ДО ПИСАРЯ НАРКИС П.: ЗА ПОПРАВЯНЕТО НА ГРЕШНИЦИТЕ
Пишеш ми, че винаги и на всеки си казвал истината в очите и заради това си имал много неприятности. Това не ме учудва. Рядко се случва някой да изпитва обич към лекар, който рязко и без подготовка му съобщава, че е болен от неизлечима и смъртоносна болест. Любовта към нашите братя ни налага да не ги изобличаваме винаги остро, а да подбираме онези думи, които ще бъдат най-полезни за тяхното спасение. Спомни си как нашият Спасител не е изобличил високо грешницата, която фарисеите искали да пребият с камъни, а благо и казал: „Иди си и недей вече греши”. Когато апостол Анания дошъл при ослепелия Савел, не се нахвърлил върху него с ругатни и нападки, задето е гонил християните, а се обърнал към него евангелски: „Брате Савле” (Деян. 9:17).
По време на изповед една монахиня се оплакала на св. Серафим Саровски, че страда от раздразнителност и силна гневливост. Като изповядала това, тя очаквала от Божия човек строг укор и епитимия. Но вместо това до ушите и стигнали следните благи думи на светеца: „Какво говориш, сестро! Та ти имаш чуден, тих характер; прекрасен, смирен и кротък!" Тези ласкави думи паднали върху душата на онази сестра като напоителен дъжд върху жадна земя. От тях тя получила двойна полза: силно се засрамила от греха си, но придобила и вяра в себе си. А това са двете главни условия за поправяне.
Този пример ни показва как с благи и похвални думи можем да трогнем и окуражим човека, и да му помогнем и на дело да превъзмогне своите недостатъци. Ако е възможно да събудим заспалия човек с милувка, нима трябва да го ръгаме с меч?
Ти можеш да възразиш: но св. Серафим не е казал истината на онази монахиня, а аз казвам истината на всеки. Св. Серафим и казал истината, казал и онази, другата истина, която не намерила израз в гнева и раздразнението и. Защото въпросната сестра понякога изпадала в гняв, но често била съвсем тиха и кротка. И Божият светец като превъзходен възпитател и лекар изтъкнал доброто в нейната душа, а лошото премълчал. Каква полза би имало да говори за лошото, щом тя самата вече го била признала?
А ти имаш съвсем противоположен метод: на всеки право в очите - неговото зло, неговата морална болест. И то подчертавайки я рязко и злобно. Онова пък, което е добро у грешника, премълчаваш. В това е разликата между теб и онзи, чието име е влязло в църковния календар.
От една и съща уста, в зависимост от нуждата, може да излиза и студен, и топъл въздух. Така е и в духовното дело: когато грешникът може да се поправи чрез топлината на любовта, не бива да се използва студенината на критиката и наказанието. Понякога, но само понякога, е потребно да се викне: „Махни се от мене”! - както Христос на Петър; или: „Среброто ти да погине заедно с тебе” (Деян. 8:20) - както Петър на Симон влъхва. Но когато за раната има мехлем, операция не се прави.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
Бог да благослови всички, които препратят това четиво и до други човеци !
Разсъждение
Душевният мир е драгоценен за всеки човек. При всички онези, които са придобили душевен мир, тялото може да бъде постоянно в движение, в работа, в мъки, но тяхната душа, прилепнала към Бога, винаги остава в непоколебим мир. Св. Серафим Саровски учи: „Трябва да се стараем по всякакъв начин да запазим душевен мир. Не се измъчвайте от обидите на хората. Затова е необходимо на всяка цена да се въздържаме от гняв и да бодърстваме (над самите себе си), и пазим ума и сърцето от непристойни движения… За опазване на душевния мир е необходимо също да се избягва осъждането на другите. Чрез неосъждане и мълчание може да се запази душевният мир. Когато човек се намира в такова състояние, той получава божествени откровения. За да се опази човек от осъждане на другите, трябва да бди над самия себе си; да не дръзва да приема от никого недуховни мисли и трябва да е за всичко (светско) мъртъв. Ние трябва неуморно да пазим своето сърце от непристойни мисли и впечатления (Притч. 4: 23). От непрестанното бдение над сърцето в сърцето се ражда чистота, в която се съзерцава Господ според вечната истина: Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. (Мaт. 5: 48).
БЕСЕДА за верния народ и неверните старейшини
Кога дойде Христос, нима ще направи по-много чудеса от тия, що Тоя направи (Иоан 7: 31).
Господ Христос вършил чудесни дела пред всички и всички ги видели, но не всички повярвали. Народът видял Неговите чудеса и повярвал в Него. Слугите чули неговите слова и повярвали в Него. А водачите на народа и старейшините на слугите също видели чудесата, ала не повярвали в Него. И тъй, още тогава се изпълнили думите на Спасителя: А мнозина първи ще бъдат последни и последните – първи. Онези, които били първи по чест и по власт, били последни по вяра в Него; а онези, които били последни по чест и власт, били първи по вяра в Него. Защо народът и слугите повярвали, а князете и книжниците не повярвали? Затова, защото народът и слугите смятали себе си за незначителни и незнатни, те нямали лична гордост, нито пък завист към Христос. Народът и слугите гледали божествените чудеса без злоба и предразсъдък и слушали божествените думи, удивлявали се и се радвали. А князете и книжниците смятали себе си за първи в народа и в света, затова били изпълнени с гордост и завист, та не можели ни чудните дела да гледат, нито божествените слова да слушат без злоба и завист. Виждате ли, братя, как човек без смирение и скромност не може нито да познае истината, нито да се радва на истината? Виждате ли как горделивецът и завистникът не допускат даже Бога пред себе си? Също както някога сатаната!
Господи Иисусе, вечна Истино, очисти нашите сърца от гордост и завист, та да можем да видим Тебе и да ти се радваме. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
