Неделя на блудния син
Евангелие за блудния син
Лк. 15: 11 – 32, Зач. 79
Безкрайната Божия любов към хората се проявява в превеликото търпение, в превеликото опрощение и в превеликата радост. На тази любов, може да се уподоби само майчината любов. Кой има по-голямо търпение от което и да е живо същество на земята, като майката към своето дете? Чие опрощение надминава майчиното опрощение? Чии очи тъй плачат от радост за поправянето на грешника, както очите на майката за поправянето на нейното чедо? Майчината любов на земята, откакто съществува земята, със Своята любов към човешкия род я е надвишил само Господ Иисус Христос. Неговото търпение стигнало до страшните мъки на Кръста; Неговото опрощение се изливало от сърцето и устата Му дори и от Кръста; Неговата радост за каещите се била единствената радост, която озарявала страдалческата Му душа през целия Му живот на земята. Само божествената любов превъзхожда майчината любов. Нас само Бог ни обича повече отколкото майката; само Той има по-голямо търпение към нас отколкото майката; само Той опрощава повече отколкото майката; и само Той се радва за нашето поправяне отколкото майката.
Който няма търпение към нас, когато грешим, той не ни обича. Не ни обича онзи, който не ни прощава, когато се каем за греховете си. А най-малко пък ни обича онзи, който не се радва на нашето изправление.
Търпението, опрощаването и радостта са трите главни особености на Божията любов. Това са особеностите на всяка истинска любов – ако въобще съществува някаква друга любов, освен Божествената. Без тези три особености няма любов. И ако нещо друго наречеш любов, постъпваш така, като че ли наричаш козата или свинята – овца.
В притчата за блудния син Господ Иисус е нарисувал пред нас образа на истинската божествена любов в такива ясни цветове, че тя трепти пред очите ни като светът, когато след нощната тъмнина го огрее слънцето. Две хиляди години тези цветове не избледняват от картината, нито пък някога ще избледнеят, докато има хора на земята и любов Божия към хората. Напротив, колкото по-грешни са хората, толкова по-жива изглежда тази картина, все по-ясна и по-нова.
Един човек имаше двама сина; и по-младият от тях рече на баща си: Татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата им раздели имота. Какво по-просто от този драматичен момент в началото на притчата? А каква съдба се крие под тази простота! Под личността на човека се крие Бог, а под личностите на двамата сина се крият праведният човек и грешният човек, или всички праведници и всички грешници. Праведният човек е по-стар от грешния човек, защото в начало Бог е сътворил праведния човек, който след това сам станал грешен човек. Грешникът иска делба от Бога и делба от праведния брат.
Под двамата синове още се разбира и раздвоената природа в един и същи човек, едната природа, която копнее за Бога, и втората, която се скланя към греха. Едната природа подтиква човека да живее по Божия закон, по закона на ума, както казва апостол Павел, а втората – по закона на плътта (Рим. 7: 22 - 23). Духовният човек и плътският човек – това са двама души в един и същи човек. Духовният човек не може да си представи своя живот отделен от Бога, докато плътският човек предполага, че неговият живот ще започне, след като се отдели от Бога. Духовният човек е старият, а плътският – младият. И по битие духовният човек е по-стар, защото се казва, че Бог по-напред рекъл: Да сътворим човек по Наш образ (Бит. 1: 26), а образът Божий [в човека] е духовната природа, не плътската. А след това от земна пръст (Бит. 2: 7) [Бог] е създал човешкото тяло, в което вдъхнал предварително сътворения Свой образ, т.е. – духовния човек. Човешкото тяло, както Бог го сътворил, макар и да било от пръст, в нищо не било грешно. Но с него [тялото] човекът паднал в грях. И Ева е била по-млада от Адам. Тя е създадена от тялото на Адам и заради желанието на своето тяло нарушила Божията заповед и паднала в изкушение, и със своето падение се отдалечила от Бога, а със своя ум отишла в далечна земя – сатанинското царство.
