Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ПРАВОСЛАВНИ ЧЕТИВА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други
Прочетен: 1756492 Постинги: 3813 Коментари: 0
Постинги в блога от Юни, 2019 г.
2 3 4  >  >>
30.06.2019 07:06 - !!!
 



За да триумфира злото, достатъчно е да не правим нищо за да го спрем.

Категория: Други
Прочетен: 239 Коментари: 0 Гласове: 0
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 17 ЮНИ

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

Христовите врагове, винаги получавали, резултат противен на своите усилия срещу Христа. Вместо да преградят реката на християнството, те я разширявали, правели я по-дълбока и по пълноводна[1]. Вместо да я пресушат, те, така да се каже, правели от нея потоп по целия свят. Където загивал един, мъченик, на неговото място се появявала цяла чета; където искали да посрамят, избуявала слава; където се чуело - край на християнството, там започвал изобилен растеж.                                                                                                                                                                       

 Без оглед и съобразяване с международните обичаи, Иулиан Отстъпник, поради своя безумен идолопоклоннически фанатизъм, убил персийските пратеници за мир - Мануил, Савел и Исмаил. И какво постигнал Иулиан с това? Умножил броя на християните, увеличил броя на светите мъченици, и приближил собствения си край и края на езичеството. Косвено и неволно отстъпника е помагал за разпространението и вкореняването на християнството. И то не само със своето злобно гонение,  а и със своите неволни изявления. В споровете си с християните той заявил: „Христос не е направил нищо в живота си, което да заслужава слава, освен ако не се смятат великите дела, дето Той е лекувал, сакати и слепи, и е изгонвал демоните!“. О, нещастнико! Как само едно отваряне на очите на един слепец със слово, да не е по-велико дело от покоряването на десет царства! Но ценното тук е, че този, най-голям, след Иуда, предател на Христа, признава Христовите чудеса.

 

БЕСЕДА за погубилта на онзи, който лъжесвиделствува

 

Лъжесвидетел не ще остане ненаказан, и който говори лъжа, ще загине (Пртч. Сол. 79, 9)

 

Бог и цялото небесно войнство виждат онова, което се случва в света. Как, значи, човек може да скрие истината от толкова свидетели на истината! И не само, че войнството небесно вижда истината, но и ревнува за истината. Как, значи, един смъртен човек може да върви против истината - това означава [ че върви] против безбройните небесни ревнители за истината. Наистина, помрачен ум има онзи, който мисли, че може да скрие истината и да яви лъжата вместо истина. Когато милиони проницателни ангели знаят истината, може ли един човек да скрие истината? Може ли някой да застане против истината и да не остане ненаказан? О, братя мои, няма нищо по-измамно от лъжата! Нищо по-неуспешно! Нищо по-дръзко! Нищо по-неразумно!                                                                                                                                                                                                                        

Онова, което се случва вътре в човека, Бог и цялото небесно войнство виждат. Особено вижда това ангела пазител на човека. И този ангел пазител не търпи човекът да изнася от себе си и да внася, нещо, което не е негово. Ако човек упорства в лъжата, неговия ангел го оставя и напълно го предава на духовете на лъжата. Тежко тогава на този човек! Какво ще  го ползва лъжесвидетелството против себе пред Бога и небесната войска! По- добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил. Защото, който лъже, лъже Божия Дух, и Духът Божий оставя лъжеца в тъмнина и смърт.

О, Господи, Праведни, укрепи ни със силата на Твоя Свят Дух, никога да не лъжесвидетелствуваме. Услади ни с твоята свята истина и отклони нашия език от лъжливи слова. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
 

 

 

 

 

 

[1] В ориг. - шумна

Категория: Други
Прочетен: 257 Коментари: 0 Гласове: 0

НЕДЕЛЯ ВТОРА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

 

ЕВАНГЕЛИЕ ЗА ПРИЗОВАВАНЕТО НА АПОСТОЛИТЕ

 

Мат. 4: 18 – 23,  Зач. 9

 

       Защо тъй бързат хората днес? За да видят успеха от своя труд. А успехът идва и си отива, но след себе си оставя тъжна следа.

       Защо в наше време толкова бързат човешките синове? За да оберат плодовете на своя труд. А плодовете идват и преминават, но след себе си оставят горчива следа.

И когато дойде смъртта, хората на днешния ден умират, виждайки себе си само в миналото; успехите са забравени и набраните плодове – изгнили. С тяхната смърт умират и последните следи от техния труд и неговите резултати. Онези, които идват след тях, със същата бързина сеят, със същата бързина жънат и ядат плодовете, и със същото безсмислие си отиват от този живот.

       Това е човешкият способ. Но това не е Божият начин. Виждайки разликата между човешкия и Божия способ, народът е казал: „Бог не бърза, ама стига“. Той може да е бавен за едно поколение, но Той не е бавен за всички поколения. Често Той сее в едно поколение, а жъне в друго. И поколението в което Бог сее, гледа на Него като на твърде бавен, докато поколението, в което Той жъне, смята, че е твърде бърз. Не е ли в нашите човешки дела всяка жътва по-бърза от оранта, сеитбата, плевенето; съпроводена с търпение и продължително очакване, докато плодът узрее? Но Бог не e нито бърз, нито бавен. Той има Своята мярка и не се отклонява от нея.

       Мравката вижда само своя мравуняк; стопанинът вижда цялата нива.

       Ако Христос би постъпил според човешкия начин, Той не би избрал за Свои апостоли дванайсет рибари, а [би избрал] дванайсет светски царе. Ако пожелаел само да види успеха от Своя труд и да пожъне плодовете на Своята работа, Той би могъл със Своята непреодолима сила да покръсти дванайсетте най-силни на земята царе и да ги направи Свои последователи и апостоли. Сами помислете – как Христос мигновено щял да се прочуе в целия свят! Как бързо Неговото учение щяло да се разпространи по цялата земя; как набързо чрез царски укази идолите щели да изчезнат; как езическите храмове щели да станат на християнски църкви; как щяло да престане клането на животни за жертва на „боговете“ и димът от кръвта щял да бъде заменен от дим на тамян; как лесно щяла да се утвърди Църквата на единствения и жив Бог в целия човешки род! Как, без каквито и да е страдания, Христос би могъл да седне на единствения царски престол, от който да властва над дванадесетте покорни царе, и с тях, като със Свои наместници, да управлява народите на земята и цялата вселена, от изток до запад и от север до юг! Без каквито и да е страдания, тогава и упоритите евреи щели да признаят Царя Христос за своя очакван Месия и щели да Му се поклонят.

       Но помислете – какво щеше в края на краищата да стане с това, стъкмено на бърза ръка, светско царство чрез силата и гениалността на един човек? Същото, каквото и с всички останали светски царства преди и след Христа. Заедно със своите основатели и то щяло да падне на смъртен одър, и светът щял да се озове в началото, откъдето е тръгнал. Или още по-ясно, щяло да се случи онова, което се случва и с един огромен дъб, когато някой великан го изскубне и пресади в долината. Докато великанът стои до пресадения дъб и го държи със своята яка ръка, и дъбът стои дотогава; а когато великанът се отдалечи от дъба, задухват ветрове и повалят дъба на земята. Хората ще се съберат около падналия дъб и ще се чудят как така могъщият дъб се е сгромолясал от ветровете, докато ниските лескови издънки около него са устояли и са останали прави. И хората ще поклатят глави и ще рекат: „Наистина, по-стабилно устояват и по-лесно преодоляват ветровете ниските лескови издънки, когато са прорасли бавно от своето семе, а не и най-якият дъб, когато великанска ръка го пресади, па се отдалечи от него“. Колкото повече коренът на едно дърво се спуска надолу в подземната тъмнина, толкова дървото е по-яко, по-устойчиво и по-дълготрайно.

       Колко премъдро е туй, че Христос започнал от низините, а не от върха! Колко премъдро е това, че не наченал изграждането на Своето Царство с царе, а с рибари! Колко добро и спасително е за нас, които живеем две хиляди години след Неговото дело на земята! А Той не могъл да види крайния успех на Своя труд, нито да пожъне плодовете на Своето дело през Своя живот на земята! Той не пожелал, като великан, изведнъж дa пресади на земята едно гигантско дърво, а искал, като обикновен работник, да посади дълбоко в подземната тъмнина семето на дървото и да си иде у дома. Така и сторил. Не само в [житейската] тъмнина на простите галилейски рибари, а в тъмнината на самия ад Господ посадил семето на Дървото на Живота и си отишъл. А дървото расло бавно, съвсем бавно. Напирали яростни ветрове, за да го сломят, но не могли. Враговете секли дървото до корен, но коренът пускал все повече филизи; и колкото повече го сечели, толкова по-устойчиво и бързо растяло дървото. Вражеските сили копали дълбоко под земята, по-надълбоко от катакомбите, та да изскубнат корена; ала колкото повече го дърпали, коренът ставал все по-издръжлив и жилите му ставали все повече, и филизите му – по-буйни. Затова Христовото дърво, засадено по Божий, а не по човешки начин, и днес, след две хиляди години, цъфти, разлиства се и дава сладки плодове за хората и ангелите, блести в свежест и красота, сякаш е посадено само преди век.

