Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ПРАВОСЛАВНИ ЧЕТИВА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други
Прочетен: 388774 Постинги: 1381 Коментари: 0
Постинги в блога
<<  <  89 90 91 92 93 94 95 96 97  >  >>
02.08.2017 13:37 - 1. От Паладий

 ГЛАВА 15


За това, че отреклият се от света не бива нито да поддържа общение с роднините си по плът, нито дори да изпитва привързаност към тях

1.    От Паладий

Един човек на име Пиор, по народност египтя­нин, а по възраст юноша, се отрече от света. Завладя го любов към Бога. Напусна родния си дом и даде обет на Бога никога да не вижда никого от близките си. Минаха петдесет години, сестра му остаря. Тя узна от някого, че брат и е жив, и безмерно и се прииска да го види. Но нямаше сили да отиде в пустинята. Тогава помоли местния епископ да напише писмо до светите отци-пустинници да го изпратят да се види с нея. Дълго го заставяха и той послуша отците - взе със себе си един брат и тръгна. Като пристигна пред дома и, поръча да и съобщят: „Брат ти Пиор дойде“. Но само щом чу, че сестра му иде да го посрещне, той силно си затвори очите и почна да вика:

- Сестро еди-коя си! Аз съм Пиор - брат ти! Ето ме, гледай ме колкото искаш!

Тогава тя го позна и прослави Бога. Впрочем, колкото и да се стараеше, тъй и не успя да го убеди да влезе в дома и. Той каза молитва пред прага и отново отиде в пустинята.

2.    Веднъж съобщиха на блажения дякон Евагрий за смъртта на баща му. Той отговори на онзи, който му съобщи това:

-      Не кощунствай! Моят Отец е безсмъртен!

 

Категория: Други
Прочетен: 114 Коментари: 0 Гласове: 0


ДО
  ЕДИН  НОВ    УТОПИСТ:  ЗА ЧУЖДЕСТРАННИТЕ ТУРИСТИ

 

 

Възмущавате се, че не се строят пътища за Дурмитор, за да могат да го посещават чуждестранните туристи. Заради туристите? Да бяхте казали заради горите или заради по-удобното придвижване на местното население, бих разбрал. В този случай не бих Ви и отговарял, защото си има лица, отго­ворни за пътищата. Но след като чух Вашия довод за прокарването на пъти­ща до белоглавия Дурмитор, почервенях от срам и не мога да премълча. Вие искате да „привлечете" чужденци в Черна гора, за да „оставят тук парите си"! За какво? За да „напасат" за няколко дни очите си по елаците и горските по­ляни, по които честитият народ от памтивека пасе своите белорунни стада? Като чуе подобно нещо, вярвайте ми, човек придобива желание да говори по-скоро с мъртвите, отколкото с живите. О, свети Петре Цетински, който пръв си разбил войската на Бонапарт, какво би казал ти за това? Скрий се, сабьо на Йоле Пилетич, за да не хвърлят чужденците стотачки върху теб като бакшиш, че са те видели! А ти, Драшко войвода, прекрати своя разказ за далечните венецианци, защото той предизвиква у нас вече не смях, а срам. Вие съвсем сериозно и научно казвате, че: „депресията на актуалната криза може да се редуцира до минимум само чрез елевация на съзнанието за туризма и конструирането на модерни шосета и комфортни хотели". По сел­ски казано, това значи: да влезем в дългове; да хвърлим чуждите пари за пътаща и хотели, па тогава гологлави да чакаме чужденците - да хванем някой бакшиш от техните джобове, за да им върнем поне лихвите върху взетите от тях милиони. Нима от това да живеем, човече? По-добре да не сме живи! Това ли е светосавската идея, която ни е водила от Косово през толкова гробища, през тъмници и мъчилища до освобождението? Или сме изневерили сами на себе си дотам, че сме готови да заменим стария девиз: „За честния кръст!" с девиза: „За туризма!"? Между другото нима нашата земя е най-красивата от всички земи, та светът би се извървял през нея, за да я гледа? Наистина за нас  тя е най-красивата, но не по външната красота на своите гледки, а по онази красота, която народът е съзрял и възпял. Това е красотата на великите души, на великите характери, на великите сблъсъци на правдата с неправдата, на великите духовни победи. В това е истинската красота на нашата земя. Тя е по-възвишена от всички наши планини и по-бяла от снега по техните вър­хове. Но за Ваше съжаление чуждестранните туристи няма да хвърлят пари за тази красота. И още нещо. Знаете ли, уважаеми господине, каква отрова увиват в своите банкноти мнозина от тях? Чували ли сте за отровата, която се нарича разюзданост? Знаете ли нещо за психологията на тълпата, особено ко­гато тя е на чужда територия? В чужда страна тълпата от хора не се отличава с благоприличието, което спазва у дома.

