Ако странстваш заради Господа, не се събирай с местни жители и не влизай в общение с тях, защото тогава за теб би било по-добре да останеш с роднини­те си по плът. Ако вземеш килия на непознато място, не пускай при себе си много приятели - достатъчен е един за в случай на заболяване. И не пропилявай ползата, която произтича от странничеството. А тръг­неш ли да живееш някъде, не бързай да се настаня­ваш да живееш в килия, докато не проучиш особе­ностите на живота там. Дали там няма да ти пречи нещо: грижи, прекомерен покой, приятели? Защото ако си разсъдлив, бързо ще разбереш, живот ли те чака там или смърт.

Така или иначе, странничеството е подвиг, пре­възхождащ всички останали, особено ако сам изоста­виш всичко свое и отидеш на друго място, като па­зиш вярата и надеждата съвършени, а сърцето - не­поколебимо против собствените пожелания. Защото от всички страни ще те наобиколят бесове и ще за­почнат да те плашат с изкушения, пълна бедност и тежки болести. Ще започнат да ти внушават: „Ето, ще се окажеш в такова и такова положение. Какво ще правиш без приятели и познати?“ И благият Бог ще те изпитва, за да проявиш ревността си и любовта си към Него.

А ако все пак се уединиш в килията си, бесовете ще посеят в теб и други коварни помисли. Ще ти каз­ват: „Нима само странничеството спасява човека, а не спазването на заповедите?“ - и ще започнат да ти припомнят за такива, които общуват със света и род­нините си. „И какво - ще кажат те, - нима те не са Божии раби?“ Ще ти внушат мисли за различието в климата, ще породят в сърцето ти страх от трудности и други неща в същия дух, за да те вкарат в униние.

Но злобата им е безсилна, ако в сърцето има лю­бов и надежда. Стремежът ти към Бога ще проличи именно ако Го обичаш повече от покоя на плътта. Трябва не просто да станеш странник, а да се подгот­виш, да привикнеш към бран с враговете, да се нау­чиш, когато се наложи, да обръщаш в бягство всеки от тях - докато не се избавиш от тях и не достигнеш до покоя на безстрастието.

Брате, ако изоставиш всичко светско и вещест­вено, пази се от беса на унинието. В противен случай поради вътрешно опустошаване и скръб няма да ус­пееш да постигнеш големи добродетели. А тези доб­родетели са: да не мислиш за себе си, да търпиш гру­бо отношение и името ти да не се споменава никъде в светските дела. Ако започнеш да се подвизаваш да придобиеш тези добродетели, те ще дадат венец на душата ти. Защото беден е не този, който само види­мо се е отрекъл от всичко и няма нищо, а този, у ко­гото няма злоба и който винаги жадува да помни Бога. И придобива безстрастие не този, който има скръбен вид, а този, който се грижи за вътрешния човек и от­сича волята си. Той и ще получи венеца на доброде­телите.

Трябва навреме да разбереш и тези, които те сму­щават - защо шумят. Те често вселяват в теб униние с цел без особена причина да си смениш мястото, а после да скърбиш и да съжаляваш за това. А правят това, за да стане умът ти повърхностен и ленив. Но запознатите е лукавството им остават непоколебими и благодарят на Бога за мястото, което им е дал за смирение. Защото смирението, търпението и любов­та към трудовете и теготите винаги благодарят. И обратно - нерадението, унинието и любовта към по­коя търсят място, където ще бъдат на почит. А все­общото уважение вреди на чувствата. Те неизбежно падат под робство на страстите и поради задоволе­ност и гордост губят вътрешната си сдържаност.