       Ако Господ постъпваше по човешки, Той наистина би се прославил много бързо между хората, но ние нямаше да сме спасени. Но Той не търсел човешка слава, [не търсел] звука на фанфарите, които днес свирят, а утре ще тънат в забрава[1], [защото] не дошъл за хорска прослава, а за спасение на човеците. Той не дошъл между хората, като великан в театъра, за да покаже Своята сила и умения, та хората да Му ръкопляскат, а дошъл в болницата при нас, като Приятел и Лекар, да ни посети, да се поразговори с нас насаме и да ни предложи съвет и лекарство. Затова за човечеството е добре, че от началото, до края на времената Господ постъпил [и ще постъпва] по Божи начин и е избрал за Свои апостоли не дванадесет велики царе, но дванадесет обикновени рибари. А затова как Той ги е избрал, разказва днешното евангелско четиво.

       И като вървеше покрай Галилейско море, видя двама братя, Симона, наричан Петър, и брата му Андрея, да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари.

       Как Господ се озовал до Галилейско море, евангелистът ни обяснява преди това. Като чул, че Иоан Кръстител е предаден, Той оставил Иудея и се отдалечил край Галилейско море, в презрения край на израилската земя. Предвиждайки кървавия край на Своя велик войник и Предтеча, Той, отстъпвайки, подготвял победата над враговете. Но вече в Галилея. Не е ли естествено да се настани в Назарет, в Своето отечество, където е преминала най-продължителната част на Неговия земен живот? Ама кой пророк е почитан в своето отечество? Той бил в Назарет, но тук искали да го блъснат долу от върха на хълма (Лк. 4: 29). Отново оттегляйки се от преждевременното хорско злодеяние, накрая Той се настанил край Галилейско море, на границата на земята Завулонова и земята Нефталимова, при най-отдалечените и най-презрените между човеците, които били в тъмнина и сянка смъртна. Най-напред в тази земя щял да засади семето на плодоносното дърво на Своето Евангелие.

       Евангелист Иоан пише, че Андрей първи последвал Господа, и то още в Иудея. Андрей преди това бил ученик на Иоан Кръстител, но след като Иоан посочил Христос като по-голям от себе си, тогава Андрей се разделил със своя първи учител и тръгнал след Христа. Веднага след това Андрей намерил своя брат Симон и му казал: Намерихме Месия (което значи Христос); и заведе го при Иисуса. Още тогава Симон бил наречен от Христа Петър, или камък – твърд като камък на вярата (Иоан 1: 35 – 42). Няма ли противоречие на написаното от евангелист Иоан с разказаното от евангелист Матей в днешното евангелско четиво, а именно, че Христос повикал двамата братя край Галилейско море? Според Иоановото Евангелие, по-напред след Христа тръгнал Андрей, а после Петър, докато според Евангелието на Матей, Христос едновременно ги намерил и повикал, като Петър се споменава преди Андрей. Това не е ли очевидно противоречие? Не, ни най-малко. Очевидно е обаче, както обяснява това и свети Иоан Златоуст, че тук се описват два различни случая – единият, който станал в Иудея по времето, когато Кръстителят бил на свобода; и вторият, по-късно, в Галилея, по времето, когато Кръстителят бил хвърлен в тъмницата и когато Господ бил в Капернаум, на брега на Галилейско море. Иоан описва по-ранната среща на Христа с Петър и Андрей, а Матей – следващата. Това е ясно, защото при Матей се говори за Симона, наричан Петър, което значи, че Симон по-рано е наречен от Господа Петър. Тази по-ранна и първа среща на Петър с Христос се случила в Иудея тогава, когато Андрей завел своя брат при Христа. Тази първа среща Иоан описва с думите: И заведе го (Андрей) при Иисуса. А Иисус, като се вгледа в него, рече: ти си Симон, син Ионин; ти ще се наречеш Кифа (което значи Петър – камък). Знаейки за това, евангелист Матей описва сега една по-нова среща на Ионините синове с Господа, поради което казва: Симона, наричан Петър. Отново споменава Петър преди Андрея заради това, че Петър по темперамент бил по-жив от своя брат и още отначало изпъквал повече от него. Че Иоан и Матей са описали два различни случая, а не един и същ, е ясно за всеки, който е прочел тези две Евангелия. Докато Матей описва без колебание повикването на Петър и Андрей на апостолско служение – Вървете след Мене, – сега Иоан описва една среща и запознаването на братята с Христа, която е след думите на Предтечата: Ето Агнецът Божий! Ясно е, че след тази среща те са се разделили с Христа, и друг път, или по друго време, са отишли в Галилея, където Господ отново ги е заварил, заети с тяхната рибарска работа.

       И казва им: вървете след Мене и Аз ще ви направя ловци на човеци. И те веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него. Господ знае техните сърца. Тези рибари вярвали в Бога и се покорявали на Божия закон като деца. Те не били навикнали да са първи и да заповядват, а само да работят и слушат. Не смятали себе си за нещо [значимо]; смирение и послушание пред Божията воля изпълвали техните сърца. Но макар и прости рибари, те били с души жадни и гладни за истина и правда. Ние виждаме Андрей, че веднъж вече оставил своите рибарски мрежи и тръгнал след Иоан Предтеча като негов ученик. Когато пък Иоан посочил на Христа като на по-голям от себе си, Андрей оставил Иоан и тръгнал след Христа. Това са живи души, които все повече и повече търсят Божията правда и Божието Царство. Затова Христос им заповядва: Вървете след Мене! По този начин Христос постъпва и с всички нас. Той не иска със сила да ни принуждава да вървим по пътя на спасението, а ни предоставя сами – свободно и по свое решение, да си изберем спасение или гибел. Ала Бог, който гледа на нашите сърца, ако види, че нашето сърце се стреми към пътя на доброто, към пътя на спасението, тогава решително ни поставя на този път. Когато пък види, че нашето сърце напълно се насочва към пътя на гибелта и злото, тогава Бог напълно ни оставя и сатаната става наш господар. Така станало и с Иуда Предател. Когато сърцето му напълно се наклонило към злото и се определило за мрачния път на гибелта, Христо повече не се опитвал да го отвърне от този път; напротив, виждайки, че Иуда вече изцяло се е предал на сатаната, Господ му казва: Каквото ще вършиш, върши по-скоро. И тъй, значи, нито при случая с Петър и Андрей, нито при случая с Иуда, Господ ни най-малко не ограничава свободата на човешкото самоопределение, а след като човеците са се самоопределили със сърцето си за доброто или злото, Той решително казва на Петър и Андрей: Вървете след Мене!; а на Иуда: Каквото ще вършиш, върши по-скоро.

       И ще ви направя ловци на човеци. Това значи, че както досега сте ловили със своите мрежи риба от дълбините и тъмнината на морската вода, така, с Мене и Моето Евангелие, отсега ще ловите от дълбините и злото на този свят хора. Всичко онова, което е добро, ще остане в тази мрежа; а всичко онова, което не е добро, или няма да може да влезе в мрежата, или ще изпадне от нея.

       Чувайки Христовия призив, Петър и Андрей, веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него. Виждате ли как сърцата на тези двама братя вече били се самоопределили за доброто? Те не попитали: „Къде ни викаш? Какво ще ядем? И кой ще храни нашите семейства?“. Те сякаш цял живот само чакали и се ослушвали за това повикване! Наивни като деца, те възложили всичките си грижи на Бога, оставили всичко и последвали Христовия призив.

       Оттам, като отиде по-нататьк, видя други двама братя. Иакова Зеведеева и брата му Иоана, в кораб със Зеведея, баща им, които кърпеха мрежите си, и ги повика. Те веднага оставиха кораба и баща си и тръгнаха след Него. Отново – не двама царе, а двама рибари! Без царски корони на главите, ала с царски сърца в гърдите! Така Господ събира бисери в тъмнината. Така Той избира малките и простите, за да посрами великите и премъдрите. Господ избира сиромасите, та чрез тях да посрами богатите. Ето колко бедни са Иаков и Иоан. Те сами, с баща си, кърпят своите мрежи! Но тяхната душа е богата, гладна и жадна за Бога; сърцата им са устремени към добро и чакат. Затова, щом Христос ги призовава, тоз час те оставят своя занаят и лодката, и баща си, и мрежите и тръгнаха след Него.

