Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ПРАВОСЛАВНИ ЧЕТИВА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други
Прочетен: 166072 Постинги: 643 Коментари: 0
Постинги в блога от Май, 2017 г.
2 3 4 5  >  >>

                                                                               

 
                                 ВОЙНАТА В СВЕТЛИНАТА НА БИБЛИЯТА

 

                            Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

                                                              

                                          продължение /       

 

 

 

 

                                                     XIV

                               ОРЪЖИЕТО НЕ ПОМАГА

 

                Както многото войска, генерале, не решава войната, така не я решава и оръжието. Без Божията сила и помощ хората сами по себе си са като мъртъвци във войната. Но Божията сила и помощ се дарува на праведниците, а не на нечестивци и негодници. Ксеркс беше нападнал древна Елада с два милиона войници, но трябваше да бяга пред многократно по-малката гръцка войска. Наполеон влязъл в Москва с голяма и добре въоръжена войска, а от Москва избягал по странични пътища, само да спаси собствения си живот. Турците винаги са били по-добре въоръжени от сръбските селяни във въстанието, но оръжието не им помогнало. Черешовият топ се показал по-силен от железния, защото над него стояла Божията сила. На Сливница през 1885 година сърбите бяха по-добре въоръжени от българите, но сърбите бяха победени. А като се заговори за вековните войни между турци и черногорци, бихме могли да попитаме: дали черногорците поне в една война с турците са били по-добре въоръжени от турците? Нека си спомним дори и за немците в миналата световна война. Не бяха ли тогава и по-добре въоръжени и по-подготвени за война от всяка страна на света? И това не можа да попречи на тяхното поражение.

                Свещеното Божие Писание ясно ни учи, че не оръжието помага във войната, а Господ Бог помага на вярващите, чистите и праведните да победят неверните, нечистите и неправедните. За да помогне на първите против вторите, Бог не си служи с всичката Своя сила, с която Той би могъл в един миг да унищожи всички светове, а си служи често

със съвсем нищожни средства, изключително незначителни в очите на човека. Така например:

                Преди смъртта си Иисус Навин изброяваше на еврейския народ всички велики дела, които Господ бе извършил за него, откакто го изведе от Египет. Той лично беше свидетел на всички тези чудесни дела, защото беше на 110 години, когато умря. Сред останалите Божии дела той припомни и две войни, в които Господ Бог прогони неприятелите на Израиля с помощта на стършели. „Тъй говори Господ: Аз пратих пред вас стършели, които изгониха от вас двамата аморейски царе; не с твоя меч и не с твоя лък бе направено това” (Иис. Нав. 24:2, 12; Изх. 23:28). Следователно войната срещу двамата царе не е била решена нито от броя на войската, нито от оръжието, а от стършелите, тоест от един трети деец, пратен от Третия, Решаващия, Всевиждащия.

                По времето на съдията Самуил филистимци нападнаха Израилевата земя. Самуил призова целия свой народ да пости и да се моли Богу. Всички постиха и се молиха на Бога. Какво всъщност се случи? „Господ загърмя със силен гърмеж: над филистимци и напрати върху тях ужас и те бидоха поразени пред Израиля” (I Цар. 7:10). Отново се вижда, че нито броят, нито оръжието реши войната, а нещо трето, непредвидено, пратено от Оня Третия, Решаващия, Всевиждащия.

                Цар Саул водеше война с филистимци в Дъбовата долина. В тази война се случи онзи знаменит двубой между Голиат и Давид, който реши и изхода на войната. Голиат бил страшилище, брониран и въоръжен. На главата имал меден шлем, облечен бил в медна, люспеста броня, а на плещите меден щит. „ И топорището на копието му беше като тъкашко кроено, а самото му копие - от шестстотин сикли желязо, и пред него вървеше оръженосец” и му носеше останалото оръжие. Давид пък беше момченце, най-младият от осемте сина на своя баща, овчарче. Без броня, без оръжие, без оръженосец, без каквото и да е военно изкуство. Той нито е бил войник, нито бил взет във войската, а дошъл от къщи и донесъл храна на братята си. Като стоеше между войската на Саула, Давид видя Голиат и го чу как се присмива на израилтяните и как ги подканя да излезе някой от тях да се борят. Никой обаче не се осмеляваше да излезе. Кипна и кръв, и дух у младия Давид, и той заяви, че иска да излезе да се бори с това чудовище. Братята му го отвръщаха от това и го пращаха при овцете, но той остана твърд. Тогава цар Саул му даде своите шлем, броня и меч. Като ги взе, Давид усети, че му е тежко, смъкна ги и му ги върна с думите: „не мога да ходя с това, не съм навикнал”. После взе в ръка прашката си и овчарската тояга, и така излезе да се бори с Голиат. Като го видя, Голиат го подигра и обруга, и му викна: защо си тръгнал срещу ми с тояга? Нима съм куче? Тогава Давид отговори на филистимеца: „ти идеш против мене с меч, копие и щит, аз ида против тебе в името на Господа Саваота ... сега ще те предаде Господ в ръката ми и аз ще те убия, ще снема от тебе главата ти ...” и завърши Давид с тия думи: „и цялата тая тълпа ще узнае, че не с меч и копие избавя Господ”. Разяреният Голиат се втурна срещу Давид, а Давид сложи камъче в прашката, замахна и го замери. Камъчето изсвистя във въздуха и улучи Голиат в челото. Голиат се строполи на земята по лице. А Давид се завтече, хвана неговия меч и му отсече главата (I Цар. 17).

Ще рече, генерале, оръжието не помага там, където Бог не помага. А там, където Бог помага, там победата може да лежи и в една овчарска прашка.

                Друг път, когато цар Венадат от Дамаск воюваше против Израиля, пророк Елисей насърчаваше израилския цар, като предсказваше гибелта на Дамаскския цар. И наистина, гибелта му дойде, но не от хората, а от Бога. Защото в една тъмна нощ „Господ бе направил тъй, че в сирийския стан се чу тропот от колесници, цвилене от коне, шум от голяма войска. И сирийци си бяха казали един другиму: навярно израилският цар е наел против нас хетейските и египетските царе, за да ни нападнат”. Изтълкували сами така оня тропот, те „бяха станали и избягали в мрачината и оставили шатрите си, и конете си, и ослите си - целия стан, както си беше, и бяха забягнали, за да се избавят” (IV Цар. 7).

                Следователно нито оръжието, нито многото войска помага там, където Бог не помага.

                В книгите на Макавеите са описани многобройни войни между иудеите, от една страна, и царете Антиох и Птоломей, от друга. Във всички тия войни царските войски са били и по-многолюдни, и по-въоръжени. Между другото често водели и слонове с дървени кули на гърбовете им, а в тия кули стоели бронирани войници и хвърляли стрели срещу иудеите. Слоновете с тия кули служели във войната не по-малко страшно от модерните танкове. Но всичко това не помогнало на отчаяните и идолопоклонически царе в борбата с един малък народ, чиято душа била въоръжена с Живия Бог. С плач и сълзи иудеите призовавали Бога на помощ в часове на опасност. Царските войски се обърквали и обръщали в бягство.

                Това се случвало понякога без видима причина. В няколко случая е описано, как тия царски войски загивали от някакви привидения. Така станало например, когато Тимотей, военачалник на цар Антиох, с огромна, въоръжена сила нападнал Иудея. Борбата тъкмо започнала, когато царската войска видяла във въздуха някакво чудно привидение: петима души на коне със златни юзди и оръжия се устремили против тях, неприятелите на Божия народ. Гледайки това явление, войската на Антиох се уплашила и смутила, в бъркотията се биели един друг, и така загинали повече от двадесет хиляди войници и оставили костите си на бойното поле. (II Maк. 10).

                Друг път Иерусалим бил нападнат от войводата Лисий с осемдесет хиляди войници. Като видял страшната неприятелска сила, вождът на Иудейския народ Макавей коленичил с народа на молитва към Бога: „с плач и сълзи заедно молеха Господа, да проводи добър ангел за спасение на Израиля”. И какво се случва? Пред иудейската войска ненадейно се явява конник в бяла дреха, със златно оръжие, и се втурва срещу неприятелската войска. Войската на Лисий се уплашва и обърква, и бива сразена. На бойното поле Лисий оставил единадесет хиляди трупа, а той едва успял да избяга (II Maк. 11).

                По времето на цар Иоасафат и неговата война срещу моавците се случило едно видение от друг род. Готовите за бой войски стоели на две височини една срещу друга. Между тия височини се простирала долина. Една сутрин моавци погледнали и видели долината червена, сякаш напоена от кръв. Те помислили, че техните неприятели са се изклали помежду си миналата нощ и се втурнали напред, но попаднали в скритата засада на противника и пострадали (IV Цар. 3).

                Ето как, чрез нищожни и незначителни неща, Господ на войнствата воюва за ония, които Му се боят и Му се кланят, и против ония, които не се надяват на Него, Всемогъщия, а се надяват на своя брой, своето оръжие и своите съюзници.

                Приведените примери ни предлагат ясна поука:

                1.  че който във войната се надява на своето оръжие, поради това, че е забравил Бога и има гордо сърце, той позорно изгубва и пада;

                2. че който не се надява на своето оръжие, поради смирението на сърцето си, а с покаяние призовава Бога на помощ, той славно побеждава;

                3. че Бог помага на смирения и верния против самонадеяния и неверния;

                4. че Бог употребява често дребни и незначителни неща, за да съкруши самонадеяния и       неверния.

 

 

/ СЛЕДВА /

 

 

Категория: Други
Прочетен: 133 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 31.05 07:33
  


                              ВОЙНАТА В СВЕТЛИНАТА НА БИБЛИЯТА

 

                            Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

                                                              

                                          продължение /       

 

 

 

                                                               XIII

                                       СЪЮЗЪТ СЪС ЗЛИЯ НОСИ ЗЛО

 

                Колко е помрачено съзнанието у мнозина западни властници в това отношение, генерале! Без никакво морално и духовно мерило те са готови в момент на опасност да направят съюз и със самия дявол, само за да удържат в даден случай победа. Те не гледат нито духа, нито морала на оня народ, с който правят съюзи, а само и единствено така наречената негова материална сила, тоест количеството войници, щикове, боеприпаси, военно производство и пари. Съвършено слепи спрямо решаващата воля на Твореца на човеците във войната, те са превърнали войната просто в междуособна кървава игра и надиграване. Бонапарт е бил готов да премине в исляма, когато воювал на Изток, само за да се добере до успех. В началото на XIX век Австрия е помагала за освобождението на християните на Балканите, а в края на столетието се сприятелява с Турция против същите тези християни. Най-накрая тя направи съюз с Турция в световната война и заедно с нея беше поразена. Трябваше да си спомним как съюзниците във време на война ласкаеха Турция, за да я спечелят за себе си, а после я нападаха и обричаха на смърт. Как по-нататък по време на войната я нападаха, а веднага след края някои от тях завързваха приятелство с Турция, като сплетничеха едни против други и тайно подпомагаха турци против гърци, докато с това най-сетне докараха онова ужасно клане в Мала Азия, което накрая се последва от изгонването на всички гърци от онази земя. Не е ли достатъчно да си спомним само съдбата на арменците - тоя камък за препъване както за мюсюлманите, така и за християнската съвест - за да оценим

колко тежко е помрачено съзнанието на западните властници спрямо истината и морала? Кой от тях например се замисля, че съюзът със злия носи зло? Наистина правилно могат да се отнесат към тях думите на пророка, истинността на които толкова пъти е доказвана в човешката история: „Тези люде ослепиха очите си и вкамениха сърцата си, та с очи да не видят и със сърце да не разумеят” (Иоан 12:40).

                Това, че съюзът със зъл носи зло, нека покажат следните библейски примери:

                Иудейският цар Аса, който иначе „вършеше каквото беше угодно пред очите на Господа”, и комуто Господ дари бляскава победа над етиопци, съгреши само в едно, а именно, взе пари от Божия храм и с тях подкупи Венадад, сирийския цар от Дамаск, за да развали съюза му с израилския цар и да го направи свой съюзник. Сирийският цар взе парите и стори нещо повече от онова, за което му бе платено. Той не само скъса съюза с израилския цар, но и ненадейно започна война против него и му отне няколко града. От това обаче Аса нищо не спечели. Многото пари, взети от храма, бяха похарчени напразно. Тогава пред царя се яви пророкът, Божият човек Анания, и от името на Бога му изказа следния урок: „понеже ти си се облегнал на сирийския цар, а не си се уповал на Господа, твоя Бог, затова се спаси от ръцете ти войската на сирийския цар. Етиопци и ливийци не бяха ли с по-голяма сила и с много повече колесници и конници? Но щом се ти упова на Господа, и Той ги предаде в твоя ръка”. Като смъмря така царя Аса, пророкът добавя и тия знаменателни думи: „защото очите Господни обгледват цялата земя, за да помагат на ония, чието сърце е напълно предадено Нему”. Накрая той прибави и това пророчество за цар Аса: „затова отсега ще имаш войни” (II Парал. 16:1-9). И така стана.

                Иудейският цар Иосафат, „който иначе вършеше каквото бе угодно пред очите на Господа”, се отзова на поканата на нечестивия израилски цар Ахав, да нападнат в съюз с него сирийците. След едно голямо угощение двамата царе тръгнаха с войските си срещу сирийците. Цар Ахав, комуто беше предречено от пророк, че няма да се върне жив от тази война, се преоблече в дрехи на прост войник - от страх или лукавство, а своя съюзник цар Иосафат посъветва да остане в царското си облекло. Войната бе изгубена и Ахав загина, а с него едва не загина Иосафат. Това стана така, защото сирийски бойци на колесници се втурнаха срещу Иосафат и мислейки, че той е цар Ахав, искаха да го прободат с копие. В уплахата си Иосафат повика Бог на помощ, „и Господ му помогна, и Бог ги отвърна от него”. Така Иосафат изживя страх, изгуби много войска и поради злия съюз се върна у дома празен. На пътя го срещна Божият пророк Ииуй, син Ананиев, и му обясни причината за неговото поражение, като го укори с думите: „трябваше ли да помагаш на нечестивеца и да обичаш тия, които мразят Господа? Затова гневът Господен е върху тебе”.

                Иосафат обаче не се стресна, а по-късно пак сключи съюз с Охозия, негодния и нечестив израилски цар. Този съюз бе сключен с цел - двамата да нападнат и завладеят с кораби Тарсис. Корабите бяха отправени и подготвени в Ецион-Гавер. Тогава друг един пророк, Елиезер, син на Додаф, изобличи Иосафат: „понеже си се сдружил с Охозия, Господ ще разори твоето дело”. Наистина, наскоро след това пророчество връхлетя буря и работата на съюзниците се развали (II Парал. 18:3,28-34; 19:1, 2; 20:35-37).

                Друг пример: иудейският цар Охозия иначе вършеше каквото беше неугодно пред очите Господни, главно поради своята опака майка Готолия. Между другите злини той стори и това, че сключи съюз с нечестивия и опак Иорам, син Ахавов. Двамата тръгнаха срещу Азаил, сирийския цар, да завладеят от сирийците Рамот Галаадски. Съюзниците загубиха войната. Иорам беше тежко ранен и едва пренесен в столицата си Изреел. Връщайки се от война, цар Охозия се отби в Изреел, за да види ранения се съюзник. Това беше от Бога за гибел на Охозия, дето той дойде при Иорама. Тъкмо тия дни войводата Ииуй се беше разбунтувал срещу Иорама и се беше възцарил. Той уби Иорама. Охозия побягна и почна да се крие из Самария, но го хванаха, доведоха го при Ииуй и той го погуби (II Паралип. 22:4-9).

Трети пример, малко по-различен. Цар Амасия, който иначе вършеше каквото беше угодно пред очите Господни, се канеше да нападне сирийците, като приготви в своята Иудея триста хиляди избрани войници с копия и щитове. Обаче това му се стори малко, та нае още сто хиляди от израилтяните, но поради греховете си израилтяните бяха отхвърлени от Бога. Тогава при цар Амасия дойде Божий човек, който му каза: царю, нека не ходи с тебе израилска войска, защото Господ не е с израилтяните. Амасия се наскърби, защото беше дал много пари на наемниците, и затова попита Божия човек: а какво да се прави със стоте таланта, които дадох на израилската войска? На този въпрос Божият човек му отговори така: Господ може да ти даде повече от това. Тогава Амасия послуша Божия глас и разпусна цялата наемна войска. Срещу сирийците отиде сам със своята войска и удържа бляскава победа (II Парал. 25:2, 5-12).

                Тези три примера ясно показват, че от моралното качество на съюзниците зависи и изходът на войната. Сърбите много добре са знаели това и в историята си са постъпвали според него. Тази истина още е будна и жива в народното съзнание на Балканите. Според преданието крал Марко е бил съюзник на турците във войната срещу румъните. Тогава Марко казал: „Искам християните да победят, макар аз пръв да загина!" И наистина християните победили, но Марко загинал в тази война.

                От приведените библейски примери следва ясна поука:

                1. че нечестив и негоден съюзник навлича несполука както на себе си, така и на своите добри съюзници;

                2. че с народите на война става същото, каквото и с отделните хора в мир, тоест съдружието със злия носи на всички съюзници зло;

                3. че праведният Бог е винаги и навсякъде най-надеждният съюзник на ония, които се придържат и се молят на Него;

                4.  че никакво материално превъзходство, на каквото нечестивите и лакомите разчитат, не помага.

 

 

/ СЛЕДВА /

 

Категория: Други
Прочетен: 161 Коментари: 0 Гласове: 0
29.05 12:25 - die Kurve


 Библейската думата „блудница“, отнесена към показаното в клипа, ще е много далеч от същността. Подходящата дума, макар и  да не е благозвучна, я има в българския, руския, сръбския, а може би и в други езици. Да не се бърка с немската “die   Kurve”, която се превежда….Е, всеки може да направи справка в немско-българския речник.

 

https://www.youtube.com/watch?v=t23XwCK9xb4&feature=share

Категория: Други
Прочетен: 189 Коментари: 0 Гласове: 0
 






                              ВОЙНАТА В СВЕТЛИНАТА НА БИБЛИЯТА

 

                            Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

                                                              

                                          продължение /       

                                                              

                                                        XII

 ЗАРАДИ ДОБРОДЕТЕЛТА НА ПЪРВЕНЦИТЕ, В ДЪРЖАВАТА - МИР, А ВЪВ                                              ВОЙНАТА - ПОБЕДА

 

                Като представяше на народа първия Израилев цар, Саула, старият пророк и съдия Самуил съветваше народа и царя така: „не отстъпвайте от Господа и служете Господу от все сърце и не отивайте подир нищожни богове, които не ще ви принесат полза и не ще ви избавят, понеже са нищо„ (I Царств. 12:20, 21). Тоест или Господ, или нищото! Не става дума за нещо трето, защото трети път, трето знаме, не може да има. Народните първенци, които са се уповавали на Господа, Живия и Единия, като живеели по закона Господен, осигурявали на държавата мир със самия си живот, защото или не е ставала война през тяхно време, или, ако е ставала, те побеждавали неприятеля. Да се има Господ за знаме - това е представлявала добродетелта на добрите народни първенци: съдии, царе, първосвещеници, войводи и князе.

