпит, положен пред Бога и пред съвестта.

   Учениците Христови не са били издържали тоя труден изпит на вътрешна революция дори до смъртта на своя Учител. Когато съдеха Христа, едни Го оставиха, друг направо се отрече от Него. Това показва, че те все още не са били узрели: тяхната душа само повърхностно е била развълнувана от революционната Христова педагогика. Едва Голготската трагедия, с последвалите я събития, е задълбочила и довършила вътрешната душевна революция у апостолите.

   Христос се е бил окръжил предимно с млади, впечатлителни люде. Но най-вече е обичал децата. „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, - говорел Той - защото на такива е Царството небесно“ ! (Мат., 19:14).

   Индийският монах Буда е събирал около себе си старци. Много по-леко е било на старци да вдъхне омраза срещу живота. Христос, напротив, най- вече се е радвал на децата, тия представители и пионери на бъдещия живот. Само върху децата може идеално да се приложи Неговата революционна педагогика.

    И нашият век би трябвало да пусне своите деца да отиват при Христа! Тоя наш век на радиотелеграфа, аероплана, радара, атомната енергия и бомба нищо не би изгубил, а напротив, много би спечелил, ако би довел своите деца при Христа за благословение. Техническата култура на нашето време, еднакво, в една и съща мярка, и полезна и вредна, зависи от човека, никак не е намалила злото в света, намалила е само у хората способността им да се революционизират срещу злато. Срещу злото хората се революционизират или от себични или от религиозни мотиви. Революцията, в чиято, основа лежи себичността на отделната личност или класа или на масите, е брутална и краткотрайна. А революцията, основана на религиозна вяра, е и човечна и дълговечна. Нашето технизирано време, точно за туй, че то едностранно е богато само с техническа култура, изисква, много повече от всяко друго време, една революция, предизвикана от религиозна вяра. Не един човек, не отделна някоя личност, но едно цяло поколение трябва да бъде готово за такава една революция против злото. Затова, братя, пуснете децата, нека отидат при Христа! Нека се запоят с Христовия дух! Нека се закърмят с духа на най- величествената и най-красивата революция против всяко зло! Настройте революционно своите деца против злото, и тогава вие сте ги възпитали! Ето, всички вие желаете да имате възпитани деца, но малко са ония между вас, които истински възпитават, защото малцина разбират какъв дух е потребен на днешното време. Днешното време е преситено с технически дух, от дух на егоистични революции, от дух на дребнава хуманност, от половинчатост и от полумерки, и дори от тайно примиряване със злото. Потребен ни е един нов дух, дух на мъжествена революция против злото; тая нова революция трябва да бъде вдъхновявана от Божия дух!

Такъв един нов дух трябва да бъде привнесен в системата на възпитанието, за да може светът да се освежи и злото да бъде омаломощено. Тоя нов дух трябва да се всели и в дома и в училището, и да изгони всички „нечисти духове“, с които се упойва младежта в нашето технизирано време.

   На всяко новородено дете би трябвало да гледаме като на новороден войник против злото. В люлката лежи едно малко, с още непробудено самосъзнание. творение, една немощна фигура. Потребни са много и много години, докато тази фигура добие един изразителен облик, и душевен, и физически. Но, като гледаме в люлката това малко, безпомощно същество, кой би могъл да каже нещо за неговото бъдеще? Всички ние бихме могли със сигурност да изречем само една дилема над тая, па и над всяка изобщо, люлка: „младенецо, ти или ще бъдеш слуга на злото или негов господар!". И само това!

   О, колко много деца на тоя свят са възпитани и отгледани да бъдат слуги на злото, и то само поради прекалена родителска милозливост и нежност спрямо тях. За жалост такива деца има твърде много! Родителската неразумна нежност спрямо децата в такива случаи прилича на сладка отрова, която трови децата. Тя е завеса, която прикрива и подхранва детските слабости. „Това творение е родено да бъде щастливо и да се наслаждава. Нему цял свят трябва да служи!“ Туй са обикновено словата на родителската прекалена обич и нежност спрямо децата. Това са думи, плод на заблуда и заслепление. Такива едни думи под много покриви са направили по един малък диктатор и голям егоист. Малкият диктатор заповядва и на баща си, и на майка си. Неговата сила лежи в слабостта му, която родителите му почитат и сами подхранват. Когато плаче, т.е. когато изглежда най-слаб, малкият диктатор е най-силен. Достатъчен е само един негов плачевен вик, за да бъде мобилизирана цялата къща. Неговите преструвки не само че не се порицават, но им се отдава внимание и даже се отрупват с ласки.

   Неговите лъжи се толерират. Неговите думи се ценят високо и се предават с важност пред гостите. А това подхранва неговата суета. Неговата себичност няма граници.

   Бащата, може би, иначе е стопроцентов демократ, който воюва и словом, и делом против диктаторските режими в света. Ала, щом тоя голям демократ прекрачи къщния праг, той свежда глава пред малкия диктатор на своята къща. Може би майката се връща уморена в къщи от някое събрание, на което горещо се е застъпвала за равноправието на жените с мъжете. Ала това е могло да бъде само вън от къщи. Влизайки в своя дом, майката оставя своя либерализъм пред вратите, та пак да го вземе, когато тръгне за в града. Тоя гост не се въвежда в къщи, гдето владее само една воля, или да се изразим по-добре: една прищявка - прищявката на малкия Фараон. Малкият диктатор е успял да скара своите родители със всички съседи. Съседите са се оплаквали от много произволи на малкия. Родителите пък са се считали засегнати от това, че тяхното дете е било обвинено: как може да бъдат приписвани лоши качества на тяхното „най-добро, най- умно, най-учтиво дете измежду всички деца по света“?  Малкият диктатор е успял да подведе и заслепи родителите си, за съжаление, за свое и тяхно нещастие.

   Видях в къщата на един мой приятел една майка с нейното синче.

- Кое училище посещава малкият? — запитах майката.

- Той свърши три основни класа в къщи.

- Как в къщи? Защо именно в къщи -питах аз по-нататък.

   Отговорът:

- Ние му взехме частен учител. Знаете, не искаме да го пускаме вън от къщи да се събира с другите деца, защото другите деца, както ви е известно, са невъзпитани, разпуснати, пишат с въглени по стените, замерят с камъни прозорците. . . Зло! . . Зло! . .

               Зачудих се на тия основания. Рекох и:

- Ала, госпожо, детето трябва и със злото да се запознае. Вашият син, когато порасне, ще живее в тоя „зъл" свят, а не в рая. Вие не ще можете веднъж завинаги да го изолирате от среща със злото.

   И още докато аз говорех, малкият ме поглеждаше гневно и дърпаше майка си за ръкава. Майка му с трепет се обръщаше към него и го галеше с ръка.

   Аз продължих:

- Пуснете го, госпожо, свободно в тоя свят! Следете го само издалеч и му помагайте сам да може да се ориентира и при стечение на добри обстоятелства и посред най-голямо зло. Пуснете го, нека види злото, нека да го усети, нека го изпита, да го изтърпи. Напътвайте го само да прави разлика между доброто и злото и да се революционизира против злото, против злото и у себе си, и около себе си.

               Изведнъж малкият нервно подвикна на майка си:

- Ставай, като ти думам!

Засрамена, майката скочи от стола, погали детето по главата и почна да се готви да излиза, цедейки през зъбите си тия думи:

- Моят син е добър!

   А аз с тъга на сърцето помислих в себе си:

- И това е един малък диктатор, един от многото такива!

   Аз бих могъл като на длан да предвидя бъдещето на всички подобни малки диктатори и големи егоисти. Те, като влязат в допир с хората, първом ще търпят удар след удар, и разочарование след разочарование. След това ще бъдат най-дръзки критикари на чуждите слабости и най-черни песимисти. И най-накрай ще свършат като слуги и на своите, и на чуждите слабости, и ще бъдат презрени ласкатели и подлеци.

   Такива малки диктатори, такива обезобразени детски същества по-малко ще се намерят по селата, а повече по градовете. Все още селото ни дава винаги повечко добри люде за държавата. Тъй наричаните „суеверни“ села по-рано са изхвърлили „идолите“ из своите къщи, отколкото „правоверните“ градове. Всеки от вас би се засрамил, ако си помисли и разбере, колко от нашите най-видни и най-богати домове не са били в състояние да дадат възпитание на своите деца.

   Един баща държи трима частни учители за своя син. На всекиго едного от тях той плаща за особен учебен предмет, а няма нито един учител по възпитание. И бащата се гордее със шестиците на своя син. Аз разговарях с тоя младеж. Той необичайно много е суетен по отношение на своите училищни бележки. Иначе никога не се впуща в разговор, нито с радост слуша разговора за доброто и за злото в света. Той ни най-малко не е научен да се революционизира против злото. Когато му говорите за това, той ви поглежда тъпо и безизразно, както овца, когато и шепнеш на ухото за свежа или суха детелина. Аз съм уверен, че тоя младеж ще бъде много нещастен и много лош човек, напук на похвалата, която разнасят за него и собствените му родители и учителите му. Него го ласкаят, и той сам се ласкае, и именно това го убива. Той отива и в църква. Но защо? Ето, той си въобразява, че дори и Църквата ще го ласкае. Той не знае, че Църквата има за него само укор и съжаление. Това не знаят и неговите родители.