       По вътрешно съдържание: рибар означава ловец на духовни блага, мрежата означава душата, морето – този свят, лодката – тялото. Това, дето рибарите хвърлят мрежата в морето, значи, че те търсят духовни блага, духовна храна или Царството Божие, разпростирайки и потапяйки своята душа в дълбините на този свят, та да уловят някак си тези блага. Това, дето кърпят своите мрежи, означава техния труд и изправяне на техните души. Това, дето първите двама оставили своите мрежи и тръгнали след Христа, значи, че те оставили своите стари и грешни души и тръгнали след Христа, за да се обновят, преродят[2] и получат нова душа и нов дух. Още означава, че отсега нататък те повече няма да търсят и ловят духовни блага с усилията на собствените си души, а с Христа; не със своята сила, а със силата Божия, не със своя разум, а по Божие откровение. А това, че другите двама оставили лодката и своя баща, означава, че са оставили своята грешна плът и своя телесен отец, та отсега нататък да се грижат за спасението на душите си, и,  като осиновени по благодат Божия, да се срещнат със своя небесен Отец.

       И ходеше Иисус по цяла Галилея, като поучаваше в синагогите им, проповядваше Евангелието на царството и изцеряваше всяка болест и всяка немощ у народа. След тридесет години в уединение Господ сега започва Своята божествена служба и я започва усърдно и решително. Това е видно от думите: И ходеше Иисус по цяла Галилея. Неговото служение се състояло в тълкуване на старото и проповядване на новото и, в потвърждение и на двете, с чудеса на изцеление на хората. Законът бил даден чрез Моисей и пророците и той бил засвидетелстван с много чудеса, та да повярват хората, че този закон е от Бога. Но тълкувателите на Закона помрачили душите си с грехове, напълно помрачили и смисъла му. Така старият Закон станал мъртъв и все едно, че престанал да съществува. Сега Господ Иисус, пречист и безгрешен, се явява като един истински познавач и тълкувател на този Закон. Той тълкува неговия смисъл и отключва за грешните духа му. Сега той е тълкувател на Духа, както по-късно Духът ще бъде Негов тълкувател. Той не отхвърля стария Божий Закон. Как може да го отхвърли, като Той го е дал? Върху основите на истинския духовен и пророчески смисъл Той дава новия Закон на спасението, като проповядва благовестието за Царството. Старият Закон е като добра и плодородна но изоставена от хората земя, чието лице е напълно скрито под тръни и бурени, засети от хората, т.е. от калпави тълкуватели. И всеки отвръща своите очи и сърце от тази запустяла земя. Сега Господ я преорава и сее ново семе. И хората гледат със страх и удивление на Него. И както старият Закон е потвърден с много божествени чудеса, така и този нов Закон, Господ Иисус, като законодател, потвърждава с много чудеса. Не върши тези чудеса, за да демонстрира Своята сила, а ги върши за истинска полза на хората. Те се състоят изцяло в лекуване на телесните и душевните болести и немощите на човеците. Защото Господ е дошъл при нас да ни посети не като магьoсник, а като приятел и лекар.

       Всички вие, които сега гладувате и жадувате за правдата и Божията любов, и които напразно ловите с душите си тази правда и любов като с мрежа в морето на света, чуйте гласа на Господа Иисуса. Защото, ето, Той ви призовава, тъй както някога е призовал рибарите край Галилейско море: Вървете след Мене! И като чуете този глас, никак не се колебайте, а веднага оставете всички свои стари стремежи и цялата ваша стара любов, па тръгнете след Него. Той е единственият ваш Приятел и Лекар, всички други, които стоят далеч от Него[3], са или невежи, или измамници. Ето, Той не ви призовава като царе, нито като богаташи, нито като пастири, нито като сиромаси, нито като учени, нито като прости, а като хора, обладани от болести и немощи. Вашите болести и немощи идват от греха. Затова паднете пред Господа Иисуса и, както някога многото болни и немощни, завикайте: „Господи Иисусе, Сине Божий, смили се над мене грешния! Прости ми, прости ми, Господи, моите безбройни грехове! С Твоята сила ме очисти, нахрани ме с Твоя животворен хляб, влез като свеж и чист въздух дълбоко в мене като в задушна стая и ще бъда здрав, ще бъда здрав и жив!“.

Чрез помощта и молитвите на светите апостоли Господ на силите да се прослави в чистотата на душите и телата ни.

       Нему, с Отец и Дух Светий – Троица единосъщна и неразделна, чест и поклонение – сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 


[1] В ориг. – звука на свирката, която днес свири, а утре се хвърля в огъня (бел. прев.).

[2] В духовен смисъл (бел. прев).

[3] В ориг. – извън Него (бел. прев).

Категория: Други
Прочетен: 338 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 29.06.2019 12:43
  

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 16 ЮНИ

 

Разсъждение

 

Изброявайки чудесата в християнската вяра, никога не трябва да забравяме чудесата на промяна в сърцата и нравите на хората истински обърнали се във вярата. Колко яростни престъпници тази вяра е облагородила! Колко кръвожадни разбойници е превърнала в незлобни агънца! Колко развратници е превърнала в девственици! Колко самолюбиви сребролюбци е научила на милосърдие! Колко страхливци е поставила на пътя на саможертвеността! За руския княз Владимир, митрополит Филарет пише: „Сластолюбив, че няма накъде повече, езичникът Владимир в християнството станал образец на чист съпружески живот; отпуснал от себе си всички жени и наложници и заживял с една – благоверната Ана. Зъл отмъстител и братоубиец, в християнството станал най-нежният приятел на бедните. Бедните винаги имали свободен достъп до него и той им раздавал храна и пари с щедра ръка. И повече от това: „Болните не са в състояние да дойдат до моя дворец“ – казвал той, и наредил по улиците да се развозват месо, риба, хляб, квас и мед. Евангелските слова „блажени милостивите“, проникнали в дълбините на неговото сърце и станали закон за живота му“.

 

БЕСЕДА за това, че смъртта и животът зависят от езика

 

Смърт и живот са подвластни на езика (Пртч. Сол. 18: 21).

 

Това не е ли потвърдил сам Господ Иисус, като казал, че за всяка празна дума ще се даде отговор на Страшния Съд? Не е ли казал Той: Защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден? (Мат. 12: 36 – 37). Който бъде оправдан, ще получи живот, който бъде осъден, ще получи смърт. Виждате ли, значи, как във властта на езика са животът и смъртта? А апостол Иаков казва: Който не греши с дума, той е съвършен човек, мощен да обуздае и цялото тяло (Иак. 3: 2). Велика наистина и неизследима е тайната на словата, и отпечатъкът на думите не може да се измери или пресметне. Днес човешките думи с различни средства могат да се пренесат от единия край на нашата планета до другия. Казаните с езика думи в Америка може да се чуят с ухото в Европа. Не е ли това подобно на Божието всечуване? О, братя мои, ние не можем да прошепнем нищо на земята, което да не бъде чуто на небесата. Всяка наша дума застава пред събора на Божиите ангели. Всяка наша гнила дума се прихваща от ада и той я пази като залог за нашата вечна смърт. А всяка добра дума отива в Рая и се пази като залог за нашия вечен живот. Наистина, премъдро казва и своевременно ни вразумява старозаветният мъдрец с думите: Смърт и живот са подвластни на езика!

О, Господи, Спасителю наш, вечно Божие слово, помогни ни да обуздаем нашия език, за да не говори за нашата погибел. Помогни ни да казваме с езика си само онова, което е по Твоята свята воля и за нашето вечно спасение в безсмъртния живот. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 243 Коментари: 0 Гласове: 0
  



imageИкона на Божията Майка Антиохийска

Времето и мястото на явяването на Антиохийската икона (празнува се на 23 март и 28 май) не са известни. В «Рос­пи­си свя­тым ико­нам Бо­жи­ей Ма­те­ри» е отбелязано «Ан­тио­хий­ская ле­то 580». Същата дата фигурира и на някои гравюри. Известна е само в по-късни гравюри и минейни икони, конкретно в «Годишен миней с чудотворни икони на Богоматер» от 2-та половина на XIX в.

Категория: Други
Прочетен: 356 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 28.06.2019 11:51
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 15 ЮНИ

 

Разсъждение

 

Не е лесно да изкорениш от себе си духа на суетата и самоизтъкването; в това са успявали само великите духовници, на първо място – с [помощта на] великата Божия благодат, с непрестанно бдение над своята душа и с твърде прецизни духовни наблюдение и разграничения [на помислите]. Авва Нистерой веднъж вървял по пътя със своя събрат. Изведнъж на пътя видели змия. Братът бързо побягнал настрани, а след него побягнал и великият Нистерой. „Нима, отче, и ти се страхуваш?“ – запитал монахът Нистероя. Тогава старецът отговорил: „Не, синко, не се страхувам, но трябваше да побягна – иначе нямаше да мога да избягам от духа на суетата. Т.е. ако бях останал на място, ти щеше да ми се възхищаваш, а аз щях да се суетя от това!“.