                Докато цар Давид вършеше добро пред Господа, той побеждаваше всички свои и народни неприятели, тъй че всяка негова битка означаваше победа. Защото Давид „последваше от все сърце Господа, вършейки само онова, що е угодно пред очите Му (III Царств. 14:8).

                През времето на цар Соломон имаше постоянен и несмущаван мир в държавата, „и живееха Иуда и Израил спокойно, всеки под лозата си и под смоковницата си” (III Царств. 4:25).

                През времето на цар Аса, който „вършеше каквото беше добро и угодно в очите на своя Господ Бог... беше спокойна земята и той не воюва през ония години, защото Господ му бе дал спокойствие (II Парал. 14:6). Но когато цар Аса, уж за по-голяма сигурност, приготви голяма войска, над половин милион, и укрепи страната с твърдини и крепости, ети-опският цар Зарай го нападна „с хиляда хиляди войска и триста колесници. Аса излезе срещу неприятеля и войските се наредиха една срещу друга в долина Цефат. Виждайки пред себе си по-голяма сила, на Аса отмаля сърцето и той викна към Господа в своето отчаяние: „Господи, нали е в Твоя сила да помагаш на силни и слаби? Тогава помогни нам, Господи, Боже наш, защото ние на Тебе се уповаваме и в Твое име излязохме против това множество. Господи, Ти си наш Бог: да не бъде човек по-силен от Тебе”.  Бог помогна на праведния цар и на неговия народ. „И Господ порази етиопци пред Аса и пред Иуда, и етиопци побегнаха” (II Парал. 14:11, 12). Божията помощ била така очевидна, че като се върнал у дома, народът изпотрошил всички идоли, които били още останали в страната. И в Иудея, при царя Аса, имало мир тридесет и пет години.

                През време на цар Иосафат, който „ходеше по правите пътища на отца си Давида и не потърси Вааловци, но потърси Бога на баща си и постъпваше по Неговите заповеди” (II Парал. 17:3, 4), имаше мир в държавата и народът благоденстваше. Царят прати князете да идат между народа с Божия закон в ръка и да учат народа; прати и справедливи съдии да отсъждат разприте в народа. Но Иосафат беше принуден да влезе в една голяма война. Моавци и и Амонитци нападнаха земята му, а те бяха голямо множество. „Иосафат се уплаши и обяви пост по цялата Иудея”. Сетне застана сред народа си и издигна молитва към Бога. „Боже наш! Съди го Ти. Защото ние нямаме сила против това голямо множество, което ни е нападнало, и не знаем какво да правим; но очите ни са към Тебе”. На тая царева молитва дойде отговор чрез пророк Иозиил: Не бойте се и не се страхувайте от това голямо множество ... Не вие ще се сражавате тоя път: спрете се, стойте и гледайте спасението Господне, което ви се праща”. Тогава царят с целия народ паднаха на земята и се поклониха на Господа. На сутринта Иосафат с народа си застана пред неприятеля и нареди отпред певци да пеят:

                „Хвалете Господа, защото милостта Му е до века”!

                Неприятелската войска се смути веднага и наченаха да се изтребват един друг. И мъртъвци покриха цялата долина, и никой не се бе избавил. Така Иосафат постигна победа без борба, а като се върна, въздаде на Бога благодарност. „И Господ му даде спокойствие от всички страни” (II Парал. 20:1-30).

                През времето на цар Иоас, „който вършеше, каквото беше угодно пред очите на Господа”, през всичките дни, докато беше жив първосвещеник Иодай, имаше мир в държавата. Иоас събра много богатство и поправи Божия храм в Иерусалим. Но когато умря Иодай, Иоас забрави Господа и се отдаде на идолослужение с всички народни старейшини. Поради това Захария, син Иодаев, ги изобличи, като казваше: „защо престъпяте Господните заповеди? Успех няма да имате”. Като чу тези думи, цар Иоас заповяда и убиха с камъни този Божий човек. Тогава се дигна една малка сирийска войска, войската на Дамаскския цар, и проникна дори в Иерусалим, ограби града и изби всички народни князе. „Макар сирийската войска да беше дошла в малък брой, но Господ предаде в ръцете им (Иоасавата) твърде многобройна сила, задето бяха оставили Господа, Бога на

отците си. Те извършиха съд и над Иоаса (И Парал. 24). От особено значение са тия последни думи. Макар че сирийците бяха езичници, Господ тях повика да извършат Неговия съд над вероломния иудейски цар. Подир това Иоас падна тежко болен и слугите му се надигнаха против него и го убиха в леглото.

                Твърде подобна беше съдбата и на иудейския цар Амасия, сина Иоасов. И той първо „вършеше, каквото беше угодно пред очите Господни”. И Господ му дари бляскава победа над едомци в Солна долина. Но от тая война, редом с друга плячка, той донесе и езически идоли, „постави ги у себе си за богове и пред тях се кланяше и им кадеше”. Амасия извърши глупост, започна да предизвиква израилския цар да му излезе насреща. „Това беше от Бога - за да ги предаде в ръката на неприятеля”. Израилският цар нападна Амасия, влезе в Иерусалим и ограби града. После се вдигна бунт в Иерусалим против Амасия. Той побягна в Лахис, където бунтовниците го стигнаха и убиха (II Парал. 25).

                Подобна бе, донякъде, съдбата и на Азария (Озия), сина на Амасия. И той отначало „вършеше, каквото беше угодно пред очите Господни. И докато прибягваше към Господа, Бог му помагаше”. Помогна му Бог и той победи филистимци и араби. Издигна кули в пустинята и изкопа много кладенци. „Направи в Иерусалим изкусно измислени машини, да стоят на кулите и на ъглите, за да се хвърлят с тях стрели и големи камъни. И приготви Озия за цялата войска щитове и копия, шлемове и брони”. Войската му наброяваше триста и седем хиляди души, освен неговата гвардия. Дотук всичко беше добро, „но като стана силен, възгордя се сърцето му за негова гибел, и той стана престъпник пред Господа, своя Бог”. С какво съгреши Азария? Той си присвои и свещеническа власт, та влезе в светилището и почна да кади. Ето защо Господ го наказа с проказа. Изведнъж на челото му се появи проказа и той остана прокажен до смъртта си (II Парал. 26).

                Иоатам, синът на Азария, „вършеше, какво беше угодно пред очите Господни”. Той стори много добри дела в мир, и Бог му даде напредък. Той воюва с амонитци и ги победи. Силен стана Иоатам, но в силата си не съгреши пред Господа (II Парал. 27).

                Цар Езекия „вършеше, каквото беше угодно пред очите на Господа”.Той се привърза към Господа, не отстъпи от Него и пазеше заповедите Му и Господ беше с него (IV Царств. 18:6, 7). Той потроши всички идоли и очисти страната от идолопоклонство. Той воюва против филистимци и ги победи, но настъпи тежко изпитание за него. Асирийският цар Сенахирим нападна Иудея и с огромна войска стигна до самите стени на Иерусалим. Настанили се около града, асирийците почнаха да ругаят цар Езекия и да подхвърлят всякакви хулни думи срещу Бога Израилев. „Когато чу това цар Езекия, раздра дрехите си, покри се с вретище, отиде в дома Господен” и възнесе такава молитва:

„Господи, Боже Израилев, Който седиш на херувими! Ти Един си Бог над всички земни царства. Ти си сътворил небето и земята. Наклони, Господи, ухото Си и чуй; отвори, Господи, очите Си и погледни, и чуй думите на Сенахирима, който е пратил да хулят живия Бог! ...И сега, Господи, Боже наш, избави ни от ръцете му, и всички земни царства ще познаят, че Ти Господи, си Бог един” (IV Царств. 19:1,15-19; Ис. 37:15-20).

                След тази молитва на царя беше слово Господне чрез пророка Исаия: „по който път е дошъл, по същия и ще се върне, но в тоя град няма да влезе, казва Господ. Аз ще браня тоя град, за да го спася (Ис. 37:34, 35).

                В същата нощ под стените на Иерусалим се случи нещо с асирийската войска, нещо, колкото неочаквано, толкова и страшно. Какво и как се случи, това само Бог знае. Когато съмна, евреите, които очакваха нападение над града, видяха, че навсякъде лежаха само човешки трупове под градските стени. За тайната на онази тъмна нощ Свещеното Писание Божие казва: „излезе Ангел Господен, и погуби в асирийския стан сто осемдесет и пет хиляди души. На сутринта станаха, и ето, всички -мъртви тела” (Ис. 37:36). Цар Сенахирим преживя ужасите на онази нощ, за да доживее и други ужаси. Както по-късно Бонапарт бягаше от Москва, така и ужасеният асирийски цар побягна от Иерусалим към своята столица. Той стигна в Ниневия и отиде в идолския храм да се кланя, а неговите родни синове се опълчиха срещу него и го съсякоха с мечове.

                От всички тези примери, генерале, не е ли ясна следната поука:

                1. че поради доброто на добрите първенци Господ дарува мир и благополучие на народа;

                2. че поради доброто на добрите първенци Господ отблъсква нападателите и дарува победа на народа;

                3.  че когато добрите първенци се възгордеят със своята сила, мъдрост или богатство (дадени им от Бога) и отпаднат от Бога, тогава Бог наказва строго и първенци, и народ;

                4.  че да бъде някой добър народен първенец, ще рече да се привърже към Бога, Единия и Живия, и да се придържа във всичко към Неговите заповеди.