   Църквата, братя, има само укор и съжаление за всички ония, които не са научени да се революционизират против злото. Църквата няма никаква полза от ония, които самата нея наистина обичат, ала в същото време и злото не мразят. Църквата няма никаква полза от ония, които всяка неделя палят големи свещи, а в същото време още никога нито един свой грях не са пожелали да накажат, нито чужд да опростят. Никаква радост Църквата не изпитва, когато в нейните първи редове се нареждат, и даже излизат пред всички останали верни, пеят „Херувикито" и четат „Верую", ония люде, които само с краката си стоят в Църквата, а в същото време мислите им са на борсата. Има люде, които мислят, че правят чест на Църквата, кога я посещават. Някои от тия люде тъй бръщолевят: „Ето, аз човекът на 20-тия век, висш чиновник, облечен по последна мода и с бяла връзка, аз, който имам познания по физика и биология, вместо да отивам в кафене или на театър, направих чест на Църквата и я посетих.“

   За такива хора Църквата има само укор и съжаление. Никой не въздава истинска чест на Църквата, освен оня, който се революционизира срещу злото. Най-голяма чест на Църквата правят най-големите революционери против злото, които са огладени и блестящи камъни на самата Църква. Чест ще правят на Църквата и в бъдеще само ония, които ще възпламеняват християнска революция в човешките души. Чест ще направят на Църквата ония родители, които ще приучат своите деца винаги да се революционизират против злото. Ще правят чест на Църквата и ония учители, които ще направят своите ученици християнски революционери. И всички ние, които бихме запалили най-благородната революция в мъртвите сърца и приспаните души на своите братя и ближни, ще правим чест на Църквата.

   Най-голямото добро, което родителите могат да сторят на своите деца, се състои в туй: да ги научат да познават злото и да се революционизират срещу него. Ти си баща. Добре, пускай твоя син нека отива при Христа всеки ден. Не му препречвай пътя, но даже сам ти го заведи при Спасителя. Преди всичко потребно е да цениш своя син не само със сърцето си, но и с разума си. Поставяй го всяка вечер на изпит. Научи го всяка вечер да ти се изповядва. Кога усетиш и видиш у него разкаяние за злото, което се е породило в неговата душа, и революционизиране против злото, тогава знай, че твоят син вече е започнал да се възпитава. Но ти продължавай да го поставяш на изпит, продължавай да го изповядваш. И нито един ден не пропускай да мине без това. Бъди свещеник за своя син – задължението на свещеника е да революционизира хората против злото – и тогава твоят дом ще стане храм. Не скривай от сина си, че и злото в тоя свят има своя висок и затвърден престол, пред който милиони хора денонощно се кланят. Но в същото време утвърди в него вярата, че той не спада към тия милиони, които се прекланят пред злото, а че той е предопределен за войник на доброто.

   От тебе, майко, зависи най-много. Имай винаги в ума си следните три неща.

   Първо: остави понякога своето дете без обяд. Ти не трябва да бъдещ за своето дете един ангел, който само милва, но и ангел, който мисли и съди. Остави твоето дете понякога без обяд; това е наложително потребно. Твоето дете трябва да знае, що значи да бъдеш гладен, и трябва да бъде способно, през течението на своя живот от време на време да може да пожертва своя обяд за гладните. Ония, които никога върху себе си не са изпитали властта на глада, са станали най-немилостиви и най-безбожни.

   Второ: не позволявай на своето дете никога да говори зло за другите човеци, преди да е признало своето зло и преди да се е разкаяло за него. Света може да оправи само оня, който е в състояние първом себе си да поправи. Всички велики реформатори на света са преживяли предварително една велика вътрешна революция. Всички християни могат да оправдаят своето име главно с такава една вътрешна революция.