 

БЕСЕДА за сиромаха и неговия Творец

 

Който се гаври със сиромаха, Твореца му хули (Пртч. Сол. 17: 5).

 

Ако си богат, с какво си богат, ако не с името Божие? Нещата, които съставляват твоето богатство, чии са, ако не са Божии? Ако значи се гордееш с онова, което имаш, значи, се гордееш с чуждо богатство, гордееш се с Божия заем. Защо тогава се гавриш със сиромаха, който има в ръката си по-малко от чуждото имане? Защо се гавриш с него, ако той е взел по-малък заем от Бога, отколкото ти? Щом е взел малко, малко и ще дължи; а ти, който си взел повече, повече и ще дължиш. Не само, че не трябва да се гавриш със сиромаха, ами трябва и да му се удивляваш. Гледай, той се бори на площада на този свят с много по-малко средства от тебе. И двамата сте войници, само че ти воюваш като войник изобилно снабден със всичко потребно, а той воюва гладен. Ако и двамата не издържите и се предадете, той ще бъде по-леко осъден от тебе; ако ли пък и двамата победите, той ще получи по-голяма награда от тебе и неговата победа ще е по-славна от твоята. Който се гаври над гол и гладен войник, се гаври над неговия цар. Който се гаври със сиромаха, Твореца му хули. Ако разбираш, че Творецът на сиромаха и твоят Творец са един и същи, ти не ще му се подиграваш. Ако знаеш, че и сиромахът стои в същия боен ред, в който си и ти, ще го облечеш, нахраниш и доближиш до себе си.

О, Господи, Вседържителю, неизмерима е Твоята мъдрост в домостроителството на творенията. Просвети ни с Твоя Свят Дух, та да се удивим на Твоето домостроителство и да гледаме с любов на всичко, сътворено от Тебе, та чрез него да виждаме Тебе. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 282 Коментари: 0 Гласове: 0

 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 14 ЮНИ

 

Разсъждение

 

„Мястото няма да ни спаси, ако не изпълняваме Божията воля“ – казва премъдрият Златоуст. За някой си монах се говори, че живял в един манастир, където пет събратя го обичали, а един го оскърбявал. Заради този единствен, който го оскърбявал, той се преселил в друг манастир. В този, втория манастир, осем го обичали, а двама го оскърбявали. Той побягнал в трети манастир. Тук седмина го обичали, а петима го оскърбявали. Той тръгнал за четвърти манастир. Но по пътя размислил: „Докога ще бягам от място на място? В целия свят няма да намеря спокойствие. По-добре е да стана търпелив“. Взел хартия и написал с едри букви: „Заради Иисуса Христа, Сина Божий, ще търпя всичко“. Като се настанил в четвъртия манастир, и тук едни го обичали, а други го оскърбявали. Но той започнал търпеливо да понася обидите. И когато някой го оскърбявал, той изваждал хартията и прочитал:  „Заради Иисуса Христа, Сина Божий, ще търпя всичко“. И тъй с търпението си спечелил обичта на всички. И останал на това място до смъртта си.

 

БЕСЕДА за смирението като предвестник на славата

 

Пред славата върви смирение (Пртч. Сол. 75: 33).

Думата тук е за истинската слава, а не за измамната; за вечната слава, а не за умиращата. Славата, която е от хората, ще умре, а славата, която е от Бога, е слава неувяхваща. Който е прославен от хората, не е прославен, а когото Бог прослави, той е прославен. Един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единаго Бога, не търсите? (Иоан 5: 44 ) – казал Господ на еврейските книжници. Виждате, че Господ различава човешката слава от божествената слава. А за Себе Си Той казал: От човеци слава не приемам (Иоан 5: 41 ). Който търси слава от хората, той върви по пътя на гордостта, а който търси слава от Бога, той върви по пътя на смирението. Никой без смирение не е прославен от Бога. Божиите светии са били най-смирените Божии слуги. С превелико смирение се отличавала и Пресвета Богородица. Своето превелико смирение Тя отдавала на избраничеството Си за Богоматер: Задето Той милостно погледна унизеността на рабинята Си. Но Най-смиреният от всички най-смирени е бил Сам Подвигоположникът – Господ наш Иисус Христос. През земния Му живот смирението винаги вървяло пред славата. И нашият живот, братя, ако желаем истинска слава, трябва да бъде такъв. Защото, ако смирението не предшества славата, славата никога няма да дойде.

О, Господи Иисусе, пример и учител на смирението, единствена наша славо и Прославителю на всички смирени и кротки, вдъхнови ни с Твоето неизказано смирение. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 316 Коментари: 0 Гласове: -1
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 12 ЮНИ

 

Разсъждение

 

Велико и чудно е тайнството на Причастието. Даже отшелниците и пустинножителите не са жадували за нищо така, както да получат възможност да приемат Свето Причастие. Св. Мария Египетска замолила св. Зосима да ѝ донесе светите тайни на Иордан и да се причaсти. Преподобни Пафнутий, връщайки се от св. Онуфрий, видял в пустинята скромната обител на четирима младежи подвижници. Когато Пафнутий ги попитал дали и как се причaстяват, те отговорили, че всяка събота и неделя ги посещава ангел Божий и им преподава Светото Причастие. Пафнутий останал до идващата събота и лично се уверил в това. Като се съмнало в събота, цялата тази обител се изпълнила с чудно, неописуемо благоухание, и когато всички те били на молитва, ангел Божий, във вид на прекрасен момък, светъл като мълния, се появил с Пречистите Тайни. Пафнутий се изплашил и от страх паднал на земята. Но те го вдигнали и довели пред ангела, и заедно с него се причaстили от ангелските ръце. И св. Онуфрий, по неговото собствено свидетелство, се причaстявал от ангелски ръце, както и много други отшелници и пустинножители. Съвсем, значи, погрешно е да се мисли, че отшелниците и пустинножителите не са се причaстявали. Бог, Kойто промислял за тяхната телесна прехрана, не ги е оставял без животворящата храна на Тялото и Кръвта на Христа Господа.

 

БЕСЕДА за двореца и колибата

 

Къщата на беззаконните ще се съсипе, а жилището на праведните ще процъфти (Пртч. Сол. 14: 11).

 

Иродовият дворец лежи в развалини, а пещерата на Витлеемския Младенец стои. Короните на кесарите са изгубени, а костите на мъчениците са запазени. Палатите на езическите царе са се превърнали в купчини от камъни и пръст, а пещерите на постниците са се разраснали в прекрасни храмове. Златните идоли са се разпаднали на нищо, а веригите на апостол Петър се пазят като светиня. Силната римска държава сега е само една легенда за мъртвец, докато християнската колиба – Светата Църква, днес е най-силната държава на света. Къде са евреите богоубийци? Пръснати са по света. Къде са силните римляни? В гроба. Къде е силата на кръвожадния Нерон? Къде е силата на злия Диоклитиан и на подлия Максимиан? Къде е успехът на Иулиан богоотстъпника? Къде са високите кули? Там, дето е и Вавилонската кула – под праха и пепелта, под срама и проклятието. Идете по всички градове и разпитайте колко са разрушените безбожни жилища? И колко колиби на праведниците са се разраснали в прекрасни жилища? Върху правдата, братя, са поставени небето и земята, върху непоклатимата Божия правда. Затова всички безбожни дела са като надут мехур, който се пука и ходилата на преминавщите го тъпчат. Фараоновите и вавилонските дворци са като спукан мехур, а шатрата на праведния Авраам се зеленее и цъфти във вечността. О, братя мои, как всесилна и вечна е правдата, и как шумна и преминаваща като буря в летен ден е неправдата.

О, Праведни Господи, колко Си величествен и постоянен в пазенето на правдата. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
 

 

Категория: Други
Прочетен: 1106 Коментари: 0 Гласове: -8
  

      

                                                                                                                                                                          image                                                                  


35. Пресвет
а Богородица „Избавителка

       Празнува се на 17 октомври

 

       •     Произход: Света Гора (Атон); била е частна собственост на подвижника Констанций Теодул.

 

       •     Сегашно местонахождение:

       Ново-Атонска обител „Св. ап. Симон Кананит“, намираща се близо до гр. Сухуми в Кавказ. До 1889 г. се е намирала в руския монастир на Света Гора „Св. Пантелеимон“.

 

       •     Особена дарба: покровителка на земеделските стопани (избавя от вредители), изцелителка на болни деца и има благодатна сила да помага при безнадеждни от гледна точка на човешката логика случаи.

