В манастира не разпитват и не разказват за миналото. И за Игор се знаеше само това, че е старателен, мълчалив и скромен до незабележимост. А за тази незабележимост си струва да се разкаже отдел­но, защото времената бяха такива - ярки, бурни, с една дума новоначални. Тогава имаше малко монаси в манастира, затова пък разпа­лените младежи, които знаеха за монашеството само от книгите, бя­ха много. А книгите разказваха за дивните подвижници от древност­та, за исихастите, за затворниците и младежите влюбено им подра­жаваха.

С една дума, новоначалните „исихасти“ със суров вид, премятаха броениците, много майсторски правеха земни поклони, а един поклон­ник веднага стана затворник, като си изкопа землянка в Оптинската го­ра. Неговият затвор приключи с такъв велик провал, че по-добре е да го премълчим. Затова само ще цитираме думите на игумен П за „подвиж­ниците“ от този род, когато той веднъж каза ядосано: „Манастирът е пълен с народ, а няма кой да работи - всички са „исихасти“!

Мечтателите, които си въобразяваха, че са „исихасти“, след това се върнаха в света, като се убедиха, че подвигът на монашеството е по си­лите на малцина. И един от тези малцина беше мълчаливият московча­нин Игор Росляков.

Той действително умееше да живее някак незабележимо. Не участ­ваше в младежките компании, когато се събираха да пият чай. А ко­гато в килията започваха бурни дебати за монашеството, той неза­бележимо изчезваше, като се уединяваше някъде с книга в ръка. Веднъж през нощта пътували с манастирското автобусче от Оптина за Москва и един запален поклонник предложил да прекарат нощта в подвига на общата молитва. „Е, какви подвизи от нас, немощните? - казал Игор. - Поне четири часа, но трябва да спим“. И веднага зас­пал спокойно.

Игумен Владимир: „Като сортирахме картофите, седнем в кръг и започваха разговори, шеги. Нали бяхме млади! А Игор седне встрани, сложи пред себе си три кофи и работи мълчешком“.

„Само Бог и душата - това е монахът“, - записва той в дневника си през онези дни думите на светител Теофан Затворник. Но тази мощна работа на духа останала скрита от всички.

Нито тогава, нито по-късно в манастира дори и не подозирали, че абсолвентът от факултета по журналистика на МГУ Игор Росляков е майстор на спорта, европейски шампион, капитан на представителния отбор на МГУ по водна топка. Едва след много години в манастира до­несоха снимка от вестник „Известия“, където Игор Росляков държи в ръцете си шампионската купа, като поясниха, че в света той е бил зна­менитост. Но кой можеше да се досети тогава за това?

Тогава все още не кръщаваха в манастира поради липса на условия. Но от Москва пристигна поклонницата Ирина с такива скърби, че благочинният не можеше да откаже на молбата и за кръщение. Кръщаваха я в дълбокия извор на преподобния Пафнутий Боровски. „Аз я кръстих, - спомня си игумен Мелхиседек, - а Игор държеше Ирина за ръката, за да не се удави. И ето, че след третото потапяне Игор видя, че от очите на Божията раба Ирина изхождат лъчи светлина“. Благодатта при кръ­щението се дава всякога, но тогава благодатта била зрима.

Защо именно на Игор било дадено да види светлината на благодат­та, е неизвестно. Но той действително беше особено чувствителен към благодатта и на Пасха това се забелязваше. Христовото Възкре­сение той преживяваше с такава сила, че в сияещите му очи изведнъж се появяваха сълзи и той сякаш живееше извън времето. Можеше да стои две литургии поред, без да може да се насити на пасхалната бла­годат и даже без да забележи, че всички отдавна са разговяли и спят. Пасха беше за него онова тайнство, в което душата чува зова на бъ­дещия век, а той, както изглежда, го чуваше. Ето някои бележки от дневника му:

„10 април 1988 г. Пасха. Моята трета Пасха.

Времето е мистична същност. Питам се: имаше ли пост или не? Имаше ли служба или не? Така един ден ще се наложи да попитаме и за живота си. Кое съществува реално? Душата. Очистена от греха или окаляна от него.

„Ликуй ньше и веселися, Сионе...“ - именно ликувай(!). Това е със­тояние на духа, затова то е вътрешно, а не временно.“

 „30 април 1989. Пасха.

Милостта Божия се дава даром, но ние сме длъжни да принесем на Господа всичко, което имаме.“

Той вече беше йеромонах Василий, когато хората от паството на Оптинското подворие в Москва му задали въпроса: „Батюшка, имате ли някакво особено съкровено желание?“ - „Да, - отговорил той. - Бих искал да умра на Пасха с камбанен звън.“ Това се сбъдна./ Следва /

Книгата се качва в интернет със любезното съгласие на издателя.

Тя може да бъде намерена и в издателство „ВИТEЗДА“ ,

гр. Костенец ул. „Пчелинска“ 59 Б   

GSM 0888 970 887