Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ПРАВОСЛАВНИ ЧЕТИВА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други
Прочетен: 286123 Постинги: 1250 Коментари: 0
Постинги в блога от 06.06.2018 г.
 ОТЕЦ ВЛАДИМИР ДОЙЧЕВ

МИТОВЕ И ЛЕГЕНДИ ЗА ПРОСТОЛЮДИЕТО

05.06.2018 ОТЕЦ ВЛАДИМИР ДОЙЧЕВ

Преп. Висарион Чудотворец Египетски – 6 юни

 

Случи ми се преди години да пътувам няколко часа с един мастит църковен критик и морален стожер на обществото. Водехме в колата… духовен разговор. От мен да запомните – ако не познавате добре събеседника си, не започвайте сериозни разговори с него по време на дълъг път. Говорете си за нещо по-леко, но не и за вярата.

От дума на дума стигнахме до житията на светиите. И тогава спътникът ми ми каза: „Това са митове и легенди за простолюдието. Наистина ли вярваш, че…“ Да, знам, че звучи като болшевишки лозунг, но човекът е антикомунист. И много държи да бъде оценяван като интелигентен, напредничав, съвременен и евроориентиран. Тоест, не му ги пробутвайте на него тия старовремски приказки. Ако не може да му се докаже научно – хич няма какво да му говорим. А иначе не просто се мисли за вярващ, не само че всяка неделя ходи в храма и се причастява, но и поучава кой колко е благочестив. Стана ми мъчно. Защото и в най-забутания хоремаг, там, където пият ракия най-непретенциозните, все е останала капчица благоговение. Дори и алкохолиците рядко хулят светиите. Сигурно, защото са от „простолюдието“…

Най-големите кощунства в живота си чух и видях не от невярващи, а от хора, които са църковни. Струва си да се помисли над този факт. Приличаме на невъзпитани деца, които тичат из храма по време на света Литургия, събарят свещници, мажат с ръце по иконите, крещят неприлични неща, после им дават причастие, а те през това време правят смешни физиономии на свещеника. Сигурно сте ставали свидетели на подобни неща. Но ако на децата може да бъде простено заради възрастта им, то защо да бъде простено на нас, които често всичко правим наобратно? Осветскостяваме духовността си и се гордеем с нея пред другите. А вярата ни е натикана в някой джоб, заедно с ключовете от колата, дребни монети и полупразно пакетче дъвки. Дори и да я знаеш къде е – трудно можеш да я напипаш от първия път.

Ще ви кажа какво прави истинската вяра с човека. Веднъж свети Висарион Египетски Чудотворец отивал с ученика си към един старец. Слънцето започвало да клони на запад, а оставал още много път. Преподобният се помолил и извършил чудото на Иисус Навин. Слънцето спряло движението си и не залязло, докато не пристигнали при стареца. Вярвате ли, че това е възможно? Друг път свети Висарион благословил морска вода и тя станала сладка като изворна. А където и да ходел, благославял река Нил и минавал по нея като по сухо. Вие от „простолюдието“ ли сте? Или научно е потвърдено, че това е невъзможно?

Житията на светиите са доказателство, че Евангелието не е просто книга, а се въплъщава в човека. И го изменя! Господ не лъже, когато казва, че който вярва в Него, ще върши дела като Неговите, дори по-големи (Иоан 14:12). Житията на светиите са образ на това, че Християнството не е мечта за наивници. Не е неосъществим блян. Не е доктрина. А живот! Човек наистина може да бъде такъв – подобен на Господа чрез благодатта. И най-голямото чудо в тях не е спирането на слънцето, а послушанието към Господа и любовта към Него. Дълбоко в себе си съвременният човек не отхвърля просто чудесата, а начинът, по който се достига до тях. Днешният вярващ не приема подвига. Не желае битката със страстите и борбата с греха. В това отношение „вярващите“ често са много по-хладни циници дори от атеистите. Ние понякога говорим така, сякаш Бог ни е длъжен. Трябва да ни обича, да ни храни с Тялото и Кръвта Си, да ни прощава всички глупости и престъпвания на закона Му. А ние не сме длъжни да вършим нищо за Него. Ходенето ни в неделя в храма направо е като да Му правим лична услуга.