Дай ми дела, който ми се пада. Така говори и грешникът на Бога. А какво се пада на човека, което да не принадлежи на Бога? Прах, нищо друго, освен прах. Наистина, и прахта е сътворена от Бога, но прахта не е същност Божия. Затова човек може да назове своя само прахта; всичко останало е Божие, всичко останало принадлежи на Бога. Докато човек е с Бога, всичко Божие е и негово. Както и Бог казва: Чедо,…всичко мое е твое. Както и човек в този случай може да каже: Всичко, що има Отец, е Мое (Иоан 16: 15). Но когато човек поиска да се отдели от Бога, и когато поиска своята част от неизмеримото Божие съкровище, Бог може и нищо да не му даде и отново ще бъде справедлив. Защото човек без Бога е нищо и цялото му състояние е нищо. А когато Бог му даде прах, т.е. само тяло без дух, без душа, и без каквито и да е духовни дарове, пак ще му е дал нещо повече от това, що е човешко [притежание]; и то му е дадено не по право, а по милост. Ала както Божията милост е несравнимо по-голяма от майчината милост към своето дете, така и Бог дава на Своя грешен син нещо повече от прах. Именно – освен тяло, дава му и душа в тялото, като на животните, и отгоре на това му дава и малко от духовните дарования – малко разум, съвест и копнеж за доброто – само една искра, колкото да не го остави като животно между животните.
И бащата им раздели имота. По-старият син останал при баща си, та и по-натам да се ползва от целия бащин имот, а не след много дни младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно. Дали под тези думи – „не след много дни“, не се крие тайната на кратковременното пребиваване на Адам в рая? Извършвайки грях, Адам сам търсил и получил дела си от Бога. като се отделил от Бога. Като се отделил от Бога, той съзрял своята голота, т.е. видял, че без Бога е нищо. И Бог, по Своята милост, не го оставил гол, а му направил дреха – според неговия смален ръст – облякъл го в нея и го отпуснал (Бит. 3: 21).
Пръст си и в пръст ще се върнеш, казал Бог на Адама. А това означава: „Най-доброто, което имаш, е пръст, а всичко останало е мое. Твоето си искал – твоето ще ти дам; но за да живееш, барем и като сянка, спрямо онова, което си бил досега, ще ти дам и повече; ще ти дам една искра от Своето божествено достойнство“.
Онова, което се случило с Адам, се повторило, повтаря се и с милионите Адамови синове, които чрез греха се отделят от Бога и със своя дял отиват в далечна страна. Бог не кара насила никой да остане с Него, защото Той е сътворил човека свободен. И верен сам на Себе Си, не желае ни най-малко да отнеме свободата на човека.
А какво направил безумният грешник, като се отдалечил от Бога? Отиде в далечна страна и там прахоса имота си, като живееше разпътно. Това не извършил само един грешник; това не сторил само този по-малък бащин син; това върши всеки, всеки, без изключение, когато се отдалечи от Бога. Изчезнаха в суета дните им ( Пс. 77: 33)[1].
Живееше разпътно. Какво означава това? Това означава прекарване на дните във всякакви грехове и безпътица, в пиянство, свади, гняв, прахосване и особено блуд, който най-силно и най-бързо опропастява живителната сила и угасява божествената искра. Когато човек няма любов, той се предава на страстите. Когато човек напусне Божия път, тогава попада в мрежата на много пътища, и търчи ту по един, ту по друг път. Блудникът поставя брадвата до корена на своя живот и всеки ден го сече, докато дървото не започне в страдания да съхне.
Живеейки безпътно, блудният син разпилял всичкото си богатство, което получил от баща си. А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда. В тази далечна страна, отдалечена от Бога, винаги [царува] глад, защото земята не може да насити гладния човек, а със своята храна само засилва глада му. Земята едвам може да засити глада на безсловесните животни, а на човека – не може. В далечната страна винаги е имало глад, но за грешника, който съвсем е забравил Бога и разпилява своите жизнени сили, които Божията милост му е подарила при раздялата, [имало] голям глад, т.е. такъв глад, какъвто земята със своите ястия не може да утоли и за миг. Това се случва и до ден днешен със всеки грешник, който изцяло се предава на земята, на плътта и на плътските наслаждения.
Но настава миг, в който грешникът се отвращава от земята и плътта, от всички земни и плътски удоволствия. Всичко смърди и го отвращава. Тогава той започва да се оплаква на целия свят и да проклина живота си. С изсушени сили, и в душата, и в тялото, той се чувства като куха и суха тръстика, през която духа студен вятър. Всичко му е черно, всичко му отвратително, всичко му е гадно. В това състояние той не знае какво да прави със себе си. Той е престанал да вярва в този живот, та камо ли в другия. За другия живот е забравил, а този – намразил; и Бога забравил, и този свят намразил. Какво да стори? Накъде да върви? Вселената му е тясна. И никъде няма изход от нея. И гробът не е изход, а вход. И в това отчаяно положение му се явява дяволът, който и дотогава бил постоянно до него и го водил от лошо към по-лошо, но тайно, не явно. А сега му се явява, взема го на служба при себе си и го праща на своето поле да му пасе свинете. Защото е написано: И отиде, та се пристави у едного от жителите на оная страна, а тоя го прати по земите си да пасе свини. Така се случва с всеки непослушен син, който се разделя и отдалечава от своя отец; отделя се с горди и големи планове за своето щастие, а накрая става слуга на по-лошия от себе си, свинар на чужди свине. Но под образа на човека несъмнено [в притчата] се подразбира дяволът. И макар тук и да се нарича човек, както и Отец е наречен човек, той е съвсем антипод на Човека Отец, от Когото се е отдалечил безумният син. Той е човек, но не човек от небесното царство, а човек от едно трето царство, царството на тъмнината и ужаса, на смрадта и огъня – царство демонско. При първия човек Отец грешникът се нарича син, а при този трети човек дявола, той се нарича слуга. При човека Отец той благоденствал при всякакво изобилие, а при човека дявол той гладувал и то тъй гладувал, че желаел да яде рожкове из под земята, които ядели свинете, но и това не му давали. И той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше. Под свине в по-дълбок смисъл са наречени злите духове, гражданите на дяволското царство. Защото злите духове са носители на всяка нечистота, а свинята[2] е видим символ на нечистота. Когато Господ изгонил злите духове от Гадаринския бесноват, Той ги пратил в свинете. Както свинете ровят по земята, така злите духове ровят в душата на човека, докато не намерят в нея някаква душевна нечистота за храна на себе си. Под рожкове трябва да се разбира всяка нечистота във вътрешния човек: злите мисли, нечистите желания, самолюбивите намерения, греховете, пороците, страстите – особено страстите. Всичко онова, което опустошава и изсушава човешката душа, храни и угоява злите духове. Всичко онова, което расте в тъмнината на човешките души, неосветени непосредствено от Божията светлина, е като рожкове, които растат в подземна тъмнина, и всичко то е храна за злите духове. Но и тази храна не давали на дяволския наемник. С тази храна го хранили, докато напълно паднал под тяхната власт, а сега, когато той бил напълно в техните ръце, не им било необходимо повече да го хранят. Тяхната храна била отрова, а той вече бил напълно отровен. И неговата отрова, ето, сега служела тям за храна. Те глозгали неговата душа, чакайки само мига, в който душата му ще се отдели от тялото, за да се хранят с нейните вечни мъки във външната тъмнина. Както казва царственият[3] пророк: Врагът преследва душата ми, натъпка в земята живота ми, принуди ме да живея в тъма като отдавна умрелите (Пс. 142: 3).
Но в този миг на крайно отчаяние на блудния син, на краен глад и краен ужас, в него светнала една искра. Една незаслужена и забравена искра! Откъде е тази искра между угасналите въглени? Откъде е тази искра на живота в един труп? Тя е онази, за която споменахме в началото, тя е онова, което Отец, при раздялата със сина му, дал в повече от онова, което му се полагало. Покрай прахта му дал искра на съвест и разум. Сякаш мъдрият и милостив отец, когато разделял имота на младия Си син, казал сам на Себе Си: „Да му дам и още нещо – съвест и разум, нещо точно от онова, с което той иска да се раздели. Ще му потрябва. Той заминава в студена и гладна земя; та когато най-много страда, една искра може да освети пътя му назад към Мене. Нека, нека я има, наистина ще му потрябва. Тази искра ще го спаси“.
И ето, в най-голямата тъмнина, в полунощ, когато блудният син слязъл в третото царство, и се предал в служба на дявола, тази искра светнала. Като вълшебна лампа от нея се разгорели с отдавна забравена светлина съвестта и разумът. И от тази светлина той дойде в себе си. При тази светлина той видял пропастта, в която паднал, целият смрад, в който дишал и живеел, цялата грозна компания, в която бил. От тази тайнствена лампа, която милостивата бащина ръка държала в душата му, той се пробудил от своя ужасен сън и тогава направил сравнение между живота, който живеел някога при баща си, и между живота, който сега живеел.
А като дойде в себе си,[4] рече: Колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си, и ще му река: Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си. И стана, та отиде при баща си. Като пламнала искрата в душата на блудния син, като сравнил живота си при своя баща и живота си чужбина, веднага стигнал до решението: Ще стана и ще отида при баща си! Ще стана, казва, защото видял своето страшно падение.
Трети път няма – или докрай пропадане в дяволската пропаст, или нагоре, при своя Отец. А Отецът е богат и пребогат; при него няма глад; неговите наемници имат хляб в изобилие, а аз, синът, умирам от глад. Под хляб се разбира животът, под наемници – съществата, по-низши от човека, които Бог е сътворил, като животните и другите същества. Блудният син паднал по-ниско от животните и пожелал да има живот поне колкото тях. Животните не са свободни същества и тях Бог управлява изключително със Своята сила и воля. На тях Бог дава живот, колкото им е необходим, грижи се за тях и задоволява техните потребности. А блудният син е разпилял даже и онази жизнена сила, която Бог дава на животните и с която те не злоупотребяват.
Съгреших против небето и пред тебе. Тук под небе въобще на първо място се разбират светите ангели Божии, а особено ангелът пазител; на второ място – божествените дарове, които Бог дава на всеки човек, които са небе за грешните човеци, а за вътрешния човек са услада в закона Божий (Рим. 7: 22). А че под небе тук се подразбират Божиите ангели, се вижда от думите на самия Господ: Такава радост, казвам ви, бива пред Ангелите Божии и за един каещ се грешник (Лк. 15: 10). Но както има радост за каещите се, така има и тъга за некаещите се грешници. Преизпълнени с любов и всеотдайност към Бога, светите ангели гледат на всеки грях против своя Творец като на грях против самите тях. А че под небе се подразбират и духовните дарове, които са в човека от Бога, се вижда от приведените от апостол Павел слова, както и от тези: Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? (I Коринт. 6: 19). А още по-ясно се вижда от словата на Спасителя: Царството Божие вътре във вас е (Лк. 17: 21). По този начин, който греши против Бога, греши и против Божиите ангели, и против праведника в себе си, който е от Бога, а това значи – пред небето. Затова и каещият се казва: Съгреших против небето и пред тебе.
И когато беше още далеч, видя го баща му и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. Такава безгранична и преумилна е Божията любов! Каквото досега е било Неговото търпение към грешника, такива сега са Неговото опрощение и Неговата радост. Тъкмо що грешникът се е разкаял и тръгнал по пътя към Бога, Бог вече бързо тича насреща му, прегръща го и го целува. Велика е радостта на майката, като види сина си поправен; велика е радостта на пастира, като намери изгубената овца; велика е радостта на жената, като намери изгубената драхма[5], но всичко това не може да се сравни с Божията радост, когато един грешник се покае и върне при Бога. Тъкмо що започнало покаянието в нашето сърце и макар да сме далече, далече от Бога, Бог вече ни вижда и по-бързо от слънчевата светлина, която се е устремила към тъмната земя, идва насреща ни. Насреща на новия човек, който чрез покаянието се зачева в нас!
„Господи“ – провиква се пророкът към Всезнаещия – Господи, Ти отдалеч разбираш моите помисли (Пс. 13: 2)! Отецът ни се притичва на помощ, разтваря Своите ръце и ни подкрепя, за да не паднем отново назад в дяволската пропаст, в свинското поле, в земята на глада.