 

 

 

/ СЛЕДВА /

 

Категория: Други
Прочетен: 107 Коментари: 0 Гласове: 0
                    



                           ВОЙНАТА В СВЕТЛИНАТА НА БИБЛИЯТА

 

                            Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

                                                              

                                          продължение /       

                                                              

                                                         XI

                ГРЕХОВЕТЕ НА ПЪРВЕНЦИТЕ ПРИЧИНЯВАТ ВОЙНА И ГУБЯТ                                                               ВОЙНАТА

                             (Книги Царства и Паралипоменон)

 

                Забелязахте ли, генерале, как във времето на съдиите Израилеви греховете на самия народ предизвикват и губят войната? Както мухи на рана, така съседните племена нападали духовно изранения израилски народ. Нито една война не е била предизвикана от греха на великите съдии. Защото те били хора избрани и въоръжени с Божия сила, издигани за вождове, да изцерят народа от греха и после да го освободят от чуждоплеменно иго. С други думи, да възвърнат вътрешната духовна свобода в душите на човеците, след която неминуемо върви външната, физическата свобода, като израз или символ на първата. Обаче във време на царете Израилеви народът е бил постиган от военна несполука най-често поради греховете на самите царе. Със своите беззакония царете оскърбявали Бога и Бог допускал войната срещу тях и ги предавал в ръцете на неприятелите им. Наистина, имало и добри царе, но малко, и през тяхно време или никак не е имало война, или, ако е имало, тя е завършвала с бляскава победа над противника. Ето няколко примера:

                Цар Саул беше победител във всички войни, докато беше предан на Бога и пазеше Божиите заповеди. Но щом отстъпи от Бога и отиде да търси съвет от врачки, той беше победен във войната срещу филистимци и от отчаяние се прободе с меча си.

                Цар Соломон беше мъдър и праведен цар до старини. Поради това той успяваше във всичко. И в негово време нямаше война. Но на стари години той съгреши, защото се поведе по идолопоклонническите си жени. Поради това малко по-късно царството му се разцепи на две части и те непрестанно воюваха помежду си. „И Господ рече на Соломона: задето това се върши у тебе, и ти не запази Моя завет и Моите наредби, които ти бях заповядал, ще изтръгна царството от тебе и ще го дам на твоя раб” (III Царств. 11:11 ). Този слуга беше Иеровоам, началникът на царските коняри. А наследник на Соломон в Иерусалим остана синът Ровоам. „МеждуРовоама и Иеровоама имаше война през всички дни на живота им” (III Царства 15:6 ). Цар Ровоам, Соломоновият син, вършеше зло. Срещу него започна война египетският цар Сусаким и се дигна против Иерусалим, защото бяха отстъпили от Господа. Сусаким имаше силна войска: „хиляда и двеста колесници и шейсет хиляди конници; а останалата войска брой нямаше” (II Паралип. 12:2, 3). Какво се случи? По закона на греха Ровоам трябваше да бъде смазан, но Божията милост дойде и смекчи този закон. Защо е тази намеса на Божията милост? Поради покаянието на царя и князете, защото тогава Израилевите князе и царят се смириха и казаха: праведен е Господ! Щом дойде покаяние, дойде и милост от Бога. И каза Бог чрез своя пророк Самея: „те се смириха, няма да ги погубя, а скоро ще им дам избавление...за да знаят, какво е да служат на мене и да служат на земни царства”. И Сусаким ограби Иерусалим, а друго зло не стори, защото Господ не допусна това. Защото „и в Иудея имаше нещо добро” (II Паралип. 12).

                Цар Ахав, Амвриев син, „вършеше, каквото беше неугодно пред очите на Господа повече от всички свои предшественици” (III Цар. 16:30). Заради царевия грях Бог изпрати тригодишна суша и глад на Израилевата земя, но това не смути царя и той не се покая. Затова настана война. Сирийци нападнаха Ахава, и Ахав загина във войната, „и псета лижеха кръвта му (III Цар. 21:19; 22:38), както му беше предрекъл пророк Илия.

Иудейският цар Охозия „вършеше зло пред Господа”. А понеже всяко зло търси равното на себе си, тоя зъл цар се сдружи с равния на себе си по зло израилски цар Иорам. Те се съюзиха и обявиха война на сирийци, но бяха победени и двамата побягнаха. Когато си помислиха, че са се спасили, и двамата бяха убити със стрели от Ииуя, по-късно станал израилски цар.

                Цар Иоахаз, Ииуев син, „вършеше, каквото беше неугодно пред очите на Господа...И разпали се гневът на Господа против Израиля, и той ги предаваше в ръката на сирийския цар Азаил”... Сирийският цар притесняваше Израилтяните, та „ги беше изтребил и преобърнал в прах, който се тъпче” (IV Цар. 73:2-7).

                Цар Менаим „вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа”. Затова асирийският цар Фул му обяви война. Уплашеният Менаим събра от своя народ хиляда таланта сребро и временно се откупи от неприятеля, и Фул си отиде.

                Цар Факей „вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа”. Затова асирийският цар Теглатфеласар му обяви война и превзе много градове и села на израилската земя, още и Галилея и цялата земя Нефталимова, „и пресели жителите им в Асирия” (IV Цар. 15:29). А срещу Факея направиха съзаклятие и той биде убит. (Нека споменем, че и Факей дошъл на престола по същия начин, когато като царски велможа направил съзаклятие против своя цар Факия и го убил. Както той постъпил, така и с него постъпили.)

                Цар Осия „вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа”. Затова асирийският цар Салманасар го нападна и Осия му стана подвластен и му даваше данък” (IV Цар. 17:3). Салманасар забеляза, че Осия тайно работи да се освободи от него и го взе под стража и го затвори в тъмница. След това Салманасар напълно покори Самария и откара израилския народ в робство в Асирия.

                С това се свършва самостоятелността и свободата на израилския народ.

                Иудейският цар Манасия „вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа”. И увлече Манасия целия народ, „че те постъпваха по-лошо и от ония народи, които Господ бе изтребил отпред лицето на Израилевите синове” (IV Цар. 21:9). „Затова Господ папрати против тях военачалниците на асирийския цар, които оковаха Манасия в окови, свързаха го с вериги и го откараха във Вавилон” (II Паралип. 33:11).

                Цар Иоахаз „вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа”. Затова египетският фараон Нехао го нападна, задържа го в Ривла, в Емадската земя, окова го и наложи глоба на страната сто таланта сребро и един талант злато. После фараонът отведе Иоахаз окован в Египет, където той умря като пленник.

                Цар Иоаким беше поставен от фараон Нехао за цар на Иудея. И той „вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа”. Затова срещу него се надигна вавилонският цар Навуходоносор, разби го, окова го в окови и го откара във Вавилон.

                Цар Иехония, син Иоакимов, „вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа”. Затова Навуходоносор дойде и обсади Иерусалим. Иехония излезе и се предаде с майка си на вавилонския цар и той го откара във Вавилон, изнесе от Иерусалим всички съкровища и изсели „целия Иерусалим, и всички князе, и цялата храбра войска, - преселени бяха десет хиляди, - и всички дърводелци и ковачи; никой не остана освен сиромасите на тая страна” (IV Цар. 24:14). Над този сиромашки народ Навуходоносор постави за цар Седекия, чичо на Иехония.

                Цар Седекия „вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа”. Затова Навуходоносор нападна Иерусалим за последен път, превзе го, изгори и храма, и града, залови жив цар Седекия, синовете му изкла пред него, а на него избоде очите, окова го в окови и го отведе във Вавилон.

                Със Седекия пропадна завинаги Иудейското царство и стана вавилонска провинция.

                С това завърши самостоятелността и свободата на иудейския народ.

                Не е ли, генерале, ясно като ясно слънце това:

                1.  че греховете на народните първенци причиняват и губят войната;

                2. че поради греховете и беззаконията на богоборните народни първенци страда и самият народ и пропада народната държава, самостоятелността и свободата им?


/ СЛЕДВА /

 

Категория: Други
Прочетен: 112 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                           ВОЙНАТА В СВЕТЛИНАТА НА БИБЛИЯТА

 

                           Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

                                                              

                                          продължение /                              

                ОТ КАКВО ЗАВИСИ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ОТ РОБСТВО?

Питате ме, генерале, от какво или от кого зависи ос­вобождението на един народ от робство.

На това питане европейските историци не са се и опитвали да отговорят. Как например руският народ се е освободил от монголското иго? Или как балканските наро­ди са се освободили от турското иго? В историята на наро­дите не се споменава нито главната причина, нито Главни­ят Освободител на тия народи. Казват, че прекалените злодейства на завоевателите са предизвиквали въстания и до­веждали до освобождение! Но, питаме се, ако злодействата на завоевателите причинявали освобождение след 200 или 400 години робство, защо злодействата им, по-страшни в нача­лото на робството, не са причинили освобождението на ро­бите тъкмо в началото, докато споменът за свободата у за­робения народ бил още пресен? Какъв е този решаващ фак­тор, който трябва да се е появил в живота на руснаците след 200-годишно робство, а не го е имало в началото или в сре­дата на робуването? Какъв решаващ фактор е имало у сърбите малко преди сръбското въстание, а е липсвал веднага след битката при Косово?

Историята на всяка война е повърхностна и несвър­зана, ако при сблъсъка между два народа не се вземе под внимание третият фактор - Създателят на народите, Промислителят. Ето защо толкова много пишат, а малко каз­ват. В Библията, в тъй наречените исторически книги, е точно обратното, малко е написано, а е казано всичко, всич­ко, което е важно и решаващо за разясняване на войните. Поради това тези книги са образец за писане на историята на всяка война. По тази причина те са включени в сборника на Библията и са останали като свещени книги, за да послу­жат на човешкия род навеки като непогрешим тълкувател на причините за падане и за издигане, на причините за вой­ните, победите и пораженията, робството и освобождението, мира и благосъстоянието на един народ. С натрупването на безбройни детайли в модерната история нищо не допринася за обяснението на войните. По-добре е, мисля, една война да се обясни с колкото е възможно по-малко данни, отколко­то, затрупана в тях, да остане необяснена. С минимум данни Библията дава съвършено обяснение на всяка война, описа­на в нея.