 

       • История

       В началото на ХIХ-то столетие в Света Гора се подвизавал големият подвижник Константин Теодул. Той притежавал една чудотворна икона, изографисана преди век и половина. След блажената кончина на подвижника неговата Богородична икона станала собственост на ученика му Мартиниан, дошъл на Атон през 1921 г.

       За пръв път тази икона се прославила по чудесен начин през време на едно опустошително нашествие на скакалци в пасбищата, нивите и градините на местните жители. Цялата реколта била пред пълно унищожение, а това означавало глад и мизерия за всички селяни от цялата околия. Тогава старецът-подвижник, заедно с четирима свещеници и всички местни жители направили литийно шествие с иконата надлъж и нашир из полята, а накрая чудотворния образ бил изправен на земята, всички паднали на колене пред него и бил отслужен молебен. В този час внезапно долетели цели ята от птици, които нападнали скакалците. Вредителите се дигнали от онова място и полетели надалеч в такова множество, че закрили слънчевата светлина. Реколтата на селяните била спасена.

       За втори път иконата се прославила по чудесен начин, когато Св. Богородица излекувала чрез нея едно момченце, което било на умиране. Поставили иконата над главата на детето и местният свещеник, в присъствието на стареца Константин и родителите, извършил молебен. Още на следващия ден момчето оздравяло и отишло на училище. След време оздравелият станал монах.

       Станали и други чудеса. Много хора, всеки със своята нужда, заприиждали към иконата. Подвижникът, желаейки да се укрие от светската суета, се отдалечил в планината. Но това не било угодно на Небесната Царица. Тя се явила на стареца и му заповядала да служи на хората и да не скрива от тях Нейния чудотворен образ. Старецът така и направил. Иконата почнала да лекува бесновати и всякакви други болести.

       Първото честване на Св. Богородица „Избавителка“ станало след пренасянето ѝ в Новоатонския монастир на 17.Х. (по стар стил - значи на ЗО.Х.) 1889 г. Този ден и бил провъзгласен за нейното честване всяка година.

 

       • Молитва

      

       Тропар, гл. 4

       Ти, Която избавяш всички, които Те призовават от сърце, избави бързо и нас, погиващите в люти беди и които на Тебе Едничка след Бога възлагаме надежда за избавление!

       О, Майко Божия, наша помощ и защита! На Тебе се уповаваме и от цялата си душа винаги Те призоваваме: смили се над нас и ни избави, прикло-ни ухо и приеми нашите скръбни и слъзни молитви и както искаш, успокой и зарадвай нас, любещите Твоя Безначален Син и наш Бог. Амин.

 

Категория: Други
Прочетен: 882 Коментари: 0 Гласове: 0
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 11 ЮНИ

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

Истинският приятел се моли на Бога за своя приятел. Истинският приятел се грижи за спасението на душата на своя приятел. Отклонява приятеля си от лъжливите пътища, и го насочва по пътя на истината – това е истинското[1] приятелство. Най-добрите приятели на хората са Божиите светии. Двамата младежи , Варнава и Павел, били приятели, докато заедно ходели в Гамалииловото училище. Когато Варнава станал християнин, непрестанно и със сълзи се молил на Бога, та Бог да просвети разума на Павла, и да обърне сърцето му, та и той да стане християнин. Често говорил на Павел за Христа, но Павел му се присмивал и го имал за заблуден. Благият Господ, не оставил обаче молитвата на Варнава без плод. Благият Господ се явил на Павел и го върнал от пътя на лъжата в пътя на истината. Повярвалият Павел, тогава паднал в нозете на своя приятел и извикал: „О, Варнаво, учителю на истината, уверих се сам, че е истина, онова, което ми говореше за Христа!“. Варнава заплакал от радост и прегърнал своя приятел. Приятелят, със своята усърдна молитва спасил душата на своя приятел. Ако Варнава би успял да постави Павел за римски цар, щеше да направи по-малко за него, от това, което успял да направи - с молитвата си да го приведе в истината.

 

БЕСЕДА за господаря и роба

 

Който жали пръчката си, мрази сина си; а който го обича, наказва го от детинство(Пртч. Сол. 13, 24)

 

Божието човеколюбие превъзхожда човешкото човеколюбие както небето превъзхожда земята, но въпреки това Бог наказва хората. Бог наказва[2] хората не за да ги убие, а да ги изправи и спаси. О, благословено наказание от любов! Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема ( Евр. 12, 6 ) С какво наказва Бог? С пръчки. С какви пръчки? С пръчките на болести, с пръчките на беди, с пръчките на загуби, с пръчките на глад, с пръчките на неплодородие, с пръчките на зли демони, когато им даде власт над човека. Това са Божиите пръчки, с които Бог бие Своите деца, за да ги изправи, вразуми, просвети и спаси.             

Защо родителят да не бие, своите деца, ако истински ги обича? Пръчката е оръдие на велика любов и грижа. Ако детето е безчувствено за духовното наказание, то е чувствително към пръчката. И ако някое дете не е чувствително духовно и съвестно, то плътта му е чувствителна. Тялото не е дадено на човека като нещо ценно само по себе си, а за да бъде слуга на духа, да помогне на духа, да е полезно за духа. Ако телесното наказание пробуди духа в човека, а с духа и съвестта, тогава тялото е изпълнило съвършено задължението си към своя господар - духът. Ако господарят е заспал, ударите падат върху слугите, за да го разбудят. Ако слугите събудят своя господар в час на опасност, няма да съжаляват за ударите, които са понесли, защото са спасили своя господар. А събудения и спасен господар умее да отплати на своите слуги. От това наистина следва, че Който жали пръчката си, мрази сина си. Който щади слугите, предава господаря.

О, Господи Премъдри, отвори сърцата на родителите, да възприемат Твоите свети поуки. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

[1] В ориг. - драгоценното

[2] В ориг. - бие

Категория: Други
Прочетен: 278 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 24.06.2019 05:35

 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 10 ЮНИ

 

Разсъждение

 

Не е едно и също да ядеш храната си с благословение и да я ядеш без благословение. Всяка храна е трапеза Божия, която сам Бог е поставил за нас. Затова трябва да благодарим на Бога, като на Стопанин, и да просим Неговото благословение. Благословената храна е по-вкусна и засища, докато неблагословената е безвкусна, не насища и не е полезна. Веднъж цар Теодосий Младши излязъл на разходка в околностите на Цариград и видял колибата на един монах, па се отбил в нея. Старецът попитал царя дали иска да хапне нещо. „Искам“ – отговорил царят. Старецът поставил пред царя хляб, зехтин, сол и вода. Царят хапнал, пийнал и запитал монаха: „Tи знаеш ли кой съм аз?“. „Бог те знае!“ – отговорил монахът. „Аз съм цар Теодосий“. Монахът мълчаливо се поклонил на царя. Царят му казал: „Аз съм цар и от цар съм роден, но повярвай ми – никога през живота си не съм ял нещо така вкусно, както при тебе“. „А знаеш ли защо е така? – попитал старецът. – Защото – продължил той – ние монасите, винаги с молитва и благословение приемаме храната и от това и лошата храна при нас става вкусна, а вие добивате храната с много труд, но не искате благослoвение от Бога, затова и вкусната храна става безвкусна“.

 

БЕСЕДА за това как грешника го постига онова, от което се страхува

 

От което се нечестивец бои, то ще го и постигне, а желанието на праведниците ще се изпълни (Пртч. Сол. 10: 24).

 

Безбожникът се страхува от скоропостижна смърт, крадецът се страхува от обирджии, убиецът се страхува от меч, горделивецът се страхува от посрамване, похитителят се страхува от глад, чревоугодникът се страхува от болести, клеветникът се страхува от праведния съд. От което се нечестивец бои, то ще го и постигне. Праведникът желае чиста съвест, благочестиви мисли, мир, любов, истина, правда, кротост. И Бог му дава това, докато е още на земята. Праведникът желае Царството Божие, желае Рая, желае приятелството на ангелите и светиите, желае да съзерцава Божието лице в безсмъртния живот. И Бог му дава това, когато го призове при Себе си. О, колко е справедлив Бог към безбожниците и колко преблаг е той към праведниците. От каквото се страхува безбожникът, това Бог допуска върху него, а онова, от което се страхува праведникът, Бог отклонява от него. От какво се страхува праведникът? Само от греха. И Бог отклонява греха от праведника, и насочва нозете му по пътя на добродетелите – Бог пази праведника от злите духове, сеячите на греха, и със Своята благодат засява семената на добродетелите в неговото сърце. О, Всевиждащ Господи, запази ни от безбожните пътища, от неблагочестиви печалби и от безбожен страх. Помогни на колебливото ни сърце да се утвърди в желанието само за онова, което е Тебе угодно, за онова, което в края на краищата ще победи и царува, а всичко останало ще бъде предадено на тление и забвение. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

Категория: Други
Прочетен: 265 Коментари: 0 Гласове: 0
 НЕДЕЛЯ НА ВСИЧКИ СВЕТИИ

(Първа след Петдесетница)

 

ЕВАНГЕЛИЕ ЗА СЛЕДВАНЕТО СЛЕД ХРИСТА

 

Мат. 10: 32 – 38; 19: 27 – 30, Зач. 38

 

Праща ли стопанинът своя слуга гладен след овцете?

Праща ли бащата сина си на оран без плуг и волове?

Праща ли войводата войника на бой без оръжие?

Не праща.

И Бог не праща в този свят Своите служители, Своите синове и своите войници гладни, неподготвени и невъоръжени. Хората не са нито по-мъдри, нито по-милостиви от Бога – далеч са от това! А щом като те знаят да осигуряват своите пратеници с онова, което им трябва, то още повече Бог знае да доставя на Своите онова, което им е необходимо.

А че Бог обилно снабдява със Своята благодат онези, които вършат Неговото дело, ни свиделства най-очевидно примерът на светите апостоли. Това, че тези дванадесет души от обикновен произход и с обикновени занаяти, без войска и богатства, без светски блясък и сила, могли да оставят своите домове и своите роднини, па да тръгнат по света да проповядват Христовото Евангелие, т.е. нещо съвсем ново и противно на онова, което дотогава светът смятал за ценно и добро – това не може да се обясни с нищо друго, освен с Божията помощ, Божието съдействие и Божията благодат. Па освен това имали смелостта да застанат срещу лъжовните учения на най-учените и пагубното богатство на най-богатите, и жестоката власт на най-силните в този свят. Как биха могли да са така смели простите рибари, ако Бог не ги хранел със Своята мъдрост, не ги закрилял със Своята сила и не ги въоръжавал със Своето оръжие? И как, освен това, са могли да имат такава храброст и издръжливост да претърпят нечувани мъки и неописуеми унижения; да са тормозени от хората и природните стихии; да ги оковават във вериги; да ги подлагат на подигравки и да ги бият с камъни; да ги държат гладни в тъмниците; да ги прекарват вързани през моретата от край до край на света; да ги хвърлят пред дивите зверове, да ги разсичат и разпъват; да виждат целия свят до зъби въоръжен против тях?! Дванадесетте рибари – наистина, о, наистина, е трябвало да имат някаква непобедима, тайнствена помощ, някаква храна, която не се слага в устата и не се яде, някакво оръжие, което не се носи в ръце, и е с невиждана сила за вражеските войски (вж. II Коринт. 1: 4). Развълнували целия свят с нечуваната дотогава проповед за възкръсналия Христос – за Бога, Който се явил на хората в плът и отново се възнесъл в Своето небесно Царство. И, посеяли семето на новата вяра, на новия живот, на новото творение, те заминали от този свят. Но тогава земята започнала да гори от тях – от техните семена, от техните слова, от техните стъпки. Народите, които ги гонели, се пръснали по света; царствата, които им се противили, безсилно се разпаднали на прах; къщите, които не ги приемали, се сринали в развалини; големците и мъдреците, които ги мъчели, паднали в посрамяване и отчаяние и завършили живота си с ужасна смърт. А тяхното семе поникнало и разцъфнало. Църквата се изправила от тяхната кръв върху развалините на насилниците и лъжовните човешки творения; онези, които ги приели, се прославили; онези, които им повярвали и тръгнали след тях, се спасили. О, как обилно Господ храни Своите пратеници! Как изобилно снабдява Своите верни синове! Как, като Войвода, въоръжава Своите войници!

Първо Господ осигурява и въоръжава Своите верни войници, па тогава ги праща на работа и на борба. А че това е така, Христос показал и през Своя земен живот, а се вижда и от историята на Църквата след слизането на Светия Дух. В Евангелието е казано, че Христос извикал всички Свои ученици и даде им власт над нечистите духове да ги изгонват и да изцеряват всяка болест и всяка немощ. И им казал тогава да идат и да проповядват приближаването на Царството небесно, и още: Болни изцерявайте, прокажени очиствайте, мъртви възкресявайте, бесове изгонвайтеДаром получихте, даром давайте. Първо, значи, им дал власт и сила, па тогава ги пратил на работа. За такова превелико дело апостолите трябвало да получат и превелика сила. А че наистина са получили такава сила, е ясно от думите на самия Спасител: даром получихте. И за да покаже на апостолите колко превелика и непреодолима е тази божествена сила, която ще бъде с тях, Господ им наредил да започнат своето дело, без да се грижат за земни неща – като не вземат със себе си нито злато, нито сребро, нито храна, нито две дрехи, нито торба, нито обуща; да не се обиждат, ако някой не ги приеме; да не обмислят предварително какво ще отговарят пред управниците. И след като им дава необходимата сила, и след като им обяснил, че тя е напълно достатъчна за всяка потреба и всички страдания в живота, отново открито им говори за всички мъки и страдания, които им предстоят: Ето, Аз ви пращам като овци посред вълци. Но веднага след това ги окуражава: Не бойте се! Вам и космите на главата са всички преброени. Божията сила помага и на врабчетата, а камо ли на вас няма да помогне! И накрая, Господ завършва с решителните думи, които са записани в днешното евангелско четиво, и които ясно показват какво очаква онези, на които е дадената Божия сила и е употребена добре, и какво очаква онези, на които е дадена сила, и не са я употребили, или се опитали да злоупотребят с нея.

 И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен. Първото е наградата за добрия и верен войник, който удържа и изнася [победата], а второто е наказание за лошия и неверен войник, който се колебае, съмнява се и се предава на врага. Нима може да има по-голяма награда за един човек, когото сам Господ Христос, в небесното Царство, пред Небесния Отец и пред безчисленото ангелско войнство, го признае за Свой? Да го запише във вечната книга на живота; да го увенчае с неизказана слава и в безсмъртния небесен сонм да го постави от дясната Си страна? И нима може да има по-голямо наказание за един човек сам Господ да се отрече от него, да му каже пред събора на всички ангели и всички народи, в присъствието на небесния Отец: „Не те познавам; ти не си Мой; ти не си записан в книгата на живота; махни се от Мен!“. А че трябва открито да признаваме и изповядваме името на Господ Иисус, а също и със сърце да вярваме в Него, говори апостол Павел: Ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш…, ще се спасиш(Рим.10: 9). Това означава, че сме длъжни и с душа, и с тяло да изповядваме Господа Христа. Защото човек се състои от душа и тяло и е необходимо целият човек да изповядва Онзи, който е дошъл да го спаси.

Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене. Такива чудни думи може да изрече само Онзи, който има повече заслуги за твоя живот, отколкото твоите земни родители. Така се осмелява да говори единствено Онзи, който те обича повече, отколкото те обичат баща ти и майка ти; Онзи, който обича твоя син и твоята дъщеря повече, отколкото ти можеш да ги обичаш. Баща ти и майка ти са те родили само за този кратък живот, а Той те ражда за вечен живот; баща ти и майка ти са те родили за страдания и унижения, а Той те ражда за вечна радост и вечна слава. И още, баща ти и майка ти взимат от Него и дават на тебе. Баща ти и майка ти ти приготвят храна, а Той ти дава дихание. Кое е по-важно – храната или дишането? Баща ти и майка ти ти кроят дрехи, а Той ти е скроил сърце. Кое е по-необходимо – дрехите или сърцето? Той те е въвел в този свят, бащата ти и майка ти са врата, през която те е въвел. Кой е по-заслужил – Онзи, който те въвежда в някой град, или портите, през които влизаш в града?

Разбира се, Господ не изключва онази любов към родителите, която ние дължим към всички ближни, и която ни е дадена като една от двете най-големи Христови заповеди. И сам Господ е показал любов към Своята Пресвета Майка и дори от Кръста я поверил на Своя любим апостол Иоан, като на син, вместо на Себе си. Но той казва това във връзка с гоненията и страданията, които предстоят на Неговите апостоли. Ще се уплашат бащата и майката; ще се уплашат синът и дъщерята, па ще кажат на Христовия апостол: „Отречи се от Христос, живей спокойно с нас и не излизай от своя дом. Живей като останалите хора; зарежи я новата вяра! Тя може да те разлъчи от нас и да те доведе до дръвника. И какво ще правим тогава? Може и нас да мъчат с глад и бой; могат и нас да погубят. Нима затова сме те родили – ще кажат баща ти и майка ти,  – та заради тебе да вгорчим старините си? Нима си ни родил за това – ще кажат син ти и дъщеря ти, – та заради тебе да бъдем поругани от нашите връстници, презрени и преследвани, а накрая може и убити? Ако ни обичаш, зарежи Христа и живей с нас мирно и спокойно. Ето, в такива решителни мигове, апостолът ще трябва да реши кой му пречи и кого повече обича – Христа или своите родители? Христа или своите родни деца? От това решение зависи цялата негова вечност, а и вечността на неговите роднини. Никога в живота си човек няма да бъде поставен на по-страшен кръстопът; а е невъзможно с единия крак да тръгне по един път, а с другия – по друг. В такъв миг човек не може да раздели сърцето си – трябва да го даде на едната или на другата страна. Ако подари своето сърце на Христос, може покрай себе си да спаси и своите роднини; подари ли своето сърце на баща си и на майка си, на сина си и на дъщеря си, със сигурност ще погуби и себе си, и тях. Защото, отрекъл се от Христа пред света, и Христос, на Страшния съд, пред небесния Отец, пред цялото ангелско войнство и светиите, ще се отрече от него.[1] Господ предупреждава апостолите, че този решителен миг ще бъде тежък, като казва: Врагове на човека са неговите домашни, т.е. неговите роднини, които ще го възпират повече от когото и да е в света да не върви след Христос, и които най-много ще го осъждат, в случай че тръгне. Защото, наистина, не ни привързват за този свят враговете, а приятелите ни, не чужденците, а сродниците ни. За да облекчи отделянето от своето семейство, и за да успокои съвестта на онези, които биха желали заради Него да оставят всичко свое, Господ предварително им казва, да не се грижат за нищо, както и врабчетата не се грижат. Нека Неговите последователи да не се кахърят кой в тяхно отсъствие ще храни и облича близките им. Ще ги храни и облича Онзи, Който храни и облича врабчетата. Без волята и знанието на небесния Отец и едно врабче не може да падне на земята. Сякаш Господ иска да каже: „Нито на роднините ви, нито на вас, без волята и знанието на небесния Отец, не може да се случи нищо. И на вашите роднини, както и на вас, и космите на главата са всички преброени. Затова ги оставете и тръгнете след Мен. Ето, и като сте с тях, не вие се грижите за тях, а Бог. Също тъй Бог ще се грижи за тях и без вас“.

Но думите „баща“, „майка“, „синове“ и „дъщери“ тук имат и един по-дълбок смисъл. Под „баща“ и „майка“ се подразбират и нашите духовни учители и водачи[2], които със своите лъжливи учения създават в нас дух, противен на Христа и Евангелието. Това са нашите духовни родители. Те ни учат на земна мъдрост, която служи повече на плътта, а не на душата, и която ни отдалечава от Христа и оковава робски за земята. Докато още не познаваме Христа, ние гледаме на тези наши духовни родители като на идоли; и слушайки ги лично, или четейки техните книги, ние им подаряваме своите сърца, своята любов, своето уважение, отдаваме им слава и поклонение. Който ги обича повече от Христа, не е достоен за Христа. Под „синове“ и „дъщери“, в по-дълбок смисъл, трябва да разбираме нашите дела – направеното от нас, изграденото от нас, написаното от нас и всичко останало, с което се гордеем като с произведение на нашия ум и нашите ръце. В тези наши дела лежат нашето сърце, любовта ни и гордостта ни. Но какво са тези наши дела спрямо Христа? Те са като облаци от дим спрямо слънцето! Като миг[3] от времето спрямо вечността! Който, значи, ги обича повече от Христа, не е достоен за Христа.

По-нататък Господ казва: Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене. Под кръст, първо – трябва да се разбира онова, което е във връзка и следва от гореказаното, т.е. отделянето от баща и майка, от син и дъщеря, от своите роднини, от своите приятели и учители и от своите дела. Кръстът е болка и раздялата е болка.

Освен това, под кръст трябва да се разбират всички страдания, мъки и тегла, които един Христов последовател среща по своя път. Но всичко това е необходимо за истинската любов, за да я възпламени още повече; всичко това е неминуемо необходимо, както горчивото лекарство за болния, който иска да оздравее. Всеки Христов последовател среща по своя път различни страдания, мъки и тегло, по които се различават кръстовете. Затова Господ казва: Всеки да вземе кръста си.

По-нататък под кръст трябва да се разбират не само мъките и болките, които сполетяват човека, а и вътрешната мъка и болка при раздялата със самия себе си, със своя стар човек, със своите греховни навици и страсти, със своето тяло. Това е един от най-тежките кръстове и той не може да се понесе без Божията помощ и превелика любов на човека към Христос. Но и този кръст неизбежно трябва да се вземе и понесе. Защото Господ по-нататък казва: Който е запазил душата си, ще я изгуби, а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази. Т.е. който грижливо пази своята стара душа, цялата омърсена от грехове и цялата покрита със страсти, той, без съмнение, ще я изгуби, защото нищо мръсно и нечисто не ще застане пред Божието лице. А който изгуби своята стара душа, който я отхвърли заради Христа, т.е. заради обновяването и новото раждане на човека и душата му, ще я намери, т.е. ще намери тази душа нова, по-светла и по-богата, стократно по-светла и по-богата. Също така, стократно повече ще получи онзи, който се е отрекъл от плътските си баща или майка, братя и сестри, жена или деца.

По-нататък под кръст трябва да се разбира честният Христов Кръст, честен и животворящ. Ние не оставяме един земен кръст, нито пък оставяме едно страдание, за да го заменим с други страдания. Ние взимаме върху себе си Христовия Кръст, т.е. мъките, болките и страданията заради очистване от греховете, заради обновяването на душата и заради вечния живот. Ето какво казва апостол Павел за Кръста Господен: А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света (Гал. 6: 14). Който понесе Христовия Кръст, за него светът става мъртъв и той – мъртъв за света, мъртъв за света, ала жив за Бога. Не е за учудване, че този Кръст за някои е безумие, а за някои съблазън (I Коринт. 1: 23). Защото хората със стара, грешна душа, поробени от този свят и плътски желания, не могат никак да проумеят страданията, които човек понася не заради някакви придобивки тук на земята, било за здраве или за богатство, или за чест и слава. Впрочем Кръстът Христов означава страдания и болки, които се понасят заради здравето и богатството на душата, заради чест и слава на Христос, Който е Цар на новото Царство и единствената любов на онези, които го изповядват.

 Тогава Петър отговори и Му рече: ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас? Този въпрос апостол Петър задал, когато Господ посъветвал богатия момък, който желаел вечния живот, да отиде и продаде целия си имот, да го раздаде на сиромасите и да тръгне след Него. Но момъкът се натъжил, защото имаше много имот. Горепоставения въпрос на Петър Църквата свързва с днешното евангелско четиво заради тясната духовна връзка на едното с другото. Свети Петър пита от името на всички апостоли какво ще стане с тях. Ето, те са оставили всичко; своите къщи и своите роднини, и своята работа, и са тръгнали след Него.

А Иисус им рече: истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена. Като отговаря на Петровия въпрос, Господ всъщност отговаря и на всички апостоли – им рече. Но тук, между тях, е и Иуда предател. Нима и той ще седне на престол? По това време Иуда още не бил предал Христа, макар че предателството може би вече да е било заченато в неговото сърце. Знаейки предварително, че Иуда ще Го предаде, Господ говорил условно и внимателно. Виж, Христос не казва „всички“, а вие, които Ме последвахте. С тези думи предателят Иуда е изключен, защото той донякъде още вървял с Христа, но не следвал след Христа. Скоро той съвсем ще се раздели от Христа и апостолите и на неговото място ще дойде друг, и на неговия престол ще седне друг.

На своите верни апостоли Господ обещава голяма награда. Те ще бъдат съдии на всички израилеви колена, а не на цялото човечество, защото Той ще бъде единственият Съдия на цялото човечество, а те – на израилския народ, от който са произлезли. Този народ, на този свят, ще осъди апостолите, но апостолите ще бъдат съдии на Страшния съд, когато всички народи и всички хора ще бъдат разделени надясно и наляво, и едните ще бъдат призовани във вечното блаженство, а другите във вечните мъки. Тогава, при това ново рождение, дванадесетте апостоли ще седнат от дясната страна на Господа, на дванадесетте престола на славата, и ще съдят своя народ и своите съдии в този живот. Но техният съд няма да бъде съд на отмъщението, а съд на правдата.