   И трето: не учи твоето дете на себичност. Вината за тоя грях 90% лежи върху майката. Да научиш детето си на себичност, това ще рече да му припомниш онова, което природата вече му е предала още при зачеването му. Майко, ти колко и да го учиш против себичността, никога няма напълно да победиш природата! Затова не преставай да съветваш сина си всяка сутрин така: „сине, от всичко онова, което имаш като свое, давай достатъчен дял и на твоите приятели, които нямат нищо!“. И след това, майко, не преставай всяка вечер да търсиш сметка от своя син за добрите му дела през тоя изминат ден!

   Аз познавам няколко майки - милионерки в нашия град, но със срам трябва да кажа, че не познавам нито една, която всекидневно да дава на своите деца по един лев, за да помагат на сиромасите. С радост пак и с благодарност трябва да помена, че един младеж, търговски калфа от гр. X., никога в събота не обядва, но спестените по тоя начин деветдесет лева от обеда (толкова струва неговият обяд) дели със сиромасите пред църквата. Госпожо министершо! Госпожо генералшо! Госпожо милионерко ! Нима вашият син не е в състояние да стане поне толкова добър, колкото е този калфа? От това място аз поемам върху си задължението да ви кажа онова, което вашите приятели и почитатели говорят зад гърба ви, без да имат смелост да ви го кажат направо в очите, във ваше присъствие. А те говорят приблизително така : чудно нещо, как така цялата интелигентност и богатството и званието на тая висша дама, която толкова блести по салоните, не са били в състояние да дадат на детето и поне малко по-добро възпитание от възпитанието на уличниците! Чудно е, как тая дама смее още да се явява в обществото, в коприна облечена и с горда усмивка на уста, когато има син, който сега е зло за своя дом и който утре ще стане зло за цялото общество и за целия народ!

   Многоуважаеми майки, доведете Вашите деца при Христа и научете ги преди всичко да се революционизират против злото, което е завладяло тяхната душа!

   С нищо и по никакъв друг начин една жена не може да докаже, че е истинска патриотка, ако не е възпитала своите деца в патриотичен дух. Ако е пропуснала да стори това, нейният патриотизъм е лъжлив, па макар тя да е членка и на всички патриотични дружества и макар и да подписва дори и най-огнените шовинистични резолюции. Герои не се отглеждат в патриотичните дружества, но в семейството. Аз познавам родители, които книжовно много добре умеят да определят патриотизма, а техните деца с презрение отричат отечеството. Аз се срамувам от патриотизма на такива родители и от сърце желая и те да се засрамят от него.

   С нищо друго един родител не може да докаже своята принадлежност към дадена религия и своята религиозност, освен чрез религиозното възпитание на своите деца. Ако един родител и сутрин и вечер прави поклони пред Бога и редовно посещава Божия храм и раздава милостиня в името на своята вяра, а притежава безбожни деца, той не се е издължил нито пред Бога, нито пред човечеството.

   Чест ще сторят на Църквата и ония учители, които ще направят своите ученици християнски революционери. Учителят трябва да допълни всичко онова, което родителите са пропуснали, и да поправи всичко, което родителите са изкривили. Добрият учител нищо не смее да пропусне; но, дори и всичко друго да пропусне, а само да научи детето да се революционизира против злото, пак е направил достатъчно. И обратно, дори и ако би предал всички знания на детето, а е пропуснал да го революционизира против злото, нищо не е сторил. Да не бъде оставено детето равнодушно спрямо злото - това е най-главното в делото на възпитанието.

   И всеки от нас ще стори чест на Църквата, ако се настрои революционно против злото в себе си и около себе си, и ако би раздухал пламъка на истинската морална революция и в душите на своите ближни. Или, най- малкото, да стори това поне в самия себе си, в своята собствена душа.

   Историята на света е един велик градеж, на който ние сме стени. Ако всеки човек би успял от себе си да направи един добре одялан и огладен камък, това би било достатъчен принос от негова страна за великия исторически строеж. А ако пък би успял да помогне и на своите ближни, и те да се одялат и огладят, тогава такъв човек би допринесъл много повече. Добро дело човек може да направи и на самия себе си. Да просвети и облагороди себе си - това е едно велико и добро дело. И това дело не е само лично, но е и от обществено значение и е за добро на общото. Колкото отделните камъни в едно здание са повече издялани и огладени, толкова повече сградата добива полезност и красота. И историята на света добива полезност и красота със всяка добра и красива душа. Следователно, нека помогне поне на себе си оня, който не е в състояние да помогне и на другите! Но да помогне на себе си човек, това съвсем не значи да се осигури с имане поне още за триста години тук на земята. То значи да преживее една дълга и дълбока революция против злото в себе си и да се определи крайно и решително на страната на доброто. По-тежко е да се преживее тая вътрешна революция, отколкото да се придобие богатство за триста годишно живеене. Аскетизмът е само дотолкова и оправдан, доколкото облекчава тая вътрешна революция, доколкото я благоприятства. Аскетите са се усамотявали само, за да биха могли на спокойствие да се вгледат в себе си и да запалят в себе си една светлина. И, вярвайте, нито една светлина не свети само на себе си. Светлината, която ние ще успеем да запалим в себе си чрез дълго революционизиране против греха и слабостите, чрез дълго трениране, няма да свети само нам. Нея ще видят и ония, които се намират в тъмнина около нас.

