Ако тихият инок Терапонт го познаваха малцина дори в Оптина, то другият сибиряк, инок Трофим, който пристигна в манастира през ав­густ 1990 година, беше известен, май, на всички наоколо. В Оптина не е на мода подобна дързост - да се обръщат към монасите по име, а обе­зателно ще рекат: „Отец Терапонт“. Към Трофим, беше изключение, всички се обръщаха по име, но това си има свое обяснение. Поклонникът Виктор, работил по послушание в Оптина, си спомня: „Трофим беше духовен Иля Муромец и така по богатирски щедро изливаше своята любов върху всички, че всеки го смяташе за своя най-добър приятел. Аз също“. „Той беше на всеки брат, помощник, роднина“, - каза за инок Трофим игумен Владимир.

   Той не можеше да отлага. И ако от далечния Сибир Трофим беше пристигнал в Оптина с мисълта за монашество, този монашески живот според него трябваше да започне не в далечното бъдеще, а непременно днес, от сутринта.

   Веднъж местният жител Николай Жигаев го поканил на гости. Жена му сложила празнична трапеза и с Трофим хубаво си поговорили по мъжки за това, което им тежало на душата. Те седели дълго, като Николай му разказвал, че вече бил завършил втори курс на института, когато открили, че носи кръст: „Извикаха ме и ми поставиха условие: ако свалиш кръста, ще те оставим, а с кръста ще изхвърчиш от института. А аз им поставям моето условие: вземете ми първо главата, а после вече сваляйте и кръста. Отдавна вече щях да съм инженер, а сега ето - само тора и вилата си зная“.

   По време на разговора Николай отначало не забелязал, че чашката с водка пред Трофим стои непокътната.

   -  Ти защо не пиеш? - учудил се той.

   -  За тебе си мисля. Днес, май, станахме побратими.

   -  Вярно, побратимихме се, - казал Николай. - Хайде да запалим!

   -  Отказах ги, - отговорил Трофим. - Дойдох при Бога.

   Целият ми живот е в Бога. И от Оптина няма да си отида. Живота си ще дам, но ще остана тук.

   След този случай Николай обявил на местните хулигани, че Трофим е най-добрият му приятел. И ако някой дори с пръст го пипне, има приготвена за него тояга.

   Между другото, не беше нужно някой да защищава Трофим. Той беше от тези, за които казват - богатир. Като на шега ръжен връзваше на фльонга. А веднъж беше нещо разстроен и както държеше между пръстите си дебел пирон, сътвори молитва: „Господи, помилуй!“ Пиронът след това стана на спирала.

   У него всичко беше голямо като у богатир: не ръце, а ръчища, не крака, а крачища. И вървеше с такава стремителна походка, че светлите му прави коси се вееха като вятър от бързото му ходене. Сигурно, най-добрия портрет на Трофим би нарисувало дете, като нарисува, както правят децата, сини очи върху половината лице и при това с пронизителна синева.

   Един художник, който рисуваше в Оптина етюди, каза като видя инок Трофим: „Вижте - викинг. Какъв типаж!“ Може би той е знаел за моряшкото минало на инока, а може би, просто е забелязал типажа.

   Никой в манастира на беше обичан така, както монах Трофим и никой, вероятно, не е бил наказван повече от него. Самият инок разказваше за това така: „Отначало от гордост исках да направя всичко по своему, а заради непослушанието бесовете бият силно. Затова пък като се научиш на послушание, толкова хубаво ти става на душата.“

   Името Трофим в превод от гръцки означава „възпитаник, питомец“. Той наистина е възпитаник на Оптина и любимото и чедо, надарено с толкова рядък за нашия горд век дар - дара на Ученика. А за да покажем какво представлява трудът на ученичеството, при който наистина се учат от грешките си, ще разкажем как инок Трофим изпълняваше епитимията си. Случваше се оптинци да се съкрушават - ох, Трофим пак прави поклони и това е по наша вина! Помня как в манастира изпекоха първия собствен хляб, а хлебар тогава беше Трофим. И в общото ликуване - първият манастирски хляб! - половин Оптина се натъпка във фурната да го опита. А хлябът беше горещ и толкова вкусен, че без благословение го преполовиха, а епитимията за това понесе Трофим. Та ето, той възприемаше епитимията като милост Божия, изпреварваща Страшния Съд, а земните поклони просто ги обичаше.

   Веднъж в Оптина гостува Владиката и като гледал колко жизнерадостно инок Трофим изпълнява епитимията си, правейки с охота земни поклони, отбелязъл с уважение: „Добър инок“.

   Някой може да каже, че за това не трябва да се пише. Но в манастира идват хора с далеч не ангелски крила на раменете, а истинският подвижник до смъртта си е ученик. И да се зачеркне трудът на ученичеството от живота на инок Трофим означава да се зачеркне подвигът му. В Трофим я имаше тази неукротимост на стремежа към целта - само Оптина и само монашеството. И Господ постави препятствие на пътя му, окрупнявайки, вероятно, целта: не просто да влезе, както мнозина влизат в Оптина, но и да бъде неин достоен питомец.

   Инок Трофим беше чужд на топлохладността в любовта към Бога и хората - целият огън на душата си той отдаде на Господ Бог.