А сега да се върнем на вашия въпрос. Преди малко видяхме, как един народ заслужава да бъде хвърлен в роб­ство. Да видим сега, как един поробен народ отново става свободен. Да вземем за пример същите случаи, които спо­менахме преди малко. От шест ясни примера видяхме по­робването на израилския народ. Да видим сега и каква е била причината и кой е спомогнал за освобождението на израилския народ от шестократно робуване.

В книга „Съдии“ най-напред се говори изобщо, как Господ издигал съдии в Израилевия народ и как чрез тия съдии Той избавял народа от робство. Защото Господ ги съ­жаляваше, като слушаше стенанията им от ония, които ги угнетяваха и потискаха (Съд. 2:18). Като причина за освобождението се сочи народното стенание към Господа, тоест покаянието, а като причинител за освобождението - сам Всевишният Господ, Който ги съжалил.

          Да минем сега към отделни случаи. След осемгодиш­ното робуване под Хусарсатем синовете Израилеви викна­ха към Господа, и Господ издигна за синовете Израилеви Спасител, който ги избави, - Кеназовия син Готониил, по- малък брат Халевов. Върху него беше Дух Господен, и той беше съдия на Израиля. Той излезе на война (против Хусарсатема) и Господ предаде в ръцете му месопотамския цар Хусарсатема, и ръката му надви на Хусарсатема. И земята беше спокойна четирийсет години (Съд. 3:9-11). После Израил паднал отново в робство, което продължило осем­найсет години.

След осемнайсетгодишното робуване под моавския цар Еглон синовете Израилеви викнаха към Господа, и Господ им издигна за спасител Аода, син на Гера, Иеминиев син (Съд. 3:15). Поради греховете си Израил отново паднал в робство под мадиамци за седем години.

След седемгодишното робуване под мадиамци синове­те Израилеви викнаха към Господа (Съд. 6:7). И Господ освободи народа чрез съдията Гедеон. Поради греховете си Израил отново паднал в робство под филистимци за осем­найсет години.

След това ново осемнайсетгодишно робуване под фи­листимци викнаха синовете Израилеви към Господа и каза­ха: съгрешихуне пред Тебе, защото оставихме нашия Бог и служихме на Вааловци. И Господ рече на Израилевите си­нове... идете, викайте към боговете, които сте избрали, нека те ви избавят в това усилно за вас време. Тогава синовете Израилеви рекоха Господу: съгрешихме; прави с нас всичко, що Ти е угодно, само ни избави сега (Съд. 10:10-15). Тогава Господ се смили и ги избави чрез избраника Си - съдията Иефтай. Поради греховете си Израил отново падна в роб­ство под филистимци и робува четирийсет години. Тогава пък Господ ги избави чрез съдията Самсон.

И така нататък през цялата книга Съдии и през всич­ки книги Царства Израилеви.

Какво виждаме от тия библейски примери? Виждаме това, което е библейски ясно. При външна свобода, в свое­то нехайство и лакомство народът ставал духовно поробен. Външната свобода била само златна завеса на вътрешната робска тъма. Това вътрешно духовно робство трябвало да достигне до своя външен физически израз, до своя символ - външното робство. Когато народът бивал в богодаруваната му свобода, мир и благоденствие, неговото сърце заг­рубявало към Бога, Единия и Живия и се прилепвало към нечистотата на греха и езическите идоли. В свободата на­родът отпадал от Бога и като животно тъпчел Божия за­кон. Когато поради това народът падал в робство, негово­то твърдо сърце омеквало и умът му се просветлявал. Но това не ставало изведнъж, а полека-лека. В робството ро­бите са принудени да мълчат, да търпят и да се осъзнават, така сърцето на народа омеквало, духът му се просветля­вал и осъзнаването му давало поука. Едва тогава настъпва­ло каене, а с него викане към Бога за помощ, за освобож­дение. Щом настъпвало каене и викане, насреща тръгвала милостта Божия. Страшният закон на греха се смекчавал с милостта Божия при условие на искреното и всецяло по­каяние на грешника.

Всъщност покаянието на робите е бивало причината, която подбуждала Освободителя, тоест Твореца и Промислителя, да се яви на сцената и да промени хода на съ­битията. Двете неприятелски страни - роби и тирани, ни­кога не биха излезли от своята роля, ако робите не биха се покаяли и ако тираните не биха прекалили в своята роля. Обаче съкрушеността в покаянието на страдалците, от една страна, и прекалената тиранска гордост на завоевателите, от друга страна, подбуждала Третия, Всевиждащия и Реша­ващ фактор към действие в посока да промени това състо­яние. Действието на този Трети бивало в полза на съкру­шените и разкаяните и в ущърб на гордите и безбожните. И така след робството идвала свободата.

Тази библейска илюстрация на израилското робуване и освобождение може и трябва да се употреби и при обясняване на робството на руския народ и освобождението му от монголите, както и при обясняване на турското робство на балканските християни и освобождението им или при обясняване на робството на испанците и освобождението им от маврите.

Мисля, генерале, от това е ясно, какъв отговор може да се даде на Вашето питане: от какво и от кого зависи ос­вобождението на един покорен народ от робство. Зависи от покаянието на народа и от милостта Божия; от покаянието на викащия към Бога и от милостта Божия, която иде насреща на викащия покайник. Едно е причината, а друго е Освободителят. Причината се крие в народната душа, а Освободителят е сам Всевишният Бог.

Ако Бог не беше Освободителят, никога робите с го­лите си ръце не биха могли да се измъкнат изпод ярема на своите въоръжени господари. Това твърди Свещеното Пи­сание Божие; това усещат със сърцето си християнските народи. Но мнозина езичници, тълкуватели на историята на човешкия род, дори не се досещат за това.

Ясно е, генерале, че най-важните дейци в освобожде­нието на един поробен народ са:

1.  покаянието на народа и

2.  милостта и силата Божия.

 

 

 

 

 

Категория: Други
Прочетен: 95 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 27.05 06:48
                       


                            ВОЙНАТА В СВЕТЛИНАТА НА БИБЛИЯТА

 

                                             

 

                        Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

                                                              

                                          продължение /                              

 

                                                       IX

                                 ЗАСЛУЖЕНИ РОБУВАНИЯ

                                               (Книга Съдии)

 

                Беше нощ и звездите се движеха по небесния свод. Очарован от красотата на рояка звезди, които тихо пламтяха над главите ни, един учен човек рече:

                - О, де да имаше такъв ред в живота на хората и народите, както има между звездите!

                - Та нима няма? - подзе Балканецът. - Наистина, господа, трябва да бъдем на чисто, че в живота на хората и народите владее особен вид съвършен ред. Тоест в живота на хората и народите не владее оня видим механичен ред, какъвто виждаме сред звездите - ред, който се регулира и вижда отвън, и който е изцяло външен, а владее съвършен вътрешен ред. Защото хората са живи духове, които със своите телесни, физически действия и прояви на живот само символично изразяват това, което е, или което е станало и става в тях, в тия живи духове.

                Оттук и външното физическо робуване на един народ е само символ на неговата предшестваща духовна заробеност. В светлината на Библията това е правило, което допуска редки изключения. Тези изключения засягат изпитанието на силата на вярата и характера на една личност (Иосиф, продаден роб), или на един народ (като евреите в египетските робства). Такива изключения стоят в плана на Божието домостроителство за по-голяма прослава на отделните лица (апостолите и мъчениците Христови) или на цялото (църквата Божия). Но да оставим сега тия славни изключения и нека се обърнем към правилото. А правилото е ясно като две и две - четири и то гласи: народ, на който войната донесе робство, е заслужил това робство със своя негоден живот в предишния мир.

                След смъртта на богобоязливия и победоносен Иисус Навин израилският народ е паднал в робство само през време на Съдиите шест или седем пъти.

                Първото робуване беше под месопотамския цар Хусарсатем и продължи осем години.

                Второто робуване на синовете Израилеви беше под Еглон, цар моавски, и продължи осемнадесет години.

                Третото робуване беше под Ивин, цар ханаански и продължи малко време.

                Четвъртото робуване беше под мадиамци и продължи седем години.

                Петото робуване беше под филистимци и продължи осемнадесет години.

                Шестото робуване беше пак под филистимци и продължи четиридесет години.

                Освен това се споменават още някои времена на вътрешно безвластие и частични робувания, когато не е имало добри Съдии над Израилския народ.

                Какви са били причините за тия робства? И дали тия различни робувания са предизвикани от различни причини? Не - във всички тия случаи причините са били едни и същи - или по-добре да кажем - причината била една и съща. А тази причина е изразена ясно с думите: „защото синовете Израилеви вършиха зло пред очите на Господа”. Цялото онова поколение, което беше доживяло и видяло много Божии чудеса за явна помощ на Израилския народ в мир и във война, беше измряло. „И настана след тях друг род, който не знаеше Господа и делата Му, каквито бе правил на Израиля, - тогава Израилевите синове почнаха да правят зло

пред Господа и да служат на Вааловци... скоро се отбиваха от пътя, по който отците им, покорявайки се на заповедите Господни, вървяха. Те не правиха тъй” (Съд. 2:10-17). От всички злини, които Израилтяните вършели пред Господа, изрично се споменава само едно зло - то е служенето на Вааловци. Какво ще рече служене на Вааловци? Каквото ще рече служене на дяволите под видимия образ на идол. Само тоя грях е основният и първоначален. От него произтичат всички останали грехове - нарушението на всички десет основни Божии заповеди: невярване в Единия Жив Бог, вярване в много зли или мъртви богове, изговаряне напразно на името Божие, непразнуване на седмия ден, непочитане на родителите, убийство, прелюбодеяние, кражба, лъжесвидетелство и пожелаване на чуждото. Чрез всички тия грехове се воюва срещу Бога Вседержител, Единия и Живия, а с дух и живот се робува на мрачните и пъклени сили. Тази духовна, мирновременна война неизбежно е трябвало да се прояви във външни, физически войни, които са донасяли на грешния народ такива робства. Изрично е казано, че тия народни грехове са докарвали на народа чуждо робство, както и че сам Бог заради тия грехове е предавал народа в чуждо робство: Господ се разгневи силно против израилтяните и ги предаде в ръцете на грабители, които ги ограбваха: и ги предаде в ръцете на околните тям врагове” (Съд. 2:14). Не само ясно е казано това, а също тъй ясно и изрично е казано и за всеки отделен случай.