Ако ще посрещаме туристите с дължимата почтителност, като гости, тогава всичко е наред. Тогава ще останем верни на своето вековно гостопри­емство, което сияе като свещен ореол около душата на нашия народ. Това наше гостоприемство се основава на главния документ на християнската вяра - Светото Писание. Христовият апостол препоръчва на верните: „Заля­гайте да бъдете странолюбиви” (Рим. 12:13). И на друго място: „Странолюбието не забравяйте” (Евр. 13:2). Но съвсем не се препоръчва да очакваме спасител­на полза от чуждестранните посетители. Честно казано, до днес от тях сме видели повече вреда, нерядко и материална. Те искат скъпи пътища и... безплатен превоз. Позовават се на някакви официални препоръки, което обърква нашите чиновници. Някои от тях се обръщат към учреждения и търговци и открито търсят финансова помощ. Обикновено се оправдават, казвайки: „Писахме у дома да ни пратят пари и очакваме да ги получим". И нашият милостив народ дава; но им дава като на бедни хора, без да ги раз­питва и да иска гаранции. Дава им като на хора в беда, а не като на туристи и не като на спасители, които по Ваше мнение ще ни спасят от беда. Защото бедата не се лекува с беда.

Заради всичко това нека не се вайкаме за туристите в Дурмитор, а да се държим за плуга и за Бога, както е казал един наш талантлив земляк.

 

 

Автор - Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 
Категория: Други
Прочетен: 155 Коментари: 0 Гласове: 0
 


ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 20 ЮЛИ

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

Като пише за своята сестра св. Макрина, св. Григорий Ниски се въздържа да изброява нейните чудеса - „За да не съм - казва - виновен за греха неверие на немощните човеци“. Той нарича немощни онези, които не вярват. И наистина, няма нищо по-немощно от човек без вяра. Невярващия вярва в силата на мъртвите неща и мъртвите природни стихии, но не вярва в силата Божия и в силата на Божиите човеци. Това е духовна глупост, а тази глупост е равна на духовна смърт. И тъй, живата душа вярва, а мъртвата не вярва. Живите души вярват в големите чудеса на пророк Илия; тези чудеса ги радват и окуражават, защото знаят, че те са проява на Божията сила. Щом Бог проявява Своята мощ чрез мъртви предмети и стихии, защо да я не проявява и чрез живи и святи хора? Онова, което особено радва вярващите е това дето пророк Илия се е явил жив на планината Тавор, по време на Господнето Преображение. През земния си живот, този пророк е посочвал доказателства за съществуването на единствения и жив Бог, а след взимането му на небето[1], и то след няколко стотин години, със своята поява на Тавор, дал на хората явно доказателство за живот след смъртта.

 

 

БЕСЕДА за личното свидетелство на апостола

 

Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение. И тоя глас ние чухме да слиза от небесата, като бяхме с Него на светата планина ( 2 Петр. 1, 17 – 18 )

 

