Имаше един момък на име Теодор, много неспо­коен човек. Постъпи в манастир заедно с брат си, но по-скоро принудително, отколкото по своя воля. В него нямаше никакво послушание. Когато някой му говореше нещо за това, какво е полезно за спасение­то му, той не искаше не само да го изпълнява, но дори и да слуша, и никога не би приел светия монашески образ. Но по време на смъртоносна епидемия и той беше поразен в бедрото и беше на умиране. Всички братя се събраха при него и видяха, че той вече си заминава - цялото му тяло вече беше изстинало и вцепенено и само в гърдите му едва мъждукаше жи­вот. Тогава започнаха да се молят усърдно за него и молеха човеколюбивия Бог да се смили над него при напускането му на тялото.

Внезапно, докато братята се молеха, той започна да вика е висок глас и да прекъсва молитвата им:

-      Оставете ме, оставете ме! Дадоха ме на един змей да ме изяде, а заради вас той не може да ме изя­де! Ето, вече захапа главата ми в пастта си! Пуснете го, пуснете го, докато не ми е станало по-зле! Нека прави каквото ще прави, само да е по-бързо! Даден съм му да ме изяде - защо трябва на всичкото отго­ре и да търпя!

Братята му казват:

-      Брате, осени се със знака на честния и живот­ворящ Кръст.

-      Не мога! - закрещя той със страшен глас. - Искам да се прекръстя, но не мога! Змеят ме е пок­рил целия със слюнката си!

Като чуха това, всички братя на часа паднаха на земята и с всички сили, от цялото си сърце започнаха да се молят за избавлението му. Молеха се известно време така и изведнъж болният възкликна с висок глас:

— Благодарете на Бога! Току що змеят, който беше почнал да ме поглъща, избяга от молитвите ви - не можа да остане тук! А сега се молете за грехове­те ми. Вече съм готов да се върна и напълно да изоста­вя светския живот.

И животът в същия миг се върна в него. След това той с цялото си сърце се обърна към Бога. Болестта напълно го вразуми, той изправи нрава си и впослед­ствие така и почина.

2.    Този брат видя задгробните мъки - за собстве­на полза. А други, както казах, виждат митарствата на лукавите духове вече при смъртта си - за наше назидание. Разказват за това и непосредствено след това умират.

Имало един човек на име Хрисаорий, много зна­тен в тоя свят. И колкото повече се увеличавало бо­гатството му, толкова повече богатеел на страсти: надувал се от гордост, отдавал се на плътски страсти, постоянно се стараел да натрупа повече богатства, а бил невъобразим скъперник. На Господа било угодно да сложи край на всичките тези пороци и допуснал Хрисаорий да се разболее от смъртоносна болест.

Когато настъпил смъртният му час, той видял с отворени очи страшни и черни духове. Те го обкръ­жили и започнали със сила да го дърпат след себе си, за да го завлекат в адовите тъмници. Той целият се разтреперил и пребледнял, обляла го пот и е висок глас искал отсрочка. Синът му се казваше Максим. Запоз­нах се с него, когато вече и двамата бяхме монаси. И ето, той започнал да го вика и крещял с див глас:

-      Максиме, ела тук! Никога не съм ти сторил нищо лошо. Приеми ме във вярата си!

Максим, развълнуван и в сълзи, веднага изтичал при него, а заедно с него и всички слуги. Но не могли да видят лукавите духове, които така мъчели умира­щия. Наистина, досетили се за тях по виковете на сто­панина, по бледността му и по страха, който го бил обзел. А междувременно той, уплашен от страшната гледка, се въртял в леглото ту на едната, ту на друга­та страна. Обърне се наляво - вижда духовете пред себе си и не може да понесе вида им; обърне се към стената - а те и там са пред очите му. Накрая, отча­ян, че няма да може да им се изплъзне, застенал и започнал силно да вика:

-      Отсрочка до утре! Поне до утре отсрочка! - и с този вик издъхнал.

Оттук е съвсем ясно, че той видял това не заради себе си, а за наша полза, та, като научим за него, да се уплашим и поправим. А и каква полза е имал да вижда преди смъртта си лукави духове, каква полза е имал да моли за отсрочка, каквато тъй и не получил?

3.    Атанасий, един от нашите презвитери, ми раз­каза, че в Икония, откъдето е родом, има манастир, тъй нареченият Галатски манастир. Там имало един монах, когото всички считали за образец на святост и благочестие. Но както показала кончината му, той далеч не бил такъв, какъвто изглеждал. Изяснило се, че се преструвал, че уж пости заедно с братята, а ядял тайно от тях. Но когато се разболял и бил на умира­не, разбрал, че краят му наближава. Тогава повикал при себе си всички братя, които били в манастира. Всички охотно отишли. Нали го считали за човек с големи добродетели и мислели, че преди смъртта си ще каже нещо велико и поучително. Но той с плач, целият треперейки, им рекъл:

- Вие мислехте, че постя, но аз тайно от вас ядях. А сега съм даден на змията да ме изяде. Ето, тя вече омота с опашката си стъпалата и коленете ми, про­никна с главата си в устата ми и бавно издърпва ду­шата ми от мен.

Щом казал това, тозчас умрял. Даже чрез покая­ние не успял да се избави от змията - нямало Божия воля да остане жив. И в този случай също е съвсем ясно, че той видял това единствено заради нашата полза и ползата на онези, които чули думите му. А самият той, макар да посочил врага, на който бил пре­даден, не успял да избяга от него.