                Например в първия случай:

                „И синовете Израилеви сториха зло пред очите на Господа... Тогава Господ се разгневи силно против Израиля, и ги предаде в ръцете на Хусарсатема, месопотамски цар” (Съд.. 3:7, 8).

                Във втория случай:

                „Синовете Израилеви почнаха пак да вършат зло пред очите на Господа, и Господ даде сила на моавския цар Еглона против израилтяните” (Съд. 3:12).

                В третия случай:

                „Когато умря Аод, Израилевите синове почнаха пак да вършат зло пред очите на Господа. И Господ ги предаде в ръцете на ханаанския цар Иавина” (Съд. 4:1, 2).

                В четвъртия случай:

                „Израилевите синове почнаха пак да вършат зло пред очите на Господа, и Господ ги предаде в ръцете на мадиамци за седем години” (Съд. 6:1).

                В петия случай:

                „Израилевите синове продължаваха да правят зло пред очите на Господа и служеха на разни Вааловци и Астарти ...И разпали се гневът на Господа против Израиля, и Той ги предаде в ръцете на филистимци” (Съд. 10:6, 7).

                В шестия случай:

                „Израилевите синове продължаваха да правят зло пред очите на Господа, и Господ ги предаде в ръцете на филистимци за през четирийсет години” (Съд. 13:1).

                Във всички тези случаи три неща са ясни като бял ден, а именно: причината, последицата и връзката между тях двете. Причината е грехът на народа, последицата е робуването на народа, а връзка, или Оня, който свързва причината с последицата, е сам Всевишният Бог.

                Трябва да обърнем особено внимание, че тук не се говори за греха на един човек, както на други места, споменати и още неспоменати, а за греховете на съдиите, водачите народни, защото е писано: „но те не слушаха и съдиите, а блудствуваха след други богове (Съд. 2:17). Целият народ грешил. Целият народ отпадал от своя Бог. Целият народ бил причинител на своята злополука. Вместо да съзнава своята възвишена мисия, та да се държи о Божия закон, или да накаже със смърт осъдените народи, или да ги оживи с вярата си в Единия Истинен Бог, Израил се спуснал в техния мрак; по-добрият паднал под влиянието на по-лошия, смесил се с него и станал и той като него. Затова праведният Бог, Който по-рано дигал правоверните срещу неверните, по-късно вдигал неверните срещу верните, когато те се показали изменници на своя Бог. Тоест, по-рано Бог вдигал Израил срещу ханаанските безбожни народи, а после вдигал тия безбожни народи срещу отпадналия и покварен Израил.

                Оттук става ясна следната поука:

                1. че цял народ може да отпадне от Бога и да погази Божия закон;

                2.  че греховете на един народ причиняват робуването на тоя народ;

                3. че жива и смислена връзка на причините и последиците в съдбините на народа е сам Създателят и Про-мислителят на хората;

                4.  че причините са в ръцете на човеците, а последиците в ръцете на Бога.

 

 

 

/ СЛЕДВА / 

Категория: Други
Прочетен: 105 Коментари: 0 Гласове: 0
                              

                          
ВОЙНАТА В СВЕТЛИНАТА НА БИБЛИЯТА

 

                                             

 

                        Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

                                                              

                                          продължение /                              

 

 

 

                                                  VIII

               

                        СЕДЕМ ОСЪДЕНИ НА СМЪРТ НАРОДИ

 

                Когато един народ отпадне от Бога, Единия, Живия, той става всъщност мъртъв народ. Неговото битие само се люшка в тоя свят като сянка, като още несъборен храст, прерязан до корен. Тогава само да дойде земетръс или потоп, или мор, или война, да духне сянката, ще събори прерязаното дърво, ще зарови мъртъвците. Защото да отпаднеш от Бога, Единия и Живия, ще рече да започнеш война с Бога и да потъпчеш целия Му закон. Как може тревата да воюва срещу косача? Как грънците ще могат да воюват с грънчаря? „Големее ли се брадвата пред оногова, който с нея сече” (Ис. 10:15)?

                Седем народа живели в Ханаанската земя: хетейци, гергесейци, аморейци, хананейци, ферезейци, евейци и иевусейци. Всички тия народи били отпаднали от Бога, Единия и Живия, погазили целия Божий закон, предали се на идолопоклонство, а заедно с това неизбежно и на крайна безнравственост. Нито милостта, нито наказанието на Всевишния докосвало техните сърца. Защото и милостта, и Божието наказание те не приписвали на Бога, а на дяволите. Тяхната вяра била просто вяра в дяволи, техният страх - страх от дявола, и техният съюз - съюз в името на дяволите. Такива били тия народи, когато Иаков напуснал Ханаан и се преселил в Египет, такива били и след 430 години, когато народът Иаковов или Израилев се върнал в Ханаан. На брой и физически те били по-силни от Израиля (Втор. 7:1), ала духовно те били мъртви. И содомци, и гоморци били също такива духовни мъртъвци и небесната сила пуснала върху тях огън и пепел, за да ги погребе. Такива били Тир и Сидон и войната ги е погребала. Такъв бил Помпей и затова е покрит с огън и пепел.

                По повеление на оскърбения Вседержител подобна съдба трябвало да постигне и седемте народа в Ханаан. Тях израилтяните трябвало да заличат като сенки, да свалят като вече прерязано и отделено от корена дръвче, да ги заровят като мъртъвци. Това Бог наистина наредил да бъде извършено от Израилтяните, когато влязат в обещаната земя (Втор. 7:2).

                Някои протестантски тълкуватели на Свещеното Писание искат да видят в това или Божията немилост, или заблуда на Мойсей. Как така е могла да излезе от Бога такава свирепа заповед? - питат те. Трябва, казват те, Мойсей да се е заблудил. - Нито едното, нито другото. Нито немилост от Бога има, нито заблуда на Мойсей. Ония, които стотици години са тъпкали името на своя Създател, газили са закона Му и са воювали против Него, нима не са заслужили смърт, и то смърт вечна? За Божия милост тук не може да става въпрос, преди да се разберат всички страшни богопротивни грехове и пороци на тия народи. Впрочем, кой може да оспори правото на градинаря да премахне от градината си вехнещо дърво, а да посади друго, по-хубаво и по-здраво? А и кой може да проследи докрай дълбочината на Божия Промисъл? Тук две неща са несъмнени: първо, че ония народи отдавна са заслужили гибел поради своята развала, и второ, че Господ в тоя случай е искал да изпита вярата и послушанието на израилския народ така, както някога изпитвал Авраама, като му заповядал да пренесе в жертва едничкия си син. В това изпитание израилтяните понякога показвали Авраамовата вяра и послушание спрямо своя Господ, по-често падали при тоя изпит, обладани от своето необуздано лакомство и похотливост, приемали вярата на тия Божии противници и заставали на техния фронт срещу Бога. За това те трябвало да понесат много наказания от Бога, да търпят военни поражения и да отлагат изпълнението на своята мисия.

                След смъртта на Мойсей, когато Иисус Навин поел предводителството на войската и народа израилски, той напредвал славно и бързо от победа към победа, смазвайки пред себе си ония седем осъдени на смърт народи.

                Не се отклонявай от закона ни надясно, ни наляво -казал му Господ в самото начало на неговото воюване. „Да се не отделя от устата ти тая книга на закона; но се поучавай от нея дене и ноще, за да изпълняваш точно всичко, написано в нея: тогава ти ще имаш сполука в пътищата си и ще постъпваш благоразумно. Бъди твърд и храбър, не се страхувай, защото Господ, Бог твой, е с тебе навред, където и да идеш” (Иис. Нав. 1:7-9). И този военачалник бил верен и послушен на Бога до края на живота си, като не погрешил нито срещу една Божия заповед. Ако нямало тук-там грях, тоест престъпване на Божия заповед от страна на войници от неговия лагер, то ония седем народа щяха да бъдат бързо поразени и заровени като живи мъртъвци. Обаче щом се появявал грях в победоносната войска, следвало и поражението и́. Така обсадата и превземането на Иерихон вървели бързо и лесно, но първата война срещу Гай свършила с бягство и поражение на израилтяните поради греха на един човек, един-едничък, но за това ще говорим на друго място.

                Страшната съдба на седемте осъдени на смърт народи в Ханаан ни предлага следната поука:

                1.  че ни един народ не може да греши против Божия закон и да живее в мир;

                2. че грехът е агент на войната и че колкото и един грешен народ да се показва миролюбив, войната трябва да дойде върху него;

                3. че за наказание на един богоотстъпен и богоборен народ Бог си служи понякога с твърде далечни народи. Така за наказание на ханаанските езичници от Египет са доведени израилтяните, както по-късно за наказание на европейците са доведени от далече Атила и Чингис хан, за наказание на испанците - сарацините, а за наказание на балканските народи - турците.



/ СЛЕДВА / 

 

Категория: Други
Прочетен: 105 Коментари: 0 Гласове: 1

 


                               ВОЙНАТА В СВЕТЛИНАТА НА БИБЛИЯТА

 

                                             / продължение /                              

 

                       Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

                                                              

 

 

                                                                               VII

                                  ГРАБЕЖЪТ НА ВОЙНА НОСИ ПОРАЖЕНИЕ

 

                Когато Иисус Навин превзе укрепения град Иерихон без мъка и загуби, неговата войска наскоро след това претърпя поражение пред неукрепения аморейски градец Гай. Наистина Иисус беше пратил само 3000 човека да нападнат и превземат Гай, но тоя брой бил напълно достатъчен, защото Гай имал по-малко войници. Но се случи нещо неочаквано. Този Навинов полк, който току-що се беше приближил до Гай, удари на бяг. Причината за това бягство е съвсем необяснима от гледна точка на физическите сили. Гайняни излязоха из своя градец и погнаха израилтяните, бързо ги стигнаха и посякоха от тях 36 души, а това предизвика още по-голяма паника и техния бяг. Насърчени, гайяни се впуснаха подир тях, стигнаха ги на една стръмнина и избиха всички.

                Това ненадейно поражение внесе страх и трепет в останалата израилева войска, „и сърцето на народа се разтопи и стана като вода” (Иис. Нав. 7:5). А израилевият предводител Иисус Навин падна ничком пред ковчега на завета, пред светинята, пред която обикновено се моли Богу, и почна да тъжи пред Бога, като искаше да му се открие тайнствената причина на това поражение. И така лежеше до вечерта и се оплакваше. Бог му откри, че причината е грабеж и му рече: „Израил съгреши, та престъпиха завета Ми, който им бях завещал; взеха от заклетото, откраднаха, потулиха и туриха между нещата си” (Иис. Нав. 7:11).

                Като чу това, Иисус Навин започна да търси крадеца - виновника за такава народна несполука. И го намери в лицето на някого си Ахан Хармиев. Сам Ахан си призна, че в Иерихон видял една неприятелска дреха, двеста сикли сребро и един къс злато, полакомил се, взел всичко това за себе си и го закопал в земята под своята шатра. Тогава предводителят му извика: „задето навлече върху нас бедствие, Господ напраща върху тебе бедствие в тоя ден” (Иис. Нав. 7:25). Ахан беше жестоко наказан: убиха го с камъни, изгориха него и нещата - крадени и некрадени - с огън, и нахвърлиха върху тях камъни.

                След това кърваво очистване от грях сред своята войска, Навин отново тръгна срещу Гай и го превзе без мъка и без жертви.

                Тази война ни предлага ясна поука, че народ, който има някаква божествена мисия, било да накаже или да поправи друг народ, не бива да потъпква Божия закон нито в една-едничка заповед. Нито войската като цяло, нито водителите на тая войска, та дори нито един измежду най-простите войници не бива да потъпква Божия закон. Ако един-единствен войник от такава войска извърши грабеж или мародерство, или блудство, или осквернение на светиня, или някакъв друг грях против Божия закон, с това той слага препънка за военния успех на цялата войска. Колкото един войник е с по-висш чин, толкова грехът му е по-голяма препънка за успеха на войската, към която се числи той. Грехът на главните старейшини на една войска против Бога и Божия закон е равен на съзнателното издайничество или на предаване на неприятеля. За всеки грях на война се отмъщава бързо, а не както в мирно време. Това не бива да се изпуска никога от внимание, защото войната е бърза Божия разплата за дълготрайните човешки дела в мирно време. Ние жалим и се оплакваме, че някоя рота случайно се е намирала натясно и е избита. На война няма случайност. Ние жалим някой офицер, който е загинал в своята палатка от заблуден куршум. Няма, нито някога е имало, заблуден куршум. Всяка сачма от пушката улучва там, където трябва да улучи. Няма сляп случай във войната, господин генерале.

                Селските народи на нашия Балкан винаги са знаели, че войникът на война трябва да бъде чист от грях и със страх да стои като свещ пред Бога. Те и днес знаят това и от това знание се ръководят във войната, доколкото не са умствено развратени от ония, които приказват за войната, като нищо не знаят и нищо не мислят. А броят на такива днес на запад е твърде голям. Те са изгубили всяко понятие за най-чистите, духовните и моралните влияния, които са решаващи във войната. Те приписват решително значение във войната на машините, живи и мъртви, сиреч на войниците като живи същества и на бойните машини. Те наричат всичко това вкупом, с една дума - „материал". Материалисти във всичко, те са материалисти и в преценката на войната. Тяхната философия за войната познава само количество и военно изкуство. Затова техните преценки за войната нищо не струват и всички техни предвиждания и предсказания за всички последни войни, на които ние сме живи свидетели, без изключение бяха опровергани от изхода на тия войни. Тяхната основна грешка, която не споделят балканските селяци, е, че във войната между тия две войски те мислят само за тях двете, а не и за Оня Трети, Решаващия, Всевиждащия. А непокварените християнски народи на Балкана мислят за Тоя Трети, Решаващ, Всевиждащ повече, отколкото за самите воюващи страни. Това пък е и библейският възглед за войната.

                От това е ясно:

                1. че Господ мрази ония, които грабят на война;

                2.  че грабежът във войната от страна на отделни лица пречи за успеха на цялата войска.

 

 

 

/ СЛЕДВА /

 

 

Категория: Други
Прочетен: 120 Коментари: 0 Гласове: -1


                               ВОЙНАТА В СВЕТЛИНАТА НА БИБЛИЯТА

 

                                             / продължение /                              

 

                       Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

                                                              

 

 

                                                             VI

 

                                      РАЗВРАТЪТ НА ВОЙНА НОСИ                                                      НЕСПОЛУКА

 

                Сега, господин генерале, благоволете милостиво да чуете какво пише на друго място в Библията. Кога отиваш на бой против враговете си, пази се от всичко лошо(Втор. 23:9). Тая заповед е дал Всевишният на избрания народ чрез Мойсей, слугата Си. Да се пазят от всяко лошо нещо на войната, особено от прелюбодейство - това е основното правило на военния морал на непокварените балкански селяци до ден-днешен.

                Какво донася спазването и какво погазването на тоя морал, най-добре ни рисува историята на израилския народ. Предводител с вулгарен характер не удържа победа. Вулгарният войник на война гине без слава. „Войната е моя” - казва Господ.

                Когато Творецът на небето и земята, Господ над войнствата, има някакво Свое намерение за един народ, тогава никой на света не може да осуети това Негово намерение, дори и самият народ. В случая с израилския народ намерението на Господа е било да направи този народ между всички народи светилник на вярата в Него Единия, Живия, Истинния. За това Господ бе решил да изведе Израиля от египетското робство и го доведе в Ханаан, в земята на Авраама, Исаака и Иакова, в обетованата земя. Този път Израил щеше да измине и бързо, и лесно, с Божия помощ, ако сам не си поставяше спънки по него. Нито фараонът, нито Червено море, нито Амалик, нито всички езически царе и народи между Египет и Иерусалим нямаше да бъдат в състояние да задържат хода на народа, който Бог водеше или наистина носеше с Всемогъщия Си Дух. Но греховете

на самия тоя народ, грехове страшни против Бога, неговия невидим Вожд, го задържали, спирали, връщали назад, завеждали в безпътица и хвърляли в ужасни опасности. При най-малките несполуки, които Бог допускал над тоя народ, за да изпита вярата му, израилският народ лудо роптаел против Господа Бога, и с това роптаене навличал върху си мъки от болести, от змии, поражения от неприятели, скитане в кръг, лутане през пустинята цели четиридесет години. Когато пък тоя народ се покайвал и се отрезвявал, и се очиствал от грях, той тръгвал лесно напред, без мъка отстранявал много спънки и без загуби побеждавал много свои неприятели.

                Да вземем за пример войните против Аморейския и Васанския цар. Мойсей бе пратил свой вестител до Сихон, Аморейския цар, с такава поръка: „Позволи ми да мина през твоята земя ( ще вървим по пътя ); няма да се отбиваме в нивя и лозя, няма да пием вода от (твоите) кладенци, а ще вървим по царския път, докле изминем пределите ти” (Числ. 21:22). Цар Сихон обаче не позволи това, а се осмели, та нападна Израил. И се започна война. И Сихон беше страшно разбит. Също такава участ постигна Ога, Васанския цар. И него Мойсей порази докрай.

                След тия две бляскави победи, които нанесе покаялият се и очистен израилски народ над двамата езически царе, страх обзе всички околни народи. Особено голям страх обзе моавци и мадиамци, когато Моисей стигна със своя народ до техните граници. Твърде изплашени, те си казваха: „Тоя народ изтребя сега всичко около нас, както волът изтребя полската трева” (Числ. 22:4). Но това не стана. А какво стана? Случи се, че избраният народ пак направи сам на себе си спънка на пътя с това, че „начена да блудства с дъщерите на Моава” (Числ. 25:1). А като почна да блудства, той забрави за Бога, Единия и Живия, и своя път, и своята мисия, и се спря в своя ход. И вършеха израилтяните телесно блудство с моавските жени, но с това телесно блудство те вършеха и духовно блудство, тоест оня вид блудство, в което по-късно всички пророци гръмогласно изобличавали синовете и дъщерите на избрания народ. Това духовно блудство, заблуда и помрачение на ума, плод на телесното блудство и още по-страшно от него, се състояло в отпадането от Живия и Един Бог и в покланянето на езическите идоли. Сърцето на народа се прилепи към мъртвите моавски идоли. И моавските дъщери зовяха израилтяните за прелюбодейство - телесно, и духовно. Та наместо израилският народ да поразява моавците, те поразяваха израилския народ. „Те в коварството си постъпиха враждебно с вас, като ви прелъстиха” (Числ. 25:18).