Да послушаме верния и истински свидетел, който бил разпнат на кръст заради своето свидетелство. Да послушаме апостол Петър, който онова, що не успя да докаже с думи го доказа със своята кървава смърт на кръста, като бил разпнат с главата надолу от езичниците. Той свидетелствува, че е бил на светата планина, т.е. на Таворската планина, тогава, когато Господ се преобразил, когато се явил Мойсей с Илия, и когато се чул глас от небето: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение. Тук апостолът не казва, какво той и неговите другари са видели на светата планина - то е казано в Евангелието - а само повтаря какво са чули. Това, което са чули, е също тъй важно, както и онова, което са видели. Нека, следователно, народите да чуят, че апостолите видели Господ Иисус преобразен, в чудна небесна светлина, и да знаят, че Той е Син Божи. Освен това, да чуят народите, че апостолите са видели живи Мойсей и Илия, че  след смъртта има живот и Съд Божи. Нека чуят още, че Господ Иисус е наречен Син Божи не от хората, а от самия Бог Отец. Верни и истински свидетели са, които говорят на народа, и известяват онова, което видели техните очи, и чули техните уши. Който не вярва на апостолите, вярва на Иуда, на Каифа, Ирод и на Нерон, гонителите на апостолите и предателите на истината. Който не вярва на праведниците, не му остава друго, освен да повярва на грешниците. Който не вярва на чистите, ще трябва да повярва на нечистите. Който не вярва на страдалците за истината, ще трябва да повярва на мъчителите и развратниците. Веки ден разсъмва не за друго, а за да се определят хората за едното или другото.

О, Господи Спасителю и Просветителю, с Твоите свети слова просвети душите ни, за които Твоите апостоли пострадаха. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 



[1] В Сръбския е написано „след смъртта“. Вероятно това е редакторско хрумване, защото е немислимо богослов от класата на св. Николай да не знае, че св. Илия е взет жив на небето.

Категория: Други
Прочетен: 69 Коментари: 0 Гласове: 0
 


ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 19 ЮЛИ

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

Най-хубавото украшение за една жена е срамежливостта, а безсрамието на жената е най-неестественото и най-отвратителното нещо на света. Удивителен пример на женска срамежливост показала през своя живот св. Макрина. В младостта и на гърдите и се появила една люта рана. Макар, че майка и я съветвала да покаже раната на лекар и да потърси лек, Макрина никак не се съгласявала с това. Тя била напълно посветила себе си на Бога, и не можела да допусне мисълта, да покаже тялото си пред хората, та чак и пред своята майка. Една нощ Макрина с умиление се молила на Бога. От очите и се леели сълзи в прахът под нея. С непоколебимо упование на Бога, тя замесила прахът със сълзите и с това намазала раната си. Сутринта осъмнала здрава. А когато майка и, с голяма тъга отишла да види своята дъщеря, която не искала да каже, че Господ я е изцерил ( от смирение криела чудото, което самата тя, с молитва извършила ), а помолила майка си, като и казала: „ Майко моя, ще се излекувам, ако ти поставиш ръката си върху гърдите ми и направиш кръстно знамение над болното място“. Протегнала своята ръка майката, прекръстила онова място, и повече не напипала раната, а само белег от зарасналата рана. Така св. Макрина, от срамежливост криела тялото си, и своето чудотворство - от смирение.

 

БЕСЕДА за апостолската любов и прозорливост

 

Ще се постарая, обаче, щото вие и след смъртта ми всякога да си припомняте това ( 2 Петр. 1: 15 )

 

Нека се отвори сърцето ви, братя, та да приемете и разберете тази велика тайна. Най-напред апостолът казва, че не ще лени да напомня на вярващите за спасителната истинска вяра, за Божествената сила, която чрез Христос Господ се дава на хората, и за подготовка на човеците да приемат тази Божествена сила, като отбягват световното разтление от похоти. А сега отива още по-далеч и обещава, че ще напомня това и след раздялата, т.е . след изхода ( тази дума е употребена в гръцкия текст ) от този живот, когато тялото бъде оставено.                                       

О, Божествена вяра, о, утеха, о сладост! Апостолът обещава и от онзи свят да се грижи за Божията Църква на земята, да продължи започнатото дело да напомня на вярващите, да запази своята любов към вярващите на земята в Христа. О, апостолска любов, тъй близка до Христовата любов! О, апостолска прозорливост, която Духът Божи не лишава от любов, дори когато човек още е покрит с мрачната завеса на плътта!                                                             

Това обещание апостол Петър е дал на вярващите преди почти 2000 години. Ама изпълнил ли го е? Изпълнил го е дословно, и не само, както някои желаят да го изтълкуват, чрез своите написани послания, и чрез своите приемници - епископите, а преди всичко с непрестанното си въздействие на Църквата от другия свят. Много пъти, както и останалите апостоли, апостол Петър, по Божи промисъл, когато е било необходимо се е явявал и напомнял на пастирите на Църквата и на вярващите, как трябва да се отстоява истината, и по какъв начин да поправят живота си. Но и когато не се е явявал на сън или на яве, той, по тайнствен начин, известен на небето, е действувал и винаги действува за нашето спасение.              