   Да, всички ние, през целия си живот едновременно сме и възпитатели и възпитаници. Защото през целия си живот ние или светим на другите или приемаме светлина от другите; или помрачаваме другите, или биваме помрачавани; или подчиняваме със своя характер други хора, или се намираме под чуждо влияние. И кога искаме и кога не искаме, ние възпитаваме и се възпитаваме. Възпитанието, ако и да не е всемогъщо, то поне в действителност е вездеприсъствено. Знайно е, колко често дори и нищожните по големина мравки и пчели са играли ролята на възпитатели на човека. Отношенията между горските зверове, подобните и разнородните, са дали на човека материал за многобройни общоизвестни басни, чието възпитателно значение е неоценимо. Човек се възпитава и от „червея под, кората“, и от „водата, която рони брега“, и от „златото, което дори и посред бунището не губи своя блясък“, и от слънцето, което „грее и на добрите и на лошите“ (гл. Мат. 5:45), и от огъня, който се получава при триене или удар. Нямата и бездушна природа, която, както ни изглежда, не усеща присъствието на човека, всякога е била красноречив възпитател на същия. Тя често е подбуждала човека да се опомни, често го е съветвала, карала му се е по свой собствен начин или го е засрамвала.

   Несъмнено много по-голямо възпитателно влияние оказва човек върху човека. Това влияние се предава не само чрез дела, нито само чрез думи, но и със всеки жест. Всеки жест на, ръката или лицето може да има възпитателно значение. Едно лукаво намигане с очи е в състояние да разврати, една невинност. Един презрителен поглед е в състояние да накаже грешника и да пробуди в него съвестта. Едно решително движение на ръката е в състояние да подигне падналото въодушевление у цяла една войска. Възпитателните влияния могат да бъдат добри и лоши. Някои от тях влизат в нашата душа с наше знание и одобрение, някои се втурват насила, някои се промъкват крадешком.

   Има хора, които все още се съмняват в силата на възпитанието и питат: може ли чрез възпитание да се постигнат някакви решителни резултати? И въобще възможно ли е възпитанието на човека? Как да не е възможно възпитанието на хората, когато дори опитомяването на животните е възможно? А опитомяването какво е друго, ако не една известна степен на възпитанието? Дайте на някой пивовар ечемик. Той ще ви го върне във вид на бира. Дайте на фабриканта на захар захарно цвекло. Той ще ви го покаже във вид на захар. Това изглежда като много по-голяма магия, отколкото да се укроти един див звяр и да бъде възпитан един невъзпитан човек. А щом е възможна по-голямата магия, откъде-накъде да не бъде възможна по-малката – възпитанието?

   Може да се каже изобщо, че в културното общество няма невъзпитани люде. Има само добре и лошо възпитани люде. Добре възпитани люде са ония, които вярват в победата на доброто в света и които се борят, и според нуждата, са готови да се пожертват за тази победа на доброто. Лошо възпитани хора са ония, които не вярват в победата на доброто, и които, поради това свое неверие, изоставят доброто и се поставят в служба на злото. Да бъде някой възпитан за доброто, това значи да бъде войник на доброто. А да бъде възпитан за зло, значи да бъде войник на злото. Войската на доброто примамва със своята благородна храброст, а войската на злото - със своя брой. Но най-голям е броят на наполовина възпитаните люде: това са хората, които вървят между доброто и злото, и които вземат своята дажба ту от едната, ту , от другата войска. Когато минаваш между реките на доброто и злото, приятелю мой, нека не ти бъде все едно: от коя река ще утолиш своята жажда. Реката на доброто, това е само единственият свеж, сребрист и кристален поток, който може да те освежи и в който можеш да огледаш своето лице. Реката на злото, това наистина е широка и дълбока река, ала тя същевременно е и мътен порой от мед и мляко и отрова. Млякото и медът образуват само една тънка кора, под която тече отрова. Добре възпитаният човек не се колебае нито миг, към коя река да обърне своето лице. Възпитай добре и ти сам себе си, и няма да се колебаеш! Възпитай така и другите около себе си, та и те да не се колебаят!