                По закона на греха целият Божий народ трябвало там да бъде поразен и изтребен заради неверието спрямо Своя Бог. Но и този път го спаси Божията милост, която смекчи закона на греха и го спаси само заради праведната ревност на Мойсей и Финеес. Финеес, внукът на Аарон, огорчен от беззаконието, попадна под шатрата на един израилтянин, който беше довел при себе си жена мадиамка за блудство, Финеес нападна ненадейно и ги прободе и двамата с копие. А Моисей заповяда, та обесиха всички народни началници, които вървяха начело на народа в безпътството и разврата. Като видя това с очите си, народът много се уплаши. И покая се народът за греховете си. И едва тогава, след дълъг застой и богозабрава, израилтяните можаха да тръгнат напред. И тръгнаха срещу неприятелите си, покориха ги и завзеха всичките им градове и всичката им земя.

                От това е ясно:

                1. че наред с телесното блудство върви и духовното блудство, тоест отпадането от Истинския Бог, бого-отричането и увличането по лъжовни богове;

                2. че блудството и от единия, и от другия вид носи несполука при война.

 

 

/ СЛЕДВА /

 

Категория: Други
Прочетен: 146 Коментари: 0 Гласове: 0
 
                      ВОЙНАТА В СВЕТЛИНАТА НА БИБЛИЯТА

 

                      Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

                                         / продължение /  

 

 

 

                                                                               V

                              

                                                             ГОСПОД Е МОЕ ЗНАМЕ

 

                В долината Сидим, там където е Мъртво море, беше пламнала война между деветима царе, четирима на едната страна, а петима на другата. Това беше война за отмъщение и плячка, една от безбройните войни в потомството на Ханаана, син Хамов, син Ноев. А това Хамово потомство стоеше под клетвата на Ной, поради грях на непочитание към родителите (Бит. 9: 25). Цар Кедорлаомер беше главният предводител на войските на едната страна, а Содомският цар и Гоморския - на другата. Царете на Содом и Гомора паднаха, остатъкът на войската им се разбяга по планините, а победителите взеха всичкия имот на Содом и Гомора и всичката им храна и си отидоха (Бит. 14:11).

                Но тук не беше краят на войната. Грабителите победители бяха допуснали едно недоглеждане, което скоро обърна тяхното победно ликуване в страх и поражение. Това малко недоглеждане, генерале, както знаете от военната история, придружава всички насилници открай време и винаги, като невидимо въже, стои около врата, което се затяга, когато те най-малко се надяват. Там, във войните обикновено, най-напред се дава победа само за да почувстват след това поражението по-силно. А ето какво беше не доглеждането на цар Кедорлаомер и неговите съюзници. Заедно с останалите роби, които те откараха от Содом, беше хванат и поведен и един праведен човек, Лот, братанец на Авраама, Божий човек. Авраам чу за това. И той бързо събра слугите си, па с упование на Бога удари ония петима победоносни царе. И Авраам ги разби тъй страшно, че в бягството си те никъде не се спряха - от Мъртво море до Дамаск. И освободи Авраам Лота, а с него и всички останали роби, и върна имота на ограбените люде в Содом.

                Не сте ли чували, генерале, за тайнствената и все още недостатъчно обяснена личност на цар Мелхиседек? И така, в случая се появява тоя тайнствен библейски цар пред Авраам. Той благославя Авраам, но все пак не на него приписва победата, а на всевишния Бог, както правил и сам Авраам. „Благословен да бъде Бог Всевишни, Който предаде в твоите ръце враговете ти” ( Бит. 14:20 ) - рече Мелхиседек на Авраам. А когато Содомският цар, зарадван от ненадейния обрат на работата, караше Авраам да вземе в дар всичкия ограбен имот, като искаше от него само робите, праведният Авраам му рече: „Дигам ръката си към Господа Бога Всевишни, Владетеля на небето и земята, че дори нишка и ремик от обуща не ще взема от всичко твое, за да не речеш: обогатих Авраама” (Бит. 14:20-23). И не взе победоносният Авраам нищо за себе си. Дори обикновените военни разноски не му се платиха. Защото той и не беше тръгнал на война, за да вземе нещо чуждо за себе си, а за да освободи робите от нечестивите тирани и да върне имота на тия роби от грабителите. Смятайки себе си като пратеник на правдата, той намерил за себе си наградата в това, че е извоювал победата на правдата.

                Сравнете сега, генерале, постъпката на този Божий човек с постъпката на завоевателя на Париж през 1870, и ако щете и на победителя от 1918. Спомнете си при това, че тия модерни победители бяха кръстени християни, докато Авраам е бил човек от обрезанието, който със своята велика вяра в живия Бог предобразявал отдалеко истински християнин. А чудно биха могли да звучат ония Авраамови думи и в устата на победоносния Бисмарк в Париж: „дигам ръката си към Господа Бога Всевишни, Владетеля на небето и земята, о Францийо, че дори нишка и ремък от обуща не ще взема от всичко твое, за да не речеш: обогатих Германия!" - Звукът на тия думи щеше да разцепи вековете далеч по-дълго и по-красиво от звука на проклетите пет милиарда франка, които Бисмарк изнуди от победена Франция.

                Да прескочим сега много столетия, за да разгледаме една друга война.

В сухата пустиня под Хорив израилският народ ожадня, а там нямаше вода. И започна всичкият народ да вика срещу Моисея, защо ги е извел из Египет. И, което е още по-грозно, народът почна да се съмнява в Бога и в Божията помощ. Тогава кроткият „Мойсей извика към Господа: какво да правя с тоя народ? Още малко, и ще ме убият с камъни” (Изх. 17:4). И Господ го чу и му помогна та източи вода от Хоривската стена и напои народа. Неверният народ трябваше да плати греха на своето съмнение в Бога и на роптанието. Това е законът за греха. Заради това царят на пустинните амаликитци, езичници, удари срещу израилтяните с голяма и въоръжена сила. И страх и ужас обзе изра-илтяните. С тоя страх и ужас те плащаха своя грях на съмнение и роптание против Бога и неговия слуга Мойсей.

                Тогава Мойсей прати Иисус Навин да се бори с израилтяните против Амалик, а той се качи на висока могила, където с издигнати ръце молеше Бога. „И колчем дигнеше Мойсей ръцете си, надвиваше Израил, а колчем спуснеше ръцете си, надвиваше Амалик” (Изх. 17:11). Но боят продължи цял ден, до залез слънце, а на Моисея натегнаха ръцете( Бит. 17: 12). И брат му Аарон му подложи камък под ръцете, да може да ги държи нагоре. А когато ръцете на Мойсея пак се отпуснаха, тогава Аарон и Ор му ги придържаха, единият от едната, а другият от другата страна. „И порази Иисус Амалика” (Изход. 17:13). Забележете, генерале, оригиналната черта на тая война: главният вожд на войските не командва, а стои неподвижен на молитва с издигнати ръце към Бога, докато неговият помощник командва и води войната с неприятеля. И победил не толкова този, който е водил борбата, колкото онзи, който е възнасял молитвата. Бог смекчи закона на греха със Своята милост поради молитвата на праведния Мойсей, народния вожд. Всевишният допуснал Амалик да нападне с грабителския си ум Израиля, за да го уплаши, но той не допуснал Амалик да победи докрай, поради неговата негодност, а дарил окончателната победа на Израиля заради вярата и молитвата на слугата си Мойсея.

                Тогава Мойсей съзида на онова място жертвеник( Господу ) и го нарече с име Иехова Ниси”* иврит Бит. 17 : 15) . (превод- „ Господ е мое знаме”).

                Наистина Господ е бил знаме на Мойсей. Господ е бил знаме и на Авраам. Воювайки под това знаме, те и двамата са победили по-силен неприятел. Авраам, с чета свои слуги - не войници, а овчари - е победил под това знаме петима царе, а Моисей, под същото това знаме - войнствения и грабителски цар Амалик, по-силен и по брой на войници, и по оръжие. Че Амалик е бил по-силен, се вижда от това, че щом на Мойсея се отпускали ръцете при молитвата, Амалик надвивал израилтяните. Ще рече: щом Всевишният оставял физическата сила да решава сама, без Негова намеса, Амалик напредвал, а Израил отстъпвал.

                И тъй, и Авраам, и Мойсей така удържали бляскави победи, имайки Господа Живия за свое знаме във войните.

                А какво е могло да бъде знамето на Кедорлаомер и на Амалик? Сигурно някакъв идол във вид на лъв, или орел, или вълк, или друг някакъв граблив звяр, чиито образи, за нещастие, и днес се намират на знамената на много народи - както нехристиянски, така и християнски. Оттук в светлината на Библията е ясно:

                1. че ония, които воюват за плячка, както Кедорлаомер и Амалик, могат, по Божие допущение, в началото да успяват;

                2. че грабителите и насилниците във войната успяват не поради своята сила, а поради грешността на оня народ, когото нападат;

                3. че Божиите праведници, подобно на Авраама и Мойсея, поразяват неприятеля, когато с Бога, като под едно знаме, воюват за отбрана на нападнатите и по-слабите.


/ СЛЕДВА /

Категория: Други
Прочетен: 186 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 22.05 21:39
22.05 11:14 - АПОСТАСИЯ
 


АПОСТАСИЯ

 https://youtu.be/pqvZ2IUcf4s

Категория: Други
Прочетен: 363 Коментари: 0 Гласове: 0
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 166072
Постинги: 643
Коментари: 0
Гласове: 96
Архив
Календар
«  Май, 2017  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031