Ето сега е пост. Свети Висарион понякога по цяла седмица, че и повече, не вкусвал нищо. Няма да говоря, че ние не можем пет дни да се лишим дори от кюфтетата. Здрави и прави мъже, в разцвета на силите си, често са надминати по въздържание от 80-годишни бабички. Добре, ще се оправдаем, че това са човешки немощи. Но ние концептуално започнахме да отхвърляме поста. Сигурно сте чували от разни „богослови“, че той е натрапен на миряните от монасите, че не е важен, че Бог няма да ни пита дали сме яли блажно, а дали имаме любов. И че въобще аскезата е за манастирите и по-точно за обзетите от крайност монаси в тях. Аз пък не вярвам, че има въобще такова чудо – заедно с пържолата, стомахът ти да се изпълва с любов. Какви хора сме – за едното ядене ще измислим цяло богословие на блажната храна. Някои казват, че постели духовно, а не телесно. И като сме толкова духовни, как пък едно малко усилие не можем да направим заради Господа? Нали уж го обичаме? Веганите се лишават цял живот от храна заради принципите си, а ние не искаме да се въздържаме няколко дни заради Христос. Представяте ли си как момче преди първа среща с момичето, което харесва, се тъпче със сандвичи? Ами то стомахът му е свит от вълнение и очакване – не му е до манджа. При това дори не говорим за любов, а само за привличане. Но ние нямаме дори това привличане към Бога. Нямаме дори трепет към Него…

В житието на свети Висарион пише, че той от младини пазел себе си чист от всяка греховна сквернота. Ние вярваме ли, че човек трябва да бъде чист? Знаете ли колко пъти са ми казвали, че живеем в 21-ви век, а не в Средновековието? Сякаш едно време е било нормално да си целомъдрен и да се опазиш чист за любимия, а сега вече е разрешено да си блудник. Някои пък философстват: „Аз откъде да знам, ако не пробвам?“ Пробват с десет-петнадесет души. Сърцата им заприличват на Сирия по време на бомбардировки – целите са в руини. Обаче не променят светогледа си. Не се разкайват. И през ум не им минава, че да се живее така не е християнско. Скоро станахме свидетели на такъв феномен – някаква миска от конкурс за силикон учи богословие и мечтае да стане учителка по вероучение. И не може да разбере кое му е лошото и къде се разминават конкурсът за изкуствени подобрения по тялото и науката за целомъдрието. И ние сме така – все не успяваме да разберем разни неща, които са очевидни.

За свети Висарион се разказва, че пътешествал до светите места, където беседвал с много подвижници и получил голяма полза за душата си от това. А по-късно намерил духовен отец в лицето на свети Исидор Пелусиот. Не знам как би изглеждал този епизод от житието му сега. Една от характеристиките на нашето време е, че вече никой не слуша никого. И разбира се, никой не получава полза. Смайвам се като гледам с каква лекота деца, които нямат никакъв житейски опит, да не говорим за духовен, поучават старци, разпореждат се какво трябва да прави цялата Църква. И го вършат с една такава сериозност, която, ако се отнасяше за нещо друго, би събудила само смях. Но сега създава лош вкус и усещане за бъдещи трагедии.

Свети Висарион се поучавал от хора като свети Герасим Йордански и станал чудотворец като него. Какво би се случило, ако беше отишъл да му намира кусури? Вероятно щяха да го изгонят от манастира. Но ние нашите хлапета ги търпим. Не смеем да им кажем две думи, даже и като духовници, защото отварят едни уста: „Аз съм завършил богословие, аз това, аз онова…, а ти си такъв, онакъв…“ Само в нашето инфантилно от духовна гледна точка време, някой, който е прочел две книги и е взел два изпита, може да се чувства авторитет. Практикуваме гротескна вяра. Изобщо не разбираме колко дълбоко и сложно нещо е да придобиеш благодатта и да я задържиш. Какви усилия трябва да се положат за това.

