Според мярата, в която оковите на поста биват налагани на тялото на човека, умът му пребивава в съкрушение, сърцето излива молитва, на лицето се вижда печал, лошите помисли бягат далече от него и самият той е враг на лошите пожелания и празното общуване. Постът е главният път към всяко добро и който го пренебрегва, вреди на всички добродетели. Защото постът бе първата заповед, дадена на естеството ни да я спазва, и отказът от него стана причина за падението ни.

От времето на първото падение насам подвижниците отново и отново спазват закона на въздържанието, за да възкресят в себе си страха Божий и да изпълнят всички заповеди. Даже Сам Изкупителят на нашия род започна борбата с дявола с това - след кръщението Духът Го отведе в пустинята и там Той пости четирийсет дни и четирийсет нощи. Съответно и всички, които се канят да Го следват, трябва да започнат с това вътрешното си съзиждане в Господа. Щом дори Този, Който утвърди закона на спасението, пости, кой от спазващите този закон не се нуждае от пост? И действително, дотогава човешкият род не познаваше победата и дяволът никога не бе претърпявал поражение от нашата природа. А това оръжие изведнъж го лиши от сила. И нашият Спасител, Който пръв победи дявола, увенча природата ни с първия венец на победата. Оттогава насам, само щом зърне това оръжие в някой човек, врагът в миг се ужасява, спомня си за поражението, което Спасителят му нанесе в пустинята. И силите му отслабват пред оръжието, което Началникът на нашето спасение ни даде.

/Следва/

 
ДО КОЛАРЯ Й.К.: ЗА БЕЗУМНАТА КЛЕТВА

Седял си в компания и си пил. Станало дума за някакъв порядъчен човек от вашия град, който не допадал на нито един от вас, пийналите. Раз­горещен от алкохола, ти си ударил по масата и си се заклел, че публично, на улицата, ще удариш плесница на онзи човек. Когато си изтрезнял, си съжалил за думите си. Сега те е срам пред твоите приятели, но все пак това е клетва. И питаш: грешно ли е да я нарушиш?

Знаеш ли случая с цар Ирод? Как той пиян, на едно пиршество пред своите гости дал клетва на една танцьорка, че ще и даде каквото тя поже­лае? Танцьорката поискала главата на Иоан Кръстител! Като чул това, ца­рят много се натъжил, но заради клетвата и сътрапезниците си заповяда да и я дадат. Така нещастният Ирод обременил душата си с убийството на праведника. Ех, да беше имал повече страх от Бога, отколкото срам от свои­те съобщници в пиянството! Името му нямаше да бъде проклето за вечни времена.

Христос ни учи, че преди срама от хората трябва да имаме страх от Бога (Лук. 18:2). Защото който няма страх от Бога, а само срам от хората, той заради хората ще се посрами от своя Бог. А съдбата, предречена на онези, които се срамят от Бога пред тоя прелюбодеен и грешен род , е страшна. В живота често има моменти, в които човек трябва да избира между страха от Бога и срама от хората. В такъв момент се намираш сега и ти. Избери и сега, и завинаги страха от Бога и няма да сгрешиш. Хората ще ти се присмиват, но ти ще бъдеш прав пред Бога.

А клетвата? Изповядай своята безумна клетва пред свещеника и прие­ми епитимия. А в бъдеще страни от онези, които не са ти другари в страха от Бога и в Божия закон.

Мир на теб и утеха от Господа!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Каква трябва да е връзката на човека с Бога? Непрекъсната и непрестанна. „Прилепяй се към Бога като син към баща си“ – наставлява св. Антоний. A св. Алоний е казал: „Ако човек не вложи в сърцето си, че освен него и Бога няма никой друг на света, не може да намери душевен покой“. Единствено Бог е достатъчен и предостатъчен за всичко, което може да си пожелае човешкото сърце. Блажена Теодора приела, без да каже ни дума, чуждото дете, подхвърлено ѝ като нейно от оклеветилите я. Тя го отгледала с любов и го възпитала в страх Божий. А преди смъртта си така наставлявала детето: „Какво повече му трябва на човека, освен Бог и Неговата Божествена любов? Той е нашето съкровище, нашето богатство, Той е храна и питие, одежда и покров, Той е здраве и мощ, веселие и радост, Той е надеждата и упованието ни. Ако единия Бог придобиеш, това ти е достатъчно – ще се радваш в Него повече, отколкото ако би придобил и целия свят“. Изричайки това, св. Теодора не е говорила по книга, нито предавала чужди поучения, а своя собствен опит. Седем години тя живяла [извън манастира], отхвърлена и презирана от всички хора, и за това време от опита си  се убедила, че Бог е всичко за нея и единствено Бог е достатъчен за всичко, което желае сърцето на човека.   

 БЕСЕДА за това как духът трябва да се храни с Христа, за да живее

Който Мене яде, ще живее чрез Мене (Иоан. 6: 57).

    Така казва Господ Христос, Животът и Източникът на живота. Дървото се храни от земята, въздуха и светлината. Ще расте ли и ще е живо ли дървото, ако не се храни със земя, въздух и светлина? Кърмачето на майчините гърди какво друго яде, ако не  майка си? Ако не се храни от своята майка, ще расте ли то и ще остане ли живо? Така и нашият дух нито ще възраства, нито ще бъде жив, ако не яде[1] Христа, Живия и Безсмъртния. Тук не става дума за живота изобщо, какъвто има и в природата, нито пък за оня хилав живот, който водят езичниците, а за същинския божествен вечен живот; за пълноценния и радостен живот. Този живот се дава на човеците само чрез Христос и идва единствено при онези, които се хранят с Христа. Всеки човек израства според това с каква храна се храни и животът на всеки човек е в зависимост от това с какво се храни. Тук речта не е за телесна храна, защото телесната храна не храни човешката душа, а само тялото на човека. Хората се различават по телесния си ръст и живот, но тази разлика е съвсем незначителна. Ала разликата между човеците в духовното израстване и живот е огромна: докато едни хора с духовния си ръст едва се издигат над земята, други се извисяват до небесата. Нима разликата между Ирод и св. Иоан Кръстител е по-малка от разликата между цар и ангел? Докато първият телом и духом пълзял по земята и със злодейства бранел земния си престол, вторият с тялото си бил в каменистата пустиня[2], а със своя дух се възвисявал на небесата сред ангелите. O, братя мои, да издигнем и ние духа си на небето, където Господ Христос седи на престола на вечната Си слава, и да насищаме и напояваме своя дух и сърце с Него, чистия и всемогъщ Живот. Така ще се сподобим да бъдем Негови сънаследници в Царството Небесно.

Господи Иисусе, истински Боже наш, наша пресладка храна и Хранителю наш човеколюбивий, не ни отхвърляй от Твоята Божествена гръд, защото сме слаби и немощни. Насищай[3] ни със Себе Си, о, милостиви Хранителю. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Това се отнася за св. Причастие (бел. прев.).

[2] В ориг. – стоял на камък в пустинята (бел. прев.).

[3] В ориг. – храни ни (бел. прев.).