   Всички обществени институти – Църквата, училището, съдилищата и пр. – помагат на човека да се възпита за войник на доброто. Тогава откъде и защо се набира толкова голяма войска на злото в света? Къде се възпитава и подготвя тя? Тя се възпитава чрез несъвършенствата на ония институти, които са призвани да служат на доброто. Тя се възпитава главно под прикритието на човешката леност и непредпазливост, както бурените никнат и растат навсякъде и на всяко място, гдето не достига работливата ръка и острото око. Достатъчно е малка слабост у църковниците, или малко глупост в училището, или малко неправда в съдилището и пр. Всичко това дава голяма сила и опора на злото.

   От всичките възпитателни институти, Църквата по преимущество е революционна. Тя е като камбана, която на едни само с нежен тон напомня дълга, а на други - с гръмовит глас бие тревога. Тя е пренесла своя революционен квас през вековете. И днес го носи, и ще го носи до края на историята.

   Християнската революция облагородява човека. Тя цели да направи от хората богове гладни и жадни за правда (Мат. 5:6).

   Революционери, революционери са потребни днес на земята: истински и велики, божествени революционери! Нам ни е потребно такова поколение, което ще може да се възкачва по нагорнището, а не да се хлъзга по надолнището. Това поколение не могат да бъдат майчините глезльовци, нито малките диктатори. В това поколение няма да влязат и ония, които със скърцане на зъби и с нож в ръце говорят за другите люде, а никога и не помислят да проверят своята душа, която се е превърнала в истински жабуняк и змиярник. Земята се е напукала от глад и жажда за революционери, но за революционери по Божия милост и по свое доброволно решение!

   Болшинството човеци представляват величина с две измерения, ако е позволено така да се изразим: с дължина и ширина. Липсва им височина; а за дълбочината, това тайнствено измерение на нещата, у тях и дума не може да става; растат само на дължина и ширина. Те нямат истински революционен квас, който би им помогнал да растат във висина и дълбина. Господстващата педагогика може да бъде сравнена с планиметрията, която борави с двуизмерими геометрически фигури. А земята днес изисква революционери с четири измерения, и непременно с дълбочина и височина : с дълбочина дори до Ада, и с височина до Бога. От такива революционери се нуждаят и отделните народи и цялото човечество заедно. Един народ не може нито дори да формулира, а камо ли да осъществи, без велики революционери своите тежнения. Без велики революционери човечеството не може да осъзнае стойността на своите идеали, нито е в състояние в действителност да ги направи да станат те живот, нито пък знае какво иска и от що боледува.

   Когато от хаоса е трябвало да произлезе светът, Бог е революционизирал хаоса чрез Своя Дух, и на мястото на хаоса е дошла дивната звездна хармония. Ако Бог би поискал насила, без нашето съдействие, да проведе в хаотичните души на днешните люде една силна революция против тяхното собствено зло, всички люде в едно  късо време биха станали способни и за една идеална социална революция, и хаосът би изчезнал, и тогава биха засияли звезди и в нашите души и в нашата история. Всички наши идеали биха били осъществени много лесно и много скоро. Но Бог не ни принуждава. Той зачита нашата свобода. Затова и очаква ние сами доброволно да проявим божествен напор към доброто. Да, наистина, божествен напор е потребен за един морален преврат в душата на един човек. Трябва човек първом „да умре“ и тогава отново „да се роди“. Говоря с притчи. Трябва да може да подигне стоящата над него „надгробна плоча“ и да възкръсне, и чак тогава да стане човек, който е най-потребен за нашето време. Трябва да пуснем, и дори ние сами да заведем децата при Христа, за да излязат от тях люде, от каквито ние се нуждаем. Не пречете на децата да отиват при Христа, защото само Христос може да ги подготви за истински революционери. Само Христовата революционна педагогика възпитава истински човеци. А земята е жадна и гладна за такива човеци, които да вярват в Бога и да воюват против злото.

   Искате ли да ускорим приръста на тия хора на земята, тогава нека побързаме да направим онова, което сме пропуснали, но което е най-важното: да пуснем децата да отиват при Христа, най-великия Учител на революцията, и, заедно с децата, и ние да идем при Него!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Взето от списание „Духовна култура“ кн. 7 - 1946 г.