Веднъж свети Висарион застанал на едно открито място, вдигнал очи и ръце към небето и така прекарал 40 дни и нощи в молитва, стоейки неподвижно. Може би и това е част от митовете, предназначени за „простолюдието“… Случвало ми се е да съветвам разни „напреднали в богословието“ хора да се молят. Обаче те не искат. Нямат време за такива дребни неща. Имат си по-важна работа. Или се молят с Иисусовата молитва. Оправдават се: „Старецът Порфирий така е съветвал и аз така правя – моля се с Иисусовата молитва.“ Казвам му, че старецът и канони е съветвал да се четат. Много от тях даже е знаел наизуст. Как мислите ги е научил? А те не отстъпват: „Ама каноните са дълги.“ Сутрешните и вечерните молитви им били дълги. Акатистите – също. Псалмите пък – много на брой. Ами значи това нашето не е Иисусова молитва, а отбиване на номера. Понеже не ми се чете нещо, дето е дълго, набързо ще прехвърля една броеница тип гривна. Иисусовата молитва е върхът, а не началото на молитвения живот. Как ще събереш ума си в едно изречение, което се повтаря много пъти и е еднообразно, когато не си се научил да се концентрираш дори в разнообразието? Това е все едно да прескочиш първите класове и да идеш направо в гимназията. Мечтаем да приличаме на свети Порфирий, обаче без подвизите му. Не е възможно. Много често нашата Иисусова молитва повече прилича на мантра. На напразно и разсеяно произнасяне на името Господне. И затова не служи за оправдание, а за осъждане.

За свети Висарион се разказва още, че нямал никаква собственост, нито постоянно място, където да живее. Бил като птичка. Имал само едни дрехи, които с времето се били скъсали и едва прикривали голотата му. Такова е Християнството на „простолюдието“. Сега имаме друго – парфюмирано, тунинговано. Очаквам да се появят и модни колекции за духовници и благочестиви миряни. Прет-а-портета да налагат дължината на полата, цвета на расото и бродериите по него според последните световни тенденции. Примерно, ако тази година е на мода оранжевото, манекени дефилират с оранжеви подрасници, а мирянки с оранжеви поли над коляното, защото сме в 21-ви век. Веднъж гледах в църковен магазин да се продава огромен златен кръст с капчица и корона от рубини. А разпънатият Христос на него един мъничък, почти невидим и затрупан от скъпоценните камъни. Имаш чувството, че се е натрапил със саможертвата си върху тази лъскавост и всеки момент ще бъде изхвърлен. Вероятно „при простолюдието, където Му е мястото“…

Най-впечатляващото у свети Висарион обаче било смирението му. Случило се някакъв брат да падне в прегрешение и свещеникът му заповядал да излезе от храма. Тогава и преподобният излязъл заедно с него, като казал: „И аз съм грешен.“ Тук не става дума, че светците търпят беззаконията. Преподобният не е направил сцена на свещеника в защита на греха, а е напомнил, че всички падаме и че трябва да имаме милост един към друг. Освен това, свети Висарион не излъгал. Светците наистина мислят себе си за грешници. Точно така, както ние грешниците мислим себе си за светци. Това са два вида нелогичности, от които само едната е спасителна.

През годините много пъти чух хората да наричат себе си грешници. И още други ужасни неща да изричат по свой адрес. Но никой от тях не би се съгласил да бъде изгонен от храма. Ако му кажеш дума, дори само лек намек, който да не му харесва, мнимият грешник избухва с лавина от обвинения вече не към себе си, а към теб. И разбираш, че той през цялото време се е имал за праведник и самообвиненията са част от образа, в който е влязъл. Много често съм виждал хора, които парадират със смирението си, но са по-упорити и от магаре в непокаянието си.