Приближете се към Бога и Той ще се приближи към вас – казва апостол Иаков (4: 8). О, най-бързи Помощнико! О, най-благословени ръце! Ако още не сме угасили в себе си последната искра на съвестта и разума, трябва да се засрамим пред великата Божия любов, трябва да се покаем и да побързаме със сведени очи и издигнати сърца към обятията на нашия оскърбен Родител.
Когато разкайващият се син застане пред Отеца, ще му рече онова, което е бил намислил да каже: Татко, съгреших против небето и пред тебе и не съм вече достоен да се нарека твой син. Но с това той все още не е изрекъл всичко, което искал да каже. Той желаел да добави и: Направи ме като един от наемниците си. Ала Отецът не го оставил да довърши. Отецът не позволил каещия да се унижава и да иска да бъде наемник при Него. Затуй Отецът прекъснал думите му, прегърнал го и го целунал. Него – окъсания и оцапания, изсъхналия и подивелия, милостивият Отец започнал да го прегръща и целува, па викнал на Своите слуги: Изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, защото тоя мой син мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. Най-хубавата премяна представлява цялото богатство и красотата на духовните Божии дарове. Това е одеждата на светостта и чистотата, в каквато е бил облечен Адам преди грехопадението и отдалечаването от Бога в далечна земя. Тази одежда е сам Христос – затова се и нарича най-хубавата. По-хубава одежда от тази няма на небето. Апостолът казва: Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте (Гал. 3: 27). Оголената от всяко добро душа се съблича напълно, нейната стара, кирлива и раздрана дреха се изхвърля, а тя се облича в нова одежда. Тази нова одежда на душата е новият човек, каещият се, прероденият[6], опростен и приет от Бога. Без тази нова одежда никой не може да бъде в Божието царство, което ясно се вижда от Христовата притча за сватбата на царския син (Мат. 22). Тази одежда според словата на апостола е изтъкана от милосърдие, благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение,…а над всичко това облечетете се в любовта, която е свръзка на съвършенството (Колос. 3: 12 –14; сравни: Ефес. 4: 24; Откров. 7: 14; Захар. 3: 14).
Пръстенът на ръката означава венчаването на душата с Христос. Каещият се разкъсва всички блудни връзки с този свят, привързва своята душа за Христа и остава съединен в неразрушимо единство с Него. Това обручение става само със силата и благодатта на Светия Дух, под чийто печат стоят небесните дарове.
Дайте му и обуща на нозете, казва Отецът на Своите слуги. Обущата символизират силата на волята, с която човек решително, без колебание дали насам или натам, и без да се обръща назад, трябва да върви по Божия път.
Под угоеното и заклано теле трябва да се подразбира самият Иисус Христос, който се принася в заколение за очистване на грешника от греха.
Под слуги трябва да се подразбират или ангелите, или свещениците. Ако под отеческия дом се подразбира само небето, тогава под слуги трябва да се подразбират ангелите; ако пък се вземе – което също е точно, че под отеческия дом се подразбира земната Църква, тогава под слугите трябва да се подразбират свещениците, които са призвани да извършват тайнството на Христовата Жертва и с нея да хранят човеците за [придобиване на] безсмъртен живот. Че тук се подразбира и Църквата, на първо място е ясно от факта, че блудният син още не бил умрял телесно, а докато човек не се раздели с тялото си, той принадлежи на Божието царство, Което е Църквата Божия на земята. Но, че под слуги, освен свещениците, се подразбират и ангелите, е ясно първо от това, че при принасянето на Светите Тайни в Църквата присъстват ангелите, и второ, че чрез ангела пазител, Бог насочва човеците по пътя на спасението.
Защото тоя мой син мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. С тялото си не бил съвсем мъртъв, ала душата му била мъртва. Една останала искра на божествения дар блеснала в него и съживила напълно душата му. Бил осъден още в онзи час, когато поискал дела си от своя Отец. И се намери. Това означава: При светлината от Божията искра той намери себе си, защото сам себе си е бил изгубил. Бог знаел за него и не го изпускал от очи до последния час, до часа на покаянието.