Живота след смъртта за апостолите е бил толкова видим, както е видимо слънцето, за онези, които имат очи. По техните молитви, нека Господ да отвори и нашите духовни очи, за да разбираме къде отиваме, и какво ни чака след смъртта.

О, Господи Иисусе, многомилостиви, по Твоята милост, и по молитвите на Твоите свети апостоли ни изведи от тъмнината на светлина. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор - Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 91 Коментари: 0 Гласове: 0
Категория: Други
Прочетен: 209 Коментари: 0 Гласове: 1
31.07.2017 15:35 - 1. Из патерика

 
1.      Из патерика

Един брат попита авва Евлогий:

-      Откъде най-вече идва страхът Божий в душата на човека?

-      Ако човек започне да спазва смирение и нестя- жание - отговори старецът, - скоро в него ще влезе страхът Божий.

2.  Авва Иаков каза: „Както светилникът свети на тъмно място, така е и страхът Божий. Когато влиза в душата на човека, той го просвещава и учи на всички добродетели и Божии заповеди“.

3.  Един брат попита стареца:

-      Как страхът Божий идва в душата?

А старецът отговори:

-      Ако човек избере смирението и нестяжанието, ако престане да осъжда и при всеки повод припомня на душата, че тя ще даде отговор пред Бога - при такъв човек идва страхът Божий.


 

Категория: Други
Прочетен: 115 Коментари: 0 Гласове: 0
 
ДО ГОСПОДИН ТОМА O.: ИМА ЛИ СЪДБА

 

 Пишете, че сте навършили вече осемдесет години, но все още сте здрав и млад духом. Много пъти сте били на косъм от смъртта, но винаги по някакво чудо сте се спасявали. Затова питате: има ли съдба и какво е стано­вището на Православната Църква по този въпрос?

Ако под съдба се разбира сляпа случайност или фаталност, то Църква­та решително отрича съществуването на такава съдба. Всичко в Църквата е основано изцяло на разума и произтича от Разума и чрез Разума. Тя не при­писва нищо на сляпата случайност, а на промисъла на всесилния и всевиждащ Бог, Който действа във висшия план на целесъобразността с оглед на тайните човешки мисли, чувства и дела. Самата дума „съдба" произхожда от думата „съд", в случая - Божи съд. „Спомнях си за Твоите отвека съдби, Гос­поди, и се утешавах” - казва Псалмопевецът. Сиреч: спомнях си как Господ още в този живот е награждавал праведниците и е наказвал грешниците. И пак казва: „От Твоите съдби се боя”. И още: „По Твоя съд оживи ме”.

И така, съдбата е Божията мисъл за всичко, което е, и което се случва, но не пасивна и немощна като човешката, а активна и определяща. Някой се стя­гал да отиде сутринта в близкия град, но през нощта го постигнала смърт и го отнесла в далечния небесен град. И хората казват: такава му е била съдбата! Друг имал намерение да се ожени за една девойка, но ненадейно се венчал за друга. Хората пак казват: съдба! Трети се измъкнал от окопа и се укрил в тила на войската, но куршумът го застигнал в палатката и - смърт. Пак: съдба!

Само че съдба не „сляпа", а прозорлива - съдба от Бога, Мислителя и Промислителя, Който знае причината на всичко. Който казва: „сляпата съдба", изповядва с това само едно - че не разбира причините и смисъла на ставащото. Нищо не се случва без праведния и милостив Бог. Да си припомним думите на Спасителя: „Ни едно врабче не може да падне на земя­та без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всички пребро­ени”. И така, ничия съдба не е сляпа или случайна, а мислена и промислена. По силата на такава разумна и прозорлива съдба Вие много пъти сте избягвали близката смърт и сте надживели всички съдници, които са Ви подписвали смъртната присъда.

 От Бога Вам живот и спасение!

 

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

Категория: Други
Прочетен: 343 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 31.07.2017 13:29
 


ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 18 ЮЛИ

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

Кое е по-богоугодно - подвига в пустинята или милосърдието? Молитвениците в пустинята мислят, че човек между народа, каквито и добри дела да върши, трудно може опази чистотата на сърцето и ума си насочен към Бога. Благодетелите на хората пък казват, че човек в пустинята е зает само със своето спасение, и не спомага за спасението на другите. Двама египтяни, двама родни братя, Паисий и Исаия, наследили от родителите си голямо имане, продали това имане, и всеки взел своята част от парите. Единият от тях, веднага раздал своите пари на бедните, замонашил се, и се оттеглил в пустинята на подвиг, та с търпение, пост, молитва и очистване на ума от зли помисли да спаси душата си.                                      

Другия брат също се замонашил, но не пожелал да отиде в пустинята, а съградил малък манастир близо до града, болница за болните, трапезария за бедните, и място за отмора на скърбящите. И целия се предал в служение на своите ближни. Когато и двамата братя починали, между египетските монаси настъпило разногласие, кой от тях двамата е изпълнил закона Христов? Не успявайки да постигнат съгласие, отишли при авва Памво и го попитали за това. Св. Памво отговорил: „И двамата са съвършени пред Бога: гостоприемеца е подобен на гостолюбивия Авраам, а пустинножителя на св. пророк Илия, които и двама, еднакво са угодили на Бога“. Но не всички били доволни от този отговор. Тогава св. Памво се помолил на Бога да му открие истината. И след няколкодневна молитва, св. Памво казал на монасите: „Говоря ви пред Бога - видях двамата братя, Паисий и Исаия, заедно в рая“. С това спорът приключил и всички останали доволни.

 

БЕСЕДА за помнене на скорошното разделяне с тялото

 

Па и за справедливо считам, докле съм в тая телесна хижа, да ви подбуждам с напомняне, знаейки, че скоро ще оставя моята хижа, както и Господ наш Иисус Христос ми яви ( 2 Петр. 1, 13 -14 )

 

Ето добро напомняне на обичащите тялото, които заради плътта са забравили своята душа. Но колкото и да го ценим, с колкото и скъпоценности да го кичим, но колкото и да го ласкаем и изнежваме, ние трябва един ден да го оставим. О, колко силна и истинска е тази дума - оставим! Когато душата се раздели от тялото, душата оставя тялото като непотребно. Както корабокрушенците достигнали до брега върху дъска, като излязат на брега оставят дъската. Както напролет змията сваля от себе си кожата и я изоставя. Както пеперудата като излети от пашкула го изоставя. По същия начин и се изоставя тялото, когато душата го напусне. Повече то е непотребно и безполезно, то се отнася от къщата, отнася се от града, отнася се от под слънцето, и се закопава дълбоко в земята.Помислете върху това, вие обичащите разкоша и бижутата, вие - надменните и алчните!                                                             

Но докато душата е в тялото, тя трябва да се възползва от тялото за свое спасение, покорявайки се на Божия закон, и вършейки Божието дело. Виждате ли колко е трудолюбива душата на апостола! Докле съм в тая телесна хижа, да ви подбуждам с напомняне. Това дело му е възложено от Бога, и той желае до край да го изпълни съвестно, преди да трябва да остави тялото си.                                          

Да се постараем, братя, и ние първо да усвоим апостолското напомняне, и второ, да го напомняме на останалите, на всички останали, на които желаем доброто. Стремително всички ние се приближаваме към брега на този свят, и бързо се приближава към нас часът, когато ще трябва да оставим нашето тяло, и с гола душа да застанем пред Божия Съд. Какво ще отговаряме на Съда Божий; за какво сме употребили в земния си живот направеното от пръст, което се нарича тяло?

О, Господи Иисусе, Съдия Справедливи, насочи нашия ум да мисли за смъртта и Твоя Съд. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 


Категория: Други
Прочетен: 103 Коментари: 0 Гласове: 0
  

 

   

ДО ЕДНА БЛАГОЧЕСТИВА ДУША:  ЗА УПРАЖНЯВАНЕТО В НАЙ ВАЖНОТО

 

 

Ти разбираш вярата като упражняване в доброто и това разбиране е правилно. Досега си се упражнявала в поста, молитвата и милостиня­та. Това също е правилно - и трите неща са много важни. Постът, молит­вата и милостинята са практически израз на вярата, надеждата и любо­вта. Чрез тях ти показваш преданост на Божията воля. Същото показваш и с изпълнението на всяка друга Христова заповед. Предаността на Бо­жията воля е душата на целия ни духовен труд и не само на духовния ни труд и усилие, но и на целия ни живот - на всички наши мисли, чувства и действия. „Слязох от небето” - е казал Христос – „не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил” (Иоан. 6:38). А в навечерието на Свои­те страдания, облян с кървава пот, Той се обръща към Бог Отец, казвайки: „Но нека бъде не Моята воля, а Твоята”.

Има много християни, които се стараят да изпълняват целия Божи закон, но при това не са напълно предани на Божията воля. Когато ги сполетят страдания, те роптаят срещу своя Създател. С това показват, че в тях няма преданост към Бога, че вярата им е повърхностна и че всички­те им духовни дела се свеждат до човешки сметки. Затова знай, че упраж­няването в преданост на Божията воля е най-важното от всички упражне­ния. На прага на всеки нов ден казвай: Отче, нека бъде Твоята воля! Също и на прага на всяка нова нощ: Отче, нека бъде Твоята воля! Тръгвайки на работа и връщайки се от нея, казвай пак същото: Отче, нека бъде Твоята воля! И когато си здрава, и когато легнеш болна в постеля, пак: Отче, нека бъде Твоята воля! И когато печелиш, и когато губиш: Отче, нека бъде Твоята воля! И накрая, когато настъпи неизбежният час и застанеш лице в лице с ангела на смъртта, кажи храбро: Нека бъде Твоята воля, Отче мой и Боже мой!

 

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

Категория: Други
Прочетен: 113 Коментари: 0 Гласове: 1

 2.       От свети Ефрем


Тихото пристанище е мястото, където можеш да живееш съразмерно. А тези, които не могат да вне­сат съразмерност в живота си,
падат като листа (Притч. 11:14 - според превода на седемдесетте).

 

Категория: Други
Прочетен: 99 Коментари: 0 Гласове: 0
 

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 17 ЮЛИ

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

Докато Христос не стане за душата абсолютно всичко, което въобще има някаква непреходна и непроменлива ценност, дотогава човек не може да отиде на мъчение за Христа. А как св. Марина, петнайсетгодишна девойка е могла да отиде на мъчение за Христа? Защото за нея Христос е бил всичко. Всичко! Как св. Юлита е могла да се радва виждайки своя тригодишен син мъртъв за Христовата вяра? Отново, защото за нея Христос е бил всичко. Абсолютно  всичко!                                        

 Ето как, св. Тихон Задонски изчерпателно обяснява, ( под формата на диалог ) как Христос е всичко за човека. „Искаш ли блага за себе си? Всяко благо е в Мен. Искаш ли блаженства? Всяко блаженство е в Мен. Красота ли искаш? Та що е по-красиво от Мен? Благородство ли искаш? Що е по-благородно от Божия Син и Девата? Висини ли търсиш? Та що е по-високо от Небесния Цар? Слава ли искаш? Кой е по-славен от Мен? Богатство искаш? Всяко богатство е в Мен. Мъдрост ли искаш? Аз съм Мъдростта Божия. Приятелство ли искаш? Кой е по-любезен Приятел от Мен, Който положих душата си за всички? Помощ ли искаш? Кой може да ти помогне освен Мен? Веселие ли търсиш? Кой ще те развесели извън Мен? Утешение в бедите ли търсиш? Кой ще те утеши извън Мен? Мир ли търсиш? Аз Съм душевния мир. Живот ли търсиш? В Мен е изворът на живота. Светлина ли търсиш? Аз съм светлината на света“.

 

БЕСЕДА  за необходимостта от постоянно напомняне

 

 

Заради това ще имам грижа да ви напомням винаги тия работи, макар и да ги знаете, и да сте утвърдени в истината ( 2 Петр. 1, 12 )

 

Орачът оре на нивата. Не повтаря ли орача всяка секунда едно и също? Как иначе ще изоре нивата ако от сутрин да вечер не прави бразда след бразда? Пътникът крачи по пътя. Не повтаря ли пътника всяка секунда едно и също, един и същи труд? Как иначе пътника ще измине пътя и ще стигне до определеното място? Дърводелецът в работилницата обработва дъските. Не повтаря ли дърводелеца със всяка дъска едно и също нещо, едни и същи усилия? Как иначе ще обработи поръчаните дъски?                                                              

Не са ли, братя, всички наши полезни дела поредица от повторения? Следователно, нека проповедникът на истината да не се лени, да говори: „Казах и няма да повтарям!“. Нека слушателят да не се възгордява и да казва: „ Това вече го чух, не ми трябва повече да го слушам!“. О, проповедниче на истината, не се страхувай да повтаряш и да повтаряш; отново да поучаваш, и отново да напомняш. Без повторение нито нивата ще бъде изорана, нито пътят изминат, нито дъските обработени. А ти си за това, да ореш, да водиш, да дялаш.                  

О, слушателю на истината, не се възгордявай, и не казвай, че веднъж си чул истината. Истината е храна за душата. Ти и днес си ял хляб, и вчера, и завчера, с месеци и години. И отново ще ядеш, та тялото ти да е здраво. Храни и душата си. Храни я с истината, със същата истина, и вчера и днес, и утре – до смъртта. Та душата ти да бъде здрава, силна и светла.

О, Господи, насищай ни всеки ден и всеки час с Твоята истина - с Тебе, о Иисусе - храна сладка! На Тебе слава и хвала вовеки. Амин!

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 

 

 

 


Категория: Други
Прочетен: 97 Коментари: 0 Гласове: 0
 
 ДО КОЛАРЯ Й.К.: ЗА БЕЗУМНАТА КЛЕТВА

 

 Седял си в компания и си пил. Станало дума за някакъв порядъчен човек от вашия град, който не допадал на нито един от вас, пийналите. Раз­горещен от алкохола, ти си ударил по масата и си се заклел, че публично, на улицата, ще удариш плесница на онзи човек. Когато си изтрезнял, си съжалил за думите си. Сега те е срам пред твоите приятели, но все пак това е клетва. И питаш: грешно ли е да я нарушиш?

Знаеш ли случая с цар Ирод? Как той пиян, на едно пиршество пред своите гости дал клетва на една танцьорка, че ще и даде каквото тя поже­лае? Танцьорката поискала главата на Иоан Кръстител! Като чул това, ца­рят много се натъжил, но заради клетвата и сътрапезниците си заповяда да и я дадат. Така нещастният Ирод обременил душата си с убийството на праведника. Ех, да беше имал повече страх от Бога, отколкото срам от свои­те съобщници в пиянството! Името му нямаше да бъде проклето за вечни времена.

Христос ни учи, че преди срама от хората трябва да имаме страх от Бога (Лук. 18:2). Защото който няма страх от Бога, а само срам от хората, той заради хората ще се посрами от своя Бог. А съдбата, предречена на онези, които се срамят от Бога пред тоя прелюбодеен и грешен род , е страшна. В живота често има моменти, в които човек трябва да избира между страха от Бога и срама от хората. В такъв момент се намираш сега и ти. Избери и сега, и завинаги страха от Бога и няма да сгрешиш. Хората ще ти се присмиват, но ти ще бъдеш прав пред Бога.

А клетвата? Изповядай своята безумна клетва пред свещеника и прие­ми епитимия. А в бъдеще страни от онези, които не са ти другари в страха от Бога и в Божия закон.

Мир на теб и утеха от Господа!

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 263 Коментари: 0 Гласове: 1
<<  <  89 90 91 92 93 94 95 96 97  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 388774
Постинги: 1381
Коментари: 0
Гласове: 296
Календар
«  Януари, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031