Господ казва на фарисеите: „Добре е пророкувал Исаия за вас, лицемерците, както е писано: „Тоя народ Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене.“ (Марк. 7:6) Ние, които имаме благодатта на Светия Дух и примера на светиите, много често приличаме на фарисеите. Имаме покаяние на устните си, но сърцата ни са далеч от него. Ако не сте чули най-новите „богословски“ открития – и изповедта била измишльотина на монасите и я практикували само младостарци, които искат да държат в подчинение хората, узнавайки тайните им. Затова ако не си убил никого или не си ходил при врачка, можеш спокойно да се причастяваш всяка неделя без изповед. Това се пробутва за „автентично християнство“. Не видях нито един такъв „автентичен християнин“ да прилича поне малко на свети Висарион. Не говоря да спира слънцето, а за нещо съвсем друго…

Сълзи постоянно извирали от очите на преподобния. А чести въздишки излизали от дълбините на сърцето му. Така преминал целият му живот – в ридание. Докато не се преселил да живее във вечното веселие на Христа. От всички неща на света тези сълзи са ни най-далечни. Ние обичаме проповеди, в които се говори за радост и за любов. Каквото и да стане, все тая любов ни е в устата. При най-малкото разминаване и веднага се почва: „Ти нямаш Христовата любов!“ Обикновено така говорят все хора, чиито дела напомнят за всичко друго, но не и че са способни да обичат. Отговарям им, че любовта е последното стъпало на Лествицата на свети Иоан и аз не съм го стигнал. Но преди него има други неща – да се откажеш от света, да се разплачеш, да се смириш… Ние все бързаме да получим последното, без да сме се потрудили в първото. Също както и с Иисусовата молитва.

Господ казва: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат.“ (Мат. 5:4) Не че ние не плачем. Правим го, но е от обида, защото сме загубили нещо или защото не е станало по нашата воля. Но познавате ли хора, които плачат от разкаяние? Аз съм виждал такива, защото съм свещеник. Но те са съвсем малко. И са толкова тихи и ненатрапчиви, че някак по презумпция се озовават в групата на „простолюдието“. Сигурен съм, че те ще научат какво е истинско веселие и истинска утеха.

Честно казано, много бих искал да мога да плача истински. Виждал съм и други хора, които го искат, защото така правят светиите. Но сърцето не се поддава на натиска на волята. Най-лошото, което можем да направим, е да самостимулираме сълзи. Това ще е много повече истеричност, отколкото покаяние. Някой път гледам човека срещу себе си – реве с глас, но като стигнеш до сърцето му, то се оказва от камък. Няма смисъл да поливаш камъка – той няма да роди живот. Бог дава благодатни сълзи на този, който вижда греховете си и иска да живее по друг начин. На онзи, който страда по Любимия.

Ако можех да плача с Адамови сълзи, бих го правил не само за себе си, но и за хората в Църквата. За това как благочестието се изплъзва от ръцете ни и ние само носим негови маски, но отвътре сме същите като светските хора и дори се опитваме да преиначим църковното учение, за да ни стане удобно. Неглижираме житията на светиите, подвизите и традициите им, за да се чувстваме по светски комфортно. Както казва пророк Исаия – започваме да наричаме доброто – зло и злото – добро (Ис. 5:20). Това ми се вижда по-лошо от всички грехове.

По света можеш да срещнеш всякакви хора – пияници, блудници, крадци, чревоугодници, лъжци, но мнозина от тях знаят, че нравственият идеал съществува. Че те просто са се провалили, но има и друг живот. И някъде вътре в себе си се надяват да се променят. Не претендират да са много духовни. Но ако си влязъл в Църквата и смяташ порочния си живот за духовен, това вече ми се вижда дъното. И много се страхувам, че мнозина от нас (включително и аз) сме именно на това дъно.

Невярващите често казват: „Ама и вие в Църквата сте грешни като нас.“ По традиция им отговаряме, че Църквата е болница и че съзнаваме болестта си и сме дошли да се лекуваме. Но мен ме измъчва въпросът: Ами ако сме в болницата и не искаме да се лекуваме, а напротив – в нея сме, за да се правим на интересни? Да поучаваме медицинския екип как да си върши работата? Ако не сме каещи се грешници, то тогава какво ще стане с нас? Няма ли да ни изгонят? Ако не веднага, то в крайна сметка на Страшния Съд? Но ние сме му хванали цаката и на това. Вече учим, че Страшният Съд хич няма да е страшен и там ще си правим каквото си искаме. И изобщо – във вечността също ще става на нашата. Така разбираме изречението „Бог е любов“. Ако погледът към това наше себично духовно състояние не ни накара да заплачем, то пийте една бира и забравете за този текст.

 

Категория: Други
Прочетен: 155 Коментари: 0 Гласове: 0
 

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 24 МАЙ

 

Разсъждение

 

За чисти всичко е чисто  – е казал апостолът. И човешката храна сама по себе си не може да бъде наречена нечиста, макар че храната може да предизвика нечисти мисли и желания в човека. За това удивително разсъждава св. Симеон Стълпник в разговора със своя старец Иоан. Старецът Иоан казал: „Храната и питието не оскверняват човека, защото сам Господ в Писанието е казал: Като злак тревист давам ви всичко  (Бит. 9: 3), на което блажени Симеон отговорил: „Макар и храната да не осквернява човека, но поражда лоши мисли, помрачава ума, вкоренява и отглежда страстите, и превръща духовния човек в плътски, и приковава неговите мисли към земните желания“. Не е ли чиста водата, която пада от облака? Но когато вали много дъжд, посевите изгниват от него. Тъй също и силната храна предизвиква тление в духовната и моралната човешка същност.

 

БЕСЕДА за това как Божията любов се излива в човешките сърца

 

 Любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий (Рим. 5: 5).

 

Любовта е радост и любовта с радост помазва човешкото сърце. Любовта, братя, е сила и любовта помазва човешкото сърце със сила. Любовта е мир и любовта помазва човешкото сърце с мир. А от радостта, силата и мира се ражда храброст и любовта помазва човешкото сърце с храброст. Любовта Божия като благоуханен елей се излива в нашите сърца не от друг, а от Светия Дух, Дух всеблаг и всесилен. В тайнството миропомазване, абсолютно незаслужено от нас, Духът Божий излива Божията любов в нашите сърца. Но като пренебрегваме с времето тази любов и с греховете си се отдалечаваме от Бога, падаме в болестта на духовната немощ. И Дух Светий, като не може да обитава в нечист съсъд, се отдалечава от нашите сърца. А когато Светият Дух се отдалечи, веднага се отдалечават и радостта, и силата, и мирът, и храбростта. И ние ставаме тъжни, безсилни, безпокойни и страхливи. Но всеблагият Дух само се отдалечава от нас, ала не ни напуска съвсем. Без да ни напуска, Той ни предлага на нас, болните, лекарства чрез тайнството на покаянието и тайнството на Причастието. А след като се покаем и причестим, се очистваме отново, и тогава Той – Бог Дух Светий, отново се вселява в нас и излива Божията любов в нашите сърца. Падаме и ставаме, падаме и ставаме! Когато паднем, Духът Божий стои до нас, и ако ние пожелаем да станем, ни вдига. Като станем, Духът Божий обитава в нас, докато поради греха и от глупост не пожелаем да паднем. Тъй през този живот ние непрестанно сме ту плодородна нива, ту пустиня, каещи се синове и блудни синове, пълнота и празнота, светлина и тъмнина.

О, Боже, Душе Свети всеблагий, не отстъпвай от нас и когато Те желаем, и когато Те не щем. Пребъди с нас до смъртта ни и ни спаси във вечния живот. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

Категория: Други
Прочетен: 60 Коментари: 0 Гласове: 0
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 286123
Постинги: 1250
Коментари: 0
Гласове: 266
Архив
Календар
«  Юни, 2018  >>
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930