И взеха да се веселят. Чул за всичко това, което се случило, по-старият син се разсърдил и казал: Ето, аз толкова години ти служа и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а като дойде тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници, за него ти закла угоеното теле. Тoва праведният син казал на баща си. Така много праведници сърдито говорят за Църквата, когато Църквата с радост и умиление приема каещите се грешници и им преподава светите Тайни на Причастието. Тъй могат да кажат и старозаветните праведници на Бога, като виждат, че Той е принесъл в жертва Своя Единороден Син в жертва за новите и по-грешни поколения на човечеството. На нас и яре не е дадено! Т.е. спрямо огромната жертва, която принасяш за нашите грешни и блудни потомци, за нас не си пожертвал дори най-малката и евтина жертва. И както козелът въобще символизира греха, то тези същите праведници могат да кажат: „На нас си забранил да сторим и най- малкия грях – малък и незначителен като яре, докато сега награждаваш това грешно поколение с най-голямото съкровище[7] – Своя Син!“. Па ако отидем още по-далече, ще видим, че привидно тази обикновена притча, обхваща квинтесенцията на цялата човешка история от падналия Адам да чак до най-големия Праведник – до Господа Иисуса, Който спрямо човечеството – Адам и неговото потомство, е като по-стар Син на Небесния Отец – Единороден, а не осиновен. Ако Господ Иисус би заговорил като обикновен, смъртен човек, той можел да каже на Своя Отец: „Адам съгреши и отпадна от Тебе; той и цялото му потомство похули твоето Име, а сега Ти отреждаш на него и на потомството му такава слава, за каквато Аз и цялото небе малко сме знаели“. Разбира се, Господ Иисус никога не би се разсърдил, нито пък е възможно да говори така на Своя небесен Отец, с изключение, да допуснем, че Той нарочно влезе в нашите сърца и го каже за наш укор и поучение. За да не се възгордяваме със своята праведност и заради тази гордост да презираме каещите се грешници. Сякаш че иска да ни каже: „Щом Аз, като предвечения Праведник, Който Съм предвечно неразделно с Отца, не протестирам против приемането на каещия се Адам отново в небесното Царство, как смеете вие, праведни от вчера, а грешни още от първия Адамов грях, да протестирате срещу Божията любов към каещите се грешници?“.
Чедо – казал бащата, – ти си винаги с мене и всичко мое е твое; а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. Така Бог смирява праведника, напомняйки му за безграничната добрина, която владее, и с която разполага заедно с него. Всичко мое е твое. Със завръщането на твоя разкаял се брат твоите блага не намаляват, а твоята радост трябва се увеличава. Защото, тоя ти брат мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери.
Така завършва тази притча, която сама по себе си е едно Евангелие, изпълнено с тайни поучения. Който с молитва се вглъби още повече в тази притча, ще открие и повече тайни и поучения в нея. Слава на Господ Иисус, Който ни е дал тази притча като пълна съкровищница с мъдрост, от която поколение след поколение черпи от нея за себе си Богопознание и човекопознание, учейки се от това на любов чрез търпение, опрощаване чрез Божието човеколюбие и радост чрез Божията радост, приемаща каещите се грешници.
Слава и на Неговия безначален Отец, и на животоворящия Дух – единосъщна и неразделна Троица – сега и винаги и вовеки веков. Амин.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
[1] Цитатът е според сръбския текст. В българския синодален превод е „И Той погуби дните им в суета и годините им в смутове“ (бел. прев.).
[2] В ориг. – а свима је видљиви символ нечистота – за всички е видим символ на нечистота. Но вероятно свима е техническа грешка и вместо „њ“ е отпечатано „м“ . Затова замених със свиня, което е в синхрон с предходните думи (бел. прев.).
[3] В ориг. – коронования (бел. прев.).
[4] А като дойде в себе си – от това е ясно: „че докато постъпвал зле, е бил извън себе си“ (Блж. Теофилакт). Наистина, лутайки се с чувствата си вън от себе си, ние се отдалечаваме от самите себе си, излизаме извън себе си и напускаме Божието Царство, което е вътре в нас, понеже ето, царството Божие вътре във вас е (Лк. 17: 21) (бел. авт.).
[5] В ориг. – динар (бел. прев.).
[6] Да не се бърка с прераждане, за което се говори в езическите басни. Тук става дума за духовно прераждане (бел. прев.).
[7] В ориг. - благо (бел. прев.).
