Не стане ли безразлична към прелестите на тоя свят, душата няма да поиска да излезе от тялото. За­щото нито едно сетиво не потвърждава вярата, поне­же всички те са свързани с тукашния свят, а само вя­рата дава обещание за бъдещи блага. Затова който е избрал странстването и подвига, не бива да си спом­ня за клонести и сенчести дървета, за ромоленето на ручеи, за ливади, обсипани с цветя, за уютни жилища и беседи с родственици. Не бива да мисли за почести, подхранващи честолюбието. А трябва с радост да се задоволява с необходимото и да си представя целия живот като далечно пътуване, лишено от всякакво плътско желание. Само така, като си ограничим ума, ще можем да се обърнем към търсене на вечния жи­вот. Защото зрението, вкусът и другите сетива, ако ги ползваме прекомерно, лишават сърцето от памет за Бога.

И Ева е първото потвърждение за това. Докато не погледна към забраненото дърво, тя прилежно спазваше Божията заповед. Пламенната любов към Бога сякаш я осеняваше с крилете си, поради което Ева не чувстваше голотата си. Но след това погледна с удоволствие към дървото и със силно желание го докосна, а после с някаква вътрешна наслада опита плода му. И в същия миг беше прелъстена и гола се устреми в обятията на плътта. Като подчини волята си на страстта, тя се отдаде на наслаждаване на вре­менното, а след това чрез приятната външност на плода увлече и самия Адам към падение. Ето защо човешкият ум трудно задържа паметта за Бога и за­поведите Му. Но нека с непрестанно помнене на Бога винаги да гледаме в дълбините на сърцето си, а в ту­кашния лъжовен живот да живеем така, сякаш сме слепи. Защото за истинското духовно любомъдрие е свойствено да се пази от любов към видимото. И многострадалният Иов ни учи на същото, като казва: Ако сърцето ми е следвало очите ми... (Нов. 31:7). А точно това е условието и признакът на крайното въз­държание.