Един старец разказа следното.

„Един брат искаше да напусне света, но майка му беше против. Той обаче не се отказваше от намере­нието си и постоянно повтаряше:

-      Искам да си спася душата.

И понеже майка му, въпреки цялото си старание, не успя да го убеди, му разреши да се оттегли. Но той, макар да напусна света, като прие монашество, жи­вееше небрежно. И ето, на майка му и дойде време да умре. А и той самият се разболя тежко и с опасност за живота. И по време на боледуването веднъж ся­каш загуби съзнание и като напусна тялото, беше граб­нат и изправен пред съда. И там забеляза майка си сред онези, които бяха осъдени и подлежаха на нака­зание. Щом го видя, тя рече смаяна:

-      Дете мое, и теб ли те осъдиха тук? А какво ста­на с думите ти, че искаш да спасиш душата си?

Тези думи много го засрамиха, той се вцепени, разтърсен от скръб, без да намери какво да каже. Тогава чу глас, който каза:

-      Вземете го оттук.

И в същия миг дойде на себе си от видението и разказа на присъстващите всичко, което беше чул и видял, и от цялата си душа прослави Бога за това, че с всякакви средства търси спасението на грешници­те.

А щом оздравя, стана затворник, грижеше се за спасението си, каеше се и оплакваше онова, което по-рано беше вършил поради небрежност. И разкая­нието и плачът му бяха толкова силни, че мнозина познати го молеха да бъде малко по-снизходителен към себе си, защото се бояха да не би прекомерният плач някак да му навреди. Но той не слушаше увеща­нията, а отговаряше:

- Щом не можах да понеса упрека на майка си, как ще изтърпя срама в съдния ден пред лицето на Христа, на ангелите и цялото творение?

Нека се постараем, братя, да положим усилия и да живеем съгласно обетите и с уважение към родст­вениците ни по плът и другите ни близки хора, с чие­то съгласие сме напуснали света, за да угодим на Бога. А започнем ли да живеем другояче - да не бъде! - колко ли ще ни е срам на Страшния Съд! И не само пред цялото небесно и земно творение, но и пред тези, които някога са били наши близки и познати и които сме напуснали, за да се приближим до Бога! Защото тогава, дори да бъдем осъдени заедно с тях, то освен всичките ни други беди, те ще ни укоряват и упрек­ват - за това, че, както е казал един светия, „като изоставихме сенаторството, не стигнахме до мона­шеството, заради което и напуснахме света“.