В 1904 году упокоился архимандрит Павел, настоятель знаменитой Троицкой Лавры под Москвой. Отец Павел был необычайно кротким и смиренным. Он, собственно, ничем не выделялся. А один монах стал терзаться вопросом, почему же именно его, такого, поставили игуменом. Причем, вслух и про себя, задавал этот вопрос вплоть до самой смерти отца Павла. Когда же тот умер, монах успокоился. Но однажды произошло нечто, начавшее постоянно мучить его совесть и понуждать к покаянию. Он увидел во сне, что будто бы стоит над могилой покойного игумена. И вдруг из могилы является игумен Павел – живой. Лицо его сияет неким благим светом. А вокруг лица – нимб с надписью: «За кротость и смирение». Это был ответ с того света на вопрос монаха. Пробудившись, монах горько раскаялся, что задавал такой вопрос, без отлагательств исповедовался и рассказал братии, что с ним произошло.
Разсъждение
Отшелниците в пустинята се трудят да отсекат своята воля и да живеят по волята Божия. Някои неправилно мислят, че отшелниците живеят съвсем усамотено. Но никой отшелник не мисли така. Той живее в общение с Бога, Божиите ангели и починалите светии. Където е човешкият ум, там е и неговият живот. А умът на отшелника е в най-висшето, най-чистото и най-многобройно общество, в каквото един човек може да бъде. Веднъж авва Марко попитал св. Арсений Отшелник: „По каква причина ти отбягваш нашето общество и разговорите с нас?“. Арсений отговорил: „Бог вижда, че ви обичам, но не мога да бъда заедно и с Бога, и с хората. На небето хиляди и хиляда хиляди имат една воля, а при хората волите са много и различни. Затуй не мога да оставя Бога и да бъда с хората“.
БЕСЕДА за последното очакване
Затуй, възлюбени, като очаквате това, постарайте се да се намерите пред Него в мир, неосквернени и непорочни (II Петр. 3: 14).
Кое е нашето последно очакване, братя? През нощта очакваме деня, през деня очакваме нощта и отново ден, и отново нощ. Но тези очаквания не са нашето последно очакване. Кое е нашето последно очакване, братя? В радостта се тревожим, очаквайки скръб, в скръбта с надежда очакваме радост и отново скръб, и отново радост. Но тези очаквания не са нашето последно очакване. Нашето последно очакване, братя, е очакването на Божия Съд. Когато дойде Съдът Божий, Страшният ден, който е пламтящ като пещ, тогава ще се дочака заслуженото – денят за едни няма да се смени от нощ и нощта за други няма да се смени от ден; за едни радост, несменяща се със скръб, скръб за други, несменяща се с радост. Това, братя, е последното очакване на човешкия род, независимо дали го знае или не, дали е мислил за него или не. А вие, вярващите, трябва да го знаете и трябва да мислите за това. Това знание да бъде върхът на всички ваши знания, тази мисъл да управлява всички други ваши мисли. Към това знание и размишление добавете още и онова, което е най-важното – добавете вашето старание да бъдете чисти и прави (или, казано по-точно – в мир, неосквернени и непорочни). Старайте се да бъдете чисти по ум и сърце, с чиста съвест и в мир с Бога. Само така последното очакване не ще ви завари ненадейно, нито ще ви хвърли в нощ без ден, и в скръб без радост. Както всичко в живота на Господ Иисус е неочаквано за хората, така ще бъде неочаквано и Неговото второ пришествие – в сила и слава Неочаквано било Неговото Рождество от Пречистата Дева, неочаквана е и Неговата бедност, неочаквано е и Неговото чудотворство, и всяко дело, и всяко слово, и унижението, и доброволната смърт, и Възкресението, и Възнесението, и Църквата, и разпространението на Неговата вяра. Неочаквано ще бъде и Неговото второ пришествие, най-страшното от всички неочаквани неща.
О, Господи, Съдия праведен, как ще Те посрещнем ние – необлечени в чистота, непорочност и мир? Помогни ни, помогни ни, да се подготвим що-годе за страшната среща с Тебе. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
