Рассказ о краже в монастырском винограднике

Рассказывает монах Рафаил из Свято-Спасовского монастыря возле Охрида:

«К нам часто наведывался один жандармский унтер-офицер, по происхождению македонец. Вел себя всегда прилично. И вот однажды осенью приходит он перед полуднем очень взволнованный, заходит в храм, прикладывается к иконе и оставляет на ней 10 динаров. А потом рассказывает нам, что случилось. Оказывается, он проходил мимо виноградника монастырского, увидел созревшие плоды, зашел и нарвал себе полный платок, делая все украдкой, чтобы никто его не видел. После этого пошел на гору, нашел укромное местечко для отдыха. Там его разморило, он лег и уснул. Во сне же увидел человека с весами, который, взяв его платок с виноградом, взвесил и сказал: «Здесь ровно две оки, по пять динаров. Итого десять динаров». – А потом сурово посмотрел на жандарма и добавил: – «Это монастырский виноград; это украденный виноград; этот виноград нельзя брать без спроса! Горе тому, кто так делает!..» Сказав это, человек исчез, а жандарм проснулся в ознобе от страха. Затем, осмыслив увиденное во сне, он отправился в монастырь. Виноград вернул и оставил десять динаров на иконе в храме. Когда же все это рассказал, жандармский унтер-офицер поднял вверх руки со словами: «Никогда больше, никогда! Не возьму больше не только монастырского, но и ничьего чужого, ничьего вообще!»

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 18 ЮЛИ

Разсъждение

Кое е по-богоугодно  – подвигът в пустинята, или милосърдието? Молитвениците в пустинята мислят, че човек между народа, каквито и добри дела да върши, трудно може да опази чистотата на сърцето и на ума си, насочен към Бога. Благодетелите на хората пък казват, че човек в пустинята е зает само със своето спасение и не спомага за спасението на другите. Двама египтяни, двама родни братя – Паисий и Исай, наследили от родителите си голямо имане, продали това имане и всеки взел своята част от парите. Единият от тях веднага раздал своите пари на бедните, замонашил се и се оттеглил в пустинята на подвиг, та с търпение, пост, молитва и очистване на ума от зли помисли да спаси душата си. Другият брат също се замонашил, но не пожелал да отиде в пустинята, а съградил малък манастир близо до града, болница за болните, трапезария за бедните и място за отмора на скърбящите. И целият се предал в служение на своите ближни. Когато и двамата братя починали, между египетските монаси настъпило разногласие кой от тях двамата е изпълнил закона Христов? Не успявайки да постигнат съгласие, отишли при авва Памво и го попитали за това. Св. Памво отговорил: „И двамата са съвършени пред Бога: гостоприемецът е подобен на гостолюбивия Авраам, а пустинножителят – на св. Пророк Илия, които, и двамата, еднакво са угодили на Бога“. Но не всички били доволни от този отговор. Тогава св. Памво се помолил на Бога да му открие истината. И след няколкодневна молитва св. Памво казал на монасите: „Говоря ви пред Бога – видях двамата братя – Паисий и Исай, заедно в рая“. С това спорът приключил и всички останали доволни.

БЕСЕДА за помнене на скорошното разделяне с тялото

Па и за справедливо считам, докле съм в тая телесна хижа, да ви подбуждам с напомняне, знаейки, че скоро ще оставя моята хижа, както и Господ наш Иисус Христос ми яви (II Петр. 1: 13 –14).

Ето добро напомняне на обичащите тялото, които заради плътта са забравили своята душа. Но колкото и да го ценим, с колкото и скъпоценности да го кичим, но колкото и да го ласкаем и изнежваме, ние трябва един ден да го оставим. О, колко силна и истинска е тази дума – оставим! Когато душата се раздели от тялото, душата оставя тялото като непотребно. Както корабокрушенците, достигнали до брега върху дъска, като излязат на брега, оставят дъската. Както напролет змията сваля от себе си кожата и я изоставя. Както пеперудата, като излети от пашкула, го изоставя. По същия начин се изоставя и тялото, когато душата го напусне. Повече то е непотребно и безполезно, то се отнася от къщата, отнася се от града, отнася се от под слънцето и се закопава дълбоко в земята. Помислете върху това, вие – обичащите разкоша и бижутата, вие – надменните и алчните! Но докато душата е в тялото, тя трябва да се възползва от него за свое спасение, покорявайки се на Божия закон, и вършейки Божието дело. Виждате ли колко е трудолюбива душата на апостола! Докле съм в тая телесна хижа, да ви подбуждам с напомняне. Това дело му е възложено от Бога и той желае докрай да го изпълни съвестно, преди да трябва да остави тялото си. Да се постараем, братя, и ние: първо – да усвоим апостолското напомняне, и второ – да го напомняме на останалите, на всички останали, на които желаем доброто. Стремително всички ние се приближаваме към брега на този свят и бързо се приближава към нас часът, когато ще трябва да оставим нашето тяло и с гола душа да застанем пред Божия Съд. Какво ще отговаряме на Съда Божий за какво сме употребили в земния си живот направеното от пръст, което се нарича тяло?

О, Господи Иисусе, Съдия Справедливи, насочи нашия ум да мисли за смъртта и Твоя Съд. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски