Любовта към Бога изгаряше сърцето на великия Алипий. Той питаше какво може да направи през настоящия живот, за да може винаги да живее до Този, към Когото се стремеше явно и с целия си ум - да Го види и с чистота да се докосва до Него. Тогава узна, че за целта най-добре би било да изостави всичко, да се отдалечи от приятели, роднини, познати и дори от тази, която го беше родила, и да избере доброто уеди­нение. И понеже споделяше това само с майка си, вед­нъж и каза:

-     Майко, много ми се иска да замина на изток. Мнозина, които са избрали пътя на подвижничеството, живеят там благочестиво и щастливо. Така че ме пусни да отида там и ми дай благословението си за път.

Като чу това, майката отвърна съвсем не като обикновена жена. Не спомена нито за вдовството си, нито за самотата си, нито че такъв добър син я на­пуска, макар за една майка това да е нещо непоноси­мо. Не каза нищо подобно и дори не започна да го придумва да се откаже от любимата си мечта. Интереси­те на сина и за нея бяха по-скъпи от собствените. Вдиг­на поглед към небето и като издигна ръце, насочи целия си ум към молитва. А понеже беше истинска майка на сина си, добродетелта в нея победи природа­та, и не беше в правилата и да говори или да върши нещо недостойно.

-     Иди, дете - рече тя - иди, щом душата ти желае това. Поверявам те на Бога, чрез Когото сме живи. Нека Той прати Своя ангел пред теб и да те насочи по волята Си, да ти прати помощ от свети­лището и от Сион да те подкрепи (Пс. 19:3), да те облече в бронята на правдата и да ти дари шлема на спасението (вж. Еф. 6:14:17). Нека праведността на деянията ти засияе, както слънцето засиява на изток, за това, че възлюби Господа повече от родителите и отечеството си.

След тази молитва синът обгърна майка си с ръце, а майката горещо прегърна сина си, двамата запла­каха и започнаха да се целуват. А после се разделиха и майката тръгна към къщи, а синът се отправи по пътя, за който беше мечтал. Но след няколко дни, когато заминаването му беше забелязано, всички, както и би могло да се очаква, се отчаяха. Щом предстоятелят на Църквата, чу новината, без никакво ба­вене веднага се спусна да гони юношата и го настиг­на в Евхаита, когато там честваха мъченик Теодор. Епископът започна със сълзи да го умолява да се вър­не при майка си. Дори каза, че насън бил чул Божи глас, който заповядал на юношата да не се отчайва, ако не постигне целта си. „Защото светите места са там - рекъл Явилият се на епископа, - където за­почнеш да живееш свято“. Така, по Божия милост, в родните земи беше върнат най-сладкият им плод.

Щом се върна, юношата отначало отиде на една планина южно от града и се затвори там в малка ко­либа, за да се отдаде на подвизи. Като поживя така известно време, достатъчно укрепна в подвизите на добродетелта. И тогава се отрече от живота долу и на земята и се устреми към по-висок живот, понеже ви­наги беше търсил високото и божественото.

Веднъж, като видя над един от близките гробове невисок стълб, обгради от всички страни горната му част с дъски. Реши да ограничи живота си между сте­ните на това малко укритие от лошо време. При това много му помогна майка му, която и тук не го изоста­ви. Но веднъж лукавите духове от ненавист към ан­гелския живот на светеца застанаха във военен строй срещу него и започнаха да мятат по него такива голе­ми камъни, че пробиха укритието, което си беше пост­роил, и дори извадиха някои дъски от мястото им. Един камък улучи светеца в рамото и го рани тежко. Но свети Алипий реши да покаже на бесовете, че за него всичките им козни са детска игра. Затова на сут­ринта след молитва взе една тесла от майка си, на­пълно развали покрива и хвърли дъските на земята.

-      Правя това - рече той - за да не им преча да хвърлят камъни.

Майка му, щом чу шума и видя как дъските ле­тят към земята, плесна с ръце и рече:

-      Какво се е случило, детенце? Защо събори ук­ритието си - то беше толкова малко! А сега какво ще правиш през зимата? Ами при проливни дъждо­ве? А при слънцето лете, когато е горещо като в ад?

-      Какво толкова, майко? - и отговори препо­добният. - Може би да не мръзнем тук, за да ни е горещо там? Или да се крием от лятната жега, а там да попаднем във вечен пламък? И освен това, как ще получим награда за трудовете си?

Така той убеди майка си да му разреши не само да махне оградата, но и да си свали горната дреха. Макар при това майчиното и сърце да скърбеше, но, щом видя, че синът и страда за Христа, не показа жалостивост. Защото се беше отрекла от естеството си и Бог и беше по-скъп от родната кръв.

Ето къде човек би могъл да види истинска майка до любимия и син, син, който се радва на боголюбивата си майка, и Бога, Когото те заедно славеха. Кой не би похвалил плода на такова благочестие? Или кой не би се удивил от корена на такъв плод? Защото ос­вен всичките си други добродетели, майката, както вече казах, беше останала с детето си. Служеше на нуждите му, направи си до стълба колиба и се отказа от всички житейски удобства. При това се радваше така, сякаш живееше в рая. Изкарваше средства за прехрана като работеше със собствените си ръце, и даже се грижеше и за милостиня за сиромаси.

Веднъж един благочестив човек и даде малко сред­ства. Тя взе тези пари и със знанието на сина си отиде в града, за да купи там необходимото за живот.

Но когато вече беше купила всичко и се връщаше, молбите на сиромасите я трогнаха и тя им раздаде всич­ко. Като я видя с празни ръце, синът и я попита:

-      Мамо, къде е купеното? Сега се нуждаем от него.

-      Остана при Бога и при сиромасите - отговори майката. - Навярно и ние ще имаме полза от това. Реших, че не бива да поставяме своята прехрана над молбите на нуждаещите се и да гневим с такъв жи­вот Бога. А мисля, че и за нас ще има милост по тех­ните молитви.

Като чу това, божественият мъж похвали майка си и като истински неин син, прие това е радост.

2. Из мъченичеството на света София и трите и дъщери.

         И преди мъченичеството дивната София благо­честиво беседваше и утешаваше дъщерите си Вяра, Надежда и Любов, за да ги подготви за мъчения и смърт. А по време на самото мъчение тя стоеше наб­лизо и като наблюдаваше страданията на всяка от тях, ласкаво ги насърчваше, докато не се убеди, че всич­ките са мъртви. Тогава заликува и почна да благода­ри от цялото си сърце на Бога. А след три дни и тя последва дъщерите си, прегърнала телата им, и заед­но с тях стана сънаследничка на небесната слава.