Това, което Господ отговоря на апостолите, се отнася изключително за тях. Но към този отговор сега Той добавя нещо, което се отнася за всички верни Негови последователи, във всички времена:

И всеки, който остави къща или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен. Не са ли приели апостолите и светиите и на този свят стократно повече от онова, което оставили заради Христовото име? Не са ли въздигнати по земното кълбо стотици и стотици храмове, които носят техните имена? Не стотици, а стотици милиони мъже и жени не ги ли наричат свои духовни отци и духовни братя? Божието обещание, дадено на Авраам, се е изпълнило дословно и за Божиите светии – духовният им род е станал многоброен както небесните звезди и както пясъка на морския бряг (Бит. 22: 17). Нима светиците, жените мъченици и девиците не станали духовни майки и духовни сестри на много и много вярващи, които пленени от техния пример, са тръгнали след Христа? Нима апостолите и светиите и сега нямат на земята, както и през цялата история на християнската Църква, многобройни деца и многобройни духовни невести? Нима, като оставили своите къщи и своята земя, всички къщи на вярващите не станали техни домове и цялата им земя – тяхна земя? Оставили малко – още в самото начало на своята апостолска мисия – придобили много, не станали сиромаси и не търпели недоимък (Деян. 4: 34). Техният духовен род бил по-многочислен от плътския им род. Духовният капитал бил повече от плътския. Затова и Господ добавя, та всички те да получат освен това и вечен живот.

В тайнствен смисъл къща означава старата грешна душа; братя и сестри, баща, майка и жена означават земната привързаност на нашата душа; децата – нашите греховни дела, а земята – целия чувствен свят, заедно с нашата плът. Който остави всичко това, добива стократно повече и по-добро от това, което имал. И свръх това – живот вечен.

Числото сто Господ употребява, защото с това число се изобразява пълнотата на всички числа, та с това да означи пълнотата на даровете, които получават вярващите. Не стотици, а стотици хиляди мъже и жени са оставили всичко онова и са получили всичко това. На тях, и на такива като тях, е посветена днешната неделя –  Неделя  на всички светии. За някои от светиите има посветени отделни дни. Това са само най-познатите. Но освен тях има още огромен брой светии, останали скрити за човешките очи, но които са не по-малко известни на живия и всезнаещ Бог. Те изпълват победилата, или прославената Христова Църква, и са в най-тясна връзка с нас, които на земята изпълваме воюващата Църква. Между тях Господ свети като слънцето между звездите. Защото те са живи членове на тялото Му(Ефес. 5: 30). Те са живи, силни и близки на Бога. Но те, също така, са близки и на нас. Те постоянно виждат живота в Църквата Божия на земята; постоянно ни наблюдават от люлката до гроба[4]; чуват нашите молби, знаят нашите неволи, помагат ни със своята сила и молитви, които като тамян се възнасят чрез силните ангелски ликове[5] до Божия Престол (Откр. 8: 3 – 4). Това са великите мъченици [мъже и жени] за Христа, светите и богоносните отци, пастирите и учителите на Църквата, благочестивите царе и царици, които взели Църквата Божия под своя защита от гонителите. Това са изповедниците, постниците и отшелниците, стратилати и иродиеви – с една дума – всички онези, в които любовта Христова засенчила всяка друга любов на земята, и които заради Христовто име оставили всичко и всичко претърпели докрай, заради което били спасени, и покрай себе си спасили и други. Те и до ден днешен ни помагат да се спасяваме, защото в тях няма себичност и завист; те се радват на това, че повече мъже и жени ще бъдат спасени и ще достигнат до славата, която имат и те. Всички те чрез вяра победиха царства. Всички те изгасили огнената сила на страстите, изгаряща немощните човешки същества. А мнозина от тях, за които целият свят бил недостоен, се скитали немили-недраги по планини, пещери и земни пропасти (Евр. 11: 33 – 38). Но този живот е един практически изпит, а награда се дава в другия свят. Те блестящо издържали изпита и сега ни помагат, за да не се посрамим. А да го издържим подобно на тях, та и в Царството Божие да сме подобни тям. Наистина, Дивен Бог во святых Своих!

Тази неделя Църквата е посветила на всички Светии, не случайно в първата неделя след празнуването на пришествието на Светия Дух. За  наша поука. Та да се поучим, че всички светии и апостоли се показали най-големи герои в историята на човешкия род, не толкова със своята сила, колкото с помощта на благодатната сила на Светия Дух. Те са хранени с Божия хляб, били закриляни от Божия промисъл, били въоръжени с Божието оръжие. Затова могли да устоят в борбата, всичко да претърпят и всичко да победят.[6] Както и примерът на апостолите и другите светии ни открива ясно великата и сладостна истина, че Бог не праща Своите слуги в полето без храна, нито Своите работници на нивата без сечива, нито Своите войници в битката без оръжие. Слава и хвала на всевишния Господ, Който с победата прослави Своите светии и се прослави в тях!

А мнозина първи ще бъдат последни, и последни – първи. С тези пророчески слова Господ завършва Своя разговор с апостолите. Тези думи и до днес се изпълняват [на дело], но чак на Страшния съд те ще бъдат изпълнени съвършено. Апостолите в Израил били смятани за последните хора, а фарисеите и лицемерите, които преследвали апостолите, за първи. Станахме като измет на света, измет за всички досега (I Коринт. 4: 13), пише един от апостолите. Но апостолите станали първи, а техните гонители – последни, и на небето, и на земята. Иуда предател бил между първите, но със своето богопредателство станал последен. Много светии са смятани за последни, а са станали първи, докато техните мъчители и презиращите ги, от първите места по чест и слава в този свят, са паднали на последно място пред Божието лице. А на Страшния съд ще се открие и види колко много и много, които сега, между нас, се смятат за първи, ще бъдат на последно място, и мнозина, които сега, в живота, се смятат за последни, ще се изправят на първото място.

Това изречение има и своя скрит смисъл. Във всеки от нас има борба между малкия и големия човек. Когато низкото, мръсното, грешното и страшното царуват в нас, тогава малкият човек в нас е първи, а големият – последен. Когато човек се изповяда, покае и причасти с живия Христос, тогава малкият човек в него от първото място пада на последното, а големият се изправя от последното място на първото. И обратно – когато красотата и благообразието Христово царуват в нас, в смирение и послушание към Господа, във вяра и добри дела, тогава големият човек е първи, а малкият – последен. Но, за съжаление, се случва добрият и благочестив човек да стане самоуверен, а от самоувереността се ражда гордост, а от гордостта – всички останали злини и като по стълба малкият човек се изкачва на първото място, а големият слиза на последното. Така първите стават последни, а последните – първи.

Затова е необходимо непрестанно да бдим над самите себе си и никога да се не доверяваме на себе си, а цялата си надежда с молитва да възлагаме на Господа, на Неговото победоносно оръжие – благодатната сила. Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява(Филип. 4: 13), казва апостол Павел. Така да кажем и ние: „Всичко можем, Всемогъщи Господи, чрез Тебе и чрез винаги присъстващата в нас Твоя сила. Освен грях, от себе си не можем да правим нищо. Гладни сме без Тебе, Стопанино наш. Без Тебе сме голи, Отче наш. Без Тебе сме невъоръжени и безсилни, Войводо наш. А с Тебе имаме всичко и всичко можем, победоносни Спасителю наш. Благодарим за всичко и Ти се молим: до края на живота ни не отстъпвай от нас и не отнемай Твоята помощ за нас. Слава Тебе, Господи, заедно с Отца и Светия Дух –Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

 

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

  

 

 

 

[1] Св. Исидор Пелсуетски пише на градоначалника Филей, който бил натъжен, че не получил в обществото слава, каквато желаел: „Славата в този живот е по-незначителна от паяжина и по-нищожна от сън; затуй, въздигни своя ум към първоначалната [слава] и лесно ще утешиш скръбта на душата си. Който търси и едната, и другата слава, за него е невъзможно да получи и двете. Възможно е да получи и двете, когато не търси двете, а едната и то – небесната. Затова, ако желаеш слава, обикни божествената (небесната), а често след нея върви и мирската слава“.   Писма, 5, 152 (бел. авт.).

 

 

[2] Става дума за т.н. „младостарци“, а също и за еретици, които поради нашата неопитност и незнание сме приели за духовни наставници, и които не проповядват здравото Христово учение, а нещо завоалирано като него. За това апостол Павел предупреждава християните. Вж. Гал. 1: 8 (бел. прев.).

 

[3] В ориг. – Като прашинка от времето спрямо мрамора на вечносттта (бел. прев.).

[4] В ориг. – от раждането до смъртта (бел. прев.).

[5] В ориг. –  чрез високите ангелски планини (бел. прев.).

[6] Свети Макарий Велики, въз основа на собствения си опит, учи, че човек трябва с голям труд и самопринуждение продължително да се упражнява в добродетелите, и „най-накрая Господ идва, остава в него и той пребивава в Господа, и сам Господ в него, без труд, изпълнява Своите заповеди, изпълвайки ги с духовни плодове“ (бел. авт.).

 

 

Категория: Други
Прочетен: 309 Коментари: 0 Гласове: 0
2 3 4  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 1756492
Постинги: 3813
Коментари: 0
Гласове: 961
Календар
«  Юни, 2019  >>
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930